Дъглас Кенеди
Живот назаем (8)

1

Дойдоха да ме търсят в офиса. Бяха двама. Евтини шлифери, евтини костюми. Показаха си значките и се представиха като инспектори от отдел „Убийства“ към полицейския участък на Стамфорд, Кънектикът. Номер едно беше чернокож и с телосложение на тухлен кенеф. Номер две беше жилав здравеняк; леко прошарена рижа коса. Вгледах се в лицето му на застаряващ екшън герой, в очите му, които сякаш нашепваха: „Господи, помилуй“, и разбрах, че ще ми донесе лоши новини. Беше ченге, на което повече би прилягало да влезе в някой йезуитски орден.

— Бенджамин Томас Брадфорд — подхвана тържествено напевно Номер две, докато Номер едно щракваше белезниците зад гърба ми, — арестувам ви за убийството на Гари Съмърс. Имате право да запазите мълчание, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда…

Докато Номер две ми дочиташе правата, Номер едно ме поведе към вратата на кабинета ми. Естел ме гледаше през сълзи. Джак беше пламнал от гняв, но някак успя да изкрещи: „Не им казвай нищо, Бен, докато Харис Фишър не дойде“. (Харис беше звездата сред криминалните адвокати на Уолстрийт.) Докато вървяхме през централния коридор на офиса, всички партньори, сътрудници и низш персонал от „Лорънс, Камерън и Томас“ се бяха подредили от двете му страни, зяпнали в безмълвен ужас. Пред асансьора ни чакаше Прескот Лорънс, старшият партньор на компанията, човекът, който ме нае на работа, защото беше играл бейзбол с баща ми в „Йейл“. Не пророни нито дума. Нямаше и нужда. Леденият му поглед казваше всичко.

Провали си живота. Опозори името на компанията. Не очаквай съчувствие, нито юридическо съдействие или подкрепа. Измиваме си ръцете. За нас ти си мъртъв.

Безмълвна размяна на погледи в асансьора. Любопитна тълпа от зяпачи във фоайето долу. А отвън орда фотографи, камери, микрофони. Проправихме си път сред тях, свели очи, за да избегнем светкавиците, изкрещените въпроси. Чакаше ни немаркиран автомобил. Блъснаха ме на задната седалка. Номер едно потупа шофьора по рамото и се вляхме в трафика, завихме наляво по Уолстрийт.

— Огледай се добре, Брадфорд — посочи ми през прозореца Номер две. — Доста време окото ти няма да зърне тази улица.

— Ако въобще я зърне повече — додаде Номер едно. — Убийство първа степен може да означава доживотна. Особено ако съдебните заседатели решат да натрият носа на зализаното юпи, дето си мисли, че закон не го лови и може просто ей така да резне гръкляна на пича, дето такова жена му.

— Ще се прочуеш обаче. Първа страница на вестниците — „Нюз“, „Поуст“, че даже и „Таймс“.

— Шибаният „Таймс“, сто процента — прекъсна го Номер едно. — Ако го беше резнал някой от нашите, щяха да закопаят цялата история в някое квартално вестниче. Обаче за зализано колежанче от Уолстрийт? Казвам ти, до петък ще четем уводна статия плюс два пространни материала.

— Да не говорим за онзи жълтурски телевизионен таблоид. „Инсайд Едишън“ и „Хард Копи“ плъпнали из къщата ти, напират да вземат интервю от стреснатата ти женица, бутат рушвети на иконома на Гари, че да ги пусне да щракнат няколко кадъра на кревата, където е извършено прелюбодеянието, черното мазе, където си отнел живота му…

— … сто процента ще погнат и малкия Адам. Или поне даскалицата му, дето идва да го учи вкъщи. „Госпожо, как ще кажете на едно малко дете, че баща му е убиец?“ Едър план на госпожата, която едва сдържа сълзите си…

— Нашето адвокатче ще стане знаменитост — заключи Номер едно.

— Само че рекламата няма да ти свърши добра работа, друже — додаде Номер две.

— Номерата на О. Джей при теб няма да минат, няма как да се оплачеш от триста години тормоз от белите — продължи Номер едно, — щото си бял като гъз.

Не казах нищо. Само преглътнах един стон и се стегнах да удържа тръпката, която се опитваше да разтърси тялото ми като вълна от електрически стол.

— Човекът е разстроен — рече Номер едно.

— Че как иначе — съгласи се Номер две. — Сега осъзнава съвсем ясно мащабите на престъплението си; безнадеждността на положението си.

— Как мислиш, дали ще пробва версията самозащита?

— Счупена бутилка в тила не прилича много на самозащита, не мислиш ли? И, Брадфорд, повярвай ми, макар като униформен служител на властта да не мога да намеря извинение за действията ти, като човек мога да ти съчувствам. Болката, терзанието, яростта, когато си разбрал… сигурно е било… непоносимо. Особено за отдаден на семейството си съпруг. И съм убеден, че ако си признаеш, имам предвид, ако си кажеш всичко, какво, как… ако се признаеш за виновен и се покаеш, ако молиш съда за милост, ще откликнат на молбата ти. Особено ако ги насърчим да проявят съчувствие. Даже може да успеем да те уредим в някое от онези приятни местенца със смекчен режим, дето са почти като на курорт…

— … и където няма да случиш на някой сто и трийсет килограмов черньо, дето да си те бройка за гадже през следващите пет години. Не ми се вярва нашето колежанче някога да са го пердашили…

Докато стигнем Стамфорд, им бях казал, че съм готов на сделка. След като ми взеха отпечатъци и ме записаха, ме закачиха с белезници за едно бюро в мизерна стая за разпити, където останах да чакам пет часа до идването на Харис Фишър. Караше петдесетте. Приятен загар, оредяваща прошарена коса, сребристосив двуреден костюм по поръчка, строги френски ръкавели и алчна адвокатска усмивка, която метна на Уилис и Флин, но не и на мен.

— Лоша работа, колега… много неприятна — рече той, щом двамата полицаи излязоха от стаята.

— Колко лоша? — успях да попитам с дрезгав глас.

— Нека го кажем така — прекарах последните три часа с Морган Роджърс, окръжен прокурор на Феърфийлд. Вдигнал ти е мерника. Отгоре на всичкото предстоят избори. И за капак си е наумил, че има достатъчно доказателства да ти лепне убийство първа степен. Както изглежда, отпечатъците ти са из цялата къща на господин Съмърс, нямаш алиби за времето на извършване на убийството, жена ти е направила изявление, че двамата с господин Съмърс са били… хм… влюбени, и, естествено, има го и неприятния факт, че си снимал жена си и господин Съмърс да се прегръщат. Кофти, дето си забравил фотоапарата на прозореца. Това е първото, което полицаите са намерили в дома ти.

Увесих нос.

— Предложи ли някакви схеми на споразумение?

— Първа степен — осемнайсет до двайсет и пет.

— Двайсет и пет години? — не успях да сдържа вика си. — Не мога да лежа двайсет и пет години.

— Може да са осемнайсет… при добро поведение. Макар че не мога да ти гарантирам. Естествено, може да отидем и на съд. Но Роджърс ме информира, че ако настояваме за съдебно жури, ще иска доживотна без право на помилване. Естествено, може да играем по схемата на скалъпените срещу теб улики. А опре ли се до мотива, са те гепили за патлака, колега. Съпруг убива пича, дето чука жена му. Най-древната схема на света — и като няма смекчаващи обстоятелства, е като трън в очите на закона.

Главата ми увисна още по-ниско.

— Има и още по-кофти новини — продължи Фишър. — Следобед говорих с жена ти по телефона. Беше доста разстроена, но успя да заяви доста категорично, че иска да свидетелства срещу теб, ако се стигне до процес.

Той сниши глас и отмести поглед.

— Каза още, че ако успееш да се уредиш под гаранция, ще иска съдебна заповед, за да ти бъде забранен достъпът до момчетата.

Усетих как потрепервам.

— Може ли да го направи? — зяпнах.

— Знаеш, че може. Никой съдия няма да даде на обвинен в убийство достъп до децата му. Съжалявам.

Прииска ми се да умра. Идеше ми да помоля някое от ченгетата да ми даде пистолета си заедно с куршум и чаша уиски за успокоение на нервите. „Обърни се за малко — щях да му река, — и ме остави да спестя на данъкоплатеца малко пари.“

— Изслушването на обвинението ще е най-рано утре — продължи Фишър. — Ще помисля дълго и сериозно над няколкото възможности, които имаш. Ако наистина си решил да търсим вариант за защита, естествено, ще се пробваме, но трябва да си дадеш сметка, че доказването на невинността ти ще е наистина канско усилие. Освен другото, ще е и доста скъпо. Не че има смисъл точно на теб да обяснявам колко струват адвокатските услуги.

Прекарах нощта в килия — два и половина на три метра, койка и желязна тоалетна чиния, нищо друго. Моето бъдеще. В съседната килия имаше един откачен копелдак, който виеше като обезумял койот. Отсреща пък беше едно мършаво джудже, дето толкова не беше наред с корема, че мине се не мине, търчеше до гърнето и простенваше от болка, докато червата му изстрелваха залп след залп. Насред тази смърдяща гръмотевична буря от друга килия се чуха по-различни стенания — грухтене и сумтене, каквото обикновено съпътства нечовешки запек.

Опитах се да заглуша всичко това с възглавница, но ужасяващата врява беше оглушителна. Осемнайсет години в тясна килия в компанията на такива откачалници? Абсурд. Няма да стане, мамицата му.

Седнах изправен и знаех какво трябва да направя. Разкъсах чаршафа на две. Взех по-тънката ивица и я намокрих в тоалетната (бях чел някъде, че мокрият чаршаф не дере). Качих се на койката и вързах единия край на чаршафа за решетките на прозореца. Другия край преметнах на клуп. После, без да слизам, прехвърлих клупа през главата си и го затегнах, като специално наместих чаршафа на горния прешлен на гръбнака, поех си дълбок финален дъх и…

Пръстите му защо мърдат?

Прекъснах унеса си и проследих с ужас как юмрукът на Гари бавно се отпуска. Рефлекторен спазъм, несъмнено, но въпреки това плашещ. Особено, при положение че сигурно бяха минали петнайсет минути, откакто…

Пръстите престанаха да се отпускат. Вгледах се внимателно в него. Продължаваше да лежи възнак на пода, бутилката щръкнала от тила му като абстрактна скулптура, от раната блика кръв, примесена с проявител, за да се събере локвичка под проснатите му ръце. Никакви признаци на живот.

Петнайсет минути. Възможно ли е да съм седял така толкова време?

Петнайсет минути. Преди четвърт час бях образцов американец: трудолюбив и прилежен данъкоплатец, който отглежда деца, плаща си ипотеката, има две коли, активен консуматор, притежаващ златна кредитна карта. С две думи, представител на прослойката с най-високи доходи. А сега…

Сега… тотален срив.

При това не му отне и петнайсет минути. Трябваха му само пет секунди, за да грабне бутилката.

Възможно ли е всичко, което си градил — всичките ти амбиции в семеен и професионален план — да се срине за няма и пет секунди? Нима всичко е тъй крехко и чупливо, тъй фино настроено, тъй лесно заличимо? В един миг си образцов гражданин, а в следващия…

Убиец? Аз?

Кръвта по устните ми вече бе хванала коричка. Жълтеникавият ми шотландски пуловер бе подгизнал и аленочервен. Каки панталоните и мокасините ми също. И макар че бях дълбоко и извънмерно шокиран — при все че продължавах да не схващам какво се случва и зяпах с невярващ поглед вкочаняващото се тяло на Гари — свободно реещата се травма, и ужас, и страх започнаха да се примесват с интригуващо просветление. И в тези мигове на кристална чистота установих, че завъртам наново сценария, който току-що бях прекарал в главата си. Сценарий, който би ме закопал, ако отидех в полицията. Или още по-зле — ако полицията попаднеше на този убедително мъртъв Гари.

Как ми напираше да си призная. Да стана. Да се обадя на 911. Да кажа на ченгетата. Да се пречистя от срама. Да прегърна катастрофата.

Но. Но. Но. След катарзиса, който щеше да отприщи пълното самопризнание, къде можех да отида? В щатския арест на Кънектикът, навярно принуден да се справям с приливите на нежност на някой психясал изрод на име Мус. Дори да успеех да се измъкна с по-малка присъда, пак щях да бъда опозорен, отхвърлен, презрян (да не говорим, че щях да бъда прогонен и от адвокатското съсловие). И пак щях да лежа с години. Много години.

А когато ме пуснат — вече на почтена възраст — ще съм завинаги отчужден от синовете си (Бет отдавна ще се е развела с мен). И ще се озова в някоя дупка под наем, над гараж в Стамфорд, да доживявам дните си като работя в обществена библиотека и подреждам книгите по рафтовете. Адам и Джош няма да искат да общуват с баща си, бившия затворник…

Забрави за самопризнания. Мисли. Мисли как да се измъкнеш. Нали си адвокат, мамка му.