Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (32)

30.

И неусетно дойде време за раздяла.

Но за бога! — рече Тимълти. — Та вие току-що пристигнахте! Вече намерихме онова, за което бяхме дошли, казахме каквото имахме да казваме, и наблюдавахме вашия удивителен спринт, за което сме ви дълбоко благодарни — отвърна високият, весел и тъжен, млад и стар мъж. — Няма защо да стоим повече. Цветята трябва да се връщат обратно в парника… инак току-виж увехнали. Ние постоянно хвърчим, скачаме и тичаме. Никога не се спираме на едно място.

Тъй като летището бе потънало в мъгла, за птичките не оставаше друг избор, освен да се напъхат в клетката на ферибота от Дън Лири за Англия, а за обитателите на кръчмата на Фин и мен самия — да се съберем на кея в късната вечер, за да ги гледаме как отплават. Всичките шестима стояха на горната палуба и махаха с ръце надолу, а ние — Тимълти, Нолан, Гарити и останалите — махахме с ръце нагоре. И когато сирената изсвири и бордът се отлепи от пристана, Главният птичар кимна, разпери дясната си ръка във въздуха и всички запяха: „Както си крачех из славния Дъблин, в дванайсет часа през нощта, красива девойка видях аз, да реши коси пред свещта…“

— Майчице — рече Тимълти, — чувате ли това?

— Сопрани, всичките до един! — извика Нолан.

— И то не ирландски, а истински — допълни Кели. — Как не сме знаели по-рано? Можехме да ги слушаме цял час преди отплаването.

— Странно. Странно — кимна Тимълти, вслушвайки се в плаващите над вълните звуци. — Като си помисли човек, поне от сто години се разправя, че били изчезнали от нашите земи. А ето че сега се върнаха, макар и за малко.

— Чакай, кои били изчезнали? И кои са се върнали? — попита Гарити.

— Как кои? Феите и елфите, разбира се, които някога са обитавали Ирландия, но вече ги няма. Сега дойдоха за един ден, оправиха времето и си тръгват, но преди са живеели тук за постоянно.

— О, я стига! — викна Килпатрик. — Млъкнете и слушайте!

Така и направихме — деветима мъже в края на кея, а корабът отплаваше, гласовете се носеха и мъглата настъпваше. Не помръднахме дълго време, чак докато силуетът не се смали в далечината, а мелодията не изчезна като дъх на папая в студа. Докато се върнем в „Четирите провинции“, започна да прехвърча сняг, който скоро премина в дъжд.