Дъглас Кенеди
Живот назаем (9)

2

Това, че на приземния етаж намерих баня, беше първият късмет, който извадих. Беше забутана при пералнята и фризера-ракла — мизерна тоалетничка с душ, който явно за последно е бил почистван през 1989-а и сега стоеше затрупан с наченати баки с боя, бутилки с терпентин, засъхнали мечета и други останки от домашни ремонтни дейности. Не ми дремеше за безпорядъка. Фактът, че в мазето имаше работещ душ, беше огромно облекчение. Това означаваше, че няма да се наложи да се качвам на горния етаж с окървавените дрехи и да ръся ДНК наляво-надясно из къщата. Всичко щеше да си остане долу в мазето.

Съблякох всичко, направих стегната бохча и я пъхнах в черна найлонова торба, която намерих сред препаратите. После влязох под душа. Водата беше гореща. Натърках се с мърляв калъп сапун „Айвъри“, намерих и стар шампоан „Прел“, с който да отмия сплъстената кръв от косата си. Останах под душа повече от десет минути. Имаше доста за измиване.

Единствената кърпа в банята беше тънка като нафора, някогашно притежание на „Мотел 6“. Едва успях да я препаша през кръста си. След като все пак успях да се загърна някак, прекосих бързо мазето и се качих по стълбите. Пред вратата се поколебах за миг, спомнил си, че Гари остави лампата в кухнята да свети. Прозорците бяха към вътрешен двор. Който гледаше…? Навярно към друга къща. Дали някой любопитен съсед нямаше да ме види? Госпожо Рифкин, човекът, когото видяхте с кърпа, увита около кръста, намира ли се днес в тази съдебна зала? По-добре да не рискувам да бъда зърнат. Открехнах вратата и плъзнах длан по стената, докато напипах ключа за кухнята и коридора.

Щом лампите загаснаха, внимателно тръгнах по коридора, водещ към входната врата, после свърнах нагоре по стълбището, като се стараех да се докосвам минимално до всичко по пътя си.

Спалнята на Гари се намираше в дъното на втория етаж. Вътре беше тъмно и така си и остана, докато не спуснах всички щори. Щом щракнах ключа на централното осветление, се включиха две нощни лампи. И тази стая внушаваше усещането, че се намираш в мотел — ожулено дюшеме, разхвърляни дрехи, нестройни купчини гланцирани списания, скъп разтегаем диван с лакирана дървения. Завивката му беше в безпорядък като след секс; на долния чаршаф имаше огромно петно. Потреперих. Правила го е с него тук? В тази кочина? Ултрачистофайницата Бет, която непрекъснато си пренарежда чекмеджето с чорапите, която е вманиачена в разположението на книгите върху масичката за кафе? Да се примири с този хаос? Че даже да й е кеф? Да се възбужда не само от тръпката на забранения секс, ами и от това да е с мърляво хипи?

Открих каквото търсех край леглото. Комплект анцуг — горнище и долнище, и двете черни. На ръст бях горе-долу колкото Гари, със същата кльощава фигура, което означаваше, че потните му дрехи ми ставаха що-годе. Както и черните му кецове „Найк“. Погледнах си часовника. Девет и половина. Близо петдесет минути, откакто…

Бавно се отпуснах на кревата, замаян, дезориентиран, преливащ от адреналин. Дали някой ме е видял как пресичам улицата, чукам на вратата му и влизам? Ако да, край с мен. Ако не… ще минат два-три дни, докато някой се сети да пита за Гари. А после… е само въпрос на време. Ще навържат всички парченца, ще се сетят, ще тръгнат след мен. И тогава не мога да избягам. Няма измъкване.

Кротко сега. Спокойно. Не се прави на герой на Достоевски. Не му е времето да изпитваш вина, угризения, срам, да правиш екзистенциална чистка на душата си — освен ако не държиш да стигнеш до ръба. Забрави за престъплението. Мисли за него като за… проблем. Проблемите имат решения. Стига да ги намериш. Стъпка по стъпка.

Алиби? Имаш ли? Звъня два пъти в Дариън около седем. После? Остават два часа, които да покриеш. Винаги можеш да кажеш, че си гледал телевизия. Е, добре, господин Брадфорд, спомняте ли си какво направи Мърфи Браун тази вечер?… О, гледали сте CNN… Коя беше водещата новина? Забрави за телевизията. Винаги можеш да кажеш, че си чел книга и си легнал рано. Но как ще докажеш, че през цялото време си бил вкъщи? Разпечатката от телефонната компания ще покаже двете обаждания у роднините на Бет по-рано. А после…?

Трябва да се добера до домашния телефон сега, да се обадя на Бет и да имам черно на бяло в сметката си, че съм си бил у дома в часовия диапазон на извършване на престъплението. Не че ще ме оневини изцяло — съвсем не — но може да вкара сред съдебните заседатели въпроси с „основателно съмнение“.

Но преди да хукна презглава към къщи, трябваше да поразтребя още малко у Гари — да се освободя от възможно най-много улики, в случай че домакинът е очаквал късни гости. Или е дал комплект ключове на приятел, който използва втората спалня за няколко дни. Или…

През главата ми препуснаха още десетина параноични сценария. Не губи повече време. Разчисти бъркотията.

С кърпата от „Мотел 6“ в ръка се промъкнах обратно в тъмната кухня, спуснах две от венецианските щори, светнах. Под мивката намерих чифт гумени ръкавици, парцал и спрей за почистване на мебели. Сложих си ръкавиците, използвах спрея и парцала, за да почистя кухненския шкаф, който току-що бях пипнал, заедно с връвта на щорите. Всъщност напръсках и излъсках всяка повърхност, която ми попадна, за да не би случайно да съм докоснал нещо, докато разговарях с Гари. После се върнах в мазето.

Докато слизах по стълбите, видях лицето му. Половината му лице; другата половина беше залепена за балатума. Едно стъклено око се заби в мен с укор. Не отвърнах на погледа му, но за сметка на това забелязах, че кръвта е спряла да шурти. Едно по едно. Първо бутилката. Приближих се до тялото, като впрегнах всичките си сили, за да се стегна максимално. Наведох се, сграбчих бутилката и дръпнах рязко. Но тя не излезе, явно беше заседнала в прешлен или мускул. Втори опит. Този път цялата глава на Гари се вдигна с бутилката. Тутакси я пуснах, главата му рухна на пода. Опитах се да завъртя лекичко бутилката, после да я издърпам. Пак никакъв успех. Застъпих с ляв крак тила му и дръпнах здраво, бутилката най-сетне поддаде и излезе от врата с отвратително силно бълбукане.

Покрих раната с кърпата, в случай че шурне кръв. Но върху белия плат изби само петънце. Като стиснах Гари под мишниците, го измъкнах от аленочервената локва, в която киснеше тялото му. Докато го дърпах, по балатума се разтече кръв и проявител.

Преобърнах го по гръб. Опипах му джобовете и намерих ключовете за къщата, ключовете за колата и портфейла му. Прерових съдържанието на всичките му джобове. Докато се изправях, гърбът ми опря във фризера-ракла. Беше стар модел „Фриджидеър“. Отворих го. Ергенски асортимент: две-три пици и лазаня, четири кутии сладолед — само това. Идеално. Направо идеално. Пак късмет. Изхвърлих храната в черен найлонов плик. После изправих Гари да седне и го подпрях на фризера. Наведох се, поех си дълбоко дъх, за да събера кураж, и го придърпах към себе си, като го подхванах под мишниците и обвих ръце около торса му. Както го гушнах в мечешка прегръдка, главата му клюмна на рамото ми и остана да лежи там кротко, сякаш танцувах блус със съученичка на училищна забава. Тежеше не повече от 75 кг, но въпреки това ми струваше огромно усилие да го изправя.

Щом най-накрая беше прав, го пуснах и внимателно го бутнах назад. Тилът му опря в пода на фризера. Като го направлявах за краката, започнах да намествам тялото му, главата му попадна в единия ъгъл, а торса и бедрата натиках колкото можах в тясното отделение. Най-големият проблем беше ръстът му, защото колкото и да го намествах, коленете и краката му продължаваха да висят отстрани. А беше жизненоважно да ги натикам изцяло в правоъгълното пространство. В крайна сметка, нямах представа колко време ще е нужно, докато го замразя, а фризерът трябваше да се затвори добре, иначе можеше да започне да се разлага след ден-два — перспектива, която ни най-малко не ми харесваше. Как обаче да му напъхам проклетите крака вътре? Опитах се да ги сгъна върху него. Да ги кръстосам отстрани на торса. Яхнах фризера странично и се помъчих да ги напъхам вътре. Безнадеждна работа. Не влизаше. Нямаше да мога да го вкарам вътре и щях да бъда принуден да се освободя от тялото по най-бързия начин. И ако има едно нещо, на което да те учи законът, то е това: бързаш ли, си го набутваш сам.

Тогава видях чука, хвърлен сред почистващите препарати в банята. Имаше огромна, внушителна глава. И, както осъзнах, щеше да ми свърши идеална работа.

Отворих фризера. Издърпах левия крак на Гари и той провисна над ръба. Затръшнах капака. Стиснах крака с лявата си ръка и го изопнах максимално, после стоварих чука отгоре му на десетина сантиметра под коляното. Бяха нужни още пет здрави удара, но накрая костта пропука и долната част на крака увисна в ръката ми. Тогава извадих и другия крак и повторих процедурата. Този път костта се оказа още по-здрава. Отне седем удара, докато я пречупя.

Сега вече можех да взема двата счупени крака и да ги прегъна така, че стъпалото да попадне под коляното. Това отне нужните сантиметри и тялото пасна идеално в раклата. Затворих капака и той хлопна на мястото си. Сега Гари можеше да остане вътре със седмици — докато реша какво да го правя.

Погледнах си часовника. Минута преди десет. Трябваше да се върна у дома и да се обадя по телефона възможно най-бързо. Грабнах един парцал за под, изсипах цялото налично количество препарат в една кофа и се заех с чистенето. Двайсет минути по-късно от кръвта и проявителя нямаше и следа. Счупих дръжката към парцала и го напъхах в найлонов чувал. Беше ред на кофата заедно с ваничката за проявяване на снимки, счупената бутилка „Облачен залив“ и останалите парчета стъкло, сапуна и шампоана. Действах експедитивно, но старателно. Не поемах рискове.

Две измивания на мивката и душа в мазето. Щателно почистване на всички повърхности в помещението, всички дръжки на врати, всички парапети, всички ключове за осветление и всичко, което бях докосвал в спалнята на Гари. Накрая дойде време за най-опасния етап от това упражнение по намаляване на щетите: да си тръгна.

Бърз поглед през вратата. Конститюшън Кресънт беше тиха. Никакво движение. Никаква луна. Надвиснало небе. Макар да бях сигурен, че лампите в околните къщи светят, трябваше да рискувам и да приема, че никой от съседите няма да погледне през прозореца към улицата точно в момента, в който прекосявам тичешком улицата.

Пъхнах глава обратно вътре и затворих вратата. Адреналинът ми скочи. Не можех да помръдна, бях като залепен за пода. Но трябваше да се обадя по телефона.

Вдигнах торбата и се измъкнах, като хлопнах тихо вратата зад гърба си. Първият ми инстинкт беше да хукна. Да спринтирам с всички сили през улицата. Но адвокатът у мен призова към спокойствие. Не тичай. Върви. И, за бога, не поглеждай назад.

Беше като да се разхождаш из Сараево по време на бомбардировките, обзет от ужас, че картечният залп в далечината може да се окаже последното нещо, което чуваш в живота си. Стъпих на тесния тротоар пред къщата на Гари, слязох от бордюра и тръгнах да пресичам празната улица, като очаквах във всеки един момент да чуя: „Ей, ти! Стой, не мърдай!“, което би поставило началото на края.

Но единственото, което чух, бе звукът на собствените ми стъпки, които се отдалечаваха по павираната настилка на улицата в посока чакълестата алея пред дома ми, под краката ми меко пропукваха есенни листа, обсипали пътя към задната врата. Посегнах към джоба на анцуга, за да извадя ключовете си, и намерих двете връзки ключове на Гари. Моите липсваха.

В следващия миг бях на колене, ровех на сляпо в торбата, докато напипах панталоните си. Без да губя време, бръкнах в джобовете. Ключове нямаше. Изхвърлих всички окървавени дрехи. От ключовете нито следа. И тогава забелязах дупка на дъното на торбата.

Припряно върнах всичко обратно вътре и оставих торбата край вратата на мазето. Поех по обратния път, забил поглед в земята.

Не се наложи да вървя дълго. Току край тротоара, на сантиметри от бордюра, мярнах ключовете си. Докато се навеждах да ги взема, изпитах невероятно облекчение. Но в следващия момент чух глас:

— Всичко наред ли е, пич?

Вдигнах притеснено поглед. Беше Чък Бейли — рекламистът, който живееше по-надолу. Наближаваше петдесетте, с гъста боядисана коса, облечен като за джогинг в спортен екип „Калвин Клайн“, с по едно фенерче, закачено на двата бицепса.

— Чък — казах аз, като се постарах да звуча спокоен. — Здрасти. Изпуснах си ключовете.

Той подскачаше на място.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Смъртоносно желание, порив към самоунищожение…

Започнах сериозно да се изнервям.

— Не раз…

— Анцугът ти, Бен. Обувките. Всичко е черно. Изобщо не се виждаш в тъмното. Ще дойде една кола и край с тебе. На Зоро ли се правиш?

Изсмях се насила.

— Като оня задник Гари. Все ходи да тича нощем, и той целият в черно. Невидим шибаняк — погледна ме в краката. — Даже кецовете му са същите.

— Странно, а? — попитах и се опитах да сменя темата.

— Мамка му, днес изгубих като клиенти „Фрости Уип“. Скапаняците, дето притежават компанията ни, чужденци са, говорят простотии като реструктуриране, намаляване на разходите… Изкараха акъла на всички.

— Животът през деветдесетте…

— Аха, един безкраен ужас.

Погледна си часовника.

— Трябва да вървя — рече. — „Никс“ играят с „Клипърс“ от Ел Ей. Поздрави на Бет и малките. И си купи фенерче, щом ще тичаш в тъмното. Все пак си семеен мъж.

— На мен ли разправяш.

Съзаклятнически смях от негова страна — като между мъже.

— Айде, доскоро.

Изпратих го с поглед нагоре по пътя. Мина добре. Повече от добре. И, господин Бейли, споменахте, че сте срещнали господин Брадфорд да прави джогинг вечерта на убийството? Кой уважаващ себе си човек си прави кросчето, след като е извършил убийство? Казвате, че господин Брадфорд бил с черни кецове „Найк“ — същите, каквито обикновено ползва господин Съмърс. И — нека си изясня нещо — преди тази вечер никога не сте виждали господин Брадфорд с черни кецове „Найк“, така ли?

Отбелязах си на ум на другия ден да си купя черни „Найк“. И незабавно да махна апарата от прозореца. Вижда се от улицата едва ли не.

Отидох до задната врата, превъртях ключа в ключалката, взех найлоновата торба и се пъхнах вътре. Оставих торбата до уредите за фитнес и изкачих тичешком стълбите, грабнах фотоапарата и триножника от сумрачната спалня и ги свалих обратно в мазето. Като отворих капака на фотоапарата „Канон EOS“, извадих кутийката с лентата, отворих я и издърпах лентата, за да осветя всичките трийсет и шест кадъра. След като унищожих и това странично доказателство (и го пъхнах при другите в торбата), отидох при телефона и набрах номера в Дариън. Вдигна Фил.

— Дай ми я — наредих му.

— Бен, казах ти…

— Майната ти, искам да я чуя.

— И на клиентите си ли говориш така?

— Не, само на скапаняците. Извикай я…

Той затръшна слушалката толкова гръмко, че се наложи да отдалеча своята от ухото си. Набрах пак, но се включи телефонен секретар. Така че оставих съобщение.

— Бет, аз съм. И съм ядосан. Ужасно съм ядосан. И си мисля, че няма да е зле, преди да отидеш да се видиш с приятеля адвокат на Уенди, да седнем и да поговорим, да видим дали…

Тя вдигна рязко.

— Няма за какво да говорим — каза тихо.

— Имаме да говорим за всичко…

— Не. Достатъчно говорих. И нямам какво повече да ти кажа, освен това: реших тази седмица да остана тук с момчетата. Освен това се обадих на Фиона и й казах, че тази седмица е свободна. Когато се приберем идната неделя, искам да си си намерил друго място.

— Къщата не е само твоя…

— Има два начина да уредим въпроса, Бен. Любезно. Или по съдебен ред.

Телефонната слушалка в ръката ми потрепери.

— Те са и мои синове — казах накрая.

— Нямам намерение да ги държа далеч от теб. Ако решиш някоя вечер тази седмица да минеш да ги видиш, чудесно. Но недей да звъниш повече днес. Няма да ти вдигна.

И затвори.

Върнах слушалката на вилката и зарових лице в шепите си. Останах в това свито положение около час, превъртах отново и отново в главата си мига, в който посегнах към бутилката.

Хайде. Приключвай с въпроса. Вземи градинския маркуч, здраво тиксо, бутилка ирландско уиски, шишенце успокоителни. Отиди с колата до някое усамотено местенце, пъхни маркуча в ауспуха, омотай го с тиксото, вкарай го през прозореца, запечатай хубаво отвора, глътни двайсет валиума, прокарай ги с голям гълток „Блек Буш“, завърти контактния ключ и се предай на неизбежното. Ще изгубиш съзнание, нищо няма да усетиш. Разбери го — няма да можеш да живееш с тази вина. Във всяка една минута ще те сковава страх: Днес ще разберат… днес ще дойдат за мен… днес за последен път виждам момчетата. А дори някак си да успееш да забавиш нещата, агонията от неизбежното ти задържане ще бъде непоносима. Така или иначе, ще изгубиш всичко. Сложи край на мъките си сега. Културно. С колкото се може по-малко шумотевица.

Изправих се. Краката ми бяха като спънати. Стоварих се обратно на дивана, разтърсван от неконтролируем плач. Плачех за синовете си. И за себе си. Бях виновен не само за убийството, а задето се ненавиждах — омраза, която ме бе накарала да презирам живота си. И сега, в последните един-два часа от моето съществуване, щях да стана свидетел на най-жестоката ирония — факта, че тъй отчаяно желая да запазя онова, от което толкова исках да избягам. Ако вярвах в някакъв вид върховно същество — някакъв небесен Мосю Бриколаж — щях да падна на колене и да се моля: върни ми обратно всичко, което някога толкова ме задушаваше. Върни ми онази вцепеняваща ума присъда, онези печални часове, прекарани в мислене над добавки и изменения, корпоративното лизане на задници. Върни ми неблагодарната домашна работа, дребните семейни свади, безсънните нощи. Върни ми децата. Никога повече няма и да си помисля, че животът е някъде другаде. Никога повече няма да проклинам изложената си на риск съдба. Само ми дай още един шанс.

Бях станал, обикалях из къщата. Преди да хукна нагоре по стълбите, грабнах бутилка уиски. В банята намерих шишенце валиум. Изсипах дванайсет таблетки в устата си и ги глътнах с „Блек Буш“, колкото успях да поема. Но прекомерната доза уиски подпали червата ми. Прилоша ми внезапно, отряза ме. Започнах да повръщам. По стените, по плочките на пода, по мивката и тоалетната.

Не си спомням много от случилото се след последния напън. Щом дойдох в съзнание, всепроникващият аромат на повръщано, примесено с мирис на уиски, за малко да ме гътне обратно. Както си бях с дрехите, се напъхах под душа, пуснах студената вода и вдигнах лице към струята с широко отворена уста.

Смъкнах анцуга, оставих го под душа. Без да си правя труда да се бърша, се измъкнах от банята и се пъхнах в кревата.

В следващия момент беше понеделник сутрин. И телефонът звънеше. Изгрухтях нещо нечленоразделно в отговор.

— Господин Брадфорд, вие ли сте?

Мамка му. Естел. Напрегнах се да съсредоточа поглед върху часовника до леглото. 10:47 ч. Мамка му. Мамка му. Мамка му.

— Господин Брадфорд, там ли сте…? — Гласът й преливаше от притеснение.

— Болен. Болен съм.

— Така и звучите, господин Брадфорд. Жена ви там ли е?

— При сестра си е, с децата.

— Тогава ще се обадя на лекар, ведн…

Изведнъж се събудих.

— Не, никакъв лекар…

— Господин Брадфорд, звучите като труп.

— Хранително отравяне, нищо особено. Развалена консерва със супа.

— Може да е ботулизъм. Или хепатит. Ще се обадя на служебния лекар…

— Естел, най-лошото свърши. Сега ми трябва само един ден в леглото.

— Човек никога не знае с развалените супи, господин Брадфорд.

— Ще оцелея. Отмени срещите ми. Кажи на Джак. Ще ти звънна по-късно, когато се почувствам…

— Не, аз ще ви се обадя, господин Брадфорд. И ако искате да звънна на госпожа Брадфорд у сестра й…

Категорично не. Бет трябваше да остане в Дариън възможно най-дълго.

— Ще се оправя с това, Естел.

— Нека поне да се свържа с личния ви лекар…

— Сега ще поспя още малко. Ще се чуем пак.

И затворих. Следващия половин час прекарах вторачен в тавана. Не ми се ставаше от леглото. Никога повече. Щеше ми се да започна да възприемам сцената в мазето просто като кошмар. И когато до носа ми достигна тежката миризма на парфюма от банята, изругах преливащите ми от жлъчка черва, че пак ми изневериха. Трябваше ми само един спокоен стомах и досега да съм щастливо умрял.

Най-накрая вонята ме изгони от леглото. Цял час мих клозета. Докато приключих, пералнята беше освободила дрехите на Гари от всяка следа от аромати. Пъхнах ги в сушилнята и се върнах в леглото, покрит презглава.

Останах така няколко часа. Умствен блокаж. Физически блокаж. Не знаех какво ще правя оттук нататък.

Телефонът звънна пак в четири. Естел. Уверих я, че се оправям. След като затворих, отидох до прозореца и погледнах през щорите към къщата на Гари. Той е мъртъв и аз съм мъртъв. На следващия ден ще отида при доктора, ще му кажа, че не съм добре с нервите и ще си тръгна със симпатично голямо шише валиум, за да мога втория път да свърша работата както трябва. С вода, не с уиски.

Напъхах се обратно под юргана. Избухнах в плач, започнах да удрям с юмрук таблата на леглото. От вибрациите дистанционното на телевизора се включи. Екранът светна и на него се показа откачен на вид телевизионен проповедник в полиестерен костюм, който държеше реч пред очите на зяпналата публика от селяци в гигантска църква от сглобяеми плоскости.

— И тогава — кънтеше гласът на преподобния — Исус рече на Никодим: „Идваш нощем, но аз ще изгася светлините. Освен ако човек не се роди отново, той няма да види божието царство“.

Е, как мислите, защо Исус е рекъл, че ако не се родите повторно, няма да видите божието царство? Ами, това не означава да се върнете към нула години. Няма да станете обратно бебе.

Не… означава това: макар майка ви първа да ви е донесла в този свят, освен ако не се родите отново и не приемете Исуса Христа за свой Бог и Спасител, ще продължите да пазите Сатаната в сърцата си. Запътили сте се към ад без Бог. Но родите ли се пак, то е като да ви е даден втори шанс. Кръвта на божия агнец отмива всичките ви грехове. Вървите като нов човек, говорите като нов човек и сте нов човек. Все едно сте потъпкали предишния си живот и сте се върнали с втори шанс. Преродени в нов човек…

Изправих се в леглото. Преглътнах сълзите си. Плувналите ми очи тутакси пресъхнаха. За първи път, откакто посегнах към онази бутилка, над мен се спусна вълна от покой. Родени сме, но само ако се родим втори път, можем да започнем живота си наново. Каква простичка, успокоителна мисъл. Гласът на възпълничкия прокламатор на Библията продължаваше да кънти. Улових се да си казвам: „Да, трябва да умра. Няма друг начин да се измъкна. Но след като умра, защо да не мога да започна нов живот? Защо да не получа втори шанс? Защо да не се преродя?“.

Колкото повече разсъждавах над това, толкова по-ясно осъзнавах: не ти трябва Исус, за да се преродиш. Достатъчно е само да планираш всичко както трябва.