Дъглас Кенеди
Живот назаем (5)

5

Изведнъж отново се разбирахме. Когато се прибрах същата вечер, ме посрещна целувка и предложение за едно много сухо мартини (приех). Бях попитан как е минал денят ми и получих реакция на загриженост, когато споменах за Джак. Зарадва се много, че скоро ще ставам старши партньор и ми разказа за някакъв диван, на който попаднала наскоро и който някога красял кабинета на Ралф Уолдо Емерсън. Направи ми омлет с билки и отвори бутилка доста прилично пино ноар от Напа. Обсъдихме предимствата и недостатъците на Фиона, бавачката ни от Корк (легално пребиваваща, между другото), която беше страшно мила с двете момчета, но по характер придирчива като стара коза.

Смяхме се как Адам й казал, че като порасне, иска да стане пожарникарска кола.

Легнахме си. Правихме любов за първи път от сто петдесет и шест дни насам. Не страстно, трябва да отбележа. Културно. Всичко през цялата вечер беше културно.

Толкова „културно“, че изобщо не повдигнах въпроса за обяда й с Уенди Уагънър.

Необезпокояван сън (чудо на чудесата!). Целувка сутринта, когато се събуди. Предложение за препечени филийки за закуска (отказах под претекст, че съдържат твърде много въглехидрати). Културен разговор, докато ядяхме мюслите си с прясно манго. Приятно време прекарано с децата рано сутрин. Позитивно напомняне за плановете ни за уикенда („Искам да минем през «Гал Кидс» в Гринич…“, „Приемът у Хартли е в седем…“, „Фиона ще гледа децата…“, „Ще е забавно да заведем момчетата на «Мистичното пристанище» в неделя…“, „Има промоция на сьомга от Нова Скотия в «Де Маркос». Мисля, че ще се върже добре с едно фантастично новозеландско бяло вино, което открих наскоро…“. Целувка по устните, като ме изпращаше на прага.

Би трябвало да се чувствам облекчен. Да се радвам, че след месеци хлад, у дома най-сетне се усещаше топъл полъх. И, боже мой, колко много ми се искаше да повярвам, че Бет изведнъж е решила, че враждата между нас е пагубна, че все още има защо да ме харесва.

Но. Но. Но. Знаех, че тази странна промяна не е в резултат от някакъв категоричен обрат. Не беше щастлив завършек на вътрешни колебания, дошъл в отговор на въпроса дали този брак може да бъде спасен. Знаех го.

— Някакви планове за деня? — подметнах, вече на прага.

За наносекунда погледът й трепна. Тогава вече бях сигурен.

— Може да се поразходя до „Колониъл Барн“ — отвърна. Имаше предвид един антиквариат в Уестпорт, за когото Бет вероятно бе единственият сериозен източник на приходи. — Стив е получил онзи диван, за който ти споменах. Но нали е принадлежал на Емерсън, та интересът към него е голям, така че може да ми го запази едва до края на деня.

— Колко? — попитах.

Тя отново отвърна поглед.

— Хиляда четиристотин и петдесет.

— Купи го.

— Но, скъпи… — провлачи кокетно тя и отри устни о моите. — Много си мил.

Всъщност толкова мил, че веднага щом стигнах в офиса, се обадих на справки за Уестпорт, Кънектикът и взех номера на „Колониъл Барн“. Включи се телефонен секретар със записано съобщение, което ме уведомяваше, че отварят в десет и мога да се обадя тогава. Мина час, през който се опитвах да се концентрирам върху работата и по-конкретно върху жалбата на недоволната доведена дъщеря на някаква голяма клечка, брокер в „Мерил Линч“^[1], който миналата есен, в деня, в който индексът на откритите сравнителни предимства^[2] падна рекордно, получил масивна коронарна тромбоза.

… като се има предвид, че волята на покойния относно бенефициентите по линия на съпругата му е да не се допуска основният капитал да бъде изплащан на съпругата…

Захвърлих документа. 315 000 долара годишна заплата, за да чета такива умопомрачителни глупости. Отидох до минибара („Винаги гледай да имаш нещо за пиене в кабинета си — посъветва ме Джак веднъж, — в случай че на някой клиент му се прииска да пийне едно малко, след като му съобщиш лоша новина“), извадих бутилка „Блек Буш“, налях си три пръста и ги обърнах на екс. После влязох в банята, измих чашата усърдно, измих си зъбите и се нажабурих два пъти с освежител за уста. Съвременната трезвеническа корпоративна култура не толерира дъх на бъчва сутрин в десет. Докато ми подейства уискито (деветдесет секунди), вече беше време да се обадя в Уестпорт.

— „Колониъл Барн“, добро утро. Стив на телефона.

Гласът беше на гимназист от Нова Англия с лек привкус на Файър Айланд. Снижих регистъра с една-две октави и придадох на гласните британско звучене.

— Добро утро — поздравих бодро. — Надявам се, че бихте могли да ми помогнете…

— Ще направя всичко възможно.

— Работата е там, че ми трябва диван за кабинета. Нещо от средата на XIX в., по-скоро американско, отколкото викторианско.

— Имате късмет, господине. Току-що получихме изключителен диван. Ръчна изработка от Бостън, 1853. Масивно тиково дърво с ръчно дялани крачета. Оригиналната тапицерия върху месингови пружини в прекрасен жълто-кафяв флорален десен.

— Звучи чудесно…

— О, но още не знаете най-уникалното за него. Този диван има историческа стойност. Разполагам с всички документи, за да го докажа. Едно време е принадлежал на Ралф Уолдо Емерсън.

— На онзи Ралф Уолдо Емерсън? Трансцендентализъм и прочее?

— Именно, господине, самият той. Всъщност диванът е бил в личния му кабинет в дома му в Конкорд.

— Виж ти, виж… — отроних аз. — Колко впечатляващо.

— Истинска колекционерска находка, господине. Оригинална „Американа“. И, позволете да отбележа, превъзходна инвестиция.

— За каква сума говорим…?

— Две хиляди и двеста. Но трябва да ви предупредя, че един от лоялните ми клиенти прояви интерес…

Тя спомена хиляда четиристотин и петдесет. Кой лъже?

— Искате да кажете, че вече е запазен?

— Не… не точно. Но тя прояви сериозен интерес. И е изключително запален колекционер.

— Значи, ако не го взема днес, ще се продаде?

Кратка пауза, докато нещастното копеленце калкулираше.

— Ами… не мисля, че ще го купи днес. Всъщност знам, че няма… защото ми каза, че ще може да мине пак през Уестпорт чак идната сряда.

Бинго. Усетих как уискито се преобръща в стомаха ми.

— Така че, ако дойдете преди това и сте готов да платите по-висока от нейната цена… да кажем, две и триста… мисля, че няма да имам причина да не го продам на вас, нали така?

— Ще си помисля.

Затворих. Позвъних на Естел по вътрешната линия, за да й кажа да не ме свързва с никого. Върнах се при минибара. Обърнах още един пръст „Блек Буш“, последван от освежител за уста и таблетка маалокс.

Някакви планове за деня?

Една лъжа те поставя нащрек. Две лъжи потвърждават съмненията ти. Имаше само едно нещо, което можеше да крие от мен, само една причина да се държи толкова мило с мен пак.

Кой? Кой е мръсникът? Умът ми запрепуска трескаво през списъка с приятели и познати. Не ми хрумна никой логичен заподозрян — трябваше да е някой, който не слиза в града всеки ден и може да се вижда с Бет през работно време. А предвид това, че всичките ни познати от мъжки пол в Ню Кройдън и околностите бяха бизнесмени на висока позиция в Манхатън, то…

Още веднъж прехвърлих мислено списъка с всички мъже, които работеха от къщи и живееха в района. Бил Пърсел, писател на свободна практика, който парадираше със статута си на специален сътрудник на „Рийдърс Дайджест“? Абсурд! Той беше сухар от класа с потресаваща съпруга на име Ева, която го държеше изкъсо като ризеншнауцер. Гари Съмърс, който се пишеше за фотограф и живееше близо до нас на Конститюшън Кресънт? Оредяла коса, нефелна брада и подсмихната физиономия, чието самодоволство можеше да разтопи ледовете на Аляска. Бет не можеше да го трае. „Наследството му е точно толкова, че да го разори“, каза веднъж по негов адрес. Задраскан от списъка. Петдесетгодишният Питър Пиърсън не беше издържал на ритъма на корпоративния свят и сега по цял ден играеше на форекс пазарите в интернет. Става, стига Бет да има желание да спи с баща си.

С това списъкът от мъже, за които се сещах, че работят от къщи, се изчерпваше. Може би е срещнала някого в кварталния магазин? Стив от „Колониъл Барн“? Той е с погрешна сексуална ориентация. Продавачът на риба Тони? Някой доставчик от местния супермаркет от веригата „Сейфуей“.

Кой, по дяволите? Кой?

Натиснах бутона за запаметени телефони. Едно позвъняване, две… Здравейте. Свързахте се с Бен и Бет…

Затворих. Сигурно сега го чука. Забива нокти в гърба му, език в гърлото му, краката й увити около косматия му гъз…

Стига, стига, престани! Мисли. Ела на себе си. Може би е само флирт. Може би изкушението се е явило едва вчера. Може би изведнъж е осъзнала, че случайният мръснишки секс без обвързване, лишен от емоционалната тежест на брачната любов, е не просто грях, а абсолютно безсъдържателен, празен (не ми обръщай внимание, отче).

А може би, когато пред нея се е отворила възможността да изневери, се е сетила за усмихнатия си съпруг и двете си момченца и не е могла да поеме риска…

Да бе, да.

Натиснах отново бутона за бързо набиране.

Здравейте. Свързахте се с… Този път слушалката полетя към телефонния апарат, който изхвърча във въздуха. Веднага щом се разби, иззвъня.

— Добре ли сте? — попита Естел по интеркома.

— Това си е моя работа, Естел.

— Да, господине — звучеше наранена. — Извинете, че ви притеснявам, но току-що чух от Хилди, че господин Мейл е трябвало да отиде при доктора по спешност…

— Зле ли изглеждаше?

— Не много добре, господин Брадфорд. Не много добре. — По гласа й личеше, че въпреки неговото решение да не й казва още, тя е разбрала диагнозата. Естел винаги разбираше всичко. — Помоли да го заместите на срещата му в единайсет. С госпожа Бауълс.

— Да, добре.

— Мислех, че ще се зарадвате.

— Дръж пожарогасителя под ръка, в случай че стане твърде напечено.

— Ще го приготвя, господин Брадфорд. И ако телефонът, който хвърлихте току-що, е повреден, мога да повикам момчетата от сервиза.

— Благодаря ти, Естел.

Цъфна точно в единайсет. Госпожа Дебора Бът Бауълс. Архетипът на нещастното богаташко момиче. На четирийсет и пет и с три развода, тя се изживяваше като театрален продуцент и беше прекарала по-голямата част от съзнателния си живот с петте милиона в спестовния фонд, които изключително неприятният й баща (направил цяло състояние като нечестен наемодател) беше имал неблагоразумието да й остави. Има-няма четири пъти в годината, тя връхлиташе с гръм и трясък в офиса ни, за да се прави на бедна и задлъжняла и да обяснява, че с тези 250 хиляди долара годишно, които получава от фонда, е просто абсурд да поддържа стандарта си на живот. За капак, беше от хората, които променят външния си вид на всеки шест месеца. В края на 80-те беше делова дама в черен костюм „Армани“ с големи подплънки на раменете като на ръгбист. После премина през период „Шанел“ на социално активната заможна жена — беше по време на краткия й брак с някакъв съмнителен търговец на диаманти от Кипър. Докато се опитваше да съживи половин дузина второ- и треторазредни продукции, започна да се облича като госпожа Станиславски (във версията на „Гап“).

А сега…

— Здравей, адвокате — поздрави и се плъзна с валсова стъпка в кабинета ми.

— Госпожо Бауълс — отвърнах и се изправих на крака, в опит да скрия учудването си от късо подстриганата й руса коса, тясната бяла тениска, черното кожено яке в комплект с черни кожени панталони и незапалена луксозна цигара „Житан“, която се подаваше от устните й. Сто процента а ла Берлин.

— Изглеждате великолепно — поканих я с жест да седне.

— Ще викнеш ли охраната, ако запаля?

Отвори запалка „Зипо“, при което се чу характерното щракване.

— Ще се оправя с тях.

Запали.

— Къде е Джак?

— Опасявам се, че господин Мейл има други ангажименти. Спешна среща в последния момент извън офиса.

— Някой по-важен от мен, искаш да кажеш.

— Всички клиенти са еднакво важни за нас, госпожо Бауълс.

— Стига си ме баламосвал с глупости, адвокате. Знам, че и двамата не можете да ме понасяте.

Дамата си заслужаваше една пура за проницателността. Но аз запазих адвокатско поведение.

— Вие сте най-ценният ни клиент, госпожо Бауълс. Също както беше и баща ви. И така, какво мога да направя за вас?

— Знаеш точно защо съм тук.

— Проблем с парите, ако смея да предположа.

— Браво, Шерлок.

— Условията на фонда са ви известни, госпожо Бауълс — отговорих, вперил поглед в дебелата папка на бюрото ми. — Четири плащания годишно, нито повече, нито по-малко, а основният капитал, опасявам се, остава замразен за вечни времена. Неприкосновен.

— Разбира се, че знам условията, адвокате. Експерт съм по шибаните условия. Но от „Американ Експрес“ заплашват да ме съдерат в съда, „Блумингдейл“ пеят същата песен, „Мастеркард“ и те. И ако не намеря отнякъде пари за разходите по поддръжката за шест месеца, бордът на сградата от ъгъла на Сто седемдесет и пета и Източна седемдесет и четвърта улица ще ме принуди да продам апартамента.

— Обсъдили сте този проблем с банката, предполагам?

— Мислиш ли, че бих си довлякла задника до Уолстрийт, ако банката беше казала „да“.

Пак погледнах към папката.

— Това, разбира се, не е първият път, когато сте имали такива затруднения…

— Благодаря, че ми припомни.

— … и също така не сте успели да върнете последните два заема, които сте взели от банката.

— Бяха погасени впоследствие.

— Да, но чак след като ви бяха връчени призовки за дело, госпожо Бауълс. Опитвам се да кажа, че…

— … съм финансова дупка. Богата и глезена малка кучка, която не може да се грижи за парите си. Пише го с големи букви на челото ти, господинчо от Бръшлянената лига.

— Не съм завършил университет от Лигата, госпожо Бауълс. И нямам намерение да се произнасям относно, ъм… това доколко сте или не сте финансово отговорна. Просто се опитвам да кажа, че ъм… предвид историята на сложните ви взаимоотношения с банката, да се осигурят пари веднага може да се окаже трудно.

— Обзалагам се, че точно ти не си похарчил безотговорно и едно пени през живота си. Сигурно когато става дума за пари си винаги внимателен и разумен.

Две хиляди и деветстотин долара за фотоапарат, който не ми трябва? Хиляда четиристотин и петдесет (или може би две и двеста) за единствения на планетата диван на Ралф Уолдо Емерсън? Мила ми госпожо, единствената причина да не съм толкова зле с финансите, колкото си ти, е, че не споделям влечението ти към прахчетата за нос.

— Обичам да пазарувам колкото всеки американец патриот — отговорих.

— Но си предпазлив — вдигна рязко левия си крак, подгъна го под себе си и седна върху него. — Обзалагам се, че и в чукането насам-натам си предпазлив.

— Госпожо Бауълс…

— Или може би си толкова предпазлив, че даже изобщо не си опитвал.

Пак бъркаш, пиленце. Два пъти за по една нощ. И двата пъти извън града. Съвсем дискретно (правило номер едно на разумната изневяра: винаги избирай омъжени професионалистки). Задължително с презерватив. И да, когато тръпката от вкусването на забранения плод премина, наистина се чувствах безкрайно виновен. И двата пъти. Не ме бива в изневерите… но ми се е случвало. И ако Бет е била с някого за една нощ, ще й простя. Честно.

— Обичам жена си, госпожо Бауълс — казах меко.

— Обзалагам се — изсумтя тя.

— Но вашите банкери не ви обичат, което, предполагам означава, че за да избегнете финансово унижение, имате нужда от нашата помощ. Или се лъжа, госпожо Бауълс?

Спокойният ми тон успя да предаде скритото послание: ако искаш да ти подам спасителна сламка, спести си личните коментари. Тя се надигна и изигра сцена на разкаяние.

— Каквото ви е по силите…

Споменах името на малка банка, която фирмата редовно използваше. Щяха да поискат някаква гаранция („Например ипотека на апартамента ви…“), но най-вероятно биха се съгласили да й отпуснат пари, колкото да свърже двата края, докато получи следващото си плащане от фонда.

— Това означава, че ще трябва да се опитате да живеете по-скромно през следващите три месеца. И ви предупреждавам, че ако не успеете да върнете и този заем и за в бъдеще пак попаднете в деликатна финансова ситуация, „Лорънс, Камерън и Томас“ може да не успеят да ви препоръчат на друга финансова институция.

— След колко време ще разбера дали ще трябва да се изнеса от жилището?

— Ще звънна в банката, веднага щом приключим. Би трябвало до следобед да вземат решение.

Станах, за да й подскажа, че срещата ни е свършила.

— Тук се очаква да благодаря, нали? — попита.

— Вие решавате, госпожо Бауълс.

Тръгна към вратата, после се обърна и подсмръкна.

— Знаеш ли… Обзалагам се, че малката ти хубава женичка те поглежда всяка вечер и си мисли: „Каква малка късметлийка съм“.

Усетих как дясната ми ръка се стяга в юмрук. Тутакси я скрих зад гърба си.

— Лек ден, госпожо Бауълс. Секретарката ми ще ви се обади веднага щом получим отговор.

Тя се врътна на токчетата си и излезе. Аха да грабна телефонната слушалка, но се спрях.

Не, няма да го хвърляш втори път. И не посягай към уискито. Просто имаш лош ден, това е. Ужасно лош, отвратителен ден.

Седнах си на бюрото. Когато се успокоих, натиснах бутона за интеркома.

— Естел…?

— Как мина срещата, господин Брадфорд?

— Фасулска работа. Обаче, когато госпожа Бауълс се обади пак, й предай, че банката е отказала да й даде заема… но проучваме други възможности. А ако настоява да говори с мен, извън града съм по работа и няма да е възможно да говорим преди средата на следващата седмица.

— А ако попита за господин Мейл…?

— Недей да тревожиш Джак с това. Има си достатъчно грижи на главата в момента.

— Нещо друго, господин Брадфорд?

— Жена ми…

Три минути по-късно тя отново звънна по интеркома с отговора, който очаквах:

— Съжалявам, господин Брадфорд. Никой не вдига…

Изведнъж реших да си тръгна от офиса. Взех си куфарчето и „Бърбери“-то и тръгнах към вратата.

Естел вдигна поглед учудено.

— Нещо не ми е добре. Приключих за днес.

— Имате ли нужда от доктор или нещо друго? — Тонът й беше загрижен.

— Само от легло. Сигурно е вирусно. Утре ще съм добре. Няма нищо спешно, нали?

— Нищо, което не може да почака до понеделник.

— Това е добре. И ако жена ми звънне…

Естел ме погледна с очакване.

— … кажи й, че съм излязъл. Искам да я изненадам, като се прибера.

Видях как Естел се постара да не повдига вежди.

— Както кажете, господин Брадфорд. Да ви извикам ли кола до Гранд Сентръл?

— По-бързо ще си взема такси от улицата.

— Скорошно оздравяване, господин Брадфорд.

Знаеше, че лъжа.

— Ще се постарая, Естел. Приятен уикенд.

Влакът в 12:46 от Гранд Сентръл беше празен. Също както и перонът на гарата в Ню Кройдън. Закрачих бързо по Адамс авеню, чувствайки се странно не на място. В един и половина следобед в работен ден е трудно да срещнеш мъж между двайсет и пет и петдесет по улиците на Ню Кройдън. През деня градчето се превръщаше в царство на високообразовани жени, които също като Бет вероятно са седели на стълбите на някое общежитие в „Смит“, „Уитън“ или „Уелзли“, пафкали са хашиш в кръгче, пиели са евтино вино и са се клели никога да не станат домакини в спретнато предградие като Ню Кройдън.

И все пак, ето ги тук, облечени в шотландски пуловери от „Брукс Брадърс“ и каки панталони от „Ландс Енд“, със запазени фигури, зъбите им — все така бели, косата все още лъскава (и вързана с черна копринена панделка). Трийсетгодишните им лица още не са белязани от разочарованията, които децата и съпрузите неизбежно ще им донесат. Дали и те като мен се будят нощем с мисълта за това, как са успели да се плъзнат по инерцията на лукса? Или просто са приели Ню Кройдън като своя уютна съдба? С ясното съзнание, че в крайна сметка няма чак толкова от какво да се оплачат, че това е то хубавият живот.

Когато свих по Конститюшън Кресънт, сърцето ми задумка здраво в гърдите. Ами ако точно сега е с него? В нашето легло. Ами ако…

Неволно започнах да подтичвам, но успокоих темпото и тръгнах ходом. Не можеш да тичаш по Конститюшън Кресънт в костюм, освен ако не искаш да се сдобиеш с висока позиция в Лигата на клюките. Видях Бен Брадфорд да се прибира много рано от работа онзи ден, тичаше по улицата и изглеждаше доста притеснен. Може би най-сетне е разбрал какво става…

Стигнах до прага на нашата къща. Поех си много дълбоко дъх. Тихо пъхнах ключа в ключалката и го завъртях възможно най-безшумно. Отворих вратата, промъкнах се вътре и бавно я затворих след себе си. Почти не издаде звук. Захвърлих шлифера, седнах на една табуретка в стил „Провидънс“ от 1768 г. и събух тежките заострени обувки. Стиснал ги в една ръка, се заизкачвах бавно по стълбите, после тръгнах по коридора, вперил поглед във вратата в дъното. Вратата на спалнята ни. Когато стигнах до нея, ръката ми трепереше, докато се протягах да хвана топката на бравата. Още едно нервно вдишване, преди да отворя с трясък и да залитна след нея.

Нищо. Само перфектно оправеното ни легло, перфектно опънатата кувертюра от колониалния период, възглавниците в тон и колекцията на Бет от парцалени кукли, направени във Филаделфия през 1784 г. Винаги съм мразел проклетите кукли и, струва ми се, чувствата ни са взаимни, ако се съди по това как ме зяпат с безмълвно разочарование.

Седнах на ръба на леглото и се опитах да се съвзема. Наострих уши за някакви звуци, за нещо издайническо в тишината: напрегнато пъшкане или може би трескаво обличане. Още не бях убеден, че къщата е празна, затова обиколих бавно всички стаи. Нямаше никого. Слязох в мазето. Затворена врата. Едно, две…

Отворих със замах. Нищо. Само играчките ми.

Не изпитах облекчение. Къде може да е тя? Явно у тях. Но къде е това? Как са се срещнали? Какво правят сега?

Обзе ме страх. Безпомощен страх, защото знаех, че не ми остава друго, освен да си остана вкъщи и да я чакам да се прибере.

Свалих си сакото и го запокитих в другия край на стаята. После и панталоните. И бялата риза, вратовръзката. Черните чорапи. Дрехи за хиляда долара, струпани на купчина на пода. Бръкнах в един скрин близо до фитнес уредите, извадих шорти и тениска, намерих си маратонките „Найк“ и завъртях етажерката с дисковете — търсех нещо шумно, грандиозно, завладяващо.

Бинго. Малер, „Шеста симфония“. Виенската филхармония, дирижирана от Ленард Бърнстейн. Мъчително и тежко при емоционалното фортисимо, но тотално обезглавяващо с онова толкова характерно за Малер внушение за обреченост, за неизбежност на съдбата. Сякаш животът е едно нещастно пътуване, което някак си трябва да изтърпиш. Сложих слушалките, качих се на ски симулатора, пуснах уредбата с дистанционното. Гробовен тътен от контрабасите. Ехидно озъбени тромпети. Пронизителният вой на цигулките, които се включват с основната встъпителна тема. Точно бях започнал да се потя, когато една ръка ме докосна по рамото. Подскочих.

— Какво правиш тук? — Бет изглеждаше изненадана (и малко притеснена) да ме завари вкъщи толкова рано.

Проучи ме със скептичен поглед.

Свалих слушалките.

— Почувствах се зле и се прибрах — отвърнах задъхан.

— Зле ли? Сериозно?

— Някакъв вирус май. Събори ме в офиса.

— Тогава защо тренираш?

— Докато се кача на влака, вече се бях оправил.

Обяснение, съшито с бели конци. Тя погледна надолу и видя хвърления ми на топка на пода костюм.

— Явно много ти се е тренирало.

— Още съм разстроен заради историята с Джак, това е — излъгах. — Явно съм си го изкарал на костюма.

— Тъкмо го бях взела от химическото. Дванайсет долара, хвърлени на вятъра.

— Няма да фалираме, ако го дадеш пак. Е, какво стана?

— С кое? — изглеждаше притеснена.

— Взе ли дивана на Емерсън?

— Ааа, това ли? — Определено си пролича колко облекчена се почувства. — Реших да се откажа. Прекалено е скъп.

— Можехме да си позволим два бона и двеста.

— Хиляда четиристотин и петдесет.

Пардон.

— Ами, със сигурност можехме да дадем хиляда четиристотин и петдесет. Не трябваше да се отказваш заради парите.

— Просто се опитвам да проявявам поне малко разум.

Бет — разумна в харченето? Колкото слънцето се върти около земята.

— Значи така и не отиде до Уестпорт? — подметнах небрежно, като се постарах да звуча възможно най-незаинтересован.

— Не ми се караше дотам, така че спрях в Стамфорд и се поразходих из мола.

— Взе ли си нещо хубаво?

— А, не-е-е, само позяпах…

Глупости. Бет не стъпваше в магазин „само да позяпа“. Сега беше неин ред да се притеснява, да се чуди дали знам, че лъже.

— Но взех сьомгата, която бях поръчала — додаде. — И бутилка от този невероятен новозеландски совиньон блан. Казва се „Облачен залив“.

— Как ти попадна?

— Хърб от магазина за алкохол го хвалеше.

— Хърб обикновено знае какво говори. Нямам търпение да го опитам.

Неловко мълчание, прекъснато от отварянето на входната врата, пищенето на Джош, гласът на Фиона, която извика: „Изчакайте малко“, и Адам, който отвърна с крясък: „Аз гледа «Улица Сезам»!“

— Ей, батенце! — извиках от стълбите.

— Тати! — викна в отговор Адам с глас, преливащ от типично за малките момченца вълнение. Докато топуркаше надолу по стълбите, се наведох, за да може да се метне в прегръдките ми, после го вдигнах.

— Има ли подарък? — попита ме.

С Бет си разменихме усмивки. Адам беше винаги готов за подарък.

— Донесох ти себе си — отвърнах.

— Няма подаръци?

Засмях се.

— Може би утре.

— Искам сега — изплака той.

— Искаш ли вместо подарък „Макдоналдс“… Сега?

Бет беше против.

— Бен…

— Няма да умре.

— И бездруго яде прекадено много вредни храни.

— Ще вземем „Чикън Макнагетс“. Пълни са с протеини.

— Моля те, помисли дали…

— Стига де — срязах я.

Бет понечи да ми отвърне, но се отказа.

— Прави каквото искаш. И без това винаги става твоята — обърна се и тръгна към стълбите.

— „Макдоналдс“?

— Искам пържени картофи — усмихна се Адам.

На горния етаж Фиона хранеше Джош с пюре от моркови. Цялото му личице беше омазано. Детегледачката беше жизнерадостно, едро момиче, което винаги изглеждаше като неоправено легло и не сваляше джинсовия гащеризон. Откакто една нощ я хванах на калъп на пода в дневната с някакъв татуиран рокер от разбойническата част на Стамфорд, се разбираме чудесно. Това, че не я уволних и не заплаших, че ще поискам да й отнемат зелената карта, ме направи неин приятел до живот. Оттогава тя стана мой съюзник в къщата — факт, който Бет знаеше и ненавиждаше.

— Как е малкото чудовище? — попитах.

— Няма милост. Ака шест пъти днес.

— Радвам се, че си тук, в такъв случай.

— Прибрали сте се рано днес, господин Брадфорд.

— Реших да започна уикенда отрано.

— Сигурно госпожа Брадфорд е била изненадана.

Какво иска да каже?

— Не си беше у дома — отвърнах.

— Естествено. — Фиона се опитваше да натъпче още една лъжица оранжева гадост в устата на Джош. — Днес е денят й за тенис, нали така?

Бях забравил. Седмичният тенис с Уенди Уагънър. Отменен. Защо Бет не спомена за това? Дали Фиона не се опитваше да ми намекне нещо?

— Татиии — изплака Адам, — искам в „Макдоналдс“.

— Господарят ме зове — казах аз и грабнах едно кожено бейзболно яке от близката закачалка. — Приятен уикенд, Фиона.

Тя ме погледна.

— Грижете се за себе си, господин Брадфорд.

Дали не е предупреждение? Преди да имам възможност да разбера, тя съсредоточи вниманието си обратно върху Джош. Наведох се да го целуна. Щом устните ми докоснаха челото му, той започна да пищи.

Взехме волвото. По пътя Адам започна да пее любимата си песен за седмицата — „Това, без което не може“ — от любимото му филмче на „Дисни“ за седмицата — „Книга за джунглата“. И не можах да не се засмея на чуруликащия му четиригодишен глас.

В „Макдоналдс“ беше истинско съкровище — изяде кротко и бавничко порцията си картофки и „Чикън Макнагетс“, като беше изцяло съсредоточен върху яденето — само от време на време ме поглеждаше усмихнат до уши и казваше: „Вкус-но-ти-я“ (новата думичка за седмицата). Гледах го и си мислех как с Бет сме успели да създадем такова красиво дете. И дали след десет години, когато стане сърдит, пъпчив тийнейджър, ще ни намрази задето сме му провалили живота. Ужасни картини се заредиха в съзнанието ми: как Адам е надрусан пънкар и шмърка кока от дилъра на колежа в Ню Кройдън. Как се качва в колата на по-голям приятел с още пет също толкова друсани деца. Как пътуват с колата през нощта. Друсаният шофьор дава газ до дупка и излизат на магистрала 95. 130 км/ч. Шофьорът заспива на волана. Колата се насочва към мантинелата в средата на пътя. Адам вика…

— Тати!

Адам ми показваше празната торбичка от картофите.

— Още.

— Яде достатъчно.

— Тати, още! — имаше лека войнственост в гласа му.

— А искаш ли подарък?

— Подарък, ура!

Това реши проблема с пържените картофи. Докато се прибирахме към Адамс авеню, все поглеждах в огледалото за обратно виждане към Адам, овързан в детската си седалка, вперил облещените си очета в поляните на Ню Кройдън, все още прекрасно, любящо четиригодишно дете, все още скрито на сигурно в пашкула на ранното детство.

Не трябва да се тревожа за него, казах си. Но все пак се притеснявах. Може би защото се притеснявах за себе си. Притеснявах се от това колко раним се чувствам, когато съм с Адам, как си мисля: „Ако нещо ти се случи, никога няма да мога да го преживея“. Всеки родител е преследван от тази мисъл. Никой не те предупреждава, преди да имаш деца, за това, колко много започваш да зависиш от тях. Колко гол и раним те оставят. Защото никога преди това не си обичал някого толкова безкористно.

В магазина за играчки „Толис Тойс“ оставих Адам да си избере два нови вагона за влакчето му от комплекта „Томас Локомотивчето“. После продължихме още малко по улицата и спряхме в „Играчки за татковци“ — магазин за алкохол, чийто собственик Хърб, плешив старчок, стоеше зад щанда му от ерата на Айзенхауер насам.

— Здрасти, малкия — усмихна се той на Адам.

Адам вдигна двете си нови придобивки:

— Ани и Кларабел!

— Добър Ани и Кларабел и на вас — отговори Хърб. — Как сте, господин Брадфорд?

— Петък е, Хърб. Петъчно ми е.

— Разбирам. Какво да предложа?

— „Бомбай Сапфайър“. От литър.

Хърб се обърна, взе бутилка от този ненужно скъп джин и я постави пред мен.

— Нещо друго?

— Вермут.

— Мартини вечер, а?

— Мартини уикенд.

— Тогава ще ви трябва „Нойли Прат“.

— Добре. А ще може ли и бутилка совиньон блан „Облачен залив“.

— Облачен какво?

— „Облачен залив“. Новозеландско вино. Чета много добри отзиви. Доставяте го, нали?

— Съжалявам, господин Брадфорд. Никога не съм чувал за него. Но ако искате един наистина добър калифорнийски совиньон блан…

— Много бих искал да опитам от онова новозеландското.

— Имате ли минутка? Ще звънна набързо на търговеца на едро.

Адам ме дърпаше за ръката и се опитваше да ме изтегли към вратата.

— Няма нужда.

— Само секунда.

Той вдигна телефона. Докато Хърб говореше, измислих импровизирана игра на Адам: колко бутилки евтино вино „Гало“ можеш да преброиш?

— Значи — каза Хърб, след като затвори, — „Облачен залив“ може да се намери в Щатите, но само със специална поръчка. И то максимум две каси на клиент, защото търсенето е голямо, а количествата са ограничени. Моят човек в града казва, че това е вероятно най-добрият совиньон блан в света, но ако го искате, трябва да сте готов да платите. Осемнайсет и деветдесет и девет бутилката.

Специална поръчка. Бет се чука с богат ценител на виното.

— Ще си помисля — казах.

Като се прибрах, тя се изненада на бутилката „Бомбай Сапфайър“.

— Имаме джин.

— Да, но „Гилбис“. Добре е с тоник, но не става за мартини.

— От Хърб ли го взе? — попита тя информативно.

Идеше ми да кажа: „Да, и освен това се оказа, че не зареждат «Облачен залив».“ Но вместо това излъгах:

— Не, минах през магазина за алкохол на Пост Роуд.

Видях как погледът й се стрелва към малката торбичка, която Адам стискаше в ръка — от „Толис Тойс“. Точно до магазина на Хърб. Глупаво, Брадфорд, глупаво. Сега знаеше, че лъжа. Но не каза нищо, вероятно защото се чудеше дали зная, че и тя лъже.

— Мисля, че едно мартини ще ми дойде добре — обяви.

Изпихме по едно, сложихме децата да спят, после изпихме по още едно. И двете на екс. И двете екстра сухи. Перфектното притъпяване на мозъка. Всъщност толкова перфектно, че прекарахме още една доста весела вечер. Сьомгата, изпечена в лек сос от лимон и чесново масло, беше първокласна. А „Облачният залив“… ами, беше божествен. Толкова трансцендентално добър (особено след две мартинита), че за известно време спрях да мисля за това, кой може да го е дал на Бет и вместо това я забавлявах. Особено като започнах да й разказвам за срещата ми с госпожа Дебора Бът Бауълс по-рано през деня и новото й превъплъщение в лесбийски вариант на Марлене Дитрих. Може би от нервност, може би заради алкохола, а може би защото наистина бях забавен — каквато и да беше причината, Бет се превиваше от смях, докато й разказвах историята. Което, разбира се, много ме зарадва. Обичах да я виждам весела. Харесваше ми отново да се наслаждава на компанията ми. И се надявах, че това е знак, че може би няма нищо, че допускам параноите на средната възраст да измислят тези страхове за другия мъж с (трябва да се отбележи) отличен вкус за езотерични вина от киви.

— Бет… — подхванах, когато тя най-накрая се успокои.

— Да?

Сложих ръка върху нейната.

— Приятно е така.

Усетих как леко се отдръпва.

— Да. Приятно е.

— Трябва да го правим по-често.

— Имаш предвид да се напиваме?

— Имам предвид да не се караме.

Тя дръпна ръката си.

— Не разваляй…

— Не се опитвам да разваля нищо. Просто не се разбираме от месеци…

— … не и сега.

— Да, сега, след много алкохол…

— … и снощи също.

— Два пъти за шест месеца. Не е много впечатляващо.

Бях пиян. Много.

— Не искаш да се разбираме, искаш да се караме, така ли?

— Разбира се, че не… — изфъфлих.

— Тогава спри. Стига толкова.

— Не мисля, че разбираш какво се опитвам да ти кажа…

— Мисля, че разбирам прекрасно. И ми се ще да не беше…

— Просто искам да оставим проблемите си в миналото и…

— Какво мислиш се опитвах да правя през последните двайсет и четири часа?

— Но ти отказваш да говорим… — отвърнах.

— Няма нищо за говорене…

— Има хиляди неща за говорене…

— Бен, не може ли просто да млъкнеш и да оставиш…

— Не ми казвай да млъкна.

— Ще ти казвам, след като се държиш като задник.

— Майната ти.

— Край. Лягам си.

— Лягам си, лягам си — продължих да я дразня аз. — Бягай, отказвай да говориш, точно в твой стил. Никога не се изправяй пред…

Не можах да довърша изречението, защото тя затръшна вратата на кухнята след себе си.

Дотук с примирието.

Доклатушках се до дневната, проснах се на дивана, натиснах дистанционното, втренчих празен поглед в CNN, проклех се, задето съм такъв простак, задрямах и се събудих към един и половина, за да видя на екрана Кейт Браймър, по-стилна от всякога във военните си дрехи. Правеше репортаж от някакъв сравнен със земята град в Босна.

— … сцени на разрушение и човешко страдание, каквито дори най-обръгналите военни кореспонденти не биха могли да…

Кейт. Да ти се не види. Там. В центъра на събитията.

Проправих си път до леглото. Съблякох се. Пъхнах се до Бет, която вече спеше непробудно. Притиснах се о голия й гръб, целунах я по тила и прокарах език надолу до лявото й рамо, и изведнъж…

Езикът ми се спря в нещо нащърбено, грапаво. Нещо, което със сигурност не беше срещнал предишната нощ, докато изминаваше същия път. Потърках мястото с показалец. Беше като коричка. Напрегнах взор да видя какво е, но в стаята беше прекалено тъмно. Затова се пресегнах към нощното си шкафче и заопипвах за лампата — от онези, с които можеш да четеш в леглото, без да даваш на партньора си причини за развод. Включих я и насочих лъча й към гърба на Бет.

И ето: къса, но ясно видима драскотина точно между лявото й рамо и гръбнака. Още червена, още прясна. От днес.