Дъглас Кенеди
Живот назаем (16)

2

Втори декември 1994

Бъркли, Калифорния

Б.:

Поздрави от Народна република Бъркли. Снощи пристигнах тук, след като най-сетне си изнесох задника от Баха. Поръчката не тръгна както очаквах. Фоторедакторът на списанието намира работата ми за твърде изчистена и графична за целите му. В наше време всеки търси лъскавото. Майната му. Знам, че не бива да ти пиша вкъщи, мразя да те товаря с кофти новини. Но си рекох, че по-добре да се изясним в самото начало. Докато бях в Сан Фелипе, забърсах една фотографка от Бей Ериа — Лора. Беше там на почивка и това, дето и двамата го мислехме като нещо еднократно, за уикенда, прерасна в нещо повече. Дотолкова, че заминах с нея за Бъркли — тя живее там — и сега ми помага да си намеря работа в списания тук-там.

Макар че е твърде рано да се каже, ми се струва, че ще си дадем шанс. Дори да не се получи, обстановката тук е страхотна. Вече имам няколко поръчки — което е доста приятно след отвратителното отношение, което имаха към мен в Ню Йорк. Струва ми се, че тук е моето място.

Съжалявам, че приключваме така, но нека си го кажем — това между нас винаги е било просто за купона, а не перспективна връзка. При всички положения, ще си остане приятен спомен, а те никак не са много.

Всичко най,

Г.

Вдигнах глава от лаптопа и се загледах в колите, които прелитаха по натоварената магистрала 80. Погледнах си часовника. Единайсет и половина. Оставаха ми трийсет минути, докато дойде време да освободя стаята в „Холидей Ин Рок Спрингс“. Предпочетох този вариант пред един по-раншен, в който Гари казваше, че е прочел за смъртта на Бен в „Ню Йорк Таймс“ и редеше уместни съболезнователни излияния. Ако Бет беше получила подобно писмо, с право би се запитала: „Тогава защо копелето не вдигна телефона и не ми се обади?“. Както и да е. Целта на последното писмо беше така да вбеси Бет, че никога повече да не й се прииска да има каквото и да било общо с Гари. Затова измислих аферата с мадамата Лора. Появила се непосредствено след смъртта ми, романтичната забежка на Гари щеше да подтикне Бет да го отреже завинаги и щеше да гарантира, че тя няма да потърси начин да се свърже с него в Бъркли. Или поне така се надявах. Нарочно пропуснах да оставя адрес за обратна връзка на плика — за всеки случай.

Доволен от свършеното, пъхнах лист хартия в принтера „Канон“ и натиснах бутона. После набрах името и адреса на Бет от клавиатурата на лаптопа и ги отпечатах върху пощенски плик. Подписах писмото, сгънах го в плика и поставих всичко в по-голям плик, предварително адресиран до алтернативната поща в Бъркли. Освен това прикрепих десетдоларова банкнота към бележка, на която пишеше: „Моля, изпратете го от мое име. Гари Съмърс“.

Запечатах големия плик, залепих в горния му десен ъгъл две марки от по трийсет и два цента. Събрах си багажа. На излизане пуснах плика в пощенската кутия във фоайето на мотела. Навярно щеше да отнеме около четирийсет и осем часа, докато стигне до Калифорния (точно затова сложих на писмото на Гари дата с два дни напред). След като го получи, служителят от алтернативната поща щеше да го препрати на Бет, като така си гарантирах, че писмото ще е с нужната ми пощенска марка от Бъркли.

На паркинга отворих атласа. Ако тръгнех на запад по 80, щях да стигна до Солт Лейк Сити. Източната посока щеше да ме отведе до Небраска. Страхотни варианти. Единственият друг път, който тръгваше от града, беше 191: двулентово шосе на север, нагоре в планината. От седмици избягвах второстепенните пътища, като се придържах към анонимността на магистралата. Но сега, когато смъртта на Бен Брадфорд вече официално бе обявена за „нещастен случай“, вече не беше наложително да живея като нощна пеперуда. При мисълта за поредния ден, изкаран на магистралата, потръпнах. Избрах шосето.

Пустош. Равна прерия, тук-там с храсталаци. Кървавочервени скали. И тишина. Стихнало, самотно безмълвие, мащабно, величествено. Повече от час пътят беше само мой. Наоколо не се виждаше жива душа. Потънах още по-дълбоко в този свят, постепенно набирах височина, предпазливото зимно слънце мяташе ко̀си, тънки ивици светлина върху скованата от студ тундра.

Пътят започна да се вие — бавно изкачване. Превключих на трета, но MG-то продължи да се задъхва по стръмния склон. Заваля перест сняг. Сцеплението беше лошо. Смъкнах на втора. Двигателят изръмжа недоволно. Снегът се усили, западният вятър го вихреше над шосето. Натисках педала на газта до дупка. Скоростомерът ми се беше залепил на 40 км/ч. Никога нямаше да изкача баира. Страхувах се, че ще пропадна в тази пустош.

Но тъкмо се канех да обърна към Рок Спрингс, когато стигнах билото. И пред мен се разкри епична гледка. Назъбени върхове, безкрайно плато от благородни борове, искрящи езерца. Великолепието на това място ме втрещи. Изглеждаше безкрайно, всеобемащо. Отхвърлих всички идеи за връщане при монотонните равнини около магистралата. Плъзнах колата от другата страна на билото и се спуснах към заснежената долина.

Пътят слаломираше надолу, лъкатушеше през тясната долчинка, после в един миг пак се заизкачва. В продължение на следващите 150 километра имах чувството, че участвам в състезание по ски алпийски дисциплини — виех спираловидни завои, спусках се по отвесни наклони, прекосявах основата на назъбени вериги от върхове. Видимостта бе минимална, но не се оплаквах. Защото за първи път, откакто бях тръгнал на път преди месец, изпитах удивителното чувство на освобождаване. Параноичното усещане, че някой ме преследва, си беше заминало. Нямаше ги кошмарните картини, които изпълваха съзнанието ми всяка минута, през която не спя. Единственото, за което мислех, бе следващият шеметен завой, поредното опасно спускане по заскрежения асфалт, новата стъпка напред към тайнственото планинско кралство — място, обградено от забележителни естествени укрепления, които държат външния свят на разстояние. И където лесно можеш да намериш убежище от живота отвъд неговите очертания.

Илюзията за изолираност приключи същия следобед, когато се озовах в град на име Джаксън. Беше голям ски курорт, пълен с магазини за маркови дрехи и деликатесни храни и със заможни бизнесмени от Сан Франсиско, Сиатъл и Чикаго, излезли на парадна разходка покрай копията на архитектура от Дивия запад и облечени в гъзарски дизайнерски якета и кожи. Само десет минути след пристигането ми в Джаксън вече исках да се махна оттам, защото бях убеден, че задържа ли се известно време, все ще попадна на някой адвокат отпускар от Западния бряг, с когото съм имал вземане-даване през годините. А види ли ме той, телефоните между двата края на страната ще започнат да звънят.

Обаче имаше един проблем, който ми пречеше да си тръгна. Снегът се бе усилил до снежна буря и виелица, нощта падаше бързо, а когато спрях на първата попаднала пред погледа ми бензиностанция, за да напълня резервоара, служителят ме уведоми, че всички пътища извън курорта са затворени.

— Няма излизане от града тая вечер. На ваше място бих се поразбързал да си намеря стая, че току-виж скоро не останали.

— Сутринта ще почистят ли пътищата? — попитах.

— Снегорините обикновено тръгват рано сутрин, ама да ви кажа, по телевизора рекоха, че нощеска ще натрупа още половин метър.

От една бакалийка си взех няколко сандвича и стек с шест бири, после успях да се класирам за една от последните стаи в малък мотел в покрайнините на града. Останах затворен в стаята си цялата нощ, като вяло убивах часовете пред малкия екран, без да смея да си подам носа навън.

В шест на другата сутрин вече бях на крак. Надникнах през прозореца. Всичко беше абсолютно бяло. Позвъних на рецепцията и попитах за условията по пътищата.

— Бурята ще вилнее поне до три следобед — отвърна служителката. — Ще задържите ли стаята още една вечер?

— Май нямам друг избор.

Бърз тигел до най-близкия супермаркет за провизии, след което изкарах поредния принудителен арест пред телевизора. Справих се с кутия понички с конфитюр и голямо кафе в картонена чаша. Гледах Опра, Джералдо, Сали Джеси. „Уважавани граждани, които се женят за мажоретки“, „Наркомани, сдобрили се с бащите си полицаи“, „Дебелани, които не могат да обърнат гръб на миналото“. Всеки правеше някакво признание, лееше крокодилски сълзи, прегръщаше се с охладнелите си родители, демонстрираше новопридобито емоционално израстване.

Изядох един мазен сандвич със салам, изпих бутилка от 450 мл „Доктор Пепър“ и прекарах следобеда в гледане на „Младоженци“, „Аз обичам Луси“ и други сериали от детството ми. Пробвах да почета някакво нефелно романче за сериен убиец, който нарочва жертвите си сред счетоводители на държавна служба. Погледах пет минути „Улица Сезам“, но ме налегнаха мисли за Джош и Адам и превключих каналите. Задържах малко на новините на ABC и новинарското предаване на Джим Лерър. Излапах сандвич с ръжен хляб с шунка и сирене и си отворих първата бира. Изгледах основните предавания на NBC. Допих последната бира. Легнах си — подпухнал, преял, натъпкан с гадни храни — решен никога повече да не се подлагам на такъв затвор.

С първите слънчеви лъчи на следващия ден се насочих на запад към шосе 22. Беше току-що разчистено, но въпреки това се караше трудно. На два пъти ми поднесе. На два пъти успях да овладея колата, миг преди да полети в бездната. Пълзях с под 40 км/ч, зъбите ми тракаха от студ. Парното полагаше всички усилия, но не беше много ефективно при външна температура от минус десет градуса. Коженото яке и каубойските ботуши на Гари също не предоставяха нужната защита срещу лютата зима в Уайоминг. Мина ми през главата да отида в магазин на „Ралф Лорън“ в Джаксън и да си купя хубаво зимно яке и ботуши, но се опасявах, че още с влизането ще чуя глас: „Лори, това не е ли покойният Бен Брадфорд?“. По-добре да зъзна още един ден, вместо да рискувам да ме види някой.

Студ отвън, студ и отвътре. А на хоризонта — възможно най-леденият пейзаж — застрашителните враждебни силуети на Гранд Тетънс. Остри зъбери, остъргващи небето на четири хиляди метра надморска височина, дръзки, сурови и неприветливи. В тези върхове нямаше нищо добронамерено или приятелско. Все едно бяха взети от Стария завет: тържествени и сериозни като пророци, непримирими и коравосърдечни. Пред тях човек се чувства незначителен. Те гледат с насмешка на дребните ти грижи. И дават да се разбере: ти си пренебрежимо временен, обречен на забрава.

Не можех да откъсна очи от планините. Смразяваха ме, караха ме да се чувствам, сякаш ме гледат осъдително. При все това присъдата им беше надменно незаинтересована. За тях аз бях нещо нелогично.

Щом наближих границата с Айдахо, пак заваля сняг. Вече се движех по шосе 33 — двулентово, обрамчено от преспи почистен със снегорини сняг, които ограничаваха видимостта. Все едно минаваш през арктически тунел. От време на време успявах да надникна отвъд натрупаните зидове. Заледени езера, заскрежени борове, всепроникващият покой на райска пустош. Продължих още на север, снегът заваля на парцали, не виждах и два метра пред себе си. Все ми беше тая. Продължавах да изпробвам съдбата, отказвах да се върна и да подиря подслон. Ще се справя ли с това? Може би. Ами ако не успея? Нека стихиите ме погълнат цял. Да ме потушат. Да ме заличат до бяло. Да ме направят невидим. Ако пък се измъкна? Тогава може би — само може би — има нещо, наречено космическо чувство за хумор.

Вече буквално пълзях. Подхлъзвах се, готов във всеки един момент да се блъсна в снежната пряспа и да си остана там. Но нищо не възпрепятства напредъка ми. Часовете се нижеха един след друг. Светът ми се смали до няколко педи изчезващ от погледа път. Но аз упорито продължавах да се придвижвам на север.

Някъде към един следобед същия ден пресякох прохода Таргий. И видях табела, която ме приветстваше с добре дошъл в окръг Биг Скай. Монтана.

Небе нямаше. Само онзи пепелявосив купол от сняг. Бях на шосе 287. Мярнах пред себе си светлини на снегорин. Последвах го, защото ми проправяше път. В продължение на три бавни часа кретах подире му, докато най-сетне ме закара жив и здрав до магистрала 90.

Вече беше наближаваше четири следобед. Карах от зори, но снегът бе започнал да намалява и не ми се искаше да се оттегля рано-рано в някоя мотелска стая. Затова се насочих на запад. След 80 км по магистрала 90 снегът обърна на леден дъжд и антената на радиото ми се превърна в шушулка. На 10 км по 90 се разминах на косъм от сблъсък с пикап, който свърна рязко, за да избегне лос. На 150 км по 90 пак заваля сняг. На 200 км по 90 снежната виелица се усили толкова, че едва видях табелата за изхода към градчето Маунтън Фолс.

Имаше свободни стаи само в два мотела. Избрах „Холидей Ин“, защото той беше първият, който намерих. Вятърът блъскаше като обезумял. Снегът навяваше с такава скорост, че щом отворих вратата на колата, седалката ми мигом побеля. Едва не политнах през паркинга, бурята ме понесе директно към централния вход на мотела.

— Винаги ли е така в началото на декември? — попитах служителката на рецепцията.

— Аха — отвърна тя. — Зима в Монтана.

До сутринта облаците, които сипеха сняг, се бяха изнесли на юг. Между пластмасовите завеси на стаята ми се процеждаше светлина. Измъкнах се от кревата и премигнах невярващо към чудното синьо небе.

Излязох от „Холидей Ин“, за да си потърся закуска. Беше девет сутринта. Пътищата и паважът вече бяха разчистени, а светлината беше толкова ослепителна, че си сложих очилата „Рей-Бан“, за да предпазя очите си. Може би беше заради искрящо белия сняг. Може би заради изненадалото ме зимно слънце. Или просто имах нужда от малко почивка от пътуванията. Независимо каква беше причината, след петминутна разходка из Маунтън Фолс, вече знаех, че ще поостана известно време.

Главната улица представляваше широка артерия, в чийто северен край започваха планините, а на юг течеше река Копърхед. Между двете имаше около километър стари червени тухлени къщи, приятно реновирани. Две-три долнопробни кръчми, две поовехтели блокчета в стил ар деко, стар супермаркет, днес преоборудван на кафета и ресторанти. И бар-енд-грил, наречен „Маунтън Пас“.

Когато влязох вътре, за да си взема нещо за закуска, заварих петима здравеняци, които лочеха бира на бара на „Маунтън Пас“. Всички бяха облечени с мърляви гащеризони и бейзболни шапки. Пръстите им бяха почернели от никотин. Зъбите им също. Вдигнаха глави, щом влязох, но не ме удостоиха с усмивки. Не получих усмивки и от осемте здрави мадами с панталонки от изкуствена материя, които играеха на ротативките и покермашините покрай стените на помещението. Но сервитьорката — възпълничка дама със ситно накъдрена коса и солиден мустак — ми се усмихна полуприветливо, докато се настанявах в едно сепаре недалеч от кухнята.

— Гладен ли си?

Кимнах.

— Значи специалната ни закуска „Маунтън Ман“ за четири и деветдесет и пет е баш за тебе?

— Звучи ми добре.

— Аха.

Донесе ми я няколко минути по-късно на поднос. Пържола, две яйца, три палачинки, огромна купчина пържени картофи, четири препечени филийки, накиснати в масло. Едва се справих и с половината.

— Ми нали рече, че си гладен — отбеляза тя, като дойде с каната с кафето.

— Е, не чак толкова.

— Да ти го завия за къщи?

— Не, благодаря.

Вратата се отвори рязко и на прага застана едър мъжага в овехтяла шуба. Беше около четирийсетте, с физиономия на алкохолик: бузите му бяха набраздени от червени и сини вени, носът му беше подпухнал, очите се стрелкаха бясно.

— Изчезвай, Руди — сгълча го сервитьорката.

— Стига де, Джоан — отвърна той с дрезгав от цигарите глас. — Не можеш вечно да ме гониш.

— А на бас.

— Само едно кафенце…

— Чарли! — извика жената. Откъм кухнята се появи друг бабанка. Беше към метър и деветдесет, ръцете му бяха дебели като топори, имаше глава като на питбул. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Руди тутакси отстъпи към изхода.

— Разбрах де, разбрах.

— Тогава да не съм ти видяла носа повече тука — излая сервитьорката. — Забрана означава забрана.

— Джоан, никога ли не си чувала за християнското понятие „прошка“?

— Аха, а сега върви на майната си.

— Твоята воля е заповед за мен — каза Руди и изчезна през вратата.

— Благодарско, Чарли — обърна се сервитьорката към бабанката.

Онзи изсумтя и се скри в кухнята.

— Кой е приятелят ти? — попитах сервитьорката.

— Руди Уорън.

— Аха.

— Да не би да го знаеш.

— За първи път съм тук.

— Явно, щото ако беше от Маунтън Фолс, няма начин да не знаеш Руди Уорън. Особено ако четеш местния вестник.

— Да не е журналист?

— Алкохолик е. Пълен алкохолик. Ама иначе да, пише за „Монтанан“.

— Добър ли е?

— Така разправят. Ама само да вкара десетина бирички и ела да видиш. Преди къркаше тука непрекъснато. Преди шест седмици идва, сяда, за половин час обръща десетина наливни, става, грабва един висок стол и го мята към бара. И си излиза. Изпотроши десетина бутилки качествена пиячка и едно огледало. Общо четиристотин долара щети.

— Плати ли?

— Плати, мамицата му. Че го и арестуваха. Извади късмет, че му се размина само с предупреждение. Само че за нищо на света не го пускам тука вече. Да забрави. Още кафе?

Приех да допълни чашата ми, купих си един брой на „Монтанан“ от машината край задната врата. Доста приличен вестник, както се оказа. Читави национални и международни новини. Интелигентни статии. Даже две страници за местно изкуство — скорошни откривания на изложби, представяния на джаз концерт, подробности от ретроспектива на Вим Вендерс в градското филмотечно кино. И криминална хроника от сорта:

Били Джеймс Мългрю, 24, живеещ на Снейкчарм Драйв 238, беше глобен 250 долара и получи три месеца условно, задето извадил пистолет и стрелял в офиса на службата по брачни консултации.

Или:

Уилард Маунт, 56, живеещ в „Белвю Апартмънтс“, беше глобен 75 долара за носене на оръжие на обществено място.

Имаше и колонка, водена от Рудолф Уорън, придружена със снимка, сигурно правена преди десет години, понеже изобщо не приличаше на развалината, влетяла преди минути през вратата на „Маунтън Пас“.

На пръв поглед това си остава емблематичното каубойско градче — от онези, в които гангстерите дебнат из тъмните ъгълчета с коварна цел, на всеки три метра има плювалник и единственото културно развлечение е публичният дом.

С прашната си главна улица и порутена архитектура, Боузман, Монтана, печели десетка по скалата на класическите уестърни като „Точно по пладне“ — никак не е трудно човек да си представи шайка въоръжени с патлаци каубои с шапки „Стетсън“ да се стрелят на главната улица.

Но днес Боузман — където наскоро прекарах един уикенд — се е присъединил към Калиспел, Бигфорк и към нашия Маунтън Фолс, като поредното градче в Монтана, паднало в жертва на вирусната зараза, наречена „калифорникация“.

Как се познава дали тази болест е заразила общността ти? Огледай се из местните магазини. Ако са пълни с джинси „Ралф Лорън“ и каубойски ботуши за по триста долара, значи са заразени с вируса на калифорникацията. Отиди в любимата си кръчма. Ястията украсени ли са с рукола? Келнерите заглавичкват ли те с приказки за „боровинковия подтекст“ на това пино ноар от долината Напа? А местната закусвалня да е преобразена наскоро в лъскаво кафене, в което се сервират седемнайсет вариации на тема „лате“?

Ако да, тогава вирусът на калифорникацията е ударил в сърцето на собствения ти град. И ако почтените граждани на този щат не започнат да опаковат всяка главна улица в Монтана с гигантски кондом, вирусът ще се разпространява необезпокояван…

Не можах да сдържа усмивката си. Руди Уорън може и да беше пияница, но като всеки истински колумнист, беше първокласен стилист.

Излязох от „Маунтън Пас“ и тръгнах по главната. Минах покрай три кафенета с олющени стени и две прилични книжарници. Свърнах по една странична уличка. Имаше галерия за съвременно изкуство. Също и ню ейдж комплекс „Билкова аптека“. И накрая, „Дупката на Фред“ — подозрителен на вид бар, където се рекламираше аматьорски стриптийз, предстоящ същата вечер.

Отправих се към банките покрай реката. Вече всичко беше заледено. Минах по мост покрай огромна съвременна сграда, в която се помещаваше редакцията на „Монтанан“. Оттатък нея беше колежът — огромен, просторен университетски кампус. По околните улички имаше още книжарници и кафенета, мярнах магазин, където се продаваха поръчкови стойки за пушки за джипове.

Руди Уорън беше прав. Маунтън Фолс беше леко модернизиран, но все още не бе загубил земеделските си корени. Заплени ме смесицата от каубойска занемареност и космополитен академизъм. Хареса ми това, че беше град с трийсетина хиляди жители (според табелите „Добре дошли в Маунтън Фолс“ при изхода от магистралата) — уютен, но и достатъчно голям, за да се загуби човек в него. Един новодошъл тук не би предизвикал кой знае какъв интерес. Университетът гарантираше, че всяка година има нова вълна непознати физиономии и бях почти сигурен, че всичките тези галерии и кафенета имат клиентела от избягали от града хора — изгорели кариеристи, дошли в Маунтън Фолс в търсене на най-въздушната от всички кули — лайфстайл. Присъствието ми тук би останало незабелязано. Щях да бъда поредното гражданче — човек, дошъл да започне живота си отначало под щедрото монтанско небе.

Студът започваше да се просмуква в костите ми. Отидох до един банкомат и изтеглих 250 долара от сметката на Гари. От магазин за спортни стоки си купих дебело зимно яке и непромокаеми обувки „Тимбърланд“. В съседство на магазина се намираше агенция за недвижими имоти „Грийнуд Риълтърс“, която — според табелата с работното време, окачена на витрината — работеше и в събота. Влязох. Зад бюрото седеше жена, която наближаваше петдесетте — руса, облечена със сако и пола от туид.

— Здравейте, как сте днес? — поздрави ме тя.

— Добре съм, благодаря — отвърнах, изненадан от неочаквано приятелския й тон. — Давате ли под наем апартаменти?

— Да, разбира се, господин…

— Съмърс. Гари Съмърс.

Протегна ръка.

— Мег Грийнуд. Какво по-точно местенце си търсиш, Гари?

— Едностаен апартамент. Някъде в центъра.

— За теб и жена ти?

— Сам съм.

По устните й пробяга мимолетна усмивка.

— Деца? Домашни любимци?

— Не.

— Как мина през цедката?

— Моля?

— Шегувам се.

— А…

— Ориентировъчна цена?

— За първи път съм в града, нямам представа…

— Едностайните вървят от около четиристотин и петдесет до седемстотин на месец. Не бих ти препоръчала най-евтините. Те са за студенти. Но имам един просторен едностаен за шестстотин долара във „Фронтиър Апартмънтс“ — знаеш ли я сградата?

— Както споменах, за първи път идвам в Маунтън Фолс.

— От изток си, нали?

— Аха… как…?

— Краставите магарета се надушват. Аз съм от Кънектикът. Ти?

— Кънектикът.

— Стига бе! Откъде по-точно?

— Ню Кройдън.

— Не мога да повярвам. Аз съм от Дариън — родена и израсла там.

За малко да хукна през вратата.

— Знаеш ли го? — попита ме.

— Естествено.

— Е, това е чудесно. Момче от Ню Кройдън. Какво те води в Монтана?

— Фотографска поръчка.

— Фотограф ли си?

Наистина нямах търпение да прекратя този разговор.

— Да… Апартаментът, който търся, трябва да позволява да си оборудвам малка тъмна стаичка.

— Възможно ли е да съм виждала нещо твое? По списания?

— Едва ли. А този апартамент във „Фронтиър Апартмънтс“…

— Намира се на две преки оттук. Имаш ли десет минути?

— Да.

Тя стана, грабна палтото си и връзка ключове. На излизане обърна табелка на вратата, на която пишеше: „Ще се върна след 30 минути“.

Докато вървяхме към сградата, ме зарина с въпроси.

— Е, за кои списания работиш?

— Повечето са за пътешествия, едва ли…

— „Конде Наст Травълър“? „Нешънъл Джиографик“?

— Не точно…

— И ей така реши да поостанеш в Маунтън Фолс?

— Работя върху книга за Монтана — излъгах.

— Кой я издава?

— Тепърва ще се реши.

— Значи ти трябва база за няколко месеца.

— Именно.

— Е, попаднал си точно където трябва. Градчето ни е много гостоприемно. Има интересни хора. А за самотен мъж в разцвета на трийсетте… е, няма да скучаеш.

Стигнахме до „Фронтиър Апартмънтс“. Сградата беше строена през 20-те години на XX в., фоайето й се нуждаеше от пребоядисване. Влязохме в малкия асансьор и се качихме на третия етаж.

— Аз самата живях известно време тук след развода — заобяснява тя. — После, когато дойдоха парите от продажбата на къщата ни, успях да си купя приятно двустайно апартаментче в Шоумут Вали. Знаеш ли къде е? Много е приятно, страхотно е. На десетина минути от града, а имаш чувството, че си насред гората. Трябва някой път да те заведа.

Още една от онези усмивчици. Асансьорът спря рязко.

— Разбира се, причината да се преместим в Монтана беше най-вече мъжът ми. Предложиха му преподавателско място в университета. Първо беше в „Уилямс“ — обичам Западен Масачузетс — но там не го назначиха за постоянно и накрая се озова в държавния университет „Маунтън Фолс“.

Не отвърнах.

— Ето, пристигнахме — рече тя, като спря пред очукана врата с номер 34. — Преди да влезем, искам да ти кажа, че обзавеждането е малко вехто. Но мястото си го бива.

Значи на това му викали „вехто“. Тапети на цветя, които не си знаят годините, червеникав килим, който си беше направо дрипав, два очукани фотьойла, сива кушетка от изкуствена кожа, продънена спалня с намачкана, тапицирана в кадифе табла, мърляво кухненско оборудване.

— Това ли може да получи човек срещу шестстотин на месец в Монтана?

— Мястото е невероятно. Изглед към реката, страхотен юг, а имаш толкова простор…

Което си е право, право е — дневната беше шест на шест метра, спалнята горе-долу пак толкова, а имаше и кабинет, от който щеше да стане чудна мъничка тъмна стаичка. Само че овехтялата мебелировка трябваше да си замине.

— Нали няма да имате нищо против да пооправя малко? — попитах.

— Ние просто управляваме имота. Собствениците живеят в Сиатъл и за тях това е просто инвестиция… така че да, мисля, че ще успея да ги убедя. Стига да не планираш радикални промени.

— Аз съм от Кънектикът. Думата „радикален“ не е в речника ми.

Тя се засмя, после додаде:

— Минималният срок за наемане е шест месеца.

Половин година в Маунтън Фолс? Струваше си да се опита.

— Устройва ме… за петстотин и петдесет на месец.

— Наистина си от Кънектикът.

Върнахме се в офиса й. Обади се в Сиатъл и взе да дрънка на собственика какъв прекрасен наемател е намерила, и как човекът искал да реновира апартамента в замяна на малка отбивка от наема в рамките на петдесет долара на месец. Явно не беше лесно да го убеди, но Мег Грийнуд беше от стара изпитана школа и онзи постепенно омекна.

— Твой е — обяви, след като затвори.

— За петстотин и петдесет?

— Трябваше малко да го пообработя, но да, това е цената. Един месечен депозит и, естествено, наемът за първия месец авансово. Плюс комисионата от двеста седемдесет и пет долара.

Направих някои бързи сметки. След изтеглените днес пари, в чековата сметка на Гари имаше 3165 долара. Нанасянето в апартамента щеше да ми коства 1375 долара. За следващия месец ми трябваха още 550, което означаваше, че разполагам с 1240, докато получа следващата сума от рентата. Щеше да се наложи да я карам по-скромно.

— Кога мога да се нанеса?

— В понеделник сутринта, ако те устройва.

— Да, добре. Ще мина да подпиша документите към десет, става ли?

— Идеално. Предполагам, няма откъде да вземеш една-две препоръки…?

Сърцето ми спря.

— Може да отнеме няколко дни. Банката ми е на изток и…

— Няма ли кой тук да ти напише едно писъмце?

Усмихнах й се закачливо.

— Само ти.

Тя ми върна кокетен поглед.

— Май ще трябва просто да приема нюкройдънската ти дума и да реша, че си почтен наемател.

Мег Грийнуд не ми излезе от главата цяла събота и неделя. Представях си я как звъни в Дариън. Питах се дали има приятели в Ню Кройдън. Опасявах се да не започне да се обажда на разведените си приятелки в Маунтън Фолс и да им обяснява, че е попаднала на рядък екземпляр: необвързан мъж. Трябваше незабавно да измисля план за действие.

— Хей-хей, момчето от Ню Кройдън! — поздрави ме тя, щом влязох в офиса й в понеделник сутринта.

— Добро утро — отвърнах. Седнах, посегнах към горния джоб на якето си и извадих пачка банкноти, току-що изтеглени от близкия банкомат. Преброих тринайсет стодоларови банкноти, седем по десет и една пет и ги поставих на спретната купчинка на бюрото й.

— Можеше и с чек — погледна тя кеша.

— Да, само че щеше да отнеме няколко дни, докато се оправя с банката в Ню Йорк, та така ми се стори по-лесно. Договорът готов ли е?

Кимна и ми подаде документ от три страници. Докато го преглеждах, се опита да поддържа разговор.

— Нещо интересно през уикенда?

— Стоях си в стаята в „Холидей Ин“.

— Трябва да те изведа някоя вечер, да ти покажа това-онова.

Не реагирах и вместо това привлякох вниманието й върху едно изречение от договора.

— Виж, тази четвърта клауза от втори параграф малко ме притеснява… Конкретно фразата „изключителни собственически права“. Това означава ли, че наемното правоотношение на наемателя може да се прекрати, ако наемодателят реши да се позове на абсолютната привилегия за ползване, гарантирана му от нотариалните актове за собственост без тежести?

Тя ме изгледа слисана.

— Мислех, че си фотограф.

Идиот! Тъпанар! В главата ми забиха предупредителни камбанки.

— Баща ми се занимаваше с недвижими имоти — направих плах опит за усмивка аз. — И четирите лета в колежа бачках в офиса му. Така че договорите за наем се превърнаха за мен в безсмислена специалност.

— Явно те е обучил добре. Но тук нямаме гаранции за правата на наемателя, затова договорите за наем вървят с клауза за изключителни собственически права.

— Добре — съгласих се аз, като не исках да чопля допълнително в тази посока. Взех химикалка и подписах и двете копия от договора.

— След шест месеца може да подпишем анекс към договора, макар да не мога да гарантирам, че наемът ще остане валиден с настоящото намаление.

— Разбирам — кимнах аз.

След шест месеца може да съм на хиляда и петстотин километра оттук.

— Ще трябва да се свържеш с телефонната и електрическата компания, за да прехвърлиш сметките на свое име.

— Няма проблеми.

Подаде ми ключовете.

— И ако имаш въпроси, знаеш къде да ме намериш.

Здрависахме се.

— Беше чудесна, Мег.

Изправих се.

— Още нещо — спря ме тя. — Ако си свободен някоя вечер да хапнем…?

— С удоволствие — отвърнах, докато отстъпвах към вратата. — Какво ще кажеш да го направим след две-три седмици, когато се устроя и Рейчъл пристигне.

— Рейчъл. Коя е Рейчъл?

— Приятелката ми.

— Нали каза, че си сам.

— Сам съм. Но в Ню Йорк си имам приятелка. Ще ми дойде на гости за Коледа. Така че, ако си свободна, с удоволствие…

— За Коледа ще пътувам.

— Жалко. Тогава може да го оставим за края на януари, ще се видим заедно. Благодаря ти още веднъж.

Изхвърчах през вратата, преди тя да успее да ме застреля с още един поглед.

Няколко часа по-късно се нанесох във „Фронтиър Апартмънтс“, апартамент 34. Същия следобед отидох да потърся магазин за битова химия. Бях мярнал един недалеч от агенцията на Мег Грийнуд, но за момента реших да избягвам главната улица.

От два дни бях в Маунтън Фолс, а вече трябваше да се крия.