Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Shadows, White Whale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Фея Моргана (2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Зелени сенки, бял кит

Преводач: Деян Кючуков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: повест; новела

Националност: американска

Печатница: печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова; Светлана Минева

Художник: Любомир Пенов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1461-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3220

История

  1. — Добавяне

26.

Фин ме разтърси за рамото.

— Синко — каза меко. — Най-добре е да тръгваш.

— Какво? — сепнах се аз.

— Вече от доста време си във философската кабинка. Последното питие май ти дойде в повече. Не ми даде сърце да те безпокоя, затова те оставих да се мяташ и да скърцаш със зъби в съня си.

— Да се мятам? Да скърцам? — Аз се измъкнах от обятията на тясното сепаре.

— Как се чувстваш? — погледна ме загрижено Фин.

— Ядосан.

— Защото си се събудил, или защото сънят не се е оказал истина?

— И двете.

— Аз веднъж имах кошмар, че бия жена си. Като имаш предвид, че никога не съм я докосвал и с пръст, пробуждането беше доста ужасно. Но явно на човек понякога му трябва да изпусне парата…

— Тя крещеше ли в съня ти?

— Не, понесе си наказанието мълчаливо, което ми развали ентусиазма. Но толкова по-добре. Нямаше да мога да я погледна през деня, ако беше пищяла до небесата през нощта.

— Кое време е сега?

— Късно е. Негово величество шефът ти се обади, търсейки тялото, ако не душата ти. Казах му, че те няма, което си беше общо взето вярно. Когато дойде, изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото ядосан. Тъгата ли беше тази, която те ядоса?

— Да.

— Има ли нещо друго, освен пиене, което да мога да ти предложа?

— Като например какво, Фин?

— Една голяма лъжа, почиваща върху мъничка истина. Друго стълкновение на гении, преди много години — между един велик старец в неговия автомобил и мен, младия перко.

Фин направи пауза.

— Хайде, продължавай — подканих го аз. — Че ти си гений, това го признавам. Кой беше другият?

— Най-великият драматург след Шекспир!

Аз наострих уши.

— И това е…?

— Всяко нещо по реда си…

— Разкажи ми цялата история, Фин.

— Наистина ли искаш? — Той ме измери с едното си око, докато другото се забули в спомени.

— Да. Нуждая се от нещо ободряващо, човече. Главата ми е задръстена от просяци и дъжд!

— Имаш ли достатъчно време?

— Имам, имам!

Фин напълни отново чашата ми, после се облакъти на тезгяха и се загледа втренчено към онази ярка, далечна година.

— Е, добре — рече. — Слушай тогава…

 

 

Неведоми са, както се казва, пътищата господни. Той може и да не забележи изпадналото от гнездото птиче, но затова пък има набито око за нелепиците и противоречията.

Което ще рече, че ако му се удаде възможност, понякога няма нищо против да заеме кремък от Луцифер и огниво от Велзевул, за да освети нечия пътека, водеща към крушението.

В този конкретен ден, отегчен до смърт, както и подобава на един ирландски господ в неделя по пладне, той реши да огъне шосето и така да подготви пристигането на странстващ автомобил, изгубен по пътя от Дъблин и натежал от возещия се в него гений.

Та този автомобил, взел по волята божия погрешен завой, и при това управляван от пиян шофьор, пристигна в околността към два и половина следобед, когато времето обещаваше слънце, но вместо това плисна дъжд. Бурята се разсея точно за толкова, че колата да спука гума и да приседне на една страна като ранен слон.

Звукът от пръсването на гумата бе толкова силен, че тълпата от кръчмата се изсипа отвън, очакваща да види жертва от изстрел, но вместо това завари пияния шофьор, обикалящ около осакатеното си возило и ритащ здравите гуми, сякаш това можеше по някакъв начин да възкреси повредената без помощта на помпа.

И тогава, като глава на дяволче, показала се иззад кулисите на куклена сцена, задното стъкло се смъкна и от него се подаде лице на старец с червеникава брада и остри като свредели очи. Той отвори уста и кресна:

— Господине, по-полека, не ритайте гумата до смърт. Къде се намираме?

— В центъра на вселената! — викнах аз от прага, бършейки ръце в парцала от тезгяха.

— Кръчмата на Фин — обадиха се като ехо останалите.

Физиономията на стареца изчезна от прозореца, за да се появи миг по-късно отново, когато той изскочи от колата и застана с ръце на кръста на тротоара. Беше чудна гледка, в спретнатия си спортен костюм от фина вълна. Очите му грееха от възхита.

— Човек се познава най-добре по гордостта — рече. — Вие трябва да сте Фин!

— Добре казано — засмях се. — А ще влезете ли да се подслоните от дъжда, ваша чест?

— Сега не вали!

Като по поръчка, тъкмо в този миг заваля.

— Приемам с благодарност. — И той пое с бодра стъпка, сякаш бе с четирийсет години по-млад. Дъждът се отмести, позволявайки му да мине.

— Сторете път! — казах аз. Тълпата се отдръпна и се насочи обратно към чашите си. — И сър, преди да е настъпил краят на света, как е вашето име?

— Шоу! — извика мъжът. — Джордж Бърнард Шоу. — И той се втурна напред, дългокрак и червенобрад, толкова енергично, че въздухът в бара се изви подире му като вихрушка. — И между другото — добави с известна закачливост, — съм пълен въздържател.

Всички се отдръпнаха, сякаш бе обявил, че е чумав.

— И щастлив ли сте от това свое половинчато съществуване? — попитах.

— Ако да бъдеш зает вместо пиян, е щастие, то тогава съм щастлив — отвърна Шоу. — Но тъй като колата ме остави насред път, съм силно изкушен да си разквася гърлото. Нещо изключително слабо, ако обичате.

— Слабо колкото ангелите на блудния син ли, ваша чест?

Брадата на Шоу хареса каламбура и грейна:

— Тук май всички сте писатели.

— Ако сиромашията, пиенето и чесането на езика те прави писател, то наистина сме такива — подадох му чаша бренди аз. — Ето, пробвайте това!

— Не, не! — извика той. — Под слабо имах предвид просто чаша вода.

— Мили боже — възкликнах. — Последният клиент, направил толкова проста поръчка, бе сестрата на свещеника от Корк, господин Шоу!

— Шоу? — опули се изведнъж Тимълти. — Я чакайте малко! Виждал съм снимката ви в „Айриш Таймс“. Нали вие запалихте кладата под Жана д’Арк!

— Аз съм написал пиесата, да! — каза Шоу.

— А също — намеси се Дуун, — не беше ли ваше определението, че ирландецът е човек, който ще се изкатери по шест голи жени, за да стигне до майка си?

— И това е близо до истината.

— Ако ще си досаждаме с истини — обади се Мърфи, — по-добре хич да не изтрезняваме.

Измерих с очи сянката на Шоу.

— Ако ме извините, сър, надали ще ми се удаде друг случай да ви предложа едно за сметка на заведението.

Притиснат до стената от злополучния ден и прикованите в него погледи, Шоу примигна, огледа се наляво и надясно и обърна чашката.

Устните му помръднаха от някакви неизказани слова, той сякаш поспори със себе си и с някакъв невидим опонент, после сви рамене, отвори очи и тихо каза:

— Ето. — Под въздействието на алкохола пръстите му се свиха около дръжката на чантата, която носеше, и той я постави на бара.

— Какво е това? — попитах.

— Може да е бомба — отвърна Шоу. Мъжете затаиха дъх. — Или пък украса за вашето почтено заведение. Отворете я.

— Добре — рекох, и го сторих.

Оказа се, че вътре има четири възголеми табелки от рисуван порцелан, които наредих върху тезгяха.

— Значи не е бомба.

— Още е рано да се каже — възрази Шоу.

Върху табелките бяха изписани думи.

— СПРИ — изрекох, прочитайки първата.

— ПОМИСЛИ — произнесе Кели надписа на втората.

— ПРЕТЕГЛИ — рече Тимълти.

— НАПРАВИ — допълни Дуун.

— Странно — каза Шоу, — не знам кое точно ме накара да дам четири шилинга за тях, но тази сутрин ги видях на една крайпътна сергия и реших да ги купя. Сякаш самата баналност на съветите ми допадна.

— Според мен пък — отвърна Дуун, — който и да ги е направил, е имал своите дълбоки причини. Виждате ли, те са нещо като играчки, които могат да се разместват по всякакъв начин. Дали пък, ако ги наредим тук, на лавиците или на бара, няма да отворят кепенците на помрачените ни мозъци, господин Шоу?

— Нямах намерение да започвам курс по философия — рече гостът.

— Но те са тъкмо това — каза Дуун. — Всяка от тях носи заглавието на университетския курс, който трябва да се мине, и на мъдростта, която трябва да се усвои. Кажете ни, ако примерно украсите с тях този бар, който за нас е като роден дом, дали това не би повишило коефициента на интелигентност на хората, стоящи пред вас?

— Ако кажа не, ще си помислите, че считам интелигентността ви за неспособна на подобрение. Ако пък кажа да, ще решите, че съм подпийнал и ви лаская.

— Какво пък, ласкайте ни! — подхвърли Тимълти.

— Добре тогава, сложете ги тук и нека блестящите ви умове заблестят още по-ярко от тях — рече Шоу.

— Готово! — извика Дуун, като грабна една от табелките и се защура из помещението. — На думата СПРИ мястото й е до вратата. Така ще служи за предупреждение на всеки, който влиза, да остави отвън земните си грижи и проблеми. А онзи, който излиза, да поспре и да изтича до бара за още едно, напук на жена си!

— Браво, Дуун! — разнесе се възглас на всеобщо одобрение.

После той постави втората, с надпис ПРЕТЕГЛИ, в далечния край на бара, където всеки можеше да я претегля с поглед, докато аз, като съдържател на заведението, взех последните две.

— Какво да правим сега с ПОМИСЛИ? — попитах. Господин Шоу, който до момента наблюдаваше подскачащия нагоре-надолу Дуун, прочисти гърло и шумът отведнъж утихна.

— Идва ми на ума — рече хапливо той, — че в достопочтения ви бар има едно място, към което всички погледи са вечно и неумолимо приковани и което поради това е особено подходящо. Това е огледалото зад гърба ви — замръзналото езеро, в което цяла Ирландия е затънала и оглежда своя вчерашен сумрак и утрешния си здрач.

— Господи, помилуй грешните ни души — възкликнах аз. — След четирийсет години гледане, цяло чудо е, че ледът още не се е пропукал. Добре, слагам ПОМИСЛИ тук! — И я поставих насред огледалото.

— Ей, народе — извиках. — Мислите ли?

— Мислим, мислим! — отвърнаха всички.

— Ето — рекох тогава, подавайки НАПРАВИ на Дуун. — Занеси и това до вратата, та като видят СПРИ, хората поне малко да изчакат, преди да НАПРАВЯТ нещо глупаво.

— Не че искам да се бъркам — обади се Шоу, който седеше на бара като глътнал бастун и отпиваше от сервираната му междувременно вода — но… по-добре да изчакаме.

— Да изчакаме какво?

— Ами, знае ли човек — отвърна той и се огледа тайнствено наоколо.

И ние зачакахме, местейки поглед от СПРИ към ПРЕТЕГЛИ, след това към ПОМИСЛИ и завършвайки обиколката с НАПРАВИ.

Мъжете отпиваха от чашите си, часовникът тиктакаше, а ветрецът повяваше леко през люлеещите се врати.

Можех да чуя местенето на очите им ту към единия ъгъл, ту към другия, дъха, рошещ косъмчетата в ноздрите им, пукането на мехурчетата в халбите с бира.

Затаих дъх.

В кръчмата ми беше тихо като в гробница.

Мълчание.

Наредените покрай бара фигури приличаха на гора от спящи красавици. Сякаш бе нощта преди Сътворението, или денят след Страшния съд.

— По едно от заведението! — извиках. Нищо.

— Двойно питие за всички! — пробвах да ги съживя, но пак никой не помръдна.

— Господин Фин — промълви Шоу с най-добрия си сценичен шепот. — Какво… се… случва?

— Какво ли? — промълвих. — Това е първият час и първата проклета минута на безмълвие в кръчмата на Фин от двайсет години насам. Чуйте!

Шоу се вслуша и тръгна покрай насядалите мъже, сякаш бяха прашасали статуи в стар музей.

— Дали да не повикаме свещеник? — прошепнах.

— Няма нужда! — обади се един глас. — Свещеникът е тук!

— Шоу се извъртя, насочвайки брадата си към далечния край на заведението, където отец О’Мали, дотогава скрит в частното сепаре, надигна посивялата си глава като възкръсналия от гроба Лазар.

— Вие! — Свещеникът се вторачи в стария драматург с погледа на библейския Йов, обвиняващ всевишния. — Вижте какво направихте!

— Аз? — изчерви се Шоу, с вид на оскърбена невинност. — Защо пък аз?

— Вие — повтори свещеникът, точейки бръснач да обръсне рижавата му брада. — И вашите дяволски козни, нечестиви брътвежи и знаци. Всичко това са прояви на нечестивия!

Шоу се обърна и погледа местата, където бяха поставени СПРИ, ПРЕТЕГЛИ, ПОМИСЛИ и НАПРАВИ.

Отчето пристъпи с бавни, погребални стъпки към бара и наредените пред него живи мъртъвци, всеки потънал в тягостното си мълчание. Ръката му се протегна като змия, стиснала празната чаша.

— Налей ми малко животворен сок, Фин.

— Един животворен сок, каквото и да значи това! — отзовах се аз и я напълних, докато той продължаваше бавно да се плъзга край тезгяха.

— Е — издиша той в рижата брада ментов дъх от изповедалнята — отговорете ми, господин по-хитър от дявола и по-мъдър от Еклезиаста, господин ирландец, изпратен в Лондон и вкиснал се по пътя… какво имате да кажете в свое оправдание относно тези омаломощаващи знаци, които отнеха силата ни, направиха ни вцепенени, глухи и неми?

— Ако това е Светата инквизиция — отвърна Шоу — направо започвайте с мъченията.

— Вие сте мъртвец! — Отец О’Мали кръжеше покрай него като хищник, обикалящ жертвата си. — Първият знак. Какво означава той?

Единствено очите на парализираните мъже край бара се отместиха по посока на споменатия надпис: СПРИ!

— Означава — каза Шоу, — че понякога е по-добре да поспрем, да останем бездейни, да оставим нещата сами да се случват.

— Ако на пътя ни стои жена, не е за препоръчване да го правим — рече свещеникът.

— И все пак — възрази Шоу, — животът ни носи толкова стремително, че мисълта ни често се губи.

— Велосипедът е виновен — промърмори Дуун. — Той и другите проклети изобретения ще ни довършат.

— Дуун! — изкопа гроба му свещеникът.

Дуун покорно легна в него.

— Дошъл сте в Ирландия да проповядвате смут и да сеете хаос. Уж учите на разум, а резултатът е горест и немота! Не, благодаря, съвети от Луцифер не ни трябват! — настъпваше неумолимо отчето.

— Чакайте малко! — извика Шоу, драскайки в бележника си. — Това трябва да си го запиша!

Безкрайно бавно, сякаш пробуждайки се от вековен сън, Дуун се наведе, за да погледне след пъргавото перо на Шоу, което бягаше, скачаше и се плъзгаше върху листа.

— Глей ти — прошепна. — Това не е чак толкоз лошо.

— Ти да мълчиш — скръцна му със зъби преподобният, също четейки драскулките на Шоу. — Ето, значи, как стоят нещата — обърна се сетне към него. — Светът още не е готов за такива като теб и Гилбърт Кийт Честъртън[1]! И за тези твои богохулни слова! СПРИ! ПРЕТЕГЛИ! ПОМИСЛИ! НАПРАВИ! Какво, по дяволите, значат, та накараха всички тук да си глътнат езиците?

Шоу чевръсто си записваше и подчертаваше думите му.

— Струва ми се очевидно, че преди да можеш да ПОМИСЛИШ, трябва да СПРЕШ за достатъчно дълго време, да ПРЕТЕГЛИШ това, за което ще МИСЛИШ, а после, без много маене, да го НАПРАВИШ!

— Е, разбира се, като изключим начина, по който се оправят жени и някои други неща! — каза Дуун със затворени очи.

— Дуун!

Последният се спаружи в стола си.

— Продължавайте — каза отец О’Мали със злокобна сладост в гласа.

— Почти свърших — поля я с малко оцет Шоу. — В момент на сляпа интуиция купих този комплект, за да преподавам с него правия и променлив ток на творческия подход.

— Моля?

— Променливият ток означава СПРИ, за да претеглиш. ПРЕТЕГЛИ какво да МИСЛИШ. ПОМИСЛИ. И после НАПРАВИ. А правият — НАПРАВИ, а после МИСЛИ, ПРЕТЕГЛЯЙ и СПРИ, за да починеш.

— Я дайте малко по-подробно — каза свещеникът.

— С удоволствие — отзова се Шоу. Променливият ток дава творческо многообразие на изкуството, живописта, драмата. Но аз препоръчвам най-вече НАПРАВИ. Делото е баща на мисълта. ПРАВЕНЕТО води съзнанието към открития.

— Води, и още как — изгледа го изпепеляващо другият.

— Винаги има време да МИСЛИШ след един съзидателен акт.

— Е, тогава вече е малко късно — обади се Дуун. — Думата ми е при жените, де. Прощавайте, отче.

— Не прощавам, Дуун. Колкото до вас, Шоу, чакам да обобщите.

— Аз съм подготвил рулона за механичното пиано; от вас остава само да го завъртите и да изсвирите мелодията! — Шоу разпери тънките си пръсти, сякаш всеки от тях бе кран, от който щеше да заструи виртуозно капричио. ПРАВЕТЕ отново и отново, за да откриете какво по дяволите МИСЛИТЕ! Скрийте трите табелки и оставете само НАПРАВИ на видно място. Прав ток! Или пък, ако предпочитате променлив, свирете разни гами и с четирите. Спирайте, преживяйте, мотайте се, после се гмуркайте отново, изскачайте, щурейте, скачайте, тичайте, беснейте, създавайте!

— Шоу! — простена отец О’Мали, изпуснал нишката.

— Ето, вижте мен — рече драматургът. — Докато пътувах тази чудесна дъждовна сутрин, бях вдъхновен да ПРАВЯ. Да купя тези чаши с теста на Роршах върху тях и да продължа да ПРАВЯ, като накарам Фин да ги разположи така, че всички да ги виждат.

— Но защо — примоли се свещеникът. — Защо, защо?

— Ами защото Дъблин, с всичките си улици и кръчми, е една сцена, а всичките му жители са се пръкнали като актьори драматурзи. Аз също съм един от тях, отплавал за Лондон да пише водевили и да омайва овцете. Хрумна ми, че ако във всяка ирландска душа се крие по една играеща мечка, би било чудесно, ако аз я водя за носа! А брендито само ме подтикна към действие.

— Е, сега можете да се полюбувате на резултата — каза отецът.

Той, Дуун и Шоу огледаха мъртвешките статуи на достойните мъже, замръзнали навеки в предизвиканата от самите тях ледена вихрушка.

— Слушайте! — рече Дуун. — Направо тръпки да те побият!

— Самият дявол се опитва да помрачи умовете ни — промълви божият служител.

— Ангелите също умеят да помрачават — възрази Шоу. — Вземете например милите женички, чиято кротка благост кара ей тези момци да дотърчават тук, хапейки юмруци, и да се напиват, мъчейки се да разгадаят този неразгадаем пол!

— Жените — прошепна Дуун — са четвъртото нещо от Светата троица!

— Дуун! — озъби му се свещеникът, а после превключи на друга скорост и пръскайки слюнки, се обърна към Шоу.

— Вижте си само обувките!

Излизайки полека от вцепенението, мъжете също се заобръщаха да ги видят.

— Но това е последната лондонска мода — възрази Шоу.

— Това — рече отчето — е последното раздвоено копито, излязло от Дантевата преизподня!

— Великолепно!

— Не ми трябват похвали от един автор, накарал бедната Орлеанска дева да се измъкне от доспехите и да се качи на кладата!

Шоу се приведе над бележника си, драскайки бързо.

— А вижте си и лицето, сър — продължи свещеникът. — Нима няма нещо мефистофелско в напомадената брада и острите ви мустаци, а също и в косата, която решите през средата, та да стърчи подобно на два рога?

— Два рога. — Записа Шоу. — Навремето, като млад критик, черпех богат материал от оперните фаустовци и мефистофеловци. Разбивах ги на пух и прах. Но продължавайте, отче. Какво още?

— Ето какво!

И се отприщи такъв порой от огън и жулел, че и последните спящи мъже се пробудиха.

Гласът на свещеника, по-рано стихнал, сега се извиси до върхове, покорявани единствено от Берлиоз, в неистова симфония, добила известност впоследствие като „Омаскаряването на Шоу“. Достигнал апогея на излиянието си, добрият отец най-сетне заби знамето на църквата върху бойното поле и потъна в тишина.

Последните въглени от наръчите дърва, струпани, за да изпепелят Девата заедно с нейния автор, драматурга с луциферова брада, бавно догаряха.

— Тъй — рече Шоу.

После, движейки се с пъргавата стъпка на музикален критик, отиде до мишената за игра на дартс, взе стреличките, обърна се, отброи нужния брой крачки, примижа с око и метна една стреличка.

От гърдите на присъстващите се изтръгна сподавена въздишка.

Бам! Право в десетката. Това бе стрелата на Фрейя, поразила смъртоносно прекрасния Балдур.

Всички ръце се вдигнаха да ръкопляскат, стига свещеникът да позволеше. Но той не позволи.

Шоу бавно метна следващата.

— Баща ми — рече — беше пияница. Вечерите, когато ходех да го прибирам от кръчмите, се упражнявах да играя дартс. Хоп, пак десетка! Обвинявате ме в богохулство? Глупости!

Той вдигна чашата от брендито си.

— Предполагам, че бих могъл да изнеса лекция по въздържание… Мъжете се приведоха напред, свивайки скришом юмруци.

— Да кажа, че твърдият алкохол, плюс бирата, плюс надписите по тези табели, е размекнал мозъците им и ги е накарал да се стекат чак в обувките.

Още привеждане напред, още свити юмруци.

— Но — продължи Шоу — няма да го направя.

Юмруците излязоха от джобовете и станаха отново на ръце.

Вирнал брада, мятащ стреличка подир стреличка, той започна да реди своите залпове:

— Не, отче, не дяволската механика на идеите, заключени в тези плочки, замъгли разсъдъка и стисна гърлата на тези ирландски блатни воини, смели покорители на своите опърничави, проклети жени. Не, не. Ако беше така, щях да мога да завоювам цялата страна, без да слизам от колата си, само с едно кашонче порцеланови табелки, оставени тук, и шепа страховити идеи, подхвърлени там, да обвия всички ирландски кръчми в мрак и да смразя въздуха така, сякаш над света е настъпил сетният смъртен час.

— Ей, че хубаво — прошепна благоговейно някой. — Дайте да го чуем пак.

От всички страни му зашъткаха и Шоу продължи.

— Не, умовете тук не са крехки класове, които аз съм ожънал и отръскал от плявата, за да отнеса и засея семената им в ада. Напротив, вие сте този, който мъти водата в кръщелния купел, вие сте отговорен за бедствието, сполетяло кръчмата на Фин.

— Аз? — извика отец О’Мали.

— Да, вие, който през годините сте казвали на тези мъже да не МИСЛЯТ за определени неща…

— За женско бельо — прошепна Дуун.

— Казвали сте им никога да не СПИРАТ, никога да не ПРЕТЕГЛЯТ, но най-вече никога да не ПРАВЯТ. И така, притиснати, от една страна, от дъждовете, старите неомъжени лели, побърканите тъщи и трътлестите жени, каращи ги да МИСЛЯТ как да НАПРАВЯТ нещо из къщата, а от друга — от вас, наставляващ ги никога да не МИСЛЯТ или ПРАВЯТ каквото и да било друго, те са стигнали до окаяното положение, в което се озоваха днес. Откакто се помнят, единствено алкохолът им е давал фалшиво чувство за свобода и е развързвал езиците им да мелят, спасявайки се от високомерния гняв на църквата и от присмехулния чехъл на домашното огнище. И ето че аз, под влияние на пакостливия порив, предизвикан от едно малко бренди, извадих от торбата своите мерзки знаци и Петият конник на ирландския Апокалипсис пристигна.

— Тоест, мълчанието? — попитах аз.

— Да, Фин — отвърна Шоу.

— Ще рече, че всички ние сме виновни, така ли? — обади се отец О’Мали, приведен над халбата си.

— Дом, църква, кръчма, пиене, надписи — рече драматургът. — Всичко това накуп може да изтреби цяло стадо, да отрови слон. Аз ще призная вината си, отче, тук и сега, ако и вие сторите същото. Няма нужда да го изричате гласно, просто кимнете. Виж, колкото до жените у дома, със сигурност няма да изтръгнете признание от тях, макар вината им да е остра колкото лактите, които крият като кинжали под шаловете си. Също така господин Фин и неговият бар…

— Признавам без бой — обадих се аз, натискайки лоста на канелката. — Виновен съм.

— Ирландците — каза тихо Шоу. — Ето ги, излизат от мъглата, стоят заблудени в мрака, отдалечават се в дъжда. Ирландци.

— Да?… — разнесе се шепот из бара.

Той млъкна за секунда, после кимна и продължи.

— Всеки ден те излизат отново на сцената в Дъблин, изиграват свежи роли и изричат нови реплики. Кой е Суфльорът и къде е Сценарият? След четирийсет години аз отново узнавам вашите лица, сякаш съм ви гледал винаги. Звукът е същият. С какво разполагате на този остров? Глад и сиромашия и кораби, отплаващи за Бостън с младите на борда, оставяйки старите да се взират в своите арктически души в огледалата зад баровете, смучейки философски фрази под езиците си. От толкова малко те извличат толкова много — изстискват и последната капка радост от цветя без листа, нощи без звезди, дни без слънце. От едно семенце могат да издигнат цяла пищна градина и да отръскат гигантски плодове от разговори. Ирландците? Те трябва само да прекрачат ръба на скалата, за да пропаднат… нагоре.

Шоу приключи.

Пъхна кльощавите си ръце в джобовете на сакото и застана, обкрачил потресената тишина.

— Дори Наполеон под Москва — каза тихо отец О’Мали — не е отстъпвал с повече достойнство. Дали някой е екипирал и обрисувал ирландците по-добре от вас?

— Смирено мога да кажа, че не — отвърна Шоу. — Но от друга страна, аз вече не съм ирландец.

— Не сте, друг път — рече свещеникът и се озърна, оглеждайки порцелановите знаци.

— Самият аз — рече умислено Шоу — никога повече няма да СПИРАМ, за да МИСЛЯ или да ПРЕТЕГЛЯМ. Отсега нататък само ще ПРАВЯ, което ще рече, че вече ще тръгвам.

— И какво смятате да ПРАВИТЕ през оставащите петнайсет километра? — попита отец О’Мали. — Да си играете на логика и да погубвате души?

Шоу кимна към табелките. Ние бързо се спуснахме и те една по една потънаха обратно в чантата му — СПРИ, ПРЕТЕГЛИ, а след тях и НАПРАВИ. Но щом дойде ред на МИСЛИ, той ни спря.

Отдели я настрана и сякаш бе черупка от яйце, я строши о̀ тезгяха. Събра парчетата, сложи ги в шепите на свещеника и сключи пръстите му отгоре. Така този библейски скрижал, вече унищожен, нямаше повече да мори с проклятието си нито Египет, нито бара на Фин.

— На избавителя от мрака предавам тези греховни късове — рече Шоу. — Оголвам врат пред секирата на завоевателя и моля за неговата милост.

Другият го изгледа объркано, хванат без чадър под този словесен порой.

— Хайде, отче — подкани го Дуун. — Не бъдете коравосърдечен.

— По дяволите, какво пък толкова — каза божият служител накрая, леко пребледнял. — Синко, вие не знаехте какво вършите.

— Шоу изпусна чантата.

Чу се глуха експлозия, наподобяваща полилей, разбил се в мрака.

— Хайде, цяла философска школа отиде на кино — обадих се аз.

— Пиене за всички! — нареди О’Мали.

— Отче, за първи път ви се случва да черпите! — викнах иззад бара.

— Затваряй си устата и дърпай крановете.

Сипах и на драматурга едно последно бренди за изпроводяк.

— А, не — поклати глава той, от което брадата му се възпламени. — Видяхте какво стана от онази чашка преди час, изникнаха ми копита и се отвориха дверите на ада. Време е вече!

Мъжете се спогледаха обезпокоено.

— Не, не за затваряне — побърза да добави той. — Просто трябва да вървя.

— Готово — извика в този миг шофьорът му откъм вратата, с изнурено лице и изпоцапани ръце. — Проклетият звяр е поправен.

На половината път към изхода практичните обувки на Шоу се заковаха на място, когато отец О’Мали извика:

— Чакайте!

Драматургът се обърна.

— Вижте — рече със запъване свещеникът — вие не сте лош човек, а аз си падам малко кибритлия. Обувките ви не приличат на копита. Просто така се изразих. А вие взехте, че си го записахте!

— Това ще ви обезсмърти — отвърна Шоу, вдигайки гъсто изписаната страница. — Сбогом, сбогом!

После театралната му физиономия изскокна като тапа през двойната врата и се шмугна в колата. Излязох да го изпратя и чух шофьора да пита:

— Сега накъде?

— Как накъде, по дяволите — рече Шоу, а после ми смигна и добави: — Всъщност да, „по дяволите“ би свършило чудесна работа.

Шофьорът взе картата и му я хвърли на задната седалка.

— Бихте ли намерили мястото, сър, а аз ще карам по вашите указания!

— Разбира се! — засмя се Шоу. — Всичко най-хубаво, господин Фин!

И те отпътуваха.

Хийбър Фин свърши и остана мълчалив.

Тишина бе обхванала и мъжете, наредени като публика край бара.

После някой вдигна възлеста ръка с мазолеста длан и бавно я удари о̀ другата, подобна на нея. След него и втори ентусиаст помести лапи и замлати въздуха, последван от още, и още атеисти, превърнати във вярващи, поне във Фин, ако не в друго, докато накрая от полилеите не се посипа прах, а картините по стените не се изкривиха на местата си.

Фин ми наля, а аз попитах:

— Всичко това наистина ли се е случило?

Той се скова така, сякаш бе пъхнал мокър пръст в замръзнала зимна тръба и сега не можеше да го измъкне оттам.

— Имам предвид — смотолевих, — ясно е, че фактите са такива, но дали не са… прегрупирани?

— Прегрупирани? — повдигна вежди Фин. — На това ли ви учат в университета?

Аз вдигнах чашата си.

— Пия за Фин. И за всички тук присъстващи. И за този адвокат на дявола…

— Шоу!

— Който е пребродил света, за да открие накрая истината у дома.

— Майчице — рече Фин. — Започваш да звучиш като нас!

— По едно за всички — викнах аз.

Бележки

[1] Гилбърт Кийт Честъртън (1874–1936) — британски писател, известен с детективските си истории, в които главен герой е католическият свещеник отец Браун. — Б.пр.