Дъглас Кенеди
Живот назаем (7)

7

Останалата част от партито ми се губи. Без съмнение литровата бутилка двайсет и пет годишно уиски „Макалън“ на Бил имаше нещо общо. Цялата нощ почти не се отлепих от нея и когато започнах да наричам Уенди Уагънър „кюфте“, в кръвообращението ми вече беше попило повече от половината й съдържание.

По някаква странна причина Уенди не си хареса прякора. Онзи надут пуяк мъжът й, Луис, също реши да се обиди, макар че крошето, което получих от него, беше поради друга причина. Връхлетя ме вследствие на един разговор, в който започнах да се питам на глас дали (предвид безскрупулното му поведение в бизнеса) идеята му за благотворителност не се изчерпва с това да изкупува застраховките живот на починали от СПИН. За щастие успях да финтирам левачката му. За нещастие тя се приземи в ченето на Пеги Уъртхаймър — най-голямата истеричка в Ню Кройдън (не е като да нямаше причини за това — мъжът й току-що беше забягнал с професионален тенисист от Мексико на име Карлос). Слава богу, ударът не счупи и не размести нищо, но прекъсна партито. Пеги се разпищя ужасена. Уенди се скара на Луис, че е такъв отворко. Луис ми се нахвърли, задето уж съм го предизвикал. Бет си грабна нещата и си тръгна без мен. А Гари ми рече самодоволно: „Подсети ме да те поканя следващия път, когато посрещам приятелите си от Сърбия и Хърватска“.

Гари. Невъзможно. Не е за вярване. Та тя не може да го понася! Ненавижда арогантността му, суетата му, че дори дрехите му. Няма начин да е той. Стига глупости.

Взех сьомгата, която бях поръчала. И бутилка от този невероятен новозеландски совиньон блан. Совиньон блан „Облачен залив“, 1993, ако трябва да сме точни. Съвпадение е, нали? Тогава защо Бет ме излъга откъде е взела бутилката?

Въпреки че прекарах по-голямата част от партито, наливайки се с „Макалън“, все пак успях дискретно да я държа под око. Първите два часа усърдно избягваше Гари. Без тайни погледи, без скришни усмивки. И вече започвах да си мисля, че се държа като пълен параноик. Съвпадението си е съвпадение, тя сигурно си има някакви нейни си неясни причини да не ми каже откъде е купила виното. После случайно погледнах към нея, докато се беше опряла на парапета на стълбите и говореше с Чък Бейли (съседа ни, онзи с поршето). И докато Гари минаваше покрай тях на път за тоалетната на втория етаж, успя да докосне пръстите на Бет за един кратък миг и да ги погали бързо. И въпреки че тя не му отвърна с поглед, по бузите й изби едва доловима руменина, през лицето й претича замечтана усмивка, а аз се почувствах сякаш три ракети „Пършинг“ са ме уцелили право в корема. И понеже нямах лекарство под ръка, посегнах отново към уискито. Миг по-късно получих вдъхновение да нарека Уенди Уагънър „кюфте“.

„Всичко е заради мадам Бет Бовари и онзи смотан урод“, идеше ми да изкрещя, докато всички ми викаха в лицето. Но след като веднъж вече бях съгрешил с това да се напия и да се държа неподобаващо, някакъв последен остатък от адвокатско самообладание все пак успя да ме накара да се въздържа и да избегна отвратителната сцена на отправяне на взаимни обвинения, която щеше да даде храна на злите езици в Ню Кройдън за месеци наред. Върнах се в ъгъла, приех с усмивка коментара на Гари за сърбите и хърватите, стиснах му ръката за довиждане, когато ми я подаде, и дори кимнах учтиво, когато предложи: „Някой ден, като си на кеф, мини у дома да побъбрим за фотоапарати“.

Боже. Да си поговорим за безочието ти. Да, Гари, ще намина, ще пием по бира, ще плямпаме глупости за това как се снима с „Лайка“, но дай да го направим в някой ден, когато не чукаш жена ми, става ли?

Жена ми. Щом се сбогувах с Гари, се заклатушках към вратата, решен, че трябва да се прибера вкъщи, да успокоя Бет, да й кажа всичко, че трябва…

— Бен.

Беше Рут. Препречи ми пътя и вдигна ръка на рамото ми.

— Рути, Рути… — плетях език. — Аз… съм…

— … пиян — помогна ми тя нежно. — Много, много пиян… и не можеш да се прибереш в това състояние.

— Ама… ама… Трябва…

— Трябва да се наспиш и да изтрезнееш. Ще се обадя на Бет и ще й кажа, че ще легнеш у нас на дивана тази вечер.

— Не разбир…

— Бен. Не си тръгвай. Остани до сутринта. Поне докато страстите се поохладят.

Опитах се да се облегна на една стена, но започнах да се свличам. Рут викна Бил, който изтича и ме прихвана, преди да се просна на паркета.

— Хайде, смелчага — подкани ме той. — Да те запознаем със спалнята ни за гости.

— Извинявай, Рути. Скапах ти партито.

— Ще го преживеем.

Следващото, което си спомням, е, че беше сутрин, а главата ми представляваше едно миниатюрно Нагасаки. Всичко сравнено със земята, сякаш всяка моя клетка е била бомбардирана и унищожена. Бях се държал като простак и знаех, че Бет ще ме накара да си платя за това. И докато вината се трансформираше в страх, се улових да си мисля: „Възможно ли е сега Гари да лежи в моята половина на леглото ни?“.

Почукване на вратата и Бил влезе с валсова стъпка и ефервесцентна оранжева напитка.

— Румсървис — обяви бодро.

— Колко е часът? — измънках.

— Дванайсет.

— Дванайсет! Боже! Трябва да звънна на Бет… — Опитах се да седна, но се оказа, че не е никак лесно.

— Рут вече й се обади. Всичко е наред. Бет е взела децата и е отишла на гости на сестра си Луси в Дариън за един ден…

Изохках.

— Мъртъв съм. Луси ме мисли за нахакан отворко.

— Това е комплимент, когато си го мисли някой от Дариън.

— Рути каза ли ти как е звучала Бет по телефона?

— Весела.

— Глупости.

— Добре де, лъжа. Изпий го.

— Какво е?

— Ударна доза витамин C. Ще ти помогне да се почувстваш поне малко човек.

Взех чашата, пресуших бълбукащата оранжева течност на един дъх, въздъхнах с облекчение.

— По-добре ли си? — попита Бил.

— Май ще оживея. Къде е Рути?

— Отиде да види Тео.

— Дали ще ми прости някога?

— Винаги ти е прощавала.

— А ти?

Бил ми отвърна с една от неговите язвителни усмивки.

— Беше паметна вечер. Истински хит. Но какво толкова, и аз не мога да ги дишам тези Уагънър, така че…

— Благодаря.

— Няма защо. Да излезем с лодката следобед? Има приятен северозападен вятър.

— Трябва първо да звънна на Бет у Луси.

— Няма смисъл.

— Толкова ли е зле? — имаше осезаема тревога в гласа ми.

— Ще стане зле, ако звъннеш.

— Много съм го загазил, това ли се опитваш да ми кажеш?

— Ще се оправите. Но не по телефона. И не днес. Така че, хайде под душа. Искам да сме излезли до час.

След четирийсет и пет минути вече бяхме на кея. Беше уникален есенен ден край Лонг Айланд Саунд — кобалтовосиньо небе, въздухът хладнееше, но не прекалено, а вятърът бе постоянен и ободрителен. Яхтата на Бил представляваше десетметрова платноходка — красавица на име „Синият чип“. Имаше корпус от фибростъкло, излъскана до блясък дървена палуба, каюта с две легла, напълно оборудвана корабна кухня и компактен нос. Над малкото вградено контролно табло бяха сгушени всевъзможни най-съвременни навигационни устройства: джипиес, автопилот, дигитален ветромер за електронно измерване на скоростта на вятъра, няколко компютъра, които преценяват климатичните условия, изминатия път и дори най-ефективната скорост в момента.

— Доста играчки си събрал — отбелязах.

— Нещо като твоите фотоапарати, а? — подкачи ме Бил, ухилен до уши.

— Туше, копеле.

— Бира?

— О, да.

— Донеси две от кутията за лед, докато аз вдигна платната.

Малката кутия за лед беше точно до газова печка за готвене, която бе свързана с дебел маркуч с голяма метална газова бутилка, прибрана в специално дървено отделение на палубата. От бутилката излизаха два маркуча, като вторият водеше до малък радиатор, закрепен на десния борд на кораба. Докато отварях капака на кутията за лед, без да искам бутнах един от маркучите. Наместих го внимателно, за да съм сигурен, че не съм го извадил. После грабнах две кутийки бира „Кирин“ и се върнах на палубата.

— Банзай!^[1] — вдигна наздравица Бил.

— Добре си се оборудвал — чукнах бирата му в отговор аз. — С тази яхта можеш да отидеш навсякъде, бас държа.

— Все си мечтая да я сваля до Карибите за няколко месеца… но кога ще имам няколко свободни месеца.

Той приключи с опъването на помощното платно и после хвана фала, с който се вдига грота. Огромното платно заплющя, докато се изкачваше бавно по мачтата.

— Вятърът е около двайсет възела.

Надникнах към дигиталния ветромер в кабината.

— Деветнайсет — съобщих. — Впечатляващо.

— Да, трудно е винаги да си толкова добър. Искаш ли да свием на изток до Шефийлд Айланд. Оттук е само на два часа.

— И е точно до Дариън.

— Ако искаш да ходиш да се разправяш с жена си, ще трябва да плуваш до брега.

— Добре, млъквам.

— Ще се научиш.

Веднага щом опънахме платното, Бил вдигна котвата. После стегна грота. Със стремително свистене платното пое вятъра и лодката отлепи. Бил завъртя руля и „Синият чип“ заплава, килната на една страна под двайсет и пет градуса. След броени минути вече излизахме от пристанището на Ню Кройдън. Бил викна: „Обръщаме!“, и аз приклекнах, докато гикът премина над десния борд. И тъй като грота беше вече леко отпуснат, с ново свистене се понесохме на изток.

— Поеми я — надвика Бил един внезапен порив на вятъра.

Веднага щом поех руля, скоростта на вятъра се усили с още пет възела и полетяхме по вълните, като оставихме зад себе си различни по вид и големина черупки, докато плаваме на изток към открито море.

— Накъде си тръгнал, по дяволите? — изкрещя Бил.

— Към Европа! — извиках в отговор. След миг вече се плъзгахме по водите на пролива, носени от северозападния вятър, а носът на лодката пореше неспокойните вълни.

— Двайсет и пет възела — провикна се Бил през свистенето на вятъра. — Да й се не види и адската бегачка!

Присвих очи срещу блесналото слънце, вятърът биеше в гърба ми. Усещах дробовете си ободрени от соления въздух. И за няколко бленувани момента главата ми се изпразни — това толкова желано, така рядко усещане, че съзнанието ти е табула раза, че си изпразнен от цялата вина, страх и омраза. Скоростта ме увличаше и опияняваше. Порех вълните, оставях всички и всичко зад гърба си и нищо, никой не можеше да ме стигне.

Почти час с Бил не разменихме ни дума, ни поглед. И двамата бяхме загледани право напред, хипнотизирани от това възбуждащо чувство за безгранично движение напред — живот без прегради и бариери, които да те спират, да те приклещват. И знаех, че двамата си мислим едно и също — защо да спираме? Защо да не поемем курс на изток и да не пресечем Атлантика. Защо да не опитаме? Всички си мечтаем за свобода, а се окопаваме все по-дълбоко в капана на семейния живот. Иска ни се да живеем просто, но трупаме ли, трупаме и цялата тази тежест ни тегли надолу, приковава ни на място. Никой друг не ни е виновен. Защото колкото и да се опияняваме от мисълта за бягство, не можем да се отърсим от потребността да се чувстваме отговорни. Кариера, къща, семейство, кредит — всичко това ни държи закотвени. Дава ни нужната сигурност, превръща се в причина да станем от леглото сутрин. Намалява възможностите за избор, а това ни изпълва с повече увереност. И въпреки че почти всеки, когото познавам, се бунтува срещу оковите на семейния живот, все пак всички с охота ги приемаме. Без колебание.

— Искаше ти се да продължим, нали? — попита Бил, когато пуснахме котва край Шефийлд Айланд.

— Дали ми се прииска? Да. Но бих ли продължил? — спрях за момент и свих рамене. — Не мисля.

— Защо не?

— Не можеш да избягаш.

— Но много би искал.

— Винаги. Ти не искаш ли?

— Никой никога не е напълно доволен с положението, в което се намира, нали? Но някои от нас се стараят малко повече да приемат обстоятелствата…

— Ти имаш много причини да се радваш.

— А ти нямаш, така ли? — засече ме той.

— Поне бракът ти изглежда наред.

— Поне децата ти са здрави.

— Съжалявам.

— Успокой малко топката, Бен, дай си почивка.

Отворих втора бира и обърнах поглед към гористия бряг на Кънектикът. Изглеждаше толкова приятен, тъй пасторален, гледан оттук, не се виждаше нито един басейн, нито един семеен джип.

— Да успокоя топката? Аз? Разсмя ме.

— Добре де, приеми, че не можеш да живееш точно както ти се иска…

— Знаеш ли колко непоносимо затъпяваща може да е работата с имоти и фондове?

— Най-вероятно точно толкова, колкото и тази на Стоковата борса. И все пак… ти си си я избрал. Точно както си избрал да се ожениш за Бет, да имате деца, да живеете в Ню Кройдън…

— Знам, знам…

— Мисълта ми е, че все пак не си избрал кофти неща. Да му се не види, нищо не ти липсва…

— Освен стимул… във всичко.

— И какво ще правиш сега? Ще прекараш следващите трийсет години в тюхкане, че истинският живот е някъде другаде?

— Не знам…

— Не, Бен, трябва да го проумееш: животът е тук и сега. И ако продължиш да ненавиждаш своето настояще, ще загубиш всичко. А, повярвай ми, щом го загубиш, ще си го поискаш обратно. Винаги става така.

Ударих още една голяма глътка бира.

— Ами ако Бет вече е решила, че чашата е преляла?

— С две деца и без работа няма да й е лесно да вземе решение за развод. Не мисля, че е толкова саморазрушителна.

„Тогава защо се чука с Гари?“, ми идеше да кресна. Точно както отчаяно исках да подпитам Бил дали е чувал някакви квартални слухове за извънбрачните флиртове на жена ми. Но избягвах темата. И искрено се страхувах да чуя истината.

Вместо това пресуших бирата си и просто казах:

— Ще се опитам да говоря с нея.

— Поговори и със себе си, като си почнал.

Стрелнах поглед към небето.

— Благодаря, Опра!

— Добре де, стига проповеди. Върни ни у дома.

 

 

Прибрахме се в Ню Кройдън привечер. Вкарах яхтата в пристанището, без да използвам сложната техника на Бил.

— Впечатляващо — похвали ме той. — Старата школа на „Боудън“? — знаеше, че в колежа бях три години в отбора по ветроходство.

— Някои неща не се забравят.

— Трябва да си вземеш яхта. Ще я ползваш за отдушник, а и момчетата ще й се радват, като поотраснат.

— И така си имам предостатъчно разходи.

— Е, винаги си добре дошъл да ползваш моята.

— Сериозен ли си?

— Не, само малко глупав.

— Може да се възползвам.

— Стига да обещаеш да не забегнеш нанякъде с лодката ми, става ли?

Бил ме закара до къщи. Беше тъмно. Погледнах си часовника: седем. Нямаше за какво да се притеснявам. Засега.

— Дръж се — каза ми, докато ми подаваше ръка за довиждане. — И, за бога, давай го по-ведро.

Беше ми странно да се прибера в тази тиха, празна къща. Вероятно бих се насладил на временната почивка от семейната глъчка, ако не бях забелязал мигащата лампичка на телефонния секретар, която показваше, че има ново съобщение. Натиснах бутона, за да го чуя.

„Бен, аз съм. Реших да остана тук с децата за няколко дни. Мисля, че ще е добре да се разделим за известно време. Ще те помоля да не се опитваш да се свържеш с мен, докато съм при Луси. Бих искала да те уведомя обаче, че в близките няколко дни ще се консултирам с адвокат. Мисля, че и ти трябва да направиш същото.“

Щрак. Седнах бавно на дивана и затворих очи. Бих искала да те уведомя обаче. Толкова официално. Толкова отстранено. Толкова леденостудено. Този път беше решила твърдо. И това ме плашеше до смърт.

Вдигнах слушалката и натиснах бутона за бързо набиране. Вдигна сестра й.

— Бен, тя не иска…

— Трябва да говоря с нея.

— Казах ти, че не иска…

— Дай й проклетия тел…

Щрак. Набрах повторно. Този път вдигна зет ми, счетоводителят Фил.

— Моментът не е подходящ, Бен.

— Фил, не разбир…

— Напротив, разбирам.

— Не, по дяволите, не разбираш…

— Не е нужно да ставаш груб, Бен.

— На път съм да загубя семейството си, Фил.

— Да, и Бет така каза. Лоша работа, а?

— Лоша работа! Това ли успя да роди задръстеният ти от цифри мозък? Лоша работа!

— Няма защо да викаш, Бен.

— Ще викам колкото си искам, идиот такъв.

— Започваш откровено да обиждаш, Бен. Ставаш гаден. Затова мисля да приключваме с този разговор. Щом Бет се върне, ще й кажа, че си се оба…

— Няма ли я?

— Излезе преди около час. Каза, че щяла да се види с Уенди някоя си.

Чух Луси да крещи отзад:

— Фил, малоумник такъв. Казах ти…

— Ще пътува дотук, за да се види с Уенди Уагънър? — вече крещях.

— Че какво толкова! Нали са трийсет минути с кола.

Луси му изтръгна телефона от ръката.

— Бен, на твое място…

— Ти ми каза, че е у вас. Каза ми…

— Казах, че не иска да говори с теб. И че…

— Каква работа има с Уенди, по дяволите? Да не взема готварски уроци?

— Консултира се с адвокат.

— Проклетата Уенди не е адвокат!

— Имала приятел, специалист по бракоразводни дела.

— Че не може ли да му звънне по телефона на този „приятел“. Ами оставя момчетата…

— Момчетата са добре.

— Какво си им направила? — не спирах да крещя.

— Какво съм им направила ли? Аз съм им леля, Бен, не съм Дейвид Кореш^[2].

— Кажи ми…

— Завих ги и ги сложих да спят. Смених пелените на Джош. Прочетох приказка на Адам и му пожелах сладки сънища. Надявам се това да ти звучи достатъчно разумно.

— Идвам да ги прибера.

— Бен, недей.

— Те са моите деца.

— Ако дойдеш, ще извикам полиция. Нали не искаш да викам полиция.

— Нямаш законово основание…

— Нямам, но все пак ще изглежда неприятно. Доста неприятно.

И затвори.

Ритнах масата. Разбих един кристален пепелник „Стюбен“ в стената. Излетях от къщата, скочих в спортната мазда „Миата“ и профучах по Конститюшън Кресънт към магистрала 95, после дадох газ съм Дариън. Нека тази снобарска кучка да викне ченгетата. Нека се пробва…

Натиснах рязко спирачките, обърнах и поех по Хоторн Драйв. Карах, докато стигнах пред стара триетажна къща с дъсчена облицовка, отделена от пътя с голяма накипрена градина. Домът на Луис и Уенди Уагънър. Тъмно. Тихо. Никакви коли, паркирани отпред.

Ударих волана с юмруци. Кучка! Да използва кюфтето Уенди и набедения й приятел „адвокат по бракоразводни дела“ като прикритие.

Знаех какво ще направя — ще вляза с мръсна газ в двора на Гари и ще вкарам маздата директно в дневната му. Но аха да изскоча с бясна скорост на Конститюшън Кресънт, когато един тих глас в главата ми зашепна: „Прояви здрав разум. Не прави нищо, за което по-късно ще съжаляваш. Сдържай емоциите си. Прецени ситуацията и после вземи решение“. И въпреки че не исках да се подчинявам на този предпазлив, назидателен глас — толкова ми се искаше да действам безразсъдно поне веднъж в живота си — все пак се вслушах в него. Намалих. Минах по задните улички и попаднах на нашето волво, паркирано на една успоредна на Конститюшън Кресънт улица. Гениално, Бет. Все пак, ако беше спряла точно пред входа на Гари, можеше някой да си помисли нещо.

Върнах се на Конститюшън Кресънт. Загасих фаровете и паркирах маздата пред къщата ни, спрях двигателя и затворих вратата възможно най-безшумно. Заобиколих къщата и отключих вратата на мазето в задния двор. Грабнах новия си фотоапарат „Канон“, нова лента „Три-Х“, огромен телеобектив и статив и се насочих към втория етаж. Спалнята на Адам гледаше към Конститюшън Кресънт. Пердетата бяха спуснати, лампите изгасени. Бързо разгънах статива, нагласих фотоапарата на него, заредих филма, завъртях обектива на мястото му. Взех стол, седнах, погледнах през визьора, насочих го през улицата към входната врата на Гари и зачаках.

Мина час. После, малко след осем и половина, вратата се отвори. Гари подаде глава, озърна се наляво-надясно по улицата и кимна на някого зад гърба си. Започнах да фокусирам обектива и изведнъж на прага изникна Бет. Гари я дръпна към себе си и я целуна страстно. Тя прокара ръка по чупливата му коса, докато свободните й пет пръста стискаха облечения му в джинси задник.

Отместих глава от визьора и натиснах спусъка. За шест секунди всичките трийсет и шест кадъра бяха изщракани. Когато с неохота погледнах пак през фотоапарата, прегръдката тъкмо свършваше. Бет нервно стрелна с очи къщата ни. Но видя само светнатата лампа зад спуснатите пердета на дневната и се върна пак към Гари. Последна дълга, страстна целувка по устните, последна проверка дали теренът е чист. После, навела глава, тя притича в тъмното. Сигурно се молеше да не срещне някой излязъл на нощна разходка съсед, докато пъргаво се отдалечаваше.

Станах и хукнах по стълбите, втурнах се към входната врата, исках да изтичам нагоре по улицата и да я догоня, преди да стигне до волвото. Но размислих и се сринах на дивана.

Тази целувка. Не, това не е целувка между двама души, завързали мимолетен флирт. Беше толкова несдържана. Страстна. Абсолютно сериозна. За последно Бет ме бе целувала така по времето на Джордж Буш-старши! Какво толкова вижда в това копеленце? Давах си сметка обаче, че ако сега настигна Бет и й спретна сцена, ще е като да се прострелям в крака с картечница. Всяка надежда за бъдещо помирение, колкото и малка да ми изглеждаше в момента, би била унищожена. Тя ще използва факта, че съм я шпионирал, като поредното доказателство, че бракът ни е бил фалшив. Ще стигнем дотам, откъдето връщане назад няма.

Започнах да кръстосвам нервно из дневната. Бях на път да загубя всичко. Въображението ми работеше трескаво: представих си как съдията присъжда на Бет пълните права над момчетата, дава й къщата, колите, всичките акции и три четвърти от доходите ми. Видях новия си живот в тясна гарсониера в източната част на Ню Йорк, някъде след Деветдесета улица. Посещения на зоологическата градина в Бронкс в единствения уикенд в месеца, когато имам право да виждам децата. Постепенно Адам започва да се подсмихва с мазната усмивка на Гари. Джош става на четири, поглежда ме и казва: „Преди ти ми беше тати, но сега вече Гари е моят истински тати“.

Гари. Изведнъж превключих на автопилот и закрачих уверено към входната му врата. Не знаех какво ще му кажа, не знаех какво (ако изобщо) бих могъл да постигна. Просто застанах пред вратата му и натиснах звънеца.

Не бяха минали повече от пет минути, откакто Бет си беше тръгнала, така че когато Гари отвори вратата със замах и ме видя, изгуби ума и дума. Пребледня, но бързо се окопити и направи всичко възможно да се държи на положение. Последва дълга пауза, по време на която не можех да намеря думи. Започнах да се питам: „Какво, по дяволите, правиш тук?“. Най-сетне Гари проговори.

— Бен…?

Успях да родя една дума:

— Фотоапарати.

— Моля?

— Фотоапарати. Нали ме покани някой път да мина да си побъбрим за фотоапарати…

Това изречение го довърши. Виждах как ме оглежда внимателно и се опитва да прецени дали появата ми на прага му точно в този момент наистина може да е странно съвпадение.

— А, да… вярно, май споменах. Но, ъ-ъм, не е ли малко късничко… неделя вечер?

— Едва осем и половина е — погледнах си часовника. — Не ми се струва толкова късно. Все едно, понеже Бет и момчетата не са тук и…

— Да, з…

Спря се.

— Моля? — погледнах го.

— … забелязах, че волвото не е пред вас.

— Аха, забелязал си значи? — изведнъж ми дойде кураж.

— Ами да… просто ми направи впечатление. — Сега на него му убягваха думите.

— Не знаех, че обръщаш такова внимание на къщата ми.

— Виж, не ми е навик да… Бен, нещо съм уморен. Хайде да…

— Само за бърза чаша вино…

Той се поколеба и едва ли не чувах как си мисли: „Ще се справя ли?“. Издайническата усмивчица, която мина по лицето му, ми даде отговора. Покани ме с помпозен жест с дясната си ръка:

— Entrez^[3], пич.

Влязох. Макар отвън къщата на Гари да беше в същия провинциален колониален стил като моята, прекрачеше ли човек прага, се озоваваше извън Нова Англия, директно в някаква псевдоарт среда в стил „Трайбека“. Бяха бутани стени, наличните бяха пребоядисани в тъжни сиво-сини оттенъци, килимите бяха махнати, а дюшемето — боядисано в черно. От тавана се блещеха четири спот лампи. Единствената мебел в помещението беше дълъг черен кожен диван.

— Интересно местенце — отбелязах.

— Да, баща ми имаше странни идеи за интериорен дизайн.

— Кой ви беше дизайнерът? Робърт Мейпълторп^[4]?

— Много забавно. Всъщност всичко е мое дело, направих го през 1991-ва.

— Точно след смъртта на баща ти?

— Имаш добра памет. Година след като майка ми си отиде. Мисля, че шибаният й Алцхаймер го довърши. Направо му скапа сърцето.

— Сигурно ти е било тежко… единствено дете…

— „Да загубиш един родител е нещастие, да загубиш двама е нехайство.“

— Не знаех, че четеш Оскар Уайлд.

— Не чета. Запомних този цитат от някакво списание. Питие?

Подкани ме с жест към кухнята. И тя изглеждаше изтърбушена — старите чамови шкафове и плотове бяха заменени със зле подбран ансамбъл мебели от хром и стомана. Както и в дневната, и тук изглеждаше полузавършено, недоустроено, абсурдно. За момент съжалих Гари и жалкия му опит да пресъздаде неповторимата атмосфера на нюйоркския арт квартал Трайбека в предградията. Но съчувствието ми към провалената му кариера бързо изчезна. Изпари се тутакси, щом забелязах на плота две чаши от вино, едната със следи от розовото червило, което Бет винаги използваше.

Кимнах към чашите.

— Забавлява ли се? — отроних.

Едва сдържа усмивката си.

— Да, може да се каже.

Отвори хладилника и извади бутилка совиньон блан „Облачен залив“.

— Пробвал ли си го? — попита.

— Бет донесе една бутилка вкъщи.

Още една потисната усмивка, докато отваряше виното.

— Добър вкус има жена ти. „Облачен залив“ е най-добрият совиньон блан в света.

— И тя така каза.

Гари взе бутилката и две нови чаши.

— Тъмната стаичка е насам — поведе ме по едни тесни стълби надолу към мазето.

Беше тясна мрачна кутийка, разхвърляна и воняща на влага. Едната стена беше заета с бяла техника — пералня, сушилня, голям фризер-ракла. Покрай другата беше фотографската техника: стар увеличител „Кодак“, очукани ванички за химикали, гилотина и преплетени връвчици за простор, на които висяха няколко дузини скорошни снимки.

— Ето я моята семпла и функционална тъмна стаичка — каза Гари, докато светваше флуоресцентната лампа над главата си.

— Сигурно върши работа.

— Да, но в сравнение с лукса на твоята, тук сме като в Третия свят.

— Не помня някога да съм ти показвал моята тъмна стаичка, Гари.

Той се обърна и се зае да сваля няколко снимки от простора.

— Само предполагам, господин адвокат.

— Какво по-точно предполагаш?

— … че имаш изтупана, лъскава тъмна стаичка, фрашкана с най-модерно оборудване.

— Но ти никога не си я виждал. Или греша?

Пак онова мазно подсмихване. Идеше ми да изтръгна усмивката от физиономията му.

— Не, не съм.

Лъжец. Бет със сигурност го е развеждала някой следобед, когато децата ги е нямало, на подробен тур из моето мазе.

— Тогава защо веднага реши…?

— Защото изтупано юпи като теб може да си позволи най-доброто и, следователно, вероятно притежава най-доброто. Затова.

Пусна тесте снимки в ръцете ми.

— Ето, кажи ми какво мислиш за тези.

Прехвърлих бързо шестте фотографии. Представляваха мрачни черно-бели портрети на всякакви отрепки, всичките снимани пред входа на долнопробно подобие на приют за бедни. Беше като шоу на изроди. Затлъстял байкър с три стоманени зъба и лице, белязано от огромна деруга. Двама чернокожи травестити в секси панталони от винил, с видими следи от одрасквания по голите ръце. Човек с ампутиран крак, опънат на паважа, от крайчеца на устните му потекла лига. Но колкото и шокиращи да бяха самите обекти, нещо в композицията на Гари ме смущаваше. Снимките бяха толкова преднамерено нагласени, толкова изкуствени, че вниманието на зрителя биваше приковано единствено върху физическите аномалии на заснетите хора.

— Впечатляващо — подадох му снимките обратно. — Нещо средно между инвалидите на Даян Арбъс и изметта, която снима Авидон.

— Искаш да кажеш, че копирам.

— Исках да ти направя комплимент.

— Никога не съм харесвал особено Арбъс.

Наля малко вино в една чаша и ми я подаде.

— О, не говори глупости, композициите й са гениални. Класическият кадър с елхата в дневната в Левиттаун, начинът, по който всеки предмет в стаята — диванът, телевизорът, неразопакованият абажур на настолната лампа — допринася за потресаващата стерилност на снимката… Наистина гениална композиция.

— Тя обичаше обекта, но не и снимката — това беше нейната философия…

— Звучи ми смислено за философия на фотограф…

— Само ако вярваш в естествеността и непринудеността.

— Искаш да кажеш, че Арбъс е естествена и непринудена, така ли?

— Казвам само, че винаги се е опивала да бъде в ролята на пасивен наблюдател…

— Няма лошо. Освен ако не си фотограф, който обича да привлича вниманието към своя така наречен особен поглед.

— Значи все пак смяташ, че снимките ми са заимствани — попита пак, като ги размахваше в ръка.

Подбирах думите внимателно.

— Не заимствани. Премислени. Прекалено много се усеща присъствието ти. Липсва ми пасивният наблюдател…

— Глупости. Фотографът никога не може да е пасивен наблюдател…

— И кой го твърди?

— Картие-Бресон.

— И той ли ти е приятел?

— Срещали сме се един-два пъти, да.

— И предполагам, че лично ти е казал: „Гари, льо фотограф никога не трябва да бъде льо пасивен наблюдател“.

— Написал го е — пресегна се назад и взе книга на Картие-Бресон от един рафт, прелисти страниците и зачете на глас: — „Фотографът не може да е пасивен наблюдател; може да създаде нещо наистина блестящо само ако е вътре в събитието.“

— О, я виж ти… И лично ти се подписа на книгата, а?

Гари предпочете да пренебрегне сарказма ми и продължи да чете.

— „Изправени сме пред два момента на избор и на евентуално съжаление: първият и по-важен е, когато реалността е там и ни гледа през визьора, а вторият е, когато снимките са проявени и трябва да отхвърлим не толкова въздействащите. Именно тогава — твърде късно — виждаме къде точно сме сгрешили.“

Вдигна глава и ме погледна. На лицето му бе изписано ожесточение.

— Нещо да не се засегна, господин адвокат? Не че знаеш какво е провал. Особено що се отнася до фотографията. И едната ти загубена година в Париж. И бачкането като продавач в „Уилъби“ и…

Чух се да шепна:

— Откъде, по дяволите…

Този път усмивката беше епична, победна.

— Познай.

Тишина. Забих поглед в балатума на пода.

— От колко време? — измрънках накрая.

— Имаш предвид Бет и аз ли? Две-три седмици, струва ми се. Не си спомням точно.

— И наистина ли сте…

Той се изкикоти.

— Влюбени? Тя така казва.

Поредният удар под кръста.

— А ти?

— Аз ли? — ухили се той. — Аз се забавлявам. Много. Защото, както може би знаеш, Бет е страшно парче в леглото. Макар че, като се замисля, поне доколкото ми е споделяла, може и да не знаеш.

— Я млъквай.

— Не, не, не, ти млъквай. И слушай внимателно. Тя обича мен, а теб те мрази.

— Не е вярно…

— О, напротив. Мрази те до мозъка на костите си.

— Престани.

— Мрази работата ти. Мрази живота, който води тук…

— Казах…

— Но най-много мрази факта, че мразиш себе си. Мрази, че се самосъжаляваш. И това, че все го раздаваш жертва и отказваш да признаеш, че не друг, а ти си се провалил като фото…

— А ти да не си успял, загубеняк такъв?

— Поне се опитвам, човече.

— Ти си менте артист, който живее от рента.

— Поне продължавам да се пробвам. И все още съм в играта.

— В никаква игра не си.

— А ти си преуспял, а?

— Мамка му, аз съм партньор в една от най-големите…

— Признай си го — ти си само едно корпоративно леке, което дори не може да се стегне и да изчука собствената си…

Тогава избухнах. И го ударих. С бутилката „Облачен залив“. Замахнах яростно и я разбих отстрани в черепа му. Тя се счупи и гърлото остана в ръката ми. Гари залитна. Докато падаше с гръб към мен, замахнах пак и назъбеното стъкло внезапно потъна в тила му. Всичко на всичко да са минали не повече от пет секунди и вече бях подгизнал. Залят с гейзер от кръв.

Кръвта опръска лицето ми и за момент ме заслепи. Когато успях да избърша очите си, видях как Гари се влачи из тъмната стаичка с бутилка, стърчаща от тила. Обърна се към мен, лицето му беше като тебеширена маска от шок и изумление. Устните му оформиха дума: „Какво?“. После падна възнак и лицето му се пльосна във ваничка с проявител, която се преобърна. Главата му тупна върху пода.

Тишина. Краката ми се разтрепериха. Свлякох се на земята. Странно ехо изкънтя в главата ми. Времето сякаш подпухна, разду се. И за няколко мига не знаех къде се намирам.

После устата ми пресъхна. Толкова, че трябваше да си оближа устните. Усетих вкуса на сладникавата лепкава течност, която се стичаше по лицето ми. Вкус, който ми подсказваше — животът такъв, какъвто го познавам, вече няма да бъде същият.