Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (13)

13.

— Глупак — казах. — Кръгъл глупак, това съм аз.

— Защо? — попита Джон. — От къде на къде?

Стоях умислено пред прозореца си на третия етаж на хотела. Долу, по дъблинската улица, преминаваше мъж и светлината на лампата огряваше лицето му.

— Този същият — промърморих. — Преди два дни…

Преди два дни, докато се прибирах, някой ми изшътка от сянката край стената.

— Сър! Моля ви, сър, важно е!

Обърнах се да погледна и видях същия дребен мъж, който с трагичен тон занарежда:

— Предложиха ми работа в Белфаст, само да имах една лира за влака!

Аз се поколебах.

— Чудесна работа! — продължи трескаво той. — Добре платена! Аз… аз ще ви върна заема по пощата. Само ми дайте името и хотела си.

Беше отгатнал, че съм турист. Нямаше как да му откажа, обещанието да върне парите ме трогна. Банкнотата изшумоля в пръстите ми, отделяйки се от няколко други.

Погледът на мъжа ги мярна като кръжащ ястреб.

— А ако имах две лири, можех и да хапна по пътя.

Измъкнах втора банкнота.

— А с три щях да взема дори жената, да не я оставям тук сама.

Наплюнчих палец и отделих трета.

— О, горко ни! — възкликна мъжът. — Пет лири, само някакви пет нещастни лири биха ни стигнали за хотел в онзи брутален град, тогава вече със сигурност щяха да ме вземат на работа!

Какъв боец бе той, какъв танцьор, чевръст и повратлив, кършещ ръце, мигащ с очи, усмихващ се с уста, мелещ с език.

— Благодаря ви, сър, бог да ви поживи!

И той побягна, отнасяйки петте ми лири със себе си.

Едва пред вратата на хотела се сетих, че въпреки всичките си клетви, така и не бе записал името и адреса ми.

— По дяволите! — изругах тогава.

— По дяволите! — изругах и сега, застанал пред прозореца, с режисьора зад гърба си.

Защото долу по улицата преминаваше същият този човек, който още преди две вечери трябваше да е в Белфаст.

— О, аз го познавам — каза Джон. — И мен ме спря, днес по обяд. Поиска ми пари за влак до Голуей.

— Ти даде ли му?

— Не — отвърна кратко той. — Е, може би един шилинг…

После се случи най-лошото. Наглецът на тротоара вдигна глава нагоре, видя ни и проклет да съм, ако не ни помаха с ръка!

Едва се удържах да не му помахам в отговор. Болезнена усмивка заигра по устните ми.

— Вече дори не ми се излиза от хотела — казах.

— Да, навън доста захладня — отбеляза Джон, надявайки палтото си.

— Работата не е в студа — отвърнах, — а в тях.

И двамата отново погледнахме през прозореца.

Под нас беше павираната дъблинска улица, из която вечерният вятър гонеше фини сажди от Тринити Колидж чак до парка „Сейнт Стивънс“. В сенките пред сладкарницата отсреща стояха като вдървени мумии двама души. Трети висеше на ъгъла, с побеляла като лед брада, пъхнал ръце в джобовете, сякаш да напипа дълбоко погребаните си кости. Малко по-нагоре се въргаляше купчина стари вестници, която, ако преминеш покрай нея, щеше да прошумоли като мише гнездо и да ти пожелае добър вечер. Долу, край входа на хотела, се подпираше жена с румени страни на парникова роза, неотвратима сила на природата.

— А, просяците ли? — попита Джон.

— Не са просто просяци — отвърнах, — а хора на улицата, които по някакъв начин са се превърнали в просяци.

— Изглеждат като статисти — каза той. — Чакащи долу в тъмното да се появи главният герой. Бих могъл да режисирам сцени с тях. Хайде, да вървим да вечеряме.

— Главният герой… Това май съм аз. По дяволите.

— Да не се боиш от тях? — изгледа ме внимателно Джон.

— Да. Не. Знам ли? За мен това е като голяма шахматна игра. Вече от месеци вися тук с пишещата си машина и изучавам работните им часове. Когато си взимат обедна почивка, аз правя същото — тичам до кафенето, до книжарницата, до театър „Олимпия“. Ако си пресметна добре времето, се разминава без милостиня и без собствения ми стремеж да ги вкарам някъде да хапнат и да се подстрижат. Знам всички тайни входове и изходи на хотела.

— Май наистина са ти влезли под кожата — изсмя се Джон.

— Така си е. Но най-вече оня просяк от моста О’Конъл! Той е някаква напаст, някакво чудо. Хем го мразя, хем го обичам. Да вървим.

Асансьорът, обитаващ от сто години запуснатата си шахта, се изкачи нагоре като привидение, повлякло след себе си страховити вътрешности и подрънкващи вериги. Влязохме в отворилата се с въздишка врата и той простена, сякаш бяхме нагазили в стомаха му. След това с безкрайна досада ни погълна и се спусна надолу към земята.

Пътьом Джон каза:

— Ако пазиш подходяща физиономия, просяците няма да те закачат.

— Моята физиономия — поясних търпеливо — си е моя физиономия. — Тя е от град Ябълков пай, щата Уисконсин, от село Сладък корен, щата Мейн. На челото ми е изписано „лапнишаран“. Даже улицата да е празна, ако аз изляза на нея, от всички дупки и скривалища на километри наоколо изпълзяват авантаджии и се лепват за мен.

— Да можеше просто да се научиш да гледаш над, през или покрай тези хора, да ги караш да сведат очи. Ето, аз живея тук вече две години. Искаш ли да ти покажа как става?

— Покажи ми!

Джон отвори широко вратата на асансьора и ние пристъпихме през фоайето на „Роял Хайбърниан“ към наситената със сажди нощ.

— Бог да ми е на помощ — промърморих. — Ето ги, с наострени уши, с пламнали очи. Вече надушват миризмата на ябълков пай.

— Ще се чакаме долу пред книжарницата — прошепна Джон. — Само гледай.

— Не ме оставяй! — викнах подире му.

Но той прекрачи бързо прага, спусна се по стъпалата и тръгна по тротоара.

Аз останах да наблюдавам отвътре, залепил нос за витрината.

Просяците от единия ъгъл, от другия, откъм страната на хотела и от отсрещната проточиха вратове към моя работодател. Очите им тлееха като въглени.

Джон посрещна спокойно погледите им.

Те се поколебаха — можех почти да чуя как обувките им скърцат на място. После костите им се отпуснаха. Челюстите им увиснаха. Очите им угаснаха. Хюстън се взираше неумолимо. Те отвърнаха глави настрана.

Звукът от стъпките на Джон скоро заглъхна в далечината. Откъм бара на хотела зад мен долетя музика и смях. Мина ми през ум преди излизане да гаврътна едно малко за кураж…

Но после си рекох — да става каквото ще — и отворих вратата. Ефектът беше, сякаш някой бе ударил голям бронзов монголски гонг.

Подкованите гьонени подметки застъргаха по паважа, мъжете се затичаха, хвърляйки изпод нозете си искри. Видях размахани във въздуха ръце. Устите се разтегнаха в усмивки като стари клавиши на пиано. „Само неколцина останахме!“, извика някой.

Далеч надолу, пред книжарницата, с обърнат гръб, чакаше моят режисьор. Но онова трето око, което имаше на тила си, вероятно бе уловило сцената: Колумб, посрещнат от индианците, Свети Франциск сред своите приятели катеричките, с пълни с орехи джобове. А може да ме е видял и като папата на балкона на катедралата „Свети Петър“, с развълнувана тълпа отдолу.

Още не бях минал и половината стъпала пред хотела, когато една загърната в сив шал жена се втурна към мен и тикна в лицето ми някакъв вързоп.

— О, вижте бедното детенце! — занарежда жалостиво.

Погледнах бебето й.

То погледна мен.

В името на всичко свято, стори ми се дори, че ми намигна. Но не, рекох си, очите му са затворени. Тя го е напоила с джин, за да не мръзне, докато го показва.

Ръцете ми засноваха, бъркайки в джобовете, раздавайки монети на нея и на останалите от шайката.

— Бог да ви поживи, сър!

Проправих си тичешком път през тях. След поражението можех да се оттегля и полека, повлякъл останките от посрамената си решимост, но не би — зад гърба ми се разнесе бебешки плач и аз драснах като ужилен. По дяволите, помислих си, тя сигурно го е ощипала, за да се разхленчи и да разбие сърцето ми съвсем!

Джон, без да се обръща, видя отражението ми във витрината на книжарницата и кимна.

Аз застанах до него запъхтян, съзерцавайки собствения си образ — овчедушния поглед, пламенната, ранима уста.

— Давай, кажи го! — въздъхнах. — Изражението ми е неподходящо.

— Нищо му няма на изражението ти — хвана ме подръка той. — Ще ми се и аз да имах такова.

Погледнахме назад, където просяците се разотиваха във ветровитата нощ с моите шилинги. Улицата опустя. Започваше да ръми.

— Е, добре — рекох накрая, — ела да ти покажа една още по-голяма мистерия. Човекът, който ме докарва до неистова ярост, а след това ме успокоява до блаженство. Разгадаеш ли нея, значи си разгадал всички просяци по света.

— На моста О’Конъл? — попита Джон.

— На моста О’Конъл — отвърнах.

И ние закрачихме под ситните капки.

Някъде на половината път, докато разглеждахме сервиз от фин ирландски кристал на една витрина, до нас приближи загърната в шал жена и ме дръпна за лакътя.

— Тя си отива — изхлипа. — Бедната ми сестра. Болна е от рак, остава й едва месец! Господи, помогнете ми поне с едно пени!

Усетих ръката на Джон да се стяга под моята. Погледнах към жената раздвоен. Едната ми половина казваше: „Та тя иска само едно пени“, а другата й отвръщаше: „Да, защото знае, че искайки по-малко, ще те накара да дадеш повече!“.

В този момент зяпнах.

— Но вие сте…

Ами да, рекох си, това е същата жена, която ми пъхаше под носа отрочето си пред хотела!

— Аз самата съм болна — отстъпи в сенките тя. — И ви моля заради една умираща!

Кой знае къде е скрила бебето, мина ми през ума, а после си е сложила зелен шал вместо сивия и е претичала напряко, за да ни пресрещне.

— Рак… — Камбанарията й имаше само една камбана, но тя знаеше добре как да я бие. — Рак…

Джон се намеси решително.

— Извинете, но не сте ли същата дама, която току-що му взе пари пред хотела?

И двамата с нея останахме стъписани от подобна дързост.

Лицето на жената сякаш се сви. Аз се вгледах по-отблизо. И о, небеса, то бе различно. Възхитително! Тя умееше онова, което актьорите постигат с много труд и талант: в един миг да викаш, напираш, да тикаш неща в носовете на хората, бидейки един образ, а в следващия да станеш самата кротост, да отпуснеш уста и сведеш очи — и да се превърнеш в друг. Същата жена, да, но дали лицето и ролята й бяха същите? Не, нищо подобно!

— Рак — прошепна за сетен път тя.

Джон пусна ръката ми, а аз — пари в шепата й. Плъзгайки се като на ролкови кънки, тя се шмугна зад ъгъла, хлипайки доволно.

— Това се казва изпълнение! — рекох, гледайки възхитено след нея. — Трябва да е чела Станиславски^[1]. В една книга той пише, че е достатъчно да присвиеш око и да изкривиш леко уста, за да се получи друг човек. Ами ако всичко онова, което казва, е вярно? И е живяла с него толкова дълго, че вече не може да плаче наистина, а трябва да играе, за да свързва двата края? Тогава какво?

— Не е вярно — каза Джон. — Но като нищо бих й дал роля в „Моби Дик“! Представяш ли си я на кея в мъглата, как жали и нарежда, докато гледа отплаващия „Пекод“? Чудна картинка!

Жали и нарежда, помислих си, някъде в пропития със сажди мрак.

— А сега накъде? — попита той. — Към моста О’Конъл?

След нас уличният ъгъл навярно задълго е останал празен под дъжда.

 

 

Ето че стигнахме сивия каменен мост, носещ славното име на О’Конъл^[2], под който река Лифи носеше студените си, сиви води. Още от една пряка разстояние до слуха ни долетя тихо пеене. Спомените ме върнаха десет дни назад.

— Коледа — промълвих. — Най-хубавото време в Дъблин.

За просяците, исках да допълня, но премълчах.

Защото в седмицата преди Коледа дъблинските улици се наводняваха от цели ята облечени в черно дечица, водени от учители или монахини. Те се скупчваха пред входовете, надничаха от театралните фоайета и се тълпяха из уличките с коледни песни на уста, витлеемски звезди в очите, звънчета в ръце, а снежинките образуваха нежни венци около тънките им вратлета. През тези дни цял Дъблин биваше огласян от песни и не минаваше вечер, в която аз да не се разходя по Графтън Стрийт, за да чуя „Там в яслите“, изпълнявана за чакащите пред някое кино, или „Украсете залите“ пред бар „Четирите провинции“. Само при една от тези разходки в празничния сезон успях да преброя поне петдесет хора от момченца и момиченца от пансиони и обществени училища, тъчащи дантели от песнопения и извисяващи гласчета в студения въздух нашир и надлъж из града. Бяха вездесъщи като падащия сняг и нямаше как да минеш сред тях, без да докоснат душата ти. Наричах ги „славните просяци“, защото връщаха с лихва онова, което им даваха минувачите.

Изправени пред подобен пример и най-опърпаните дъблински клошари бяха измили ръце, позакърпили износени усмивки и намерили по някое очукано банджо или цигулка. Някои дори се бяха събрали във вокални квартети. И как можеха да стоят мълчаливи, когато покрай тях половината свят пееше, а другата половина, понесена от вълните на мелодичната река, плащаше скъпо и прескъпо, само и само да чуе поредния хор?

И тъй, Коледа беше най-хубавото време за всички, защото просяците работеха — пееха фалшиво, разбира се, но поне веднъж в годината се занимаваха с нещо.

Но Коледа вече си беше отишла, ятата от пременени дечица бяха прибрани в птичарниците си, а повечето от просяците в града, замлъкнали и доволни от тишината, се бяха върнали към безделническите си навици. Всички, с изключение на тези на моста О’Конъл, които през цялата година се опитваха да си заработят подаянието.

— Те поне имат самоуважение — казах на Джон, докато наближавахме. — Ето, първият дрънка на китара, другият по-нататък свири на цигулка. Боже, а виж онзи там, по средата на моста!

— Това ли е човекът, когото търсим?

— Същият. С акордеончето. Няма проблем да го погледаме. Или поне така си мисля.

— Че как ще разбере? Не е ли сляп?

Дъждът падаше тихо над сивокаменния Дъблин, над сивокаменното речно корито и над сивата, течаща като лава река.

— Там е работата, че не знам — отвърнах накрая.

И ние мимоходом, уж случайно, огледахме мъжа, застанал в самата среда на моста О’Конъл.

Беше сравнително нисък на ръст, като статуя на стар гном, отмъкната от някоя провинциална градина. Дрехите му, подобно на повечето дрехи в Ирландия, бяха твърде често препирани от дъжда, а косата му — твърде често опушвана от задимения въздух. Тъмна като сажди брада покриваше бузите му, от щръкналите уши стърчаха снопчета сивкави косми, а лицето му бе червендалесто от дългото стоене на студа, редувано с често отбиване в кръчмата, за да може отново дълго да стои на студа. Черни очила скриваха очите му и нямаше начин да се отгатне какво се спотайва зад тях. Още преди седмици бях започнал да се чудя дали не ме съпровожда с поглед, проклинайки бързото ми, гузно преминаване край него, или единствено слухът му долавя гонените ми от угризения стъпки. Изпитвах ужас, че някой път може да смъкне очилата от носа си, но още повече се боях от изпълнената с неведоми чувства бездна, която можеше да се разкрие пред мен. Най-добре беше да не знам дали зад опушените стъкла се крият котешки зеници, или зейнало междузвездно пространство.

Но имаше и още една, особена причина, поради която съществуването му не ми даваше покой.

В дъжд и сняг, вече много дълги и студени седмици, аз го виждах да стои тук без шапка или каскет на главата си.

Нямаше друг мъж в цял Дъблин, който като него да стърчи сам по цели часове под леки ръмежи и буйни порои, оставяйки водата да се стича по ушите му, да залепва върху темето сплъстената на пепеляви кичури коса, да струи покрай веждите, да мокри антрацитно черните лещи на очилата върху обсипания му с дъждовни перли нос.

Като по лика на каменна горгона, в бръчките покрай устата му се оформяха поточета, заобикаляха устата и се събираха на острата брадичка, откъдето капеха на равномерна струйка върху вълнения шал и палтото с цвят на локомотивен котел.

— Защо не носи шапка? — попитах.

— Знам ли — отвърна Джон. — Може би си няма.

— Трябва да има — извиках. — Не може да няма — добавих, вече по-тихо.

— Може би не му стигат пари да си купи.

— Никой не е толкова беден, дори и в Дъблин. Всеки има поне шапка!

— Тогава може би има сметки за плащане или пък се грижи за някой болен.

— Но да стои тук по цели дни и седмици и дори да не трепне, да не избърше лице, да игнорира напълно дъжда — това не ми го побира умът. — Аз поклатих глава. — Единственото, за което се сещам, е, че пак е някакъв трик. И той като другите е намерил начин да предизвика съчувствие, да те накара да потръпнеш от студ при вида му, та да дадеш повече милостиня.

— Бас държа, че вече съжаляваш за думите си — каза Джон.

— Да, така е. — Защото, дори под шапката, дъждът мокреше носа ми. — Но все пак трябва да има някакво обяснение, за бога.

— Защо не го попиташ?

— В никакъв случай!

И тогава се случи ужасното.

За момент, докато говорехме под студените струи, акордеонът на просяка беше замлъкнал. А сега, сякаш времето го бе събудило за живот, той го разтегна енергично. От виещия се мях на инструмента се изтръгнаха серия астматични звуци, които обаче с нищо не предвещаваха онова, което последва.

Той отвори уста. И запя.

Сладкият, ясен баритонов глас, който се понесе над моста О’Конъл, бе възхитително стабилен и уверен, без всякакво потрепване или фалш. Сякаш разтваряйки устни, мъжът бе отключил в себе си някакви тайни, съкровени врати. Това бе не толкова песен, колкото пускане на воля на самата душа.

— Чудесно — каза Джон. — Великолепно.

— Великолепно — потвърдих аз.

Слушахме, докато той пееше не без ирония за прекрасния град Дъблин, в който цяла зима вали по четирийсет дни в месеца. Последва резливата като бяло вино „Катлийн Мавурнийн“, а после и „Макушла“, и всички останали песни за славни момци и девойки, за хълмове и езера, за минало величие и настоящи несрети, но до една някак бодри и съживени, обагрени в свежестта на лекия и изведнъж станал по-пролетен дъжд. Ако изобщо си поемаше дъх, вероятно го правеше през ушите си, толкова неспирно и звънко се редяха пълнозвучните думи.

— Виж ти — измърмори Джон. — Този човек трябва да бъде на сцена. Твърде добър е, за да стои тук.

— И аз често съм си мислил същото.

Той порови в портфейла си. Аз отместих поглед от него към пеещия просяк, по чието теме дъждът все така капеше, стичайки се по лъскавата, сякаш лакирана коса.

И после с мен се случи странната метаморфоза. Преди Джон да успее да направи крачка, аз го хванах за лакътя и го задърпах към отсрещната страна на моста. Той отначало се противеше, но накрая ме изгледа, изруга тихо и ме последва.

Докато се отдалечавахме, мъжът подкара нова песен. Обръщайки се назад, го видях — с гордо вдигната глава, лъщящи срещу пороя очила и отворена уста, от която се лееше ясният глас:

Ще се радвам, кат умреш,

Кат се гътнеш в гроба, старче,

Ще се радвам, кат умреш,

Камбаната кат ритнеш, старче.

Тогаз за младия калфа ще се омъжа аз.

— Защо, по дяволите, на всички раздаваш пари, а на него не? — попита Джон.

 

 

Просяците на Дъблин — кой изобщо си даваше труда да ги погледне, да ги забележи, да ги разбере?

Във всеки случай, не и аз през следващите няколко дни.

А когато го направих, се уверих, че подобният на каменна горгона мъж с глас на оперен певец, вземащ ежедневния си душ на моста О’Конъл, не е сляп. Макар че главата му си остана за мен съд, изпълнен с тъмнина.

Един следобед се озовах пред витрината на магазин за мъжко облекло близо до моста О’Конъл, зазяпан в купчина качествени, плътни вълнени каскети. Не ми трябваше още една шапка, в куфара вече бездруго имах запас за цял живот. И все пак, влязох вътре и платих за един чудесен кафяв каскет от туид, който въртях в ръцете си като в транс, неспособен да откъсна очи от него.

— Сър — обади се продавачът. — Това е номер седем. По мое мнение, вашият размер е седем и половина.

— Няма проблем. Ще ми стане — напъхах аз шапката в джоба си.

— Чакайте да ви го увия…

— Не! — И с пламнали бузи, осъзнал най-сетне какво планирам да сторя, излязох бързешком на улицата.

Отвън, под тихия дъжд, мостът чакаше. Трябваше само да отида дотам и да…

Щом наближих средата, видях, че гологлавият, сляп просяк е изчезнал.

На негово място стояха възрастни мъж и жена, които въртяха латерна с внушителни размери. Тя дрънкаше и стържеше като кафемелачка, пълна с камъни и парчета стъкло, издавайки не музика, а по-скоро звуците на меланхоличен железен стомах, страдащ от лошо храносмилане.

Изчаках мелодията, ако изобщо имаше такава, да приключи. Мачках новия каскет в потната си длан, докато механичната кутия хриптеше, тропаше и скърцаше.

— Проклет да си! — сякаш казваха старците, бесни от заниманието си, с буреносни пребледнели лица и пламнали очи под дъжда. — Хайде, плащай! Слушай колкото щеш, мелодия няма да чуеш. Ако толкова ти е притрябвала, изсвири си я сам! — мълвяха немите им устни.

Като ги гледах застанали на мястото, където винаги пееше просякът без шапка, си мислех: какво им струва да отделят една петдесета от припечеленото за месец и да дадат латерната да се настрои? Ако аз въртях ръчката, щях да искам да чуя песен, поне за себе си! Да, но това не си ти! — отвърнах си сам. Очевидно бе, че мразят просешкия си жребий — и кой би ги винил за това — и не желаят да се отплатят за милостинята с някоя позната песен.

Колко различен бе моят гологлав приятел.

Моят приятел?!

Примигнах изненадано, после пристъпих към тях и кимнах за поздрав.

— Извинете. Мъжът с акордеончето…

Жената спря да навива ръчката и се вторачи в мен.

— Какво?

— Онзи, дето седи без шапка на дъжда.

— А, той ли! — отсече тя.

— Няма ли го днес?

— Да го виждате наоколо? — викна жената и започна наново да върти пъкленото си устройство.

Аз пуснах монета в тенекиената кутия.

Тя ме изгледа така, сякаш бях плюл в ръката й.

Добавих втора монета.

— Знаете ли къде е? — попитах.

— Болен. На легло. Проклета простуда! Чухме го да кашля, като си тръгваше.

— Знаете ли къде живее?

— Не!

— А как се казва?

— Това пък кой го интересува!

Стоях там объркано, мислейки за самотния човек, изгубен някъде в града. Погледнах глупаво към новия каскет.

Мъжът и жената ме наблюдаваха.

Пуснах последна монета в кутията.

— Той ще се оправи — казах, без да се обръщам към никого.

Жената натисна ръчката. В страховитата вътрешност на машината сякаш се обърна кофа, изсипвайки пълен товар стъкла и отломки.

— Тази мелодия — рекох — коя е всъщност?

— Вие да не сте глух? — сряза ме жената. — Това е националният химн! Да си бяхте свалили шапката.

Аз й показах каскета в ръката си.

— Другата шапка, другата — извъртя очи тя. — Тази, на главата ви!

— А, извинете — изчервих се аз и снех старото си кепе.

Вече държах по една шапка във всяка ръка.

Жената продължи да навива латерната. „Музиката“ свиреше. Дъждът шибаше темето, клепачите, устните ми.

На отсрещния край на моста спрях, за да взема бавното, мъчно решение — кой каскет да надяна върху прогизналия си череп?

През следващата седмица минавах по моста често, но там или нямаше никой, или заварвах само възрастната двойка с нейния уред за изтезания.

А после, в една петъчна вечер, Джон дойде в стаята ми с преписания сценарий и с една бутилка. Разговорът ни бе дълъг и конструктивен, продължи до късно, в камината като оранжев лъв гореше буен огън, в чашите ни имаше бренди, и изведнъж настъпи мълчание — може би защото бяхме доловили как тишината се сипе на едри, меки парцали отвъд високите прозорци.

Джон, с чаша в ръка, погледа безкрайната падаща дантела, после сведе очи към среднощния паваж и накрая тихо произнесе:

— „Само неколцина останахме“.

Изчаках секунда и казах:

— Това го чух от устата на един от просяците. Какво ли означава?

Джон отпи полека от питието си, наблюдавайки фигурите, стоящи в сенките долу.

— Първо си помислих, че е участвал във вълненията и има предвид, че не са останали много от членовете на ИРА. Но не. Или пък, че светът забогатява и броят на просяците в него се топи. Но и това не. Тъй че може би е искал да каже, че все по-малко стават човешките същества, способни да се видят и разберат едно друго дотолкова, че един да поиска, а друг да даде. Всеки е зает, тича нагоре-надолу, няма време да забележи ближния си. Но в крайна сметка предполагам, че всичко е прах в очите, сантиментален бълвоч. — Той се отвърна от прозореца, отиде до камината и взе новия туидов каскет от полицата над нея, където го бях оставил. — Чете ли днешните вестници?

— Не.

Джон извади от джоба си смачкан откъснат лист.

— Това е „Айриш Таймс“, долната половина на пета страница. Изглежда, че нашият просяк от моста О’Конъл се е уморил от живота. Хвърлил акордеончето си в река Лифи. После скочил след него.

Новината беше от вчера. Значи отново е бил там, помислих си. И аз съм го пропуснал!

— Горкичкият — изсмя се кухо Джон. — Какъв ужасен, нелеп начин да умреш. Представи си как проклетият акордеон — впрочем, аз мразя акордеоните, а ти?, — та представи си, как се разтяга и хрипти като повръщаща котка, докато пада надолу, а после и човекът полита след него. Ето, аз се смея и ме е срам от себе си. Както и да е. Не са открили тялото. Още го търсят.

— Боже мой! — извиках, ставайки. — Проклет да съм!

Джон ме погледна внимателно.

— Не си могъл нищо да направиш.

— Можех! Така и не му дадох нито пени, дори едно! А се мотаех из целия град, раздавайки ги наляво и надясно. Но не и на него! И на ти сега!

Вече и аз стоях край прозореца и гледах надолу през сипещия се сняг.

— Мислех, че непокритата му глава е просто номер, за да предизвика съжаление. Постепенно човек започва да мисли, че всичко е номер! Минавах край него през зимни вечери, когато се лееше мразовит дъжд, а той пееше и така ме караше да потръпвам от студ, че го мразех в червата. Чудя се колко ли други минувачи също са потръпвали и са го мразели, задето им причинява това. И ето че вместо да получи милостиня, чашката му е оставала празна. Аз машинално го причислявах към другите, а той може би е бил истински — нов бедняк, излязъл на улицата едва през тази зима, който никога преди не е просил, заложил дрехите си, за да се нахрани, и се озовал без шапка под дъжда.

Снегът падаше все по-гъст, замъглявайки уличните лампи и статуите, стоящи в сенките им.

— Как да ги различиш едни от други? — попитах. — Как да отсъдиш кое е честно и кое — не?

— Факт е, че не можеш — каза тихо Джон. — Помежду им няма разлика. Просто някои са по-отдавна в занаята, станали са хитри и са забравили как някога, преди много време, е започнало всичко. В една събота са имали храна. В неделя са нямали. В понеделник са поискали заем. Във вторник са изпросили кибритена клечка. В четвъртък — цигара. А няколко петъка по-късно, бог знае как, са се озовали пред място, наречено хотел „Роял Хайбърниан“. И сами не биха могли да кажат какво се е случило, нито защо. Но едно нещо е сигурно — те висят от ръба на скалата на върховете на пръстите си. Вероятно някой е настъпил пръстите на онзи нещастник от моста О’Конъл и той просто се е предал и се е пуснал. Какво доказва това? Че е трудно да избягваш погледа им или да ги караш да свеждат очи. Аз през повечето време съм добър в това, но няма как вечно да бягаш и да се криеш. Можеш само да даваш еднакво на всички. Започнеш ли да ги делиш, някой ще пострада. Сега съжалявам, задето не дадох шилинг на онзи сляп певец. Но не ни остава друго, освен да се утешаваме с мисълта, че причината не са били парите, че нещо в миналото или в семейството му го е докарало дотам. Вече няма как да разберем. Вестникът не споменава имена.

Снегът падаше тихо пред погледите ни. Долу, в тъмното, сенките на мъжете чакаха. Беше трудно да се каже дали белотата прави овце от вълците, или овце от овцете, покривайки нежно техните рамене, гърбове, шапки и шалове.

Джон ми пожела лека нощ и си тръгна.

Пет минути по-късно аз се спуснах надолу с призрачния асансьор, понесъл в ръка новия туидов каскет.

Без палто, по риза, пристъпих навън в зимната нощ.

Дадох каскета на първия мъж, който се приближи. Така и не разбрах дали му е по мярка. Каквито пари имах в джобовете си, скоро се изпариха.

После, останал сам и треперещ, погледнах нагоре. Мръзнех и примигвах, докато заслепяващият вятър навяваше сняг в лицето ми. Виждах високите хотелски прозорци, сенките в светлината на лампите.

Какво ли става там, помислих си. Дали камините са запалени, пръскайки мека топлина? Кои бяха хората по стаите? Дали пиеха? Дали бяха щастливи?

Дали изобщо знаеха, че съм тук?