Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (35)

33.

На следващия ден, вече половин година по-стар, влязох в кръчмата на Фин. Дъждът ме изпрати до вратата и остана отвън да чака, за да ме поеме отново, щом изляза.

Оставих си багажа до бара, а Фин се наведе да го погледне. Същото сториха и Дуун, Майк и всички останали.

— Да не си тръгваш вече? — попита съдържателят.

— Да.

Посетителите се обърнаха и спряха да пият от големите си и малки чаши.

— Случи се нещо удивително — казах. — Истинска изненада.

— Тук винаги приветстваме изненадите. — Той сложи на тезгяха халба „Гинес“. — Е, разправяй.

— След всички тези часове, дни, седмици и месеци вчера сутринта станах от леглото, отидох до огледалото, погледнах се, а после седнах на машината и печатах седем часа без прекъсване. Най-сетне, в четири следобед, написах „Край“, обадих се в „Кортаун Хаус“ и казах на шефа, че е готово, приключено, свършено. Хванах едно такси, отидох и му хвърлих в скута четирийсет страници. А после отворихме бутилка шампанско.

— Е, по този случай ще отворим и ние — каза Фин и гръмна с тапата. Докато наливаше на всички, Дуун попита:

— В този момент нямаше ли някой друг, който да ти движи ръката и да описва сцените?

— Искаш да кажеш, Херман Мелвил?

— Именно.

— Той дойде за малко, но не можа да остане. Бях го трупал през всички тези дни и месеци на четене и препрочитане, за да съм сигурен, че ще влезе във вените ми, ще проникне в нервите или очните ми ябълки, или каквото там се случва. И когато го призовах, се яви. Но духове като него не се задържат. Дават по малко от себе си и изчезват.

— Трябва да е било страхотно изживяване — каза Дуун.

— Не може да се опише с думи. Ще го видиш на екрана някой ден.

— Ако е рекъл господ — обади се Фин.

— Да — кимнах. — Ако е рекъл господ.

— Е, тогава наздраве за Херман Мелвил, независимо дали е вътре в този младеж, или не — вдигна чаша Дуун.

— За Херман Мелвил — повториха всички.

— Значи дойде време за довиждане? — вдигна вежди Фин.

— Ще се върнеш ли някога пак? — попита Дуун.

— Не.

— Поне си реалист — каза Фин.

— Просто живея твърде далеч — поясних аз, — а не обичам да летя. Не вярвам да ми се наложи пак да работя в Ирландия. А и след като мине твърде дълго време, вече няма да искам да се върна.

— Да — обади се Тимълти, — тогава всички ще сме стари, мъртви или и двете, и няма да има много за гледане.

— За мен — рекох, гладейки последната си чаша — това бе прекрасно преживяване.

— Покрай теб времето тук стана по-хубаво — каза нежно Дуун и избърса нос.

— Аз предлагам — каза Майк — да се преструваме, че някой ден ще се върнеш, а дотогава си мисли за всички истории, които сме събрали, за да ти разкажем, и това ще те прави по-богат.

— Да — подкрепиха го всички.

— Това е много изкушаващо — усмихнах се аз. — Ще прозвучи ли глупаво, ако кажа, че ще ми липсвате?

— Я бягай оттук — рече тихо съдържателят.

— По дяволите — промълвиха някои от останалите, гледайки ме като син.

— Преди да тръгнеш — каза Фин, — да се върнем на ирландците. Успя ли да ги разгадаеш? Как най-точно би описал…

— Въображение — отрони се от устните ми.

Тишина. Всички чакаха.

— Въображение — повторих. — За бога, тук нищо не е наред. Къде се намирате? На островче колкото главичка на топлийка, на десет хиляди километра северно от средата на нищото! С какви богатства разполагате? Никакви! Какви природни ресурси? Само един — гения на находчивостта, златния ум на всеки, когото съм срещнал! Умът, който свети в погледите, думите, които се търкалят от езиците в отговор на най-незначителни случки и събития! От толкова малко вие извличате толкова много — изстисквате и последната капка радост от цвете без листа, нощ без звезди, ден без слънце, кино, прожектиращо прашасали филми, цицина на главата, която в Америка просто бихме залепили с лейкопласт. Това става и тук, и навсякъде в Ирландия. Някой взема нишка, друг завързва на нея възелче, трети добавя бримка — и ето че до сутринта вече имате килим на пода, завеса на прозореца, гоблен от струни на арфа, пеещ на стената — и всичко е тръгнало от тази нишка! Църквата поставя Ирландия на колене, времето я дави, политиците се мъчат да я вкарат в гроба… но тя все продължава своя спринт към далечния изход. И бога ми, мисля, че един ден ще го достигне!

Допих си шампанското и тръгнах да се здрависам с всички поред. Те стискаха ръката ми и ме потупваха по рамото.

— Довиждане, Тимълти.

— Довиждане, момко.

— Сбогом, Ханахан.

— Пази се, момче.

— Кели… О’Брайън… Баниън…

— Синко… Янки… Хлапе…

— Дуун, не спирай да спринтираш.

— Винаги готов на старта.

— Фин, да наливаш все така.

— Кранът никога няма да пресъхне.

На вратата се обърнах да ги погледна, наредени като за снимка. Бях доволен, че не излязоха да ме изпращат. Беше като по старите филми — аз гледах тях, а те мен.

— На добър път, янки.

— Бог да те благослови, Фин.

Те ми помахаха, аз им махнах в отговор и излязох навън. Майк седна зад кормилото на своята таратайка от 28-ма година.

— Моли се сега да запали — рече.

Помолихме се и тя запали. Подкарахме по шосето към пристанището и към Ирландско море, оставяйки зад гърба си 1918-а, 1922-ра, 1929-а, 1945-а и 1953-та година, а аз не поглеждах назад, докато кръчмата на Фин потъваше в миналото. Само виждах през насълзени очи, че хълмовете са зелени. О, боже, колко бяха зелени.