Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Shadows, White Whale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Зелени сенки, бял кит

Преводач: Деян Кючуков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: повест; новела

Националност: американска

Печатница: печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова; Светлана Минева

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1461-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3220

История

  1. — Добавяне

5.

Вратата се отвори широко в отговор на почукването ми.

Режисьорът ми застана пред мен в ботуши и бричове за езда, с копринена риза, разкопчана на врата, за да разкрие пъстрото шалче. При вида ми очите му насмалко щяха да изскочат. Маймунската му челюст увисна с няколко пръста, а въздухът изскочи от дробовете му със свистене и дъх на алкохол.

— Да пукна дано! — извика. — Това си ти!

— Аз съм — съгласих се смирено.

— Закъсня! Добре ли си? Какво те забави?

— Ирландия — отвърнах, махайки зад себе си по посока на пътя.

— Боже, това обяснява всичко. Влизай, влизай! — Той ме задърпа навътре. Вратата се захлопна. — Ще пийнеш ли нещо?

— Ами… — започнах, но после, сещайки се за новопридобития си местен акцент, прилежно произнесох: — Да, сър.

Когато Джон, жена му Рики и аз седнахме на вечеря, дълго и внимателно се вгледах в мъртвите птички върху блюдото, с извити шийки и полузатворени мънистени очи, и накрая казах:

— Мога ли да направя едно предложение?

— Давай, хлапе.

— Става дума за онзи парс Федала, който присъства като персонаж в цялата книга. Направо съсипва „Моби Дик“.

— Е, и?

— Какво ще кажете, ако още сега, както си седим на масата, дадем най-добрите му реплики на Ахав, а него самия просто изхвърлим през борда?

Режисьорът вдигна чашата си с вино.

— Готово, изхвърлен е!

Времето отвън започваше да се прояснява, тревата бе тучна и зелена в мрака отвъд френските прозорци, а аз се обливах в топла руменина при мисълта, че наистина съм тук, приказвам тези неща, развивам своя герой, гласейки се за невероятното бъдеще на сценарист, работещ за гений.

Някъде в хода на разговора, случайно или може би повдигната от Джон, изскочи темата за Испания.

Забелязах как Рики изведнъж се стегна и спря да яде, а после продължи да чопли разсеяно в чинията си, докато Джон говореше за Хемингуей, за бикоборство, за Франко и за пътувания до Мадрид и Барселона.

— Наистина трябва да отидеш там някой път — ми каза. — Ние ходихме само преди месец. Прекрасна страна, очарователен народ. Вярно, прекараха двайсетина трудни години, но сега отново стъпват на крака. Впрочем, там имахме мъничък инцидент, нали Рики? Един вид недоразумение.

Рики понечи да стане, вземайки чинията си в ръка, и ножът й падна с дрънчене на масата.

— Защо не разкажеш, скъпа?

— Не знам дали…

— Хайде, разкажи ни какво се случи на границата — настоя Джон. Думите му прозвучаха толкова тежко, че претегляйки ги, съпругата му седна обратно на стола и след дълга пауза, през която да овладее дишането си, припряно заговори:

— Връщахме се с колата от Барселона, когато срещнахме един испанец, който искаше да влезе във Франция без документи, и Джон предложи да го прекараме през границата, под един килим на задната седалка. Каза, че нямало нищо страшно. Испанецът взе да се моли, а аз казах, боже мой, ами ако го открият, ако ни хванат граничарите? Ще ни задържат, а може и да ни тикнат в затвора, а нали ги знаете какви са испанските затвори — седиш с дни и седмици, или докато изгниеш. Затова казах не, няма начин, й испанецът продължи да моли и Джон заяви, че било въпрос на чест, че трябвало да го направим, да помогнем на клетия човек. Отвърнах, че много съжалявам, но няма да изложа на опасност децата си. Какво щеше да стане, ако ме бяха затворили, а те попаднеха в нечии ръце за часове или дни, кой щеше да им обясни тогава? А Джон все настояваше и стана голяма кавга.

— С две думи — прекъсна я Джон, — показа се като страхливка.

— Не е вярно — каза Рики, вдигайки очи от чинията.

— Показа се, и още как. Нямаше кураж за две пари и се наложи да оставим нещастника, защото на жена ми не й стискаше да го превозим през граница.

— Ами я си представи, че беше някой престъпник, Джон? Политически беглец или нещо подобно? Тогава щяха да ни тикнат завинаги зад решетките…

— Не ти стискаше, това е. — Той запали пурета и се приведе напред, взирайки се към жена си в отсрещния край на масата, на много километри от него. — Направо ми е противна мисълта, че съм женен за подобно безгръбначно, мекотело. На теб нямаше ли да ти е противно да имаш такава жена, хлапе?

Аз се облегнах на стола с уста пълна с храна, която не можех нито да сдъвча, нито да преглътна.

Погледнах своя гениален работодател, после жена му, после пак него и отново нея.

Главата й беше приведена.

— Страхливка — каза той за сетен път и изпусна дим през ноздрите си.

Обърнах очи към мъртвата птица в чинията си и си спомних една сцена, случила се сякаш много отдавна.

През август, замаян от жегата, влязох в една книжарница в Бевърли Хилс, търсейки „Моби Дик“ в джобен формат. Книгата, която имах вкъщи, бе твърде обемиста за пътуване. Трябваше ми нещо по-компактно. Споделих със собственика вълнението си от това, че ще пиша сценарий по нея и ще пътувам до Европа.

Още докато говорех възбудено, една жена от далечния ъгъл на магазина се обърна и много ясно изрече:

— Не тръгвайте на това пътешествие.

Това бе Илайджа пред трапа на „Пекод“, предупреждаващ Куикуег и Ишмаел да не следват капитан Ахав около света, защото това е ужасна мисия, загубена кауза, от която може никой да не се върне жив.

— Не тръгвайте — повтори отново непознатата.

— Коя сте вие? — попитах, отърсвайки се от изумлението.

— Бивша приятелка на режисьора и съпруга на един от сценаристите му. Познавам ги добре, а страшно ми се иска да не беше така. И двамата са чудовища, но особено този ваш режисьор. Ще ви сдъвче преди да се усетите и ще изплюе само кокалите.

— Ами тогава…

Тя се вторачи в мен.

— Каквото и да правите, не заминавайте.

Клепачите на Рики бяха стиснати, но изпод ресниците й бликаха сълзи, стичаха се към върха на носа й и капеха в чинията.

Боже мой, помислих си, и това е първият ми ден в Ирландия, първият ден работа за моя идол.