Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (30)

28.

— Мили боже, това пък какво е? — изтръгна се от устата ми.

— Кое какво е?

— Сляп ли си, човече? Погледни само!

И Гарити, момчето от асансьора, протегна шия, за да види какво толкова зяпам.

От мъгливото дъблинско утро, през парадния вход на „Роял Хайбърниан“, тъкмо се задаваше по посока на рецепцията висок, гъвкав като върбова пръчка мъж към четирийсетте, следван от петима по-ниски, но също така гъвкави двайсетгодишни юноши. Те нахлуха като трели на птича песен, размахвайки във въздуха ръце, въртейки очи, пърхайки и чуруликайки. Устните им се присвиваха, челата им ту помрачняваха, ту се проясняваха, страните им пламваха и пребледняваха — или може би и двете едновременно. Гласовете им в един момент бяха безупречно пиколо, в следващия — флейта или мелодичен обой, но винаги в тон. Водейки едновременно шест монолога, те бликаха в единен хор, изливайки един върху друг същински поток от съчувствие, писукайки жалостиво за тегобите на пътуването и превратностите на времето. Балетната им трупа се носеше в облак от парфюмен аромат, плаваше красноречиво пред очите ни, оставяйки безмълвен смаяния Гарити. Те се сблъскаха грациозно и се струпаха пред рецепцията, където ги посрещна мениджърът, облян от тяхната музика. Очите му оформиха два перфектни кръга с малки точки в центъра.

— Какви са тези? — прошепна Гарити.

— Защо не ги попиташ? — отвърнах.

В този момент звънчето на асансьора дрънна и лампичката светна. Той трябваше да откъсне очи от пъстрата компания и да се устреми нагоре в небесата.

Аз пък извадих бележника и писалката си, предвкусвайки раждането на нова книга на Откровенията.

— Бихме желали стая, моля — рече високият, строен мъж със сребро на слепоочията.

Мениджърът си припомни къде се намира и прочисти гърло:

— Имате ли резервации, сър?

— О, божичко, не — рече мъжът с изваяни черти и устни като влажно цвете, докато останалите захихикаха. — Просто решихме да вземем самолета от Таормина^[1]. Започвахме ужасно да се отегчаваме след цяло лято обикаляне по света, когато някой каза: „Защо не направим пълна промяна, нещо наистина диво“. „Какво,“ попитах. „Ами да отидем на последното място, което би ни хрумнало“. „И кое е то?“ Някой предложи Северния полюс, но това беше глупаво. И тогава аз извиках: „Ирландия!“. Всички си паднаха по идеята и когато врявата стихна, отпратихме направо за летището. И ето че сицилианските слънчеви плажове се стопиха като вчерашно лимоново сорбе, разтвориха се в нищото. И ние сме тук, за да изживеем нещо… тайнствено!

— Тайнствено? — попита мениджърът.

— Още не знаем какво е, но ще разберем, щом го видим или се случи, а нищо чудно и ние самите да го предизвикаме — нали така, банда?

Бандата зацвърча в отговор.

— Ако ми дадете по-ясна представа какво точно търсите в Ирландия — рече мениджърът, оставайки на висотата на положението си, — може би ще успея да ви упътя…

— Не, не, изключено — вдигна ръце високият мъж. — Ние просто ще се хвърлим напред, развявайки интуицията вместо шалове на вратовете си, ще се понесем с попътния вятър и ще видим къде ще ни отведе. Когато разгадаем мистерията и намерим онова, за което сме дошли, ще разберете за откритието ни по възгласите и възторженото ликуване, носещи се от малката ни туристическа група.

— Не се и съмнявам — промълви мениджърът.

— Е, приятели мои, хайде да се регистрираме.

И предводителят на отряда се пресегна към вехтата хотелска писалка, но после сбърчи нос и с широк жест извади своята, от четиринайсеткаратово злато. С нейна помощ с нечетлив, но изящен калиграфски почерк изписа с вишнево мастило в книгата името Дейвид, последвано от Снел, след това тиренце и Оркни. Отдолу добави: „И приятели“.

Мениджърът наблюдаваше движенията на писалката като омагьосан, но после за сетен път си спомни своята роля в случващото се.

— Но сър, още не съм ви казал дали имаме достатъчно места…

— О, положително ще се намерят за шестима морни странници, отчаяно нуждаещи се от отдих след досадните грижи на стюардесите. Една стая ще е напълно достатъчна!

— Една? — зяпна го слисаният служител.

— Теснотията сближава, нали, юнаци? — попита възрастният, без да поглежда спътниците си.

Никой от тях не възропта. Не възроптах и аз, записвайки трескаво в бележника си.

— Е — каза мениджърът, прелиствайки неловко хотелската книга, — виждам, че тъкмо са се освободили две съседни…

— Перфетто! — възкликна Дейвид Снел-Оркни.

Приключили с процедурата, служителят и далечните гости известно време се съзерцаваха в мълчание. Най-сетне той откъсна поглед от тях и викна прегракнало:

— Портиер! На рецепцията! Отнеси багажа на господата…

Последният се яви начаса и се озърна наоколо. Но на пода нямаше никакъв багаж.

— О, не, няма нужда — махна безгрижно с ръка Дейвид Снел-Оркни. — Не носим нищо със себе си, освен по една смяна бельо в джобовете. Тук сме само за двайсет и четири часа, а може би и за дванайсет. После — обратно към Сицилия и топлия здрач. Ако желаете да платя предварително…

— Не се налага — рече другият, подавайки ключовете на портиера. — Четирийсет и шеста и четирийсет и седма, моля.

— Веднага — отвърна той и като овчарско куче, мълчаливо завръщащо стадо тънкорунести, блеещи, побутващи се овце, подкара прелестната компания към асансьора, който тъкмо спираше във фоайето.

Спрях да пиша, защото… на гишето, иззад гърба на мениджъра, се появи жена му, с поглед от стомана.

— Ти да не си се побъркал? — просъска. — Защо го направи?

— През целия си живот — рече той, наполовина на себе си — съм си мечтал да видя не един комунист, а десет накуп, не двама нигерийци, а двайсет, облечени в кожи, не трима американски каубои, а цяла стотица, току-що слязла от седлата. Затова, когато шест оранжерийни рози ми падат от небето, не мога да устоя на изкушението да ги сложа във вазата. Дъблинската зима е дълга, Мег, това може да е единственият запален фойерверк за цялата година. Изчакай само докато се пръсне!

— Глупак — отвърна му тя.

Може би не чак такъв, помислих си аз.

Междувременно асансьорът се понесе нагоре по шахтата си с такава лекота, сякаш бе натоварен единствено с шепа духнат пух от глухарчета.

 

 

Същият ден по пладне започна серия от съвпадения, която след редица обрати действително доведе до мистериозна развръзка, като при това аз се оказах в центъра на събитията.

Трябва да знаете, че хотел „Роял Хайбърниан“ се намира на половината път между Тринити Колидж и парка „Сейнт Стивънс“, а зад него минава Графтън Стрийт, откъдето можете да си купите прибори, сервизи, покривки или алени ловни сака, кожени боти и каскети, с които да препускате подир проклетите хрътки, или пък, още по-добре, да се шмугнете в бар „Четирите провинции“, за подходяща смесица от пиене и приказки — препоръчваната пропорция е час пиене на два часа приказки.

Та както споменах, тъкмо по пладне от парадния вход на хотела излезе не някой друг, а самият Снел-Оркни със своята чуруликаща петорка. Аз ги следвах по петите и дискретно си водех записки.

И тогава се случи първото от поразителната серия стълкновения.

Защото насреща, разкъсван между магазините за сладкарски изделия и „Четирите провинции“, се задаваше старият ни познайник Тимълти.

Тимълти, както вероятно помните, щом го подгонеха унинието, гладът, несгодите и другите конници на Апокалипсиса, стисваше зъби и работеше по някой и друг ден в пощенската станция на Килкок. Сега обаче не бе такъв период и шляейки се безцелно из улиците, той подуши такова ухание, сякаш след сто милиона години райските двери се бяха разтворили отново и го канеха да влезе. Главата му сама се обърна, за да види откъде иде този божествен полъх.

А той, естествено, идеше от Снел-Оркни и неговото изтървано от клетката си котило.

Смръзнал на мястото си, Тимълти изгледа как пъстрата делегация се стича по стълбите и изчезва зад ъгъла. След което явно реши, че има и по-сладки неща от бонбоните, и с изпреварваща маневра мина по фланга по посока на „Провинциите“.

Аз чевръсто тръгнах в същата посока, чувствайки се като уредник на изложба за екзотични животни.

Пред мен Дейвид Снел-Оркни и неговата петорка наближиха улична музикантка, свиреща на арфа. В близост до нея зърнах своя таксиметров шофьор Майк, който, явно лишен от друго занимание, подрусваше крака в импровизирано солово изпълнение под звуците на „Носейки се над полята“. Увлечен в танца, той долови нещо, наподобяващо подухване на топъл ветрец откъм Хебридите. Не точно бръмчене, нито шепот, а по-скоро леките гукания и цвъртения, които се чуват в магазин за домашни любимци, когато отворите вратата, звънчето дрънне и отвътре ви посрещне възбуден хор от гълъби и папагалчета. Това долетя до ушите му сред трелите на арфата и тропота на собствените му обувки. Той замръзна насред стъпката си.

В този миг Дейвид Снел-Оркни и дружинката му минаха покрай него и му помахаха с ръце.

Преди да си даде сметка какво прави, Майк отвърна на поздрава им, после се усети и притисна ръка към гърдите си, сякаш бе ранена.

— За какво, по дяволите, им махам? — попита, като ме видя. — Нито ги знам, нито ги познавам, нали така?

— Господ здраве да ти дава! — отвърнах аз, а арфистката удари по струните.

Сякаш повлечени от някаква чудодейна прахосмукачка, събираща всичко по пътя си, двамата с Майк последвахме менажерията, вече завладяла две от сетивата ни — обонянието и слуха.

Още не стигнали до края на пресечката, насреща ни се зададе Нолан. Изскачайки от „Четирите провинции“, където явно нещо му бе припарило под краката, той хукна напосоки и се блъсна право в Дейвид Снел-Оркни. И двамата се олюляха и се сграбчиха, за да запазят равновесие.

— Каква приятна изненада! — рече Дейвид Снел-Оркни.

— Що не ме цунеш…! — отвърна Нолан, и се отдръпна назад, гледайки с увиснала челюст преминаващия цирк. По очите му виждах, че изпитва неудържимо желание да се втурне обратно в кръчмата и да сподели за страховитата си среща с една четка от пера, една сиамска котка, един разглезен пекинез и още три същества, изпосталели от твърде малко ядене и твърде много миене.

Шестимата спряха пред бара и зачетоха табелата.

Мили боже, рекох си. Ей сега ще влязат. Какво ще стане тогава? Кого да предупредя по-напред? Тях? Или съдържателя?

В този момент вратата се отвори и отвътре се показа Хийбър Фин. Фин, който беше дошъл в града, за да навести братовчед си и сега със самото си присъствие проваляше възможността за Нолан.

— По дяволите! — изръмжа последният. — Където не го сееш, там никне! Сега не можеш да му затвориш устата, а ние ги видяхме първи!

Настана дълъг момент, през който Снел-Оркни и неговите питомци оглеждаха Фин. Неговите очи, напротив, не се задържаха върху тях. Те гледаха някъде над главите им. Гледаха отвъд.

Но той ги бе видял, в това бях сигурен. Защото последва нещо изключително забавно.

Цялата боя се смъкна от лицето на Фин. А после се случи и нещо още по-забавно. Боята отведнъж се върна. Гледай ти, рекох си. Та той се изчервява…

Но все още отказваше да гледа където и да било другаде, освен към небето, покривите и уличните лампи, докато Снел-Оркни не запита с приятно модулиран глас:

— Извинете, сър, накъде се намира паркът „Сейнт Стивънс“?

— Господи — отскочи назад Фин. — Кой знае къде са го сложили тази седмица. — И хлопна вратата.

Шесторката продължи по тротоара, пръскайки ведрост и усмивки. Нолан вече се канеше да се втурне към бара, когато се случи нещо непредвидено.

Иззад ъгъла, сякаш от нищото, изскокна Гарити, момчето от асансьора на хотел „Роял Хайбърниан“, и преди някой да се усети, се шмугна с пламнало от вълнение лице в „Четирите провинции“, за да сподели новината.

Докато Нолан и аз стигнем до заведението, следвани от запъхтяния Тимълти, Гарити вече бе претичал покрай целия тезгях, подминавайки още несъвзелия се от шока Фин.

— Ако знаете само какво изпуснахте! — викаше на всеослушание той. — Все едно гледате някой от онези научнофантастични филми, дето ги дават в кино „Гейъти“!

— Какво искаш да кажеш? — попита Фин, отърсвайки се от транса.

— Ами че те не тежат нищо! — рече Гарити. — Да ги качиш с асансьора, беше все едно да хвърлиш шепа плява нагоре в комина! А да им бяхте чули приказките само! Те са тук, в Ирландия — тук той сниши гласа си — по тайнствени причини!

— И мистериозни — подсказах му аз.

— Точно така. Не ги назоваха, но помнете ми думата, не са дошли за добро. Виждали ли сте подобно чудо в живота си?

— Не и от големия пожар в манастира насам — обади се Нолан. — Тогава аз… — Но думата „манастир“ явно притежаваше магически свойства, защото при произнасянето й вратите се разтвориха широко и вътре, обърнат наопаки, се яви отец Лиъри. Ще рече, че преподобният се движеше заднешком, притиснал бузата си с една ръка, сякаш съдбата му бе зашлевила силен и неочакван шамар.

Разчитайки посланието, изписано на гърба му, мъжете тикнаха носове в чашите си и тактично изчакаха, докато и той не накваси гърло, все още взрян към изхода, сякаш там бяха открехнатите двери на ада.

— Преди няма и две минути — рече свещеникът накрая — ми се яви зрелище, на което трудно ще повярвате. Нима след всички тези години на беди и страдания Ирландия наистина се е побъркала?

Чашата му бе своевременно допълнена.

— Да не сте попаднал на пътя на нашествениците от планетата Венера, отче?

— И ти също ли ги видя, Фин? — попита последният.

— Да, и искам да ви попитам, смятате ли ги за лоши?

— Не толкова за лоши или добри, колкото за странни и чалнати, Фин, такива, на които им вървят думи като рококо и барок, ако следваш потока на мисълта ми.

— Нося се по него с лекота, сър.

— Къде ги видяхте за последно, отче? — попитах аз.

— Тъкмо влизаха в парка. Допускате ли, че сега там ще се разрази вакханалия?

— С извинение, че се меся — рече Нолан, — но времето не е подходящо за целта. Друго ми минава през ума, че вместо да дремем тук, е по-добре да отидем да ги проследим…

— Това би противоречало на моралния ми кодекс — каза свещникът.

— Удавникът се хваща за всичко — вметнах аз. — И може да си потъне заедно с моралния кодекс, ако се вкопчи в него, вместо в спасителен пояс.

— Стига си проповядвал — сопна се божият служител, — ами обясни накъде биеш.

— Бие натам — просъска развълнувано Нолан, — че откак се помним не сме имали такова нашествие от благородни сицилианци. Кой знае, може би в същия този момент четат на глас на жените и дъщерите ни някъде насред парка. И от коя книга, ако смея да попитам?

— „Балада за Редингската тъмница“^[2]? — предположи Фин.

— Направо изби рибата — изръмжа Нолан, ядосан от това, че измъкнали същината на въпроса изпод носа му. — Откъде да знаем, че тези духчета от бутилка не продават парцели на един остров, наречен Файър Айлънд^[3]? Чували ли сте за него, отче?

— Американската преса понякога достига и до моето бюро.

— А помните ли големия ураган от четирийсет и шеста, когато вълните направо го пометоха? Един мой чичо, бог да съхрани зрението и здравия му разум, служеше там като брегова охрана по време на евакуацията, когато трябваше да изселят всичките му жители до един. Разказваше, че гледката била по-ужасна от ревю на Фенели, по-кошмарна от баптистка конвенция. Десет хиляди души търчали по ветровития плаж, помъкнали навити на рула пердета, клетки с папагалчета, оранжеви спортни сака и лимоненожълти обувки. Била най-апокалиптичната сцена, откакто Йеронимус Бош нарисувал ада за идните поколения и оставил настрана четката и палитрата. Не е лесно да евакуираш десет хиляди красавци, крехки като венецианско стъкло, с големи, влажни кравешки очи, с плочи симфонична музика в ръцете и обеци на ушите, без сам да понесеш поражения. Скоро след това чичо ми посегна към чашката.

— Разкажи ни повече за онази нощ — рече запленено Килпатрик.

— Повече, друг път — отсече свещеникът. — Всички вън! Заобиколете парка. Отваряйте си очите на четири. Ще се срещнем отново тук след час.

— Това е друго нещо! — извика Кели. — Хайде действително да видим каква ужасия са намислили!

Вратите се разтвориха широко, тълпата се изсипа на улицата, а свещеникът застана посред тях, давайки указания:

— Кели, Мърфи, вие покрай северната страна на парка. Тимълти, ти откъм южната. Нолан, Кланъри и Гарити да вземат източната, а Моран, Магуайър и Килпатрик — западната. Живо! — Но някак си в цялата суматоха Кели и Мърфи още на половината път до парка се отбиха в кръчмата „Четирите детелини“, за да се подкрепят за преследването, Нолан и Моран се натъкнаха на благоверните си съпруги и трябваше да търсят спасение обратно в „Провинциите“, а Магуайър и Килпатрик минаха покрай киното на Графтън Стрийт, чуха носещия се отвътре глас на Дина Дърбин и се намъкнаха в залата, присъединявайки се към Дуун, който прекарваше там следобеда си.

Тъй че участниците в акцията по наблюдение на извънземните посетители останаха само двама — Гарити от изток и Тимълти откъм юг. Аз се присъединих към последния, който, потънал в съзерцание, отказваше всякакъв разговор.

След половин час висене на вятъра и студа, Гарити дотърча до нас и извика:

— Какво им има на тия палячовци? Просто си стоят насред парка, не са мръднали цял следобед. А на мен пръстите ми измръзнаха. Ще прескоча до хотела да се стопля и веднага се връщам да стоя на пост с теб, Тим, а също и с теб, янки!

— Недей да бързаш — отвърна подире му Тимълти със странен, тъжен, отвеян, философски глас.

После, без да ми обръща внимание, влезе в парка и цял час седя, наблюдавайки шестимата мъже, които, както и преди, не помръдваха. При вида на Тимълти, с неговия мрачен поглед и дълбока бръчка, прорязала челото му, човек можеше почти да си помисли, че е някой ирландски събрат на Шопенхауер или Кант, или пък че е прочел стих или чул песен, от която духът му е помръкнал. Когато часът най-сетне изтече, той събра мислите си като шепа студени камъчета и тръгна да си върви. В този момент, потривайки ръце и потропвайки с крака, пристигна обратно Гарити. Но преди да успее да обели и дума, Тимълти му посочи с ръка и каза:

— Иди и седни. Помисли. Погледай. После ми кажи.

Когато отворих вратата на „Четирите провинции“ и махнах на Тимълти да влезе, всички ни изгледаха гузно. Свещеникът още се губеше някъде из града по работа, а те, след като бяха минали набързо през парка, колкото да успокоят съвестта си, се бяха събрали отново в щаба на разузнаването.

— Тимълти! — извикаха няколко гласа едновременно. — Янки! Казвайте! Какво става?

Тимълти, без да бърза, отиде до бара и отпи от чашата си. Мълчаливо огледа собственото си отражение, дълбоко погребано под лунния лед на огледалото зад тезгяха. Обърна и темата така и иначе, с опакото навън и после пак наобратно. Най-сетне затвори очи и каза:

— Поразително е колко много…

— Да? — произнесоха безмълвно всички около него.

— Цял един живот на пътешествия и размисли — продължи той — ме навежда на мисълта, че между хората като тях и тези като нас съществува странно сходство.

Всички ахнаха с такава сила, че трептящите светлинки, отразявани от призмите на малките полилеи над бара, смениха посоката си. Когато тези ята от миниатюрни блестящи рибки най-сетне се поуспокоиха, Нолан рече:

— Имаш ли нещо против да си сложиш шапката, та да ти я съборя от главата?

— Да, да, сложи я, събори я! — развикаха се наоколо.

— Тихо, тихо — казах аз.

— Според вас — продължи невъзмутимо Тимълти, — ние разбираме ли от стихотворения и песни?

Друг вид възглас мина из тълпата, дочу се неохотно одобрение.

— Разбираме, и още как.

— О, такава ли била работата.

— А пък ние си помислихме…

— Задръжте! — вдигна ръка Тимълти, все още със затворени очи.

Всички млъкнаха.

— Ако не пеем песни, ние ги пишем, а ако не ги пишем, ги танцуваме. Не са ли и те истински ценители на песента, на стиховете и на танца? Току-що ги чух отдалеч да рецитират и да пеят сами на себе си, насред поляната.

Имаше известна правота в думите му. Присъстващите се посбутаха, признавайки този факт.

— Намираш ли и някакви други прилики? — попита свъсено Фин.

— Да, намирам — рече Тимълти с тон на съдия.

Тълпата се скупчи по-близо и затаи дъх, а аз трескаво си водех бележки.

— И те като нас обичат понякога да се почерпят.

— Имаш право, за бога! — викна Мърфи.

— А също така — продължи напевно ораторът — се женят много късно, ако изобщо го сторят! И…

Но тук се вдигна такава врява, че той трябваше да я изчака да стихне, преди да довърши:

— И… не се занимават много-много с жени.

Избухна същинско стълпотворение от крясъци, блъскане и викове; един искаше да черпи Тимълти, а друг го канеше да се разберат отвън. Но той дори не трепна с вежда, побойникът бе усмирен, а когато всички вече разполагаха с нови питиета и напрежението се поразсея, се разнесе силният, ясен глас на Фин:

— А сега би ли обяснил престъпното сравнение, което току-що направи под покрива на този почтен бар?

Тимълти бавно отпи от чашата си, после най-сетне отвори очи, погледна спокойно Фин и с кристално звънка дикция произнесе:

— Къде в цяла Ирландия един мъж може да легне с жена?

Той остави фразата да попие.

— Триста двайсет и девет дни в проклетата година вали дъжд. През останалото време е толкова мокро, че няма нито едно местенце, нито късче земя, където да се осмелиш да проснеш някоя жена от страх да не би да се вкорени и да пусне листа — ще го отречете ли?

Тишината не го отрече.

— Тъй че, когато опре до греховни наслади и скандални плътски удоволствия, на клетия глупак ирландец не му остава друго, освен да се пренесе мислено в Арабия. Затова нашите сънища са арабски — за топли нощи, суха земя и свястно място, където не само да седиш, но да легнеш, и не само да легнеш, но да лудуваш, да се гърчиш и опиващ в хватката на сладостни възторзи.

— Майчице, чул те господ — рече Фин.

— Тъй, тъй — закимаха всички.

— Това първо. — Тимълти сгъна показалеца си. — Няма място. После идват времето и обстоятелствата. Да речем, примамил си някоя кръшна девойка в полето — и после какво? Тя носи мушама, гумени ботуши, шал на главата и чадър над всичко това, а ти издаваш звуци като нерез, заклещил се на вратата на кочината. Тоест, едната ти ръка е в пазвата й, а с другата се бориш с ботушите, а по-далеч няма и да стигнеш, защото кой междувременно диша във врата ти със сладкия си ментов дъх?

— Енорийският свещеник? — предположи Гарити.

— Енорийският свещеник — промълвиха и останалите в отчаяние.

— Е, това са вторият и третият гвоздей от кръста, на който са разпнати всички ирландски мъже.

— Продължавай, Тимълти, продължавай.

— Тези сицилиански симпатяги се събират на компании, ние също. Ето, сега тук седи компанията от кръчмата на Фин, нали?

— Проклети да сме, ако не е така!

— Те изглеждат тъжни и потиснати през половината време, а после му отпускат края, беснеят и се забавляват — намират се или горе, или долу, но никога по средата. На кого ви напомня това?

Всеки погледна образа си в огледалото и кимна.

— Ако имахме избора — продължи Тимълти — да отидем вкъщи при проклетата си жена, омразната тъща и старата неомъжена сестра и там да тънем сред пот и сълзи или да останем тук за още една песен, още една чашка, още една история — кое бихме предпочели?

Мълчание.

— Помислете за това. Отговорете си честно. Прилики. Сходства. Списъкът е дълъг. И си струва да го поогледаме, преди да скачаме, да хулим и да викаме стражата.

Тишина.

— Би ми се искало — обади се след доста време нечий глас, странен, любопитен — да ги опозная по-отблизо.

— Мисля, че желанието ти скоро ще се изпълни — казах аз, избягвайки излишен драматизъм, предвид на обстоятелствата.

Всички замръзнаха в жива картина.

Някъде отдалеч долетя слаб, крехък звук. Както в чудна утрин, когато се събуждаш и още в просъница едно особено усещане ти казва, че във въздуха се носи първият сняг, пада надолу, гъделичкайки небесата, и кара тишината да отстъпи и да се стопи в нищото.

— Ей — обади се Фин. — Днес е първият ден от пролетта…

И така си беше. Първо лекият ръмеж на стъпки по паважа, а после хорът от птича песен.

По тротоара, по цялата улица и пред бара зазвучаха зими и пролети. Вратите се отвориха широко. Мъжете се облегнаха назад в очакване на предстоящия сблъсък. Стегнаха нервите си. Стиснаха юмруци в джобовете и зъби в тревожните си усти. И ето че в бара, подобно на деца посред коледно празненство, където всичко е играчка, дрънкулка или лакомство, се изсипаха високият, слаб възрастен мъж, който приличаше на юноша, и малките, слаби, по-млади мъже, в очите на които прозираше старост. Звукът от падащия сняг престана. Птичите песни заглъхнаха.

Странните деца, водени от своя странен пастир, изведнъж почувстваха около себе си пустота, сякаш всички се бяха отдръпнали, макар никой от мъжете в заведението да не бе помръднал и на косъм.

Чедата на топлите морета и острови огледаха преценяващо ниските, набити обитатели на тази студена земя, а те на свой ред им отвърнаха със същото.

Тимълти и останалите покрай бара вдишваха бавно. Ноздрите им отчетливо долавяха ужасно чистия мирис на децата край входа. В него имаше твърде много пролет. Дори и аз леко се стъписах.

Снел-Оркни и неговите младо-стари момчета-мъже, от друга страна, дишаха бързо като пърхащи птички, уловени в безжалостен юмрук. Усещаха застоялия, тъмен, тежък мирис на хората насреща си. В него имаше твърде много зима.

Всеки вероятно имаше какво да каже за аромата на другия, но…

В този момент двойните врати на страничния вход се разтвориха и вътре с гръм и трясък връхлетя Гарити.

— Момчета, видях всичко! Само да знаете къде са и с какво се занимават!

Всички ръце в бара се вдигнаха нагоре, за да го накарат да млъкне. По разтревожените погледи наоколо новодошлите се досетиха, че иде реч за тях.

— Те са още в парка „Сейнт Стивънс“! — Гарити бе включил на скорост и почти не забелязваше ставащото край него. — Минах само през хотела, колкото да им съобщя новината и оттам — право при вас. Тези хубавци…

— Тези хубавци — прекъсна го Дейвид Снел-Оркни — са тук, в… — Той се поколеба.

— „Четирите провинции“ — каза Хийбър Фин, гледайки в обувките си.

— „Четирите провинции“ — повтори високият мъж и кимна в знак на благодарност.

— Където — рече спаружено Гарити — сега всички ние ще пийнем по едно.

И се метна към бара за спасение.

Но шестимата натрапници го последваха. Образувайки малък шпалир от двете му страни, те със самото си дружелюбие го накараха да се сниши поне с три пръста.

— Чудесен ден — каза Снел-Оркни.

— И да, и не — отбелязах аз, изчаквайки предпазливо.

— Изглежда — рече високият мъж, обграден от своите малки момчета-мъже — нашите занимания на ирландска земя са породили доста дискусии.

— Меко казано, да — увери го Фин.

— Позволете тогава да обясня. Чували ли сте някога за Снежната кралица и Летния крал?

Няколко челюсти увиснаха.

Някой изпъшка, сякаш го бяха ритнали в стомаха.

Аз съм чувал, помислих си, но карай нататък…

Фин, след кратък миг на колебание от коя страна може да го връхлети ударът, отпи дълга, бавна глътка от халбата си, после сбърчи съсредоточено чело и отвърна, изпускайки горещия дъх над езика си:

— Я пак… за каква кралица и какъв проклет крал става дума?

Мъжете край бара се приведоха напред, винаги готови да чуят нова приказка, но после се усетиха и се облегнаха отново.

— Ами — каза високият, блед мъж — преди много години в Исландия живеела кралица, която никога не била виждала лято, а на Слънчевите острови пък живеел крал, който никога не бил виждал зима.

— Не думай — обади се Нолан.

— Как ще продума човек от теб — сряза го Фин.

Още трима го изгледаха и той сви глава в раменете си.

— Та народът на този крал — продължи Снел-Оркни — почти умирал от жега през лятото… а поданиците на Снежната кралица почти мрели от студ през дългите, ледени зими. И двамата монарси дълбоко съчувствали на хората си, затова решили, че тези страдания не бива да продължават повече. И ето че една есен Снежната кралица последвала крясъка на дивите гъски, отлитащи на юг, към по-топлото време. А Слънчевият крал тръгнал по дирите на горещите ветрове, които веели на север, докато не се охладят. И в тишината на една гора двамата се срещнали. Кралицата била чисто бяла, като вечно скованата земя, като повей от вечността, снежна фъртуна на Времето, бледа луна над ледниците, зимен вятър, полюшващ тънка дантелена завеса. Бяла… Цялата бяла.

Сред мъжете в бара се разнесе шепот при това описание.

— А Слънчевият крал? — Снел-Оркни се усмихна. — Той бил целият огнен, ослепителен и пламтящ, ярък като горски пожар. Поглъщан от собствената си изпепеляваща жажда и копнеж! Истински Слънчев крал. Крал на слънцето! Те се доближили един до друг и вглеждайки се в очите си, се влюбили. И направили сватба. И всяка зима, щом мразът започнел да убива хората на Севера, поданиците на Снежната кралица се местели към по-топлите места, под мекото островно слънце. А през лятото, започнела ли да го мори нетърпимата жега, народът на Слънчевия крал отивал на север, за да се освежи и охлади. Така това вече не били две нации, две отделни държави, а една обща раса, която пътувала от едната земя до другата и обратно, със смяната на времето и редуването на сезоните, и така вовеки веков.

Снел-Оркни направи пауза.

Мъжете стояха като омагьосани. Спогледаха се един друг. Помежду им се породи нарастващ шепот. Настъпи раздвижване. И тогава Нолан започна да ръкопляска. Гарити последва примера му. Същото сториха и Фин и Тимълти, и всички останали, докато накрая не се разразиха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи. Аз се присъединих към тях.

Снел-Оркни стоеше неподвижно, къпейки се в овациите. Склони свенливо очи и направи лек поклон.

После, някак неочаквано, всеки един от мъжете откри, че дланите му пляскат във въздуха. Те се смутиха. Ръцете им забавиха движенията си и аплодисментите започнаха да замират. Те се огледаха наоколо, недоумявайки, че се възхищават на тези, в които само допреди малко се бяха съмнявали. Вече се чудеха какво да сторят, когато Фин измърмори:

— Е, какво пък, по дяволите!

И запляска още по-силно, а останалите го последваха. Чашите по рафтовете задрънчаха. Всичко се взриви и разтресе от викове:

— Разбира се, какво по дяволите!… Да!… На кой му пука!… Браво!

Бурята постепенно утихна. Снел-Оркни стоеше насред бара, изчервен до уши, а Тимълти каза:

— Ех, да имахте само и ирландски акцент, какъв разказвач щеше да стане от вас!

— Правилно!… Истина е!… Вярно казваш! — подкрепиха го всички.

— Бихте ли ме научили на този акцент, сър? — попита високият мъж.

Тимълти се поколеба.

— Аз… Хм… Боже, ами защо пък не! Разбира се! Ако ша разпра’яш врели-некипели, най-добре да го пра’йш както тря’а!

— Много благодаря — каза Снел-Оркни.

Тук неохотно се намеси Фин:

— Извинете, но някъде в хода на вашия разказ пропуснахме същността му. Имам предвид причината да ни разкажете за Кралицата, Краля и всичко останало.

— Колко глупаво от моя страна. Виждате ли, ние сме децата на Слънчевия крал. Което ще рече, че вече пет години не сме виждали есен, топяща се снежинка, не сме усещали мразовит вятър, нито сме чували прозорците да пропукват от студ. Почти сме забравили как изглеждат облаците. Целите сме изсъхнали от жега. Трябва да получим дъжд, или, ако е възможно, сняг, ако не — ще загинем — нали така, приятели?

— Да, да, точно така — изчуруликаха сладко петимата.

Отвън проблесна светкавица, търкулна се гръм — предвестници на дъжд, обещания за сняг.

Фин кимна доволно.

— Бог явно надава ухо.

— О, за дъжда не берете грижа — добавиха гръмогласно останалите. — Дъжд ще има колкото искате… Направо ще ви удави…

— Ние следвахме лятото по целия свят — продължи Снел-Оркни. — Живяхме в топлите, горещи и знойни месеци на Ямайка и Насау.

— Порт о Пренс — каза един от приятелите му.

— Калкута — добави втори.

— Мадагаскар, Бали — обади се трети.

— Флоренция, Рим, Таормина! — вметна четвърти.

— Но накрая, едва вчера, чухме по новините, че тази година зимата в Дъблин била изключително снежна. Тогава се запитахме къде в целия свят най-много бихме искали да видим сняг? И си казахме, хайде да се упътим на север, да усетим отново студа. Не знаехме какво точно търсим, но го открихме в парка „Сейнт Стивънс“.

— Кое, мистериозното нещо ли? — възкликна Нолан, но после се цапна по устата с ръка. — Имах предвид…

— Най-добре вашият приятел тук да ви разкаже — отвърна високият мъж.

— Кой наш приятел? Гарити ли?

Всички погледи се обърнаха към него.

— Тъкмо това се канех да ви съобщя, когато нахълтах преди малко — каза Гарити. — Те стояха в парка и гледаха нагоре… към есенните листа, които падаха от клоните, защото целите дървета бяха покрити с лед!

— И това е всичко? — извика разочаровано Нолан.

— Струваше ни се напълно достатъчно за момента — вметна Снел-Оркни.

— Че то в „Сейнт Стивънс“ има ли изобщо останали листа? — попита Тимълти. — И има ли сняг по проклетите дървета?

Оказа се, че никой от присъстващите не знае. Всички стояхме неподвижно.

— По дяволите — рече вцепенено Тимълти. — Сигурно има двайсет години, откак не съм поглеждал.

— А аз поне от двайсет и пет — обади се Гарити.

— Трийсет! — призна Нолан.

— Най-невероятното съкровище на света — каза Снел-Оркни. — Няколко багри от пурпурно и кехлибарено, от вино и ръжда, останки от миналото, реликви от старото лято, по някакво чудо останали по клоните. Но самите дървета! Клоните, вейките, облечени в ризници от лед, покрити със скреж, натежали от сняг, който вятърът с шепот отнася на фини шлейфове! Красота!

Всички слушаха запленени.

— Е, да… разбира се… така е… — промърмориха оттук-оттам.

— Как ги реди само — прошепна Нолан.

— Питиета за всички! — извика внезапно Снел-Оркни.

— Е, с това вече ме довърши — каза Тимълти.

Чашите се напълниха и изпразниха.

— Е, къде са сега онези проклети дървета? — рече Нолан.

— Да…! Правилно…! — зашумяха всички.

Десет минути по-късно цялата компания се изсипа пред входа на „Сейнт Стивънс“.

И както отбеляза Тимълти, виждал ли бе някой повече листа от тези, останали на дървото точно край портите на парка? Не, отвърна му едногласен вик. Ами онова, второто дърво? На него нямаше толкова листа, колкото скреж, кора от лед и пухкав сняг, който се вдигаше от вятъра и се сипеше на дантелени спирали върху лицата на мъжете. И колкото повече гледаха, толкова повече осъзнаваха, че това е чудо. Нолан вирна толкова високо глава, зяпайки по върховете, че падна по гръб и двама-трима от останалите трябваше да го изправят на крака. От всички страни се носеха възхитени възгласи и дружни твърдения, че откакто се помнят, по тези дървета никога не е имало листа, нито сняг, а ето че сега има! Или дори да е имало, те не са имали цвят, а сега имат. А дори да са имали цвят, това е било толкова отдавна, че… Докато накрая взеха да си шъткат да мълчат и просто да гледат!

Тъкмо в това занимание Нолан и Тимълти, Кели и Гарити, Снел-Оркни, неговите приятели и аз прекарахме остатъка от превалящия следобед. Защото наистина есента бе свила своите знамена, а зимата бе дошла след нея и обвила целия парк в бяло. Тук ни завари и завърналия се междувременно отец Лиъри.

Но преди да успее да каже и дума, трима от шестимата чуждоземни нашественици го попитаха дали не би изслушал техните изповеди.

Така, докато се усети, с изражение на болка и тревога на лице, свещеникът вече водеше Снел-Оркни и компания към църквата си, за да им покаже цветните витражи и майсторски изработения свод над олтара — а те от своя страна толкова я харесаха и толкова дълго и гръмко я хвалиха, че той, ще-не ще, трябваше да намали броя на молитвите „Отче наш“ и „Аве Мария“, които им наложи за назидание.

Но гвоздеят на деня беше обратно в кръчмата, когато едно от младите-стари момчета-мъже попита какво да изпее — „Майка Макрий“ или „Моят приятел“.

Последваха спорове и в крайна сметка, след като се проведе гласуване и се обявиха резултатите, той изпя и двете.

Имаше чуден глас, както признаха всички с навлажнени очи. Дивен, висок, ясен глас.

Нолан подсмръкна и каза:

— Не знам какъв син би станал от него, но затова пък дъщеря — един път!

Всички закимаха одобрително.

После Снел-Оркни и неговите приятели се заприготвяха да си тръгват.

Виждайки това, Фин вдигна ръка да ги спре.

— Чакайте! — рече. — Вие оправихте времето в парка, в кръчмата и в цялата околност. Сега и ние трябва да ви дадем нещо за отплата!

— О, не, не — запротестираха те.

— Напротив! — каза Фин. — Момчета?

— Да, Фин — отвърна компанията.

— Да им покажем ли един спринт?

— Спринт? — избликна всеобщ възторг. — Да, да!

— Спринт? — зачудиха се Снел-Оркни и неговите спътници.