Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (15)

15.

Телефонът иззвъня в три сутринта.

Жена ми, рекох си отпървом, но после размислих.

Нора. Тя бе единствената на целия свят, в целия ми живот, която би се обадила в такъв безбожен час.

Пресегнах се в тъмното, напипах телефона край леглото и изграчих в слушалката:

— Нора!

— Виж ти — отвърна женски глас отсреща. — Как позна?

— Много просто — казах през напушващия ме смях. — Сега е най-тъмната доба, по средата между залеза и изгрева. Единственият друг, който би си направил труда да ме търси толкова рано или толкова късно, е господ.

— О, Уилям, Уили, Уил! — възкликна Нора, някъде далеч сред вихъра от пукот и пращене по линията. — Уилям!

Тя още отдавна ми бе лепнала прякора Уилям Шекспир Втори, или може би Трети, и никога не ме наричаше иначе.

— Уили. Уил! Какви са тези неща, дето чувам за бели китове, сценарии и прочути режисьори? Стана ли най-сетне баснословно богат? И купуват ли богатите писатели великолепни имения?

— Пет часа преди утрото, ако в Ирландия то въобще настъпва? Нора, Нора, хората първо се поздравяват.

— Животът е твърде кратък за поздрави, а вече няма време дори и за свестни сбогувания. Би ли могъл да купиш „Гринуд“? Или да го приемеш като подарък, ако ти го дам?

— Нора, та това е твоят фамилен дом, с двестагодишна история. Какво ще стане с бурния ирландски социален живот, с партитата, запоите, клюките? Не би могла да зарежеш всичко това!

— Мога, и ще го направя. Впрочем, имам сандъци с пари, които ме чакат отвън на дъжда, в същия този момент. Но Уили, Уилям, аз съм сама в къщата. Всички слуги са се запилели нанякъде. И сега, в тази финална нощ, Уил, ми е нужен писател, който да погледне Призрака. Какво, настръхнаха ли ти космите? Хайде, идвай. Имам мистерии за разгадаване и имение за даване. Уили, Уил, о, Уилям!

Щракване. Тишина.

Джон беше в Лондон да провежда кастинг за нашия филм, тъй че нямах особени ангажименти. Но беше твърде късно в петък и твърде рано в събота, за да безпокоя Майк да идва чак от Килкок, та да ме откара до Брей. Затова наех кола с шофьор и се отправих с нея по лъкатушещите пътища през зелените хълмове, към синьото езеро и тучните ливади на легендарния и загадъчен „Гринуд“.

Засмях се отново, припомняйки си първата ни среща преди толкова много години — един изгладнял писател, прибран от улиците на Дъблин от тази луда жена, минаваща с колата си. Нора! Нора! Каквито и да ги приказваше, в този миг у тях вероятно се готвеше поредното бляскаво парти, устремено към упоителна разруха. Може би щеше да има актьори, долетели специално от Лондон, дизайнери от Париж, момичета от „Гинес“ в Голуей.

Още към осем вечерта, мина ми през ума, ще си порядъчно развеселен. Към полунощ, ако не внимаваш, ще започнеш да клюмаш с нос и блъсканицата от тела ще те унася на сън. После ще дремеш до обяд, а в неделя вече ще се наквасиш окончателно. Ще се вихрят флиртове и любовни игрички, в които ирландски и френски графини, обикновени дами и аристократи, хуманитари, докарани от Сорбоната на килограм, и всякакви други екземпляри, някои с мустаци, а други без, ще се редуват да скачат в леглата един на друг, а до понеделник ще остават милион светлинни години. Във вторник ще се обадиш на Майк да те откара в Дъблин, но внимателно, без да те друса, като гигантски възпален кътник-мъдрец, на който мъдростта му е дошла в повече, избягващ срещи с жени, понаболяващ от спомени и способен, ако жена му се обади, начаса да пледира невинност.

Докато пътувахме, мислено се върнах към първото си гостуване у Нора.

Тя бе изпратила някого да ме вземе — една побъркана стара херцогиня с напудрено с талк лице и зъби на баракуда, която ме натъпка в спортната си кола и ме понесе по тъмните ирландски шосета, като крещеше в ухото ми, надвиквайки се с топлия вятър:

— Зоологическата градина на Нора ще ти хареса, а също и оранжерията й! Сред приятелите й има всякакви — зверове и укротители, тигри и котенца, рододендрони и мухоловки. В рибарника й има и заспали шарани, и пъргави мренки. Парникът й е голям, а орхидеите растат тучни и зловонни. Влизаш при нея в петък с чисто бельо, а в понеделник си тръгваш, влачейки подире си кирливи чаршафи, сякаш междувременно си бил вдъхновен, сътворил си и лично си изживял всички Изкушения, Адове, Страшни съдилища и Алокалипсиси на Йеронимус Бош! В къщата й се живее като в огромната, топла буза на някой великан, където час по час те сдъвкват и преглъщат. През нея се минава като през храносмилателен тракт. А когато изцеди от теб и последната капка сок и изсмуче сладкия мозък от младите ти кости, ще те захвърли на перона на някоя гара, сам-самичък и зъзнещ под дъжда.

— Някак не се виждам покрит със стомашни сокове — извиках през рева на мотора. — Никой дом няма да разгражда моите елементи, нито да се препитава от първородния ми грях.

— Глупачето ми! — засмя се херцогинята. — Ще видим какво ще е останало от скелета ти до неделя сутрин!

Дърветата останаха назад и излязохме на открито. Шофьорът забави скоростта — красотата около нас забавяше сърцето, съзнанието, кръвта и неволно те караше да отпуснеш педала на газта.

Там, между езерносиньото небе и небесносиньото езеро, се издигаше величественият „Гринуд“, родният дом на Нора. Той бе сгушен сред най-заоблените хълмове, край най-високите дървета и най-дълбоките лесове на цяло Ейре. Кулите му бяха издигнати по незнайни причини, в отдавна отминали времена, от забравени строители и невъзпети архитекти. Градините му бяха разцъфтели за първи път преди половин хилядолетие, а триста години по-късно нечий взрив от креативност бе разпръснал купчини от стопански постройки сред старите гробници и крипти. Древен манастир се бе превърнал в конюшня на аристократичния род, а в края на XIX век към замъка бяха пристроени и нови крила. Край езерото имаше развалини на ловна хижа, откъдето диви коне можеха да се хвърлят през зеленикавите сенки в дълбините и в чийто хлад се криеха самотни гробове на грешници, извършили престъпления толкова чудовищни, че дори в смъртта си е трябвало да дирят пустошта, потъвайки безименни в тъмата.

Като приветствен камбанен звън слънцето изведнъж запрати насреща ни отблясъци от десетките прозорци на имението. Заслепен, шофьорът рязко натисна спирачките.

Стиснах очи и облизах устни, припомняйки си онази отдавнашна първа нощ в „Гринуд“.

Вратата отвори самата Нора, по евино облекло, с думите:

— Закъсняхте, херцогиньо! Вече всичко свърши!

— Глупости. Дръж това, малкият, и това.

При което моята спътничка с три ловки движения свали всичко от себе си и застана пред прага като обелена скарида.

Аз гледах със зяпнала уста, стиснал в ръце одеждите й.

— Хайде, момче, тук ще умреш от жега! — и голата херцогиня преспокойно влезе в къщата, смесвайки се с издокараните гости.

— Да ме бие на собствената ми игра! — извика Нора. — А сега, на всичкото отгоре, ще трябва пак да се обличам. А така се надявах да те шокирам.

— О, не бой се. Шокира ме, и още как!

— Ела ми помогни да се облека.

В нишата в преддверието нагазихме сред нейните дрехи, които лежаха на безформени езерца от мускусен аромат върху паркетния под.

— Дръж ми гащичките, докато се намъкна в тях.

Аз се изчервих, а после избухнах в неудържим пристъп на смях.

— Извинявай — успях да кажа накрая, закопчавайки сутиена й, — но просто още не се е мръкнало, а аз вече те обличам…

Някъде се хлопна врата. Озърнах се за херцогинята.

— Изчезнала е — промърморих. — Къщата вече я е погълнала. Което си беше самата истина. Точно както бе предсказала, видяхме се отново чак в дъждовното понеделнишко утро. Дотогава тя вече бе забравила името, лицето ми, както и душата, скрита зад тях.

— Мили боже — казах. — Това пък какво е?

Все още обличайки Нора, бяхме стигнали пред вратата на библиотеката. Вътре, като в блестящ огледален лабиринт, сновяха гостите за уикенда.

— Това — каза тя — е руският балет. Току-що пристигна. Вляво пък е виенската трупа. Превъзходен подбор. Вражеските танцови лагери не знаят взаимно езиците си и поради това им се налага да изливат съперническата си злоба и ехидност под формата на пантомима. Стой настрана, Уили, пречиш на валкириите да се превърнат в рейнски девойки. Впрочем онези момчета там са именно рейнски девойки. Пази си гърба!

Нора имаше право.

Битката скоро се разрази.

Нежните лилии се счепкаха като котки, бръщолевейки неразбираемо. После, отчаяни, се отказаха и отстъпиха в безсилие, оттеглиха се по десетките си стаи сред канонада от затръшнати врати. Ужасната битка премина в ужасно приятелство, а приятелството прерасна в гореща, пламенна сауна от безсрамна и слава богу, скрита от погледите страст.

По-нататък всичко се смеси в един блестящ калейдоскоп, в шеметна лавина от писатели, творци, хореографи и поети, понесла се по стръмния склон на уикенда.

Аз също бях пометен от нея и завъртян сред камарата от плът, търкаляща се към сблъсъка с реалността в понеделнишкото утро, постно като престаряла мома.

И сега, след много изгубени партита и много изгубени години, по-късно отново стоях тук.

Замъкът „Гринуд“ се извисяваше безмълвен.

Не свиреше музика. Не пристигаха коли.

Виж ти, рекох си. Някаква нова статуя долу край езерото. Не, чакай… Не беше статуя. Беше самата Нора, седнала сама, подгънала крака под роклята си, с бледо лице, вперила очи в имението, сякаш изобщо не бях пристигнал, сякаш не съществувах.

— Нора…? — Но очите й бяха така неподвижно приковани в старите стени, в обраслите с мъх покриви и в прозорците, отразяващи празното небе, че аз самият се обърнах да ги видя.

Нещо не беше наред. Да не би замъкът да бе потънал три педи надолу? Или бе потънала земята около него, оставяйки го да стърчи безутешен и брулен от ветровете? А може би земетресение бе разкривило прозорците и сега те се зъбеха на натрапниците със страховити отражения?

Входната врата на „Гринуд“ зееше широко отворена. През нея ме облъхваше диханието на дома.

Почти неуловимо. Сякаш си се събудил през нощта, долавяйки тихото дишане на жена си, но изведнъж настръхваш от ужас, защото познатият аромат се е променил, тя мирише различно! Искаш да я сграбчиш, разтърсиш, да извикаш името й. Коя е тя, откъде, как е попаднала тук? И с блъскащо в гърдите сърце лежиш безсънен до непознатата в леглото.

Пристъпих напред. Долових отражението си, уловено от хиляди стъкла, да се придвижва по тревата, за да застане над безмълвната Нора. Хиляди мои „аз“ приседнаха до нея.

О, боже, Нора, рекох си, ето ни отново тук.

Онова първо посещение в „Гринуд“…

През годините се бяхме срещали тук и там, като хора, докосващи се случайно в тълпата, като разминаващи се влюбени, като непознати във влака, чиято сирена скръбно възвестява следващата гара — и ние сключвахме ръце или оставяхме телата си да се притиснат под напора на слизащите пътници. А после вратите се разтваряха широко и ни разделяха — нито допир, нито дума, и така с години.

Или пък на всеки няколко години, посред лято, се разделяхме на плажа на живота, без дори да помислим, че някога отново ще се върнем, събрани от взаимната нужда. Но после свършваше някое друго лято и ето че Нора идваше, понесла празната си кофичка за пясък, идвах и аз, с корички по ожулените колена, и плажът беше пуст, и още един сезон си бе отишъл. Не ни оставаше друго, освен да си кажем, здравей, Нора, здравей, Уилям, докато вятърът се надигаше, морето тъмнееше, а от дъното се надигаха рояци октоподи, очерняйки всичко с мастилото си.

Често се бях питал дали няма да дойде ден, когато кръгът най-сетне да се затвори и ние да останем заедно. И някъде далеч в миналото наистина имаше такъв момент, балансиран като потрепващо перце от нашите дихания, в който любовта ни бе топла и перфектна.

Но това беше, защото тогава се натъкнах на Нора във Венеция — откъсната от своите корени, далеч от „Гринуд“. Тук, свободна от дома си, тя можеше изцяло да се отдаде на всекиго, дори на мен.

Но някак си устните ни бяха твърде заети едни с други, за да мълвят за постоянство. На следващия ден, докато ги лекувахме, подпухнали от битката, не намерихме сили, за да си кажем отсега и завинаги, че ще се събуждаме заедно, ще си вземем къща, апартамент, където и да било, но не и в „Гринуд“. Никога вече „Гринуд“! Може светлината на луната да е била прекалено ярка, да е показвала твърде ясно порите ни. Или, по-вероятно, разглезените деца отново са се отегчили. Или ужасили при мисълта за затвор за двама! Каквато и да е била причината, перцето, за кратко понесено от шампанския ни дъх, падна. Не стана ясно кой първи е спрял да го крепи с дъха си. Нора, под предлог, че е получила спешна телеграма, избяга в „Гринуд“.

Лошите деца никога не си пишеха писма. Аз не знаех колко пясъчни замъка е разрушила, нито тя имаше представа къде бърша потно чело в жара на страстта. Казано просто, аз се ожених. И колкото и да е невероятно, бях щастлив.

И ето че в края на този необикновен ден, край брега на познатото езеро, бяхме отново заедно, дошли от срещуположни посоки, зовейки се един друг без звук, тичайки насреща си без да помръдваме, сякаш никога не се бяхме разделяли.

— Нора. — Аз взех ръката й. Беше студена. — Какво се е случило?

— Какво се е случило?! — Тя се изсмя, после притихна и отмести поглед встрани. Внезапно се изсмя отново — напрегнат смях, който лесно можеше да избликне в сълзи. — О, скъпи мой Уили, мисли каквото щеш — щуротии, дивотии, маниашки бълнувания. Какво се е случило, Уили, какво се е случило?!

И тя пак потъна в стряскащото си мълчание.

— Къде е прислугата, гостите?…

— Партито — отвърна тя — бе снощи.

— Невъзможно! Къде се е чуло и видяло твоя забава да приключи още в петък. В неделя сутрин по поляната ти винаги се въргалят изтерзани жертви, бинтовани с чаршафи. Но защо?…

— Искаш да попиташ защо те поканих тъкмо днес ли, Уили? — Нора все още гледаше само към къщата. — За да ти дам „Гринуд“. Подарък, Уил, ако можеш да го накараш да те приеме, да те изтърпи…

— Не ти искам къщата! — избухнах аз.

— О, не става въпрос дали ти я искаш, а дали тя те иска. Тя прогони всички ни, Уили.

— Снощи…?

— Да, снощи последното голямо парти в „Гринуд“ не се получи. Мег долетя от Париж. Ага Хан изпрати едно разкошно момиче от Ница. Роджър, Пърси, Евелин, Вивиан, Джон — всички дойдоха. Онзи тореадор, който едва не уби постановчика заради някаква балерина, беше тук. Също и ирландският драматург, дето, като се напие, пада от сцената. Общо деветдесет и седем гости влязоха през вратата от пет до седем часа вчера вечерта. А до полунощ всички си бяха отишли.

Аз станах, огледах ливадата. Да, нямаше лъжа. Още личаха следите от гумите на четири дузини коли.

— Тя не ни позволи да си направим празненството, Уили — изрече тихо Нора.

— Коя тя? — погледнах неразбиращо. — Къщата?

— О, музиката беше великолепна, но кънтеше от таваните. Смеехме се, а от горните етажи ни отвръщаше зловещо ехо. Настроението се смачка. Петифурите присядаха в гърлата. Виното се стичаше кисело по брадичките. Никой не легна в леглата дори за три минути. Не ти се вярва, нали? А когато всеки си намери някакъв предлог да се измъкне, аз останах да спя на поляната, съкрушена и сама. Ще отгатнеш ли защо? Ела и виж, Уили.

Отидохме до отворената врата на имението.

— Кое по-точно да гледам? — попитах.

— Всичко. Стаите. Самата къща. Тайната. Помисли добре. А после, след като помислиш, аз ще ти разкрия защо никога повече не мога да живея тук, защо трябва да си тръгна и защо „Гринуд“ е твой, ако го искаш. Хайде, влизай.

И аз поех, бавно, стъпало по стъпало. Пристъпих тихо по прекрасния, златист паркет на огромния салон. Полюбувах се на обюсонските гоблени, висящи по стените. Огледах мраморните древногръцки медальони, изложени върху зелено кадифе в кристална витрина.

— Всичко изглежда наред — викнах на Нора, която чакаше отвън в прохладния сумрак.

— Не, нищо не е наред — извика тя. — Продължавай.

Библиотеката бе дълбоко, топло море с мирис на ръчно обработена кожа във вишневи, маслинени и лимонови оттенъци, излъчван от подвързиите на петте хиляди книги. Заглавията на гърбовете им проблясваха като искрящи очи. Над камината, която можеше да послужи за къщичка на поне десетина хрътки, висеше изящната картина „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро, сгрявала фамилния дом от поколения. Тя беше като портал, открит към летни простори. На човек му се искаше да се наведе през него, да вдъхне аромата на дивите полски цветя, да докосне нежните като праскова страни на девойките, да се омае от жуженето на пчелите, сновящи в нагрятия въздух.

— Е, как е? — попита далечен глас.

— Нора! — отвърнах. — Влизай! Няма от какво да се боиш! Още е светло!

— Не — долетя тъжно гласът. — Слънцето вече залязва. Какво виждаш, Уилям?

Вече отново в преддверието, край извитата стълба, аз извиках:

— Салона. Във въздуха няма нито прашинка. Сега отварям вратата към избата. Милион бъчви и бутилки. А сега кухнята. Нора, това е налудничаво!

— Нали? — простена жаловитият глас. — Върни се сега в библиотеката. Застани по средата на стаята. Виждаш ли „Девойките и цветята“ на Гейнсбъро, която винаги си обичал?

— Да, тук е.

— Не, не е. А сребърното флорентинско сандъче за пури?

— И то е тук.

— Не, няма го. А голямото, кафяво кожено кресло, в което пиеше шери с татко?

— Да.

— Не — въздъхна гласът.

— Да, не! Има, няма! Нора, достатъчно!

— Повече от достатъчно, Уил. Не се ли досещаш? Не можеш ли да отгатнеш какво се е случило с „Гринуд“?

Озърнах се озадачено, душейки непознатия въздух.

— Уилям — обади се безсилно Нора, далеч край отворената входна врата. — Минаха вече четири години. Четири години, откакто… „Гринуд“ изгоря до основи.

Затичах се.

Намерих я пребледняла пред прага.

— Откакто какво?! — извиках.

— Изгоря до основи — повтори тя. — Напълно. Преди четири години.

Направих три големи крачки навън, извърнах се и погледнах нагоре към прозорците и стените.

— Нора, всичко е тук, невредимо.

— Не, Уил, не е. Това не е „Гринуд“.

Докоснах сивия камък, червените тухли, зеления бръшлян. Прокарах длан по резбованата испанска входна врата. И промълвих:

— Не може да бъде.

— Но е така — каза Нора. Всичко е ново. От мазето до тавана. Ново, Уили. Ново.

— Но тази врата!

— Изпратиха я миналата година от Мадрид.

— А камъкът за плочника?

— Добит от каменоломните край Дъблин преди четиринайсет месеца. А прозорците ги доставиха от Уотърфорд през пролетта.

Пристъпих обратно през вратата.

— Паркетът?

— Изработен във Франция и поставен миналата есен.

— Да, но… гоблените?!

— Изтъкани край Париж, окачени през април.

— Но всичко изглежда същото, Нора!

— Нали? За мраморните антики ходих чак до Гърция, да поръчам дубликати. А кристалната витрина я направиха в Реймс.

— Библиотеката!

— Всяка книга бе подвързана по същия начин, щампована с идентичен надпис и върната на подобна лавица. Само възстановяването на библиотеката струваше към сто хиляди лири.

— Но за бога, Нора, те са като две капки вода! — извиках потресен и понеже бяхме в библиотеката, посочих сребърното флорентинско сандъче. — Това, разбира се, е оцеляло при пожара?

— Не, не. Знаеш, че умея да рисувам. Направих скица по памет и я отнесох във Флоренция. Копието беше готово през юли.

— А „Девойките и цветята“ на Гейнсбъро?

— Фрици ги нарисува. Нали познаваш Фрици, оня ужасен художник битник от Монмартър? Дето мацаше боя върху платна, а после ги пускаше да се носят като хвърчила над Париж, та вятърът и дъждът да оформят красотите, които после продаваше на баснословни цени? Е, оказа се, че той е таен почитател на Гейнсбъро. Нарисува „Девойките“ само по спомен. Не е ли удивително?

— Удивително, и още как. За бога, Нора, истина ли е всичко това?

— Ще ми се да не беше. Сигурно мислиш, че съм се побъркала, нали, Уил? Нормално е да ти мине през ума. Между другото, вярваш ли в доброто и злото? Аз доскоро не вярвах. Но сега, изведнъж, станах стара и суеверна. Ударих четирийсетте, или по-скоро те ме удариха, като локомотив. Знаеш ли какво смятам? Че къщата сама се е унищожила.

— Какво?

Тя продължи да се взира към вътрешността, където вече се събираха сенките от сивия ден.

— Когато наследих богатството си, бях още на осемнайсет. Хората ми говореха за грях, а аз отвръщах, глупости. Те крещяха за съвест, а аз им виках да ми се махнат от главата. Но през онези дни дъждовната бъчва бе празна. Оттогава много чужд дъжд се изсипа, събра се в мен, докато за своя хладна изненада не се оказах пълна до ръба със стари грехове и не узнах, че наистина има съвест и вина. Аз нося у себе си хиляда млади мъже, Уилям. Те се забиваха и погребваха в мен. А когато се отдръпваха, мислех, че са си отишли. Но не, сега съм сигурна, че няма нито един, чието острие, чието прекрасно, отровно жило да не е заседнало в моята плът, в едно място или друго. О, боже, как обичах техните жила, техните тръни! С какво удоволствие се оставях да ме пронизват и раняват. Смятах, че лекарствата на времето и пътуванията ще заличат белезите от обятията им. Но сега виждам, че съм цялата в следи от пръсти. Живо място не е останало по мен, Уил, приличам на изпъстрен с древни знаци свитък, или на дактилоскопичния архив на ФБР. Пронизана съм от хиляда прекрасни момчета и макар тогава да не съм кървяла, сега, бога ми, кървя. Изпоцапала съм с кръв цялата тази къща. А моите приятели, които също отричаха греха и съвестта, прииждаха като изригващи потоци плът, улавяха се тук като в рибарска мрежа, мятаха се, изяждаха се и се изсмукваха един друг, потяха се по подовете и опръскваха стените със своите агонии и мъки, всеки от собствения си кръст. Този дом бе нападан от убийци, Уили, търсещи да погубят взаимно самотата, да я пронижат с кинжалите си, но никой не намираше утеха, а само моментно, стенещо освобождаване. Тук никога не е имало щастливи хора, Уили, виждам го ясно сега. О, на повърхността имаше щастие. Когато чуваш толкова много смях, виждаш толкова много пиене и откриваш човешки сандвичи във всяко легло, розови и бели хапки, от които да вкусиш, си казваш: „Ама че радост! Какво по-хубаво от това?“ Но всичко е било лъжа, Уили, двамата с теб го знаем, и къщата е попивала тази лъжа през моето поколение, както и през татковото и дядовото преди него. Винаги е била къща на веселието, което ще рече къща на ужасите. Убийците са се пронизвали един друг повече от двеста години. Кръвта се е стичала по стените, лепнела е по дръжките на вратите. Лятото е остарявало в рамката на Гейнсбъро. Хората са идвали и са си отивали, Уил, но са оставяли грехове и спомени за грехове, които къщата е поглъщала. А когато си погълнал толкова много чернота, рано или късно трябва да я повърнеш, не мислиш ли? Собственият ми живот е моето горчиво биле. Аз се давя от миналото си. Така е сторила и къщата. И накрая, гонена от угризения, съкрушена от тъга, една нощ чух как сухите стари грехове се трият един о̀ друг в леглата на мансардата. И от възникналата искра целият дом пламна като факел. Огънят първо се настани в библиотеката, поглъщайки книгите. После мина в избата, изпивайки виното. Дотогава аз вече бях изскокнала през прозореца, спуснала се по бръшляна и застанала на ливадата заедно със слугите. В четири сутринта си направихме пикник край езерото с шампанско и бисквити от къщата на пазача. Към пет пристигна пожарната бригада от града само за да види как покривите пропадат и огромни оранжеви езици се издигат като фонтани към облаците и залязващата луна. Дадохме и на тях шампанско и наблюдавахме задно смъртта на „Гринуд“, докато на сутринта от него нямаше и помен. Какво друго му оставаше, освен да се унищожи, Уилям, след като бе попил толкова зло от моите близки и от мен?

Стояхме в хладното преддверие. Аз най-сетне се поокопитих и отвърнах:

— Сигурно си права, Нора.

Влязохме в библиотеката, където тя извади купчина чертежи и тетрадки.

— И тогава, Уилям, аз получих своето вдъхновение. Да построя имението отново. Да сглобя старата сива каменна мозайка. Да възродя „Феникс“-а от пепелта. Тъй че никой да не узнае за неговата болест и смърт. Нито ти, Уили, нито който и да е от приятелите ми на света — да оставя всички в неведение. Вината ми за разрухата му беше огромна. Но колко удобно е да си богат. Можеш да купиш пожарникарите с няколко бутилки шампанско, а местните вестници — с четири каси джин. Новината, че от „Гринуд“ е останала само купчина пепел, така и не стигна по-далеч от километър-два. Приказките можеха да почакат за по-късно. Сега ме чакаше работа! Първо се втурнах при семейния ни адвокат в Дъблин, където татко пазеше всички архитектурни и интериорни планове. Прекарах месеци наред в компанията на една секретарка, възстановявайки главоблъсканицата на гръцките лампи и римските плочки. Затварях очи и си представях всеки сантиметър мъхнати килими, фризове, таванни орнаменти в стил рококо, месингови обкови, ключове за осветление, кофи за дърва и дръжки на врати. И когато целият списък от трийсет хиляди точки бе готов, докарах дърводелци от Единбург, фаянсаджии от Сиена, каменоделци от Перуджа и те чукаха, рязаха, дялаха и зидаха четири години, Уили, докато аз се мотаех из фабриките край Париж да гледам как ловки паяци тъкат гоблените и килимите ми или ходех на лов за лисици в Уотърфорд, където изработваха стъкларията. Не знам, случвало ли се е в историята някой да възстанови нещо разрушено, да го направи същото, каквото е било? Хората казват, забрави миналото, остави старите кости да гният на мира! Е, рекох си, не и аз. „Гринуд“ ще се изправи отново, та да става каквото ще. Но макар да изглежда досущ като преди, ще има предимството да бъде чисто нов. Исках свежо начало, Уилям, и докато го строих, водих такъв смирен живот! Работата сама по себе си бе достатъчно приключение. И когато възстанових къщата, сякаш сама се преродих. На нея дарих нов живот, а на себе си — радост. Най-сетне, рекох си, и тук ще заживее щастлив човек. И ето че преди две седмици всичко приключи; последният камък бе положен, последната плочка — залепена на мястото си. Тогава изпратих покани по цял свят, Уили, и снощи всички пристигнаха — стадо светски лъвове от Ню Йорк, отбор бързоноги атински атлети, негърска балетна трупа от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити, или може би актьори? Седемнайсет цигуларки, които можеха да се ползват и за друго, щом оставят лъковете си и запретнат поли. Четирима шампиони по поло. Един тенис професионалист, да натегне кордите ми. Очарователен френски поет. О, боже, Уил, това трябваше да бъде великолепна церемония по откриването на замъка „Феникс“, възроден от пепелта, собственост на Нора Гриндън. Откъде можех да зная, или да предположа, че къщата няма да ни иска?

— Нима може една къща да има предпочитания?

— О, да, когато е много нова, а всички други, независимо от възрастта им, са много стари. Тя бе току-що родена, а ние — загнили и умиращи. Тя бе добра, а ние — лоши. Не искаше да губи невинността си, затова и ни прогони навън.

— Как?

— Ами просто като остана самата себе си. Направи въздуха толкова тих, Уили, че не е за вярване. Усещането беше, сякаш някой е умрял. Никой не го каза, но всички го усещаха. И ето че не след дълго гостите започнаха да се качват по колите и да се разотиват. Оркестърът прибра инструментите си и отпрати в десет лимузини. Цялото парти се изнесе покрай брега на езерото, сякаш се готвеше за пикник, но не — те просто отиваха към летището, към пристанищата, към Голуей, хладни и мълчаливи, оставяйки къщата празна. Дори прислугата ги последва, натискайки педалите на велосипедите си, и аз останах сама. Последното парти бе приключило — партито, което дори не се бе състояло, което изобщо не можа да започне. Както ти казах, спах цяла нощ на ливадата, насаме със старите си мисли, и знаех, че това е краят на песента ми, защото аз бях пепел, а с пепел не се строи. Пред мен, в тъмното, бе прекрасното, величествено ново създание. То мразеше дори дъха ми пред своя праг. Аз бях свършила, то тепърва започваше. Е, това е.

Нора приключи историята си.

Седяхме дълго в мълчание в настъпващия здрач, който се сгъстяваше, изпълвайки стаите и угасвайки очите на прозорците. Надигна се вятър и по езерото пробягаха вълнички.

— Всичко това не може да е истина — казах. — Положително би могла да останеш.

— За да разсеем съмненията ти, нека направим последно изпитание. Да опитаме да прекараме нощта тук.

— Да опитаме?

— Ще видиш, че няма да изкараме до зори. Хайде да си изпържим яйца, да пийнем малко вино, да си легнем рано. Но те съветвам да спиш отгоре върху завивките и да не си събличаш дрехите. Струва ми се, че много скоро ще ти потрябват.

Ядохме почти без да разменим дума. Пихме вино. Вслушвахме се в новите месингови часовници, които биеха, отбелязвайки новите часове из цялата къща.

В десет часа Нора ме изпрати в стаята ми.

— Не се страхувай — каза ми на стълбищната площадка. — Къщата не иска да ни стори зло, просто се бои ние да не й навредим. Аз ще спя в спален чувал отвън край алеята. Когато решиш да си тръгваш, независимо по кое време, ела да ме събудиш.

— Ще спя сладко като бебе — казах.

— Нима? — отвърна Нора.

Качих се и легнах в новото си легло, пийвайки коняк в тъмното, без да изпитвам нито страх, нито доволство, очаквайки спокойно нещо да се случи, каквото и да било то.

До полунощ не бях заспал.

В един бях още буден.

В три очите ми бяха широко отворени.

Къщата не скърцаше, нито надаваше шепоти или въздишки. Просто чакаше, както чаках и аз, дишайки наравно с мен.

В три и половина сутринта вратата на стаята ми полека се отвори.

Беше просто движение на тъмнина в тъмнината.

Усетих течение върху лицето и ръцете си.

Бавно се изправих в леглото.

Минаха пет минути. Сърцето ми започна да възвръща нормалния си ритъм.

И тогава, някъде далеч долу, чух да се отваря входната врата.

Отново без скърцане или шепот. Просто щракване и едва доловима промяна в течението из коридорите.

Станах и излязох на площадката. Погледнах преддверието под себе си и видях точно каквото очаквах: отворената входна врата. Лунната светлина се лееше върху новия паркет и посребряваше големия стоящ часовник, тиктакащ бодро с покритите си с нова смазка чаркове.

Спуснах се по стълбите и излязох навън.

— Ето те и теб — каза Нора, застанала край колата си на алеята. Приближих се до нея.

— Не е имало нито звук, но все пак нещо си чул, нали?

— Да.

— Е, готов ли си вече да тръгваш, Уили?

Погледнах нагоре към къщата.

— Почти.

— Убеди ли се сега, че всичко е приключило? Няма начин да не усещаш, че е настъпил нов ден, ново утро. Виж колко е съсухрена душата ми, колко е черна кръвта ми, как вяло бие сърцето ми. Ти си долавял пулса ми под собственото си тяло, Уил, тъй че знаеш колко съм стара. Колко съм пълна с тъмници и уреди за мъчения, с късни следобеди и морни часове на френски здрач. Тъй че…

Нора погледна към замъка и продължи.

— В нощта, когато ти се обадих, лежах в леглото си. Беше към два часът, когато чух входната врата да се отваря, сякаш от течение. Но знаех, че целият дом просто леко се е наклонил, за да я освободи от резето и завърти върху пантите. Излязох на стълбището и погледнах надолу. Там, в преддверието, се разливаше поток от лунна светлина. Къщата сякаш ми казваше: „Ето откъде трябва да минеш. Нагази в белотата, следвай млечния път и се махай, върви си със своята старост и мрак. Ти си бременна, носиш призрака на горестта в своята утроба. Но той никога няма да се роди и понеже не можеш да се отървеш от него, един ден ще донесе смъртта ти. Какво още чакаш?“. Е, Уили, аз се побоях да сляза долу и да затворя проклетата врата. И знаех, че всичко е вярно, че никога повече няма да заспя. Тъй че се вслушах и побягнах навън. В Женева имам едно мрачно, греховно убежище. Ще отида там да живея. Но ти си още млад и свеж, Уили, тъй че искам имението да бъде твое.

— Не съм чак толкова млад.

— Във всеки случай, по-млад от мен.

— И не толкова свеж. То прогони и мен, Нора. Преди малко, вратата на спалнята ми също се отвори.

— О, Уилям — въздъхна тя и докосна бузата ми. — Толкова съжалявам.

— Недей. Ще тръгнем заедно.

Нора отвори вратата на колата.

— Аз ще карам. Сега имам нужда да карам, с пълна газ, чак до Дъблин. Имаш ли нещо против?

— Не. Ами багажът ти?

— Нека къщата си задържи всичко, което е в нея. Накъде тръгна?

Аз се спрях.

— Трябва да затворя вратата.

— Недей. Остави я отворена.

— Но… някой може да влезе.

— Вярно — засмя се тихо Нора. — Но само добри хора. Тъй че всичко е наред, нали?

— Да — кимнах накрая. — Всичко е наред.

Върнах се и неохотно застанах до колата. Облаците се сгъстяваха. Започваше да вали. Нежният, ситен ръмеж падаше от обляното в лунна светлина небе тихо и безобидно, като шепот на ангели. Качихме се и затръшнахме вратите. Нора запали мотора.

— Е, готови ли сме?

— Готови — отвърнах.

— Уилям — каза Нора, — когато отидем в Дъблин, имаш ли нещо против да спиш с мен, имам предвид наистина да спиш, през следващите няколко дни? Ще имам нужда от човек до себе си. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Иска ми се — погледна ме тя и очите й се изпълниха със сълзи, — о, боже, как ми се иска да можех да изгоря себе си и да започна всичко отначало. Тогава щях да отида до къщата, да вляза вътре и да живея вечно, подобно на онази малка млекарка, пълна с ягоди и сметана, която утре би могла да пристъпи до прага й. Къщата ще я пусне и ще я приюти гостоприемно. Но по дяволите. Каква полза от подобни приказки?

— Карай, Нора — подканих я тихо.

И тя настъпи газта, изпод гумите изхвърча чакъл и ние се понесохме покрай езерото, през долината, нагоре по хълмовете и през дълбоката гора. Докато стигнем последното възвишение, сълзите й вече бяха изсъхнали. Карахме бързо, без да поглеждаме назад, през все по-плътно обгръщащата ни чернота на нощта, към още по-тъмния хоризонт и към студения, каменен град. През цялото време мълчаливо, без да я пускам, държах едната й ръка.

На следващата сутрин, когато се събудих, леглото приличаше на разрината пряспа. Усещах се плесенясал в костюма си, сякаш бях прекарал четири дни и четири нощи в междуградски автобус.

На съседната възглавница бе забодена бележка:

„Отивам във Венеция или в пъкъла, където стигна по-напред. Благодаря за гушкането. Ако жена ти някога те остави, ела и намери своята Нора на дългите дъждове и ужасните пожари.“

— Нора — промълвих аз, взирайки в бурята зад прозореца. — Сбогом.