Кели Маккейн
Ментова целувка

Сапфир отвори вратата на кухнята и се огледа. Къде ли са другите стаи? Може би има стълби към втория етаж? Но вместо това попадна на килер с малък прозорец, в който дремеше древна прахосмукачка. Ако се съди по състоянието на апартамента, прахосмукачката не беше включвана през последните петнайсет години.

— Знам, че е компактен… — започна мама, но Грейс, която надничаше през една друга врата, я прекъсна.

— Има легла в дневната. Много странно…

— Май ще се наложи да минем без дневна… Засега — промърмори мама. — Мислех, че ти и Саф може да се настаните в тази стая.

Двете ми по-големи сестри се спогледаха, а после се втренчиха с ужас в мама.

— Какво!? Да живеем в една стая?

— Не мога постоянно да се спъвам в нейните дрехи, обувки и разни други боклуци, и то в моята стая! Всички знаете колко е разхвърляна! (Репликата е на Грейс.)

— А аз не мога да си почивам, когато тя е в моята стая, с нейното непрекъснато зубрене. Не мога да се промъквам мълчаливо, имам нужда да се изразявам! (Този път е Саф.)

— Ами Аби? — сети се за мен Грейс. — Не е честно тя да си има собствена стая! Аз съм тази, която има матура догодина!

— Ами да, мамо, аз къде ще спя? Мисля, че не видях трета спалня, а би било трудно да я пропусна, апартаментът е толкова малък.

Мама се помъчи да се усмихне.

— Ами… мислех, че бихме могли…

Без майтап, направо щях да падна.

— Няма начин! Аз съм почти на четиринайсет! Не мога да спя в една стая с майка си! По-скоро ще спя в килера!

— Реших! Аз съм със Саф — заяви бързо Грейс.

— В никакъв случай! Предпочитам да съм с Аби!

Погледът ми се плъзна последователно върху трите, дали ще успея да преценя кой е най-безболезненият вариант. Но ми е трудно да мисля. Грейс и Саф вече си крещяха една на друга, а после двете на мама, а тя ги молеше да се успокоят… И тогава го видях. Притича точно пред мен.

— Плъх! — писнах неистово.

Всички се разпищяхме и наскачахме по олющените пластмасови столове.

— Боже мой, къде избяга? — паникьоса се мама.

— В дневната!

— Някой да вземе метла! — кресна Саф.

— За нищо на света не слизам от стола! — беше категорична мама.

— Не ставай смешна, мамо, това е само един плъх! — сопна се Грейс. — Заради подобно поведение жените имат лоша репутация…

Но точно тогава отново се мярна косматата опашка на плъха, който се стрелна обратно през антрето. Ние отново се разкрещяхме, а Грейс скочи на паянтовата маса. И…

— Тате! Помощ!

Честно, думите сами излязоха от устата ми. Внезапно се възцари напрегната тишина. Можеше да се усети болката, която бръмчеше и пулсираше като ток между нас.

Погледнах бързо към мама, надявах се да не съм я разплакала. Изглеждаше сломена, разбита и вцепенена, което беше още по-лошо.

Май сега трябва да разкажа какво се случи и защо татко не е тук. Макар че всъщност никак не искам да говоря за това. Добре! Поемам си дълбоко въздух…

Мама и татко се разделиха.

Татко имал връзка, мама разбра и… целият ни свят се разпадна.

Той прекъсна веднага връзката си, но това не оправи нещата. Отначало мама и татко се опитаха да поговорят — всъщност всички заедно седнахме около голямата кухненска маса по предложение на мама. И това беше най-болезненият половин час в живота ми, в случай че искате да го знаете. Разговорът не помогна, напротив, непрекъснато преминаваше от викане в плач, след това в тръшкане на врати и тишина.

Събудихме се една сутрин преди три седмици, за да открием, че татко си беше тръгнал. Всъщност аз го открих.

Грейс и Саф бяха още в леглата. Както и мама. Знам, защото се промъкнах през нейната стая, за да си чопна малко от серума й за блясък на косата. Още щом влязох в банята, разбрах, че нещо не е наред, въпреки че ми отне доста време да установя точно какво.

В 7:30 часа сутринта трябваше още да се усеща ароматът на крема за бръснене на татко, но кремът за бръснене дори не беше тук, нито самобръсначката, нито контейнерчето за контактните му лещи, нито копчетата за маншети, които обикновено стояха до него.

Усетих как стомахът ми се свива на топка. Промъкнах се отново на пръсти през стаята и се спуснах по стълбите, а сърцето ми направо щеше да изхвръкне.

Татко сигурно си прави кафе с италианската машина или мели кафе, или разбива млякото на пяна в специалната малка каничка… Но не усещах аромат на кафе, не чувах съскане или бълбукане от машината.

Татко го нямаше!

Загледах се в кухненската маса. Около нея винаги ни е било толкова весело — в петъчните вечери с храна, поръчана от някой ресторант, в мързеливите неделни сутрини, когато лакирахме ноктите си и дори когато белехме зеленчуци. Винаги беше шумно, все някой влизаше, излизаше, сядаше за малко за по една чаша с нещо, за да прелисти няколко страници от списание или да си пръсне тетрадките с домашни през дългите следобеди. Тази маса е била отрупана с торти за рождени дни и пуйки за Коледа, а понякога и със сълзи и горещ шоколад до късно вечерта, когато последното влюбване на Саф завърши катастрофално…

— Съжалявам! — промълвих аз и погледнах разтревожено мама.

Това като че ли ни извади от вцепенението. Мама се наведе да ме прегърне, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Няма за какво — каза тя. Гласът й трепереше като стола, на който бях стъпила, за да се спася от плъха.

— Ще направя чай — измърмори Грейс.

В този момент силно чукане на вратата ни накара да подскочим. Бяхме на първия етаж, в единствения май обитаем апартамент на този етаж, а магазинът отдолу беше празен.

— Сигурно е хазаинът — каза мама, — господин Вулмер.

— Точно навреме — нафукано вметна Саф. — Можеш да му кажеш, че сме допуснали ужасна грешка и че напускаме веднага.

— Шшшт! — скара ни се мама.

Стояхме в коридора пред кухнята и спорехме кой да мине край „мястото на плъха“, за да иде да отвори, и накрая мама заподскача на пръсти по килима, за да го докосва колкото се може по-малко, въпреки че беше с обувки.

Тя пооправи косата си, поопъна пуловера и полата, както правеше винаги, преди да отвори вратата. На прага стоеше господин Вулмер, дишаше тежко заради изкачването на стълбите, а огромният му корем се показваше изпод износения пуловер, от който се носеше ужасна воня на пот, гранясал бекон и цигари. Наложих си да се усмихна вежливо, когато той се затътри към кухнята. Погледнахме мама в очакване да му съобщи, че напускаме.

Вместо това тя започна да бъбри неестествено весело колко удобно било да сме близо до магазините (бяхме точно над цяла редица), после му предложи чаша чай, но той изсумтя, като че ли това беше нещо смешно.

— Не, благодаря, госпожо Грийн — изхриптя хазаинът, — не съм от комитета по посрещането. Дойдох за наема за месеца и още един като депозит, както се уговорихме по телефона.

Мама се обърна учудено с чайника в ръка.

— Какво, сега ли? — заекна тя.

Господин Вулмер се намръщи.

— Ами, да. Вие сте вече тук, нали така?

— Да, но, ами… аз не съм разбрала. Мислех, че ще подпишем договор и се готвех да направя превод утре, когато отвори банката, и… — Тя се изправи, погледна го в лицето и добави смело: — Освен това има няколко неща, които не ни харесват. Току-що видяхме плъх. А и матраците са в ужасно състояние. Тези неща трябва да се оправят, преди да платя цялата сума.

Господин Вулмер пусна един хрипкав смях, който завърши с леко задавяне.

— Вие май не сте от околността, нали, миличка? — изломоти той. — Аз не приемам платежни нареждания.

Мама гледаше безпомощно, но на Саф вече й беше омръзнало.

— Това е без значение, тъй като ние и без друго си тръгваме от тази дупка — нафукано каза тя.

Тогава господин Вулмер спря да се смее.

— Тя само искаше да каже, че е станала грешка. — Грейс се опита да замаже нещата. — За съжаление, този апартамент не отговаря на нуждите ни. Утре сутринта ще идем в града и ще потърсим нещо по-подходящо.

Саф я изгледа ужасена.

— Утре сутринта? Шегуваш се! Не оставам тук и една секунда повече!

Тя се обърна към господин Вулмер и тръсна царствено дългата си кестенява коса.

— Още тази вечер ще се преместим в спа хотела, който видях в края на града. Ще сме ви благодарни, ако ни помогнете да си свалим куфарите…

Господин Вулмер се опули. Всички затаихме дъх — не знаехме дали отново ще пусне онзи хрипкав смях, или ще й се разкрещи в лицето. За късмет беше първото. Явно не му стигна въздухът, за да кресне, но гласът му все пак беше заядлив.

— Е, много съжалявам, че условията не отговарят на стандартите на мадам. Отлично! Отивайте си тогава, радвам се, че се отървавам от вас. Но ви предупреждавам, ако утре сте все още тук, искам поне едноседмичен наем веднага, иначе ще ви изхвърля на улицата.

Той се втурна през антрето, като се промъкна край натрупаните ни вещи, отвори рязко вратата, а на излизане се обърна и каза:

— И ей там, под мивката, има отрова за мишки. Обикновено помага. — След това тръшна вратата.

— Уф! — извика Саф, като потръпна драматично. — Какъв ужасен човек! Но да го оставим и да тръгваме. Мисля, че този хубав хотел се казваше „Ройъл Девън“ или нещо такова. Ще извикам такси.

Тя извади малкия си розов телефон и набра номера с перфектно маникюрираните си пръсти.

— Нямаме пари…

— Няма проблем, мамо — успокои я Грейс, — ще платя таксито с последните си джобни, а после за какво са ни пари? Всичко останало ще се плати от сметката ти от „Амекс“.

— Точно така, нека татко да плаща! — намръщи се Саф. — Какво става? Странно, но не мога да се свържа, чува се само дълго бибипкане — и тя размаха телефона. — Както и очаквах, в тази дупка няма покритие!

— Аби, в спа хотела трябва да има плувен басейн, така че като стигнем, може да поплуваме, ако искаш — предложи Грейс. — Аз си забравих банския, но по такива места винаги има магазинчета. Ще си купим нови.

Това много ме развесели, обичам да плувам, а както каза мама, това е едно от нещата, които ще можем да правим по-често, като дойдем тук.

Взехме решение за преместването вчера, след училище. Мама каза, че е само за няколко седмици или не повече от няколко месеца, за да подишаме чист въздух и да си проветрим главите. Саф си взе матурата преди няколко седмици, а на нас с Грейс ни оставаше един месец до лятната ваканция. Мама обикновено не ни дава и ден почивка, освен ако не сме на смъртно легло, но каза, че е открила едно фантастично училище тук, което може да посещаваме за няколко седмици. Имало курс по рисуване и готварство за мен и курс по математика за напреднали за Грейс. Мястото било с удивителни игрища и с плувен басейн — звучеше така, все едно точно това е промяната, която ни е нужна.

Нямахме време дори да се сбогуваме с приятелите си. По пътя насам изпратих съобщения на Ем и Зо, че няма да съм вкъщи до септември и че са поканени да ни дойдат на гости на новото място. Но сега знам, че няма начин да ги пусна тук… Мама беше идвала в Девън на курс по йога миналата година и превъзнасяше Тотнес като удивително, вълшебно място.

Е, засега не виждах нищо удивително или вълшебно.

Изведнъж се почувствах много странно.

— Какво правим тук, мамо? В този апартамент, искам да кажа. Това е някаква грешка, нали?

— Съжалявам момичета, но не е грешка. Нямаме пари, няма „Амекс“, нямаме никакви кредитни карти… И Саф, проблемът не е в покритието, телефонът ти е изключен.

— Какво?! Той как си позволява да ни причини това! — развика се Саф, очевидно говореше за татко. — Как може да е толкова злобен? Той е виновен!

После изгледа мама продължително и започна да нарежда:

— Виж, вярно е, че се справи добре, като се опита да бъдеш независима, но сега аз се залавям с нещата, защото все някой трябва да го направи. Звъня на татко на минутата да дойде и да ни заведе у дома. Това е негово задължение, той забърка тази каша, в края на краищата. И е абсолютно нередно да ни спира парите. Няма да се примиря с това, просто няма!

— Никъде не отивам с него! — викна Грейс. — Положението с парите трябва да се изясни. Негово задължение е да ни издържа, би могъл поне да плати депозита за друг апартамент, докато нещата се уредят официално. Предполагам, че ще се наложи да пренощуваме тук, но първото нещо утре е да се свържем с агент за недвижими имоти.

— Без работа, без препоръки и без приходи никой няма да ни даде апартамент под наем — каза уморено мама. — Трябваше да се съглася да дойдем тук, защото беше единствената ни възможност. Честно казано, нямам пари дори за този апартамент, а и не разбрах, че Вулмер ще иска предплата.

Погледнахме я с ужас. Стомахът ми заприлича на мокра гъба, която някой се опитва да изстиска. Бавно-бавно започвах да разбирам в каква каша сме се забъркали.

— Но татко може да плати за нас, нали? — попита Грейс с нещастен вид.

— Едно не разбирам, защо не си останахме у дома? — нацупи се Саф.

И аз се чудех защо. Нали татко си тръгна? Той беше човекът, който имаше връзка. Къщата се полага на съпругата и на децата, не е ли така?

И тогава мама се разхълца, а по лицето й се затъркаляха сълзи. Това не го очаквахме. Сестрите ми изглеждаха разтревожени също като мен.

— Всичко е наред, ще се оправим! — Саф се опита да успокои мама, докато я водехме към противния кафяв диван, тикнат в ъгъла на кухнята.

— Недей да плачеш — помоли Грейс.

Най-после мама събра достатъчно сили, за да говори. Думите й излизаха на резки тласъци, задушавани от сълзи.

— Опитах се да ви предпазя и затова не ви казах цялата истина. Къщата ни я няма. Банката я взе.

Думите й ме блъснаха като чук. Олюлях се.

И тогава мама ни разказа цялата история. Знаехме за връзката на татко, но се оказа, че той е държал в тайна още куп неща. Бизнесът му западал и той натрупал огромни дългове. Онзи ден се обадил на мама и й казал колко е зле положението — че банката ще ни вземе къщата и че данъчните инспектори вече са на път и ще ни вземат всичко, което могат, за да покрият дълговете му. Ако не бяхме напуснали дома, щяха да ни вземат и всички лични вещи.

— Значи наистина нямаме никакви пари? — ахна съсипана Саф.

Внезапно ме обзе страшен гняв, все едно ме бяха измамили.

— А как стои въпросът с лятното училище? Ами учителят за Грейс? Новата кола на Саф и шофьорските курсове… И това ли бяха лъжи?

— Съжалявам, момичета… — заекна мама. — Не трябваше да ви лъжа, но изпаднах в паника. Знаех, че нямаме време, така че казах каквото ми хрумна, за да ви накарам да си опаковате нещата и да тръгнете с мен. Много съжалявам! Наистина!

— Е, това провали шансовете ми да вляза в Кеймбридж, нали? — заключи Грейс. — Много ви благодаря!

— Значи казваш, че това е! Този апартамент… Това е животът ни от тук нататък? — изпелтечих аз.

Саф гледаше ошашавено.

— Всичките ни неща ли са взети?

— Надявам се, не. Роджър и Лора, съседите до нас, предложиха да преместят колкото може повече неща в техния гараж, но не знам какво са успели да вземат, преди да дойдат данъчните.

— Как си позволяват тези мъже да влизат в къщата ни! Трябваше да се заключим и да повикаме полиция! — възмути се Грейс.

— Това вече не е нашата къща — каза тихо мама.

Представих си как двама страшни мъже с кожени якета и бръснати глави ровят из чекмеджетата, вадят балетните обувки и настолните игри, ракетите за тенис, ски екипите, готварските книги, глинените животинчета, които правихме в началното училище… Направо ми стана лошо.

— Но защо татко ни каза истината едва когато нещата станаха толкова зле? — попита Грейс. — Можеше да не се стига дотук.

Мама изрови от чантата си една кърпичка и си издуха носа.

— Мисля, че той живееше в измислен свят. Правеше се, че всичко е наред, харчеше повече от обикновено и си намери гадже. По принцип бягаше от реалността.

Всичко, за което можех да мисля, беше, че вчера, докато татко е казвал на мама какво предстои да ни се случи, аз бях в час по химия и се чудех защо моята лакмусова хартийка не става розова както на Ем и Зо и се хилехме колко глупаво изглеждаме с предпазните очила. И през ум не ми е минавало, че в този момент целият ми свят се обръща с краката нагоре. Отново.

— Сега баща ви се е нанесъл в някаква ужасна стая и ще обяви банкрут. Той не може да ни даде нищо, тъй като самият той няма нищо.

Мълчахме, изпаднали в пълен шок. Как можа татко да допусне това да ни се случи? И докато аз гледах втренчено олющената кухненска маса, Грейс и Саф направо рухнаха.

— Боже мой, няма шанс да се преместим от тук, нали? — проплака Грейс.

— Ами приятелите ми? А уроците ми по пеене? — писна и Саф. — Знаеш, че вече се записах на курс по изкуствознание през септември!

И двете изгледаха мама, като че ли тя им е отнела мечтите, хвърлила ги е на пода и ги е стъпкала.

Колкото до мен, разбира се, бях ужасена. Опитвах се да разбера какво се случва около мен, опитвах се да приема, че съм изгубила дома си, приятелите си, живота си и че нямаме пари да си купим дори храна. Всичко, което ми остана, се събираше в един куфар. А що се отнася до мечтата ми… ами тя вече е разбита.

Винаги съм искала само едно нещо — голямо, сплотено, шумно и щастливо семейство: аз, мама, татко, Саф и Грейс заедно. И всичко се изпари, след като разбрахме за връзката на татко. Това, че бяхме останали без пукната пара, в този скапан апартамент, с отвратителен хазаин и един плъх, беше само черешката на мухлясалата торта.

— Мама не е виновна! — заявих твърдо на сестрите си. — Какво можеше да направи?

Слава богу, спряха да крещят за малко, а мама взе думата.

— Моля ви, момичета, нека поне да се опитаме — започна несигурно тя. — Разбира се, бихме могли да отидем при баба ви и дядо ви, но там няма достатъчно място за всички ни, а пък и на мен ми се иска да се справим сами с това.

Леле, ако мама наистина е мислила да се преместим в Йоркшир и да живеем с баба, значи е била безкрайно отчаяна, защото те двете хич не мелят брашно заедно.

— Първото нещо, което ще направя утре, е да си потърся работа. Слава богу, успях да завърша курс за преподавател по йога. Има доста места наоколо, където мога да организирам курсове. Вече говорих с отдела по образованието в общината в Девън и те успяха да уредят приемането на Грейс и Аби. Записани сте в местното училище и започвате утре.

— Няма начин! — отсече Грейс.

— Само опитайте! — примоли се мама. — Идете за един ден, а после, ако не ви харесва, ще помислим какво друго може да направим.

Грейс въздъхна и замълча.

Мама се обърна към Саф.

— Мислех си, че ти можеш да отидеш до онзи колеж в Пейнтън и да видиш какви козметични курсове започват през септември — каза тя почти шепнешком. — Винаги си се интересувала от тези неща.

— Да бе! — тросна се сестра ми. — Не искам да стана скучна стара козметичка като теб. Забрави! Аз искам да бъда някой!

Мама се сви, все едно Саф й зашлеви плесница. Била е козметичка, преди да се омъжи за татко и преди да ни роди. Понякога споменаваше, че й се иска да се върне на работа, но преди години, когато бизнесът на татко се разрасна и се преместихме в голямата къща в Илинг, с двата рейндж роувъра в гаража, мама започна да ходи на козметичка, вместо тя да предлага тази услуга.

Ръгнах Саф в ребрата.

— О, боже, Аби, какво искаш!? — ядоса се сестра ми, но после въздъхна и каза: — Съжалявам, мамо, не исках да те обидя, просто ми дойде много. Виж, нека се опитаме да поспим тази вечер, може да сложим кърпи под вратите, така че онова нещо да не ни докопа. И утре ще ида до колежа да хвърля едно око.

Въздъхнах:

— Добре, и аз ще опитам даскалото за един ден, ако го направи и Грейс.

Сестра ми не беше особено щастлива, но промърмори едно „става“.

Мама се усмихна въпреки сълзите, които се търкаляха по бузите й.

— Благодаря! Елате да ви гушна, момиченцата ми, моите хубави момичета!

Скупчихме се на мърлявия диван с подвити крака, в случай че плъхът реши отново да се поразходи. Гледахме през кухненския прозорец как светлината навън гасне и не мръднахме дълго, чак докато се стъмни.

Глава 2

Както се сещате, не спахме много. Двойното легло скърцаше всеки път, когато мама се обърне (което беше на всеки пет минути през цялата нощ), а на мен ми отне векове да намеря поза, в която ужасните пружини не се забиват в гърба ми.

Събудих се от тропането на Саф из кухнята — беше едва седем и половина, прекалено рано, за да е станала, но тя каза, че завесите били твърде тънки и светлината я събудила. Не че навън грееше ярко слънце, напротив — небето изглеждаше мрачно, като че ли се надигаше буря…

Грейс влезе, обута с гумени ботуши под нощницата си (беше ходила да ги вземе от багажника на колата) и въоръжена с метла, в случай че плъхът се появи отново. Мама сложи чайника и скоро четирите седяхме около масата и в тягостно мълчание пиехме чай „Прайс Кътър“. За пръв път никой не се втурна да заеме банята.

Набързо си взех душ, опитвайки се да не се допирам до противната завеса. Слава богу, че си бях донесла всички прекрасни, домашно приготвени тоалетни принадлежности. Разбира се, тъй като аз съм си аз, това бяха първите неща, които грабнах, когато мама каза, че заминаваме, особено след като разбрах, че ще има и уроци по правене на сапун в лятното училище. Всъщност след като опаковах всичките направени от мен продукти, плюс розовите листенца и розовите пъпчици, основите за сапун и пяна за вана, есенциите и маслата, формичките, панделките, бутилчиците, бурканчетата, старовремските пудриери и бляскавите писалки, които използвах за надписите, не ми остана много място в куфара, освен за два чифта дънки и няколко блузки и поли.

Исках да нося обикновени дрехи в новото училище, но мама разрови в един от куфарите и извади униформата ми, включително задължителните плътни чорапогащници, подходящи за монахини, и ниските мокасини. Тъкмо се приготвих да надам вой, но видях, че тя изглежда безкрайно изморена, и намъкнах всичко, дори и чорапогащника (съжалявам, но няма начин да покажа краката си бели като сирене, дори и през юни — белотата им би могла да заслепи някой шофьор и да предизвика пътнотранспортно произшествие). Поне миришех на хубаво, благодарение на моя свеж лимонов душгел и овлажняващия крем с дъх на рози.

За късмет, се бях сетила да взема несесера с гримовете. Прекарах часове пред пукнатото огледало в банята, за да направя очите си да изглеждат по-големи с няколко пласта сенки в сребристо и сиво, тъмносин молив и около седем пласта черна спирала. Аз съм от онези момичета, които имат нужда от грим, за да оживят лицето си — иначе, с моята светлоруса коса и почти никакви вежди изглежда, сякаш нямам лице.

Завърших с безцветен блясък за устни и тупирах малко косата, преди да я събера в странична опашка, но не пропуснах да оставя няколко кичура да се подават небрежно, така че да изглежда поразрошена.

Излязохме заедно и разбира се, автоматично се насочихме към рейндж роувъра. Саф каза, че е чудо, че той все още е тук, в такъв квартал, а мама отговори натъртено, че това няма да е за дълго, не и след като съдия-изпълнителят открие новия ни адрес. Тя искаше да запази малкото бензин за спешни случаи, затова се наложи да вървим пеша. На половината път Саф се отдели и отиде на спирката на автобуса за Пейнтън. Мама искаше да иде с нея, но Саф заяви, че е по-важно да си потърси работа. Двете с Грейс се хванахме за ръце, даже подскочихме малко, за да си изравним крачката, тропайки с противните обувки по тротоара, които изглеждаха още по-грозни в сравнение с мамините великолепни италиански обувки на ток.

Стигнахме до оградата на гимназията „Кавендиш“ и видяхме, че дворът е празен и тих. За един щастлив миг си помислих, че училището е затворено и ще си спестим днешния ден, но когато една кола спря и някакво момиче изскочи от нея и забързано мина край нас, разбрах, че просто сме закъснели.

— Боже мой, сигурно съм объркала часа — промърмори мама. — Съжалявам, момичета, толкова много ми се насъбра…

Насилих се да се усмихна и казах, че няма значение, но ми стана още по-нервно. Понечих да прекрача в двора на училището, но Грейс отскочи назад, като че ли имаше някакво невидимо силово поле на вратата. Хванах я здраво, защото си помислих, че ще ме помете в опита си да избяга.

— Хайде, Грейси, можеш да го направиш! — окуражи я мама.

Грейс я погледна неуверено, но в този момент едри капки дъжд закапаха по нас и това й помогна да вземе решение.

— Но само за един ден. Това е всичко, което обещахме…

Влязохме през главния вход и мама оправи костюма и полата си, преди да ни въведе в училищната канцелария. Секретарката се усмихна и ни поздрави, после седнаха с мама пред една купчина формуляри.

— Пропуснахте проверката, а се боя, че закъсняхте и за първия час — обърна се жената към мен и Грейс. — Ще те заведа в 9 Д, Грейс, те са в блока по естествени науки, който е доста далече от тук. Аби, ако побързаш, можеш да влезеш в 8 Л, те са ей там отсреща, в блока по хуманитарни науки, господин Карвър те очаква. Блокът е отляво на двойните врати, надолу по коридора. Пресечи двора и първата врата вдясно. Разбра ли, мила?

— Да дойда ли с теб? — попита мама загрижено.

Аз пуснах една фалшива усмивка.

— Ще се оправя! — въпреки че не запомних и дума от това, което секретарката ми обясни.

Мама е прекрасна и много готина, но би било голям гаф да вляза в клас с нея за ръка. Прегърнах я, после и Грейс, поех си дълбоко въздух и забързах по коридора.

Дъждът се засили тъкмо когато се насочих към двойната врата. Не приличаше много на двор, не виждах и другата врата, но секретарката май каза да тръгна надясно. Забързах покрай някакви кофи (все още нямаше врата) и в този момент се чу гръм и се разрази буря.

Дъждът ливна отгоре ми. Изтичах назад към вратата, от която дойдох, но изглежда се обърках и се озовах в съвършено различно помещение, нещо като гимнастически салон. Сакото ми прогизна, ръкавите ми виснаха и аз го метнах върху главата си, докато тичах.

Дъждът се лееше върху лицето ми, така че не виждах нито къде вървя, нито къде отивам. Бях напълно объркана и изгубена, въобще не знаех в коя посока да поема.

Небето отново се озари от светкавица, изтрещя силен гръм, а аз изпищях и се заковах на място, напълно объркана.

— Ей, ела тук!

Огледах се да видя откъде идва гласът. Някакво момче ми махаше от един тесен вход. Изтичах към него, шляпайки на всяка крачка. Като се приближих, той изскочи и ме дръпна навътре, а аз се притиснах към него за момент, без да мисля — така, както правиш с някого, който току-що те е спасил от удавяне. След това осъзнах, че прегръщам един напълно непознат, и се отдръпнах.

И тогава го погледнах.

Леле! Не можех да откъсна поглед от пронизващите му сини очи, от мократа му лъскава черна коса, от матовата му кожа и широката му усмивка.

Блесна нова светкавица.

Той съблече сакото си и ме загърна, а аз потръпнах. И не защото ми беше студено. Благодарих и придърпах сакото по-плътно върху раменете си, като вдишах чудната миризма на канела и мускус. Мълчанието се проточи твърде дълго и аз панически се помъчих да измисля какво да кажа. Отворих уста, но видях, че думите няма да излязат, докато го зяпам, и обърнах очи към бурята навън.

— Гадост, вали като из ведро…

Божичко! Аби Грийн говори за очевидното. Щях да потъна в земята от срам.

Като се осмелих да го погледна отново, видях, че той ми се усмихва:

— Ако няма дъжд, няма да има дъга.

Думите му ме свариха неподготвена и за малко да се задавя от смях.

— Вярно! Нищо че е изтъркано. Аз съм Аби — и протегнах ръка. Не знам защо го направих. Сякаш бях на бизнес среща. Получи се доста тъпо, особено след прегръдката.

Той повдигна вежда и ми стисна ръката.

— Марко.

Усетих електрическа искра помежду ни и се насилих да пусна ръката му. Честно! Наложи се да използвам и другата си ръка, за да измъкна пръстите си от неговите.

— Закъсня, а?

Кимнах.

— И аз — каза той. — Къде отиваш? Трябва да си нова, не съм те виждал преди, а можеш да си сигурна, че щях да те забележа.

Стомахът ми се сви. Опитах се да помисля за нещо искрящо и закачливо, но всичко, което успях да измисля, беше:

— Трябва да съм в 8 Л.

— Това е моят клас. Сигурно е съдба! Дъждът малко намаля, давай да тичаме!

Стомахът ми се сви отново, когато ме хвана за ръка и ме дръпна. Изтичахме зад ъгъла и влязохме във входа — значи все пак не съм била толкова далече.

Изтрих си краката на изтривалката и като видях отражението си в стъклената врата, умрях от срам. Приличах на кръстоска между удавена мишка и рокер, косата ми беше залепнала за главата, а гримът ми течеше по бузите на черни струйки. Свалих сакото на Марко.

— Благодаря ти! — казах и му го подадох. В този момент погледът ми се плъзна надолу и видях, че чорапогащникът ми се беше разтегнал от дъжда и се беше усукал около глезените ми.

— Задръж го днес — промърмори Марко.

— Не, вземи го, вече съм добре — настоях аз, все още загледана в трагичния си чорапогащник.

— Не, моля те, задръж го! — повтори той.

Най-после погледнах към него.

— Честно, добре съм, просто го вземи… — млъкнах, като видях очите му да се плъзгат бързо от лицето към гърдите ми и обратно, като не спираше да пристъпва от крак на крак и да покашля.

Едва ли можеше да е станало още по-лошо, но… погледнах надолу и щях да умра от неудобство.

Блузата ми беше станала прозрачна от дъжда и (О, не!) сутиенът ми се виждаше. Притиснах сакото към себе си, след това го облякох, като се заизвивах като змия, за да съм покрита, докато пъхах ръцете си в ръкавите. Като истински джентълмен, Марко гледаше настрани, дълбоко заинтересуван от един плакат на стената, който показваше как се прави биогориво от мазнина, в която са пържени картофи. Слава богу, в този момент се появи един учител и на бърза ръка ни изпрати да влизаме в час, защото иначе още щяхме да стоим там, прекалено притеснени да мръднем или да кажем нещо. Беше невъзможно да съм по засрамена, отколкото бях. Трябваше да направя дебюта си в новото училище с прогизнала коса и клоунски грим, с моята глупаво превзета и шикарна граховозелена униформа и монахинския чорапогащник, залепнал по краката ми.

Стомахът ми се беше свил от нерви, докато влизах след Марко в класната стая. Огледах се и ми стана още по-зле. Щях да съм много по на място с моите си дрехи, тъй като всички носеха едва забележим намек за униформа.

Сърфистите носеха суичъри с цип и качулка, рокерите бяха с черни впити ластични дънки, а таунитата бяха със златни верижки, блузки над кръста и велурени анцузи (ясно е, че става дума за момичетата). По лицата си имаха толкова много фондьотен, че се уплаших да не се напука и да започне да се лющи, когато две от тях се подсмихнаха на вида ми.

Независимо към коя група принадлежаха, всичките ми нови съученици ме гледаха, като че ли току-що бях паднала от космоса. Обърнах се към учителя с надежда, че ще ме представи или ще ми каже да ида да се изсуша в тоалетната, но вместо това той ме погледна отегчено и каза:

— Абигейл Грийн, предполагам. Сядай където решиш, но бързо. Вече и без това прекъсна часа ми.

Слава богу, Марко ме поведе към своя чин. Аз прешляпах през стаята, а учителят започна да говори отново (идея си нямам за какво). Едно момче с кестенява коса и с разкопчана риза, под която се показваше тениска със Скуби-Ду, ми се усмихна приветливо и аз също му се усмихнах. Знаете как е с някои хора. Просто ги усещаш като близки още преди да сте се заговорили.

Погледнах момичето до мен и то също ми се усмихна.

— Аз съм Самър. Това е Бен. И разбирам, че си се запознала с господин Суетния. — Тя намигна на Марко и затананика тихичко: — Йе-йе, искам да съм рокзвезда!

Марко се ухили и вдигна два пръста.

Самър беше успяла да скрие униформата си почти перфектно с хипарски гривни и гердани, с раиран чорапогащник, кубинки с нарисувани цветчета и огромна провиснала жълта панделка в дългата си черна коса. Изглеждаше страхотно!

Завита в сакото на Марко и наслаждавайки се на аромата на спрея му (имаше лека кедрова нишка), започнах да си мисля, че в новото училище май не е чак толкова лошо.

През междучасието Самър ми показа къде са тоалетните и аз успях да поизсуша косата и блузата си под сешоара за ръце. Чорапогащникът ми обаче все още беше прогизнал и провиснал. Така се беше разтегнал, че можеше да стане на някоя жена, висока поне два и петдесет, така че го свалих и го хвърлих в кофата за боклук. Гримът ми се беше разтекъл и нямах друг избор, освен да го измия напълно. Това означава, че щях да съм без лице през целия ден. Ужас!

Как можах да не сложа гримове в чантата си? И как е възможно Самър също да няма? Но бързо разбрах защо. Някои момичета просто нямат нужда от грим. Самър изглеждаше невероятно само с един гланц на устните, миглите й бяха естествено гъсти и тъмни, кожата й — прасковена, а бузите й бяха леко розови по един невероятен начин, който не се постига с четка и руж. Страхотно изглеждаше! Не че исках да е грозна, но като застанех до нея, изглеждах още по-безлична.

— Ще ти донеса униформата, дето ми умаля — предложи ми Самър, а аз благодарих автоматично и обявих, че ще си купя нова.

— О, добре — отвърна бързо тя, но изглеждаше леко стресната. — Само че е по-добре да използваме нещата повторно. Нали знаеш, намалявай, използвай повторно, рециклирай и така нататък…

Хм… Вярно е, че и ние разделяхме стъклени бутилки от консервни кутии, както всички го правеха, но никога не бях мислила, че униформи втора ръка също са част от грижата за природата. Новото винаги е по-хубаво… нали?

Много неща бяха различни тук.

Например в старото ми училище си връзвахме връзките по определен начин — само тънкият край да виси надолу. Мислехме си, че така изглеждаме различно, но сега разбрах, че всъщност сме ставали еднакви. Тукашните ми съученици носеха вратовръзките си по най-различни начини — къси, с широк възел, тесни, хлабави и дори така, както се носят обикновено. Всеки, който се появеше така в старото ми училище, щеше да бъде жестоко подиграван… но тук никого не го беше грижа.

Накрая приех предложението на Самър, като се престорих, че го правя само защото ме е грижа за природата, а не защото не можехме да си позволим да си купим нови неща.

След като се пооправих в тоалетната, отидохме в столовата. Лавката за закуски беше отворена, но аз изведнъж се сетих, че 1) бях много гладна, и 2) забравих да взема каквито и да е пари. После се сетих, че всъщност нямаше какви пари да взема, и това беше много неприятно чувство. Татко винаги ни даваше по десетачка, плащаше ни телефоните и аз имах месечна сума за моите сапуни, плюс за дрехи и други работи, от които имах нужда. Изведнъж се стреснах — това вече беше минало.

Самър извади ябълка от чантата си и я захапа. Седнахме на една маса.

— Не искаш ли нещо? — попита тя и посочи щанда, пред който се редяха момчетата.

— О, не, благодаря — казах привидно безгрижно, като се надявах червата да не ме издадат. — Ядох много на закуска.

Всъщност бях прекалено нервна, за да закуся, а забравих да взема сандвичите, които мама приготви (нарязан бял хляб, маргарин и евтино топено сирене — не ми се сториха много апетитни, но сега с удоволствие бих ги изяла). Слава богу, в чантата ми беше останала една бутилка с вода, та поне нея можах да глътна.

Марко и Бен дойдоха при нас с по една кифла в ръка. Стомахът ми се сви от завист, но в този момент Бен сложи една чиния с кифличка пред мен и се ухили:

— Виж какво ти донесох.

Изчервих се.

— Благодаря, но… ще имам да ти връщам. Аз… — В паниката си се чудех какво да измисля. — Не си нося портмонето.

Той се усмихна с пълна уста и каза:

— Аз черпя! За добре дошла!

Благодарих и захапах кифлата. Видяхте ли? Нали ви казах за добрата вибрация.

Започнахме да си бъбрим (не разказах много за себе си — още не се чувствах готова). По-скоро те ми разказаха за училището. Според тях съм извадила лош късмет сутринта с господин Карвър. Бил най-строгият учител в цялото училище.

Разказаха ми и за новата специалност „Медии“, където се учи главно дизайн, режисура и фотография. Въвели я от тази година, продължавала до 11-и клас и се зачитала като изпит от матурата. Аз обаче наистина се интересувам от тези неща и реших да го обсъдя през обедната почивка с класната госпожа Лърман.

— Ще я попитам дали може да се запиша и в отбора по лакрос^[1], както и по плуване. Колко е дълъг басейнът тук?

— Ами тук не играем лакрос — каза Самър. — И нямаме плувен басейн.

— О! — изплъзна се от устата ми и така се изчервих, че можех да захраня с електричество цял Тотнес.

— Може да изкараш момичето от тузарско училище, но не можеш да изкараш тузарското училище от момичето! — пошегува се Марко, а аз се изчервих още повече, може би щеше да стигне за тока на цял Девън.

Самър му хвърли убийствен поглед, а после се обърна към мен.

— В града обаче има басейн, в развлекателния център.

— Групата по плуване от училище се събира там всяка седмица — добави Бен. — Приятелят ми Зак ходи и казва, че е забавно.

— Има хокей през зимата и нетбол в момента — сети се Самър.

Докато си говорехме, се опитвах да се държа естествено в присъствието на Марко. Но един-два пъти усетих, че го зяпам като откачена маниачка. Трябваше да се насиля да откъсна очи от него и да насоча погледа си към Самър и Бен или към масата или столовата, както правят хората, когато не са силно поразени от любов.

— Искаш ли да дойдеш на следващия концерт на Марко? — попита внезапно Самър.

— О, в банда ли свириш? — чух се да задавам възможно най-тъпия въпрос.

— Да, в „Шемет“ — отвърна той, докато се опитвах да го гледам нормално, а не впечатлено-втренчено, все едно казвам „ти-си-най-жестокото-момче-което-съм-виждала“.

— В бандата сме аз и няколко момчета от 9-и клас — продължи Марко. — Аз свиря солокитара. Ние сме нещо като „Клаш“, с малко от „Експлойтед“^[2], накуп.

— Мечтай си! — присмя му се Самър, после се обърна към мен: — Концертът е след две седмици, нещо като реклама за съботния музикален клуб. Баща ми ще закара мен и Бен, може да вземем и теб. Нали живеете в града?

— Да… По-скоро в края — промърморих аз, като си мислех, че ще се наложи да ида на края на улицата, за да чакам бащата на Самър, защото в никакъв случай няма да позволя да видят мизерния ни апартамент. Това обаче — в случай че сме още тук след две седмици. Беше жестоко, че ме поканиха, и то още първия ден. А когато Марко е на сцената, това ми дава право да го зяпам, нали? — Далече ли е?

— В Дартингтън — обясни Бен. — Това е една голяма стара зала, където пускат филми, правят театрални представления и провеждат куп екологични акции. Ще ти хареса.

— Ще трябва да се примирим с Марковата врява, за съжаление — намигна Самър, — но някои от другите банди са много добри, а и винаги можеш да си слушаш айпода, докато той свири, аз така правя.

— Очарователно! — викна престорено възмутено Марко и я сръга в ребрата.

— Нахалник! — изписка Самър. — Сега трябва да ме черпиш нещо за пиене заради нанесени телесни повреди! — и тя го плесна, двамата се посборичкаха, а аз се почувствах малко странно. Да не би да не бях разбрала нещо? Да не би да са нещо повече от приятели?

Не че се прегръщаха или целуваха, но… всички тези закачки, а и на лавката, като си вземаха напитките, изглеждаха толкова близки…

Ако Марко е гадже на Самър, това го прави недостижим.

Трябва да разбера!

Бен ми разправяше нещо за някакъв резерват, струва ми се, когато се усмихнах и казах уж съвсем незаинтересувано:

— И тези двамата… те излизат ли?

Той се засмя:

— Ами! Приятели са от години, по-скоро са като брат и сестра.

Почувствах такова облекчение, че трябваше да си затисна устата с ръка, за да не викна „Супер!“.

— Марко е велик, но ако излиза с някоя, ще му се наложи да се откаже от фенклуба си от седмокласнички и да престане да флиртува с всичко, което носи пола. Не мисля, че това може да стане в обозримо бъдеще.

Направо ми се зави свят. Значи той просто е флиртувал с мен. А аз си мислех, че е означавало нещо…

Отчаяно ми се искаше да кажа на Бен: „Казваш, че той флиртува с всичко, което носи пола, но какво ще кажеш, ако полата е била противно зелена, комбинирана със свличащ се дебел чорапогащник и жвакащи кафяви обувки? Сигурно ако някое момиче изглежда така и той въпреки това флиртува с нея, това все пак означава нещо? Не е ли така?“.

Не го казах, разбира се. Все пак имам малко себеуважение. Е, съвсем малко след случая с прозрачната блуза сутринта, но все пак…

— Остави го Марко. А ти? — чух да казва Бен, след като се върнах в реалността. — Ходиш ли с някого? Разбира се, че ходиш. Някой нахалник от Лондон. О, я чакай, сигурно се казва Криспин или Таркин?

— С никого — отвърнах разсеяно. — А и след случилото се сутринта, когато се появих като комбинация от мокра мишка и клоун, може да стана монахиня. Вече имам подходящ чорапогащник. А през остатъка от живота си може просто да нося чувал на главата си.

Бях готова да чуя как Бен продължава самоироничната ми тирада. Нали така правят момчетата? Унижават те и ти се подиграват. Така поне правеха Джейк и тайфата му, когато с Ем и Зо се мотаехме с тях в Уолпол парк. Но Бен само се усмихна и каза:

— Ела, ще ти покажа къде е кабинетът по физика. Който отиде пръв, ще вземе най-малко противните престилки.

Часът мина добре. Учителят беше по-симпатичен от господин Карвър и аз, като изключим това, че изглеждах без лице, успях да не направя нищо, с което да се изложа. После Самър ме почерпи с обяд, слава богу, защото си мислеха, че съм си забравила портмонето. Обещах да й върна парите, въпреки че тя не искаше.

Остатъкът от деня мина добре.

Госпожа Лърман каза, че има места в групата по „Медии“, и ми даде адреса на интернет страницата с цялата информация за специалността. Можела съм да я прегледам, ако мама се съгласи (нужно ми е разрешението й, за да го направя). Не й казах, че нямаме компютър у дома (и че може дори да останем без апартамент след тази вечер). Разпечатах всичко през последното междучасие в библиотеката. Класната каза, че трябва да си взема тъмносиня униформа колкото е възможно по-скоро. Обещах, че ще си купя при първа възможност, защото и на мен ми е омръзнало да ходя със старата.

И двете се засмяхме на думите ми, но аз не й казах, че почти нямаме пари за храна, камо ли за нова униформа. Добре че Самър ми предложи своята.

Бен и Самър си тръгнаха веднага след последния звънец, за да хванат автобуса, и аз останах сама с Марко. Опитвах се да се сетя за нещо хем смешно, хем дълбокомислено, когато той ме попита:

— Искаш ли да пием по едно кафе в центъра?

Разбира се, че искам! А в главата ми зажужаха разни въпроси и притеснения: това означава ли, че и той ме харесва? Или той просто излиза с когото му е подръка и днес това съм аз. Или пък просто му се пие кафе и не му се сяда сам. Тъкмо щях да кажа „да“, когато се сетих за мама, Саф и Грейс и изведнъж ми се прииска да разбера как са.

— С удоволствие, ако всичко беше както обикновено, но обещах на мама веднага да се прибера. Нали ми е първи ден…

Засуетих се малко с ключа на шкафчето си, но най-после успях да го отворя. Сакото ми още беше мокро. Марко проследи погледа ми и каза:

— Няма проблем. Мога да те изпратя до вас.

Тъкмо да кажа „Това ще е чудесно, благодаря“, но се сетих, че ще трябва да го поканя на чаша чай или нещо за пиене и тогава той ще види ужасния апартамент, а може би и кавги и ревове, а може би и плъха. Тогава вече определено ще си помисли, че съм пълна загубенячка, а аз се опитвах да променя това впечатление. Така че се чух да казвам:

— О, не, благодаря! Сестра ми ще ме чака и…

— Добре — промърмори той.

После се опитах да му върна сакото, но той отстъпи назад и каза да го задържа до утре или докогато… Обърна се и закрачи по коридора, като метна набързо едно „до скоро“ през рамо.

Значи ме отсвири с „до скоро“. Почти да му извикам, че ще отида да пием кафе, но се спрях. Исках да кажа: извинявай, но може ли да не ми се обиждаш, защото всъщност аз агонизиращо, безпаметно си паднах по теб и отчаяно ми се иска да седнем на кафе, дори и ако за теб това не значи нищо, но семейството ми премина през толкова перипетии напоследък, че аз наистина трябва да се върна при тях…

Въздъхнах и си взех прогизналото сако.

Грейс беше на вратата, чакаше ме. И Саф беше дошла, за да се приберем заедно.

— Е, как беше? — попитах.

— Гадно! — потръпна Грейс.

— Ужасно! — изстена Саф.

По пътя разбрах, че Грейс е разочарована от училището, а Саф каза, че часовете по козметика и фризьорство в колежа били изостанали с десетилетия. Като ме попитаха как е било при мен, се почувствах гузна, защото всъщност изкарах добре, така че само измърморих „мисля, че мина добре“.

Заварихме вратата на апартамента отключена. Саф и Грейс хукнаха към кухнята да се оплачат от гадния ден, който са имали, и да заявят на мама, че никога, никога повече няма да се върнат там. Но щом видяха мама, веднага млъкнаха. Тя седеше пред чаша изстинал чай, втренчена в нищото, а очите й бяха червени от плач. Изтичах и я прегърнах, но тя не ми отвърна.

— Мамо, какво се е случило? — попита Саф.

— Съжалявам, че ви тревожа, нищо ужасно не се е случило. Просто съм много потисната… Имах ужасен ден. Никой не се нуждае от инструктор по йога — явно тук всеки е такъв. Опитах на шест места и срещнах много симпатични хора, но… никъде не се нуждаят от мен. Историята се повтори и в козметичните салони и в спа центровете, които открих. После се опитах да намеря каквато и да е работа, буквално каквато и да е… разпитвах из целия град, също и на площада. Жената от магазина за риба и картофки каза, че преди месец са наели персонал за лятото, но вече всички свободни места са заети. Предполагам, че навсякъде е същото…

— И много добре! — заяви Саф. — Не би искала да работиш в такъв магазин, нали? С цялата тази мазнина и миризма!

— Защо не си потърсиш работа в някой офис? — попита Грейс, намести очилата си и загледа мама, като че ли я интервюираше. — Ти имаш умения, разбира се.

— Всъщност нямам — поклати глава мама. — И… Саф, не бъди такъв сноб. Ще се радвам да работя в магазин за риба и картофки или в какъвто и да е магазин, хотел или ресторант. С надници от временна работа ще трябва да работя двойни смени, за да издържам трите си дъщери. Оставих адреса си, в случай че някой напусне, така че се надявам да ми се обадят. Времената са лоши и дори много квалифицирани хора се редят на опашка за работа.

— Не мога да повярвам! Майка ми се надява да си намери работа като камериерка! — Грейс високомерно сбърчи нос.

В този момент ми писна от тях.

— Мама поне се опитва! А вие двете само се оплаквате! Събудете се! Стария ни живот вече го няма. Никакъв „Американ експрес“, никакви уроци по пеене, никакви разходки до центъра, скъпи училища, нови дрехи… Всичко това го няма. Схванахте ли?

И двете ме зяпнаха стреснато, дори мама. Самата аз се изненадах от себе си. Едно е да си мислиш нещо, друго е да го кажеш на глас. Май за пръв път ситуацията започна да се подрежда и в моята глава.

— Извинявай, мамо — промълви Грейс. — Не исках да прозвучи…

— Нито аз — гушна я Саф. — Всичко това е огромен шок и… Курсовете, които предлагат, не са нищо особено, затова какво ще кажеш да започна работа, а? Има фабрика за сладкиши в края на града и си търсят работници на смени — видях обява на дъската в колежа. Не е нужно да имаш някаква специална квалификация. И ако избера същите часове, може да вземаме автобуса заедно.

Усмихнах се. Саф може да бъде кошмарна, но щом опря до пържените картофи (или магазина за риба и картофки), беше готова да направи всичко за нашето семейство.

Помислих, че мама също ще се зарадва, но тя се ядоса.

— Само през трупа ми! Няма да се лишите от образование заради това, което се случи. Няма да го допусна! Скоро ще си намеря работа. А и помощите ще дойдат след две седмици, така че ще издържим, дори ако се наложи по-дълго време да търся нещо подходящо. Ще се справим, момичета!

— Аз ще съставя бюджета — предложи Грейс. — Има много неща, които може да направим, за да икономисваме. Например по-евтино ще е да ходим пеша до големия супер на главната улица, вместо да ходим до „Прайс Кътър“ за всичко. И не ни трябва топла вода през цялото време.

Мама се усмихна, този път истински.

— Толкова се гордея с вас, момичета, не мога да ви кажа колко… Права си. Трябва да мислим позитивно и ако изкараме този месец, после ще ни е по-лесно.

Някой почука на вратата. И четирите подскочихме стреснато.

Нямахме месец. Нямахме дори седмица.

Мама постави пръст на устните си и ние млъкнахме, бояхме се да дишаме дори.

— Знам, че сте вътре! — чу се хрипливият глас на господин Вулмер. — Приказките за преместване в някой префърцунен хотел бяха дрънканици, нали? Вие, принцеси, си мислите, че сте голяма работа? Е, предупреждавам ви, не ме е грижа кои сте, никой не може да ме разиграва!

Грейс се вкопчи в мама, а Саф направи гримаса към вратата, но знаех, че и тя се страхува.

Странно, но не се уплаших и разбрах защо. Част от мен все още очакваше татко да влезе и да плати на господин Вулмер или да го изпъди, после да затвори вратата, весело да го нарече „идиот“ и да попита кой иска да си поръчаме храна от индийския ресторант…

Но това, разбира се, не стана. И когато разбрах, че няма да се случи, аз също се изплаших.

Татко няма да дойде да спаси своите принцеси. Трябва да се спасяваме сами.

— Имате късмет, че утре заминавам за Малага — крещеше хазаинът. — Другата седмица по това време ще дойда с ключове и ако не получа парите си, всички ще бъдете на улицата и няма да ви нося куфарите!

После го чухме да се тътри надолу по стълбите, като не спираше да мърмори.

Не смеехме да мръднем или да кажем и дума, докато стъпките му не заглъхнаха. Имах чувството, че мина цяла вечност.

След сутрешното прогизване единственото ми желание беше да си взема гореща вана. Влязох в банята и преди да завъртя напуканите кранчета, мисля, че изтърках ваната поне около един милион път. Не че се забелязваше някаква разлика. Накрая шурна гореща вода — поне това беше наред. Зарових из куфарите за специалната кутия с домашно приготвените лосиони за тяло и еликсири, с надеждата да повдигнат малко духа ми.

Това е нещо, което винаги съм правила — сама приготвях козметиката си. Мама ни научи още като бяхме малки. Купи ни еднакви розови престилки, дори за себе си, и заедно мерехме и смесвахме, изцеждахме сокове, белехме и топяхме, бъркахме и изстудявахме по цели следобеди. Използвахме най-различни чудесни съставки — цитрусови кори и канелени пръчици за масла за вана, черупки от бадеми и костилки от маслини за скрабове за тяло, боровинки и мед за свежи маски за лице, авокадо и алое вера за кремове за тяло. Правехме компреси от морски водорасли и ванилови свещи и ягодови бомбички за вана, пълни с розови листенца. Цялата къща се изпълваше с аромат на загрети подправки, цитрусови кори и сочни горски плодове.

Когато се преместихме в къщата в Илинг, Саф и Грейс като че ли позагубиха интерес към всичко това и си намериха нови хобита и приятели. Дори мама започна по-рядко да приготвя каквото и да било, след като вече можеше да си го купи готово. Но аз продължих да приготвям козметика за себе си, а мама, Саф и Грейс често идваха да ми искат нещо, което съм направила, или да молят да им направя. Приятелките ми, Ем и Зо, винаги искаха да им приготвя пяна за вана и твърди парфюми за подаръци за рожден ден и Коледа, а на мен ми доставяше удоволствие да измисля най-добрата комбинация за тях.

Извадих любимите си неща за баня и ги подредих до ваната. Само видът им повдигна настроението ми, а като излях голяма порция мандаринова пяна под течащата вода, цялата баня се изпълни с такава зашеметяваща експлозия от цитрусов аромат, че ми се зави свят.

Влязох във ваната и се измих с моя домашно направен сапун, като вдишвах възхитителния му аромат на жасмин и иланг-иланг (понякога използвам рецепти от книги или от интернет, но това е една от рецептите, измислена изцяло от мен). После се отпуснах във ваната с остатъка от боровинковата маска за лице, която все още беше годна, въпреки че беше стояла в хладилника цял ден. Затворих очи и оставих прекрасните аромати да ме обгърнат.

Когато след половин час седнах и се протегнах за скраба за крака от маслинени костилки (горкото ми ляво стъпало се нуждаеше от него, след като прекара цял ден в подгизналите кафяви мокасини), се почувствах много по-добре.

Една седмица. Имахме цяла една седмица.

Не беше много, но може би достатъчно, за да измислим нещо.

Глава 3

Преди да изляза в четвъртък сутринта, два пъти проверих дали съм си взела несесера с гримчетата. Въпреки че беше топло и слънчево, не исках да рискувам. Слава богу, убедих мама да ми позволи да облека черна пола и бяла блуза, докато успея да ида до Самър и да пробвам униформата, която ми предложи. Грейс застана на моя страна и обясни, че всички ходят с обикновени дрехи. Накрая обаче добави, че приличам на келнерка и че тя щяла да запази граховозеления си вид. Благодаря много, Грейс!

Тъкмо когато стигнахме до училище, с рев пристигна един лъскав мотор.

— Леле, жестоко, кой е това? — ахнах аз.

Грейс се врътна и ми каза, че няма време да стърчи отпред и да зяпа момчета (да, наистина каза точно това), и отиде да вземе книги от библиотеката, преди да бие звънецът.

Момчето от задната седалка на мотора слезе и свали каската си. Стомахът ми се превъртя на 360 градуса.

Беше Марко!

Слабичкото момиче отпред, облечено в кожени дрехи, свали своята каска и разтърси дългите си черни коси, точно като по филмите. И коя беше тя?

Преди да разбера каквото и да било, тя взе каската на Марко, прегърна го и го целуна по бузата, после отново си сложи каската и отхвърча с рев.

И сега той идваше към мен. Изглеждаше още по-прекрасен от преди (ако изобщо беше възможно!) с това готино кожено яке. Опитах се да подражавам на Самър и казах с леко подигравателен тон:

— Значи това е гаджето ти? Трябва да е поне на седемнайсет, за да кара мотор. Падаш си по по-възрастни жени, така ли?

Боже, държах се като на разпит.

За моя изненада, Марко леко се притесни.

— Това е майка ми — промърмори той.

— Майка ти! — ахнах аз. — Боже, да не те е родила на дванайсет?

— На шестнайсет — сви рамене Марко.

— Олекна ми, че не ти е гадже! — възкликнах аз, преди да успея да се спра. Боже! Каква идиотка съм! — Защотоо… ъъъ… с матурата, която те чака догодина, ще трябва да се съсредоточиш върху ученето, ако не искаш да се провалиш, а бандата и всичко останало…

Марко се ухили.

— Не бой се, Аби, имам очи само за теб — каза той и ме прегърна.

Аз се засмях и го бутнах силно, като се правех, че това е само приятелска закачка и че краката ми не са омекнали.

— Баща ти с мотори ли се занимава?

Това беше само за да кажа нещо, но май докоснах болно място. Ръката му падна от рамото ми и усмивката изчезна от лицето му.

— Не го виждаме често — промърмори Марко. — Искам да кажа, има го, но… Той и мама все се събират и разделят. Идва и изчезва… Най-вече изчезва…

— Е, и моят баща не е с нас — чух се да казвам аз, за своя собствена изненада.

— О! — проточи Марко, но в този момент звънецът би и се отправихме към вратата.

— Какво се случи? — попита ме той, когато влязохме в училището.

— Ами… обичайното — опитах се да прозвучи безгрижно. — Татко имаше връзка, мама разбра и се разделиха, бизнесът му се срина и ни изритаха от къщата ни. Затова се преместихме тук.

Марко се спря и ме зяпна. Изглеждаше шокиран. И аз бях малко стресната. Наистина ли разказах на един почти непознат нещата, които най-много ме мъчеха?

— Леле! Добре ли си?

— Да, струва ми се. Все още е… нали разбираш… все още ми е някак ново всичко това.

И тогава Марко ме хвана за ръката. Усетих как между нас отново прескочи искра.

— Съжалявам! — прошепна той и стисна ръката ми.

— Благодаря! — отвърнах тихо и също стиснах ръката му.

Изглежда, той ме разбра, наистина ме разбра. Предполагам, защото и неговият баща го е разочаровал.

Продължихме да вървим, а той не пусна ръката ми, нито аз неговата, чак докато стигнахме до класната стая.

Остатъкът от деня мина добре. Марко не ме разпитва повече за семейството ми. Мисля, че разбра, че не ми се говори за това и че не горя от желание и другите да научат историята ми още в началото. Нямаше повече държане за ръка (за съжаление), но успях да седна до него на обяд, като се направих, че просто така се е случило.

Последният ни час беше част от програмата по специалността „Медии“, в която се записах. Учителят — господин Мак, беше млад и много симпатичен, говореше ни като на нормални хора, а не като на ученици. Не всички от нашия клас се бяха записали, така че бяхме само дванайсет и се събрахме около голямата маса, както в шести клас.

Задачата ни беше да работим по проект за фотография и дизайн на брошура, листовка или плакат, които после щяха да се отпечатат в истинска печатница и да бъдат разпространени по магазини, информационни центрове, библиотеки и разни други места. Можехме да работим по двойки, ако искаме, и Самър веднага ме хвана за ръка и извика:

— Аз съм с Аби!

— Нали щяхме да правим брошура за „Шемет“! — оплака се Марко.

Самър се ухили:

— Щяхме, но всъщност не съм толкова запалена по идеята да се мъкна след бандата ви и да ви снимам. Не искам хората да мислят, че съм една от лудите ви фенки. Носът ти и без друго се е вирнал до небето.

Марко направи гримаса и се обърна към Бен.

— Видя се, че сме ти и аз, приятел. Но няма да ме караш да правим нещо на тема екология, нали?

— Моята ще е за консервация на околната среда в Дартингтън — обясни Бен. — Вече съм се уговорил да правя снимки този уикенд.

— О, страхотно! — измърмори Марко. — Няма да ми се наложи да консервирам каквото и да било, нали?

Бен завъртя отчаяно очи.

— Май предпочитам да ида сам, а ти ще напишеш после текста, като ползваш бележките ми. Става ли?

— Става! — отдъхна си Марко.

Със Самър искахме да направим нещо различно и интересно, но не знаехме какво. Решихме да си разменим телефонните номера и да си пишем съобщения, ако ни хрумне нещо интересно. Но се сетих, че телефонът ми от снощи е изключен, и набързо измислих оправдание, че нямам покритие тук и че трябва да сменя оператора. Не можех да й кажа какво се случва с нас и парите ни — беше много страшно, да не казвам унизително (дори на Марко не казах за това). Едва вчера се бях запознала с тях, а и ми беше много хубаво да се скрия в училище и да се чувствам нормално поне за малко.

През останалата част от часа (добре де, на сесията, както искаше да го наричаме господин Мак) разглеждахме купища флайъри, брошури и рекламни листовки, които той ни беше донесъл. Говорехме за това как са оформени, каква е информацията, която получаваме от тях, и защо и как могат да са полезни и на хората, които ги разпространяват, и на тези, които ги получават. Например много по-лесно е да си запазиш листовка с информация за намаление на екскурзия за двама с всички необходими координати, вместо да си записваш всичко това на листче. Беше ми много интересно — изобщо не ми беше хрумвало, че такива неща могат да се правят в училище.

Надявах се Марко отново да ме покани на кафе след края на часа. Но въпреки че стоях точно до него и вадех нещата от шкафчето си цели векове, той не ме покани. Трябваше да се сетя, че ще изгуби много бързо интерес към мен — Самър и Бен ясно ме предупредиха.

Но… когато ме спаси от дъжда, между нас прескочи искра, сигурна съм. А и когато говорихме тази сутрин и той ми държеше ръката… имаше много силна връзка между нас и не беше само защото аз го харесвам. Хм, а дали това не означава просто, че съм влязла в списъка на приятелите му?

Мислех си за всичко това по пътя към къщи. Свърнах по една тиха уличка и мярнах някакво момиче, което седеше на тротоара сред купчина нахвърляни вещи. Някаква откачалка, помислих, и реших да пресека улицата, за да я избегна, и в този момент с изненада видях, че това е Саф. Тя седеше на нашето карирано одеяло сред куп гумени ботуши, няколко диска, бонбони и кутия салфетки.

— Саф, какво… — започнах аз, но тя ме прекъсна:

— Дотук беше! Сега вече наистина не ни остана нищо! — и избухна в сълзи.

Изведнъж разбрах — колата ни беше паркирана тук. Не я бяхме оставили близо до апартамента, за да не би събирачите на дългове да я видят и да разберат къде живеем. Усетих да ме залива вълна от ужас — не можех да повярвам, че това се случва. Но трябваше да съм силна заради Саф.

— Не се ядосвай, това е само една кола…

— Не! Не беше просто кола, там е работата! Аз щях да се науча да я карам и тя щеше да е билетът ми за Лондон, за уроците ми по пеене, шансът ми да стана известна, да осъществя мечтата си!

Хубаво, разбирах защо е разстроена, но няма смисъл и аз да потъвам в самосъжаление.

— Но Саф, всичко това вече го няма. Нямаме пари за бензин, а камо ли за уроци по кормуване или пеене. Изглежда, сама трябва да стигнеш до славата и богатството.

— Без правилна постановка и стил? Това е невъзможно! — Саф ядно метна един от ботушите от купчината на улицата.

— Разбира се, че не е така! Можеш да постигнеш всичко, стига да се постараеш.

— Да бе!

— Представи си каква велика история ще излезе от всичко това, когато станеш богата и известна. Хората обичат такива неща, Саф. Представи си… „Сапфир Грийн — изоставена от баща си, без пукната пара, пеещата звезда е трябвало да напусне дома си и да започне живота си отново, преодолявайки трудностите, и напук на всичко постигна мечтата си.“

Саф мълча известно време, а после въздъхна тъжно:

— Може би. Но предпочитам да имам кола, нови дрехи и обувки… Всичко обаче вече е свършено, така че нямам избор.

— За твой късмет изглеждаш добре и облечена в чувал.

Тя се усмихна тъжно, взе салфетка от кутията, попи с нея разтеклата се спирала и си издуха носа. След това ме погледна и изведнъж ми се стори толкова мъничка и уязвима. Все още приличаше на Саф, но и на нещо съвсем различно.

— Всичко ще е наред, нали, Аби? — попита тихичко сестра ми.

Внезапно се почувствах като по-голямата. Какво можех да кажа? Прегърнах я силно, но не можех да се отърва от ужасното парещо чувство в стомаха. Нямахме пари дори за наема, а времето изтичаше. Е, сприятелих се с няколко души в новото училище, но каква полза от това, ако трябва да го напусна другата седмица?

Чудех се какво ще стане с нас, ако ни изхвърлят на улицата и окончателно, действително нямаме нищо — нямаме пари и нямаме къде да идем. Дали ще ни пъхнат в някой скапан мотел, където ще е по-мизерно дори от апартамента? Представих си ужасно място със силна музика и тряскащи се врати, с пияници и наркомани.

За миг си помислих да кажа всичко това на Саф, да й нарисувам реална картина на проблема, да види истината в очите и да престане да страда за глупости като дрешки последна мода. Но знаех, че няма да помогне. Тя и без това беше достатъчно изплашена. Няма смисъл да мисли за тези неща, докато не се случат… ако се случат…

Вместо това взех един от ботушите.

— На бас, че ще го хвърля по-далече от теб! — и го метнах на улицата. Той отиде по-далече от нейния.

— Няма начин! Готови за следващо хвърляне!

Събрахме ботушите и ги разделихме справедливо (всяка взе по един от големите тежки ботуши на татко) и се редувахме кой ще хвърли по-далеч. Като вдигнах татковия ботуш, за миг усетих тъга и се зачудих къде ли е и какво ли прави и дали не джапа бос някъде в калта. След това обаче ме хвана такъв яд на него и метнах ботуша толкова силно, че Саф викна:

— Боже, Аби, ще удариш паркираната кола!

След малко всички ботуши бяха насред улицата, а неколцина минувачи ни зяпаха онемели, но пък сестра ми се усмихваше.

— Гумено мече? — протегнах към нея преполовено пакетче желирани бонбони.

И двете избухнахме в смях. Няколко жени минаха покрай нас и аз разбрах какво са си помислили — две момичета, седнали на тротоара на одеяло за пикник, ядат гумени мечета и си устройват някакво състезание по хвърляне на гумени ботуши.

— Мислех, че хората тук са странни, но не са нищо в сравнение с нас — промърморих.

— Не мисля, че бих се справила без теб, Аби. Толкова си силна! — гушна ме Саф.

Беше много мило от нейна страна, но не знам защо от това ми стана по-зле.

Довлякохме се до апартамента, аз — с одеялото като чувал на гърба ми, с ботушите, събрани в него. Приличах на някакъв боклукчийски Дядо Коледа. Саф стискаше кутията със салфетките и останалите неща.

Грейс учеше на кухненската маса, а мама, на колене върху кухненския плот, чистеше прозореца така енергично, че я попитах дали не се опитва да го изтрие от лицето на света.

Тя мрачно се усмихна:

— Не, просто си помислих, че ще е хубаво да можем да виждаме през него.

— Чаках те пред училище — стрелна ме Грейс.

— Съжалявам, забавих се. — Постарах се гласът ми да звучи нормално и да не мисля как стоях пред шкафчето с часове в очакване пак да получа покана за кафе от Марко.

Пуснах одеялото и ботушите се разпиляха по пода.

Грейс най-после вдигна поглед.

— Защо си ги донесла? Юни е. Трябваше да ги оставиш в колата. И без това тук е толкова тясно.

Спогледахме се със Саф и тъкмо да кажем на Грейс какво се беше случило, когато мама ни изненада.

— Значи все пак са дошли за колата. Бях забравила за тях.

Грейс пребледня.

— Какво? Но ако са намерили колата, значи знаят къде сме! Сега ще дойдат ли тук да вземат и другите ни неща? Божичко, тези от данъчното са наистина ужасни, виждала съм ги по телевизията, може би вече идват насам! Трябва да заключим вратата!

Сърцето ми се разтуптя, а Саф се ужаси.

— Грейс, миличка, успокой се, всичко е наред! — заговори бързо мама. — Аз позвъних в магазина на „Рейндж Роувър“ и им казах къде е колата. Не им дадох адреса, разбира се. Никой няма да дойде тук, обещавам!

— Ти им позвъни? — викна Саф. — Та тази кола беше последното нещо, което имаме. Дори и да не можем да си позволим да я задържим, можехме да я продадем и да си платим наема за месеци. Както и моите билети за влака до Лондон. И нови дрехи! Можех да си платя и уроците по пеене! Не мога да повярвам!

Мама изглеждаше съсипана.

— Не ми беше лесно да реша. Но трябваше да постъпя правилно. Колата беше на лизинг, така че не е наша собственост. Дойдохме дотук с нея по спешност, но ако я бяхме задържали, щеше да е все едно да я откраднем.

— Мамо, огледай се, това тук все още е спешен случай! — отсече Саф и в почти истеричен шок се втурна в банята.

Сложих чайника и направих чай за всички, както правех у дома. Знам, че е шантаво, но обичам аромата на парата, когато изливаш водата върху чая, особено ако е „Ърл Грей“ или „Лапсан Сучонг“.

Мама дойде да си вземе чашата и се спря.

— О, Аби, направила си пет чаши, мила — каза тя стреснато.

— Сигурно мозъкът ми е пренатоварен от училище — промърморих аз, но и двете знаехме, че автоматично бях приготвила една и за татко.

Мама стисна рамото ми и се усмихна, но не каза нищо. Почувствах се ужасно, като понечих да изсипя чая в мивката — сякаш изхвърлях и татко заедно с него. Затова, като изпих моя чай, изпих и татковия, въпреки че хич не ми се пиеше. Грейс вече се беше заровила в учебниците си, а Саф се беше поуспокоила и разлистваше някакъв безплатен вестник.

Докато се преструвах, че чета рецепта за правене на сапун на дивана, не спирах да се чудя какво ли прави татко в момента. Дали мисли за мен, както аз мисля за него? Тревожи ли се за нас? Искаше ми се да ни позвъни или аз да имах номера му и поне да му кажа, че сме добре.

После погледнах към семейството си — Грейс сбърчила вежди над учебника, Саф загражда обявите за работа във вестника, а лицето на мама — маска от грижи. Изведнъж почувствах вина, че поисках да му се обадя. Това означаваше да ги предам. Но от друга страна, не можем просто да го забравим, нали?

Исках да поговоря с мама, но май моментът не беше подходящ. Опитах се да спра да мисля за татко и отидох да си взема кутията с козметичните съставки. Имах достатъчно масла, за да направя някой друг крем парфюм. Исках да напълня кухнята с аромат на роза и здравец, а може би и на портокал и бергамот. Казват, че ободрявали. Съмнявам се, че са достатъчно ободряващи, за да ни успокоят за бъдещето ни, но може би топлият им и уютен аромат ще е достатъчен да разсее поне малко облака на отчаянието.

В петък малко преди обед, докато слагах няколко учебника в шкафчето си, някой се надвеси над мен и по гърба ми полазиха тръпки.

— Хммм, колко приятно миришеш…

Познах гласа. Но трябваше да се сетя, че е Марко, още преди да заговори. Кой друг може да ме накара да се разтреперя така? Трябваше да намаля размера на усмивката си, преди да се обърна, за да не ме помисли за луда.

— Това е крем парфюм, който си направих сама — и му показах малката старовремска кутийка, в която го бях сложила. — Обичам да правя парфюмерийни продукти. — Той ме погледна неразбиращо, затова добавих: — Нали разбираш, маски за лице, овлажняващи кремове, пяна за баня…

— А, разбрах, женски работи — промърмори той снизходително.

— Мъжете също трябва да ползват овлажнители, ако искаш да знаеш — казах му с престорено строг глас. Наведох се към него и се втренчих в лицето му. — Хм, ето, вече се виждат малки бръчици…

— Така ли? — ухили се той.

— Да, ето виж тук… — и докоснах с пръст бузата му.

Наложи се да използвам всеки грам от волята си, за да не го целуна.

Точно тогава влезе Самър, аз отскочих назад и се опитах да изглеждам нормално. Тя забеляза кутийката, взе я и я помириса.

— О, жестоко е! Откъде го взе?

— Аз го направих.

— Не може да бъде! — възкликна тя.

— Не може да бъде! — изимитира я Марко по един още по-момичешки начин и се отправи към столовата, преди Самър да го перне.

— Обожавам това! Може ли да направиш и за мен? Къде откри тази малка кутийка?

— Ами… купувам ги от антикварни магазинчета, от панаири… Обичах да ходя на пазара на „Портобело Роуд“. Останали са ми още няколко кутийки вкъщи. Разбира се, че ще ти направя едно.

— Благодаря, Аби! Невероятно е, че можеш да правиш такива неща. Толкова си талантлива!

— Ами такава съм си аз, просто удивителна!

Хванахме се за ръце и тръгнахме по коридора. Стана ми някак топло и щастливо отвътре. Не се бях чувствала така от години. Това, че Самър хареса парфюма и поиска да направя един и за нея, ми даде онзи стимул, който имах, когато правех неща за Ем и Зо и когато виждах, че им харесват.

Като си помислих за тях, неистово закопнях за нашите дълги момичешки чатове в скайпа, но после се сетих, че нямам телефон. Вчера мама беше купила един с предплатена карта, но само защото искаше да могат да й се обадят за работа и в случай че се наложи да позвъни на доктор или нещо подобно.

Но дори да имах айфон с видео, какво можех да им кажа? Да им разкажа всичко, което се случи, и как скоро може би ще ни изхвърлят на улицата? Не знам защо, но усещах, че те няма да разберат. И колкото и странно да изглежда, исках да разкажа на Самър и Бен някои неща… Много скоро получих възможност да го направя.

Бяхме седнали заедно да обядваме в столовата, а аз сигурно съм се отнесла в някакъв мой свят, когато чух Самър да казва:

— Земята вика Аби! Родителите ти съгласни ли са да дойдеш на концерта на Негово Величество?

— Родителите ми? — повторих аз и тогава всичко изригна.

За разлика от Марко, на Самър не й стигна само едно изречение. Тя искаше да знае всички подробности за връзката на татко, за семейното събиране у дома за сдобряване, за раздялата на мама и татко… Казах им каквото знаех и се почувствах облекчена, когато думите се изляха от мен.

— Мили боже! — ахна Самър. — Горкичката ми! Защо не ни каза по-рано?

Марко само се усмихна тъжно.

— А какво правите тук? — попита Бен.

— Бизнесът на баща ми се провали и загубихме дома си — хрипкаво отвърнах аз. Спомних си как нахвърляхме багажа в куфари и чанти, без да имаме идея какво всъщност става, мислейки си, че отиваме на дълга луксозна почивка. Ако знаех, че никога повече няма да се върна вкъщи, щях да си взема розовото зайче. То беше само едно старо парцаливо зайче, което имам, откакто бях на четири годинки. Знам, че е тъпо, но като си мислех за него, как си стои там на поличката (ако все още е там) или в гаража на съседите ни, забутано в някой кашон, или още по-лошо, захвърлено в някоя кофа, започвах да се задушавам.

Самър ме прегърна.

— О, бедничката ми! Как е възможно това?

Но аз не можех да кажа нито дума повече. Изведнъж онова, което се беше случило между мама и татко, ми се стори толкова ужасно и потискащо, че не исках да говоря.

— Дали една захаросана кифличка няма да ти се отрази добре? — попита Марко.

— Може би — усмихнах му се признателно.

Той стана и се запъти към лавката. Хубаво беше, че не каза на Бен и Самър, че вече знае за положението в семейството ми. Остави ме сама да реша кога искам да говоря за това и му бях благодарна.

Самър се кокореше към Бен.

— Идеята за кифличките е супер — каза той внезапно и скочи. Усмихна ми се така състрадателно, че аз се разплаках, и после отиде при Марко.

— Вече съм добре, Самър, но ти благодаря, че си толкова мила.

— Ами ако някога имаш желание да говориш…

— Благодаря! — прекъснах я бързо. — Просто искам да забравя това, поне засега…

Знаех, че трябва да се успокоя веднага, иначе щях да прекарам деня в сълзи. А това щеше да разсипе грима ми.

— Добре, както искаш, но…

— Спокойно, вече съм добре!

Тя проследи погледа ми, прикован в Марко.

— Вие двамата се държахте странно пред шкафовете преди малко… Нещо случва ли се между вас?

Зарадвах се, че смени темата, въпреки че явно продължаваше да се тревожи за мен.

— Ами не знам… Ти го познаваш по-добре от мен. Ти ми кажи.

— Аби! — ахна Самър и ме изгледа ококорено.

— Искам да кажа, че не се случва! — дадох назад аз. — Нищо не се случва…

— Добре! Ти и аз! В тоалетните! Веднага! — скочи тя и ме дръпна за ръката.

— Самър, защо ме домъкна тук? — попитах, като застанахме пред огледалото и започнахме да се преструваме, че си оправяме косите. — Няма нищо за казване! Аз наистина го харесвам, това е всичко… като приятел…

Очите й се впиха в моите. Не се хвана.

— Е, добре де, признавам си, страхотно си падам по него! Сега доволна ли си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Не, не съм! Бен каза, че те е предупредил за Марко, иначе аз самата щях да го направя.

— Нищо не мога да направя…

— Ами опитай се! Пет имена: Луси, Руби, Рейчъл, Шармин, Алиша. Това са момичетата, с които той излизаше през последните месеци. Не, почакай, има и шесто име: Габриела.

— Добре де, разбрах.

Самър се намръщи:

— Не, всъщност седем, защото имаше и една Шарлийз. Но забравих, защото е от по-горен клас.

— По-горен клас! — възкликнах аз, но успях бързо да се овладея. — Виж, всичко това е без значение, защото не мисля, че той ме харесва.

— Очевидно е, че те харесва — стрелна ме Самър, а аз едва се въздържах да не затанцувам от радост. — Той каза ли нещо?

— Не, покани ме на кафе веднъж, но аз не можах да ида и не е казал нищо от тогава.

Самър се зарадва.

— Отсвирила си го? Ха, ха! Точно така! Заслужава си го.

— Не го направих нарочно. Дори не знам дали само той и аз щяхме да ходим, или щяхме да сме и с други, но Грейс ме чакаше и…

— Бил е смазан! — ликуваше тя. — О, нямам търпение да кажа на Бен!

Сигурно съм изглеждала малко ядосана, защото Самър спря да се шегува.

— Виж, сериозно, Аби, казвам ти го като приятелка. Познавам Марко от сто години. Зад позата си на Ромео, той ми е приятел от години. Той е мил и забавен, и внимателен. Но откакто баща му си тръгна последния път, той се държи така, като че ли иска да докаже нещо. Някое момиче му харесва, сближават се, дори започват да излизат и след това — бум! — той я зарязва, ей така.

— Да, но аз…

— Виж, той ми е приятел и не ми е приятно да говоря за него така, но ти също си ми приятелка и не искам да те видя наранена.

— Не се тревожи, няма. — Осъзнавах как изглежда всичко отстрани и не исках да приличам на изтривалка за крака. — Мога да се грижа за себе си, все пак съм лондончанка, нали? — добавих нафукано.

— Екстра! — усмихна се Самър.

Тайничко обаче се надявах, че нещата между мен и Марко са различни. Имахме силна връзка. В момента, в който се хванем за ръце, нямахме нужда от думи, за да се разбираме. Не може да е имал същото чувство със седем други момичета, сигурна съм!

— Хей, какво ще кажеш да идем на пазар утре? — предложи Самър. — Ще те заведа на едно жестоко място…

— Благодаря, но не мога, с мама и сестрите ми ще разглеждаме града. Нещо като проект „Огледай се наоколо“. Но ще се радвам да го направим друг път.

— Няма проблем. Минете през „Уилъу“, когато стане време за обяд. И по-бързо си смени оператора, че да можем да се чуваме след училище! Имаме работа по медийния проект.

— Непременно! — обещах аз.

Стреснах се, като се сетих, че дори и след нещата, които им разказах, никой от новите ми приятели не знае в каква ужасна ситуация сме всъщност. Не можех да им кажа, че нямаме никакви пари и че ако мама или Саф не си намерят работа, въпрос на дни е да ни изхвърлят на улицата. Дано си намерят работа по-скоро или поне помощите ни да пристигнат, за да успеем да платим наема. Може би след време ще смогнем да спестим малко и да пооправим апартамента и тогава ще мога да си каня гости. И ако всичко това стане, няма да има нужда да им казвам нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — погледна ме изпитателно Самър.

Свих рамене.

— Винаги когато поискаш да си поговорим, просто ми позвъни, става ли? Веднага ще дойда — добави тя и ме прегърна, а аз май се почувствах по-добре, защото успях да я прегърна, без да се разрева. После двете тръгнахме към столовата.

Когато приближихме нашата маса, Марко тъкмо дояждаше захаросаната си кифличка и посегна към моята.

— Хей, тази е за мен! Аз съм разстроената, забрави ли? — грабнах кифличката от чинията.

Той повдигна вежди и се усмихна дяволито:

— На мен ми изглеждаш добре. Даже повече от добре.

Опитах се да не се изчервя и нарочно не погледнах Самър.

Докато си бъбрехме и се шегувахме, крадешком му хвърлях погледи, като се опитвах да разбера дали думите на Самър бяха променили онова, което изпитвах към него. Той отметна косата от очите си и стомахът ми се сви. Не, не бяха!

Хубавото беше, че знам какъв е, така че няма да падна в същия капан като другите момичета, нали така? Можех да се шегувам с него, да разбера дали наистина ме харесва, да видя какво ще стане и дали съм различна за него. Да се убедя, че връзката, която усетих между нас, е истинска, преди да се забъркам в каквото и да било. Можех да държа картите, да диктувам условията и всякакви такива неща. Няма опасност да завърша като разбито сърце №8, нали така?

Глава 4

В събота мама, Саф, Грейс и аз тръгнахме към града в добро настроение. Сутринта всички се изкъпаха с моя душгел с лимонова кора и използваха скраба ми за пети, който като че ли добави пружинки в стъпката на мама. Двете със Саф се бяха докарали и смятаха да поразпитат за работа, докато се разхождаме.

Докато излизахме от вратата, Саф и Грейс както обикновено се караха, този път дали полата на Грейс подхожда на обувките й (Саф каза, че не си отиват, а Грейс й отвърна, че пет пари не дава).

Но щом видяха един едър мускулест мъж, с хляб в ръка, да отключва вратата на съседния апартамент, и двете на минутата спряха.

Той ни се усмихна приветливо:

— Добро утро, предполагам, че току-що сте се нанесли…

— Да — отвърна мама. — Аз съм Ким, приятно ми е! А това са дъщерите ми: Сапфир, Грейс и Аби.

— Здравейте! — поздравихме ние в хор.

— Приятно ми е да се запозная с всички вас, аз съм Лиъм. Заповядайте на чаша чай, когато се устроите.

Мама благодари и на свой ред го покани в нашия апартамент (какъв късметлия!).

— И ако имате нужда от нещо… — добави любезно той.

„Четири айфона, казах си наум, един лаптоп и безжичен интернет, автомобил, нови униформи, работа за мама и Саф, приличен апартамент… ако не ви затруднява особено, разбира се.“

— За бога, Аби! — извика ужасено мама и ме дръпна настрани.

Тогава разбрах, че съм го казала на глас. Гадно! Трябва да спра да правя подобни неща.

Е, ако не броим това, разходката ни започна добре. Открихме едно страхотно място, което се казва Вая Айланд и се намира в средата на реката. Оттам минахме по един мост, после по цялата улица „Фор“ и главната улица (покрай „Уилъу“, ресторанта, който Самър спомена) и разгледахме всички малки магазинчета и кафенета.

Но докато стигнем до замъка на върха на хълма, краката ни омаляха и едва се влачехме, а настроението ни рязко спадна. Всички хора, които питахме за работа, бяха много мили и взеха адреса на Саф, но никой не каза, че в момента има свободно място. Същото беше и когато мама питаше за себе си. Саф не обича много-много да й отказват и се вкисваше все повече и повече. Затова мама й каза, че е по-добре да спре да пита, защото както се е намусила, хич не прави добро впечатление. Грейс също попита за работа за през лятото, но изглежда, че не вземаха хора под 16 години.

Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, като гледах как мама се опитва да се стегне, да се усмихне и да влиза на всяко ново място, като че ли е първото, но след една дълга поредица от „не“-та дори тя започна да изглежда изморена и победена. Седнахме на тревата, близо до замъка, и аз я прегърнах.

— Все още имаме няколко дни до плащането на наема, мамо. А и съботата не е най-подходящият ден. Ще се върнем в понеделник, тогава ще е много по-добре. — Не бях сигурна, че вярвам на думите си, но трябваше да кажа нещо, за да я ободря. Слава богу, тя ми се усмихна.

— Може би си права, Аби. Искате ли да си вземем по един сладолед — толкова можем да си позволим, а по пътя обратно ще се отбием в информационния център и ще вземем брошури за екскурзии.

— Какво искаш да кажеш, да идем на екскурзия ли? — ахна Саф.

— Не се ужасявай — скастри я мама. — Наоколо има чудна природа. Сигурно ще намерим места, до които можем да стигнем и без кола. Няма смисъл да сме в красивия Девън и да не видим нищо от хубостта му.

— А екскурзиите са безплатни — каза Грейс одобрително. — Може първо да минем през апартамента и да си направим сандвичи. Така ще спестим пари за обяд навън.

— Ъъъ… не искам повече топено сирене — изпъшка Саф, но накрая се съгласи и след няколко часа вече вървяхме край едни страховити крави. Почти изпаднахме в истерия, когато една от тях се опита да мине през оградата, а после спасихме Грейс от някаква оса, която не искаше да се отдели от сестра ми. Изтощени от тези преживявания, седнахме на върха на един висок хълм, изтегнахме се на слънце и изядохме сандвичите, без някой да се оплаче от топеното сирене.

След това се развилняхме. Саф реши, че щом наоколо няма хора, спокойно можем да извъртим една макарена, и пяхме колкото ни глас държи. За тези няколко минути напълно забравихме за всичко. После Грейс забеляза няколко кучкари, които идваха към нас, и трябваше да се опитаме да се държим прилично.

Вечерта гледахме филм и всичко беше горе-долу добре. Май свежият въздух на хълма ни имунизира срещу депресиращата обстановка в апартамента. Но ефектът бързо премина. В неделя сутринта ни събуди проливен дъжд. Тъгата отново се настани у нас, докато не извадих нещата си да направя крем парфюма, който обещах на Самър. Можех просто да й дам един от онези, които вече бях направила, разбира се, но исках да създам неповторима комбинация от етерични масла само за нея. Саф ме погледа известно време и предложи да ми помогне, а после и мама, и Грейс се присъединиха. Всяка поиска да си има свой личен парфюм и ние наизвадихме маслата на масата. Подавахме си ги поред и пробвахме различни комбинации — миришехме, преценявахме, донагласяхме…

Спрях се на бергамот, жасмин и здравец за Самър (бях решила, че здравецът и розата, които комбинирах за себе си, ще са моят личен парфюм, след като Марко толкова го хареса, така че нямаше да й направя съвсем същия!). Избрах една прекрасна кутийка за Самър. Мама, Саф и Грейс също си избраха по една.

Измислихме имена за парфюмите и надписах всяка кутийка със завъртян почерк и сребриста писалка. Парфюмът на Самър нарекох „Летен бриз“, а моят реших да се казва „Дива роза“.

Беше много хубаво да седим около масата с чаши чай и да правим нещо заедно. Толкова хубаво, че накрая даже ми помогнаха да направим една партида лавандулови бомбички за вана, както и малко скраб за тяло от лайм и джинджифил (само половин доза, тъй като почти бях свършила солите от Мъртво море и джинджифиловото масло).

Надявах се съставките ми да не свършат бързо, защото при сегашното положение нямаше как да си купя нови. Освен това усещах, че специалната кутия с маслата и основите за кремове, естествените оцветители, цветните листенца и билките се беше превърнала в нещо повече от кутия със съставки за козметични продукти. Този следобед тя стана специална, сладко ухаеща, съживяваща, омайваща магия, която ни помагаше да продължим напред въпреки всичко.

В понеделник дадох кутийката с парфюма на Самър и тя направо пощуря от радост. Сигурно затова зяпна от изненада, когато избухнах в сълзи. Бен и Марко също.

Лежахме на тревата, пиехме ябълков сок и ядяхме оризови крекери — за късмет предишната вечер открих една петарка в джоба на дънките, с нея купих крекерите и така се надявах да избегна въпроса за пари от тяхна страна. Но в края на краищата това нямаше значение, тъй като не можех повече да мълча.

Самър се възхищаваше на парфюма, Бен разглеждаше кутийката, а Марко просто си лежеше на слънцето и ми се усмихваше лениво (или пък флиртаджийски?). И само като си помислих, че след няколко дни може да ги загубя, се почувствах напълно разбита и избухнах в плач.

Като видя сълзите ми, Марко скочи и ме попита дали съм добре, Самър ме прегърна, а Бен просто ме гледаше ужасно загрижено. И всичко излезе навън — за това как господин Вулмер ще дойде в сряда, а ние нямаме пари за наема.

— Имаме само два дни да ги намерим и ако не успеем, ще се озовем на улицата и аз ще трябва да напусна училище, а на мен тук ми харесва и никак не е честно, защото тъкмо се запознах с вас…

— О, Аби, горкичката ми! Няма да допуснем това да се случи — прегърна ме Самър. — Мама и татко нямат излишни пари да ви услужат, но можете да дойдете да живеете у нас, докогато искате.

Това беше толкова мило, че се разревах още по-силно.

— Благодаря, но това е невъзможно… — захлипах аз.

— Разбира се, че е възможно! Джим и Джед ще се сместят в една стая, или пък вие може да се настаните в юртата, която сме разпънали в градината.

Тук вече не можах да не се разсмея. Саф да живее в палатка!?

— Аз бих се радвал да предложа същото, но у нас и котка не би могла да се промъкне — каза Бен. — Не че съм пробвал.

Той знаеше как да ме развесели.

След това видях, че и двамата гледат Марко. Той не каза нищо, но очевидно смятаха, че трябва да го направи. Ъъх, искаше ми се да можех да ги спра. Чувствах се много тъпо и стрелката на измерителя ми за изчервяване счупи скалата.

Не очаквах от тях да ми предлагат помощ. Но сега, когато Марко не го правеше и дори не обясни защо, както направи Бен, госпожица Параноя се настани в главата ми. Може би все още е сърдит, че му отказах да пием кафе, или може би представата да се разхождам пред него без грим и да приличам на човек без лице му се е сторила ужасяваща.

— Оооо, сигурно не искаш Аби да те види без твоите шикозни дрехи и без гел на косата? — подразни го Самър.

Помислих си, че както обикновено, ще й направи знака с два пръста, но вместо това той се изчерви и промърмори:

— Разбира се, че можеш да дойдеш у нас, Аби…

Усетих как лицето ми става още по-червено и забих поглед в земята. Представих си как живеем под един покрив, как си говорим до късно вечерта, готвим и гледаме филми… Но тогава щеше да се налага да се измъквам от леглото в 5 часа всяка сутрин, за да се гримирам, ще трябва да си хвърля бебешката пижама на кученца и със сигурност никога нямаше да се реша да ида до тоалетната по голяма нужда… Така че това май не беше чак толкова добра идея.

Вдигнах очи и улових погледа му. Не знам какво си мислеше той, но изглеждаше точно толкова развълнуван, колкото и аз. Дали е добър знак? Не!

— Толкова сте мили — усмихнах се леко. — Сигурна съм, че дори да се случи и най-лошото, ще успеем да измислим нещо с мама и сестрите ми. Но ви благодаря, че сте до мен!

Самър стисна рамото ми:

— Никъде няма да ходиш! Няма да те пуснем!

След почивката имахме физическо и играхме нетбол. На никого не му пукаше, че нямам истински екип. Бях си взела едни шорти и тениска — нямаше начин да повторя грешката от миналата седмица с униформата. Дори Марко да беше започнал да ме харесва, ако ме видеше да се тътря с граховозелената ми спортна поличка в комплект с огромни гимнастически шорти и с горнище с избродиран надпис на старото ми училище, щеше да ме сметне за пълна загубенячка.

Беше ми приятно да дриблирам по игрището, съсредоточена в играта, и да не мисля за всичките ни проблеми. Две момичета от моя отбор, Оливия и Роуз, казаха, че съм много добра. Беше много горещ ден, затова след часа отидох да си взема душ, но гледах да си пазя лицето, за да не си разваля грима. Не исках втора серия на момичето без лице.

После извадих домашно приготвения крем за ръце и тоалетното мляко, защото Самър искаше да ги изпробва, а после ги опита и Джес и изведнъж около мен се струпа цяла тълпа момичета. Всички много харесаха нещата ми (дадох им да ги пробват). Самър пък извади парфюмчето си, за да им го покаже, и всички се прехласнаха по него. Когато госпожа Лърман дойде да види какъв е този шум, си помислих, че ще ни се скара, но тя също ги пробва.

— Ммм… този крем за ръце ухае божествено! Ако правиш пак, запиши и мен, но ми кажи колко струва!

Момичетата също поискаха да ги „запиша“ за различни неща, питаха за цената и какво още правя. Би трябвало да е чудесно и вълнуващо, но вместо това се притесних, въпреки че кимах и казвах „добре“ и че ще им се обадя. Работата беше там, че нямах пари за съставките, а запасите ми почти бяха свършили и не можех да направя нищо ново.

Като се върнах вкъщи, разказах за случилото се на мама, Саф и Грейс.

— Искаше ми се да можех да извълшебня парите за теб, мила — каза мама, — защото съм сигурна, че те ще се върнат, дори ще има печалба. Но едва ни стигат за храна. Ходих до бюрото за социалните помощи, но още не са дошли…

— И за мен няма работа — мрачно рече Саф. — Ходих къде ли не днес и говорих с разни управители, и бях усмихната, но и с мен се получи като с мама — всички вече са назначили персонал за лятото.

— Толкова е нечестно! — промърмори Грейс. — Аз съм по-зряла от повечето шестнайсетгодишни, но никой дори и не си помисля да ме наеме за сезонна работа.

Мама въздъхна.

— Не ми се ще да ви разстройвам допълнително, момичета, но май пак видях плъха.

При тези думи Саф се срути окончателно. Тя се стовари върху отвратителния кафяв диван (който беше малко по-малко отвратителен, след като мама метна един от нейните прекрасни шалове на облегалката) и като се хвана за главата, избухна в ридания.

— Беше преди няколко часа, притича ей там и не се е показвал цял следобед. — Мама посочи дупката в перваза на стената. — Минах пода с мопа. Два пъти. Но не се безпокойте, ще помоля Лиъм — нали се сещате, съседа, когото срещнахме на стълбището, да дойде и да ни отърве от него.

Грейс я погледна възмутена.

— Мамо! Това е много сексистко. Защо си мислиш, че само защото е мъж, той може да се справи с плъха, а ние, понеже сме жени, не можем?

— Ти ли ще го убиеш тогава? — попита мама, като се пресегна за четката и я подпря на масата до Грейс. — Съжалявам, но нямаме нищо по-тежко, с което да го цапардосаме, ще се наложи да го удариш много силно. После ще трябва да го вдигнеш, да го заровиш навън и да запушиш дупката в перваза.

Грейс я изгледа сърдито.

— Не искаш? И аз така си помислих. Тогава сложи чайника на печката, връщам се след минута. — Мама пооправи косата си, приглади блузката и полата си и излезе.

След няколко минути се върна с Лиъм. Той беше толкова висок и мускулест, че изпълни цялото преддверие. Носеше лопата и изглеждаше доста по-страховит, отколкото ми се стори първия път.

— Здравейте, дами! Разбрах, че имате проблем — усмихна се широко той.

Прииска ми се да се наведа над Саф и да затворя устата й, която зееше като пещера. Грейс обаче изглеждаше напълно безразлична към Лиъм, само набързо промърмори „привет“ и отиде в стаята си да учи.

След чая мама, Саф и аз седнахме на вече по-малко отвратителния диван да чакаме плъха. Не отне много време. Щом утихнахме, той се подаде за сиренцето, което Лиъм остави на пода. Щом зърнахме муцуната му, всички се разпищяхме в очакване на фаталния удар.

Но вместо да изпрати плъха в рая на плъховете, Лиъм също се разкрещя.

— Удари го с лопатата! — викна му Саф, докато той подскачаше от крак на крак.

— Не мога, не мога! Той е огромен! — викаше Лиъм.

Плъхът ни изгледа също толкова паникьосано, колкото бяхме и ние, и се завтече към дупката, но Лиъм стовари лопата пред нея. Плъхът се защура из кухнята.

— Ким, отвори вратата! — викна Лиъм. — Бързо! Аби, тичай по стълбите и отвори входната врата.

Канех се да кажа: „Я чакайте, защо Саф не иде?“, но вместо това се втурнах по стълбите. Не бях и на половината път, когато чух Лиъм да вика:

— Сапфир, иди да затвориш другите врати, а аз ще го насоча покрай теб.

Тогава си помислих, че все пак се отървах с по-леката задача. Отгоре се чуваше много викане, тропане и блъскане и в следващия миг плъхът се стрелна покрай мен и се скри в най-близкия храст. Аз треснах вратата и се втурнах нагоре с разтуптяно сърце.

Събрахме се в кухнята треперещи и близко до истерията. Като се поуспокоихме, Лиъм запуши дупката с някаква стара дъска за хляб, която намерихме в едно чекмедже, и каза, че тия дни ще дойде с капан за мишки, в случай че има още, и ще зазида дупката. Мама не спря да му благодари, а на мен ми се струваше, че го познаваме не от преди половин час, а от цяла вечност.

Лиъм остана за вечеря. Мама приготви канелони, но не със скъп сметанов сос и моцарела с босилек, а само с доматен сос. Въпреки това той все повтаряше колко е вкусно и колко добра готвачка е мама. След вечерята останахме около масата и си говорихме часове наред (е, без Грейс, която пак се измъкна, за да зубри). Мама разказа на Лиъм подробно какво се беше случило в Илинг и защо сме се преместили в този апартамент, а Саф от време на време подмяташе хапливи забележки по адрес на татко.

По-късно, докато мама правеше чай, Лиъм пак отиде да види дъската, с която беше запушил дупката.

— Знаеш ли, Ким, май ще е най-добре да сменя цялото парче от перваза — каза той. — Останали са ми дъски от последната ми работа, които подхождат по цвят. Ще взема размерите, ще ги изрежа и готово.

Мама го гледаше объркано.

— От последната ти работа ли? Ти какво работиш?

— Строител съм.

— Строител? Ама това е толкова… Искам да кажа… — Мама почервеня като домат. — Извинявай, аз просто си помислих…

— Какво, че като съм гей, трябва да съм фризьор или нещо такова? — засмя се той.

— Добре де, не беше много мъжествен с плъха — стрелна го Саф.

— Хайде, хайде, а ти? — присмя й се Лиъм. — Всъщност, строителството не е най-подходящата работа за мен в момента. Гърбът ми не ми дава мира през последните месеци, особено когато трябва да вдигам тежко. Нощем не мога да спя от болки.

— О, бедничкият! Искаш ли да ти направя масаж? — предложи мама и се изчерви отново. — Извинявай, може да е прозвучало странно, но аз съм професионален терапевт масажист. Не съм практикувала отдавна, но човек не забравя основното. Ще се радвам да направя нещо за теб като благодарност за справянето с плъха.

— Би било страхотно — съгласи се ентусиазирано Лиъм, — ако наистина искаш…

— Разбира се, че искам! Можем да го направим още сега. — Тя опря ръце на масата. — Мисля, че ще те издържи, а ние тук ще поукрасим малко.

Мама, Саф и аз се заехме за работата. Донесох остатъка от масажното масло, което бях приготвила наскоро за раменете на мама. Беше много хубаво — загряващо, с аромат на канела, карамфил и тамян, точно за отпускане на стегнати мускули. Саф откри някакви свещи за спешни случаи, ако спре тока например. Наредихме няколко на кухненския плот върху кутии от доматено пюре.

Двете със Саф седнахме на грозния диван и заразглеждахме списания, а мама се захвана за работа. Май на Лиъм му беше приятно, но не можехме да се удържим да не се смеем, когато той изпискваше, щом мама докосне някой схванат мускул.

— За голям мъж като теб си малко кекав — подигра му се Саф.

— Той е много смел — защити го мама. — Гърбът му е много зле.

Усетих, че се изпълвам с гордост заради мама. Тя наистина искаше да помогне на Лиъм, като използва удивителните си умения, които почти бяхме забравили, че притежава. Лицето й постепенно загуби онзи напрегнат загрижен израз. Тя беше съсредоточена, правеше своята магия и изглеждаше много спокойна. След малко Лиъм спря да мрънка и се отпусна, а около тях се образува нещо като балон от спокойствие.

Когато мама най-после свърши, той й благодари около милион пъти и заяви, че направо е станал нов човек и затова мама заслужава една чаша. Изтича в апартамента си и се върна с бутилка вино.

Отидох да си чета в стаята, но от време на време отскачах до кухнята да си взема нещо. Всеки път виното в бутилката намаляваше, свещите се топяха, а мама и Лиъм на все по-висок глас обсъждаха какви боклуци са мъжете. Не че подслушвах, но май Лиъм сега беше сам, защото някой, когото той нарече „егоистичния бразилски танцьор“, го зарязал преди няколко седмици заради „арогантния шотландски ски инструктор“. Последното, което видях, беше мама, която се навежда през масата, за да му каже, че тези двамата наистина са били ужасни и че се заслужават един друг, но не беше в състояние да произнесе имената им.

Реших, че е време да си лягам.

Глава 5

Вторник беше доста ужасен ден. Мама се събуди с чудовищно главоболие, Саф каза, че се чувства прекалено депресирана дори да се облече, а да не говорим да ходи и да търси работа, а Грейс щеше да се разреве всеки момент. Мрачният облак, надвиснал над нас, изглеждаше толкова голям, че щеше да ни трябва нещо повече от кутийка парфюм или душ със скраб за тяло от бадемови черупки, за да го разсеем. Аз не виждах смисъл да ходя на училище при заплахата от крайния срок, определен от хазаина, но все пак отидох, защото беше по-добре, отколкото да стоя в апартамента и да се чувствам нещастна цял ден.

Самър непрекъснато ми отправяше трагични погледи през часовете, а през междучасието ме пита около десет пъти дали искам да си поговорим. Аз наистина не исках, но тя не искаше да разбере, така че на обяд се скрих в библиотеката, вместо да съм навън с нея и с момчетата. После си събрах нещата и побързах да изляза от училище веднага след часовете и за пръв път не помислих дали Марко отново ще ме покани на кафе, или не.

Господин Вулмер щеше да дойде за наема утре, а ние нямахме пари. Връщахме се вкъщи с Грейс, която мълчаливо вървеше след мен, и когато стигнахме в апартамента, никой вече дори не споменаваше за работа или за помощите, които щяха дойдат в последния момент. Бяхме победени и го знаехме. По това време утре вечерта сигурно ще сме в някакъв временен подслон, мотел или още по-лошо, в приют за бездомни. Лиъм ни предложи да се настаним у тях, но той има само една спалня, така че всички ще трябва да се разположим в хола (въпреки че той сигурно щеше да настоява да спи на дивана и да ни даде спалнята си). Чудех се дали няма да е добре да се разделим — аз и Грейс да идем у Самър, а мама и Саф — у Лиъм. Реших, че това би било още по-лошо, отколкото да сме заедно в някой ужасен мотел. Семейството ни, така или иначе, вече беше достатъчно разбито.

Накрая реших да си взема вана, за да избегна мрачния облак в кухнята. Запалих си една ароматна свещ, напълних ваната с гореща вода и моята ароматна пяна за вана — портокал, канела и здравец, и си сложих маска от авокадо на лицето. Влязох във ваната, затворих очи и се опитах да се престоря, че все още съм в луксозната ни баня в Илинг. Мислите ми закръжаха хаотично. Сетих се колко много Самър хареса крем парфюма, който й направих, и колко възторжени бяха момичетата в училище и госпожа Лърман от моите кремове и тоалетни млека, помислих и за мама, която направи масаж на Лиъм и как ние всички заедно правихме кремове в неделя.

Отворих очи и погледнах лосионите, пяната, маслата, кремовете, скрабовете, геловете и маслата, наредени на поличката в банята. Аз ги бях направила и всеки имаше свои собствени свойства също като магични отвари — едни можеха да те отпуснат, други да те изпълнят с енергия, да ти придадат свежест сутринта или да ти подарят малко от рая в края на деня… да не забравяме и охлаждащия свеж балсам за устни, за много вкусни устни…

Изведнъж всичко се подреди в главата ми. Да, в тази секунда аз имах решение за всичките ни проблеми.

Докато се сушах и мажех последното авокадово масло по краката си, планът вече беше готов. Излязох от банята в облак от пара и нежни аромати и нахлух в кухнята.

Всички седяха около масата — Грейс се беше втренчила в домашното по математика, без да вижда нищо, мама почукваше с пръсти по мобилния телефон, който така и не звънваше, а Саф равнодушно разгръщаше някакво списание.

— Имам идея! — съобщих аз.

Всички ме погледнаха изненадано, а аз не спирах да се хиля.

— Ще си направим салон за красота в празния магазин на партера. Аз ще правя козметични продукти за продажба и за ползване в салона — всички натурални и прясно приготвени на място, разбира се. Бихме могли да правим и нектари, така че да се погрижим за себе си и отвътре. Трябва да има бизнес кредити за този вид работа. Мамо, ти и Саф можете да работите в салона по цял ден, поне докато започнеш курса си, Саф. Грейс ще се грижи за сметките. А, и току-що се сетих, че ние със Самър може да фотографираме продуктите и да направим рекламна брошура за салона като наш медиен проект.

И трите ме гледаха, като че ли им говоря на патагонски.

Най-после мама каза:

— Ами, Аби… Това е добра идея, но, не знам… Точно сега… Започването на бизнес е огромен риск, особено в тази обстановка, когато хората просто гледат да не харчат. Да не говорим, че дори нямаме начален капитал, а и да не мислиш, че това прасе, хазаинът, ще ни остави да ползваме магазина! Знам, че се опитваш да помогнеш, мила, но идеята ти звучи като да се опиташ да пипнеш дъгата.

Да пипнеш дъгата. Това беше една от любимите фрази на мама и означава да гониш неосъществими мечти.

Но моята мечта не беше неосъществима!

— Вярно ли е, че всичко е възможно, ако положиш достатъчно усилия? — попитах я аз. — Ти често ни го повтаряше, когато бяхме малки.

— Аз съм казвала това, така ли? — премигна мама.

— Това не е да се опитваш да пипнеш дъгата! — заявих твърдо. — Това е едно съвършено ново приключение. То би могло да ни донесе гърненцето със злато, което ни е нужно, и да ни помогне да започнем живота си наново.

— Жестоко! — викна Саф. — Да го направим!

— Аз мога да се грижа за сметките — заяви Грейс. — А и защо да не говорим с банката. Няма какво да губим.

— И ако обясним плана си на господин Вулмер и кажем, че скоро ще имаме парите, може би… — Саф млъкна насред изречението.

Всички погледнахме мама.

— О, не знам! Може би съм голям песимист. Всичко беше толкова лесно и удобно през последните години. По-голяма къща, по-хубава кола, повече време, повече пари… Не че се оплаквам, но когато всичко се сгромоляса, не знаех какво да правя. Бях добър масажист, но може да съм загубила форма от тогава… Ти си права, Аби — няма невъзможни неща!

Аз й се усмихнах.

— И освен това — продължи тя, — казват, че трябва да започнеш бизнес в област, която разбираш, а ако има нещо, което не знам за спа процедурите, то няма нужда да се знае.

— Абсолютно вярно! А и ти си прекарала половината от живота си по тези места! — подразних я аз.

— Ъъм, Аби… — започна Грейс, но Саф я прекъсна:

— Можем да си направим готини розови униформи и…

— Аби! — изпищя Грейс, когато банята зад мен засвети ярко.

Кърпата за ръце се беше запалила! Оказа се, че Грейс се е опитвала да ми каже, че моята свещ (ръчно изработена, разбира се, с аромат на жасмин и бергамот) е била прекалено близо до нея. Всички се разпищяхме и се втурнахме в банята. Мама панически метна кърпата в пълната вана и светна лампата. За момент ми се стори ядосана, но после избухна в смях.

— Винаги съм казвала, че ще подпалиш света, Аби, но не мислех, че ще започнеш от банята!

По-късно, когато Лиъм се появи, за да запуши дупката в перваза, аз му разказах за моята идея. Споменах я само, за да си побъбрим, но той неочаквано каза:

— Звучи страхотно! Мога да ви помогна да пооправим магазина, ако искате.

Помислих, че мама ще се зарадва, но вместо това тя размаха ръце и каза:

— О, Лиъм, благодаря за предложението, но мисля, че това са само мечти. Нямаме никакви пари, за да започнем, а и силно се съмнявам, че банката ще ни даде заем. Всъщност ние дори не можем да платим наема за това място, което означава, че утре по това време ще бъдем изхвърлени. Защо ли се трепах толкова да мия тези прозорци — добави тя, опитвайки се да го разсмее, но самата тя всеки момент щеше да ревне.

Лиъм наистина изглеждаше загрижен.

— Това няма да се случи — каза той не особено убедително. — Но ако ви изгонят, можете да се нанесете при мен, докато нещата се оправят. А що се отнася до салона за красота, мисля, че е фантастична идея, от която не бива да се отказвате. Ако успеете да намерите пари отнякъде, аз ще направя ремонта само на цената на материалите. Работя с различни доставчици от години, правил съм им услуги и в замяна те ще ми направят сериозни намаления.

Мама премигна. След това се случи нещо, което никой от нас не очакваше. Тя се хвърли на врата му и избухна в сълзи.

— Ким, съкровище, опитвам се да те развеселя, а не да те натъжа — прегърна я той.

Мама се отдръпна и приглади блузката си с внезапна решителност.

— Ти ме ободри! Честно! Извинявай, само дето… това, от което се нуждаем, е малко помощ. Дори тази идея за салона никога да не се реализира, е добре да знаем, че не сме сами.

После се засмя и пак се разплака.

— Съжалявам! Извинявай, познаваме те едва от няколко дни… Аз съм смешна…

— Не, не си — успокои я Лиъм. — Толкова много сте преживели. Опитай се да погледнеш на идването ви тук като на вълнуващо ново начало, става ли? А аз съм вашият пръв нов приятел.

— Брррр! — Саф потръпна. — Да не би случайно да съм се озовала в някакъв мюзикъл? Сега ще запеете ли?

Мама подсмръкна и се усмихна.

— Я ела тук! — засмя се тя и прегърна Лиъм отново и този път не го пусна бързо.

Когато Лиъм си тръгна, поиграхме на карти, а после гледахме „Приятели“ на древния телевизор на кухненския плот и решихме, че нещата можеха да бъдат и по-зле — например да имаме гнойни циреи на дупетата си…

Събудих се около два часа през нощта заради стърчащите пружини на матрака, забити в гърба ми, и видях, че мама я няма. Плъхът вече го нямаше и затова не се побоях да стана и да ида в кухнята за вода.

Мама седеше на масата. Беше свалила годежния си пръстен и се беше втренчила в него с невиждащи очи.

Поколебах се дали да не се върна. Може би искаше да остане сама. Но тогава тя вдигна очи и каза:

— Привет!

— Привет! Искаш ли вода?

Мама поклати глава.

— Знаеш ли, мислех си, че никога няма да се разведа — каза тя, докато аз си наливах вода, и се засмя горчиво. — Е, не вярвам някой, като се жени, да си мисли, че ще се разведе. Чувствам се като истински идиот.

Аз се обърнах и се облегнах на мивката.

— Не си, татко е.

— Лежах в леглото и се опитвах да се сетя дали не съм взела нещо ценно, което можем да продадем, за да платим проклетия наем и да запазим покрива над главите си. Не мога да повярвам, че изобщо не се сетих за пари, като напускахме Илинг. Там остана цялата ми кутия с бижута — можех да продам по-хубавите неща, а останалото да изпратя в „Купуваме злато“. И шаловете ми също. Този, който беше на мен, сега е на дивана, но можех да пъхна и другите в чантата. Щяхме да изкараме поне хиляда лири. А онези малки фигурки от холандски порцелан в хола… Господ знае колко… Е, сега вече ги няма… Взех си бельо и четката за зъби… Как мога да очаквам да започна бизнес с мислене като моето!

— Да, но никой не може да се занимава с бизнес, без да е с чисти гащи — казах, опитвайки се да я разсмея.

И тя се засмя, поне за миг.

— После се сетих за пръстена — продължи мама. — С него можем да платим наема за няколко месеца и да открием салона.

Сърцето ми заби бързо-бързо. Сериозно ли говореше?

— Но, мамо, наистина ли би го продала?

Тя завъртя пръстена на масата.

— Не знам. Означава толкова много за мен, а в същото време така ме е яд на баща ти, че въобще не искам да виждам това тъпо нещо! Всеки път, като го погледна, ми напомня за разбитите ни мечти. Но от друга страна, ми напомня, че имахме толкова много щастливи мигове. Мислех си, че с баща ти ще си ги припомняме на старини, но сега съм сама.

Стана ми мъчно за нея.

— Имаш нас. Ние винаги ще сме до теб.

— О, Аби, милото ми момиче! Знам, че дори след всичко, което се случи, аз съм голяма късметлийка, че ви имам. Толкова ви обичам, момичетата ми, повече, отколкото мога да кажа… Иска ми се да можех да спра да се чувствам гневна и тъжна. Вярно, нещата между нас с бащата ти не бяха перфектни, но едва ли има идеални бракове. И все пак имахме много повече, отколкото други хора са си мечтали дори. Нямам предвид парите, а трите прекрасни дъщери, добрите приятели, чудесния дом, изпълнен със смях и щастие. Защо трябваше да разбием всичко това?

За пръв път осъзнах, че къщата ни я няма. Не просто къщата, а дома ни го нямаше. Винаги съм си мислела, че мама и татко ще са там, че аз ще се връщам при тях през ваканциите от университета, че ще водя децата си там и ще празнуваме рождените дни и Коледа заедно. Но сега…

Ще могат ли мама и татко дори да стоят в една стая заедно? Какво ще стане, когато една от нас се дипломира или се омъжи — няма ли да поканим татко?

Стана ми лошо, като осъзнах, че не само настоящето си беше отишло, но и бъдещето. Отчаяно ми се искаше да имам магическа пръчица и да поправя всичко.

— О, Аби, иска ми се да убия този човек! — извика внезапно мама. — Защо трябваше да развали всичко? Как можа да ни го причини… Обещах си да не ви занимавам с всичко това, особено теб, Аби. Много си малка, за да разбереш.

— Радвам се, че си говориш с мен, мамо — казах аз и я прегърнах. — Знаеш, че винаги можеш. Не съм толкова малка, че да не разбера.

Мама поклати глава.

— Така не може. Аз съм майката. Аз трябва да те подкрепям и да те питам как си. Как си?

За миг се почудих дали да й разкажа какво чувствам. Но реших, че тя има достатъчно проблеми, а освен това знаех, че ако започна да говоря, няма никога да спра. Така че казах само:

— Добре съм.

— Ти винаги си била силна, Аби — каза тихо мама и не знам защо коремът ми се сви, както когато Саф каза същото, като хвърляхме ботушите, след като ни бяха взели колата.

Мама стисна пръстена в ръка.

— За мен също е време да съм силна. Знам какво трябва да направя. Ще започнем отначало и този пръстен може да се окаже ключът към нашето бъдеще.

— Ще го продадеш ли?

Тя кимна и аз почувствах прилив на облекчение. Няма да останем на улицата — поне не тази седмица. А ако вземе добри пари за него, може би ще успеем да отворим и салона за красота.

После с много дърпане и въртене мама свали и халката си.

— Няма смисъл да я нося, но ще я запазя. Някоя от вас може да я поиска някой ден.

— Ние дори си нямаме гаджета още…

Мама се усмихна.

— Няма за къде да бързате. Последното нещо, което ми трябва сега, е три истерични влюбени момичета да вилнеят из апартамента.

— Не се безпокой. Няма опасност да се случи скоро. Поне не при мен.

— Не казвай нищо на Саф и Грейс за пръстена, поне докато не го продам. Не искам да ги разочаровам, ако не успея да го направя, преди очарователният ни хазаин да се върне утре.

— Гроб съм!

После се прегърнахме и си пожелахме лека нощ. Когато се върнах в леглото, стърчащите пружини вече не ми убиваха толкова много.

Глава 6

В сряда, докато двете с Грейс се връщахме от училище, ни настигна Саф. Беше много развълнувана. В колежа имало ден на отворените врати и въпреки че се тревожеше дали ще я приемат (не беше сигурна дали е взела матурата си), изглеждаше пълна с ентусиазъм. Разказа ни надълго и нашироко за колежа.

— Сприятелих се с едно момиче, Емили, която също кандидатства, и утре ще се видим в града. А Сали, която преподава на първи курс, е много готина. Знам, че отначало не бях много запалена, но сега мисля, че този колеж е перфектен за мен. Ако се запиша в специалността „Грим“, от втори курс ще учим телевизионен и киногрим, както и специални ефекти. А ако избера „Масаж“, в трети курс ще се занимаваме с терапии като индийски масаж на главата.

— Оооо! Ужасно! — потръпна Грейс. — Да разтриваш нечия мръсна глава! Това е почти толкова гадно, колкото да си зъболекар!

— Не, не е! — сопна се Саф.

— Да бе — каза Грейс иронично. — Както и да е. Стъпи на земята, Саф. Ти говориш за трети курс, но ако случайно си забравила, изобщо не е ясно дори дали утре ще сме тук. Нямаме пари, сещаш ли се? Помощите ги няма и още тази вечер ще ни изритат на улицата, господ знае къде ще се озовем.

Саф се ококори, като че ли наистина беше забравила. Удивителна беше способността й да включва и изключва разни неща от главата си. Прехапах устни. Бях обещала на мама да не казвам нищо за разговора ни снощи, а Саф изглеждаше толкова изплашена…

Сестрите ми бяха напълно разбити и докато се изкачвахме по стълбите, реших да накарам мама да им каже за пръстена веднага. Но нямаше нужда, защото още като влязохме в кухнята…

— Леле! — ахнаха те.

Мама седеше на масата пред голяма купчина пари и странно — чиния с акуратно подредени шоколадови бисквити.

— Божичко, банка ли обра? — възкликна Саф. — Тук има поне един милион паунда.

Грейс я изгледа унищожително и понечи да каже нещо, но мама я изпревари:

— Всъщност са девет хиляди и петстотин. Бих могла да взема и повече, но не можех да се пазаря, защото парите ми бяха нужни веднага.

— Но как… — започна Грейс.

— Продадох годежния си пръстен — отвърна мама.

— Мамо! — викна Грейс. — Това трябваше да е семейното ни наследство! И освен това как посмя да се разхождаш из града с толкова пари у себе си? Можеха да те оберат.

— Грейс, успокой се! Лиъм беше тук, за да поправи дупката и ме закара до бижутера. Радвам се, че беше с мен, защото отначало ми предложиха само осем хиляди, но той успя да вдигне цената.

Междувременно колелцата в главата на Саф явно бяха започнали да се въртят.

— Да! Успяхме! — възторжено извика тя. — Сега сме пълни с пари и аз мога да ходя до Лондон на уроци по пеене, да си купя нови дрешки и…

— Не сме пълни с пари! — спря я мама. — Това е за наема — после се усмихна и ми намигна — и за новия ни бизнес.

Тогава аз викнах с пълен глас:

— Наистина ли? Ще ни стигнат ли парите за това?

— Едва-едва — отвърна мама.

— Това е удивително! О, фантастично е! — хвърлих се на врата на мама.

Грейс и Саф ни зяпаха онемели.

— Сериозно ли? — проговори най-накрая Грейс.

— Наистина ли ще го направим? — не вярваше и Саф.

— Тъй вярно! Но ще се наложи да сме много, много стриктни с бюджета. — Мама плесна Саф по ръката, когато тя посегна към чинията с бисквитите. — Не ги пипай, те са за господин Вулмер!

— Какво? — премигна ядосано Грейс. — Не бива да пускаме този човек тук. Не и след като ни заплашваше миналата седмица! Трябваше да повикаме полицията!

Мама се намръщи.

— Престани, Грейс, преувеличаваш. Той не ни заплашваше, а истината е, че не съм му платила и едно пени досега, така че не е за чудене, че е сърдит. Но в случай че си забравила, трябва да наемем и магазина на партера от него, за да започнем бизнеса. Ще е нужна сериозна офанзива, за да го очароваме и да се съгласи да ни го даде с нашия малък бюджет. Така че се подгответе.

Мама погледна часовника си и скочи.

— Божичко, имаме само десет минути! Бързо, помогнете ми да пооправим.

Казах, че е безсмислено да се опитваме да оправяме апартамента, тъй като разпръснатите ни неща само прикриваха грозотата му. Но мама ми отправи толкова гневен поглед, че аз грабнах чантите и увеличаващата се купчина от неща за рециклиране на кухненския плот и пъхнах всичко в банята.

На вратата се позвъни, а след това се чу пъхането на ключ в ключалката. Мама пое дълбоко дъх и приглади блузката и полата си.

— Помнете, момичета — офанзива очароване! — каза тя и се стрелна в антрето.

— Заповядайте, моля! — чухме я да казва с най-любезния си глас.

— Ще вляза, разбира се, все пак това е мой апартамент! — отговори сърдито господин Вулмер и се затътри към кухнята.

Ние го чакахме строени до масата и се усмихвахме, без да показваме колко сме стреснати от безумно ярките палми на ризата му. Весело казахме „здравейте“ в един глас, но господин Вулмер изобщо не ни обърна внимание. Забеляза обаче купчинката банкноти на масата. Бяхме прибрали повечето (за салона, стискайте палци), но остатъкът примамливо стоеше пред него.

— Седнете, моля! — покани го мама. — Чайникът е на котлона.

Господин Вулмер подигравателно се изсмя:

— Няма да сядам. Дошъл съм за парите си — и той посегна към парите, но мама ги премести встрани и плъзна чинията към него.

— Бисквита? — попита тя със замръзнала усмивка. — Приличате ми на човек, който харесва шоколадови бисквити. Искам да кажа, че сте човек от класа.

Господин Вулмер я погледна подозрително.

— Всъщност предпочитам овесени.

— Най-добре е да стоите далеч от всякакви бисквити или ще си докарате инфаркт — посъветва го Саф.

Божичко! Мама каза офанзива очароване, но Саф, изглежда, е запомнила само офанзива.

Слава богу, мама я изпрати до магазина да купи овесени бисквити и през това време започна да разказва на господин Вулмер колко ни харесва апартаментът, след като вече свикнахме с него, и колко добре се чувстваме ние с Грейс в тукашното училище. Продължи колко чудесен е градът, като че ли господин Вулмер лично има заслуга за великолепните стари сгради, чудатите малки магазинчета и просторните площади в Тотнес, след това сподели и нашата идея за салон.

Обикновено мама омайва всекиго — полицаи, келнери, продавачи… но с нашия хазаин не се получи. А когато му предложи да плаща по сто на седмица за апартамента и петдесет за магазина, той не повярва на ушите си.

— Това е първокласно място за магазин! Мога да му взема по двеста и петдесет на седмица! — изсумтя той. — А за апартамента казахме сто и петдесет. И никакви пазарлъци.

Аз истински се разтревожих, а мама направо се паникьоса. Ако тя не може да го уговори, какъв шанс имаме ние?

Но се оказа, че има още една сила, която не бяхме взели предвид — Грейс. Тя мълчеше през цялото време и аз си помислих, че се цупи заради предложението да повикаме полицията. Но не. Тя не беше пропуснала нито една дума, беше мислила и сега нанесе удара.

— Знам, че сте прозорлив мъж, господин Вулмер — започна тя, — човек на бизнеса. Собственик на имоти. Човек, на когото не му е до бисквити. Дори и да са овесени.

— О, така ли? — извика Саф. — Значи се разкарвах напразно?

Грейс я стрелна с поглед „млъквай“ и отново се обърна към господин Вулмер.

— Това, че досега не се заинтересувахте от нашето предложение… показва, че ние не сме го представили достатъчно добре, което е наша грешка, и молим за извинение. Ако го бяхме обяснили добре, един мъж, умен като вас, би се замислил повече над него. — Грейс се наведе над масата и го изгледа втренчено. — Вие казахте, че можете да дадете магазина под наем за двеста и петдесет лири на месец, въпреки че той очевидно стои празен от доста време.

Вулмер сви рамене:

— Ами времената са трудни, нали?

— Ако приемете нашето предложение, вие ще си гарантирате сигурност срещу вандализъм и скитници, които, ако се настанят там, ще минат месеци и ще изхарчите хиляди за адвокати, за да ги изгоните.

— Вие самите сте такива скитници — изсумтя той. — Искам си наема или ще се озовете на улицата! Днес!

Мама и Саф се сепнаха, а аз усетих как коремът ми се свива на топка, но Грейс продължи без каквото и да е притеснение.

— Да не споменаваме, че ще отопляваме помещението, така че тапетите няма да се отлепят и боята няма да пада от влагата или да се пълни с прахоляк през лятото. Ремонтът на магазина ще увеличи стойността на собствеността ви, а ние не искаме и пени от вас. При тази ситуация няма риск. По този начин вие сте осигурили магазина и апартамента без всякакви усилия и имате почти две хиляди в джоба като предплата за следващите три месеца. В брой! — Тя взе пачката от масата и я размаха пред лицето му.

Господин Вулмер гледаше парите като хипнотизиран.

Грейс повдигна вежди и се усмихна:

— Между нас казано, господин Вулмер, вие би трябвало да ни плащате.

Саф объркано сбърчи чело:

— Ами тогава защо не ни плаща?

Грейс отново я стрелна с погледа „млъквай“ и започна да си вее с банкнотите, опитвайки се да изглежда незаинтересувана. Всички чакахме и не смеехме да дишаме.

— Екстра, става! — каза Вулмер сърдито.

Грейс изкрещя:

— Йес! — после се овладя и добави: — Толкова се радвам, че се споразумяхме!

Господин Вулмер се пресегна за парите, но тя ги дръпна.

— Първо да подпишем договор — каза Грейс царствено. — Ще взема стандартния договор за краткосрочен наем за апартамента от интернет и ще видя какво ни е нужно за магазина.

За секунда изглеждаше, като че ли Вулмер няма да се съгласи, но се оказа безпомощен пред силата на Грейс Грийн.

— И ако ни дадете и ключовете за магазина по-късно, ще е чудесно — взе думата мама. — Трябва да влезем и да видим в какво състояние е, за да направим план за ремонта.

— Ами те са у мен. — Вулмер затършува из джоба си и пусна ключовете в ръката на мама.

Тя ги гледаше не вярвайки, също както гледаше пръстена си снощи — като че ли магически беше превърнала едното в другото.

— Отлично! — намеси се отново Грейс. — Мама и Лиъм ще ви донесат договорите утре, за да ги подпишете. Беше удоволствие да се разговаря с вас.

— За мен също, дами — промърмори той и посегна към бисквитите, но Саф прибра пакета, а Грейс изтика хазаина към вратата.

Мама и аз стояхме една срещу друга и се усмихвахме.

Веднага щом сестрите ми се върнаха, ние заподскачахме до тавана от радост, скачахме и крещяхме, не можехме да спрем!

Грейс направо светна от удоволствие, когато всички започнахме да се възхищаваме от нея. Почти изпаднахме в истерия, когато Саф взе очилата й, сложи ги на носа си и започна да я имитира как се наведе над масата и каза „Между нас казано, господин Вулмер, вие би трябвало да ни плащате!“.

— Не мога да повярвам! — дивеше се мама, когато най-после се усмирихме.

— Наистина ще го направим! — извиках аз. — Това беше само една идея, но сега ще се превърне в действителност. Ще отворим свой собствен салон!

Представях си великолепните стаи за процедури, дебели меки хавлии, вази със свежи цветя, чувах релаксиращата музика, усещах аромата на разкошните маски за лице и тоалетни млека, по небцето ми сякаш премина вкусът на свежите сокове и нектари…

Пет минути по-късно стояхме под голата мигаща крушка в занемарения и мръсен магазин. Май бяхме направили най-голямата грешка в живота си.

Мама заобиколи няколко изпочупени прашни бюра и въртящи се столове, за да махне един избелял (и както Грейс отбеляза, изключително сексистки календар от стената). Пожълтелите плакати с хора, пиещи коктейли на екзотични балкони, подсказваха, че някога тук е имало туристическа агенция. Двете ни великолепни стаи за процедури всъщност бяха два мръсни офиса с разхвърляни по лекьосания килим брошури и лющещи се тапети на райета. Малката кухня беше отвратителна, а тоалетната… не е за разказване…

Знаехме, че ще е нужна работа, за да превърнем магазина в салона, за който мечтаехме, но… сега започвах да се чудя дали господин Вулмер не направи по-добрата сделка. Не можех да си представя как бихме могли да превърнем това противно място в пристан на спокойствието и красотата.

Сигурна бях, че и другите изпитват същите съмнения.

— Е, мисля, че видяхме достатъчно — въздъхна мама и никой не възрази.

Мълчаливо тръгнахме по стълбите към апартамента. Настанихме се около масата в кухнята и шокът постепенно поотмина. Дори се появиха някакви наченки на въодушевление, когато започнахме да говорим какво ще ни е нужно. Останаха ни седем хиляди и петстотин паунда, след като платихме наема. В началото това ми се струваше огромна сума, но като започнахме да изброяваме какво трябва да купим, парите се стопиха като сняг на пролетно слънце.

За приемната ни трябваха бюро, стол, касов апарат, хубави канапета, барплот за нектарите и соковете и столчета за клиентите, работна маса за маникюр, рафтове за продуктите, които щяхме да продаваме и хубави торбички, в които да ги опаковаме. А също и дневник, в който да записваме часовете, докато успеем да си купим компютър.

— За стаите за процедури ще ни трябват масажни маси — започна да изрежда мама, — вани за педикюр, шкафове, хавлии, нагреватели, ленти за коса, часовници, халати, музикална система…

— Това звучи скъпо — намръщи се Грейс.

— Имам предвид употребявани сиди плейъри… — уточни мама. — О, ще ни трябва и оборудване за кола маска.

При последните думи на мама Грейс и Саф се разкикотиха.

— Какво ви става, момичета? Повечето салони предлагат тази услуга, а и аз мога да я правя — погледна ги учудено мама.

— Ами тогава ще я правиш ти, а не аз! — заяви Саф.

— Няма начин да изтръгвам космите от нечий крак — потръпна Грейс.

Когато най-после спряхме да се смеем, се върнахме към списъка.

Единственото нещо, което беше наред в тоалетната, бяха тръбите, което според мама щеше да ни спести купища пари. Но трябваше да я направим много, много по-хубава, преди да пуснем клиенти в нея. Освен това ни беше нужно малко помещение за персонала, където да мием инструментите и съдовете. Кухничката можеше да свърши работа, но и за нея се отнасяше същото като за тоалетната.

Накрая добавихме към списъка: да се боядиса навсякъде! Плюс лак за нокти, пили за нокти и кола маска, които аз не можех да приготвя, както и пари за двудневен курс по маникюр за Саф, за да може да помага на мама, преди да е започнала курсовете си в колежа. Другото, което ни беше нужно, бяха съставки за продуктите, които щяхме да приготвяме сами, плюс бурканчета, етикети, тенджери, мерителни канички, лъжици, формички… Имах достатъчно количество основа за глицеринов сапун, както и бадемово, и маслиново масло и масло от гроздови семена, за да приготвя някои неща, които смятах да снимаме със Самър (след като я питам, разбира се), но за салона ни трябваха много повече неща.

— Не забравяйте красиви растения и снимки — добави Саф.

— Телефонна линия и телефон са много по-важни — намеси се Грейс.

— Довършителните работи са важни! — контрира Саф. — Те са онова, което ще придаде дух на салона.

— Но без телефон няма резервации, без тях няма клиенти, без клиенти няма пари — изреди Грейс.

Докато сестрите ми спореха, мама тревожно гледаше списъка, който вече отиваше на трета страница.

— О, боже, ама ние наистина не разполагаме с абсолютно нищо! — промълви тя. — А ще ни трябва и разрешение от козметичен специалист, който да изпробва продуктите, които ще ползваме. След това ще ни е нужна противопожарна сигнализация, пожарогасители, проверка на електрическата мрежа и удостоверение за безопасност и всички документи и проверки, за които трябва да платим на здравната инспекция…

— Не забравяй и пръскане срещу насекоми и мишки — добави Саф. — Не мисля, че здравната инспекция ще приеме метода на Лиъм със сиренцето, лопатата, търчането и викането.

Мама с тревога погледна Грейс, която набързо пресмяташе разходите и определяше бюджет за всяко нещо.

— Мислиш ли, че ще успеем да се справим?

Грейс изгледа цифрите намръщено:

— Трябва да започнем със сравнително малък асортимент от продукти, с по-евтини и прости съставки, да се оглеждаме за намаления и да си намерим добри доставчици. Но по принцип… да, мисля, че можем.

— В бизнеса сме! — извика Саф.

С мама се усмихнахме. Нямаше да е лесно, но се случваше.

— А как ще кръстим салона? — попита мама.

И трите ме погледнаха в очакване, сякаш можех веднага да им отговоря. Главата ми беше празна, но изведнъж се сетих за дъгата, за песента „Някъде под дъгата“ и за мечтите ни, които се превръщаха в реалност, и…

— Какво ще кажете за салон за красота „Под дъгата“?

— Перфектно! — заяви мама, а Грейс и Саф за пръв път се съгласиха, без да спорят, че точно това е името.

Искаше ми се да ви кажа, че вдигнахме тост за начинанието си с шампанско, или поне с разкошния плодов нектар, който обичахме да си правим от плодове, събрали топлината на тропическото слънце, но всъщност се задоволихме с портокалов сок, купен от магазина.

— Чудесно е, че Лиъм те харесва, мамо — рече Грейс намусено след тоста. — Иначе никога не бихме могли да си позволим да му платим за ремонта.

Думите й предизвикаха взрив от смях.

— Какво? — изгледа ни неразбиращо сестра ми.

— О, миличка! — Мама едва си поемаше дъх от смях. — Ти си толкова умна, но понякога не виждаш по-далеч от носа си!

— Лиъм е гей! Не разбра ли? — присмя й се Саф.

И когато Грейс започна да кръстосва кухнята по нейния си начин и да пита кога точно Лиъм е казал, че е гей, а Саф седна да лакира ноктите на мама, за да се упражни за интервюто си в колежа, усетих как по лицето ми се разлива една доволна усмивка. За пръв път, откакто дойдохме тук, бяхме самите себе си.

Почти можех да си представя, че все още сме в прекрасната ни къща в Илинг и че татко всеки момент ще влезе през вратата.

Глава 7

В четвъртък сутринта нямах търпение да ида на училище. Самър и Бен вече бяха дошли и аз се мушнах между тях на чина и ги прегърнах силно.

— Леле! — извика Самър.

— По-леко, Аби! — засмя се и Бен. — Така ли мислиш да изкараш пари? Като станеш шампион по борба?

Добре де, бях толкова щастлива, че това може да е било по-скоро хватка, отколкото прегръдка.

— Оставаме! — обявих тържествуващо и след това вече никой не можеше да спре потока от думи, който се изля от мен. — Имаме пари за наема! Мама продаде годежния си пръстен. А аз предложих да си отворим собствен салон за красота в магазина под апартамента. Хазаинът ни го даде под наем, а съседът ни Лиъм ще ни помогне да го ремонтираме. Той е строител, аз ще правя продуктите сама, а мама ще прави процедурите и…

— Това е фантастично! — успя най-накрая да ме прекъсне Самър и ме стисна здраво в прегръдките си.

— Да, прекрасно е! — добави Бен и се присъедини към нас. Започнахме да викаме и да подскачаме като луди.

И тогава чух:

— Хей, вие там! Защо е цялата тази братска обич?

Беше Марко.

Спрях да подскачам, измъкнах се от прегръдките на Самър и Бен и щастливо съобщих:

— Оставам!

Лицето му грейна.

— О, Аби, това е чудесно!

За момент Марко сякаш се поколеба какво да направи.

— Ами прегърни я, тъпако! — бутна го Самър.

Аз също се почувствах неудобно (както знаете, да прегърнеш някого, който толкова много ти харесва, че краката ти се подкосяват, не е същото като да прегърнеш приятелите си). Но въпреки това се прегърнахме и прегръдката ни продължи векове. Не можех да се откъсна от Марко, а и той май също не бързаше за никъде.

— Ало, рекорд ли се готвите да поставите? — подкачи ни Бен и аз се изчервих и се отскубнах от Марко. Слава богу, че започнах да им разказвам подробно за салона, така че неудобството от най-дългата прегръдка на света постепенно избледня (както и бузите ми).

Самър каза, че естествено, нашият медиен проект ще е брошурата за салона, а когато споменах за соковете и нектарите, тя настоя да ни даде плодове и зеленчуци от тяхната градина. Не е ли чудесно! Казах, че ще си ги платим, разбира се, но тя не искаше и да чуе. А на всичкото отгоре каза, че ще засади още няколко лехи с моркови в градината, така че през септември да имаме достатъчно за нашите сокове. А Бен каза, че дотогава хората наоколо ще имат толкова много ябълки, че ще оставят цели щайги край пътя и всеки може да си ги вземе без пари. Каза, че можем да идем да си вземем, а той ще ми покаже как да ги запазим да не се развалят през цялата зима.

— Аз не знам нищо за плодове и зеленчуци — намеси се Марко, — нито за кремове и гелове, но ще ви помагам с каквото мога.

Беше толкова мило, че ми се прииска да го прегърна пак, но успях да се сдържа, защото тогава сигурно никога нямаше да го пусна, колкото и да ми се подиграва Бен!

Когато с Грейс се върнахме вкъщи, буквално щях да се пръсна от радост и разказах на мама и на Саф за предложенията на моите приятели. И двете бяха изморени, но щастливи, след като цял ден бяха чистили магазина. А моите новини им вляха нови сили.

— Днес в града срещнах Емили от колежа — заразказва Саф — и тя е готова да ни помага с маникюра и да прави чай. Смята, че това ще й е много полезна практика.

— О, прекрасно! — почти бях готова да скачам от радост. — И заедно с Лиъм ще бъдем жесток отбор! Сигурно и твоите приятели се радват, че оставаш, Грейс. Надявам се, че са добри с бояджийската четка!

— Да, добри са — каза сестра ми и побърза да се заеме с домашните си.

Хм, да изкопчиш нещо от Грейс, е като да изстискаш вода от камък.

Тя седна на кухненската маса да си пише домашните, а аз се настаних до нея и започнах да правя списък на необходимите съставки за първата партида козметични продукти. Имах някои неща, разбира се, а можех да използвам и някои от кухнята, но все пак трябваше да ги направя толкова хубави, че всеки да иска да си ги купи. Затова всичко трябваше да бъде специално за тях, така че имах нужда от още много съставки.

Когато свърших, дадох списъка на Грейс. Тя го огледа внимателно и взе да ме разпитва дали наистина са нужни четири купи и мерителни канички в началото, или мога засега да се справя с две, и дали някои от по-скъпите масла наистина са необходими. Зачеркнах няколко неща, за които сметнах, че няма да повлияят върху крайния продукт, и най-накрая тя одобри списъка и ме остави да се обадя на доставчика по маминия телефон, но само ако обещая да помоля за намаление.

Докато изреждах нещата от списъка — масла, пяна за вана, тоалетни млека и основа за лосиони, листенца от цветя и лавандула, матрици във форма на сърца и звезди за сапуните, кесийки, шишенца, бурканчета и панделки, шпатули и бъркалки… чувах гласа си, но не можех да повярвам, че това наистина се случва.

В понеделник имах математика, английски, два часа география и два часа физика следобед, но всъщност имах флирт, флирт, два часа флирт, почивка за обяд (тъй като Марко имаше репетиция с бандата) и следобед още флирт.

Двамата с Марко трябваше да работим заедно по математика и кракът му случайно допря моя под чина. И тогава мозъкът ми тотално се разбърка. Дали наистина е случайно? Или нарочно? Или отначало е било случайно, а после нарочно? Сърцето ми туптеше и аз почти не можех да дишам, а да не говорим да решавам задачи, така че Марко трябваше да свърши по-голяма част от работата.

После по география се сдърпахме наужким за острилката и госпожа Ливис смъмри Марко:

— Марко, остави Аби на мира и си върши работата.

Каза го много силно и целият клас се обърна към нас. Почти умрях от неудобство. Щом дори учителката беше забелязала, че нещо се случва, значи има нещо за забелязване, нали?

Не че бях забравила какво ми казаха Самър и Бен за Марко, но между мен и него нещата бяха различни. Знаех, че е така! Сигурна бях!

В събота сутринта отидох до пазара с дълъг списък с плодове и зеленчуци, плюс строги инструкции от Грейс да се пазаря колкото може повече. Планът беше следобед да пробваме различни комбинации за соковете, за да видим кои ще са най-подходящи. Ябълките и морковите със сигурност щяха да са основа за повечето сокове, но освен тях трябваше да измислим и нещо ново. Разбира се, щях да използвам портокали и лимони, така че да мога с кората да ароматизирам лимоновите и портокаловите сапуни. Мислех също да сложа ситни спиралки от корите в сапуните, така че наистина да изглеждат жестоко. Трябваше също така да купя и продукти за маските за лице. Много исках да направя маска за подмладяване от аспержи и киви, но тъй като сега не е сезонът на аспержите, щеше да е много скъпо, а и кивитата никак не са евтини. Добре че Грейс се съгласи поне за боровинките, защото от тях можехме да правим и сокове, а и се надявах да ни ги дадат на добра цена, защото се канех да купя много. Снощи, понеже цяла нощ не мигнах заради изскочилите пружини на леглото, ми хрумна да направим по един сок с всеки цвят на дъгата, а боровинките са единствените, от които може да се направи син сок. Освен това те са и много полезни, пълни са с антиоксиданти, а и са много вкусни. Трябваше да купя и лайм, ягоди, праскови, круши, джинджифил, грозде, ананаси, спанак, червено цвекло, пъпеш, манго, маракуя и банани.

В магазина за плодове и зеленчуци беше много приятно. Нямаше кой знае колко продукти, но поне цените им бяха нормални. Цялото пространство беше покрито със стари рекламни плакати, старовремски щайги за портокали и старинна теглилка. Бях доста нервна в началото, докато разговарях с продавача (казва се Том), особено когато трябваше да попитам за отстъпка (неприятно!). Но когато похвалих магазина му, се разговорихме и внезапно ми хрумна страхотна идея. Можехме да направим снимките за брошурата си тук. Разказах, че отваряме салон за красота „Под дъгата“ и попитах дали имат нещо против да направим снимките за рекламната брошура в магазина. Том много се въодушеви. И тогава си помислих, че сега е подходящият момент да попитам и за отстъпка. Не е за вярване, но той каза, че след като ще купуваме много плодове и зеленчуци, можем да ползваме десет процента отстъпка всеки път! Идваше ми да го прегърна, но в този момент в магазина влязоха Бен, майка му и малкото му братче.

— О, привет… — промърмори Бен и заразглежда маратонките си с голям интерес.

— Здрасти! — казах аз, като се зачудих защо се гърчи така.

Майката на Бен ми се усмихна широко.

— Няма ли да ни запознаеш? — попита тя.

— Това е Аби — измънка Бен.

— О! — възкликна майка му. — Значи ти си знаменитата Аби! Бен не е спрял да говори за теб, откакто дойде в училището. Аби това, Аби онова… Аби, Аби, Аби…

— Мамо! — викна той.

Значи затова му е било неловко. Бил е нащрек за Излагащия Родител. Повдигнах вежди подигравателно, като очаквах той да направи някаква гримаса в отговор и не знам ще повярвате ли или не, но вместо това той се изчерви.

— Хайде да си тръгваме — измънка Бен. — Можем да минем без плодове и зеленчуци тази седмица.

Но майка му отново ми се усмихна.

— Аз съм Трина, а това е Гейб — представи тя бебето.

— Приятно ми е, че се запознахме — казах, като се наведох над малкия Гейб в количката. — Здравей, хубаво момченце! Ти си истински красавец, нали? Да, красавец си!

Гейб започна да рита и да се смее от удоволствие. Направих бибип на нослето му и това го разсмя още повече.

— Ами добре, аз си тръгвам… — промърмори Бен и тръгна към вратата.

— Не, не, остани да помогнеш на Аби — каза Трина, като видя двата големи кашона, пълни наполовина.

Бен я изгледа ядосано, но тя му се усмихна мило и каза:

— Не се безпокой. Няма да те излагам още дълго. Само ще взема каквото ни трябва и си тръгваме. Ще се видим у дома.

Докато Трина пазаруваше, аз си поиграх още малко с Гейб, после им казахме довиждане (всъщност аз им казах, а Бен само изсумтя) и най-накрая лицето му върна нормалния си цвят.

— Майка ми понякога ги говори едни такива… — смотолеви той. — Не приказвам за теб непрекъснато. Честно! Може да съм те споменал веднъж-дваж…

— Е, благодаря ти — подразних го аз.

Бен се разсмя.

— Исках просто да кажа, че тя само се опитва да ме изложи.

— Благодаря ти, че остана — смених темата на разговора аз. — Дори не бях помислила как ще отнеса всичко това у нас.

— Няма проблем! Какво още трябва да вземем? — попита той.

Погледнах списъка.

— Шест броя манго. И гледай да избереш най-тежките, те са най-сочни, и ги натисни лекичко с палец, за да си сигурен, че са узрели.

Имах опит от правенето на фрешове в Илинг и знаех колко е важно да използваш най-добрите плодове.

— Да, шефе! — козирува Бен.

— Не се превземай. Ето, дръж — и му хвърлих един ананас.

— Ей, внимавай! — викна Бен, улови го и го сложи в кашона. — Можеше да ме удариш с това нещо!

След като взехме всичко, платих на Том и се уговорихме, че утре след училище ще дойдем да направим снимките. След това Бен взе кашона и тръгнахме към къщи. Независимо от това, че той носеше по-тежкия кашон, почти не усещах ръцете си, когато стигнахме до вратата. Подпрях кашона на коляно, отключих и се затътрихме по стълбите към апартамента. Мислех си, че ще ми е неудобно Бен да види мизерното място, в което живеем, но с учудване установих, че ми е все едно.

— Мисля, че е добре да те предупредя, че сестрите ми понякога са малко непредсказуеми — казах и отворих вратата на апартамента.

И добре че го направих, защото Саф и Грейс се държаха отвратително. Беше по-лошо, отколкото очаквах, защото мама я нямаше да ги озапти. Двамата с Лиъм бяха отишли да купуват канички, тенджери, лъжици и други дреболии за кухнята от една евтина верига магазини.

— Оооо, добре си го дресирала! — обади се Саф от дивана в мига, в който влязохме и оставихме кашоните на пода.

— Не бива да разрешаваш на мъж да носи багажа ти вместо теб, това е унизително — поучително додаде Грейс.

— Не ми носи багажа, защото е мъж… момче, а защото е човек с ръце. Не видях нито една от вас да предложи помощ… Но като оставим това, какво стана с „привет“, „приятно ни е да се запознаем“?

— Привет и приятно ни е да се запознаем — издекламираха послушно сестрите ми в хор и се изхилиха.

— Привет — измънка Бен, замръзнал насред стаята и точно толкова смутен, колкото когато майка му говореше за прочутата Аби. В миг се окопити и явно реши, че всичко това му стига за един ден. Измънка някакво извинение, че трябва да се връща, за да помогне с обяда на Гейб, и изчезна.

— Това беше Бен, един от новите ми приятели, за които ви разказвах. Не че ще се осмели някога отново да прекрачи вратата ни — сопнах им се аз. — Благодаря, че го приехте така любезно!

Грейс завъртя очи, а Саф каза:

— Оооо! Не се впрягай, сестричке! Харесваш го, а?

— Всъщност не! Ако искате да знаете, харесвам друг!

Саф веднага наостри уши, а Грейс вдигна поглед от таблиците, но аз направих знак, че си заключвам устата.

— Никога нищо няма да ви кажа! Особено след това представление.

— Оооо, моля за извинение, госпожице!

— Дайте да освободим масата и да извадим нещата — казах аз, без да обръщам внимание на думите на Саф. — Веднага щом мама се върне, можем да започнем с нектарите.

Но нито една от двете не помръдна. Изгледах ги убийствено и се заех сама да разчиствам масата. Между разхвърляните по нея неща имаше и едно писмо от колежа, адресирано до Саф.

— О, виждам, че имаш интервю следващата сряда, защо не каза?

— Защото дори и да се справя добре, както на практическия тест, няма да ми кажат със сигурност дали съм приета, преди да получат резултатите от матурата.

— О, Саф, не се тревожи за…

— Колко изпита трябва да си взела, за да пилиш ноктите на някого? — прекъсна ме Грейс подигравателно.

— Няма само да пиля нокти! — ядоса се Саф. — Казах ти, че в колежа ще учим масаж и грим и че мога да се включа и в модул по бизнес и така ще бъда от полза и за нашия салон.

Грейс отново седна на стола и скръсти ръце.

— Я чакай, това не е ли курсът, за който каза, че е боклук?

— Е, не бях права. Аз… — Саф имаше вид на човек, който с радост би удушил Грейс, и за да сме честни, аз бих й помогнала. Беше очевидно, че Саф иска да влезе в колежа и че умира от страх, че балът няма да й стигне.

— Престани, Грейс! — викнах, а после се обърнах към Саф: — А ти не бързай, може да си се справила по-добре на матурите, отколкото мислиш. А дори и да не си, може в колежа да се окажат благосклонни и да те вземат, като видят колко много искаш да влезеш.

— Може би, благодаря ти, Аби — каза Саф и отправи сърдит поглед на Грейс. — Отивам да видя какво да си облека за интервюто.

— Типично — сви устни Грейс. — Винаги само за това мислиш, какво ще облечеш. Тука не става дума за това, как изглеждаш, Саф!

— О, я си гледай работата! — и Саф изфуча от кухнята.

Щом тръшна вратата, аз се обърнах към Грейс.

— Защо си толкова гадна? Добре знаеш колко много иска Саф да изкара този курс. Защо не я подкрепиш?

Грейс сви рамене.

— Просто съм обективна, това е! Саф изобщо не се потруди за матурата, но въпреки това очаква да получи каквото иска. Нещата не стават така.

Тъкмо да я скастря, че това, което казва, е грубо и безсърдечно, когато мама и Лиъм нахлуха в кухнята, натоварени с разни торби и кутии. Коремът ми се сви от вълнение и радостно предчувствие и веднага се хвърлих да отварям някаква кутия с тенджери.

— Чудесно, сега ще ги измия…

— Стерилизирам — поправи ме Грейс, самоизбралата се кралица на препоръките за безопасност и хигиена.

— Добре, ще ги стерилизирам. Грейс, ти можеш да нарежеш основата за сапуните, а мама…

— Всичко това ще почака до утре — каза Лиъм с дяволито изражение. — След седмицата, която измина, всички се нуждаете от развлечение и разтуха. Навън е прекрасен ден и отиваме на плаж.

Ура! Толкова се зарадвах. Мама и Саф — също. Грейс замрънка, че не била свършила с бюджета, че има купища формуляри за попълване за изпробването на козметиката и че не може точно сега да ходи на плаж. Но като разбра, че ще остане сама в апартамента, напъха листовете и папките в чантата си и тръгна с нас.

При напускането на Илинг мама, Грейс и аз бяхме забравили да си вземем бански, но за късмет Саф беше грабнала шест чифта, така че сега си ги разпределихме. Аз взех синия на точки, въпреки че горнището ми беше малко голямо — добре де, доста голямо — но все пак беше по-добре от нищо.

Хубавото е, че в буса на Лиъм имаше една малка седалка отзад и успяхме всички да се поберем. Саф и Грейс продължаваха да се карат, затова се настаних между тях.

Като слязохме на паркинга, не успях да скрия усмивката си. Беше прекрасно — нежен морски бриз, свежа миризма на озон, а слънцето пламтеше над главите ни. Сякаш бях попаднала в пощенска картичка. Наблизо имаше няколко павилиона с хапване, което ни подсети, че е време за обяд.

Грейс малко се беше поразвеселила.

— Мисля си за топли понички — каза тя.

— А аз за риба с картофки — обади се Саф.

— А аз си мисля за морски водорасли — промърморих, зареяла поглед към водораслите, покрили скалите и част от плажа.

— Какво? — зяпна ме Саф.

— О, нищо! Не е за ядене! Мисля, че можем да правим процедури с морски водорасли в нашия салон. Преди време бях направила една маска за лице с прах от водорасли и вие всички много я харесахте, помниш ли?

— О, да — каза Саф. — Добра идея!

— Мога да направя и маски от глина — продължих аз, — ако намерим евтин доставчик. О, сетих се! Мога да създам и специалитет на салона — пластове от чудесни кремове и масла с компрес отгоре, така че да попият добре в кожата. Може би с розово масло, с малко здравец, а за суха кожа можем да добавим житни кълнове…

— Аби! — спря ме Лиъм с усмивка. — Доведох ви тук, за да си починете, а ти навсякъде виждаш само работа!

— Не мога да спра идеите, които нахлуват в главата ми. А и това не е работа, забавно е.

— Няма да мислиш така, когато започнеш да изхвърляш гадните бюра от магазина! — вметна Грейс, но този път, за разнообразие, сериозната ми сестра също се усмихваше.

Накрая решихме да ядем риба с картофки, а за десерт понички и кафе в картонени чаши. Мама и Лиъм седнаха на камъните. И понеже подухваше, мама се зави с големия си копринен шал върху банския и изглеждаше по-облечена, отколкото когато беше с дрехи. Лиъм не спираше да й показва симпатични мъже, а тя все му повтаряше, че никога повече няма да погледне мъж. Лиъм пък й отвръщаше през смях: „О, слава богу, в такъв случай ще останат повече за мен“. Двамата много се забавляваха.

Саф веднага се съблече по бански, намаза се със слънцезащитен крем и се излегна с някакво списание в ръце, като се правеше, че не забелязва момчетата, които нарочно минаваха покрай нея.

Двете с Грейс влязохме да поплуваме. Точно това ми трябваше — прохладната морска вода проясни главата ми (и изми грима ми, така че си останах почти без лице). Лежах си по гръб, вълните ме полюшваха лекичко, слънцето блестеше и тогава за пръв път, откакто напуснахме Илинг, усетих, че ме изпълва щастие. Имах хубаво училище и чудесни приятели, наемът ни беше платен и скоро щяхме да си имаме собствен салон. Може би новият ни живот не беше чак толкова лош.

Но веднага след това се почувствах виновна. А татко? Не се бяхме чували почти цял месец. Той не знаеше новия номер на мама, а и ние не знаехме как да се свържем с него. Със сигурност и неговият мобилен е бил прекъснат като нашите. Навярно е в някакъв отвратителен мотел или спи на дивана у някой приятел, без пари, без работа и без семейство. Ние четирите поне бяхме заедно, а той си нямаше никого.

Изведнъж ми се стори, че ние сме изоставили него, а не той нас. Но знаех, че не мога да споделя това с мама или със сестрите си. Щяха да полудеят и трите. В крайна сметка той беше лошият, нали? И като се замислих какво ни стори, спрях да го съжалявам и започнах да се ядосвам. Наистина заслужавахме ново начало след всички страдания, които претърпяхме заради татко. Заслужавахме го и щях да направя всичко възможно, за да го постигнем.

Глава 8

В неделя сутринта се заехме с приготвянето на козметични продукти, сокове и нектари. Решихме след две седмици да направим тържествено откриване на салона и да предложим на всички гости безплатни мостри от продуктите, сандвичи, сокове и кратки процедури. Това съвпадаше с началото на лятната ваканция, така че и Грейс можеше да се включи, да помага на рецепцията, да прави фрешове и да държи всичко под контрол.

Мама ни беше приготвила изненада — розови престилки на райета, точно каквито имахме, когато бяхме малки (само че този път бяха купени за един паунд, а не от нафукания „Уиск“). Стана ми странно, като се сетих, че последния път, когато всички бяхме с розови престилки и правехме козметични чудеса, аз като най-малка седях върху плота и ми беше забранено да доближавам печката. А сега аз казвах кой какво да прави.

Започнахме с малки сапунчета. Странно беше, като се наредихме на мивката да си изтъркаме ръцете до лактите, все едно се готвехме за операция, после си сложихме мрежички на косите (на което доста се посмяхме) и стерилизирахме съдовете. Бяхме като истински професионалистки.

Досега не бяхме правили толкова голямо количество. Вместо да направим например десет сапунчета във форма на звезда, ние направихме петдесет. Трябваше да тегля и меря всичко много внимателно, а не да слагам на око, за да съм сигурна, че се вмествам в бюджета за всеки продукт. Защото строгата Грейс ме беше предупредила, че няма смисъл да правим продукти, които струват повече, отколкото ще е цената, на която можем да ги продадем. Постепенно ни стана ясно, че ако искаме преди полунощ да направим всичко, което бяхме планирали, трябва да работим заедно. Ясно беше и че не можем да приготвим всичко за един ден, но искахме да имаме разнообразен асортимент още днес, а през седмицата, когато имахме време, щяхме да добавим и други неща, както и да направим маски за лице. Маските имаха срок на годност само три седмици, ако се държат в хладилник, затова решихме да ги оставим последни.

Саф се зае с портокалите и лимоните. С рендето трябваше да направи лентички от кората, които щях да сложа в сапуните, а Грейс изстискваше масло от остатъка от корите. Маслото щях да добавя към сапуните, за да ухаят свежо. Разтопих основата за сапуна сама, защото трябва да се внимава много за необходимата температура, за да не стане мътна и кафява, и след това добавих портокаловото и лимоновото масло. Мама отговаряше за наливането на течния сапун в симпатичните формички звезди и добавяше и по няколко лентички от корите във всяка форма.

Имах чувството, че минаха години, докато направим сапуните. Но скоро влязохме в ритъм и работата започна да ни спори. След сапуните се заехме с нова серия бомбички за вана от роза и здравец, а после и лавандулови, които нарекохме „Лавандулов разкош“. После направихме огромна тенджера с балсам за устни, който нарекохме „Ментова целувка“, оцветихме го в розово и го сложихме да се стегне в красиво оцветените стъклени бурканчета, които бях поръчала.

Хапнахме сандвичи набързо и мама и аз се заехме със скраба за пети — един лимонов и един от маслинови костилки. Направихме и лосион за крака от масло от грейпфрут, а сестрите ми се заеха с маслата за тяло. Грейс правеше от авокадо и мандарини, а Саф — от какаово и маслиново масло. За пръв път двете просто си работеха, без да се карат. Саф дори каза, че мандариновият лосион на Грейс е станал много ароматен и я помоли да го опита. Готовите масла изглеждаха чудесно в мъничките бурканчета с красиви етикети, които надписах.

Накрая направихме различни видове пяна за вана — жълти, лилави и розови течности, които сипахме във високи шишенца, и ги нарекохме с имена като „Пикантна свежест“, „Ароматна лавандула“, „Божествена наслада“. Саф завързваше панделки на шишенцата и ги украсяваше със сребърни звездички, а Грейс изрязваше малки картонени етикетчета също за завързване. Аз надписвах имената на етикетите, а отдолу добавях „Ръчно изработени в салон за красота «Под дъгата»“. Измислихме и мото, което да сложим на брошурата: „Салон за красота «Под дъгата» — красота отвътре навън“. Готино, а?

Късно следобед, когато вече здравата бяхме ожаднели, решихме да се заемем със соковете. Като се връщахме от плажа, накарах Лиъм да се отбие за малко от пътя и от една голяма поляна набрах цял куп коприва. Не е толкова гадна, колкото си мислите — дори не пари на езика (въпреки че използвах огромните му строителни ръкавици, за да я набера). Тя е силен енергиен стимулант и което е най-хубаво — безплатна е! А и щяхме да използваме по-малко спанак за зеления сок и щяхме да спестим пари.

Мама отговаряше за приготвянето на червения и жълтия сок, Саф избра оранжевия, а за мен останаха лилавият и синият. След голямо белене и рязане Грейс подгони Саф с един стрък коприва, после се посдърпаха кой пръв да използва сокоизстисквачката, но накрая всичко завърши добре и наредихме произведенията си на масата.

Аз, мама и Саф направихме няколко различни смеси, за да изберем най-добрата, но Грейс беше категорична, че нейният зелен сок е най-добър и че нямало нужда да прави различни варианти, защото само като го опитаме, ще се влюбим в него.

Първо опитахме мамините сокове — бяха много вкусни. Спряхме се на комбинацията от праскова, круша, лимон и ягоди за червения сок и от ябълка и ананас — за жълтия.

Дойде моят ред и всички единодушно избраха сока от моркови, ябълка и червено цвекло за лилавия цвят. Грейс каза, че е много добър, защото компенсира цената на по-скъпите продукти за синия сок, който е една експлозия от витамини — боровинки, пъпеш, маракуя и манго.

Но когато опитахме първата версия на оранжевия сок на Саф… Хммм… Стана страшно. Мама изпищя и лицето й се опъна, сякаш е захапала лимон, Грейс каза, че става за почистване на прозорци, а аз едва успях да преглътна:

— Може би е добре да намалиш малко лайма и джинджифила. Всъщност, доста…

Слава богу, вторият вариант от моркови и портокали беше много вкусен.

Най-накрая дойде редът на Грейс.

— Тази рецепта е създадена специално, за да достави всички важни витамини и минерали — заяви гордо тя.

Отпихме и… не можахме да спрем да кашляме и плюем, включително и мама.

Честно, толкова беше противен, че си помислих, че ще умра. Както можеше да се очаква, нашата актриса Саф изтича до мивката и започна неистово да плюе.

— Грейс! — успях да промълвя накрая. — Как, за бога, успя да постигнеш този отвратителен вкус от тези ароматни плодове?

Лицето на сестра ми предвещаваше буря.

— Добавих някои собствени съставки. Използвах таблицата, която ни дадоха в училище, кои храни какви витамини съдържат. Исках да направя нещо, което пречиства храносмилателната система, затова добавих зеле и праз и не сложих моркови и ябълки.

— Ъъъъ, зелев сок! — изпъшка Саф. — Ето защо мирише толкова гадно!

— Морковите и ябълките дават сладостта, миличка — засмя се мама. — Без тях не може.

— Напълнила си го с витамини, но си забравила да го направиш вкусен — каза Саф и всички се запревивахме от смях.

Грейс обаче беше бясна.

— Както обикновено, всички ми се подигравате! Е, много ви благодаря!

— О, я ела тук! — каза мама и я прегърна. — Просто малко се посмяхме.

— Ами да, всички се смяха и на моя сок, но аз не се разсърдих — сви рамене Саф. — Защо винаги вземаш всичко толкова навътре?

Тогава на Грейс й падна пердето и побесня.

— Съжалявам много, че не съм творческа личност като вас! Не е много хубаво да си черната овца! Вие трите сте си в своя уютен, мъничък свят, постоянно имате нови идеи, винаги сте красиви и блестящи и имате много приятели, просто ей така… без усилие — и тя щракна с пръсти. — Но за някои не всичко е така лесно.

Втрещихме се.

— И ти скоро ще си намериш приятели, мила — опита да я успокои мама.

— Не, няма! — викна Грейс. — Аз не мога просто да ида при някого и да го заговоря, както правите вие. Години минаха, докато се сприятеля с Бела и Джейн, а сега трябваше да се разделим. В „Кавендиш“ всички си имат своята група.

Изведнъж осъзнах каква късметлийка съм, че си намерих приятели толкова бързо. Стана ми мъчно, че не бях забелязала колко й е трудно на Грейс.

— Винаги можеш да излизаш с нас — предложих аз. — Вече познаваш Бен, той е готин. Говори и със Самър на вратата, а Марко е просто страхотен — Стомахът ми подскочи, като произнесох името му на глас.

Мислех, че Грейс ще се зарадва, но вместо това тя ме стрелна с един от убийствените си погледи.

— Благодаря, че ме съжаляваш! Но не е нужно малката ми сестра да ме спасява. Никой не ми трябва! И без това никой в училище не ми харесва, така че сама съм си добре!

И преди някой от нас да успее да каже каквото и да било, тя излетя към стаята си и тресна вратата.

Мама мълчеше ужасена.

— Затова не казва нищо, за да не заприлича съвсем на неудачница — сви устни Саф.

— Грейс не е неудачница — автоматично казах аз.

— Знам, но трябва да признаеш, че понякога се държи отвратително. Бърза да съди хората и не им дава никакъв шанс.

Замълчах, но тайничко бях съгласна със Саф. Мама тръгна към стаята и се опита да поговори с Грейс, но тя не отваряше вратата. И ние със Саф се опитахме, но отвътре се чуваше само хълцането й и виковете й да изчезваме.

— Елате, нека я оставим за малко сама — каза накрая мама, разтревожена не на шега.

И ние със Саф бяхме разтревожени, но какво можехме да направим?

Едва когато мама и Саф отидоха при Лиъм да се уговорят кога започват работата в магазина, Грейс се появи в кухнята. Тъкмо бях привършила с мострите за маските за лице и миех за милионен път.

Без да каже дума, Грейс взе една кърпа и започна да бърше измитите съдове. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а на мен ми беше много мъчно за нея. Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна, така че известно време аз миех, а тя бършеше.

— Извинявай за преди малко, Аби — прошепна накрая тя. — Беше много мило да ми предложиш да излизам с вас, но се почувствах като безнадежден случай.

— Това, че не си толкова общителна като нас, не означава, че си безнадежден случай. Ти си умна и наистина те е грижа за хората.

Грейс се усмихна и аз продължих:

— Няма проблем, ако ти отнема повече време да се сприятелиш, защото ти не искаш да се събираш с когото и да е, нали? Ще намериш онези, с които се разбираш добре. Но е нужно време, това е.

— Да, сигурно си права — въздъхна Грейс, като все още изглеждаше съсипана. — Но както казах, всеки си е в своята група, а аз не се вписвам в никоя. Това обаче не е единственият проблем. Не смятам, че нивото на математиката е много добро, а вече не можем да си позволим частен учител. Тогава как ще успея да вляза в Кеймбридж?

— Защо не кажеш на учителя по математика къде искаш да кандидатстваш? Господин Хейс ти преподава, нали? Имахме час при него в четвъртък, когато господин Крофт се разболя. Стори ми се доста симпатичен. Може да има някакви допълнителни курсове, на които да се запишеш.

Грейс се усмихна тъжно.

— Благодаря ти за тази идея, но и без друго всички ме мислят за зубър.

— Да не би някой да ти го каза? — Бях готова да я защитя.

— Не, но знам какво си мислят — въздъхна тя. — Онова момиче, Ришана, и нейната тайфа ме гледат, като че съм дъвка, която се е залепила на подметките им.

Опитах се да изглеждам безгрижно, но вътрешно взех решение непременно да разбера коя е тая Ришана.

— Е, щом вече те смятат за зубър, няма какво да губиш. Не се отказвай от мечтите си, Грейси, само защото някаква си те гледала присмехулно. След всичко, през което минахме, не можеш да оставиш някой като нея да те спре.

Сестра ми ме погледна в лицето и аз видях решителност в очите й.

— Да, права си, все пак става дума за моето бъдеще, нали? Благодаря ти, Аби!

— Няма проблем, а сега вземи да избършеш нещо друго, защото тая чаша я бършеш вече пет минути.

Грейс изненадано погледна към чашата в ръцете си и се разсмя.

Когато мама и Саф се върнаха, Грейс ги чакаше на дивана.

— Саф, съжалявам, че не те подкрепих за интервюто ти — каза тя. — От сърце се надявам да има места и да имаш достатъчно добри оценки, за да те приемат.

— Благодаря — промълви Саф с лека усмивка.

Мама прегърна Грейс, въпреки че тя се опитваше да се освободи.

— Миличка, в бъдеще трябва да си говориш с мен, когато си разстроена. Моля ти се!

— Вече съм добре — каза Грейс и им разказа за нашия разговор и че е решила да поговори с учителя си по математика.

— Добра работа, Аби, имаш вълшебен подход към сестрите си и мен — погледна ме мама. — Досега да сме се изпокарали, ако не беше ти.

Знам, че това беше добронамерено, но ме накара да се почувствам зле. Също както когато непрекъснато повтаряха колко съм силна, докато отвътре имах чувството, че се разпадам на парчета. Така че за да сменя темата, бутнах няколко от мострите от маските за лице и казах:

— Добре, а сега опитайте маските, докато аз приготвя вечеря. Има три различни варианта за всички видове кожа, плюс една, която е релаксираща и възстановяваща — с морски водорасли и алое вера, и още една, която е успокояваща и почистваща, с пресни боровинки и каламин^[3]. Важно е да кажете какво мислите… освен това всички изглеждате малко изприщени.

— Много мило! — викна мама и всички ме погледнаха възмутено, а после избухнаха в смях.

В понеделник бях в страхотно настроение — подготовката за откриването на салона за красота вървеше добре и не бяхме изхвърлени на улицата. Беше ми толкова спокойно и радостно, че зафлиртувах с Марко повече от обикновено, което причини малка злополука с калиевия хлорат в часа по химия. Имахме за задача да загреем химикала до точката на топене в колба, след което внимателно да пуснем едно желирано мече в него, за да видим какво ще стане. Но аз бях толкова заета да се бутам с Марко, че не чух инструкциите и вместо едно мече, изсипах половин пакетче в колбата и тя избухна в пламъци и кълба дим. Подскочих почти метър във въздуха и извиках една думичка, която накара всички да се обърнат и да ме погледнат втрещено (Гадост!).

Но по-лошото беше, че господин Фелоуз дойде и лично ми „помогна“ със следващите два експеримента (Двойна гадост!), т.е. не ме остави да пипна нищо, освен да измия колбите накрая.

След часовете със Самър отидохме в магазина за плодове и зеленчуци, за да направим снимките за рекламната брошура. Все още ми се искаше да се ощипя — беше ми трудно да повярвам, че сме тук, за да правим снимки на собствените ми козметични продукти, за реклама на семейния салон за красота.

Продуктите изглеждаха страхотно в малките си шишенца и бурканчета, с ръчно надписаните етикети. Том, продавачът, ни разведе навсякъде и каза, че можем да правим каквото решим. Първо направихме в един от старинните кошове кула от портокали и лимони и разпръснахме сапуни с портокалови и лимонови кори върху тях. Самър направи снимките от доста близък план, но внимаваше да се вижда и надписът на коша.

На старата везна поставихме от бомбичките за вана — нежно розови и зелени, с малки розови пъпчици от едната страна, а от другата сложихме от сините и от пълните с лавандулов цвят. Изсипахме от авокадовия лосион за тяло в една кора от авокадо, поставена върху купчина авокадо, и наредихме розови, жълти и лилави флакони с пяна за баня на прозореца, така че светлината да минава през тях и цветовете им да грейнат.

После Самър реши, че аз трябва да съм на снимките за балсама за устни „Ментова целувка“. Щях да доведа Саф, ако знаех, че ще ни трябва манекен. Както и да е, сложих си малко балсам, а Самър ме накара да се усмихна, поне малко, докато държах дървена кутия със стръкчета мента, сред която бяхме подредили кутийки с балсам. Надявах се да не изглеждам прекалено ужасно на снимките.

После тръгнахме към дома на Самър да разгледаме снимките на компютъра. Тя живее извън града и затова Джон, баща й, ни взе с древния си ленд роувър (който между другото се движи със стара мазнина от пържени картофи, като на плаката в училище). Джон ми разказа, че консултира различни фирми как да направят производствата си по-екологични и как да използват възобновяеми източници на енергия. Самият той беше един от първите в околността, преминали на биодизел, което е префърцуненото име за използвано олио.

Излязохме от града, скоро се отклонихме от главния път и се затръскахме по един черен път. Паркирахме пред голяма къща със заграждения за животни наоколо. Видях няколко прасета, кози и магарета. Усетих как ставам нервна. Къщата на Самър изглеждаше като от друг свят. Надявах се да не направя някой неекологичен гаф и да обидя цялото семейство.

Като слязох от колата, се спънах в едни пилета, които се разхождаха наоколо, и последвах Самър през градината, пълна с цветя и бръмчене на пчели. После минахме по пътечката до задната врата през една огромна зеленчукова градина и купища млади дръвчета, покрити с мрежа.

Като влязохме в голямата кухня на фермата, мозъкът ми отказа да побере всичко, което имаше тук — рафтове, пълни с буркани със зърнени храни, ядки, семена и сушени плодове, около десет кофи за различни отпадъци, билки, които висяха от тавана, картички и изрезки по целия хладилник, купчина чинии и чаши на масата, скрин, пълен с… ами, просто с неща, апетитна миризма на гювеч или нещо такова, която идваше от голяма червена тенджера, две купчини дрехи за пране на пода до пералнята и две огромни космати кучета, които лежаха в панерите си.

И хора, разбира се. Цялото семейство беше в кухнята, говореха си шумно и весело и усетих как коремът ми се свива. И у нас преди беше така, помислих си аз, а след това си представих как седим около нашата маса в Илинг.

Самър ме запозна с майка си Ани и с Джед и Джим — нейните големи, силни братя. Разбрах, че Джед е в десети клас, а Джим (който беше седнал на един голям разръфан диван и си дрънкаше на китара) беше стажант по мениджмънт на селските региони. Ани се занимава с лечение с кристали или балансиране на чакрите, не мога да си спомня точно. Тя ме поздрави приветливо и каза, че вече знае от Самър за нашия салон и че мога да си взема от градината им всичко, което мисля, че ще ни свърши работа.

Това беше много мило от нейна страна, благодарих й и на свой ред й обещах безплатни процедури. Известно време продължихме да си разменяме любезности. Накрая тя отстъпи назад, втренчи се в мен и каза:

— Ти си Водолей, нали?

Кимнах.

— Трябва да си и двете: и креативен, и упорит, за да започнеш собствен бизнес — продължи тя. — А водолеите притежават тези качества в изобилие. Чудесно се справят с трудностите и закрилят онези, които обичат.

Усмихнах се. Не бях сигурна за трудностите, но изглежда, че поне успявам да се справя. А частта за закрилянето звучеше абсолютно точно. Ако тази Ришана още веднъж закачи Грейс, ще съжалява.

Ани напълни чайника и ме попита какъв чай обичам.

— Ами… обикновен — отговорих малко объркано.

— Естествено — каза тя, след което започна да рови из шкафа, пълен с екзотични на вид кутии чай и пакети с билки. — Сигурна съм, че имаме тук някъде, остана ни от времето, когато имахме работници.

— Не се безпокой, ще пия какъвто пиеш ти — казах бързо аз.

Тя направи жасминов чай и го пихме в красиви чаши, без чинийки отдолу. Беше невероятно красив на цвят и имаше божествен аромат.

— И ние трябва да предлагаме различни чайове в салона — казах аз, мислейки на глас. — Можеш ли да ни предложиш нещо хубаво?

— Ще направя нещо по-добро — усмихна се Ани и ме затрупа с кутии и пакетчета от шкафа. — Вземи, за да ги пробвате у вас, и после може да си изберете.

Толкова беше мила. Благодарих й около сто пъти, но тя ме прекъсна и каза:

— Знаеш ли, трябва ми хубав сапун от естествени съставки, както и крем за ръце за напукана кожа. Сигурна съм, че много хора наоколо също ще искат да си купят подобен крем.

— Благодаря за съвета. Ще се опитам да измисля нещо. Обичам предизвикателствата.

После двете със Самър си взехме чашите и отидохме в стаята й. Тя също беше изумителна, с рисунки на индийски богини по стените, барабани, един акордеон, куп възглавници за сядане на пода и шарен килим.

Докато разглеждахме снимките, които направихме (трябва да призная, че изглеждах добре на снимките с балсама за устни — олекна ми!), си поговорихме за училище.

— Виждаш ли се със старите си приятели? — попита внезапно Самър.

Начинът, по който каза „със старите си приятели“, ме стресна. Въпреки че знаех, че предишният ни живот е загубен безвъзвратно, част от мен, изглежда, постоянно го забравяше и всеки път, като се сетех, се стрясках.

— Не. Ние с приятелките ми се мотаехме с едни момчета от момчешкото училище, но аз не бях с никого от тях.

— Сигурно ти липсват — продължи Самър.

Свих рамене.

— Толкова много неща се случиха, че почти нямам време да мисля за Ем или Зо. — Веднага щом го казах, усетих колко много ми липсват. — Изпратих им картички, но те не знаят, че няма да се връщам. Трудно е да се поддържа връзка без телефон.

— О! — възкликна Самър. — Как не се сетих по-рано! Ето — и тя ми подаде мобилния си. — Обади им се. Или им прати съобщение — и тя посочи лаптопа.

Вместо да взема телефона, се чух да казвам „благодаря, но не е нужно“. Не знаех откъде да започна, за да им разкажа случилото се. А и за тях щеше да е неудобно, защото нямаше да знаят какво да ми кажат. Да не говорим, че никак не исках да чувам за всички неща, които изгубих и които ми липсваха. Спомних си, че смятахме да ходим на пазар до Кенсингтън в съботата, дето мина, после щяхме да се срещнем с майката на Ем и да обядваме заедно, а след това да ходим на театър.

Знаех, че всички тези неща вече са недостъпни за мен, защото струват много пари — не само купуването на дрехи, гримовете и билетите за театър, но и влакът, таксито и обядът в „Балан“, онзи скъп ресторант в Сохо… Никога не бях мислила за това преди…

— Значи шансовете на Марко се подобряват — прекъсна мислите ми Самър.

Изчервих се. Не бяхме говорили за него, откакто ми каза за другите момичета. Сигурно се е надявала да се отдръпна, но явно е забелязала, че не съм.

— Всъщност исках да те питам… — започнах аз уж нехайно — какво да си облека за концерта? Искам да ме хареса, но да не изглежда, че се престаравам.

— О, я стига, Аби! Той толкова те харесва, че няма да му пука дори да намъкнеш скъсан чувал.

Едва се удържах да не подскоча от радост.

— Значи мислиш, че ме харесва? Искам да кажа… уф, нали разбираш, той е такъв флиртаджия, че… Но ти го познаваш добре и ако смяташ…

Самър повдигна вежди.

— Не очаквай обаче да се случи нещо — каза тя строго. — Не забравяй какво ти казах за всички онези момичета. В момента той си пада по теб и това е очевидно. Но другата седмица? Кой знае?

Явно лицето ми се е променило, защото Самър бързо добави:

— Казвам го, защото ме е грижа за теб, Аби. А и ти самата го знаеш, нали?

Почувствах се като пълен идиот. Толкова ми се искаше да си поговорим с нея по женски за Марко, а тя се държеше като сърдита стара баба.

Реших да сменя темата и я попитах за униформата, която предложи да ми даде. Самър я извади и нали беше нейна, стори ми се, че изглежда суперготино, доколкото, разбира се, е възможно за униформа. А и миришеше на хубав прах за пране, на щастие и слънце. Избрахме и няколко униформени неща за Грейс, въпреки че не бях сигурна дали ще се зарадва.

Като свършихме с това, попитах Самър какво ще облече за концерта. Тя ми показа нещо, което беше много по-обикновено, отколкото очаквах — дънки и тениска.

— Добре че ми показа, иначе щях да се накипря в микро-мини на високи токчета, както ходехме на концерта в „Ликуид“^[4].

Самър ме погледна с респект.

— Наистина ли си ходила по клубове в Лондон? Жестоко! Сигурно ти липсва сега! Всъщност сигурно всичко ти липсва… Какво мислиш за случилото се с баща ти?

— О, добре съм, но не ми се говори за това — отвърнах автоматично, но в мига, в който го казах, осъзнах, че всъщност ми се говори. Не можех да говоря за това с мама, Саф или Грейс, а в мен се беше събрало толкова много, че имах чувството, че ще се пръсна. — Знаеш ли, чувствам се като… — замълчах, опитвайки се да формулирам усещането за разкъсаност и болка, което ми тежеше през цялото време. — Преди живеех с чувството за сигурност и комфорт и мислех, че винаги ще е така, но после… после внезапно всичко се промени и аз съм като след земетресение…

Замълчах. Очите на Самър бяха пълни със загриженост. Не исках да ме съжалява.

— Напълно различно е от твоето семейство — добавих бързо.

Не можех да й разкажа. А тя не можеше да разбере. Нямаше как да разбере. И това, че се намирах в безопасния, стабилен и щастлив дом на Самър, ме накара да се почувствам още по-безпомощна и несигурна и ми се прииска веднага да се върна в апартамента.

— О, колко късно е станало! — възкликнах аз малко по-театрално, отколкото ми се искаше. — По-добре да тръгвам. Мама ме чака за вечеря.

Джим предложи да ме закара, а Самър поиска да дойде с нас, но аз им казах, че предпочитам да се поразходя. Не исках да виждат нашия апартамент, особено след като бях видяла техния невероятно красив дом.

Самър ме прегърна за довиждане и каза:

— Върви по банкета, където няма тротоар, и срещу движението, с изключение на завоите, тогава трябва да пресечеш и…

— Самър — прекъснах я аз, — мисля, че мога да измина 3 километра, без да ме прегазят!

— Ами ти си градско момиче и не си свикнала с нашите пътища — ухили се тя.

Тръгнах към къщи, а последните думи на Самър не излизаха от главата ми. Бях ли все още градско момиче? Чувствах се някак различна. Все още си бях аз, но не съвсем… О, беше доста объркващо! По-добре да спра да мисля за това и да помисля как да представя продуктите на новия ни салон.

Глава 9

Във вторник сутринта в часа по медии започнахме да правим брошурите. Марко доста се вкисна, като разбра, че Бен ми е помогнал в магазина за плодове и зеленчуци в събота.

— Трябваше да ми кажеш и щях да дойда да ти помогна — намръщи се той.

— Ами не беше планирано — заоправдавах се аз.

— Ти имаше съботна репетиция с групата — намеси се Бен. — А освен това на Аби й трябваше силен човек.

Марко го изгледа.

— Хм, по-силен съм от теб. Искаш ли да пробваме!

— Сигурен ли си? — подкачи го Бен. — Но преди концерта няма да допуснем да повредим ценните ти, свирещи на китара пръсти, нали?

— Мечтай си! — изръмжа Марко. — Ти ще си този на колене, молещ за милост!

Добре че господин Мак мина да види как се справяме, така че двамата трябваше да продължат с тяхната брошура и да спрат да се държат като петгодишни.

В междучасието срещнах Грейс и за малко да я подмина, защото едва я познах в униформата на Самър (много ме изненада, като я прие). Казах й, че изглежда прекрасно, което си беше самата истина. Щеше да е още по-добре, ако беше отпуснала малко стегнатата конска опашка или ако беше сложила поне малко спирала, но и така изглеждаше супер. Опитах се да я накарам да дойде с нас през междучасието, но тя не пожела. Каза, че е споменала на учителя си по математика за допълнителни часове и че той сметнал, че е добра идея и ще види какво може да направи.

Мама, изглежда, също беше прекарала хубав ден. След училище надникнах у Лиъм, за да взема от нея пари за хляб и мляко, и ги заварих седнали на дивана да гледат „Вълшебникът от Оз“.

— Извинявай, но не трябваше ли да работите? — намусих се аз, но те продължиха да зяпат телевизора, очаровани от Джуди Гарланд и песента й „Под дъгата“.

— Толкова е красива! — въздишаше мама.

— Прекрасна е! — прегърна я Лиъм.

— Е, добре, ще се видим по-късно, сега излизам. — Никой не реагира и аз добавих: — Ще открадна кола и ще се разходя по главната улица.

Мама само промърмори отнесено:

— Много добре, мила!

Явно никой не ме чуваше.

Радвах се, че мама си намери приятел тук. Май нещата постепенно се подреждаха. Оставаше само Саф да влезе в колежа и тогава всички щяхме да сме щастливи. А дали и татко, където и да е, успяваше да си върне щастието? Една малка част от мен искаше той да страда, но другата част така тъгуваше за него, че чак коремът ме болеше.

Интервюто на Саф беше в сряда сутринта. Тя здравата се притесняваше — беше извадила всичките си дрехи на леглото и за пръв път Грейс не се оплака, че е навлязла в нейната част от стаята. Саф изпробва поне двайсет различни комбинации, преди да се спре на първата — червена класическа рокля и едни обувки на мама с високи токчета. Всички й пожелахме успех (с изключение на Грейс, която каза „Да си счупиш краката“, и двете почти се скараха, преди мама да успее да се намеси и да обясни, че това всъщност означавало „Късмет!“).

Аз и мама прегърнахме Саф (Грейс не си пада много по прегръдките) и мама й каза:

— Ще ти изпращам купища позитивна енергия цяла сутрин!

— Боже, вече говориш като коренячка от Девън! — изсмя се Грейс.

— Направо ще ги убиеш! — прегърнах я аз още веднъж.

— Да, но все пак гледай да не убиеш някого наистина — добави Грейс с насмешка.

Грейс и аз вървяхме заедно до училище. Като влязох в класната стая, приятелите ми вече се бяха настанили по чиновете. Без да каже и дума, Марко ми се ухили и ми връчи една огромна дрънчаща торба.

Оказа се, че е ходил до големия спа хотел в края на града и помолил да му дадат празни бурканчета от конфитюр и мармалад, за да си спестим купуването на нови.

— Леле, страхотно! — цялата грейнах.

— Е, не е кой знае какво — изчерви се той.

— Дори ги е измил и е отлепил етикетите — уточни Самър, — така че може да направим етикети на „Под дъгата“ и да ги разпечатаме на цветния ксерокс в библиотеката, а после ще ги изрежем и ще ги налепим.

— Страхотно! Грейс ми даде списък с имената на съставките, така че можем да започнем още този следобед!

— На бас, че си получавал лента „Отличник“, като си бил малък, нали, Марко? — подразни го Бен.

— Даже две — отвърна Марко.

Изглеждаше толкова смутен и сладък, че едва се удържах да не го прегърна. Всъщност тъкмо щях, но госпожа Лърман влезе.

След часа по френски в коридора се случи нещо още по-удивително от това, че Марко ми донесе бурканчета. Двамата излязохме първи и вървяхме сами. Ето какви бяха точните му думи:

— Аби, искаш ли да дойдеш на концерта ни утре вечер?

Отначало не казах нищо, защото бях твърде заета да се сдържа да не закрещя „да, да, да, да, да!“ и да затанцувам като откачена. Когато най-сетне успях да проговоря, устата ми беше толкова пресъхнала, че от нея излезе някакъв странен дрезгав шепот.

— Ами Самър вече ме покани, не помниш ли?

— О, това е чудесно — измънка той и пъхна ръце в джобовете на черните си тесни дънки, дето трябваше да минат за униформени. — Ако предпочиташ да идеш с нея, тогава…

— Не, не исках да кажа това, а че вече съм планирала да дойда, така че…

— Знам, че си. Исках да кажа да дойдеш с мен… — Явно му беше доста неудобно, а аз направих нещата още по-трудни за него.

— Какво, нещо като среща ли? — попитах.

Доста тъпо от моя страна, но трябваше да направя двойна проверка.

Той сви рамене:

— Ами да, нещо такова.

От радост направих един пирует (все пак се въздържах да не изтанцувам танца на пълното щастие) и след това, за да замажа цялата работа, се намръщих и погледнах крака си, като се престорих, че има нещо в обувката ми.

— Ами добре, става, значи… хм, да, приемам поканата ти да излезем заедно.

Ъъъх, каква идиотка съм!!! Но поне нямаше място за съмнение. Той ме покани и аз казах „да“.

И тъй като все още се държах като пълна откачалка и тръсках крака си, Марко ми каза „до скоро“ и тръгна надолу по коридора. В мига, в който се отдалечи, аз затанцувах моя щастлив танц. Спрях, когато Самър се появи иззад ъгъла, но не можах да спра да се хиля.

— Ей, какво става? — погледна ме изпитателно тя.

— О, нищо особено, двамата с Марко отиваме заедно на концерта — казах нехайно.

— Заедно?

— Ами, това е среща. Нещо такова.

Самър ахна по един не добър начин и аз се разтревожих.

— Защо си така шокирано ужасена?

— Той те е поканил на среща!? — възкликна тя. — Това трябва да го е сгърчило! Обикновено той кара момичетата да го гонят. Може би нещата с теб са различни, Аби.

Аз повдигнах вежди.

— Добре, добре! — предаде се Самър. — Най-официално допускам, че може да се е променил. Но си оставям едно наум.

Трябваше да положа усилие да не се ухиля до уши, като чух Самър да казва, че може би Марко се е променил. Вместо това казах:

— Все още не съм готова да приема това прекалено сериозно. (Хм, лъжа!) Не е като да си падам по него или нещо такова. (Хм, грандиозна лъжа!) Но нещо като среща може да се окаже забавно, а и аз имам нужда от отпускане след всичко, което се случи със семейството ми. — Поне това беше истина.

Нямаше нужда Самър да знае, че между нас с Марко има нещо специално. Усетих го още в мига, в който го видях, и съм сигурна, че той също го усети. Сигурно беше такъв флиртаджия, защото все още не беше срещнал истинската (т.е. мен!). Самър сама го каза — аз съм различна. Направих и него различен.

Вечерта аз, мама, Саф и Грейс слязохме да почистим магазина. Интервюто на Саф беше минало добре (също и на приятелката й Емили), но тя ни забрани да говорим за това, за да не я урочасаме. Каза, че не иска да мисли за резултата, докато не й се обадят.

Не им казах за моята среща, защото щяха да ми се подиграват и да ме закачат, но докато чистех отвратителната тоалетна (с два чифта гумени ръкавици и маска на лицето), забелязах Саф да ме гледа подозрително.

— Изглеждаш прекалено щастлива за човек, който чисти най-противната тоалетна на света — вметна по едно време сестра ми. — Хайде, казвай какво става!

При тези думи мама наостри уши и се опита да отгатне какво крия. Поизмъчих ги известно време и накрая казах със строг глас:

— Ще ви кажа, когато изхвърлите всички изпотрошени мебели в контейнера навън!

— Много си жестока, Аби Грийн! — сръга ме мама. — Знаеш, че умираме за хубава клюка.

След половин час контейнерът беше пълен и трите се подредиха пред мен в очакване.

— Виж, счупих си един нокът — простена Саф. — Дано новината си струва!

И тогава им казах как Марко ме покани на концерт и че това е нещо като среща и те направо се побъркаха.

— Готин ли е? (Саф, естествено.)

— Разбира се!

— Умен ли е? (Сещате се кой попита.)

— Ъхъ!

— На твоята възраст ли е? (Това беше мама.)

— Да, от моя клас е. Първия ден в училище се загубих и той ме спаси от бурята. — Коремът ми се сви, като си спомних как Марко ме наметна със сакото си, как за пръв път видях усмивката му, как се държахме за ръце и тичахме под дъжда. — Той беше първият, когото срещнах в училище.

— Леле, колко си придирчива! — подигра ми се Грейс.

Аз й се изплезих, а Саф каза:

— Не й обръщай внимание. Това си е съдба. Трябва да се съберете, защото сте се срещнали по удивителен начин! Какво ще облечеш за концерта? Как ще се гримираш? А прическа?

Хм, правилни въпроси. Какво си обличаш, когато си приятелката на един Бог на рока! Чакай малко, приятелка? Май малко прибързах. Но пък може би ще стана приятелката му след срещата.

— Ами, не знам… — започнах аз.

— Какво? Как може да не си подготвена? Концертът е утре вечерта!

— Виж, взела съм си черната рокля и мислех, че може да ми заемеш сребърните си ботуши… — продължих аз. — Но пък Самър ще бъде по дънки и тениска, така че може би и аз трябва да се облека по-обикновено…

— Браво на нея — каза Грейс. — Тя не смята, че трябва да се докарва, за да получи одобрението на момчетата. Ти също не го прави.

Не й казах, че Самър е толкова красива, че може да се появи облечена дори в ужасната ми пижама на кученца и пак да изглежда, като че ли е слязла от корицата на списание. Не успях да се доредя да кажа и дума, защото Саф се разприказва, нареждайки на Грейс да не е толкова задръстена, и завърши:

— Във всеки случай Самър не отива на среща с любовта на живота си. А Аби прави точно това!

Мисля, че вътрешното ми сияние беше включено на максимум, но след думите на Саф заблестях още повече. Ако можехме да затворим този блясък в буркан и да го продаваме в салона, щяхме да станем милионери.

— Черната рокля много ти отива, но си права — трябва малко да се понагласи — замисли се Саф. — Може би ако обуеш тесни дънки под нея и намотаеш на врата няколко реда перли… Като се приберем в стаята, ще разгледаме моите неща и ще комбинираме нещо.

— Благодаря ти, сестричке, ти си страхотна! — прегърнах я аз, а тя се разпищя, защото все още бях с мръсните гумени ръкавици.

На следващата вечер бях толкова развълнувана за срещата, че трябваше със сила да се спра да не подскачам по паважа, когато колата на Самър пристигна. Двете със Саф спретнахме страхотен тоалет предишната вечер (еластичните дънки и роклята си паснаха много добре с червените обувки на розички на Саф) и се надявах, че изглеждам добре. Самър го потвърди, когато седнах на задната седалка до нея. Бен май също беше впечатлен.

Приятелите ми се оказаха прави за Дартингтън, беше невероятно място. Отвън изглеждаше като грандиозна стара зала, но вътре беше много уютно.

— Тук има и кино, а има и театър — обясни ми Бен, като приближихме входа.

— Може да дойдем да гледаме нещо тук тия дни — предложи Самър.

Влязохме и си взехме по нещо за пиене от масата, която бяха направили, а след малко дойде и Марко. Изненадах се, като ни каза само „здрасти“, без да ми каже специално здравей и без дори да ме прегърне. Не спомена нищо и за тоалета ми. Но трябва да призная, че изглеждаше притеснен и след малко изтича да провери нещо с бандата си, така че аз реших, че ще си излезем на срещата след тяхното изпълнение.

Той поздрави много хора от нашия клас, а Самър ме запозна с някои момичета, които бяха от нашия випуск и с които тя беше в клуба по нетбол. Имах чувството, че всички горни класове бяха дошли, плюс цял отряд фенки на Марко от осми клас, разбира се. Е, карай, рекох си, могат да му се порадват за последен път, защото от тук нататък ние с него ще сме заедно завинаги.

Първи бяха „Шемет“ и наистина бяха добри, независимо от подигравките на Бен и Самър. Страхотно беше да танцуваме, а и ми харесваше да гледам как Марко свири. (А имах и законно основание да го зяпам.) Той така беше погълнат от свиренето, че изглеждаше напълно отнесен, също когато аз съм заета с измислянето на моите рецепти за козметични продукти. Веднага след тяхното изпълнение (и след двете допълнителни песни, които публиката ги накара да изпълнят) Марко дойде при нас и ми намигна. Помислих си, че всичко ще е наред, но не беше така. След като му казах колко бяха добри, той изчезна да флиртува с осмокласничките. После цялата му група се присъедини към тях и те си бъбреха и се шегуваха с момичетата и дори когато следващата банда се качи на сцената, Марко остана при тях, като че ли въобще не беше с мен. Опитах се да се преструвам, че съм прекалено заинтригувана от музиката и не ми пука какво прави той, но явно не се получи, защото Самър ме побутна:

— Защо не идеш при тях?

— Не ги познавам — измънках.

— Говорила си с Деклан в столовата, а и винаги казваме „здрасти“ на Тей и Шаз, като ги срещнем в училище.

Поех дълбоко въздух, пуснах една усмивка и отидох при тях. Застанах до Марко, но освен един бърз поглед, който ми хвърли, се държеше така, сякаш не бях там. Казах „здрасти“ на Деклан и се представих на Тей и Шаз. Побъбрихме си малко, а аз очаквах Марко да се включи и да каже, че съм с него, но той не го направи и те вероятно си мислеха, че аз съм просто още една от многото фенки.

Исках да започна истински разговор с тях, но бях толкова ядосана на Марко, че изтъпях напълно и накрая просто си стоях мълчаливо като пълен идиот. Главата ми щеше да гръмне от мислене. Какво му става? Не съм достатъчно готина за него ли? Ако си е променил решението, защо не ми го каза в училище? А аз така се радвах, разказах на семейството си, докарах се…

Честно, чувствах се толкова тъпо, особено като знаех, че приятелите ми ме наблюдават (о, и половината училище). Какво щеше да каже Самър? Не можех да понеса мисълта как двамата с Бен ще ме съжаляват.

Най-накрая неудобството да вися там стана толкова голямо, че реших да се върна при Бен и Самър. Да, те наистина ме съжаляваха — ужасно!

— Мисля, че ще си тръгвам — казах аз, като се опитвах да звуча, все едно не ми пука.

Тръгнах си, а краката ми едва ме държаха.

— Хей, почакай! — настигна ме Самър. — Как ще се прибереш?

Вдигнах рамене.

— Ще се оправя. До десет часа е още светло, а и има само два километра по пътя край реката. Така че не се бой, няма да ме прегазят. — Надявах се да прозвучи шеговито, като че ли всичко е наред.

— Глупости, няма да си ходиш самичка и пеша! — отсече Бен. — Идвам с теб.

— Всички си тръгваме — заяви Самър. — Ще позвъня на татко да дойде да ни вземе.

— Не, вие двамата се забавлявайте. Аз ще се оправя.

И двамата обаче ме изгледаха строго и ми стана ясно, че няма да ме оставят да си тръгна сама. Олекна ми — не ми се щеше да измина целия път сама, да вървя по места, които не познавам, без телефон и без мама да знае къде съм.

— Добре, ще остана — казах аз, — но ще се поразходя навън да глътна малко въздух.

Бен и Самър се спогледаха.

— Екстра, и ние ще дойдем — каза Бен. — Ще ти покажа страхотната дзен градина.

— Добра идея. Мисля, че малко дзен ще ти дойде добре — каза Самър и хвърли отровен поглед на Марко, който беше толкова увлечен да флиртува с фен клуба си, че изобщо не забелязваше какво става.

Ъх! Исках просто да се разтопя в локвичка на пода и никой повече да не ме види и чуе.

— Толкова съжалявам, мила! — прегърна ме Самър. — Надявах се с теб да е различен. Но той е един слабоумен идиот, който забърка нещата и развали всичко.

Слава богу, тя забеляза, че умирам от неудобство, и млъкна.

— Вие двамата вървете — добави Самър. — Аз трябва да ида до тоалетната. Ще ви настигна след секунда.

Щом излязохме, цялото ми разочарование избухна. Дзен градината беше невероятна, но не можеше да ме успокои, не и в настроението, в което бях.

— Сериозно, кажи ми истината — занареждах аз на горкия Бен, като поехме сред красивите цветя край едно малко езеро. — Толкова ли съм ужасна, че след като ме е поканил на среща, се отмята?

— О, виж какви прекрасни шарани има тук!

— Бен, съсредоточи се! — скастрих го аз. — Ужасна ли съм? Погледни ме!

Бен неохотно откъсна очи от езерото.

— Няма никакво значение как изглеждаш — започна той, но като видя как лицето ми потъмня, бързо добави: — Не че не изглеждаш добре.

Каза го, за да ме накара да се засмея, но аз само се взирах в него, така че Бен вдигна рамене и се върна към съзерцаването на рибите.

— Ами защо тогава се държи така? Мисли си, че не съм достатъчно готина за него ли? Щом се държи по този начин, значи не ме харесва, но тогава защо ме покани?

— Не знам. Вероятно защото е идиот. Аби, погледни тези спокойни риби.

— Какво имаш предвид? Че е идиот, щом ме е поканил да излезем, така ли?

Бен се притесни:

— Не съм казал това! Исках да кажа, че е идиот, щом се държи така. О, виж — шаран призрак! При това доста голям.

— Значи мислиш, че той никога не ме е харесвал?

— Какво? — викна Бен, отказвайки се най-после от рибената терапия. — Какво говориш? Момичетата понякога сте много ненормални. Разбира се, че те харесва, Аби! Той никога никого не е канил на среща. Оставя момичетата да го гонят — но теб те покани! Така че трябва да те харесва, нали?

— Ха! Точно това каза и Самър. Странен начин да го покаже! — възмутих се аз. — Както и да е. Пет пари не давам какво мисли, защото това е краят, финито! Почувствах се като пълен кретен, докато стоях там, а той не ми обръщаше внимание и флиртуваше с всички момичета. Не ме интересуват тъпите му игрички. И без друго имам достатъчно грижи. Искам да съм с някого, който е открит и честен и няма да ме разиграва… Може би просто ще спра да се интересувам от момчета и ще стана монахиня. Останали са ми три чифта подходящи чорапогащници, ще е срамота да пропаднат.

Бен се подсмихна:

— Мислиш ли, че монахините могат да се гримират? Сигурно не искаш да се прочуеш като монахинята без лице.

Аз го пернах по ръката.

— О! — възмути се той. — Самата ти винаги го казваш.

— Това не означава, че ти също можеш да го кажеш, кривокрачко! — и го изимитирах как ходи, като се полюшва от крак на крак.

Той възмутено ме бутна в един храст, а аз отново го пернах. Толкова е хубаво човек да има добри приятели.

— Бен, извинявай, че си го изкарах на теб — казах му след малко. — Ядосана съм на себе си. Самър ме предупреди за Марко, трябваше да я послушам.

Бен повдигна рамене.

— Ами нали знаеш, живей и се учи. И не се отказвай от момчетата все пак, не всички сме еднакви.

— Добре, щом казваш.

Забелязах Самър, която ни махаше от вратата.

— Ще свирят титулярите! — викна ни тя.

— Благодаря, че дойде с мен и ме разведри — казах на Бен, докато вървяхме към залата. — Не казвай на Марко, че съм се вкиснала, моля те. Кажи му, че ме е заболял коремът… — и млъкнах, като се сетих, че независимо какво мислех за него, не бих искала да си ме представи седнала на тоалетната с експлозия от диария. — Не, почакай, главоболие, кажи, че съм имала главоболие. Не искам да си мисли, че съм се разстроила. И без това се чувствам глупаво.

Щом влязохме вътре, Марко дойде при нас и остана, но аз не му обръщах внимание и се правех на вглъбена в музиката, без да забелязвам, че се опитва да улови погледа ми.

Когато титулярите завършиха изпълнението си, и четиримата излязохме навън заедно с потока от хора. Самър мерна колата на баща си и му махна.

— Искаш ли да те вземем с нас — обърна се тя към Марко, но той каза, че трябва да остане и да помогне да натоварят барабаните и другите неща в колата на бащата на Деклан.

Казахме си чао, а Марко се повъртя малко, но аз дори не го погледнах. Просто се качих в колата и тръшнах вратата.

Да, Бен ме беше разведрил малко, но не за дълго. Като влязох вкъщи, избълвах всичко на мама, Саф и Грейс. Грейс промърмори как изобщо не е трябвало да оставям едно момче да ме откъсне от салона и уроците (мерси много, сестричке, наистина ми помагаш). А Саф толкова се ядоса, че искаше да отиде и да се разправи с Марко. Не знам какво смяташе да направи, защото нямахме нищо, наподобяващо оръжие. Може би да го замери с гумените ботуши? А мама реши, че след като Марко и татко са се държали като идиоти, значи всички мъже са еднакви.

Искаше ми се да кажа, че Бен не е, но знаех, че ще си помислят, че го харесвам, и затова си замълчах. После отидох да си сваля грима, като се чудех как ще успея да се държа нормално утре в училище, след като смятах никога повече да не проговоря на Марко.

Не можех да повярвам колко бях глупава и че бях пренебрегнала предупрежденията на Самър. Трябваше да чуя предупредителните звънци — силни и отекващи с компютърен глас, като по летищата: „Аби Грийн! Отдръпни се от егоистичния гадняр!“.

Какво си въобразявах? Е, аз изобщо не мислех, очевидно. Даже напротив, бях изключила мозъка си и бях привлечена от небрежния черен перчем, многозначителната усмивка и великолепния топъл аромат на канела и мускус. Дори и сега, след пълното унижение, седях вторачена в огледалото, спомняйки си как ме наметна със сакото си първия ден в училище и как през мен премина електрически ток, когато ръцете ни се допряха.

Боже! Какво ми става?! Естествено, че е чаровен. Там е работата, я. Аз енергично изтрих всички слоеве черен и сребърен грим с памучето и отново останах без лице. Е, чарът му може да действа на останалите момичета в училище — но не и на мен! Вече не!

Обещах си, че следващия ден ще съм любезна и учтива. Не исках Самър и Бен да се чувстват неловко. Но между нас няма да има нищо повече. Никога! Никаква искра, никакъв трепет, никакви тайни усмивки. Нямаше смисъл да съм тъжна или нацупена, просто щях да му дам да разбере по един много зрял начин, че вече никак не ме е грижа за него. Ще съм имунизирана срещу красивите му игриви очи и никога няма да докосвам ръката му небрежно или да сплета ръце с неговите. Точно така! Това ще го научи да не се закача с Аби Грийн. Ще се явя там с твърдите феминистки принципи на Грейс (и естествено, с великолепна коса и с грима на Саф — няма лошо в това, да му покажа какво изпуска) и ще бъда такава ледена кралица, че ще му се стори, че са спрели парното в училището.

В петък сутринта бях напълно готова за своето превъплъщение в ледена кралица, но щом влязох в класната стая, се изненадах, защото изглежда, че Марко ми беше сърдит. Реших, че той още играе глупавите си игрички и че аз просто трябва да не му обръщам внимание.

И всичко беше добре до часа по химия. Четиримата трябваше да работим в група, но Марко се държеше като шеф и ме караше да му подавам неща, сякаш му бях някаква лаборантка. Това страшно ме подразни и мисля, че му подавах нещата доста грубо, защото стъклената бъркалка се счупи в ръката му.

— Ох! — извика той и стисна ръката си.

— Не се дръж като бебе! — изсъсках.

— Нарочно го направи! — обвини ме той.

— Не съм! И не всичко се върти около теб, разбра ли?

Ние се гледахме ядосано, докато той разтриваше ръката си.

После Марко забеляза как Самър го гледа кръвнишки и се обърна към нея:

— Я не ме гледай така страшно! Какво съм сторил?

— Сякаш не знаеш! — измърмори тя и ме прегърна, но аз се освободих и отидох до рафтовете да взема нова стъкленица.

Самър ме последва.

— Това момче е истински кошмар — недоволстваше тя. — Време е да разбере, че не може да се отнася с хората като…

— Благодаря, че ме защитаваш — прекъснах я аз, — но съм добре и нямам желание да се разправям с него, определено не искам и ти да го правиш насред часа. Харесва ми да съм с вас. Дай да не разваляме групата си за нищо.

Самър направи недоволна гримаса, но каза:

— Добре, става.

— Знам, ти ме предупреди и аз трябваше да те послушам. Слава богу, че не си падам по него чак толкова. (Опа, лъжа отново.) Иначе щях направо да се разпадна. Но не е кой знае какво, нали? (О, боже, още една.) Продължаваме напред.

— Добре, щом така искаш. Въпреки че той толкова заслужава едно…

— Това искам! — твърдо казах аз. — Беше просто глупава грешка, това е всичко. Край!

Глава 10

През уикенда ни чакаше страшно много работа. Мама и Саф слизаха всеки ден в магазина да чистят и подреждат, така че до събота кухненската част беше безупречно чиста (плочките се оказаха съвършено друг цвят, след като ги почистиха — слава богу, по-хубав), прозорците блестяха и всички надписи за безопасност, аптечката и пожарогасителите бяха по местата си.

Повечето боклуци — гадните стари щори, папките, кофата за отпадъци (и сексисткия календар), бяхме изхвърлили в контейнера, който Лиъм поръча. Мама и Саф бяха започнали с подготовката на стените за боядисване, бяха изшкурили бордюрите и смятахме през уикенда да боядисаме всичко. Кадифените канапета, поръчани от мама, вече бяха пристигнали и бяха покрити с найлон и два големи чаршафа.

В местния вестник бях видяла обява за хладилни витрини и позвъних, за да разбера дали можем да вземем една. Мислех там да държим свежите маски, както и плодовете за нектарите и соковете. Представих си как ще ги наредя върху лед, с цветя наоколо и така щях да оформя един красив детайл в приемната. Оказа се, че витрината струва само трийсет лири и аз толкова се ентусиазирах, че веднага казах, че я вземаме.

Знаех, че Бен и Самър ще дойдат да помогнат (въпреки че Самър не можеше да остане дълго, защото тръгваха на къмпинг с цялото семейство). Марко беше казал, че и той ще дойде, но това беше преди концерта. Тъй като нещата между нас бяха доста объркани, бях сигурна, че няма да се покаже. Така че доста се изненадах, когато пристигна заедно с Бен. Както винаги, стомахът ми се преобърна само като го погледнах и ми се искаше да не бях облечена с граховозелената си риза от старата униформа и най-скапаните си дънки. Само за да му покажа какво изпуска, разбира се, не за да го впечатля.

Представих Марко на всички, а Бен — само на мама, защото с другите вече се беше срещал. Те двамата с мама веднага започнаха да спорят кой ще повдигне един много тежък шкаф, който не бяхме успели да изхвърлим в контейнера. И двамата повтаряха, че могат да го повдигнат без помощта на другия, но дори когато най-накрая се опитаха заедно, не успяха да го мръднат. И точно тогава се появи Самър, следвана от големите си братя. Отново ми се прииска да затворя с ръка устата на Саф, защото тя така зяпна, че цял самолет можеше да влезе в устата й.

— Точно навреме се появиха истински мъже — каза тя, като пусна най-изкусителната си усмивка.

— О, мерси много! — промърмори недоволно Марко.

— Но справедливо — сряза го Самър. — Тъй като не мисля, че две хилави момчета са от голяма полза в тази ситуация, доведох малко мускули.

Докато двамата с Марко се препираха, Джед и Джим изнесоха шкафа на боклука. В този момент пристигна Лиъм с пикапа си и те отидоха да му помогнат да разтовари.

— Ще изляза да помогна — каза Марко и се запъти към вратата, но мама го спря.

— Мисля, че има кой да свърши тежката работа, но би било добре да обереш паяжините от тавана — и му връчи метличката за паяжини.

Ха-ха! Явно не му е простила за онова, което се случи на концерта.

Докато Марко ужасено гледаше пухкавата розова бърсалка, тя връчи един нож на Бен.

— Бен, момчето ми, ще е чудесно, ако можеш да отпориш този стар мокет.

— Разбира се, госпожо Грийн — отвърна Бен, като гледаше подигравателно Марко.

Марко беше готов да му отвърне, но влезе Лиъм с няколко огромни стъкла в ръце.

— Добро утро на всички — провикна се той. После се обърна към Бен и Марко: — Здравейте, аз съм Лиъм. — Той облегна стъклата на стената и обясни: — Това ще са рафтовете за продуктите. А това е за бара за напитки — добави той, когато Джед и Джим влязоха с един плот, който сякаш тежеше около тон, и внимателно го поставиха на пода.

— Но ние не можем да си го позволим! — ахна мама. — Това е гранит и струва цяло състояние.

— Гратис е — каза Лиъм, сияейки. — Току-що приключих с ремонта на една кухня и клиентите ми го дадоха.

— Но как може някой да изхвърли такова нещо? — не повярва мама, като погали плота с любов. — По него няма и драскотинка!

Лиъм сви рамене.

— Не им бил по вкуса. Преместиха се в едно елегантно жилище и интериорът им ще е по-различен.

— Какво прахосване! — възмути се мама. — Въпреки че да си призная, и аз правех същото допреди няколко месеца. Е, както и да е, така пък е по-добре за нас. Толкова ти благодаря, Лиъм!

— Няма защо — гордо каза Лиъм. — Но това не е всичко, защото успях да взема и кухненските столчета. Тях пък ми дадоха, задето монтирах светлините в банята им. Надявам се, че ви харесват.

— Ама разбира се! — Мама не можеше да се нарадва на новите ни придобивки.

— Много добре, защото в пикапа имам и два шкафа, които също изхвърлиха. Мисля, че са перфектни за кабините. Е, обещах им луксозен педикюр и цял масаж в замяна.

Мама го прегръщаше и не спираше да му благодари. Ние със Саф и Грейс също казахме „благодаря много“, а аз седнах на едно от високите столчета. След това Джед и Джим отидоха с Лиъм за шкафовете, а Бен се захвана с мокета. Мама, Саф и Грейс се заеха с подготовката на стените за боядисване. След като разтовариха всичко от пикапа, Джед, Джим и Самър трябваше да тръгват. За малко останах сама с Марко, който държеше бърсалката, и не знаехме какво да си кажем.

Добре че Лиъм ме викна да отида с него до магазина „Направи си сам“, защото аз отговарях за цветовете на боите. Освен боите трябваше да вземем и ламинат за пода, контакти и лампи за кабините. Лиъм имаше право на отстъпка, така че всичко щеше да ни излезе по-евтино.

— Един от вас, момчета, би могъл да дойде да ми помогне с товаренето — каза Лиъм почти на вратата.

Бен скочи, но Марко хвърли бърсалката и го изпревари.

— Аз ще дойда!

Той седна отзад, така че аз се качих отпред с Лиъм. Беше мило, че дойде, но нямах намерение да се опитвам да съм любезна с него.

На входа пред „Направи си сам“ имаше щанд за рециклиране. Всеки можеше да донесе боя, която няма да използва, и да вземе друга, която му харесва. Толкова се въодушевих, като разбрах, че ако прегледам купчината, мога да взема повечето от боята безплатно. Доста се потрудих, докато намеря перфектното розово (бях си наумила да боядисаме всичко във великолепно наситенорозово), но скоро открих, че почти всички кутии са полупразни.

После обаче се сетих, че мога да използвам повече цветове, дори всички цветове на дъгата, ако тоновете са подходящи. Избрах няколко пурпурни бои, после виолетови и наситено индигово, аленочервено, голяма кутия оранжево, яйченожълто и тъмнозелено. Имаше хубав сив цвят за дървените части и за секциите, така че накрая трябваше да платим само две огромни кофи бяла боя.

Нещата се подреждаха добре. Май на нашия салон му беше писано да стане.

Когато Марко дойде да ме извика да видя цветовете на ламината (Лиъм не беше сигурен какво ще подхожда най-добре на моята нова цветна схема), не можах да се въздържа да не му се усмихна.

Той ме изгледа подозрително.

— Хей, Аби, нали се сещаш, че аз съм този, на когото се усмихваш?

— Знам — казах аз и изведнъж ми се прииска да изчистя всички глупави недоразумения между нас, вместо само да се преструвам.

— Виж, да забравим какво се случи — казах, като влизахме в магазина. — Искам да се съсредоточа върху салона.

— Става — каза той. — Както кажеш. Страхотно.

Разбрах, че това беше най-близкото до извинение, което щях да получа от него, и реших, че трябва да го приема. Ухилих се и го бутнах:

— Смятам да избера най-тежкия ламинат — подкачих го аз. — Ще е забавно да гледам как ще го замъкнеш до пикапа.

— Ах, ти, гаднярка! — викна той и също ме бутна.

Хубаво беше отново да се държим нормално, без да се цупим. Трябваше да си напомням обаче да не се държа прекалено нормално, защото за мен нормално беше да флиртувам с него и случайно да го докосвам и да го зяпам, когато не ме гледа. Трябваше да открия ново нормално от вида само приятели.

На връщане спряхме да вземем хладилната витрина. Рибарят, от когото я купих, не беше казал, че тежи един тон, и щях да се пръсна от смях, като гледах колко лесно Лиъм вдигна единия й край и как Марко се бори с другия. Опитах се да му помогна, но той не ми позволи, така че аз поседнах на тротоара и пуснах няколко тъпи шегички.

Поставянето на витрината в пикапа означаваше да се натрупат някои от нещата на задната седалка, така че накрая всички трябваше да седнем отпред. Предната седалка беше предназначена за двама, но все пак беше доста тясно и всеки път, когато Лиъм завиваше, аз се накланях към Марко и сърцето ми се разтуптяваше бързо, а стомахът ми подскачаше. „Не си въобразявай, Аби Грийн! — казах си строго. — Спомни си как се отнесе с теб на концерта. Приятел — може, но нещо повече — абсолютно не!“

Е, изглежда, това действаше. Аз се отдръпвах от него, като се хващах за дръжката на вратата вместо за ръката му, когато Лиъм вземаше завоите прекалено рязко. А когато по радиото Кати Пери запя „Горещо и студено“, двамата с Лиъм запяхме с пълен глас и на мен не ми пукаше дали Марко си мисли, че не мога да пея. По едно време го погледнах, повдигнах вежди и многозначително се усмихнах, като че ли песента се отнася до него. Исках да разбере, че зная как се държи с момичетата и че вече пет пари не давам за него.

До вечерта работихме в салона. После ядохме пици и както винаги, със Саф си разделихме една двойна пепероне. Седяхме на пода (мама и дума не даде да се издума да пробваме новите канапета), гледах какво сме свършили досега и се чувствах страхотно. Мама и Саф бяха минали стените с два пласта бяла боя, за да покрият всички стари петна, така още сутринта можехме да ги боядисаме с боите, които взехме от „Направи си сам“. Междувременно Грейс беше попълнила формулярите за безопасност и беше опаковала мострите, които трябваше да изпратим за тестване в козметична лаборатория. Някъде към осем часа Марко и Бен си тръгнаха. Казах им „до скоро“, като не пропуснах да го кажа на Марко по същия начин като на Бен, за да не си помисли, че имам специално отношение към него.

Мама и сестрите ми се качиха горе и аз останах сама. Настаних се на пода и разхвърлях около себе си листовете с мостри от боите, за да избера най-добрата комбинация. А накрая просто си седях и разглеждах какво сме направили досега и ми идваше да се ощипя, за да се убедя, че не сънувам.

В неделя бяхме само с мама, Саф, Грейс и Лиъм, но въпреки това свършихме страшно много работа. Лиъм и Грейс наредиха ламината на пода. Умната ми сестра изчисли всички ъгли и отбелязваше дъските за Лиъм, така че той само ги подреждаше. Добре че бяхме купили от онези, дето влизат една в друга, а не от другите, които се лепят, така че можехме да ходим върху тях веднага.

Реших да не боядисвам стените във всички цветове на дъгата, за да не заприлича на детска градина. Щях да комбинирам няколко основни цвята във виолетови, пурпурни и индигови нюанси по стените, вратите, дървените части и рафтовете. Плота в приемната боядисах в жълто, като го патинирах малко с шкурка и тънък златен слой. Стената зад лилавите канапета направих зелена. Не използвах оранжевата боя, защото щеше да стане прекалено шарено, но пък може би щеше да ми влезе в работа по-късно. Боядисването ни отне цялата неделя. През седмицата ще трябва да минем още една ръка и да пипнем на още някои места, но салонът вече изглеждаше удивително.

Почти бяхме готови. Остана само електротехникът, приятел на Лиъм, да свърже лампите, да боядисаме и поставим рафтовете, както и още около един милион дребни неща, но основното беше направено. Канапетата в приемната, кушетките в кабините и шкафовете бяха по местата си, а Лиъм почти беше привършил монтирането на бара. В осем часа вечерта в неделя бяхме абсолютно изтощени. Разположихме се на пода с чаши чай и риба с картофки и тогава изведнъж усетих как ме изпълва невероятна радост.

„Под дъгата“ вече беше действителност! Направихме го! Ние! Със собствените си ръце! Е, и с малко помощ от приятели, с много усърдна работа и повечко въображение. Мечтата ни стана реалност.

Сега остана само да я превърнем в успех.

Глава 11

През цялата седмица се занимавахме с приготвянето на продукти, с довършването на последните детайли в салона и с раздаването на рекламните листовки, които направихме със Самър. Саф завърши курса си по маникюр в колежа и се върна с диплома, така че беше готова да помага на мама в салона. В сряда вечерта вече имахме и работещ телефон в салона, боядисването беше окончателно завършено, касовият апарат — сложен, а електрическата инсталация — проверена и работеща. Електротехникът монтира новите лампи и противопожарната система в замяна на безплатни процедури за жена му. Веднага щом пералнята беше инсталирана (безплатно, благодарение на един колега на Лиъм, водопроводчик и вече горд притежател на серия продукти „Под дъгата“ за новата му приятелка), мама изпра всички нови хавлии и ги подреди в шкафовете.

Рафтовете бяха поставени, но още не бяхме подредили продуктите по тях. Здравната инспекция даде одобрението си без проблем (уф, олекна ни!). Остана мама да изпрати удостоверението за безопасност на електрическата мрежа и можехме да отваряме. В петък трябваше да заредим хладилника, а на гранитния плот на бара вече блестяха сокоизстисквачката и блендерът. Над бара бяхме сложили черна дъска с информация за клиентите за предлаганите сокове и нектари.

Нещата вървяха добре и за Саф и Грейс. Грейс ни разказа как когато господин Хейс съобщил на целия клас, че организира група за напреднали по математика през обедната почивка, защото Грейс Грийн помолила за допълнителни занятия, й се приискало земята да се отвори и да я погълне. Но накрая се оказало, че има още двама желаещи — Арън и Мейси. След часа Грейс отишла да обядва с тях, а после и на следващия ден и май започваше да вярва, че могат да станат приятели.

А Саф получи обаждане от колежа. С нея се свърза Сали, една от преподавателките, за да й каже, че е приета. Значи се е справила добре на практическите изпити, както и на интервюто. Саф все още се боеше, че балът от матурите й може да е нисък, но Сали казала да изчака и че ако оценките не са съвсем лоши, биха могли да обсъдят различни възможности — например Саф да се яви още веднъж на матура по време на първата година в колежа. И сега сестра ми е много по-спокойна.

Всяка сутрин се събуждах с мисълта „Остават пет дни до откриването… четири дни… три дни…“. Почти не забелязах, че това беше и последната седмица от срока, въпреки раздаването на награди в големия салон и масовото надписване на ризите. Подготовката за откриването на „Под дъгата“ отнемаше почти цялото ми време. Двете със Самър всяко междучасие правехме етикети и разпечатвахме информация за продуктите. Писането на етикетите отнемаше векове, тъй като трябваше да намерим официалните названия на съставките. Но библиотекарката, госпожа Уорнър, ни показа как да сканираме готовите етикети от всеки вид и след това да ги разпечатваме, вместо да се мъчим с копирната машина.

Всеки ден след училище всички се събирахме около масата в кухнята, за да определим времето и цените на процедурите или да приготвим още продукти, или пък слизахме долу, за да довършим нещо или да поставим картини и саксии. Така че нямах много време да мисля за Марко. Все още работехме заедно в час понякога и обядвахме заедно със Самър и Бен, но това беше. Май не беше чак толкова лошо да сме само приятели.

Поне аз си мислех така, докато в сряда вървяхме заедно към кабинета по география. По чиста случайност се оказахме сами и внезапно той ме попита:

— Искаш ли да излезем на кафе утре вечерта? Просто да хапнем нещо. Не кой знае какво…

За малко да падна. Не бях подготвена за това.

— Какво, сами ли? — не повярвах на ушите си.

— Ами представях си го повече като заедно — отговори той.

— Така ли! Извинявай, исках да кажа не като със Самър и Бен…

— Знам, шегувах се.

— О! За кое точно се шегуваше — за това със Самър и Бен или за поканата за кафе?

Знам! Голяма идиотка съм! Но трябваше да проверя.

— За Самър и Бен — каза той и се засмя притеснено. — Май не се получи много добре, а?

— Няма проблем, но работата е, че аз… — и тъкмо се канех да кажа не, след онова, което се случи на концерта, но нещо стана в главата ми и една друга Аби ми се захили: „А защо не? Това е само едно кафе. Може би дори няма да се докарвам“. — Само трябва първо да се върна у нас, така че не мога веднага след училище — чух се да казвам. — Трябва да свърша някои неща за откриването.

— Това „да“ ли значи?

— Ами сигурно… както и да е — казах аз, като успях най-накрая да събера малко самообладание, въпреки че беше късничко за това.

— Страхотно! На репетиция съм с бандата до шест, но след това съм свободен и ако това те устройва…

— Става — казах аз точно пред вратата на стаята и разбрах, че доста съм се бавила, защото всички вече бяха насядали по чиновете си.

Седнах на мястото си и си казах, че давам на Марко последен шанс. Ако пак се провали — край. Знам, че Самър щеше да ми се скара, че отстъпвам, и затова реших да не й казвам. Ако той й каже, няма проблем (въпреки че не мисля, че ще го направи). Тази среща беше напълно различна от концерта. Щяхме да сме само двамата и щяхме да можем да си поговорим. Всъщност това дори не беше среща, а просто нещо като излизане… ние двамата.

Разбира се, като се върнах вкъщи, казах на мама и на сестрите си. Но те не смятаха, че това е само излизане, а голяма работа. Трябваше да им кажа, че случилото се на концерта беше едно голямо недоразумение (добре де, не е съвсем вярно, но пък така беше по-лесно да ги убедя да дадем още един шанс на Марко, най-вече Саф). Накрая всички се съгласиха (почти).

След цялото това бурно обсъждане решихме, че трябва да направим пробно изпитание на услугите в „Под дъгата“, и тъй като аз имах среща, която си беше просто излизане, но щеше да е добре да се приготвя, щях да съм първият клиент.

Когато на другия ден се върнах от училище (където се държах напълно и абсолютно равнодушно с Марко през целия ден — направо чудо!), мама и сестрите ми ме накараха да оставя чантата си и да облека дрехите, които Саф ми беше приготвила — лилавата ми рокля и черен клин с една нейна тънка рипсена жилетка и гуменките на Грейс. Хм, изглеждах доста добре. След това Саф ми подаде чантичката (мама беше мушнала една десетачка в нея) и ме изпрати долу. Мама не се шегуваше, като каза, че ще направи истинска проба от начало до край, така че ме оставиха да чакам навън няколко минути и след това да вляза като истински клиент.

Художникът се беше покатерил на една стълба и довършваше над вратата надписа „Под дъгата“ с прекрасни лилави букви върху златен фон. Този надпис сякаш превръщаше салона ни в реалност и аз не можех да не се усмихна. Нашата мечта се сбъдваше и аз бях на път да стана първият клиент.

Влязох и… ето ги всички, усмихнати пред мен. Грейс седеше на рецепцията и ме поздрави с добре дошла, провери часа ми и ме покани да седна на едно от лилавите кадифени канапета (бях първата, на която беше позволено да седне на тях). После дойде Саф, взе жилетката ми, попита ме дали искам чай или кафе и ме информира, че имат и богат асортимент от билкови чайове.

Толкова беше забавно да се правим, че не се познаваме, и да ми викат госпожо. Саф лакира ноктите ми на масата за маникюр и не можахме да спрем да се кикотим, когато ме попита дали имам братя и сестри, а аз отговорих, че имам две лоши по-големи сестри и че съм нещо като Пепеляшка. След това тя ме гримира, а мама приготви няколко вълшебни нектара от манго с ябълков сок, лайм и мед. Грейс включи новия сиди плейър и сложи диска със „Сестрите го правят за себе си“. Скоро танцувахме из салона с нектарите в ръка и пеехме с пълно гърло.

В този момент иззвъня телефонът.

С танцова стъпка аз отидох до рецепцията и вдигнах слушалката.

— Добър ден, „Под дъгата“ — казах с изискан телефонен глас, а всички около мен подвикваха и се смееха.

— Аби, ти ли си, мила?

Сърцето ми спря.

— Ъъъ, здрасти, татко…

Мама, Саф и Грейс замръзнаха. Грейс клекна зад плота, изключи музиката и изхвърча навън. Мама я последва.

— Добре ли си, миличка? Много се радвам да те чуя — казваше татко. — Толкова ми липсвахте и толкова се тревожех за вас, но нямах номера ви. Как сте? Къде сте? Това е кодът за Девън, нали? Какво правите там?

— Ами, аз, ъъъ… — заекнах аз. Да чуя гласа на татко беше такъв шок за мен, а и имаше толкова много за казване, че не знаех откъде да започна.

— Аби, мила? Слушай, това е един временен телефон и нямам много пари в картата. Запиши си номера, в случай че ни прекъснат, може ли?

— О, добре. — Грабнах едно листче и той ми продиктува номера.

— Може ли да чуя Грейс и Саф, мила? — попита той след това.

Махнах на Саф да дойде на телефона, но тя поклати глава и излезе, също като мама и Грейс.

— Ами, те не са тук… — измънках.

— О, не! Бяха там преди минутка, чух ви всички. Къде отидоха? Не разбраха ли, че аз съм на телефона?

Пауза.

— О! — въздъхна татко. — Но вие сте мои дъщери…

Ами да беше се държал малко повече като баща тогава, помислих си, но прехапах устни и измънках:

— Ще повикам мама.

— Не, недей! — бързо каза татко. — Не съм готов да разговарям с нея.

— Ами мисля, че точно така се чувстват и Саф и Грейс — отрязах го аз. Не можах да се сдържа, думите сами излязоха от устата ми.

Трепнах, като чух какъв звук издаде татко — като че ли го бях ударила в корема.

— Е, разкажи как сте? — попита той след малко, като се опитваше да звучи бодро. — Какво е това „Под дъгата“?

— Това е нашият нов козметичен салон, в който ще продаваме и… — Думите не излизаха от устата ми, главата ми бръмчеше, а устата не ми се подчиняваше. — Официалното откриване е в събота, така че ние сме…

— Толкова скоро? Чудесно ще е за вас! Няма да пропусна големия ден. Какво ще кажеш да взема колата на един приятел и да дойда?

Замълчах, а мозъкът ми щеше да експлодира от мислене — как да му кажа да не идва? Бях толкова объркана. Бих се радвала да дойде за откриването, но от друга страна, му бях бясна — наистина ли си мисли, че може да се появи просто ей така и да очаква да го посрещнем с отворени обятия? Е, не се наложи да му казвам нищо. Мълчанието ми го направи вместо мен.

— Приемам това за отговор „не“ — промълви той.

Имах чувството, че всеки момент ще се разплаче. Така се чувствах и аз.

— Татко, това не значи, че не искам… Само дето…

Той се покашля.

— Сигурно имате много работа сега, така че ви оставям да я свършите. Успех в събота! Надявам се всичко да тръгне добре и поздрави всички от мен… Обичам ви!

Опитах се и аз да му го кажа, но думите просто не искаха да излязат, после линията прекъсна и настъпи тишина.

— Обичам те! — казах пресипнало и затворих.

Внезапно се почувствах толкова изтощена, че ми се прииска да легна и да спя поне една седмица.

Мама и сестрите ми се струпаха около мен.

— Не пожела да говори с мен, нали? — викна мама. — Какъв страхливец!

— Как въобще се е добрал до номера ни — чудеше се Саф.

— Трябваше да позвъня на Роджър и Лора за нашите неща и ги помолих да му го дадат — обясни мама.

— Какво? — викна Саф. — Ти си му го дала!?

Мама въздъхна.

— Да, както и адреса. Той ви е баща и има право да знае къде сте.

— Е, но няма право да говори с мен, вече не! — озъби се Саф. — След това, което стори, не искам да го видя никога!

— Аз също не говоря с него — заяви Грейс. — Можеш да му го кажеш, ако се обади пак, Аби. Не ме интересува какво има да ни каже. — След това стисна зъби и потъна в мрачно мълчание.

Изведнъж ми стана мъчно за татко.

— Не говорете така, той все пак ни е баща — прошепнах аз и всички веднага ми се нахвърлиха.

— Защо го защитаваш, след като той се отнесе с мама така? — викна Грейс.

— Аз не го… аз само… — започнах аз, но Саф ме сряза:

— Как можеш да говориш спокойно за това, Аби? Изглежда, пет пари не даваш за това, което направи той!

Тогава направо ми причерня. През цялото време повтаряха, че съм била силната.

Е, сбъркали са.

— Как смеете! — креснах. — Разбира се, че ме е грижа! През цялото време мисля само за това. Много бих искала да се ядосам истински като теб, Саф, или да се нарева едно хубаво като мама или да съм над нещата като Грейс. Всъщност бих искала да направя всички тези неща. Но някой трябва да държи това семейство!

Всички ме зяпнаха втрещени.

— Аби, миличка, аз… — започна мама, но аз не бях свършила. Още не.

— Ужасна си с татко, знаеш ли! — креснах аз на Саф. — Същият този татко, който ти купи устройството за караоке, когато беше на осем, и след това седеше да слуша концертите ти в продължение на следващите четири години, въпреки че изобщо не можеш да пееш!

— Как смееш, разбира се, че мога да пея! — възмути се Саф, но аз не й обърнах внимание и се обърнах към Грейс.

— И той е същият татко, който закачи фенера пред прозореца ти, за да можеш да виждаш, че няма никакви чудовища, които дебнат в градината през нощта. Същият татко, който написа онова малко писъмце от чудовищата, които казваха, че отиват да живеят на друго място. — Изгледах зверски двете си сестри. — Разбира се, че ще му дадем номера си, и разбира се, че вие двете ще говорите с него. Той толкова се разстрои, когато отказахте, а когато разбра, че не е добре дошъл в събота… — Гласът ми секна и сълзите потекоха по бузите ми. — Искам да кажа, че аз също не смятам, че той трябва да дойде, всичко е толкова сложно, нещата са прекалено… объркани. Но въпреки това той е татко… Той е нашият татко… — Сълзите ми вече течаха като река и аз трябваше да млъкна.

Саф наистина се разстрои.

— Аз не бях ужасна с него или поне не исках да съм.

— А аз исках! — отсече студено Грейс.

Мама ме прегърна.

— Аби, миличка, никой не е лош с него нарочно. Просто това, което се случи, беше такъв шок и…

— Знам, че беше — хълцах аз. — Аз съм тази, която е тук за всички, да събирам парчетата, да бърша сълзите, да решавам проблеми. — Погледнах Саф и добавих: — Да раздавам успокоителните. И основно да повтарям, че всичко ще се оправи, дори и когато сама не вярвам в това. Защо винаги аз трябва да съм силната? Кога ще може и аз да се размекна?

Мама изглеждаше ужасена.

— Но, Аби, ти знаеш, че винаги можем да си поговорим…

— Не! — изкрещях аз. — Не искам да говоря за това. Каква е ползата? Каквото е станало, е станало. Само искам да разберете, че аз не съм по-силна от вас! Аз съм толкова наранена, изплашена и гневна, колкото и вие!

— О, Аби! — възкликна Саф и се опита да ме прегърне, но аз се измъкнах.

— Трябва да тръгвам. Имам среща, забравихте ли? — Не можех дъх да си поема от хълцане, грабнах чантата си и се втурнах навън.

Двайсет минути по-късно седях в тоалетната на кафенето. Единственото нещо, което всъщност ми се искаше, беше да се върна тичешком в апартамента, да се заключа в стаята си (де да имах такава!), да си изплача очите, а след това да заспя и да не се събуждам, докато всичко не се оправи. Но както винаги, бях решена да продължа напред. И така, ето ме тук. Опитвам се да оправя грима си и да си лепна усмивка, която дълго да остане на лицето ми. Не се получаваше и трябваше да стискам устни, за да не се разплача.

Все още треперех, когато излязох от тоалетната. Марко беше дошъл и като ме погледна и се усмихна, стомахът ми направи обичайното си превъртане, а аз се заклех да не позволя нищо да развали това.

Прегърнахме се за здрасти (още няколко превъртания на стомаха) и Марко отиде до бара да вземе нещо за пиене. Тогава се опитах да се взема в ръце, но не успях — чувствах се толкова нещастна. Той се върна с ягодови млечни шейкове и ми подаде менюто. Вдигнах го пред лицето си и се направих на силно заинтересувана от бургерите, които предлагат, защото усещах, че ако заговоря, ще се разплача.

— Земята вика Аби! Избра ли си нещо? — Марко ми се усмихваше над менюто. — Питам те за трети път.

Разбрах, че зяпам менюто с празен поглед от часове, а през главата ми минаваше всичко, което се беше случило в „Под дъгата“.

— О, извинявай, ъъм… не знам. — Толкова ми беше лошо, че нямаше начин да хапна каквото и да било. — Не съм гладна — добавих вяло.

— Ами хубаво — каза той и ме изгледа изпитателно.

Аз гледах масата, тъй като не исках да забележи, че съм плакала.

— Ако не харесваш храната тук, можем да отидем другаде — предложи Марко.

— Не, не е това — измънках. — Просто не съм гладна, но ти си вземи нещо.

Той сви рамене.

— Ще се чувствам тъпо да ям сам. Ще си взема нещо по-късно.

— Ами добре. Как мина репетицията? — успях да попитам.

Добре че той се разприказва и не спря, а аз само кимах от време на време. Постепенно разбрах, че излизането ми беше абсолютна грешка. Исках той да ме види енергична, остроумна и спокойна, а вместо това се чувствах дребна, безлична и уязвима, като че ли всеки момент ще се разпадна на милион парчета. Подрънкването на прибори и бъбренето наоколо ми се струваха прекалено силни, светлината — прекалено ярка, и изведнъж…

Просто трябваше да се махна от тук!

Скочих на крака и без да искам, бутнах масата. Чашата падна с трясък на пода, а шейкът се разплиска навсякъде. И шумът престана да бъде проблем, тъй като всички млъкнаха и ме загледаха.

Марко изглеждаше стъписан и объркан.

— О, Аби, няма нищо! — спокойно каза той, като видя ужаса, изписан на лицето ми.

Аз се обърнах и изтичах на улицата.

— Хей, къде тръгна? — чух го да вика след мен.

Отначало не знаех къде отивам, но знаех, че не мога да се върна в апартамента. Не още. Реших да ида у Самър, но в този момент забелязах познато лице сред група момчета, които вървяха срещу мен от другата страна на улицата.

Бен!

— Аби! — извика той, когато наближиха, и веднага забеляза, че не съм добре. Каза нещо на приятелите си и бързо пресече улицата. И въпреки че бяхме насред улицата, не можах да се сдържа — ревнах и започнах да му разказвам какво стана в „Под дъгата“.

Той мълчеше и ме слушаше. Накрая ме прегърна и ме накара да седна на перваза на една витрина. И точно така ни видя Марко: аз — седнала на перваза и бършеща сълзите си, а Бен — сложил ръка на рамото ми.

Марко дойде при нас, изглеждаше бесен.

— Аби, какво става? Защо си тръгна така? Накара ме да се почувствам като пълен идиот!

Не можех да повярвам. Той дори не забеляза, че току-що си бях изплакала очите!

— Е, сега поне знаеш какво е да се чувстваш така! — срязах го аз.

— О, това ли било? Искаш да се реваншираш за концерта? Въпреки че не разбирам защо се сърдиш на мен, когато ти излезе с него за половин час… Но както и да е, поздравления, ти печелиш!

Марко не беше прав, разбира се, но нямах желание да споря.

— А сега двамата се срещнахте, за да ми се надсмивате, така ли? — изръмжа той.

— Приятел… — започна Бен.

— Приятелите не си отмъкват момичетата един от друг! — отряза го Марко.

— Извинете, аз не съм предмет! — възмутих се аз. — И освен това…

— Няма лошо, ако харесваш Бен — каза Марко студено. — Страхотно е дори! Както и да е. Искаше ми се да ми го беше казала направо.

Не беше прав, но на мен ми беше все едно — ако наистина мисли, че съм излъгала, че искам да сме приятели, а след това нарочно съм го оставила да се чувства глупак и излизам с най-добрия му приятел, спокойно може да върви по дяволите!

— Почакай малко, ти не… — започна Бен, но Марко вече беше отпрашил.

— Той дори не забеляза, че съм разстроена! — викнах аз. — Тогава щеше да разбере защо беше сложил ръка на рамото ми. Значи той може да флиртува с половината училище, но аз не може да седя тук с теб, когато е ясно, че сме само приятели, така ли? Кретен!

Скочих с намерение да ида при Самър, но след това се сетих за щастливия й дом и си помислих, че това е последното място, където бих искала да съм в момента.

— Ще повървя с теб — предложи Бен.

— Благодаря, но не искам да се прибирам — поклатих глава аз. — Искам малко въздух.

— Добре — каза Бен. — Ще се оправиш ли?

Успях да се поусмихна.

— Ще се видим по-късно!

— До скоро. И умната, нали?

Тръгнах към Вайа Айлънд, без да обръщам внимание на подсвиркванията на скейтърите, като минавах по билото. Пресякох мостчето и ми стана малко по-спокойно. Купих си кафе и шоколад от лавката и седнах на една от пейките до реката. Тъй като си нямах мое собствено пространство в апартамента, тази пейка щеше да е моето място.

Седях си, отпивах от кафето и си мислех за татко и за Марко, за мама и за сестрите ми. После гледах лодките, които минаваха край мен, и се опитвах да не мисля за нищо. Това помогна малко, защото след половин час се почувствах по-добре. След още половин час задникът ми се схвана и огладнях. И макар апартаментът да беше последното място, където исках да съм, тръгнах натам.

Щом влязох, изпаднах в шок — в добрия смисъл. Саф ме чакаше на вратата и сложи ръце на очите ми. Замириса ми на боя, но още не можех да разбера какво бяха намислили — помислих, че може да идва от салона.

— Саф, какво правиш? — извиках аз, когато тя ме преведе през хола. Когато спря, усетих, че мама и Грейс стоят от двете ми страни.

— Знам, че не е лесно да живееш в една стая с майка си — чух гласа на мама, — особено ако винаги си обичала да си имаш своя собствена. Съжалявам, че няма възможност да си имаш истинска стаичка, но се надяваме това да ти хареса.

— Тадааа! — пропя Грейс, когато Саф махна ръце от очите ми.

Ахнах и после започнах да се смея от изненада. Леле! Не беше за вярване. Мама беше изтъркала високия прозорец в килера и сега той изглеждаше много по-светъл от преди. Стените трептяха от топлото отражение на светлините върху оранжевата боя, която не бяхме успели да използваме в салона. Две избродирани възглавници бяха сложени на пода. Плейърът от една от кабините беше сложен в ъгъла и до него имаше куп дискове.

— Харесва ли ти? — повтаряше постоянно Саф и танцуваше наоколо.

— Жестоко е! — Протегнах ръка да докосна стената, но Саф извика:

— Внимавай, още е мокра!

Отдръпнах ръка и им се усмихнах.

— Невероятно е! Много ви благодаря!

Мама беше права. Винаги съм използвала стаята си, за да си мечтая и да правя планове, да чета, да измислям козметични продукти, да рисувам и да пиша. Тя ми липсваше много, но не исках да се оплаквам — в края на краищата тук никой нямаше собствено пространство.

— А тези откъде ги взехте? — попитах и посочих възглавниците на пода.

— От Лиъм — отвърна мама. — Надникнах, за да го питам дали ще дойде да постави ламината в стаята, и той ми ги предложи, защото вече не ги искал.

Толкова мило ми стана. Сигурна бях, че не е мислел да се разделя с тях.

— Искахме само да знаеш, че сме ти много, много благодарни! — каза мама и силно ме прегърна.

— Знам — казах. — Съжалявам, че се развилнях така.

— Не се извинявай, беше права. Всички така бяхме потънали в проблемите си, че не видяхме, че и ти имаш грижи.

— Искаме да те подкрепяме, както ти подкрепяше нас — гушна ме Грейс.

— Но трябва да ни оставиш да го правим, Аби — добави Саф.

— Става — усмихнах се аз. — Но Саф, това за пеенето ти, не исках да го кажа.

Не беше съвсем вярно. Тя непрекъснато пее из къщи, но, ако сме честни, не е Леони Луис. Никога обаче не бих й го казала, ако не бях толкова разстроена. Мисля, че мама и Грейс мислеха същото, но и те не казаха нищо. Всички знаем колко е важно за Саф, а освен това кои сме ние, че да кажем, че не може да стане по-добра? Така че и трите много се изненадахме, когато тя само се засмя и каза:

— Винаги съм знаела, че не съм добра. Но пък има други неща, освен пеенето… актьорство… шоу програми… Все някак ще стана известна.

Никой от нас не знаеше какво да каже.

— О, миличка… — започна мама.

— Всичко е наред. Наистина — прекъсна я Саф. — Между другото, как мина срещата? — смени темата сестра ми.

— О, ами не можа да се състои — измънках аз. — Чувствах се просто… нали знаете… Може би друг път.

— Толкова съжалявам, миличка! — въздъхна мама. — Ние я провалихме, нали?

— Искаш да кажеш татко! — отсече Грейс.

Свих рамене.

— Просто не улучих момента, това е.

Не се впуснах в подробности за случилото се. Не можех да преживея цялата драма отново с тях, не и като знам как реагираха след концерта. Вече си бях научила урока за Марко, това беше главното.

— Грешиш за едно нещо — погледна ме внимателно мама. — Струва си да се говори за нещата, дори и ако не можем да ги променим. Това ще ти помогне. Всъщност ще помогне на всички ни. И понеже знам, че ти е трудно, аз имам идея как да ти помогна.

— О, не, какво си намислила сега? — измърморих, когато тя ме поведе към кухнята.

На масата имаше няколко листа хартия, писалки, голяма тенджера и четири чаши вода.

— Писалките и листовете са, за да напишем какво искахме да кажем на татко днес по телефона, но не го направихме, защото не ни стигнаха силите — обясни Грейс.

— Или нямах възможността, в моя случай — промърмори мама.

— А тенджерата е, за да ги изгорим в нея, така че всичко да си отиде от нас, нали, мамо? — попита Саф.

Мама кимна.

— А чашите с вода бяха моя идея, в случай че огънят излезе от контрол — добави Грейс.

— Добра идея, особено след като аз съм наоколо — казах аз.

Всички се ухилиха, като си спомниха как подпалих банята.

— Е, готова ли си? — попита Саф.

Всички взехме по един лист и писалка и всеки се сви някъде в апартамента, за да пише. Боята беше мокра в моята стая, затова аз седнах на пода в банята и се облегнах на ваната, за да напиша посланието си до татко.

Когато се събрахме, смехът и шегите бяха спрели и всички бяхме тихи и сериозни.

Мама запали остатъците от моята миришеща на жасмин и бергамот свещ и каза:

— И така, кой започва?

Естествено, първа беше Саф.

Очаквах яростна тирада, мисля, че всички я очаквахме, но вместо това тя четеше с тих, треперещ глас:

— Не мога да повярвам, просто не мога да повярвам, че ти ни причини всичко това. Продължавам да мисля, че ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било сън и че всички ще сме си отново вкъщи заедно. Аз просто не мога да повярвам, че ти така ни нарани…

Трябваше да го разбера отдавна. Под цялата си опърничавост и напереност, тя беше истински наранена. Доверието й в татко беше сринато. Тя приближи листа си до пламъка и когато той запламтя, го пусна в тенджерата. Ние с мама я прегърнахме, а Грейс застана до тенджерата с чаша вода във всяка ръка за всеки случай.

— Отлично се справи, ангелчето ми! — каза мама, така както правеше, когато Саф беше малка.

— Благодаря! — прошепна Саф.

Грейс внезапно грабна своя лист и започна да чете:

— Ти наистина ни подведе, татко. — Гласът й тежеше от тъга. — Вярвах, че ще се грижиш за нас, но ти не го направи и сега аз не се чувствам в безопасност. Страхувам се за всичко — за настоящето, за бъдещето, дали в училище всичко ще е наред, дали „Под дъгата“ ще потръгне, дали ние ще сме добре… — Замълча, а сълзите й потекоха и тя за пръв път ни остави да я прегърнем, макар и само за миг, запали своя лист и го пусна в тенджерата.

— Твой ред е, мамо — каза Саф.

Мама се засмя малко истерично и извади листчетата от джоба на роклята си. Те бяха изпълнени с едрия й завъртян почерк.

— Мамо, това е цяло есе! — подразни я Саф.

— Имате късмет, ако разполагах с повече време, щеше да стане роман! — промълви мрачно тя. Пое си дълбоко въздух и като стискаше листчетата с трепереща ръка, започна: — Как можа да не ми кажеш какво се случва? — Пауза. Дълбоко дишане. — Винаги сме решавали нещата заедно. Да, наистина ми е болно за връзката ти с друга жена и за бизнеса, но заедно можехме да решим проблемите и да спасим семейството си. А дори и да не успеехме, можехме да се разделим по начин, който щеше да даде повече време на момичетата да свикнат. Онова, което наистина ме убива, е, че не ми даде шанс да се опитаме да оправим нещата, ти просто изчезна и ме остави да събирам парчетата. — Пауза. Две дълбоки вдишвания. — Когато се омъжих за теб, мислех, че е завинаги. Знаех, че ще има трудни моменти, но когато нещата се влошиха, ти просто не можа да се справиш. Какъв страхливец си! И най-лошото е, че винаги си казвал, че страшно ще се разправиш с всеки, който се опита да нарани дъщерите ни, но сега ти ги нарани повече, от който и да е друг. За щастие, те са силни и разумни и ние ще се справим, но не трябваше да става така, наистина не трябваше… — Мама отново пое дъх, смачка листовете и ги запали с доволен вид.

Беше мой ред.

Отначало не мислех, че мога да прочета какво съм написала, но пълните с очакване очи на мама и сестрите ми ме накараха да се почувствам по-силна, и зачетох:

— Обичам те, татко — почти прошепнах аз. — Съжалявам, че не можах да ти го кажа днес, но съм толкова объркана и ядосана, а и сметнах, че не го заслужаваш. Изпитвам и жал към теб, но не много. Имаш много за наваксване. Опитвам се да гледам оптимистично на всичко, но ми трябва време…

Вдигнах поглед и казах:

— Ами, това е.

— Добре се справи, Аби — усмихна се мама.

Нямаше сълзи. Мисля, че бях изплака всичките днес, но се радвам, че можах да кажа на глас нещата, които дни наред седяха в главата ми. Нищо че татко нямаше как да ги чуе. Поне вече имаше телефонния ни номер, както и аз неговия. Обещах си, че когато нещата се поуспокоят, ще му се обадя и ще му кажа някои от тези неща — и гневните, и обидните, но и това, че го обичам. Изгорих листа си и всички се прегърнахме, като дръпнахме и Грейс, без да се интересуваме дали й харесва, или не.

Когато най-после се пуснахме, мама каза:

— Е, добре, а сега е време за празнуване, защото продължаваме напред, както и защото… — Тя отвори хладилника и ние видяхме чинии, пълни с прекрасните мамини хапки.

— О, мамо, чудесно е! — ахнах аз.

— Нищо особено, това са хапките, които мисля да приготвя за откриването — каза мама, докато отрупваше масата с ароматни, апетитни деликатеси. — Хубаво ще е да ги пробвате първо вие — не искам да прогоня клиентите.

Разбира се, нямаше никакви изгледи за това. Мама прави сандвичи от години и е невероятно добра в това. Тя просто знаеше, че се нуждаем от малко празнично настроение.

Имаше миникишчета с аспержи и грюер, кростини с козе сирене, с червени боровинки и лентички пушена сьомга, завити около сиренце крема. Беше напълнила и воловани с мус от скариди, с по една чушчица, моцарела, маслинка или скарида отгоре. Беше направила и сладкиши — плодова салата в цветовете на дъгата от парченца ягоди, папая и ананас и малка купичка с ванилов сос, за да ги топваме в него.

— Можем ли да си позволим да ги ядем сега? — попита Грейс, като се намръщи. — Може би е по-добре да ги оставим за събота, вместо да правим нови. Всяко пени трябва да отива в салона, нали се сещате?

Мама се засмя.

— Това не е от бюджета ни. Може да са ни взели къщата, колата, вещите, дори и ризите от гърба ни, но не могат да ни вземат точките „Нектар“! Оказа се, че съм спестила много повече, отколкото мислех, така че взех автобуса до „Сейнсбъри“ в Пейнтън.

Седнахме за нашето прекрасно пиршество, като се смеехме и шегувахме и си правехме планове за тържественото откриване.

— О, а какво казаха Роджър и Лора за нещата ни? — попита Грейс с пълна уста.

Мама се понамръщи.

— Новините не са добри, за съжаление. Съдебните изпълнители успели да приберат всички електрически уреди, обувките ми и порцелана, но като си заминали, Роджър и Лора прибрали останалите ни вещи в гаража си. Важното е, че не сме загубили нищо, което е важно за нас. Все още имаме албума с рисунките ви от началното училище, всички кутии с картичките за рождени дни и Коледа. Не са пипнали и медалите на дядо от войната и документите, слава богу, както и семейните албуми.

— А розовото зайче? — попитах аз. То беше доста раздърпано, но аз си го обичах.

— Здраво и читаво е. И синьото мече — добави тя, намигайки на Грейс.

Грейс не можа да скрие усмивката си, въпреки че преди три години беше заявила, че е прекалено голяма за синьото мече, и го беше пъхнала на дъното на гардероба си.

— А машата ми? — попита нетърпеливо Саф. — Моля те, кажи, че са ми я оставили.

Всички избухнахме в смях.

— Ама какво ви става? Аз наистина си я харесвам, не разбирате ли?

Сякаш огромен товар се смъкна от гърбовете ни, като изговорихме всички неща, които искахме да кажем на татко, независимо от това, че той нямаше как да ги чуе. Стана ни леко и светът внезапно стана по-ведър. А видът на масата, покрита с красивите свежи вкуснотии на мама, ни караше да се чувстваме още по-добре. Вече не бягахме от стария си живот, а се бяхме устремили към новия.

Глава 12

В петък Марко не ми говореше, което ме устройваше, защото и аз не му говорех. Добре че беше последният ден от срока и вече нямаше да съм принудена да го гледам по цял ден. Самър няколко пъти попита какво става, но й казах, че не ми се говори за това. Бях прекалено заета да мисля за откриването на салона и всички дребни неща, които оставаха за вършене.

— Да кажем, че му беше даден последен шанс, но той го пропиля — промърморих по някое време и след това делово я заведох в библиотеката, за да направим последните етикети за продуктите.

След училище двете с Грейс веднага се прибрахме у дома, за да помогнем с последните приготовления в салона. Към шест и половина Грейс миеше пода, а Саф и мама подреждаха цветя във вазите. Тъкмо изсипах кутийките с мостри от балсама за устни, когато ме стресна почукване по прозореца.

Марко!

За миг си помислих да се скрия в кухничката, но знаех, че е по-добре да поговорим — ако не за друго, то поне заради Самър и Бен. Днес те също имаха скапан ден заради сръднята ни с него. Горкият Бен през цялото време се опитваше да го убеждава, че между нас няма нищо. Поех дълбоко въздух, опитах се да спра треперенето на краката си и излязох от салона.

Приближих се несигурно и коремът ми направи обичайното си превъртане, но успях да се овладея и да не припадна от притеснение.

— Привет — измънках.

— Привет…

Дълга агонизираща тишина.

Той дойде да ме види — мислех си аз, тогава той да говори пръв.

Виждаше се, че му е неудобно, сложил ръце в джобовете и пристъпвайки от крак на крак.

— Аз… ъъъъ… просто си помислих… предполагам, че няма да ме искаш тука утре, така че дойдох да ви пожелая успех.

Аха! Значи не е дошъл да ми се извини.

— Хубаво е, ако си с Бен — каза той, като гледаше покрай мен. — Той е много готин. А и защо да ти държа сметка с кого си, така или иначе, не сме били заедно или нещо такова…

Въздъхнах. Докога все това?

— Между мен и Бен няма нищо. Не си падам по него. Не че ти дължа обяснение — измърморих сърдито.

Марко ме погледна закачливо:

— Това значи ли, че не си ме отписала напълно?

Уф, той мисли само за себе си! Исках да му кажа да се маха (или да извикам Саф да му го каже с ботушите), но се сетих за листовете, за тенджерата и как ми олекна след това. Реших, че е време да кажа на Марко всичко, което чувствах, дори и да изглеждам задръстена и тъпа.

— Ако се беше вгледал, вместо да си тръгнеш вчера, щеше да забележиш, че Бен ме беше прегърнал, защото бях разстроена — започнах аз.

Марко ме погледна изненадано.

Аз продължих:

— Нима наистина мислиш, че това в кафенето беше номер, за да те накарам да се чувстваш глупаво, както аз се чувствах на концерта? За такава ли ме мислиш!?

— Разбира се, че не! — възкликна той. — Просто ме накара да се чувствам като пълен идиот, не знаех защо се държиш така странно с мен, а след това избяга и като те видях с Бен, предположих…

— Е, излъгал си се! — срязах го аз. — Не всичко се върти около теб, Марко! — И му разказах за обаждането на татко, за реакцията на мама и сестрите ми и за моя тотален срив.

Очаквах, че той ще направи нескопосан опит за извинение. Ясно беше, че имам сериозни проблеми. Но той мълчеше притеснено.

— Защо не ми каза още щом дойде в кафенето? — попита Марко накрая. — Аз бях пред теб. Защо отиде да говориш с Бен, а не с мен?

— Добре де, съжалявам. Не трябваше да крия, че съм разстроена. Но истината е, че мога да говоря с Бен, защото той е просто приятел, а с теб, ами… — Притесних се, знаех, че ще е неудобно да призная, но трябваше да го направя. — Исках да те впечатля. Исках да ме видиш щастлива и блестяща. Исках да съм независимото момиче, което ти мислеше, че съм, а не изплашено и пречупено същество, което си мисли, че никога повече няма да е щастливо.

Марко премигна объркано.

— Не мисля, че си такава или онакава. Мисля, че ти си ти… Но те разбирам, аз също исках да те впечатля…

Е, това вече минаваше всякакви граници.

— Да бе! Ако ме харесваш наистина, защо ме покани на концерта, а след това се държа сякаш съм празно пространство?

— Какво? — зяпна Марко.

— О, я стига! Знаеш за какво говоря. Добре че Бен и Самър бяха там, иначе щях да си седя самичка, докато моят така наречен кавалер флиртува с цяла тайфа момичета.

— О, божичко! — въздъхна той. — И ти помисли, че… Говорех с тях само защото исках да те впечатля, исках да видиш колко съм популярен… Тъпо, нали? По дяволите, май наистина се издъних! Честно, дойдох при вас, за да съм с теб, а ти излезе, и то с Бен. Нямаше те сума ти време и аз помислих, че играеш някакви игрички. Че искаш да ни настройваш един срещу друг.

— Кога най-после ще разбереш, че не съм такава? — въздъхнах аз.

— Знам! Съжалявам! — погледна ме той в очите, а после извърна поглед.

Наистина беше засрамен и му беше неудобно.

— Знам, че това не е извинение, но ти объркваш мозъка ми — тихо продължи той след малко.

Сетих се за премеждието с калиевия хлорат и четиринайсетте гумени мечета. Трябва да призная, че знам за какво говори Марко. И все пак не исках да му се размине толкова лесно.

— Имаше куп възможности да поговориш с мен. Дойдох при вас и стоях до теб около петнайсет минути, но ти се държеше така, все едно ме няма. Дори не ме представи на приятелите си.

— Знам как изглежда, но тъкмо щях да го направя и… видях, че всички са очаровани от теб. Ти изглеждаше зашеметяващо и… ами, Деклан има страхотен глас, Тей е толкова талантлив поет, а Шаз е просто страхотен… Колко време щеше да ти отнеме да решиш, че предпочиташ да си с някого от тях, вместо с мен?

— Това е тъпо! — извиках аз. — За толкова лекомислена ли ме смяташ? Аз отидох там с теб, защото наистина те харесвах.

— Харесваше ме? В минало време? — попита тихо той.

Не казах нищо.

— Виж, всичко, което казах за себе си, е вярно. Толкова исках да те впечатля, че накрая се получи точно обратното. Голям глупак бях, знам. Но работата е там, че искам да съм с теб от първия миг, когато те видях по време на бурята. От тогава не мога да мисля за никой друг. Досега не съм имал такова чувство към никого и не знаех как да се държа. А сега обърках всичко…

Той ме хвана за ръка. Усетих как между нас прескочи искра, точно както през първия ден. Това ме върна обратно на земята. Да, той не ме беше преценил правилно, но и аз не бях права за него. Бях видяла само суетната му, високомерна фасада, но не и чувствата, които се криеха под нея.

— Моля те, Аби, дай ми още един шанс!

Погледнах го в очите и разбрах, че иска точно това, разбрах как се чувства. Откакто го видях, се бях надявала да ми каже точно това.

Но сега поклатих глава.

— Не мога… — Думите заседнаха в гърлото ми, но трябваше да ги кажа. — Сега разбирам, че не си искал да объркаш нещата и ти се заклевам, че и аз не го исках. Но всеки път, когато се опитаме да бъдем заедно, резултатът е провал. В момента животът ми е пълен хаос и толкова много неща се случват, че ако отново нещо се обърка между нас, не мисля, че ще мога да се справя.

Заставих се да отдръпна ръката си.

Марко само ме гледаше — изглеждаше съсипан. Аз също се чувствах ужасно, като че имах голям камък в стомаха си. Не можех да понеса погледа му, но трябваше да съм силна. Веднъж вече сърцето ми беше изтръгнато от татко. Ако и Марко направи същото, нямаше да се справя. Трябваше да запазя самообладание и да се съсредоточа върху салона в името на семейството.

— Провалих се, нали? — каза той най-после.

— Не ти! Тоест — не само ти. Просто моментът не е удачен. Виж, може ли да останем приятели? Харесва ми да излизам с вас. Днес беше ужасен ден за всички ни. Не искам пак да се повтаря.

Стегнах се, като очаквах да ми каже какво да направя с това приятелство. Знам колко е горд, а аз току-що го отблъснах. Но чух едно тихо:

— Добре… Приятели… става, предполагам…

И после си тръгна, без да каже довиждане. Усетих как сърцето ми тръгна с него.

Когато се качих в апартамента, мама правеше от нейните вкусни хапки за откриването (този път ни перваше по ръцете, когато се опитвахме да вземем някоя). Саф и Грейс слагаха продуктите в кутии, за да ги свалят надолу. Аз казах „здрасти“ и започнах да вадя продукти, за да приготвя последните две свежи маски за лице.

— Е? — не се стърпя Саф.

Мама и Грейс също ме погледнаха с любопитство.

— Какво, е? — измънках аз. Но си знаех, че няма начин да мине, без да им кажа за разговора с Марко. Всъщност бях учудена, че не се бяха залепили за прозореца да подслушват. Казах им всичко почти дума по дума…

— О, това е убийствено романтично! — възкликна Саф. — Любов от пръв поглед, точно като Ромео и Жулиета.

— Убийствено романтично е много точно — изсмя се Грейс. — И Ромео, и Жулиета накрая глътнаха отрова.

— Защо винаги разваляш всичко, Грейс? — погледна я смразяващо Саф.

— Всичко това ми напомня малко на Елизабет Бенет и мистър Дарси — каза мама замечтано.

— Това не са ли онези двамата от стария сериал, дето си го гледала поне милион пъти? — попита Саф. — Там, дето този готин мъж излиза от езерото с мокра риза?

Мама кимна с отнесен поглед.

— Първо е книга, тъпачке! — стрелна я Грейс. — „Гордост и предразсъдъци“! Това подсеща ли те? Току-що положи матура по английски!

Но Саф не й обърна внимание, а изпадна в същия транс като мама.

— Хей!? — викнах им аз. — Никой ли не чу какво казах? Ние не се събираме. Казах му, че всичко свърши, каквото и да беше то. Занапред ще си бъдем само приятели.

— Е, добре — промърмори мама, като дойде на себе си и ме прегърна. — Добре ли си, миличка?

Свих рамене.

— Да… Не… Не знам.

Саф ми заприлича на четиригодишна, хваната за ръката на Грейс.

— Но вие все пак ще се съберете накрая, нали? — изохка тя с широко отворени очи.

— Слез на земята, Саф! — сряза я Грейс. — Животът не е приказка.

— Искаш ли да си поговорим за това? — попита мама.

Поклатих глава. Нямах какво повече да кажа, така че само въздъхнах, сложих си престилката, ръкавиците и една красива мрежа за коса и започнах да меря боровинки.

Глава 13

Сутринта всички си облякохме розовите униформи, направихме си прически и се гримирахме. Дори Грейс си сложи малко спирала на миглите и остави Саф да й среше косата. После мама ни раздаде баджове с имената. Сърцето ми се разтуптя, когато си закачах моя — това беше то!

— Готови ли сме? — обърна се мама към нас и изглеждаше много развълнувана, също като мен.

— Готови сме! — отвърнахме и се спуснахме надолу.

Снощи, след като най-после свършихме всичко в салона (дълго след като бях привършила с маските за лице), бяхме толкова уморени, че направо се пъхнахме в леглата и не бяхме огледали резултата… тоест не бяхме огледали както трябва.

Но сега, като влязохме през вратата, просто ахнахме. Слънцето струеше през прозореца върху лъскавия под. Златната боя блестеше по плота на рецепцията, а вазата с ярки цветя оживяваше цялото пространство. Мотото ни, „Салон за красота «Под дъгата» — красота отвътре навън“, изписано на стената зад рецепцията, просто сияеше.

Канапетата и масичката за кафе, със списанията по нея, създаваха такъв уют, че ти се искаше да седнеш на тях и никога да не станеш. Хладилната витрина беше пълна с пресни плодове, които изглеждаха апетитно и бяха страхотен фон за малките бурканчета с маски за лице, подредени между тях. В радостно оживление се спуснахме към кабините. Приличаха на уютни островчета с приглушената си светлина, ароматните масла и големите пухкави хавлии, сгънати в края на масажните маси.

Всичко беше както си го бях представяла — само че още по-хубаво!

Хванахме се за ръце и постояхме така за малко, усмихвайки се една на друга.

И тогава влезе Самър, която не спираше да повтаря колко фантастично изглежда всичко. След нея дойде Лиъм, който май имаше нужда от непробуден сън поне една седмица. След всички поздравления мама се хвана за работа. Изпрати Саф и Грейс да донесат хапките от апартамента, помоли Лиъм да поправи вратата, която заяждаше, а на нас със Самър нареди да сложим чайника.

Докато бяхме в кухничката, разказах на Самър как Марко беше дошъл и че се сдобрихме, но че ще си останем само приятели.

— Наистина много си падах по него през цялото време — признах аз. — Вчера разбрах, че и той си пада по мен. Но реших, че няма да стане. Със сигурност пак ще объркаме нещата, а аз не мога да рискувам да разбия групата ни. Толкова ми харесва да сме заедно.

— Сигурна ли си? — погледна ме изпитателно Самър.

— Да! — отвърнах решително.

— Е, може би така е най-добре.

И точно тогава Марко се появи на вратата и тъй като и двете се изчервихме, той сигурно се досети, че сме говорили за него.

— Привет — усмихна се малко притеснено той. — Искате ли да изляза и да се върна след малко?

— Разбира се, че не. Не си говорехме за теб — погледнах в земята аз. — Ъъъ, Самър ми каза за едно упражнение, което ще ми помогне за… (Мисли, Аби, мисли!) моите болки при мензис (Да му се не види! Това пък откъде ми дойде?).

Той погледна още по-смутено.

— О, ами… добре, ще ви оставя да си довършите разговора в такъв случай.

Мисля, че щях да умра от срам. Упражнения при мензис? Гадост! Как изобщо ми хрумна? Чудя се защо не мога да се държа нормално, когато Марко е наоколо?

Скоро обаче се появи нещо много по-сериозно, за което да се притеснявам. И то не само аз.

С шумно обратно броене и радостни викове отворихме вратите на салона точно в десет часа.

Но отвън не чакаше никой.

Помислихме, че хората ще започнат да идват след няколко минути. До десет и половина никой не се появи. Усетих как коремът започва да ме боли.

Мама нервно започна да прелиства брошурите.

— Просто искам да се уверя, че е написано десет часа — каза тя. — Аха, ето го. Разбира се, че така пише. Извинявай, Аби! Помислих, че може би…

— Никой не идва точно навреме на подобни откривания — успокои я Лиъм. — Не се тревожи, скоро салонът ще се напълни.

Но към единайсет часа и той трябваше да се съгласи, че нещата не изглеждат добре. Мама първа загуби присъствие на духа.

— Не мога да повярвам, че няма никого. — Гласът й трепереше. — Толкова много труд вложихме… а и обич… Дано не са били напразни…

Очите ми се плъзнаха от тъжното лице на мама към красиво подредените плата с хапки и сърцето ми щеше да се пръсне.

Лиъм я прегърна, но никой не казваше и дума. Всички имахме ужасното чувство, че сме се провалили. Усетих ръката на Самър на рамото си и сълзите ми рукнаха.

Вратата се отвори и всички с надежда погледнахме натам.

Беше Бен.

— Привет на всички, извинете ме, че закъснях, мама не можеше да се справи с Гейб и аз останах да… — и млъкна, забелязвайки очевидното. — А къде са другите?

— Няма никого — започнах аз, но точно в този миг вратата се отвори отново и този път влезе истински клиент.

Всички бяхме толкова изненадани, че само зяпахме мълчаливо. Да си призная, не бих се учудила, ако жената си беше излязла. Но мама се усмихна, приглади униформата си и отиде да я посрещне.

Грейс й предложи сок, Саф й показа кабините за масаж, а мама й обясни какви процедури предлагаме. Накрая аз й дадох мостра от балсама за устни. Жената отвори капачката и помириса.

— Ммм, ухае възхитително! — възкликна тя. — И всичко тук е толкова красиво. Точно това ни беше нужно в тази част на града. Този салон ще оживи площада. — А после добави: — Колко жалко, че сте избрали да направите откриването точно днес.

Всички я погледнахме озадачено.

— Какво имате предвид? — попита мама. Тя изглеждаше изненадано.

— Не знаехте ли? Днес е големият базар на изкуствата и занаятите в Боръу парк. Той е веднъж в годината и го рекламират от седмици. Има около сто щанда, оркестър, храна… Всички са там от сутринта. Аз също съм тръгнала натам.

— О, така ли? Не знаехме.

Всички трябваше да се усмихнем и да кажем довиждане, но веднага щом жената излезе, заговорихме съкрушено.

— Не мога да повярвам, че сме пропуснали нещо толкова очевидно — извика мама.

— Чувствам се ужасно! — гледаше ме виновно Самър. — Та това е всяка година, как можах да забравя!

— Грешката е моя! — намеси се Лиъм. — Видях плаката за базара и пак не се сетих.

— Знаех, че го има, но никога не съм ходил, така че нямах представа, че е толкова голяма работа — погледна ме съкрушено Бен.

— Емили ми го спомена — намеси се и Саф, — но в Илинг се случват толкова много неща наведнъж, че аз не обърнах внимание.

Естествено, Грейс не беше чула нищо. Нито пък аз.

Чувствах се толкова зле, колкото и останалите. Но знаех, че няма смисъл да седим и да кършим ръце.

— По-важно е какво можем да направим в тази ситуация — внесох малко разум аз.

И преди някой да успее да каже нещо, решението се появи в главата ми. Спогледахме се с мама и аз разбрах, че и на нея й беше хрумнало същото.

— Е, ако Мохамед не идва при планината, планината трябва да иде при Мохамед — каза тя.

— Какво? — изуми се Саф.

Грейс завъртя очи и каза:

— Мама иска да каже, че ние сме планината, а клиентите са Мохамед.

— Пак не разбирам — намръщи се Саф.

Грейс въздъхна.

— Ако те не идват при нас, ние ще отидем при тях бе, тъпчо!

— Ами да! — отсече Саф. — Защо не казахте така? Но почакайте, ами ако не ни пуснат?

Мама изглеждаше твърдо решена.

— Ще ги убедя да ни пуснат — каза тя с онзи познат стоманен блясък в очите.

И тогава всички се хванахме за работа — опаковахме хапките, мострите, брошурите и продуктите и ги натоварихме в пикапа на Лиъм. Взехме и неговата дълга маса, и три големи розови хавлии, за да я покрием, в случай че има място, на което да я сложим.

Емили, приятелката на Саф, пристигна точно когато се готвехме да тръгнем, и ние изненадано се втренчихме в нея. Беше абсолютно копие на Саф, направо можеха да са сестри! Типично за момчетата, Марко и Бен не откъсваха очи от нея и можеше дори да чуем мислите им: „Леле, те са две!“. Накрая трябваше да щракна с пръсти пред носовете им и да кажа:

— Може ли да се съсредоточим, моля?

Решихме Емили, Самър и момчетата да останат в салона, а мама да закара с колата на Лиъм мен, Грейс и Саф на панаира. Емили можеше да направи демонстрационен масаж на глава, ако се появи клиент, а Самър можеше да направи безплатен маникюр. Бен отговаряше за нектарите и соковете, а Лиъм беше отговорник за всичко. Марко предложи да иде до кръстовището с брошури, да спира хората на път за панаира и да ги кани да се отбият първо в салона.

— Сигурен съм, че ще докарам много хора — каза той. После ми се усмихна тъжно и добави: — Слава богу, не всички са имунизирани срещу чара ми.

Точно преди да тръгнем, Лиъм пъхна глава през прозореца на шофьора и попита мама дали си е взела телефона.

— Не, остана горе в апартамента — каза смутено тя.

— Ето, вземи моя — подаде й го той. — Ще трябва да ни се обаждаш, когато клиентите си насрочат час, за да записваме в дневника, да не объркаме нещата.

Мама се поколеба.

— Не ми се вярва някой да си запише час на място.

— Мисли позитивно, Ким — засмя се Лиъм. — Стигна дотук само с ентусиазъм и кураж. Не се предавай сега!

Мама се усмихна и се обърна към нас:

— Хайде, момичета, да отиваме на панаира и да покажем на света от какво сме направени.

И тя запали вана, той изгасна, мама пак го запали и накрая заподскачахме по пътя. Обърнах се да помахам и не можах да не се разхиля, като видях как Лиъм държи главата си с две ръце.

Два погрешни завоя и едно спиране по средата на едно кръстовище — и ето че пристигнахме в Боръу парк. Имахме късмет, че след като обяснихме положението, дамата на входа беше много любезна и ни смести до един щанд за осветителни тела. Базарът беше в разгара си, оркестърът свиреше, а поток от хора минаваше от щанд на щанд. Предлагаха се кристали, плетени кошници, керамика, ръчно изработени дървени играчки и игри, а забелязах и един невероятен щанд, на който продаваха чанти, направени от рециклирани пакетчета от бонбони.

Не че имах време да ида да разгледам. Подредихме всичко със скоростта на светлината и още преди да свършим, хората започнаха да се редят, да вземат продуктите, за да ги помиришат или да погледнат етикетите със съдържанието. Изглежда, бяха доволни, че всичко е свежо и естествено, и много скоро вече давах информация откъде идват различните съставки, кои са гарантирано органични, точно колко време издържат различните свежи маски в хладилника… Беше страхотно да говоря за нещата, които харесвам, и продуктите направо отлитаха от масата. Мама прибираше парите, като слагаше нещата в нашите специални торбички от рециклирана хартия.

Когато за минутка направих малка почивка, забелязах, че Грейс беше поставила една табелка до безплатните мостри за балсама за устни. Ами… те вече не бяха безплатни. „Безплатен балсам за устни при записване за процедури днес“, пишеше на табелката. Не знам дали това беше причината, но хората започнаха да се записват. Саф им обясняваше различните услуги или пък те си вземаха брошура, за да разгледат, а после се връщаха да си запишат час. Мама определено имаше нужда от мобилния на Лиъм. Звънеше по него на всеки пет минути. Лиъм пък ни каза, че доста хора са се отбили в салона благодарение на усилията на Марко.

Приятелките на Самър — Йола и Амани от арт клуба, дойдоха и ни поздравиха (купиха си и авокадово масло за тяло). Оливия и Роуз от нетбола също дойдоха с Рейчъл, Джес и Бекс от нашия клас. Минаха уж само да си побъбрим, но накрая си тръгнаха със записани часове за маникюр следващата събота. Дойдоха и някои, които, изглежда, познаваха мама. Тя ни каза, че били от един от хотелите, където е ходила да пита за работа. Те взеха от визитките ни и обещаха да изпратят гостите си за процедури, тъй като там не се предлагали такива услуги.

Саф се заговори с една групичка от колежа, който (дай боже!) ще посещава, и накрая всички попитаха за работа в салона. Мама си записа адресите им и каза, че ще ги има предвид, тъй като може би няма да мине много време и ще ни трябват повече хора (позитивно мислене все пак!). Новите приятели на Грейс също дойдоха да си поговорят с нея, а после със Саф и мама не можахме да се удържим да не я подразним малко, защото беше очевидно, че Арън, нейният съученик от класа за напреднали по математика, си пада по нея. Тя ни се тросна да не ставаме глупави, но се изчерви, грабна една купчинка брошури и каза, че отива да ги раздаде из базара.

Когато хората малко понамаляха и бяхме продали почти всичко, успяхме да поогледаме и другите щандове. Разбира се, бяхме строго инструктирани от мама да не похарчим всичко, което сме спечелили. Взехме визитни картички на магазина за ръчно изработени бижута и свещи, за да ги сложим в нашата приемна, а те взеха от нашите, за да ги сложат при касите си. И докато бяхме там, аз размених една от моите бомбички с пяна за вана за една страхотна свещ пирамида.

Върнахме се в приповдигнато настроение в салона и влязохме с танцова стъпка и радостни възгласи. На чай с остатъците от хапките на мама, седнали на слънце пред салона, пресметнахме, че сме спечелили 384 лири от продажбата на продукти. Грейс каза, че това покрива много повече от похарченото за съставките на първата партида и че все още имаме запаси по рафтовете.

Записаните часове бяха за седмица и половина напред. Самър ни каза, че майка й и баща й са идвали и са купили два крема за ръце от моркови и невен, който приготвих по идея на Ани. Самър каза, че съжаляват, че не сме се видели, но Ани се е записала за масаж, така че скоро щяхме да я видим.

— И аз взех нещо за мама — каза Бен. — Тя го заслужава, сега, когато Гейб има проблем със зъбките. Ще й занеса списъка с процедурите, за да си избере.

— О, Бен, толкова е мило от твоя страна! — възкликна мама. — И всички бяхте така добри да ни помогнете. Да вдигнем тост — обяви тя и вдигна чашата си. — За Лиъм, Самър, Бен, Марко и Емили! Благодаря ви за всичко! Нямате представа колко много означава за нас вашата подкрепа.

— Наздраве! — казах бързо аз, защото изглеждаше, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Наздраве! — извикаха всички и чукнахме чашите си.

Групата почна да се разотива малко по малко. Бен трябваше да тръгва, за да помага за Гейб, а Самър трябваше да се връща за тяхната съботна семейна вечеря. Мама отиде с Лиъм до местния пъб, а Саф тръгна с Емили към града. Покани мен и Грейс да ги придружим, което беше много мило, но Грейс каза, че отива да си легне с математиката, а аз казах, че ще остана в салона, за да почистя и да прибера.

И докато всички сновяха наоколо, сбогуваха се и си прибираха нещата, аз се оказах сама с Марко.

— Благодаря ти за днес — казах.

— Вече ми благодари. Два пъти — засмя се той.

— Е, добре… Ами… тогава предполагам, че трябва да ти кажа довиждане.

— Чао тогава.

Гадно! Внимание, опасност от излагация! Известно време не знаехме какво да правим и просто си стояхме в неловко мълчание. Накрая той се наведе да ме прегърне, но аз си помислих, че иска да ме целуне по бузата, и си ударихме главите.

— О! — извиках аз.

— Извинявай! — измънка той.

— Не, аз съжалявам! Добре ли си? — попитах аз.

— Преживявал съм и по-лоши неща. Да ме убодат свирепо със стъклена бъркалка например — усмихна се той.

Притесних се.

— О, бях забравила. Но това не е проява на склонността ми към насилие, кълна се.

Склонност към насилие? Какви ги приказвах? След това, точно когато си помислих, че вече нищо по-излагащо не може да стане, взех, че му подадох ръка за довиждане. Гадост! Откъде ми дойде това! Направих същото тъпо нещо и когато се срещнахме за пръв път. Не, Аби, казах си строго, не мисли за този ден.

И все пак дори да ме мислеше за абсолютна глупачка, той ми се усмихна весело и я стисна.

— До скоро! — измънках аз, като се заставих да си дръпна ръката.

— Да, до скоро — и Марко тръгна надолу по улицата да догони Бен.

За миг си помислих, че ще каже нещо. Искам да кажа, истински да каже нещо. Нали разбирате… нещо за мен и за него. И тогава осъзнах онова, което май винаги съм знаела дълбоко в себе си. Исках той да го каже.

Но аз го бях отблъснала и той нямаше да се моли. Гордостта му не го позволяваше. Аз също нямаше да заговоря за това. Ако той не направи ход, и аз нямаше да направя.

Така че всичко свърши.

Завинаги!

Няколко часа по-късно все още бях в салона и тогава намерих картичката. Преглеждах пощата — никой не беше имал време да я отвори, и аз я видях. „За семейство Грийн“, беше написано на плика. Вътре имаше само три думи, написани с татковия завъртян почерк „Желая ви успех!“. И четири целувки ХХХХ. Въздъхнах и я притиснах до гърдите си, а после я сложих на рецепцията. Не вярвам някой друг да иска да я види, но нямаше да я крия от тях.

Изметох пода още веднъж, след това наредих продуктите по рафтовете и направих списък на съставките, от които трябва да купим допълнително. После проверих дали онова листче, на което бях надраскала номера на татко, все още е пъхнато в дневника с часовете. Не исках да му звъня, не точно сега, но исках да знам, че е там. След това измих чашите от соковете и чиниите от хапките и тъкмо ги бършех, когато сиди плейърът в приемната се включи.

Спрях за малко и се заслушах. Джуди Гарланд пееше „Под дъгата“.

Мама се беше върнала преди половин час и предположих, че е слязла долу да види какво правя и е пуснала музиката.

— Здрасти, мамо! — викнах и се отправих към салона. — Тъкмо свърших с инвентаризацията на…

Млъкнах. Не беше мама.

Беше Марко.

— Ъъъ, здрасти… пак — измънка той.

— Здрасти. — Стомахът ми направи познатото превъртане. Толкова беше хубаво да съм до него. Опитах се много бързо да сваля гумените ръкавици, с които миех, но ръцете ми все си оставаха в тях, само пръстите ставаха все по-дълги и по-дълги. — Ъъъх! — изпъшках аз и тогава ръкавицата излетя и ме перна по лицето. — Ау! — извиках. Аплодисменти за Аби Грийн, кралицата на сръчността!

— Добре ли си? — попита Марко.

Сигурно питаше дали съм добре с главата.

— Аха, екстра съм — изчервих се аз и се преборих с другата ръкавица. Когато най-после се престраших да погледна към него, видях, че беше много сериозен.

— Върнах се, за да ти кажа, че не мога да бъда приятел с теб — каза той.

Стомахът ми се превъртя пак, но този път не по добрия начин.

— Защо? — заекнах аз. — Мислех, че се разбрахме…

Той се намръщи.

— Ами мислех си за това и реших, че е много лоша идея. Ти винаги ще ми разправяш за упражненията при мензис и такива неща… — Той притеснено се усмихна. — Мисля, че ще е много добре, ако сме повече от приятели.

Сърцето ми се разтуптя. Това наистина ли се случва?

Повдигнах вежди.

— О, ти така мислиш, така ли?

— Виж — Марко отново стана сериозен, — разбрах, като ми каза преди, че в момента много ти се е струпало и че е добре да бъдем само приятели. Да, ама не е така. Не знам дали бих могъл да съм дори близо до теб само като приятел, но ще се опитам, ако наистина искаш това. Но за да няма повече обърквания, искам да знаеш точно какво мисля. Аз искам да си моето момиче. Уверявам те, че няма да ти усложнявам живота и ако го направя някога, искам да знаеш, че можеш да ми кажеш. Можеш да ми кажеш всичко! Моля те, моля те, дай ми още един шанс, Аби!

Боже, той наистина се молеше!

Аз го погледнах за миг, опитвайки се да претегля в главата си всичко, което се беше случило, всичко, което можеше да се случи, колко хубаво би могло да бъде, колко лошо би могло да стане и дали бях готова да бъда с някого. Наистина не знаех какъв е отговорът. Но тогава сърцето ми взе превес и аз просто казах „Да“.

— Какво, наистина ли? — Марко изглеждаше стъписан.

Аз се засмях.

— Да!

— Уф! Благодаря ти, Боже! — Той се усмихна със своята красива усмивка. — Танцувай с мен! — и ме взе в обятията си.

Този път аз се приближих до него и вдишах аромата му на канела и мускус. Онази електрическа искра отново изпука между нас и аз сложих ръце около врата му. После се сетих, че танцуването означава да движиш краката си, но когато се опитах да го направя, те сякаш бяха залепнали за пода, така че само се полюшвах от една страна на друга.

И докато Джуди пееше за синята птица и лимоновите капчици, които сбъдват мечти, той ме целуна. Целунах го и аз с една перфектна ментова целувка.

Когато Марко си отиде, постоях на същото място, като си припомнях всяка дума, всеки поглед, докосване… и целувката, разбира се. Исках всичко да остане там, запазено в паметта ми, докато остарея и започна да нося монахинските дебели чорапогащници по свое желание.

Накрая заключих и тръгнах нагоре. Мама и Грейс бяха в кухнята, а Саф излезе по хавлия от банята точно когато влязох. Като видя километричната усмивка на лицето ми, тя само изписка и затанцува:

— Оооооооо! Той се върна, нали?

Кимнах.

Тя нададе писък, който щеше да ни спука тъпанчетата.

— Да! Знаех си! Знаех си!

— Кой, Лиъм ли? За какво? — попита Грейс озадачено, с което ни накара да избухнем в смях.

— Ти нищо не разбираш, нали, Грейс? — подразни я Саф.

Но вместо да се обиди, Грейс само се ухили.

— Майтапех се. Знам, че говориш за Марко. Истински се радвам за теб, Аби.

Саф я погледна самодоволно.

— Видя ли? Животът може да е като приказка, ако вярваш в това.

— Това, а и всичко останало, което се случи днес, определено си плаче за празненство! — заяви мама.

Слезе долу и донесе сокоизстисквачката и ни направи специален нектар с ананас, ягоди и боровинки. Междувременно Грейс донесе сиди плейъра от моята стаичка, а Саф изчезна в тяхната стая и се върна, облечена с минирокличка с пайети и един куп сидита.

— Имам чудесна песен за нас — каза тя и пусна „По-високо“, любимата ни песен на „Сатърдей“.

Мама ни подаде чашите.

— За „Под дъгата“! — вдигна тя своята чаша.

— За „Под дъгата“! — викнахме в един глас и чукнахме чашите си.

— За Аби — добави тя, — която ни сплотяваше и ни издигна по-високо!

— За Аби! — повториха Саф и Грейс и пак чукнаха чашите си.

— Реч! — извика Грейс.

Аз се усмихнах, но поклатих глава. Не мислех, че има какво да кажа. Но после се сетих, че има. И добре че се сетих, защото сестрите ми не спираха да викат: „реч, реч, реч, реч!“.

— Добре! — провикнах се аз, за да надвикам музиката и тяхната врява.

— Мамо, онази вечер, когато каза, че ще продадеш пръстена си, почувствах, като че ли не само бяхме загубили къщата, но и нашия дом. Но не съм била права. Защото сега знам, че домът е там, където сте всички вие. Толкова се гордея с нас! Минахме през трудни времена, но се съвзехме и направихме нещо добро. Сбъднахме мечтата си да открием салона за красота „Под дъгата“!

— А ти намери своето момче мечта! — намеси се Саф.

Всички се развикаха и ме поздравяваха, което ме накара да се изчервя, но бързо се съвзех и казах:

— Но най-хубавото е, че това е само началото.

Приложение

Кой тип момиче „Под дъгата“ сте?

Дали сте впечатляваща като Саф, брилянтна ученичка като Грейс или просто очарователна като Аби? Направете този тест, за да разберете на коя от сестрите в „Под дъгата“ приличате най-много.

1. Кой вкус на балсам за устни предпочитате?

А. Мента — свеж и пълен с енергия

Б. Портокал — топъл и плодов

В. Ягода — сладък и изкусително вкусен

2. След десет години вие ще…

А. се занимавате с някаква творческа работа и задължително ще отделяте време за работа в полза на обществото

Б. сте успешна бизнесдама

В. сте звезда в собствено телевизионно шоу

3. Коя дума ви описва най-добре?

А. Позитивна

Б. Чувствителна

В. Искряща

4. Кой е любимият ви предмет в училище?

А. Рисуване — това е време за мечти, рисуване и творчество

Б. Математика — обичате да се занимавате с числа

В. Обедната почивка — прекрасна възможност да похапнете нещо вкусничко с приятели

5. Училището е за…

А. да се срещам с приятели, да научавам нови неща и да си прекарвам добре

Б. да уча и да се срещам с вълнуващи нови предизвикателства

В. да показвам новите си тоалети

6. В края на седмицата са ви останали 10 лв. от джобните пари. Какво ще направите с тях?

А. Ще си купя материали за рисуване, писане, правене на бижута или нещо такова

Б. Ще ги спестя — следващия месец ще излиза нов албум на любимата ми група

В. Ще си купя нова спирала — страхотна е и придава допълнителен обем на миглите

А сега обърнете страницата, за да разберете кой тип момиче „Под дъгата“ сте…

На коя от сестрите в „Под дъгата“ приличате най-много?

Най-много отговори А: Вие сте Аби

Точно като нея, винаги виждате доброто във всичко, а нестандартният ви и творчески подход придава светлина на всяка ситуация. Вие сте истински слънчев лъч за приятелите си. Но не забравяйте да обръщате внимание и на себе си — заслужавате го!

Най-много отговори Б: Вие сте Грейс

Точно като нея, вие сте отлична ученичка с брилянтен ум на бизнесдама. Понякога сте доста срамежлива, но сте вярна и обичлива приятелка, когато допуснете някой да ви опознае. Когато се заемете с нещо, никой и нищо не са в състояние да ви спрат…

Най-много отговори В: вие сте Саф

Точно като нея, вие сте уверена и обичате да сте под светлината на прожекторите. Съдбата ви е да постигнете велики неща с много здрава работа и постоянство. Но не забравяйте, че дори и най-най-известните хора на света все пак трябва от време на време да си пишат домашните.

Рецепта за супернектар

Нектарите и фрешовете в салона „Под дъгата“ са изключително вкусни и ви дават много енергия и красота — защото красотата отвън идва отвътре. Ако похапвате редовно плодове и зеленчуци и се храните здравословно, не само тялото ви ще бъде пълно с енергия, но и косата, и кожата ви ще изглеждат перфектно.

Спомнете си мотото на салон „Под дъгата“ — красота отвътре навън!

Великолепният мангов нектар на мама

Необходими продукти:

1 зряло манго

1 лайм

150 мл ябълков сок

2 супени лъжици мед

Ако нямате блендер, може да използвате пасатор, за да разбиете съставките.

1. Разрежете мангото наполовина, внимавайте с костилката по средата. Ако не сте го правили преди, помолете някой да ви помогне. Обелете плода. Нарежете го на парченца и го сложете в блендера или в купата за пасиране.

2. Изцедете сока от половин лайм. Добавете в блендера сока от лайм, ябълковия сок и меда. Затворете капака и разбийте.

За да получи вашият нектар завършен вид, изсипете го във високи стъклени чаши, украсени с парченца лайм, и добавете сламки в ярки цветове.

Поканете си приятелки на нектарено парти, пуснете си хубава музика и се наслаждавайте!

Бележки

[1] Лакрос — отборна игра, произхождаща от Северна Америка, в която два отбора се опитват да поразят вратата на противника, като вкарат топка с помощта на стикове — нещо средно между ракета за тенис и сакче. ↑

[2] Популярни английски пънк групи. ↑

[3] Каламин — минерал, от който се извлича цинк, използва се в козметиката като съставна част на лосиони, кремове за лице и т.н. заради успокояващото си действие върху кожата. ↑

[4] Известен музикален клуб в Лондон. ↑

Край

Кели Маккейн Ментова целувка

Метаданни

Данни

Ментова целувка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Приложение

Кой тип момиче „Под дъгата“ сте?

1. Кой вкус на балсам за устни предпочитате?

2. След десет години вие ще…

3. Коя дума ви описва най-добре?

4. Кой е любимият ви предмет в училище?

5. Училището е за…

6. В края на седмицата са ви останали 10 лв. от джобните пари. Какво ще направите с тях?

На коя от сестрите в „Под дъгата“ приличате най-много?

Най-много отговори А: Вие сте Аби

Най-много отговори Б: Вие сте Грейс

Най-много отговори В: вие сте Саф

Рецепта за супернектар

Великолепният мангов нектар на мама

Кели Маккейн
Ментова целувка