Дъглас Кенеди
Живот назаем (23)

9

Докато пресичах Големия континентален вододел на следващото утро, се улових, че си мисля: „Ан знае“. Може и все още да не е разбрала всичко, може дори и да не си го признава, но инстинктивно подозира, че бягам от нещо. И сега се бои от това, от което се страхувам самият аз: че успехът неминуемо ще доведе до разобличаване и с това ще ме принуди да изчезна от поглед.

Но когато накрая се чух с нея късно вечерта, след като се настаних в един мотел в покрайнините на градче, наречено Луистаун, тя определено отново звучеше оптимистично.

— Романтичен ли е мотелът? — подразни ме.

— Само ако си фен на Антъни Пъркинс^[1].

— Като говорим за психари, Руди Уорън изчезна.

— Не може да бъде.

— Сам си тръгнал от болницата снощи и оттогава от него ни вест, ни кост. Стю организира един от верните си слуги да го търси из целия град. Дори накараха ченгетата да влязат с взлом в къщата му. Нищо.

— И нямат представа накъде е тръгнал?

— Колата му още е паркирана пред редакцията. Никой не го е виждал на летището. Моето предположение е, че се е качил на някой автобус за някъде.

— Или за никъде.

— Как изглежда Луистаун?

— Като абсолютното никъде.

— Мразя Източна Монтана. Твърде е равнинна. Винаги съм имала усещането, че ще ме погълне. Не се оставяй да те погълне.

— Няма.

Ан беше права — пътуването в тази част на Монтана наистина създаваше у човек впечатлението, че светът е плосък и бързо се приближаваш към ръба му. И въпреки че бе на цели 450 километра от Маунтън Фолс, Луистаун дори не попадаше в най-крайните източни части на щата. Човек трябваше да прекоси още близо 500 километра хоризонтална прерия, преди да стигне до границата със Северна Дакота. Петстотин километра през своеобразен визуален вакуум. Окаяна земя. Мрачен, пуст терен с пършива растителност и някоя и друга отбивка, където да отдъхват шофьорите на камиони. Километър след километър неизменна монотонност, съпътствана от постоянното виене на вятъра. Това беше свят, който изглеждаше досущ като вкаменелост — сякаш животът го бе напуснал.

Бродих по второкласните шосета в продължение на повече от седмица. Минавах през градчета с имена като Лъстър, Антелоуп и Плентиуд. Криволичех по пътища без настилка, които пресичаха необятната пустош. Осмелих се да се впусна в подобната на лабиринт система от черни пътища — тънки артерии, които ме отпращаха в най-изолираните кътчета на тези неплодородни земи. Един ден така се изгубих в долната част на окръзите Прери и Маккоун, че ми трябваха четири часа, за да успея да стигна до шосе 200 и селище като петънце на картата, наречено Съркъл. От един самотен път се озовавах насред следващия. Снимах лента след лента. Всяка вечер след залез отсядах в някой мотел и провеждах два разговора с Маунтън Фолс. Първият беше с Джуди за ежедневните новини около работата.

— Ето как стоят нещата днес — започваше тя и ме информираше набързо за последните новости. — Говорих с Клорис в Ню Йорк. Някакъв човек от „Рандъм Хаус“ ходи при нея по два пъти на ден. Изглежда е във възторг от снимките ти, вижда потенциал в тях за лъскав фотоалбум, но според Клорис е просто младши редактор и няма необходимите правомощия, за да купува без съгласието на шефовете си. Затова идната седмица ще представи твоя случай пред маркетинговия отдел. Междувременно се обадиха поне пет собственици на галерии…

— Откъде?

— Манхатън, Сиатъл, Портланд. Всички напират да излагаш при тях. Един-двама дори казаха, че ще се пробват да дойдат на откриването тук. Така че явно се очертава някои от големите арт спецове да се отправят на поклонение, за да се срещнат лично с теб в Маунтън Фолс.

— Аха!

— Ентусиазмът ти е направо неудържим, Гари. Кога се връщаш?

— Ден преди откриването.

— А ако тези хора искат срещи с теб?

— Ще могат да ме видят в деня след откриването. Но само следобеда.

— Държиш се като някоя Грета Гарбо. И все пак като твой агент те съветвам да поддържаш и занапред това отношение на превзето безразличие към деловите подробности. Добре е за имиджа ти на човек, който се приема твърде на сериозно. В средите на изкуството известно количество дистанцирана егоцентричност ще ти е от полза, вярвай ми. Между другото, обадиха се от „Нешънъл Джиографик“ и помолиха за твоя снимка за страницата с авторите на материала.

— Кажи им, че не обичам да се снимам.

— Много забавно.

— Не се шегувам. Не искам никой никъде да публикува снимката ми.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Нищо подобно.

— И какво е обяснението?

— Преценявам, че не е нужно светът да вижда лицето ми.

— И за кого, по дяволите, се мислиш? За Томас Пинчън^[2]?

— Просто за човек, който не желае саморекламата. Това е твоя задача. Можеш да ми продадеш кожата на когото решиш, само ме дръж настрана, доколкото е възможно. И без да се публикува снимката ми. Разбрахме ли се, агент?

— Ти си шефът. За съжаление.

Мисля, че Джуди се върза на номера с дистанцирания човек на изкуството. Или поне не мисля, че заподозря други мотиви да крия лицето си от общественото внимание. Ан, от друга страна, апелира да бъда подведен под отговорност за надменност първа степен.

Няколко дни по-късно нашият редовен нощен разговор започна с нейния въпрос:

— Наистина ли си казал на Джуди, че не искаш снимката ти да излиза никъде?

— Виждам, че птичето отново е пропяло.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, такива бяха инструкциите ми.

— Това е смехотворно.

— Просто не искам толкова внимание.

— Или пък си се прицелил в „Пулицър“, категория „Превземки“?

— Е, със сигурност това ще поддържа огъня на мистерията.

— Правилно ли долових тънка ирония в последното ти изказване?

— Да.

— Какво облекчение! А къде си тази вечер?

— Милдред, Монтана.

— Дори не съм го чувала.

— Каква изненада! На около 1000 километра от вас е. По средата между Исмей и Фалън по шосе 335.

— И вероятно при пристигането ти там местните стояха в шпалир по улиците в очакване да зърнат известния фотограф, който отказва да бъде сниман.

— Да, и даже ме направиха кмет. И знаеш ли кой живее тук сега? Руди Уорън.

— Ха! Всъщност той най-накрая се обади на Стю от скрит номер. Казал му, че е тръгнал към Мексико и поискал шест месеца платена отпуска.

— Едно трябва да му се признае на Руди — владее безочието до съвършенство.

— Стю му разрешил отпуска, но неплатена, разбира се. И също така му казал да забрави за заплата този месец, тъй като с нея ще покрият щетите, които нанесе на нюзрума. Но така и не го уволни.

— Предполагам, че старият Руди наистина е от значение за продажбите на вестника. А какво ще прави в Мексико?

— Ще умъртвява черния си дроб с евтина текила, ще спи с малолетни проститутки и прочее възвишени мъжки практики.

— Ето ти един от основните недостатъци на Източна Монтана. Няма малолетни проститутки. А ти едва ли ще искаш да дойдеш тук при мен?

— В Милдред? Никакъв шанс. Но ако успееш да приключиш по-рано, ще ми е приятно да те прибера обратно в леглото си.

— Имам нужда от още няколко дни нагоре на север, за да снимам планинските пътища. Какво ще кажеш да ме пресрещнеш някъде по средата, да кажем в Боузман?

— Не и този уикенд. С Джейн трябва да се заемем с ежегодното подновяване на фотографския инвентар. Всъщност ти все още си любимецът на Стю. Получи страхотни писма за поредицата „Лицата на Монтана“, което значи, че благодарение на теб е направил добро впечатление. А сега плакатът за изложбата е из целия град. Откриването се очертава като сериозен купон. Целият Маунтън Фолс ще се изсипе.

— Нямам търпение.

— Господин Ентусиазъм. Ще ти хареса славата, Гари. А междувременно продължавай да страдаш по мен.

— Непременно.

И наистина страдах. Но когато се отправих обратно на запад, все пак почувствах как постепенно започва да ме обзема ужас. Тук, в просторната и изолирана пустош, се чувствах в безопасност. Никой не ме познаваше; можех да изчезна просто с едно щракване на пръстите. Но в Маунтън Фолс щях да съм известно лице. И ако Джуди си вършеше добре работата, можех да започна да бъда и известно име. Някога копнеех за това. Сега исках да избягам. Защото то неизбежно щеше да доведе до моето разкриване.

И въпреки това един друг глас в главата ми продължаваше да нашепва: „Ако си достатъчно предпазлив, може да ти се размине. Можеш да постигнеш известност като фотограф. Можеш да заживееш с Ан. Просто трябва да се оттеглиш от полезрението“.

Вечерта преди планираното ми завръщане в Маунтън Фолс спрях в Боузман и се настаних в „Холидей Ин“. Късно през нощта получих истински пристъп на паника и бях на прага да се обадя на Джуди, за да й кажа, че няма да присъствам на откриването на изложбата. Но след като се успокоих (благодарение на стек бири „Майклоб“), накрая реших, че отсъствието ми може да изглежда подозрително. По-добре да се появя на партито за час-два, а след това да информирам Джуди, че намирам постоянното ръкостискане за крайно противно, поради което никога вече не смятам да се появявам на публично място. Тя ще пищи и ще стене, но щеше да бъде достатъчно проницателна, за да осъзнае, че може да превърне статуса ми на отшелник в доходоносен маркетингов ход. Давало е резултат при Селинджър, защо да не проработи и при мен?

Качих се в колата рано на следващата сутрин и се подготвих психически за последните триста километра до Маунтън Фолс. Но когато завъртях ключа в стартера, двигателят издаде звук, сякаш току-що му бяха поставили диагноза туберкулоза. След час дойде местен автомонтьор с пикап, отвори капака и идентифицира няколко проблема в системата за вътрешно горене.

— Два от клапаните са за смяна — произнесе се той. — Така че направо можеш да си подготвиш хилядарка.

— Няма ли някакъв начин първо да стигна до Маунтън Фолс? — попитах.

— Няма начин да стигнеш дори до изхода на този паркинг. Това возило е извън строя, поне докато не ремонтираш клапаните. Но хубавото е, че днес сме свободни. Казваш, че я правим, и до утре на обяд си я взимаш обратно — чистак нова.

— Приемате ли кредитни карти?

— Иска ли питане?

Подхвърлих му ключовете и се върнах в „Холидей Ин“. Обадих се на Ан.

— По дяволите колата — каза тя. — Ще дойда да те взема.

— Близо седемстотин километра в двете посоки за един ден? Не бих могъл да искам това от теб.

— Мога да пренощувам там.

— Става.

— Запази маса на някое хубаво местенце за седем вечерта — каза тя.

Един час по-късно пак се обади:

— Тук е пълен хаос — звучеше доста трескаво. — Ламбърт, първият заместник-редактор, припадна в нюзрума преди половин час и го закараха в болница. Лек инфаркт, но поне ще го бъде. Обаче ни мобилизираха наред, за да помогнем за приключването на вечерното издание…

— Явно ще вечерям сам.

— Чух се с Джуди. Може да прати някой да те вземе.

— Кажи й да не си прави труда. Колата ще е готова до утре на обяд. Ще съм обратно в Маунтън Фолс преди три следобед. Ще имам цели три часа до откриването.

— Като се върнеш, ела направо вкъщи. Целия ще те изям.

 

 

Центърът на Боузман беше претъпкан с барове, ресторанти и кафенета. Но ми се искаше да се скрия, така че убих вечерта в стаята си с пица от „Домино“ и още един стек „Майклоб“ от румсървиса. Спах до късно. В единайсет и половина на следващата сутрин телефонът звънна. Беше монтьорът, който каза, че ще ми докарат колата докъм един. В дванайсет и трийсет телефонът отново иззвъня. Беше монтьорът, който каза, че е имало някакво забавяне, но колата със сигурност ще е пред хотела до два. Освободих стаята. Обядвах в кафенето на „Холидей Ин“. Звъннах в сервиза в два и петнайсет и поисках да разбера какво се случва с автомобила ми.

— Пътува към вас — отговори жената, която вдигна телефона.

Монтьорът се появи едва в три, а колата теглеше след себе си. До него в шофьорската кабина на пикапа седеше малко момче.

— Извинявай за закъснението, човече — каза ми той. — Имах разправия с жената. Трябваше да взема малкия от училище. Ти нали не бързаш за никъде?

Синът му ми се усмихна свенливо. Не казах нищо. Монтьорът свали куката, която държеше колата ми. Вдигна капака. Новите клапани блестяха, а целият двигател беше измит от мазнината с пароструйка. Когато врътна ключа, се разнесе напевно боботене.

— Звучи добре.

— Колата ти току-що се сдоби с още поне сто и петдесет хиляди километра живот. И всичко това за невероятната цена от… — Той бръкна в джоба си и извади фактура. — Деветстотин осемдесет и четири долара и седемдесет и два цента.

Сърцето ми се сви. Подадох му кредитната карта на Гари. Той се върна в пикапа и извади ПОС терминал. Маркира картата ми и ме накара да се подпиша върху пунктира. Погледна подписа ми и прецени, че е легитимен.

— За къде си тръгнал? — попита ме той.

— Маунтън Фолс. Трябва да съм там до шест. Триста километра по „монтанастралата“?

— Ще ги вземеш за два часа, не се притеснявай. Лек ти път!

Беше прав. При липсата на ограничение на скоростта по магистралите на Монтана можех да мина 150-те километра, без да се притеснявам от евентуална среща с пътните полицаи. Натиснах педала до ламарината и полетях по 90. Двигателят изръмжа доволно. Мислите излетяха от главата ми. Скоростта е най-упойващият наркотик. Когато наближих Маунтън Фолс, почти се изкуших да го подмина и да профуча нататък.

Когато пристигнах, Ан крачеше нервно пред галерия „Новият запад“. Зад нея, на вратата на галерията, беше закачен плакат за изложбата — моята портретна снимка на Мадж Страшилището, под която стоеше заглавието „Лицата на Монтана — фотографии от Гари Съмърс“.

С усилие откъснах очи от плаката, за да погледна Ан. Беше се издокарала за вечерта и изглеждаше пленително в мъжки костюм в стил Ани Хол^[3] с вталено сако.

— Къде, по дяволите, беше досега?

Разказах й за проблемите с монтьора.

— И толкова ли няма един телефон в Боузман?

— Сега вече съм тук — казах й и я прегърнах.

— Бях сигурна, че си се затрил на магистралата.

— Нямаше ли да се получи страхотен материал за светските списания? Устремен към триумфалното откриване на първата си голяма изложба, фотографът Гари Съмърс се размаза по…

— Млъкни и ме целуни — изкомандва ме тя.

Подчиних се.

Джуди се втурна към нас откъм галерията.

— Наистина знаеш как да докараш язва на една жена!

Все още прегърнал Ан, вдигнах едната си ръка за поздрав.

— Извади си езика от гърлото на жената и влизай в галерията.

Паркирах колата на две преки и се върнах обратно. Щом прекрачих прага на галерията, рязко поех дъх. Там, на прясно варосаните стени, бяха моите четиридесет портрета. Красиво рамкирани, съвършено изложени, подходящо осветени. Джуди и Ан ме гледаха мълчаливо, докато вървях от снимка на снимка и се опитвах да попия максимално усещането. Чувствах се странно дистанциран, докато критично оглеждах творбите си — вероятно това е усещането за отчужденост, което изпитва писателят, когато за първи път му попадне в ръцете готовото издание на новата му книга. Наистина ли аз бях направил всичко това? Възможно ли е наистина да е мое дело? Но то едва ли заслужава чак толкова много внимание. Също така обаче почувствах и онази особена тръпка на удоволствие и ужас, която произтича от осъзнаването, че най-накрая малко по малко си си проправил пътя към истинската сцена; и че най-накрая вече можеш да бъдеш приеман на сериозно в бранша. Години наред бих мечтал за този момент. А сега, когато той беше настъпил, единственото, което успях да си помисля, бе: „Жалко, че Бен Брадфорд не е тук, за да му се наслади“.

— Е…? — проговори накрая Джуди.

— Той може и да има известни заложби като фотограф — отговорих й.

— Да. — Ан ми подаде чаша вино. — Евентуално би могъл и да си прав.

Вече беше пет и половина. Нямах време да стигна до вкъщи и да се преоблека преди откриването. Така че седнах на една масичка за кафе с Ан, обръщайки притеснено чаша след чаша от долнопробното вино. Докато стана шест, вече бях на петото си калифорнийско шабли.

— Карай я по-полека — каза Ан. — Иначе до седем ще си труп.

— Точно това е идеята.

Стю Симънс и тайфа от вестника бяха сред първите гости. С олюляване станах от масата и отидох при тях.

— Надявам се, че няма да зарежеш „Монтанан“ само защото сега вече си известен — каза Стю.

— Не съм известен.

Появи се и Дейв от магазина за фототехника заедно с жена си Бет — миньонче към трийсетте с бабешки очила и дънков гащеризон.

— Това е неуловимият Гари Съмърс — каза Дейв, докато ни запознаваше.

— Ще успеем ли някога да ви склоним да ни гостувате за вечеря? — попита Бет.

Така и не успях да отговоря на този въпрос, тъй като Джуди ме отмъкна, за да се запозная с Робин Никъл, собственик на голяма галерия в Сиатъл.

— Възхитен съм от работата ви — каза Робин. — А сега ще можем и да ви осигурим страхотно отразяване, когато открием изложбата ви през септември.

— Ще имам изложба при вас? — попитах, разтърсен от новината.

Джуди се включи със звънлив глас:

— Снощи тъкмо сключихме сделката.

— Откриването ще е в понеделника след 1 май — каза Робин. — Така че не поемайте ангажименти за тази седмица, за да дойдете в Сиатъл. Ще пътувате със самолет, ще ви настаним на някое хубаво място като „Четири сезона“, ще уредим няколко интервюта…

— Трябва да си проверя календара — казах и поех нова чаша вино от един от асистентите в галерията, който кръжеше наоколо с поднос.

— Гари Съмърс?

Завъртях се и се оказах лице в лице с пълен мъж с брада и сако от туид.

— Аз съм Гордън Крег, декан на катедрата по изящни изкуства в университета. Чудесна изложба. Мислили ли сте някога да изнасяте лекции като хоноруван преподавател?

Ан ме измъкна от този въпрос, като ме потупа по рамото, за да ме представи на друг човек.

— Ник Хоторн. Човекът на „Тайм“ в Сан Франсиско.

— Пътувах насам по работа в Калиспел и реших да намина за откриването — каза той. — Снимките ви направиха изключително силно впечатление в Ню Йорк. Сигурен съм, че важните хора в списанието и занапред ще ви търсят.

— Приятно ми е да го чуя.

Глътнах остатъка от вино в чашата си. Ан ме изгледа строго.

— Ако утре имате малко свободно време — каза Ник, — ще се радвам да се видим, за да ви направя едно предложение. Работя над един пътеводител за новия Американски запад и търся фотограф, с когото да си партнираме.

Джуди ме задърпа настрана, за да си говоря общи приказки с някаква дилърка на произведения на изкуството от Портланд. Не чух името й, тъй като лошото вино вече умъртвяваше способността ми да мисля. В галерията вече сигурно имаше поне сто души. Съвкупната им телесна топлина и глъчта ме накараха отчаяно да закопнея за чист въздух. Но продължиха да ме прехвърлят от един гост на следващия и аз кимах малоумно към всеки следващ, който стискаше ръката ми и се опитваше да ме увлече в разговор.

Най-накрая Ан ме застигна.

— Пиян си.

— Просто позамаян.

— Моля те, мини на вода. Има още цял час, след това Джуди ще ни заведе в „Льо Пти Плас“. Би било добре, ако все още можеш да вържеш две думи на кръст по време на вечерята.

— Да се махаме оттук.

— Гари…

— Достатъчно ръце стисках. И вече искам да усетя между дланите си твоето тяло.

— Колко романтично — отговори тя сухо.

— Хайде де, Ан…

— Ти си домакин на това парти. Налага се да останеш. Още повече знам, че Джуди държи да те запознае с Елиът Бърдън.

Изведнъж изтрезнях.

— С кого?

— Елиът Бърдън. Нали знаеш, големецът от Уолстрийт, който се отказал от всичко, за да си направи галерия в Сохо.

— И той е тук?

— Пристигна преди няколко минути. Много приятен човек. Толкова е мило, че е дошъл чак до Маунтън Фолс, за да ти направи предложение за изложба. И е тук с възлюбената си. Каза, че ти е бивша съседка от Кънектикът. Бет нещо си…

— Бет Брадфорд — едва прошепнах аз.

— Точно така — потвърди Ан.

Очите ми обходиха стаята. Трябваше ми едва секунда, за да ги зърна, погълнати от разговора им с Джуди. Елиът Бърдън — с тен, атлетичен, достолепен в синия си блейзър и панталони от каша — стоеше до Бет, която бе отпуснала небрежно ръка върху рамото му. Тя изглеждаше прекрасно — облечена стилно в къса черна рокля, а чертите на лицето й вече не наподобяваха някогашната изпита маска на изтощението. Тя се засмя на нещо, казано от Елиът, след това му се усмихна бавно и спокойно по начина, който добре помнех от първите години на връзката ни. За момент не можах да помръдна. Но след това Джуди улови погледа ми и аз незабавно се извърнах.

— Какво има? — попита Ан. — Целият пребледня.

— Имам нужда от малко въздух — отправих се към дъното на галерията.

— Чакай, ще дойда…

Но се отдръпнах от Ан и започнах грубо да си проправям път през тълпата, без да изпускам от очи задния изход.

— Гари — извика Ан.

Внезапно чух гласа на жена си:

— Гари — каза Бет.

За момент замръзнах на място с гръб към нея. След това се втурнах към вратата.

Тя водеше към канцелария, сега препълнена със служители, които отговаряха за кетъринга. Доста се стъписаха, докато се провирах между тях. Отворих със замах задната врата на галерията и изхвърчах навън. Зад гърба си все още чувах Ан да вика името ми. Затова се затичах по алеята, завих в една от преките и като бесен се втурнах към апартамента си.

Когато стигнах дотам, взех стъпалата по две наведнъж и отворих вратата с трясък.

Не бях се прибирал от десет дни и веднага разбрах, че някой е влизал в дома ми. Във въздуха се носеше миризма на застоял цигарен дим и газове. По пода в дневната имаше празни бутилки от бира, препълнени пепелници и недоядени консерви боб на фурна. От банята се чуваше течаща вода. С ритник отворих вратата и се озовах срещу преливащото от плът, много мокро тяло на Рудолф Уорън, застанал под душа.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — креснах аз.

— Здрасти, Гари.

Той спря кранчетата.

— Как беше пътуването ти?

— Как влезе тук?

— Имах ключ.

Той започна да се суши с кърпа.

— Нали уж ми върна моя.

— Да, обаче преди това си извадих копие…

— Каза, че не си…

— Излъгах.

— Задник. Не трябваше ли да си в Мексико?

— И за това излъгах. Имах нужда да се покрия някъде, за да си събера мислите. И понеже знаех, че няма да си в града…

— Изнасяй се оттук — сграбчих го за ръката. — И то на секундата.

Той се откъсна от хватката ми.

— Няма нужда да го раздаваш тежко.

Тук вече се изпуснах.

— Ще го раздавам толкова тежко, мамицата му, колкото…

Но речитативът ми бе прекъснат от настойчиво звънене по домофона. Замръзнах. Сигурно беше Ан. Руди се приближи до копчето, което отваряше вратата на входа.

— Не го натискай — казах му.

— Какво става?

— Просто не го пипай.

Двамата стояхме неподвижни, докато домофонът звучеше непрестанно. След две минути звукът утихна. Щорите в дневната бяха дръпнати. Застанах отстрани на прозореца и надникнах навън точно в момента, в който Ан се отдалечаваше от блока. Тя се заоглежда отчаяно нагоре-надолу по главната улица, след това пресече отсреща към обществения телефон.

Няколко секунди по-късно моят телефон зазвъня.

— Просто го остави — казах на Руди. След пет позвънявания телефонният секретар прищрака и се задейства. Намалих звука докрай, за да не чувам гласа на Ан.

— Ще ми кажеш ли какво става тук? — попита Руди.

— В някой момент. Сега имам нужда да вземеш да се облечеш.

— Забъркал си се в някоя каша, нали?

— Може и така да е.

— Кажи на чичо Руди.

— По-късно.

— С някое гадже ли? — попита той и се ухили така широко, че се видяха почернелите му венци без протези.

— Къде са ти зъбите? — попитах го.

— Махнаха ми ги, когато ме приеха в болницата. И тъй като си тръгнах без позволението на лекарите, зъбите не дойдоха с мен.

— Изкарал си десет дни без зъби?

— Не ти трябва захапка на супергерой, за да ядеш студен боб на фурна. Между другото, радвам се, че килерът ти беше пълен, защото не мога да кажа, че исках да си показвам много-много носа пред хората.

— Трябва да те помоля за услуга.

— Зависи.

Вече приключваше с обличането.

— От какво?

— От това колко ще ми кажеш.

— Проблеми с едно гадже, стига ли ти толкова?

— Доста е неопределено, Гари.

— Не мога да ти кажа повече.

— В такъв случай не мисля, че мога да ти помогна…

— Къде ще спиш тази вечер? — попитах го гневно.

— Добър въпрос.

— Искаш ли да поостанеш тук още седмица?

— Това би ме устроило.

— Тогава стигни бързичко до улица Макдугъл и ми докарай колата.

— Доста е опасно за мен. Имам предвид, предполага се, че съм на юг от границата.

— Навън вече се стъмва и ако минеш по малките улички, като наведеш глава, никой няма и да те види. Освен това всички още са на моето откриване…

— А — каза Руди, — нещо се е объркало в галерията.

Вдигнах в ръка ключовете за колата.

— Или изхвърчаш за колата, или изхвърчаш оттук.

Той взе ключовете, след това отвори бюфета, където държах алкохола, и взе половинлитрова бутилка J & B.

— Не ти трябва уиски — казах му.

— О, напротив. — Руди отпи продължително от бутилката. След това ми се ухили. — Така е по-добре. Готов съм за действие. Ще се видим отзад след пет минути.

Той мушна бутилката в джоба на якето си и излезе през вратата.

 

 

Докато набързо събрах малък сак, ми хрумна план за действие. Ще карам на изток и ще се покрия в някой мотел за няколко дни. За да не би Ан да съобщи в полицията, че съм изчезнал, ще й се обадя утре сутрин и ще й обясня, че Бет е омъжената жена, с която съм имал авантюра и че срещата с нея в комбинация с притеснението от откриването (и двете бутилки вино, които бях изпил) са ме изкарали извън релси. Също така щях да поискам прошка и да й кажа, че ще се върна в Маунтън Фолс до няколко дни (когато Бет и Елиът вече със сигурност щяха да са се върнали на изток). Без съмнение тя щеше да е бясна и дори може би известно време нямаше да ми говори, но да се изправя пред гнева й беше далеч по-приятна алтернатива от екстрадирането ми в Кънектикът, публичен процес и продължителен престой в джендема. Слава богу, че галерията беше пренаселена и Бет не успя да ме види, преди да й обърна гръб. Сега просто оставаше да изчезна от града. Незабавно.

Погледнах през прозореца на кухнята и видях колата да влиза в алеята зад „Фронтиър Апартмънтс“. Излязох от апартамента и тръгнах по аварийното стълбище надолу към задната врата. Но когато стигнах до колата, Руди отказа да се помести от шофьорската седалка с думите:

— Мисля да дойда да се повозя с теб.

— Забрави.

— Струва ми се, че не си на себе си.

— Ти също си пил.

— Не и наполовина колкото теб. Така че определено ти е необходим шофьор.

Сграбчих дръжката на вратата и се опитах да я отворя със сила, като крещях:

— Веднага излез от колата, Руди.

— Викни малко по-силно и целият град ще разбере, че заминаваш.

Заобиколих откъм вратата за пасажера и се качих. Точно когато се канех да се протегна и да извадя ключовете от стартера, Руди запали двигателя и се устреми по улицата, като ме отхвърли назад към облегалката.

— И накъде отиваме сега? — попита.

— Заслужаваш да те убия.

— Искаш да кажеш, както си убил Гари Съмърс ли?

Вкочаних се. За един-два мига спрях да дишам.

Руди ми се усмихна мрачно.

— Знаех си, че е това ще ти затворя устата. Е, накъде отиваме?

Не бях в състояние да говоря.

— Да не си глътна езика? Какво ще кажеш за шосе 200 в посока изток?

Смогнах да кимна.

— Тогава караме на изток — каза той.

Използва множество второстепенни пътища, за да се измъкнем от Маунтън Фолс. Докато стигнем до шосе 200, светлината се беше разсеяла и дългите фарове на колата осветяваха тесния, криволичещ път. Той бръкна в джоба на якето си за уискито, глътна си от него, а след това подпря отворената бутилка във волана. Измина половин час, преди някой от нас да проговори.

— Как разбра? — казах накрая.

Руди Уорън се изхили гърлено.

— Ако имаше телевизор в апартамента ти, никога нямаше да разбера. Дай ми на мене телевизионен екран — мога щастливо да вегетирам пред него по цял ден, без изобщо да ми омръзне. Но тъй като по цял ден бях затворен и ми писнаха всичките ти книги и свръхинтелектуалните глупости по „Нешънъл Пъблик Рейдио“, започнах да душа наоколо. Прерових ти документите и прочее. Разбери ме, как иначе да убия толкова часове? Както и да е, един следобед пак нямах какво да правя, отворих компютъра ти и започнах да ровя из файловете. Намерих всички онези малки любовни бележки, които си писал до жената на име Б. Много трогателно, наистина. След това случайно попаднах на прощалното писмо, което си й писал през декември и в което й казваш, че си се устроил с някаква мацка в Бъркли. Едва тогава си спомних, че десетина дни преди Коледа на Мейн стрийт се сблъсках с онова досадно мрънкало Мег Грийнуд. Тогава тя ми изнесе цяла лекция за това какво лайно съм бил, защото просто съм я бил изчукал, а после съм я бил захвърлил, а след това тирадата й поде темата „Всички мъже са копелета“. Разказа ми, че била дала под наем един апартамент на някакъв фотограф от Кънектикът; страшен пич — успял да я убеди да му свали наема, като се преструвал, че иска да излезе с нея, ама след това я забаламосал с някаква приятелка, която уж бил оставил на изток.

Като си спомних тази кратка предколедна среща, се замислих: ако Мег ти е дала апартамента под наем в средата на декември, няма начин да си живял с някоя кукла в Бъркли по същото време. Така че предположих, че вероятно има много основателна причина да искаш тази жена Б. от Кънектикът да не е в течение какви ги вършиш.

По-късно, докато разглеждах някакви купчини в тъмната стаичка, намерих писмото, което Б. ти е написала преди няколко седмици, за да ти каже, че съпругът й е починал през ноември, не са намерили тялото, а ти си задник, защото не си й изпратил съболезнователно писмо. А когато видях и отговора ти на писмото й, вече нямаше как да не се съглася с мацето Б. Имам предвид, че тя излива сърцето си пред теб, а какво й отговаряш ти насреща? „Тегава работа!“ Винаги съм се възхищавал на мъже, които умеят да проявяват разбиране.

И така, когато започнах да душа из другите ти файлове, забелязах, че в началото на ноември си бил доста активен по отношение на кореспонденцията си — писал си на банката си и всички останали, за да им дадеш адреса си в Бъркли. Но според декемврийското ти писмо до Б. уж си решил да се преместиш на крайбрежието едва след като си се запознал с някаква мацка няколко седмици по-рано в Баха Калифорния. И след това се върнах към последната ти бележка до Б. отпреди да тръгнеш на запад, където й казваш, че няма да те има само две седмици.

Това вече ме накара да се замисля защо е било това желание да приключиш с живота си на изток, макар да си заминавал просто за двуседмичен ангажимент. И също така не можех да не забележа, че заминаването ти доста плътно се застъпваше със смъртта на онзи човек, Бен Брадфорд, чиято съпруга ти по една случайност си чукал…

Той направи пауза, отпи дълга глътка уиски и отново ми се усмихна язвително.

— Допада ли ти историята дотук? — попита ме.

Гледах вторачено напред към черния път и не отговарях.

— Приемам мълчанието ти за да. Както и да е… Реших, че може да е интересно да проуча малко повече покойния Бен Брадфорд. Но тъй като се предполагаше, че не съм в Маунтън Фолс, не можех просто да отида в местната библиотека и да започна да ровя сред стари броеве на „Ню Йорк Таймс“. Обаче извадих късмет. Твоят „Тинкпад“ IBM има вграден модем, както и инсталиран софтуер за „Америка Онлайн“ за достъп до интернет. А кабелчето, което влиза в розетката, си беше на мястото в компютърната чанта. Така че се свързах, намерих номера на твоята „Виза“ и срока на валидност в папката БИЗНЕС ПАРИ — ти наистина си много организиран, а? — и се вързах към интернет.

И тогава дойде забавната част. Влязох в „Ню Йорк Таймс“ и заявих за изтегляне всичко, свързано с Бен Брадфорд, с което разполагаха. Явно доста шум се е вдигнал тогава, поне през първата седмица, нали? За съжаление нямаше негова снимка, дори и в некролога му, така че потърсих в няколко източни издания: „Бостън Глоуб“, „Хартфорд Куран“, „Уолстрийт Джърнъл“. Всички бяха отразили новината, но отново без снимка. Най-накрая ударих джакпота. „Стамфорд Адвокат“, местният вестник. Огромна статия на трета страница за смъртта на Бен Брадфорд в морето. С хубава голяма снимка на покойния господин Брадфорд… който, с изключение на сегашната ти небрежна брадичка и опашката, досущ приличаше на теб.

Финална триумфална беззъба усмивка. Надигна бутилката като за наздравица, след това отново отпи голяма глътка. Вече леко заваляше думите.

— Гейм, сет и мач, Бен. Предполагам, че вече мога да те наричам Бен.

Умът ми препускаше. Здраво стиснах ръкохватката на вратата.

— Доста впечатляващо се справям като детектив, не мислиш ли? — каза Руди. — Искам да кажа, аз съм впечатлен. Както съм впечатлен и от начина, по който си нагласил смъртта и възкръсването си. Макар че си извадил и късмет с това, че „Стамфорд Адвокат“ определено не се чете от цялата нация. Предполагам, че на борда е бил трупът на Гари, нали?

— И защо не отиде в полицията?

— И да прецакам тайната? И връзката, която сега имаме помежду си? Определено не съм доносник. Мъжът от Монтана винаги си тежи на мястото. Пък и онзи е чукал жена ти…

— И не си казал на никого?

— Всички си мислят, че съм в Тихуана, забрави ли?

— А какво тогава искаш?

— Като от устата на истински адвокат! Е… Като член на нюйоркските съдебни институции със сигурност си запознат с понятието quid pro quo.

— По-известно като „изнудване“.

— Или, в този случай, цената на мълчанието.

— Значи искаш пари?

— Бързо схващаш.

— Колко?

— Конкретните условия по сделката ще бъдат договорени допълнително. Не се стягай, приятел, няма да съм твърде алчен. Но предвид предстоящите сериозни приходи покрай снимките ти и моите доста големички дългове… ще се наложи да ми заделиш солидна сума. Както обаче вече казах, това тепърва предстои да се уточни. Междувременно двамата с теб сме заедно в кюпа, тъй като не искам да ми правиш някакви глупости и да тръгнеш да ми изчезваш, преди да уредим нашия въпрос. Мисля да се покрием за няколко дни в бунгалото на госпожица Еймс.

— Тогава нека аз да шофирам дотам. Ставаш опасен при това количество уиски.

— Никъде няма да шофираш. Освен това съм истински професионалист, когато се налага да карам пил.

Последна продължителна глътка от бутилката J & B.

— Край езерото трябва да е доста приятно и тихо. Усамотено. Перфектното място за, хм, изпипване на детайлите по споразумението ни.

— А след като ти платя, какво?

— Разделяме се по приятелски.

— До следващия път, когато си затънал до ушите в дългове и решиш да ми налетиш за следващата вноска.

— Наистина ли мислиш, че съм способен на нещо толкова низко?

— Да.

За момент той откъсна очи от пътя, за да ме изгледа ядно.

— Нека го кажем така. Няма да се държа като коравосърдечен лихвар, който идва да блъска по вратата ти посред нощ. Но, да, част от връзката, която сега съществува помежду ни, означава, че в случай на финансови проблеми ще очаквам да бъдеш моят благодетел, Добрия самарянин, чичко-паричко…

Сърцето ми биеше бясно.

— И докога така?

Той отново се обърна да ме погледне.

— Ами… завинаги, предполагам. Нашата връзка, Бен, в общи линии е доживотна…

Така и не довърши изречението, защото внезапно бяхме заслепени от светлините на фарове. Креснах: „Руди!“, тъй като осъзнах, че право към нас лети камион. Руди бясно завъртя волана, избегнахме сблъсъка на косъм, колата поднесе вдясно, излезе от пътя и се изстреля надолу по стръмния крайпътен насип. Рязко отворих вратата от моята страна и изпаднах точно в момента, в който тя полетя във въздуха. Главата ми се удари в земята. Сеизмичен трус премина през дясното ми коляно и лакътя, докато се търкалях надолу по хълма. Голяма скала прекрати спускането ми. Блъснах се в нея с рамо, чух грохот, а след това и изсвистяването на експлозията. Успях да надзърна над скалата и пред погледа ми се разкри дълбока урва, в която колата се беше приземила и запалила. За броени секунди резервоарът пламна с рев. Пламъците поглъщаха превозното средство, горяха подивели, горещината беше така непоносима, че дори и зад прикритието си усещах как нейната наситеност жегва лицето ми.

Опитах се да стана. Костваше ми известни усилия, но най-накрая се изправих на крака. Виждах размазано. Опитах се да тръгна, олюлявайки се, с мисълта, че трябва да намеря помощ. Всяка крачка беше същинска агония. Насилих се да продължа да се движа още стотина метра и така се озовах в гъста горичка. След това сякаш някой просто дръпна шалтера, светът причерня и се проснах по лице.

 

 

Птичи песни. Изкусителни лъчи светлина. Дъх на утринна роса. А недалеч и механичният звук на голямо превозно средство.

Отворих очи. Светът около мен се олюля. След миг изчистих фокуса. Тогава ме връхлетя болката. Черепът ми пулсираше като побъркан метроном. Усещах цялата си дясна ръка изтръпнала. Имах голяма дълбока рана на дясното коляно. Когато докоснах лицето си, пръстите ми поаленяха, зацапани от засъхналата кръв.

Изстенах. Претърколих се по гръб. Едва държах очите си отворени от изтощение, докато утринното слънце раздираше нощното небе. Звукът от дрънчащи зъбни колела вече бе станал по-отчетлив. Успях да се подпра на лявата си страна и да видя как изтеглят колата от урвата. Група ченгета и пътни работници гледаха с приглушени подсвирквания и клатеха глави, докато останките от автомобила се издигаха към пътя. Каквото и да бе останало от Руди, сигурно вече бе изнесено от колата. Но като съдех по изпосталялото като скелет овъглено шаси, едва ли е било много. Автомобилът бе изпепелен до неузнаваемост.

Исках да извикам, да привлека нечие внимание. Но светът отново притъмня. А когато пак се размърдах, всичко бе утихнало.

Погледнах си часовника. Осем и четирийсет и пет сутринта. Усещах всички мускули и стави по тялото си натъртени. Като се подпирах на едно дърво, успях да се изправя. Ченгетата и пътните работници се бяха разотишли. Отне ми известно време да се ориентирам. Намирах се в опожарена гора. Оцелелите дървета бяха черни, обгорени. Вторачих се в долината, където за малко да намеря гибелта си, и си спомних как стоях на това място преди няколко седмици, как се измъквах, докато огънят вилнееше под мен. Бях се върнал на мястото, което ми бе донесло моя огромен професионален триумф. Въпреки комоциото и травмите, осъзнах парадокса. И макар да бях на път да се изкатеря до главното шосе и да спра първата кола, която ми видеха очите, се поколебах. Бет вероятно все още бе в Маунтън Фолс. Неизбежно местните медии щяха да вдигнат много шум покрай смъртта на Руди. Полицаите щяха да ме разпитват безкрайно за инцидента. Не, най-добре да се оттегля за малко някъде и да обмисля следващия си ход.

Но къде? Тогава си спомних, че с Руди пътувахме към бунгалото на Ан, а сега то бе на едва около километър и половина по пътя оттук. Беше останало незасегнато от пожара и заредено с храна. Това щеше да е перфектното убежище, където да се възстановя и да измисля как да обясня случилото се.

Въпреки голямата отворена рана на дясното ми коляно, бях в състояние да ходя, макар и куцукайки. На земята намерих дебела пръчка, която да ползвам вместо бастун, и започнах своя бавен, болезнен преход към къщурката на Ан. Отне ми повече от два часа. Клатушках се през горите и често спирах, когато болката застрашаваше отново да ме повали в несвяст. На около половин километър преди бунгалото отново се озовах под зелен балдахин от пролетни листа — разграничителната линия, която огънят не бе успял да премине.

Когато стигнах до входната врата на бунгалото, влетях в него и рухнах на леглото. Измина близо час, преди да помръдна.

Най-накрая се насилих да стана, с олюляване стигнах до коша с дървата, заредих печката и я запалих. Поразрових се в кухнята, намерих аптечка и се погрижих за раните си сред силни викове, докато мажех коляното, лицето и лакътя си с мъркюрокроум^[4]. Когато печката се нагря, стоплих четири големи тенджери вода и ги излях във ваната. Още веднъж повторих цялата процедура и накрая вече разполагах с наполовина пълна вана с гореща вода. Измъкнах се от изпокъсаните си дрехи и със скимтене се спуснах във ваната. Поседях в нея, докато водата изстина, а шокът преминаваше през мен на талази.

В скрина до леглото намерих един по-раздърпан анцуг на Ан и голям пуловер, който почти ми беше по мярка. Нямах апетит — освен за алкохол, така че отворих бутилка червено вино и изпразних четири чаши от него, преди накрая да включа радиото.

Успях да хвана новините в три часа по някаква местна рок станция. На петата минута водещият съобщи:

„Полицейските служители, които разследват пътния инцидент, довел до смъртта на фотографа от Маунтън Фолс Гари Съмърс…“

Задавих се с виното. Бях толкова шокиран, че не чух останалата част от новината. Трескаво затърсих по честотите друга емисия, но накрая трябваше да изчакам до четири часа, за да чуя повторно съобщението, като дотогава бях изпил една бутилка вино и вече пресушавах втората.

„Полицейските служители, които разследват пътния инцидент, довел до смъртта на фотографа от Маунтън Фолс Гари Съмърс, съобщават, че той е починал снощи на шосе 200, след като е отбил рязко, за да се размине с приближаващ камион. Според говорителя на пътната полиция в Монтана, Калеб Крю…“

Тук се включи запис със силен фонов шум на говорителя Крю:

„Автомобилът на господин Съмърс е излязъл от пътя непосредствено до кръстовището с шосе 83. Шофьорът на камиона съобщи, че господин Съмърс е шофирал с висока скорост и е изхвръкнал от пътя в урва преди езерото Мус. Паднал е от височина от около сто метра, а при такъв сблъсък оцеляването е невъзможно. В момента окръжният съдебен лекар извършва аутопсия, но се опасявам, че тялото е силно пострадало при пожара и дори зъбните отпечатъци няма да ни помогнат при идентифицирането на трупа.“

Трябваха ми няколко мига, за да осмисля чутото. Тъй като Руди беше без чене, бяха взели тежко овъгленото тяло на едрия журналист за моето. А и наистина, кой друг би могъл да бъде в колата на Гари Съмърс? За последно го бяха видели да си тръгва от откриването на изложбата си в нетрезво състояние, силно изнервен („Класически нервен пристъп на новобранец“, сякаш чух Джуди да казва на следователя). Приятелката му бе проверила апартамента му, но не го бе намерила вкъщи. След това колата бе изчезнала от пресечката до галерията, където той я бе паркирал. А що се отнася до Руди Уорън, никой не би го и потърсил, защото се предполагаше, че е на юг от границата… пък и в живота му нямаше никого, когото да го е грижа достатъчно, за да се поинтересува какво става с него.

Отново бях умрял.

Ликвидирах поредната чаша вино. Врътнах копчето на радиото, зажаднял за още новини. Но бях заслужил само двайсетсекундно съобщение в емисията с местните новини NPR, което в общи линии повтаряше обстоятелствата около инцидента.

Тази нощ не можах да спя. Дори не успях да се напия, макар че когато започна да се развиделява, вече бях в началото на третата бутилка. Куцуках из бунгалото и се опитвах да измисля някакъв начин да се върна обратно в света на живите. Не може пак да съм мъртъв, повтарях си непрекъснато. Нещата при мен тъкмо бяха започнали да се нареждат.

В седем пуснах NPR и слушах „Уикенд Едишън“, докато си приготвях закуска. В местната емисия на новините не се споменаваше нищо повече за моята кончина, но близо час след началото на предаването водещият във Вашингтон ме накара да си разлея кафето, когато започна следващия анонс:

„Когато известен творец ни напусне на върха на славата си, това е възможно най-романтичният финал — преждевременната лебедова песен, която кара опечалените да жалеят за несбъднатите му велики творби. Но има нещо още по-затрогващо в смъртта на твореца, който след дългогодишна борба намира смъртта си именно на прага на грандиозния си пробив. Както Луси Чамплейн от местната монтанска станция KGPC ни информира, съдбата на фотографа Гари Съмърс е историята на един значим талант, който си отива в деня, в който постига това, към което се е стремил в течение на години — признанието.“

Включиха в ефир Луси Чамплейн. Звучеше към трийсетте и имаше от онези прочувствени гласове, които държавните радио станции харесваха.

„Допреди броени седмици, когато първите му фотографии се появиха в «Монтанан», никой не беше и чувал за Гари Съмърс. Четирийсетинагодишният фотограф бе дошъл наскоро от Кънектикът, за да се засели в Маунтън Фолс, Монтана. Творец на свободна практика, който години наред се е борил да си изгради име в Ню Йорк, но чиито творби започнаха да привличат вниманието едва след идването му в Монтана. Според Стюард Симънс, редактор на «Монтанан»…“

Тук се включи Стю с приглушен глас:

„Запознах се с Гари, след като някои от фотографиите му направиха впечатление на нашия фоторедактор Ан Еймс. А когато двамата с Ан видяхме портретите на обикновените жители на Монтана, вече знаехме, че сме попаднали на истински талант.“

Луси Чамплейн отново поде разказа си:

„Малко след като «Монтанан» започва да публикува портретите на Съмърс, той се озовава насред пожар, който опустошава голяма част от резервата около езерото Мус — един от най-големите източници на дървен материал в щата. Забележителните снимки на огнеборци в действие, и най-вече една от тях, на която капитан е коленичил над трупа на свой огнеборец, му донесоха признание в национален мащаб, включително престижна публикация в «Тайм». Джуди Уилмърс, собственичка на галерия «Новият запад» в Маунтън Фолс и лична приятелка на Съмърс, си спомня колко безразлично е приемал фотографът внезапния си успех.“

Сега интервюираха Джуди. Тя звучеше необичайно сериозно:

„Мисля, че Гари бе живял в неизвестност толкова дълго, че когато се оказа търсен като фотограф, му дойде в повече. И въпреки че той пое два ангажимента, към «Нешънъл Джиографик» и «Венити Феър», най-важният му проект си остана фотоизложбата «Лицата на Монтана» в моята галерия.“

И отново Луси Чамплейн:

„Изложбата бе открита преди два дни сред всеобщ възторг в щат, където странниците често са посрещани с подозрение — особено онези, които се осмелят да хвърлят око на нещо местно. Но насред откриването Съмърс внезапно си тръгва…“

Обратно към Джуди:

„На партито имаше много хора и Гари, който далеч не беше най-общителният човек на света, сигурно се е почувствал притиснат от цялото това внимание, защото казал на своя позната, че излиза за глътка въздух. Иска ми се да си беше стоял мирен…“

Отново Луси Чамплейн:

„Близо час по-късно Съмърс шофира по шосе 200 — път с печална слава, който измамно се вие насред Скалистите планини и през Големия континентален вододел. Късно е и видимостта е лоша, а след един от завоите той се озовава срещу тежкотоварен камион. Отклонява се, за да избегне сблъсъка, губи контрол над автомобила и изхвърча от пътя в същата гориста долина, където заснема някои от най-паметните си кадри на огнеборци в акция. Не оцелява след катастрофата.“

Последен похвален коментар от Джуди Уилмърс. Звучи сякаш едва сдържа сълзите си:

„Това е не просто една безсмислена трагедия, а и ужасяваща загуба. Малкото творби, които той ни остави, ясно сочат, че Гари Съмърс бе на път да се превърне в един от най-великите американски фотографи на нашето съвремие. А сега този потенциал никога няма да намери реализация.“

Отпуснах глава върху дланите си. И си помислих: „Сега вече ще съм известен. Посмъртно“.

Нямаше изход. Дори и да се върнех внезапно в Маунтън Фолс жив и невредим, фотографите щяха да ми се нахвърлят и щях да се появя във вестниците из цялата страна.

Не знаех какво да правя. Освен да бягам. Но накъде? И как щях да финансирам измъкването си? Проверих портфейла си. Имах едва осемдесет долара в брой. Действително все още имах един куп дебитни и кредитни карти, а и помнех наизуст кодовете им. Но бях достатъчно добре запознат с фондове и имуществени въпроси, за да знам, че ще замразят авоарите на Гари в момента, в който узнаят за смъртта му. За щастие бе събота — което означаваше, че дори и някой в банката да бе чул новината по NPR, вероятно не биха запорирали сметките преди началото на работния ден в понеделник.

Ако съумеех някак да се измъкна оттук днес и да стигна до града, можех да изтегля общо до две хиляди долара за четирите карти. Можех да изтегля същите суми и в неделя, а вероятно след това да се уредя с още две хиляди в първите часове на понеделник, преди отварянето на банките в Ню Йорк. Шест хиляди долара щяха да ми осигурят достатъчно средства в брой, за да изчезна и да си създам нова самоличност.

Обаче имаше един проблем. Най-близкият по-голям град бе Хелена, и то на повече от сто километра по криволичещ планински път. Коляното ми още бе в лошо състояние. Дори само да стигна до шосе 200 щеше да ми коства усилия при това куцукане.

Излязох навън и с неуверени крачки се отправих към брега на езерото, изпълвайки белите си дробове с чист въздух. Проверявах дали раненото коляно ще ми позволи да изляза на главния път, откъдето можех да стигна до Хелена на автостоп.

Тогава видях къмпингуващите. Млада двойка към двайсетте с един от онези антични микробуси фолксваген, които ми напомниха за времето в колежа през седемдесетте. С облекчение забелязах, че номерата са с вашингтонска регистрация. Бяха паркирали на стотина метра от мен. Зад микробуса бяха опънали малка палатка и сега си приготвяха закуска на малък котлон за къмпинг. Докато приближавах към тях, видях, че са като манекени на облеклата с марка „Еди Бауер“ — руси, с памучни ризи и малко стреснати от вида на изподрания мъж с изстрадал вид, който накуцваше към тях. И двамата на мига се изправиха на крака. От напрегнатото им изражение ставаше ясно, че се бояха да не би да съм местният приятелски настроен сериен убиец.

— Привет — викнах, докато наближавах. — Извинете, че ви притеснявам.

— Няма проблем — каза момчето, но изражението на лицето му показваше, че определено не е така.

— Казвам се Дейв Манинг — казах аз. — Отседнал съм в бунгалото ей там. На една позната е. Вижте, снощи имах ужасен инцидент с планинския си велосипед. Влязох в някаква кошмарна дупка на пътя и тя ме изхвърли право в едно дърво.

— Ох — каза жената. — Добре ли сте?

— По-добре съм от колелото, което вече на нищо не прилича. Вие откъде сте?

— От Сиатъл — каза момчето.

— На почивка ли сте?

— Нещо такова. Току-що приключихме с изпитите. Учим за магистратура в университета във Вашингтон. В катедрата по ботаника.

— Значи сте дошли на правилното място.

— Ние сме Хауи и Пеги — представи ги момичето. — Имате ли нужда от лекар, или от нещо друго?

— Ами, това, от което имам нужда, е някой да ме закара до Хелена. Моята позната ме остави тук с колелото в четвъртък, но няма да се върне преди вторник, а наистина ми се струва, че дотогава трябва да отида да ми прегледат коляното. Дали нямате с вас мобилни телефони?

Рискувах, като се надявах да нямат. И спечелих.

— Не е в стила ни — каза Хауи. — Но, знаете ли, мислехме да поостанем тук докъм два този следобед, а след това бяхме планирали, така или иначе, да тръгнем към Боузман.

— Хелена ви е на път, ако нямате нищо против…

Те се спогледаха и забелязах, че премислят дали пък не бих могъл да съм последовател на Джефри Дамър^[5]. Накрая момчето сви рамене и каза:

— Става, стига да нямате нищо против да седите на пода отзад.

— Нямате грижи. Правите ми голяма услуга.

— Тогава ще ви почукаме на вратата в два — каза Пеги.

— Нямам думи да изкажа благодарността си — рекох аз и се заклатушках обратно към бунгалото.

Облекчението ми беше огромно. Поне бях намерил начин да се измъкна от тази дупка насред нищото. До пет щях да съм в Хелена. Щях да атакувам банкомата, да си купя някакви нови дрехи, да намеря автогарата и да хвана първия автобус на „Грейхаунд“ в източна посока. До обяд на следващия ден щях да съм стигнал до някое място като Бисмарк, Северна Дакота — средно голям град с множество банкомати. Отново бърза операция с картите, нощувка в хотел, събуждане в четири часа призори в понеделник, последна серия теглене от картите, захвърлям портфейла и тръгвам с „Грейхаунд“ на юг към някое хубаво, голямо и анонимно място. Може би Далас. Или Хюстън. Шест бона щяха да ми спечелят поне два месеца и чисти документи, с които да започна…

Какво? Нов живот ли?

На този етап не исках да мисля за това. Нито пък за загубата на предишните ми два живота. Или пък за това, че вече никога нямаше да видя Ан Еймс. Или пък как смъртта ми отново щеше да я накара да страда. И как — както и с Адам и Джош — нямаше да мине минута, без да тъгувам по нея.

Всичко, за което исках да мисля сега, беше сънят. Нещо, което не ми се беше случвало през последните две нощи. Нещо, от което имах неотложна нужда, ако исках да остана трезвомислещ през остатъка от деня. Така че веднага щом стигнах до бунгалото, навих стария будилник до леглото за един и половина. Четири часа дрямка нямаше да ми донесат усещането, че съм се преродил, но щяха да свършат работа.

Изпънах се на леглото и за секунди изпаднах в несвяст. Потънах надълбоко в черното отвъдно и останах там с часове. Докато не чух как пред бунгалото спря кола и към вратата приближиха стъпки. Разбудих се и се взрях в будилника. Дванайсет и петнайсет. Ботаниците явно са решили да си тръгнат по-рано. Устройва ме. Седнах в леглото, разтрих си очите и тогава чух писък.

Мощен, пронизителен писък, последван от тишина.

На прага стоеше Ан, под въздействие на шока. Изглеждаше изтощена, изпита, а очите й така зачервени, че ясно показваха, че не е спирала да плаче през последните два дни.

Гледахме се вторачено продължително време.

И тогава аз проговорих.