Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (18)

18.

Родеше ли се нов човек, можеше да мине и цял ден, докато новината отлежи, втаса и обиколи ирландските ливади, чак до близкия град и родната кръчма, която в случая беше барът на Фин.

Но ако някой умреше, сякаш духов оркестър гръмваше над хълмове и поля. Екотът се разнасяше навред, отекваше от старите плочи на бара и караше пиещите бурно да викат за още.

Така беше и в този дълъг ден, когато неочаквано не заваля и дори слънцето се показа, измамно намеквайки за несбъднатото лято. Барът едва бе отворен, проветрен и напълнен, когато Фин, застанал до вратата, пръв забеляза пушилката, задаваща се по пътя.

— Това е Дуун — каза той. — Като го гледам как бързо се носи, вестите не ще да са добри!

— Хайде! — извика Дуун, прескачайки запъхтяно прага. — Свършено, умря!

Всички край тезгяха се обърнаха, в това число и аз.

Дуун се наслади на триумфалния момент, карайки ни да чакаме.

— Ето, дръж, за бога, дано това ти развърже езика! — Фин пъхна чаша в протегнатата ръка на новодошлия.

Последният накваси гърло и изложи фактите.

— Самият той — рече примлясвайки. — Лорд Килготен. Споминал се. Няма и час!

— Ама че работа! Бог да го прости — промълвиха всички като един. — Добър човек беше старецът, мир на праха му.

Защото нямаше две мнения по въпроса — лорд Килготен бе бродил из техните поля и пасбища, бе навестявал техните хамбари и този бар, откакто се помнеха. Да си отиде той бе все едно норманите да надуят платна обратно за Франция или проклетите британци да се изнесат от Бомбай.

— Мъж на място беше — рече Фин, вдигайки чаша в негова памет, — макар и да прекарваше в Лондон по две седмици в годината.

— На колко ли е бил? — попита Браниган. — Осемдесет и пет? Осемдесет и осем? Като си помислиш, отдавна вече да е в гроба.

— Такива като него — отвърна Дуун — господ трябва да ги халоса с брадва, та да свършат. Преди години замина за Париж, рекохме си това ще му види сметката, но не би. Колкото пиене е изпил, друг на негово място да се е удавил, а той все доплува до брега. Но ето че сега, насред полето, паднала някаква мъничка мълния и го убила, докато берял ягоди под едно дърво, в компанията на деветнайсетгодишната си секретарка.

— Нещо не се връзва — каза Фин. — По това време на годината ягоди няма. Не от мълния, а от секретарката ще да го е ударил ток, та са му изгърмели бушоните!

Разнесе се почетен оръдеен салют от смехове, който полека утихна, предвид сериозността на случая. Междувременно прииждаха още хора — да попият атмосферата и да отдадат последна почит.

— Чудя се — произнесе Хийбър Фин с глас, от който самите богове на Валхала биха млъкнали и застинали по местата си, — чудя се, какво ли ще стане сега с всичкото това пиене? Имам предвид пиенето, което негова светлост сигурно е натрупал в бурета и бъчви, с литри и тонове, със стотици и хиляди бутилки, по мазета и тавани, а нищо чудно дори и под собственото си легло?

— Да — възкликнаха едногласно всички, потресени при мисълта. — Тъй е. Какво ли ще стане?

— Сигурно го е завещал на някой проклет вятърничав янки, негов племенник или братовчед, развратен от Рим, побъркан от Париж, който утре ще долети, ще грабне всичкото пиене, ще го натовари и ще изчезне, а ние ще си останем в Килкок, разорени и сиротни! — изрече на един дъх Дуун. — Извинявай, янки, малко се разгорещих — допълни той, като се обърна да ме погледне, докато излизах от сепарето.

— Да. — Техните гласове бяха като приглушено биене на тъмни барабани, маршируващи в нощта. — Така е.

— Няма никакви роднини! — каза Фин. — Никакви полуумни янки, никакви шантави племенници или братовчедки, които да падат от гондолите във Венеция, а сега да са решили да доплуват насам. Направил съм си труда да проверя.

Фин изчака. Сега беше неговият миг. Всички лица бяха вторачени в него, приведени напред, за да чуят решителния му апел.

— Та мисля си аз, защо, за бога, Килготен да не остави десетте си хиляди бутилки бургундско и бордо на жителите на най-прекрасния град в Ейре? Което ще рече, на нас?

Бурните коментари, избухнали след тези слова, бяха прекъснати, когато двойната врата внезапно се разтвори и в бара влезе съпругата на Фин. Тя рядко се появяваше в свърталището, но сега пристъпи вътре, хвърли изпепеляващ поглед наоколо и отсече:

— Погребението е след час!

— Как? — извика Фин. — Та той дори още не е изстинал…

— Точно по обяд — рече тя. Колкото повече гледаше жалкото племе пред себе си, толкова по-висока сякаш ставаше фигурата й. — Докторът и свещеникът току-що дойдоха от имението. Волята на негова светлост била за бързо погребение. „Това е диващина, вика отец Кели, даже гроб няма още изкопан.“ А докторът му отвръща: „Напротив, има! Ханрахан вчера беше тръгнал да мре, ама от проклетия взе, че изкара нощта. Как ли не го лекувах, но той си стиснал душата в зъбите и не пуска! А гробът му така си стои, празен. Така че Килготен може да го вземе барабар с надгробния камък“. Всички са поканени. Хайде, размърдвайте си задниците!

Крилата на двойната врата с шепот се затвориха. Мистичната жена изчезна.

— Погребение! — извика Дуун, готов да спринтира.

— Не! — ухили се Фин. — Излизайте всички. Барът е затворен. Погребална софра!

 

 

Аз ги последвах, радвайки се на възможността да помълча.

— Дори Христос не би си направил труда да слиза от кръста в ден като този — изпъшка Дуун, бършейки потта от челото си.

— Жегата наистина е нетърпима — подкрепи го Мълиган.

Със съблечени сака, те се довлякоха до билото на хълма, подминаха имението на Килготен и там срещнаха градския свещеник, отец Патрик Кели, запътил се в същата посока. Бе свалил от себе си почти всичко с изключение на якичката, а лицето му бе мораво като патладжан.

— Дяволско време — присъедини и той гласа си към техните. — Ще ни измори като мухи.

— Защо е цялата препирня? — попита го Фин, крачейки разгорещен редом с него. — Мирише ми на някаква шашма.

— Не си се излъгал — рече свещеникът. — Има тайно допълнение към завещанието…

— Знаех си! — извика Фин.

— Какво, какво? — чуха се гласове от тълпата, къкреща в собствен сос подире им.

— Ще стане бунт, ако се разчуе — отвърна само отецът, без да сваля поглед от портите на гробището. — Затова ще научите в последния възможен момент.

— Това преди или след като го заровим, отче? — попита невинно Дуун.

— Ох, толкова си глупав, че чак си жалък — изпъшка духовният пастир. — Хайде, върви напред. И гледай да не паднеш в дупката!

Дуун го послуша, последван и от останалите, чиито лица постепенно придобиваха по-сериозни изражения. Слънцето, сякаш от уважение към случващото се, също се скри зад облак, позволявайки на прохладния ветрец да донесе на всички секунда облекчение.

— Това е гробът — кимна свещеникът. — Наредете се от двете страни на пътеката и за бога, оправете си вратовръзките, ако имате такива, и най-вече, закопчейте си дюкяните на панталоните. Нека изпратим подобаващо Килготен. А впрочем, ето го и него!

И наистина, лорд Килготен вече се задаваше, бедната добра душа, в ковчег, натоварен върху платформата на една от колите от стопанството му, зад която следваше процесия от автомобили и други превозни средства, разтегнала се през половината подножие на хълма.

— Какъв парад! — рекох аз, но никой не ме чу.

— Никога не съм виждал подобно нещо! — извика Дуун.

— Затваряй си устата — каза му любезно свещеникът.

— Да пукна дано! — възкликна Фин. — Виждате ли ковчега?

— Виждаме, Фин, виждаме! — ахнаха всички.

Защото ковчегът, преминаващ тържествено пред нас, бе красиво изработен, със сребърен и златен обков, но що за странно дърво бе използвано за направата му?…

Дъски от сандъци за вино, доплавали чак от Франция, за да претърпят корабокрушение и да потънат в бездънните изби на негова светлост!

Сподавена буря от възгласи разлюля компанията от бара на Фин. Те се вдигнаха на пръсти, заръчкаха се с лакти.

— Янки, ти разбираш думите — изсъска ми Дуун. — Кажи ни какво пише!

Огледах ковчега, покрит с имена на първокласни напитки, и с трепет възкликнах:

— Мили боже! Това е „Шатоньоф дю Пап“, „Шато Лафит Ротшилд“! До него, надолу с главата, „Льо Кортон“. По-нататък — „Ла Лагун“. Какъв стил само! Каква класа! Не бих имал нищо против и мен да ме погребат опакован в дъски с подобни клейма на тях!

— Интересно — зачуди се Дуун — дали може да ги прочете, както е легнал отвътре?

— Млъкни най-сетне — изгледа го свещеникът. — След малко ще ти стане още по-интересно!

И сякаш колата с мъртвеца не бе достатъчна, за да нажежи атмосферата, онова, което я следваше, предизвика още по-силна вълна на безпокойство сред потящите се мъже.

— Напомня ми за онова погребение — промърмори Дуун — когато някой се подхлъзна, падна в дупката, счупи си глезена и развали цялата гощавка!

Защото процесията завършваше с цяла върволица коли и камиони, натоварени догоре с каси френски вина, а най-открая впряг горди бели коне, покрити с черни наметала, се пенеше, теглейки огромен фургон от ранните дни на „Гинес“.

— Не може да бъде! — рече Фин. — Лорд Килготен се е погрижил да почерпи за собствения си помен!

— Ура! — отговори тълпата. — Каква добра душа!

— Трябва да е знаел, че в ден като този ще пресъхнат устата и на монахините, а всички ние ще изплезим езици от жажда!

— Настрана! Дайте път!

И хората се залепиха покрай оградата, докато всичкият превоз, накамарен със странни етикети от Южна Франция и Северна Италия и издаващ същинска приливна вълна от бълбукащи звуци, не се струпа в църковния двор.

— Някой ден — прошепна Дуун — трябва да издигнем паметник на лорд Килготен, философа на приятелството!

— Чакай да яхнеш коня, пък тогава размахвай крака — рече свещеникът. — Виж там, идва някой по-лош и от гробаря!

— Кой може да е пък това? — измърморих и после отстъпих назад.

След последната кола, спряла край гроба, крачеше един-единствен човек, с шапка на глава, закопчано догоре сако, колосани ръкавели, лъснати против всякаква логика обувки, напомадени мустаци и лъскаво куфарче, стиснато здраво под мишницата му като дамска чанта. Около него витаеше атмосфера на айсберг, на нещо току-що родено от снежна пещера, с език като ледена висулка и очи като замръзнали езерца.

— Майчице — каза Фин.

— Тоя е адвокат! — изсъска Дуун.

Всички се дръпнаха настрани.

Изпълнителят на завещанието, защото мъжът бе именно такъв, пристъпваше като Мойсей сред разделилото се Червено море, или като Луи XIV във Версай, или като най-високомерната проститутка на Пикадили — каквото си изберете.

— Това е адвокатът на Килготен — прошепна Мълдун. — Виждал съм го да се разкарва като чума из Дъблин. И името му безбожно — Клемънт! Наполовина ирландец и сто процента англичанин. Не ни чака нищо добро!

— Кое може да е по-лошо от смъртта? — зачудих се аз.

— Скоро ще видим — измърмори свещеникът.

— Господа! — разнесе се глас.

Тълпата се обърна.

Адвокатът Клемънт, застанал на края на гроба, измъкна лъскавото куфарче изпод мишницата си, отвори го и извади отвътре изпъстрен с ленти и печати документ, чиято пищност дразнеше окото и угнетяваше сърцето.

— Преди погребалния обред — продължи той — и преди речта на отец Кели имам едно съобщение. Това е клауза от завещанието на лорд Килготен, която ще ви прочета дословно.

— Бас държа, че ще е единайсетата божа заповед — каза свещеникът, свел надолу очи.

— Каква е пък тя? — смръщи озадачено вежди Дуун.

— Ами например „Затваряй си устата и слушай“ — сряза го първият.

Защото адвокатът вече четеше от своя окичен с ленти документ и гласът му се носеше в горещия летен въздух:

— „И доколкото моите вина са най-добрите…“

— Това си е вярно! — прошепнах аз.

— … и доколкото най-редките марки от цял свят изпълват избите ми и доколкото хората на този град, Килкок, не оценяват подобни неща, а предпочитат… хм… по-твърдия алкохол…

— Кой казва това?! — провикна се Дуун.

— Скрий се веднага в черупката си! — предупреди го през зъби свещеникът.

— „С настоящето обявявам и провъзгласявам“ — четеше адвокатът с широка, мазна усмивка на удовлетворение, — „че противно на старата пословица, човек всъщност може да отнесе благата си в гроба. Прочее, така се разпореждам, пиша и подписвам в тази добавка към своята последна воля и завещание, съставена може би в заключителния месец от моя живот.“ Подпис: Уилям, лорд Килготен.

Адвокатът млъкна, сгъна документа и застана със затворени очи, чакайки канонадата от аплодисменти, която трябваше да последва пуснатата бомба.

— Означава ли това — попита Дуун, примигвайки, — че негова светлост възнамерява да…?

Някой измъкна тапа от шише.

Мъжете трепнаха като гръмнати по местата си.

Разбира се, това беше просто добрият адвокат Клемънт, който, застанал на ръба на гроба, бе отворил с тирбушон бутилка „Ла Вией Ферм“ от 49-та!

— Значи започваме почерпката? — засмя се плахо Дуун.

— Не, не е почерпка — отвърна скръбно свещеникът.

С все същата доволна усмивка, адвокатът Клемънт наклони бутилката и започна да излива бълбукащото й съдържание в гроба, върху капака на скования от винени сандъци ковчег, скрил жадните кости на лорд Килготен.

— Спрете го! Не! Вземете му бутилката! Той е полудял!

От гърлата се разнесе дружен вик на потрес, сякаш тълпата току-що бе видяла да убиват капитана на футболния й отбор насред игрището.

— Стойте! За бога!

— Бързо! Някой да извика лорда!

— Глупак — рече Фин. — Нали тъкмо лордът е в гроба и него поливат със собственото му вино!

Смаяни от небивалото бедствие, всички, в това число и аз, можехме само да стоим и да гледаме как последните капки от първата бутилка изтичат в осветената земя.

Клемънт я подаде на Дуун и отвори втора.

— Ей, я почакайте малко! — разнесе се гласът на Страшния съд.

Това, разбира се, бе отец Кели, който пристъпи напред, носейки със себе си своя по-висш закон.

— Да не искате да кажете — викна свещеникът с пламнали страни и очи, искрящи под яркото слънце, — че ще излеете всичкото това пиене в гроба на Килготен?

— Именно такова е намерението ми — отвърна адвокатът и наведе гърлото на втората бутилка. Но отчето го улови за китката и я изправи обратно.

— И искате ние да наблюдаваме безучастно, докато извършвате своето светотатство?!

— Предвид волята на покойния, да, това изисква благоприличието. — И адвокатът понечи да продължи.

— Стойте, не мърдайте! — Свещеникът се огледа наоколо — към приятелите си от бара, начело с Фин, техния духовен водач, към небето, където се спотайваше господ, към земята, където лежеше и си траеше лорд Килготен, и накрая към адвоката Клемънт с неговия проклет шарен документ. — Внимавайте, инак ще провокирате граждански безредици!

— Даа! — извикаха всички, напирайки напред, свивайки и отпускайки юмруци покрай шевовете на панталоните си.

— Даа! — чух да прозвучава като ехо и моят глас.

— От коя година е това вино?

Клемънт невъзмутимо погледна етикета в ръцете си.

— „Льо Кортон“, 1938-ма. Най-доброто вино, от най-добрата реколта. Отлично. — И като се освободи от хватката на свещеника, започна да го излива.

— Направете нещо! — извика Дуун. — Нямате ли някое проклятие подръка?

— Свещениците не проклинат — каза отец Кели. — Но ще сторим друго. Фин, Дуун, Ханахан, Бърк, бързо насам! Да съберем глави.

Той се дръпна настрани, а останалите мъже и аз се втурнахме към него и се наредихме в кръг, свели глави за спешно съвещание. Посред разменяните шепнешком реплики отчето се изправи, за да види какво прави Клемънт. Адвокатът беше вече на третата бутилка.

— Бързо! — извика Дуун. — Както е тръгнал, скоро ще ги досъсипе!

Изпука и четвърта тапа, изтръгвайки жален стон от гърлата на отбора на Фин — „Жадните воини“, както щяха да се нарекат впоследствие.

— Фин! — разнесе се по едно време гласът на свещеника в разгара на дебата. — Ти си гений!

— Така си е — съгласи се Фин. Кръгът се разпръсна и отчето заприпка обратно към гроба.

— Имате ли нещо против, сър — рече, изтръгвайки бутилката от ръцете на адвоката, — да ни прочетете още един път проклетата клауза?

— За мен ще е удоволствие — отвърна адвокатът, и явно наистина беше така, съдейки по усмивката, с която отметна панделките и разтвори пак завещанието.

— „… че противно на старата пословица, човек всъщност може да отнесе благата си в гроба…“

Когато свърши, сгъна листа и опита да се усмихне отново, пресягайки се към бутилката, конфискувана от божия служител.

— Чакайте малко, господин адвокат — рече отчето, като отстъпи назад и обгърна с поглед тълпата, попиваща всяка негова дума. — Нека ви задам следния въпрос. Пише ли някъде по какъв точно начин виното трябва да се озове в гроба?

— Това е без значение — отвърна адвокатът.

— Значи сме единодушни, че важното е в крайна сметка да попадне там? — попита свещеникът със странна усмивка.

— Ако искам мога да го изливам през рамо или да го подхвърлям във въздуха — каза адвокатът. — Стига да се приземи от която и да било страна на ковчега или върху капака му, всичко е наред.

— Чудесно! — каза отец Кели. — Хайде, момчета! Едната рота тук, другата отсреща. Строй се! Дуун?

— Да, сър?

— Раздавай порциона. Живо!

— Да, сър!

Настана стълпотворение от блъскащи се и строяващи се мъже.

— Чакайте! — викна адвокатът. — Ще повикам полиция!

— Полицията е тук — обади се глас от далечния край на тълпата. — Сержант Баниън. От какво се жалвате?

Потресен, Клемънт успя само да примигне и с треперлив глас да изблее:

— Аз си тръгвам.

— Да видим как ще минеш жив през портала — каза му жизнерадостно Дуун.

— Тогава оставам. Но…

— Но? — попита го отец Кели, докато тапите изхвърчаха, а тирбушонът проблясваше ярко по цялата дължина на редиците.

— Това е против буквата на закона!

— Не — обясни му спокойно свещеникът. — Буквата си е същата, само пунктуацията е леко разместена.

— Мир-рно! — изкомандва Фин, когато всичко беше готово. От двете страни на гроба мъжете и аз чакахме, всеки с по бутилка „Шато Лафит Ротшилд“, „Льо Кортон“ или „Кианти“ в ръка.

— До дъно ли ще пием? — попита Дуун.

— Млъкни, чадо — рече благо отецът, след което вдигна очи нагоре. — Господи, който си на небесата… — Всички снеха шапки и склониха глави. — Благодарим ти за онова, що ни даряваш сега. Благодарим ти още и за гения и досетливостта на Хийбър Фин, който измисли всичко.

— Амин — промълви множеството.

— Е, не беше кой знае какво — махна свенливо с ръка Фин.

— И благослови това вино, което може да мине по обиколни пътища, но в крайна сметка ще се озове там, където му е мястото. И ако днешният ден и вечер не стигнат и всичкото не бъде изпито, благослови ни да се връщаме всеки ден, дотогава, докато делото не бъде завършено и духът на виното не намери покой.

— Ах, как сладко говори — обади се Дуун.

— Тихо — зашъткаха му от всички страни.

— И не полага ли, господи, да помолим по християнски обичай и нашия събрат, добрия адвокат Клемънт, да се присъедини към нас в благостта на сърцето си?

Някой пъхна бутилка бордо в ръцете на адвоката и той я хвана така, сякаш се боеше да не я счупи.

— И накрая, господи, упокой душата на стария лорд Килготен, събирал години наред като добър стопанин онова, що сега ще се пролее в негова чест. Амин.

— Амин — казаха всички.

— Амин — казах и аз.

— Мир-рно! — извика Фин.

Мъжете се изпънаха и вдигнаха бутилките. Същото сторих и аз.

— По едно за негова светлост — каза свещеникът.

— И — добави Фин — по едно за из път!

Разнесе се весело бълбукане от всички страни и както по-късно твърдеше Дуун, доволен смях от ковчега в гроба.