Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (21)

21.

Беше неделен следобед. Когато по хотелските прозорци не се лееше дъжд, ги забулваше мъгла, само за да бъде измита пак от дъжда, който не след дълго отстъпваше отново място на мъглата. Следобедното кафе преминаваше в чай, с обещание за ранна вечеря, и така до настъпване на работното време на бара или до Второ пришествие. Единственият звук бе почукването на порцеланови чаши о̀ порцеланови зъби, шумоленето на коприна и поскърцването на обувки. Най-сетне люлеещата се врата, която водеше към малката библиотека, се отвори и отвътре, ловейки въздуха, сякаш за да не падне, излезе възрастен човек. Дотътри подметки до средата на стаята, спря, огледа всички ни и бавно произнесе с нерадостен глас:

— Мъчите се да изкарате някак неделята, а?

После се обърна и се затътри на обратно. Вратата със скърцащ шепот се затвори подире му.

 

 

Неделя в Дъблин.

Тези думи са самата гибел.

Неделя в Дъблин.

Пуснете ги и те никога няма да достигнат дъното. Ще продължат да падат през целия сив ден, чак до пет следобед.

Неделя в Дъблин. Как да я изтикаш докрай?

Дръпни завивките презглава, за да не чуваш погребалните камбани. Чуй шумоленето на венеца от черни пера, окачен върху смълчаната ти врата. Вслушай се в празните улици под хотелската стая, зейнали да те погълнат, ако се осмелиш да си покажеш носа навън преди пладне. Почувствай мъглата, плъзгаща влажния си фланелен език покрай первазите на прозорците, облизваща покривите, ръсеща по пътя си тъга.

Неделя, помислих си. Дъблин. Кепенците на кръчмите са плътно затворени чак до късния следобед. Билетите за кино са продадени две или три седмици напред. Няма нищо за правене, освен може би да отидеш в зоологическата градина във Финикс Парк, да зяпаш вонящите на урина лъвове и лешоядите, изглеждащи така, сякаш са ги оваляли в лепило и са ги пуснали в торба със стари парцали. Да побродиш край река Лифи, взирайки се във водите й с цвят на мъгла. Или из алеите, взирайки се в небесата с цвят на река Лифи.

Не, мина ми през ума, това е безумие, връщам се обратно в леглото, събудете ме по залез-слънце, навечеряйте ме и ме завийте отново, лека нощ отсега на всички!

Но все пак героично излязох навън някъде към обяд и зашеметен от лека паника, погледнах деня с ъгълчето на окото си. Той се простираше пред мен — пустинен коридор от часове, оцветен като върха на езика ми в нерадостно утро. Дори господ сигурно се отегчаваше от дни като този в своите северни земи. Не можех да не се сетя за Сицилия, където всяка неделя е пищен празник, парадно искрометно шествие, изпълнено с пролетни кокошчици и наперено стъпващи петли, размахващи гребени, ръце, крака по топлите като пресни палачинки улици, примижаващи на слънцето, докато музиката се лее даром или направо се изсипва от никога незатварящите се прозорци.

Но Дъблин! Дъблин! Мъртво чудовище, а не град, си мислех, докато надничах през прозореца на хотелското фоайе към големия, покрит с дъжд и сажди труп. Ето две монети за очите ти!

После отворих вратата и пристъпих в хищните обятия на неделния ден, очакващ единствено мен.

Следващата врата, през която минах, беше на „Четирите провинции“. Затворих я зад гърба си и застанах сред дълбоката тишина на пустеещата кръчма. Доближих на пръсти бара, шепнешком поръчах и дълго отпивах, лекувайки душата си. До мен стоеше възрастен човек, също потопен в търсене на житейските закономерности в дълбините на чашата си. Изминаха десет минути, след което той много бавно повдигна глава и се взря далеч отвъд оплютото от мухи огледало, отвъд мен, отвъд себе си.

— Какво сторих през този ден — изрече жалостиво — дори за едно човешко същество? Нищо! Ето защо се чувствам така ужасно съкрушен.

Аз чаках.

— Колкото повече остарявам — продължи той, — толкова по-малко правя за хората. И колкото по-малко правя, толкова повече се превръщам в затворник на подсъдимата скамейка. Един грабител, нищо повече!

— Вижте… — рекох.

— Не! — извика мъжът. — Това е огромна отговорност, когато светът се спуска и те отрупва с дарове. Ето, например залезите. Целите розови и златни, като онези пъпеши, които внасят от Испания. Това е дар, нали?

— Така е.

— Е, на кого да благодариш за тях? Не можеш да завлечеш господ в бара, нали? С него се говори само тихо. Имам предвид някой, когото да хванеш под мишница, да го тупнеш по гърба и да му кажеш: благодаря за прекрасната утринна светлина, човече, страшно съм ти задължен за вида на онези цветенца край пътя и за тревата, стелеща се на вълни от вятъра. Това също са дарове, кой ще го отрече?

— Не и аз — отвърнах.

— Случвало ли ти се е да се събудиш посред нощ и да усетиш отвън, зад прозорците, първия полъх на лятото след мразовитата зима? Будиш ли тогава жена си, за да й изкажеш благодарността си? Не, просто лежиш като дръвник, подхилквайки се тихичко, насаме с новото време! Улавяш ли хода на мисълта ми?

— Съвсем ясно.

— Тогава не носиш ли ужасна вина? Няма ли да се изгърбиш от нейната тежест? Да получаваш всички тези прекрасни неща и да не даваш нито пени в замяна? Тези топли лета и златни есени, дори чистият вкус на бирата тук, ако щеш, са скрити някъде в тъмната ти плът и осветяват душата ти, а ти се чувстваш глупаво да отидеш и да благодариш на който и да е смъртен за цялото това богатство. Какво се пише на хора като нас, проклети скъперници, които трупат благодарност за цял живот и никога не харчат и прашинка от нея? Няма ли един ден да се прекършим под непосилното бреме и да покажем изгнилата си сърцевина?

— Не бях се замислял…

— Ами мисли, момче! — викна той. — Ти си млад и си американец, нали? Получил си същите дарове от природата, както и аз. Но поради това, че не благодариш смирено за тях никъде, на никого, по никакъв начин, вече си взел да пускаш коремче и да се запъхтяваш. Не се май, а действай, преди да си станал ходещ мъртвец!

С което той премина към последната фаза от своето съзерцание и Гинесът заплиска нежно по горната му устна, оставяйки следи от бяла пяна.

Излязох от бара в свъсеното неделно време.

Застанах, гледайки сивокаменните улици, сивокаменните облаци и вкочанените минувачи, издишващи сиви погребални облачета от мразовитите си устни.

В дни като този, помислих си, нещата, които никога не са те застигали, се стоварват отгоре ти, влизат ти под кожата. Господ да е на помощ на онези, които не са платили дълговете си в подобен ден.

Потръпвайки, се обърнах като ветропоказател на слабия вятър. Изправих се неподвижно. Заслушах се.

Стори ми се, че повеят се е обърнал и сега идва някъде от запад, носейки със себе си едва доловимо трептене, подрънкване, като от звук на арфа.

— Хубаво — прошепнах.

Сякаш някой издърпа запушалка и всичката сива морска вода се устреми с рев надолу през обувките ми — почувствах как тъгата ми изчезва.

Упътих се зад ъгъла.

И там седеше дребна жена, едва ли не наполовина на арфата си, протегнала ръце напред към трептящите струни като дете, докосващо прозрачни струи дъжд.

Кордите потрепнаха; звуците се разтвориха подобно на водни кръгове, плискащи се о̀ брега.

От инструмента изскокна „Дани Бой“, последвана от жалостивата „Зелена рокля“, после „Лимърик е моят град, Шон Лиъм моето име“ и „Най-шумният помен“. Мелодиите създаваха усещане като от шампанско, налято догоре в голяма чаша, чиито ситни пръски гъделичкат клепачите ти и галят нежно челото.

На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, танцувайки в неподвижните обувки.

Арфата засвири „Янки Дудъл“.

И аз отново се натъжих.

Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!

Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни наново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.

Душата ми въздъхна в мен.

„Ето го шансът ти!“, едва не извиках на глас. Боже мой, разбира се!

Но се удържах и я изчаках, докато ожъне и последните пълни снопове от „Янки Дудъл“.

После, със сърце, заседнало в гърлото, казах:

— Свирите прекрасно.

Тялото ми олекна с петнайсет кила.

Жената кимна и подкара „Лято на брега“, като пръстите й тъчаха ефирни пелерини само от дихание.

— Наистина прекрасно — повторих и от раменете ми паднаха още десет кила.

— Като свирите четирийсет години — отвърна тя, — вече дори не забелязвате.

— Достатъчно добра сте за симфоничен оркестър.

— Хайде, стига! — Две врабчета изпърхаха в нишките на плавно тъчащия стан. — Защо ми е да свиря в оркестър?

— Поне ще работите на закрито.

— Баща ми направи тази арфа. — Ръцете й ту се отдалечаваха, ту се връщаха отново. — Той свиреше добре, научи и мен. Казваше ми, каквото и да правиш, бягай от закритите пространства!

Старата жена примигна при спомена.

— Свири отпред, отзад, около театрите, бяха неговите думи, но не и вътре, където музиката се задушава. Инак със същия успех можеш да го правиш и в ковчег.

— Инструментът не се ли поврежда от дъжда?

— Затворените помещения повреждат арфите, казваше татко. Дръж я на открито, давай й да диша, да поема чист тон и тембър от въздуха. Освен това, добавяше, когато хората си купуват билети, всеки си мисли, че може да ти крещи да свириш нагоре, надолу, настрани, единствено заради него. Бягай от това, учеше ме, иначе една година ще те хвалят, а на другата ще те плюят. Ходи там, където ще минават покрай теб. Ако им харесва песента ти — чудесно, ако не — ще бягат от живота ти. Така, дъще, ще срещаш само онези, които са ти сродни по душа. Защо да се затваряш с демони и чудовища, когато можеш да живееш сред свежия вятър на улицата, в компанията на ангели? Но аз много се разприказвах. Защо ли?

Тя ме погледна за първи път, примижавайки, като човек, излязъл от тъмна стая.

— Кой си ти? — попита. — Развърза ми езика! Какво имаш на ума си?

— Нямах нищо хубаво допреди минута, когато минах покрай този ъгъл. Тогава бях готов да съборя колоната на Нелсън. Да вдигна скандал на някоя опашка за билети, да плача и да богохулствам едновременно.

— Някак не те виждам да го правиш. — Ръцете й изтъкаха още няколко педи от песента. — Е, и какво ти промени настроението?

— Ти — отвърнах.

Сякаш бях стрелял с топ в лицето й.

— Аз? — изгледа ме тя.

— Ти повдигна деня от паважа, разтърси го и го накара да затича с нови сили.

— Аз съм сторила това?

За първи път ми се стори, че от мелодията изпопадаха няколко ноти.

— Или, ако щеш, твоите ръце, които вършат работа, без дори да ги забелязваш.

— Когато имаш дрехи за пране, просто ги изпираш.

Усетих как оловните тежести отново се наливат в крайниците ми.

— Недей! — казах. — Защо трябва ние, минувачите, да се наслаждаваме, а ти самата — не?

Тя наклони глава, а ръцете й забавиха хода си.

— А на теб защо ти е да се занимаваш с такива като мен?

Стоях пред нея, чудейки се дали да й предам онова, което ми бе казал старецът сред сънния покой на „Четирите провинции“. Да й разкажа за хълма от красота, издигал се, изпълвайки душата ми през целия мой живот, край който аз стоях с детска лопатка, раздавайки го на малки порцийки обратно на света? Да изброя всичките си дългове към хората от сцени и екрани, които ме бяха карали да се смея, да плача или просто да се чувствам жив, но на които никой от публиката в затъмнената зала не се бе осмелил да викне: „Ако някога ти потрябва помощ, аз съм ти приятел!“. Да й опиша случката от преди десет години, с оня мъж на последната седалка в автобуса, който се смееше толкова леко и непринудено, че всички пътници се заразиха и се заливаха в смях, слизайки през вратите, но никой нямаше куража да поспре, да го докосне по рамото и да каже: „Човече, нямаш представа как ни ободри, бог да те поживи!“. Можех ли да й кажа, че тя е само част от една дълга сметка, отдавна дължима и вече просрочена? Не, не можех да й кажа нищо от това.

— Ще си представиш ли нещо заради мен?

— Какво?

— Представи си, че си американски писател, търсещ материал далеч от дом, жена, деца и приятели, в унил хотел, в безрадостен сив ден, с душа, изпълнена единствено с натрошено стъкло, сдъвкан тютюн и изпоцапан в сажди сняг. Представи си, че както бродиш из проклетите студени улици, свиваш зад един ъгъл и не щеш ли, попадаш на малка жена със златна арфа и всичко, което тя свири, е от други сезони — есен, пролет, лято, раздавано безплатно на който пожелае. И ето че ледът се стопява, мъглата се вдига, вятърът се сгрява от юнски полъх и десет години се смъкват от плещите ти. Можеш ли да си го представиш?

Мелодията й прекъсна.

— Ти си побъркан.

— Представи си, че си на мое място — продължих. — Връщаш се в хотела си. И по пътя ти се иска да чуеш нещо, каквото и да е. Свири. И докато свириш, надзърни иззад ъгъла и послушай.

Тя постави пръсти върху струните и замря, помръдвайки устни. Аз чаках. Накрая от гърдите й се изтръгна въздишка, стон. После внезапно кресна:

— Махай се!

— Какво?…

— Заради теб се схванах като дърво! Ето, виж какво направи!

— Исках само да ти благодаря…

— Ще благодариш на задника ми! — извика тя. — Мръсник, говедо! Остави ме на мира! Гледай си твоята работа! Горкичките ми пръсти, напълно съсипани!

Тя се вторачи първо в тях, а после в мен с яростен, неподвижен поглед.

— Марш оттук, да те няма!

Побягнах зад ъгъла в отчаяние.

Ето, рекох си, вместо да изпишеш вежди, избоде очи. Унищожи я със своите благодарности. Защо не си държа затворена глупавата уста?

Сниших се, прислоних се до едно здание. Изтече някъде около минута.

Хайде, скъпа, хайде, мислех си. Засвири отново. Не за мен, за себе си. Забрави какво казах! Моля те.

Прозвучаха няколко слаби, неуверени акорда.

Нова пауза.

После, когато вятърът повя отново, с него долетя звукът на много бавна мелодия.

Самата песен бе стара и аз знаех думите й, които си нашепвах, слушайки.

На музиката ти танцувай леко,

Не мачкай нежната трева

Животът носи се край теб,

Изтича като пясъка в часовник.

Да, помислих си, продължавай.

Във сенките спокойно ти почивай,

На слънцето лениво се припичай,

Благодари за жаждата и за водата,

За девойките, за ястията и вината.

Помни, животът бързо отминава

Детелината крехка недей наранява,

Ни чувствата на нечия любов.

 

И тъй тръгни си от земята

С наздравица и дума свята,

Та щом всичко свърши, да заспиш

Съня, тъй скъпо заплатен.

Виж ти, рекох си, колко мъдра е тази жена.

На музиката ти танцувай леко.

А аз едва не я бях смачкал със своята похвала.

Детелината крехка недей наранява.

А тя бе цялата в синини от моята мечешка добронамереност.

Но сега, с тази песен, казваща далеч повече, отколкото бих могъл да изрека, тя се лекуваше.

Изчаках я докато преполови третия куплет и едва тогава минах отново покрай нея, повдигайки леко шапка.

Но очите й бяха затворени и тя се вслушваше в онова, което правеха ръцете й, докосвайки струните като нежните ръце на много младо момиче, за първи път познало дъжда и миещо дланите си под неговите бистри водопади.

Вече бе минала през безгрижието, после през угрижеността, и сега я бе грижа точно толкова, колкото трябва.

Ъгълчетата на устата й бяха леко присвити.

Размина се, рекох си. На косъм, но се размина.

Оставих ги като две приятелки, срещнати случайно на улицата — нея и арфата й.

Закрачих бързо към хотела, за да й благодаря по единствения начин, който умеех — като свърша собствената си работа, и я свърша добре.

Но по пътя се отбих в „Четирите провинции“.

Гледайки да танцувам леко на музиката, без да наранявам крехката детелина или чувствата на нечия любов, отворих вратата на бара, озъртайки се за човека, чиято ръка така ми се искаше да стисна.