Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (24)

24.

Невероятната новина дойде с телеграма.

Националният институт по литература и изкуства с гордост ми присъждаше специална литературна награда и парична премия от пет хиляди долара. Дали бих имал възможността да се явя в Ню Йорк Сити на 24 май, за да получа наградата, овациите и чека?

Дали бих имал възможността?!

Господи, помислих си, доживях! Вече години наред познатите ми ме наричаха Бък Роджърс или Флаш Гордън.^[1] Казваха, че е изключено да се построят космически ракети, че хората никога няма да достигнат луната или Марс. Е, сега най-сетне може би щяха да започнат да ме наричат с истинското ми име.

Понесъл новината със себе си, се отправих за късна закуска в Кортаун. Впрочем какви ги говоря, там всички закуски бяха късни. Беше десет и половина, когато влязох в трапезарията с телеграмата, сгъната в джоба на ризата ми. Рики, Джон и Джейк Викърс тъкмо наблягаха на яйцата, бекона и препечените филийки. Джейк гостуваше в имението, с цел да помогне да Джон да вникне в новелата на Киплинг „Мъжът, който щеше да стане цар“ за предстоящ филм. Лицето ми вероятно ме е издало, докато си сипвах омлет в чинията и го украсявах отгоре с кетчуп, защото Джон каза:

— Виж ти, кой изглежда като питон, погълнал пума с все лапите и опашката. Какво има, хлапе?

— А, нищо — отвърнах самодоволно.

— Хайде, синко, изплюй камъчето!

Измъкнах телеграмата и му я хвърлих през масата.

Той я прочете внимателно и после я подаде на Джейк с думите:

— Гледай ти, какви неща. Сред нас имало гений, пък ние да не знаем!

— Е, не бих го нарекъл чак така.

— Нито пък аз, малкият. Просто фигура на речта. Видя ли какво пише, Джейк?

— И още как. — Джейк, с израз на изумление, предаде телеграмата на Рики. — Мили боже, значи ти си бил сериозен автор!

— Публикувам по нещичко за „Джобен детектив“ и „Странни истории“ — пошегувах се, колкото да отвлека вниманието от себе си.

— Прочети го на глас, Рики — каза Джон.

— Нали вече го чете — засмя се тя и изтича около масата, за да ме прегърне. — Поздравления!

После застана до мен и все пак прочете високо телеграмата. Това беше грешка. Джон не бе искал тя да го направи наистина и сега започна съсредоточено да реже шунката и да маже филийката си с масло.

— Е, хлапе — каза, без да вдига очи от чинията. — Измисли ли вече какво ще правиш с всичките тези пари?

— Да правя?

— Да, да правиш. Да харчиш. Как смяташ да се отървеш от тази главозамайваща сума, о, сине на Жул Верн?

— Не знам — отвърнах, пламнал от удоволствие и от техния интерес. — Току-що получих съобщението. Ще го обсъдим с Маги. Може да пообзаведем къщата, живеем там вече три години, а в някои стаи още липсват мебели. Аз самият пиша в гаража. Нямаме кола, та съм се сместил там на едно старо бюро за шейсет долара. Сега може да си купя стелажи за книгите. Или да взема стикове за голф на татко, той никога в живота си не е имал свестен комплект…

— Дявол да го вземе, ама че списък! — извика Хюстън.

Аз го погледнах, мислейки, че ме хвали. Вместо това той се беше облегнал на стола, с изражение на тревога за моето бъдеще.

— Джейк, чу ли го какви ги говори?

— А-ха — отвърна Джейк.

— Не е ли това най-тъпият и задръстен план за пазаруване, изричан някога? За бога, момче, ти си велик писател на научна фантастика, нали така? Превъзходен, изтънчен майстор на фантазията и въображението?

— Правя каквото мога — рекох.

— Правел бил! Използвай главата си, да го вземат мътните! Изведнъж ти е паднала манна небесна, сухо, пари! Нали няма да вземеш да ги сложиш в банка, та да събират мухъла там?

— Предполагах, че…

— Предполагал си, вятър.

През цялото това време Рики стоеше до мен. Сега усетих как пръстите й се впиват отзад във врата ми, подтиквайки ме към воля и мъжество. После, сигурна, че действието й е останало незабелязано, тя се върна на мястото си начело на масата и взе да топи бекона си в кетчуп.

— Струва ми се, не ти остава друг избор, освен да повериш инвестирането на своята Гран При в ръцете на хора, които знаят как да живеят, тоест на Джейк и мен — каза Джон. — Съгласен ли си, Викърс?

Джейк кимна и ми смигна енергично.

— Можеш да разчиташ на нас, синко — обърна се Джон към мен. — Ние ще обмислим всичко и още преди залез-слънце ще сме намерили начин да инвестираш своите… колко бяха?

— Пет хиляди долара — отвърнах вяло.

— Пет хиляди зелени гущерчета! Джейк, колко според теб бихме могли да спечелим за това незаконно братче на Флаш Гордън, дето седи тук?

— Двайсетина хиляди, вероятно — отвърна с пълна уста Джейк.

— Хайде, за по-сигурно да го кажем петнайсет. Да не ставаме алчни. — Той кръстоса крак връз крак. — Главното, синко, е да се въртят парите. Иначе залежават и плесенясват. Затова сега, след закуска тримата ще се съберем и ще намерим начин да те направим истински богат още тази седмица — никакво чакане, никакво отлагане!

— Аз…

— Млъквай и си яж попарата — усмихна се Джон. Известно време се хранихме в мълчание, като всеки от нас хвърляше погледи към останалите. Джон към мен, Джейк към Джон, аз към тях двамата, а Рики избра момент и ми кимна решително в знак да не се давам и да водя смело битката срещу нечестивите сили.

Като ме погледа известно време как ровичкам с вилицата в чинията си, Джон реши да смени темата.

— Какво четеш напоследък, хлапе?

— Шоу. Шекспир. По. Хоторн. „Песен на песните“ на Соломон от Стария завет. Фокнър. Стайнбек…

— Така, така — рече той, докато палеше пурета. После отпи от кафето си и реши да кара направо.

— А Хевлок Елис^[2]?

— Секс? — попитах.

— Е, не е само секс — махна с ръка Джон. — Имаш ли някакви виждания по въпроса?

— Какво общо има това с моята награда?

— Търпение, синко. Нищо общо, просто Джейк и аз също четем някои неща. А преди няколко години излязоха и „Докладите на Кинси“^[3], случайно да са ти попадали?

— Жена ми ги продаваше в книжарницата, където се запознахме.

— Не думай! Е, какво ще кажеш за хомосексуалните моменти в тях? Доста са интересни, не намираш ли?

— Ами…

— Искам да кажа — продължи той, като махна на Рики за още кафе и я изчака да напълни чашите, — че на земята няма мъж, момче или старец, които по едно или друго време да не са копнели за друг мъж. Прав ли съм, Джейк?

— Това е общоизвестна истина — отвърна другият.

Рики само свиваше устни, въртеше се на стола си и ме стрелкаше с погледи, казващи: „Бягай, обирай си крушите оттук!“.

— Не е ли напълно човешко, при цялата тази любов, заложена в нас — продължаваше Хюстън, — да се влюбим в треньора си по футбол, в най-добрия атлет или оратор в класа? А момиченцата пък си падат по своите учителки по тенис или танци. Какво е твоето мнение, Рики?

Рики отказа да отговори и изглеждаше готова да скочи и да побегне от стаята.

— Понякога изповедта е полезна за душата — каза Джон, като разбъркваше кафето си и гледаше в дълбините на чашата. — Ето, например аз не се стеснявам да призная, че когато бях на шестнайсет, в гимназията имаше един бегач — боже, той можеше да прави всичко. Скок на височина, овчарски скок, спринт, крос — каквото ви дойде на ума. Прекрасно момче. Е, добре, как можех да не се захласна по него? Хайде, Джейк, разкрий картите. Не ти ли се е случвало и на теб?

— На мен не, но на мои приятели. Имаше например един, който се учеше да кара ски и така беше лапнал по инструктора, че ако онзи му беше казал „Хайде да се оженим“, щеше да го направи още там, на пистата. Може би не докато смъртта ги раздели, но все пак…

— Ето, виждате ли? — Джон отмести поглед от Джейк към Рики, а после към мен. — Всичко си е в реда на нещата. А сега е твой ред, хлапе.

— Мой ред за какво?

— Как за какво… — той изглеждаше леко потресен — да си излееш душата, разбира се. В крайна сметка, след като Джейк имаше куража да сподели за ски инструктора на своя приятел…

— Разбира се — обади се Джейк.

— И след като аз съм пораснал достатъчно, за да ви разкажа за оня пъргав кучи син, за отгледаната на мляко и бифтеци американска мечта, то тогава… — той всмукна от пуретата и отпи от кафето си — е време и ти също…

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.

— Нямам нищо за признаване.

— Чакай, чакай, така не става! — рече Джон.

— Нищичко — повторих. — Ще ми се да имах, но нищо не ми се е случвало, нито на петнайсет, нито на шестнайсет или седемнайсет. И от осемнайсет нататък, пак нищо. Деветнайсет, двайсет? Кръгла нула. Имаше две-три момичета, но подобно на моя приятел Рей Харихаузен^[4], който влагаше цялото си либидо в динозаврите, аз влагах моето в ракети, в Марс и извънземни. Нещастните девойчета издържаха да слушат историите ми по някой и друг час, а после побягваха, виейки от скука…

— Сериозно ли говориш? — попита Джейк.

— Абсолютно нищо? — изгледа ме обвиняващо Джон.

— Иска ми се и аз да можех да се похваля с някой треньор, гимнастик или нещо от рода. Да съм имал вашия късмет с някоя и друга нестандартна забежка. Но няма нищо странно, ексцентрично, перверзно. Направо да си умреш от досада.

Погледнах към Рики. Тя гореше от възхищение към мен, но не казваше нищо.

— Сигурен ли си? — рече Джон.

— Хайде, кажи си — додаде Джейк. — Всички си имаме своите страсти, малки, мръсни желанийца…

— Не и аз — поклатих глава. — Никакви млади Давидовци, само Афродита и Венери Милоски. Момичешки дупенца, а не момчешки задничета. Разбирам, че това ме прави странен. Опитвах се, наистина се опитвах, но просто не можех да се влюбя в Хюго Динуиди, учителя ми по физкултура в лосанджелиската гимназия.

— Не ти вярвам! — каза Хюстън.

— Нито пък аз — добави Викърс.

— Виж, ти, Джон, си друго нещо — рекох. — В теб съм влюбен. Но това е по-различно, нали?

— Да, да — отдръпна се той. — Искам да кажа, разбира се.

— А колкото до теб, Джейк, довечера ще дойда да почукам на вратата ти. Остави я отключена.

Видях как балонът на самочувствието му спихва.

— Добре дошъл си — измърмори.

— Ура! — Рики се втурна около масата, целуна ме по бузата и изпърха от стаята. — Браво на теб!

След малко се върна и в мълчание ни поднесе коктейли „Блъди Мери“.

Бъди нащрек, рекох си, докато траеше тишината. Сипах си още яйца и зачаках новия опит на Джон.

— Колкото до твоите пари… — обади се най-сетне той.

— Нямам никакви пари.

— Парите, които ще получиш, хлапе, от онези мили хора в Ню Йорк, през месец май…

— А, тези ли — разчупих филийката си аз, избягвайки погледите им.

— Ти слушаш ли ме изобщо? Ето, и Джейк ще ме подкрепи, че най-добре е още утре да отидем на надбягванията във Финикс Парк. Ще изберем най-добрия кон от осемте гонки и ще заложиш цялата сума на него, наведнъж — всичко или нищо! Как ти се струва?

— Не съм навит — рекох накрая.

— Що за отговор е това? Дори не е на общоприет, нормален език.

— На мен пък ми звучи добре. Не съм навит и толкова.

— Хайде, стига бе! — извика Джон. — И какво се оказва? Че си просто един малък бъзливец? Мекотело? Жалък плужек?

— В общи линии да, и се гордея с това — отвърнах.

— Моби Дик щеше да плюе на теб.

— Най-вероятно.

— А Мелвил да те наповръща.

— Не се и съмнявам.

— Хемингуей не би седнал до теб в двуместен открит нужник, за да споделите едно мъжко изживяване.

— И аз също не бих влязъл в общ нужник с него.

— Виж го само, Джейк.

— Гледам го — обади се Джейк.

— Той ни отказва!

— Направо умира от шубе.

— Именно — казах аз и станах.

Към този момент стомахът ми вече се бунтуваше. Извадих телеграмата от джоба си. Листът бе празен. Върху него нямаше думи. Те бяха успели да изгорят, опустошат, изтрият, унищожат думите, посланието, радостта в течение на един дълъг, кошмарен час.

Сега трябваше да се уединя в някоя тиха дъблинска стая с празната хартия и да я нагрявам полека със запалени клечки, докато проличат отново редовете, изписани със симпатично мастило. Ти си награден. Зачитаме те. Направил си нещо свястно. Или каквото там пишеше вътре в девет часа сутринта, което вече бе изчезнало.

Можех да захвърля телеграмата на пода, но виждах, че Джон само чака това удоволствие. Затова я сгънах и я прибрах.

— За твоя информация — казах, — вече съм премислил всичко. При това много внимателно. И на последната гонка в Примроуз Парк ще заложа късметлийските си пари, всичко, което имам, на… Оскар Уайлд!!

После взех коктейла си в ръка и небрежно — да, именно небрежно, а не сърдито или припряно — минах покрай Джон и Джейк, поздравих ги с чашата и излязох през вратата.

Десет минути по-късно Рики ме откри на каменната задна веранда на „Кортаун Хаус“. От върха на носа ми капеха сълзи.

— Чудесен си — каза тя. — Хубаво ги подреди.

— Бих искал и аз да се чувствам така — промърморих. После й подадох телеграмата. — Появи ли се вече текстът?

— Кое?

— Думите. Наградата. Съобщението.

Тя го вдигна към очите си на мъглявата светлина.

— Да — отвърна. А после, виждайки лицето ми, тихо повтори: — Да!

И думите явно наистина се бяха върнали, защото тя ми ги прочете.

И аз повярвах.

Телеграфирах обратно в Ню Йорк и казах, че ще бъда там, на 24 май, за да получа наградата си от Джон Хърси, Робърт Шерууд, Норман Казънс, Лилиан Хелман и останалите.

Никога повече не споменах за случая пред Джон или Джейк.

Нито пък те го направиха.