Дъглас Кенеди
Живот назаем (15)

1

Шофирах цяла нощ. И цял ден. Държах се буден, като гълтах декседрини и кафета, купени от бензиностанции. Спирах само за да заредя, да изпразня пикочния си мехур, да си купя сандвич и да изхвърля част от багажа от яхтата. Разхвърлях улики в общинските контейнери на три щата. Когато резервоарът ми започваше да се изпразва, избягвах малките бензиностанцийки, избирах големите и пълни с народ пунктове с просторни плацове покрай магистралата. Винаги всичко плащах кеш. Бях на пътя от деветнайсет часа. Радиото в колата дънеше хевиметъл, за да ме държи буден, почти не обръщах внимание на околния пейзаж. Съсредоточавах се върху числата. Върху номерата на магистралите: от 95 към 78, към 76, към 70. Минах покрай Ню Йорк и Нюарк, покрай Харисбърг, Питсбърг, Кълъмбъс, Индианаполис и Сейнт Луис. Никога не нарушавах ограниченията за скоростта. Никога не се престроявах внезапно. Никога не карах на непозволена дистанция. Не правех нищо, с което да привлека вниманието към себе си. Просто продължавах на запад.

В покрайнините на Канзас мозъкът ми съвсем отказа. Виждах тройно, прилоша ми, подгониха ме ледени тръпки. Свръхдоза декседрин, на прага да изгубя съзнание. Имах незабавна нужда от легло. Подминах два малки мотела и избрах огромен анонимен „Дейс Ин“. 49,95 долара на вечер. Подадох пет банкноти от десет долара, регистрирах се като Г. Съмърс и посочих домашния си адрес в Ню Кройдън (все още беше твърде рано, за да използвам адреса за препращане в Бъркли).

Стаята беше поовехтяла. Прогорено от цигари по килима, голямо петно на завивката. Беше ми все тая. Спуснах щорите. Сложих на вратата табелката „Не безпокой“. Пъхнах се между колосаните ледени чаршафи. Загасих лампата и отнесох плувката.

Спах като труп дванайсет часа. Цифровият часовник край леглото показваше 6:07 сутринта. В продължение на няколко замаяни минути си мислех, че съм си у дома, в моето си легло, обзет от паника: защо Джош не плаче? Но в следващия миг действителността се стовари отгоре ми. Добро утро, ти си мъртъв.

Напипах дистанционното и в просъница погледах малко новини по CNN. Оставка в Белия дом. Поредната бюджетна битка на Капитол Хил. Купонът в Босна продължава. Обезвредена алжирска бомба в Париж. Нито дума за експлозия на малка яхта рано в неделя сутринта край Монтаук Пойнт.

Пощраках с дистанционното, накрая намерих два канала с финансови новини. Няма начин да пропуснат смъртта на адвокат от Уолстрийт. Но кратките бюлетини на CNN и NBC не споменаха името Бен Брадфорд.

Взех душ, но не се избръснах — по-добре да прикрия чертите си под наболата брада. Сложих си тъмни очила и бейзболна шапка. На път за паркинга пуснах монети в две машини и купих броеве на „Канзас Сити Стар“ и националния „Ню Йорк Таймс“. Прегледах и двата вестника педантично, страница по страница. Нямаше и ред за „инцидента“. Върнах се отначало и ги прелистих още веднъж, за да не би първия път да не съм довидял нещо.

Тръгнах. Карах по магистрала 70, прекосих границата на щата и влязох в Канзас. Бях настроил радиото на станция с новини. Пейзажът стана по-равен. Житни ниви, препуснали към безкрая. Безоблачно, пусто небе. Часовете се отронваха един след друг. Радиото продължаваше да бълва новини, но не и тази, която очаквах да чуя. Канзас нямаше край, пътят ме всмукваше все по-дълбоко в безкрайното нищо. Зад мен потъваха окръзи — Елсуърт, Ръсел, Елис, Трего, Гоув. Никакво спасение от равнинната пустош. Светът беше плосък и ме подтикваше да стигна до ръба му и да дам газ. Защото сега бях беглец.

Нощ. Границата на щата Колорадо. И зад мен — скоростно приближаващи сини светлини на патрулна кола. Пулсът ми побесня. Задържах крака си на педала за газта. Открили са яхтата. Недокосната. С разполовения труп на Гари. И двете неизбухнали бомби. Претърсили са къщата на Гари, видели са, че колата му я няма, пуснали са бюлетин за издирване на MG с регистрационен номер от Кентъки. И сега полицаите от Колорадо ще ме арестуват.

Вой на сирени. Не намалих. Светлините на патрулната кола изпълниха огледалото ми за обратно виждане. Заслепиха ме. Знаех какво ще направя. Щом колата им опре в задната ми броня, ще свърна рязко наляво, ще пресека мантинелата и ще се забия право в летящия отсреща камион. Но щом ме настигна, полицейската кола се престрои вляво и продължи напред след пикап, който караше със сто и петдесет. Не изчаках да видя дали го арестуват. Взех следващия изход и се регистрирах в първия попаднал пред погледа ми мотел.

Прекарах вечерта, като превключвах между новинарските канали и чаках да видя информацията за смъртта си по телевизията. В опит да запазя спокойствие, си повтарях: „Ако са намерили «Синият чип» в открито море с труп на борда, досега историята да е по всички новини“. Въпреки това не успях да заспя, убеден, че е само въпрос на време, докато почукат на вратата ми.

Малко след залез-слънце бях обратно на магистралата. Преди десет наближавах покрайнините на Денвър. Спрях в „Макдоналдс“. Купих си „Роки Маунтън Нюз“ и „Ню Йорк Таймс“. В местния денвърски вестник — нищо. В първата част на „Таймс“ — нищо. Минах на втората. В долния край на четвърта страница видях заглавие:

АДВОКАТ БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ. ОПАСЕНИЯ ЗА СМЪРТ СЛЕД МОЩНА ЕКСПЛОЗИЯ

Бенджамин Брадфорд, младши партньор в юридическата кантора „Лорънс, Камерън и Томас“ на Уолстрийт, вероятно е загинал, след като управляваната от него яхта избухнала на двайсет километра източно от Монтаук Пойнт, Лонг Айланд.

Експлозията е видяна от фара на Монтаук малко след 2:30 сутринта в понеделник. Според служителя на фара Джеймс Ървин огънят бил последван от мощен взрив. На мястото незабавно е изпратена бреговата охрана, но лошите атмосферни условия и липсата на светлина възпрепятствали спасителните действия.

„Доколкото ни е известно към момента, огънят е тръгнал от каютата и бързо е опожарил всичко — обясни говорителят на бреговата охрана Л. Джефри Харт. — Макар да не можем да изразим категорично мнение, засега случаят се приема за инцидент.“ Десетметровата едномачтова яхта „Синият чип“ е регистрирана на името на брокера от Уолстрийт Уилям Т. Хартли, приятел на господин Брадфорд.

„Дадох на Бен яхтата си за два дни — сподели вчера господин Хартли. — Той е опитен моряк, съдът беше оборудван с всички възможни средства за безопасност, а той не беше пушач. Възможно е пожарът да е започнал, докато си е готвил на газовата печка и вместо да напусне яхтата, да се е опитал да изгаси пламъците.“ Господин Брадфорд живее в Ню Кройдън, Кънектикът, женен, с две деца. Бреговата охрана ще продължава да претърсва района и тази сутрин.

Препрочетох материала няколко пъти. Беше ми нужно време, докато смеля всичко. Засега случаят се приема за инцидент. Мозъкът ми заработи трескаво. След като ченгетата установят, че нямам смъртни врагове, не съм заемал пари от мафията и ако съм искал да се самоубия, съм щял да скоча през борда, ще класифицират смъртта ми като нещастен случай. Освен ако, разбира се, някой подозрителен следовател от застрахователна компания не реши да прави подробни лабораторни анализи на всяко парченце от корабокруширалия съд. Но какво ще намери? Може би една или друга част от тялото на Гари — но четирийсет и осем часовият престой в солената вода ще е сериозна пречка за надеждни криминологични изследвания. Може би следи от нафта? При разпит Бил би потвърдил, че държи на борда четири пълни туби с гориво. И разследващите ще заключат, че ако пожарът е тръгнал от печката и е обхванал каютата, навярно съм се опитвал да го овладея, когато той все пак е стигнал до запасите с гориво. Не съм успял да се справя. И щом всичко се е взривило, съм бил погълнат от огненото кълбо. Обгорен съм бил до неузнаваемост. Буйният огън е довел и до експлозията на газовата бутилка за печката. Разпарчетосан съм бил като конфети. Точка по въпроса.

Щеше да се получи. Щеше да ми се размине. И въпреки това не се чувствах победител. Бях само като изтръпнал.

Миналото ми беше изтръгнато, заличено. Никакви отговорности, никакви изисквания, никакви връзки, никакъв предишен живот. Намирах се във вакуум. Въпрос: Когато почистиш една плочка, какво остава? Отговор: Чиста плочка. Друг вариант за отговор: Свобода. Животът без тежести, който винаги те е блазнел. Но когато най-сетне се изправиш пред тази свобода, пред празната плочка, не усещаш нищо друго, освен страх. Защото страхът — от абсолютното, неограничено разнообразие — е като да гледаш в неразчертана пустош; пространство без структура.

Оставих „Биг Мак“-а и пържените картофки недокоснати. Върнах се в колата. Карах. Посока: никъде.

През следващите няколко седмици просто карах. Обикалях магистралите като моторизиран Летящ холандец. След като напуснах Денвър, се качих на магистрала 25 в южна посока и прекосих Ню Мексико. В градчето Лас Крусес взех 10 на запад, после 8 за Сан Диего. По 15 към Вегас в Солт Лейк Сити. През необятната пустош на Невада по 80.

Числа, числа. Прехвърляш се на 5 при Сакраменто. Поемаш по 84 на изток към Портланд. Отклоняваш се при Огден в Юта, за да засечеш 80 на изток. Прекосяваш Небраска, после скачаш на 29 за Фарго. 94 те отвежда в Северна Дакота и после към Минеаполис. 35 те изпраща на юг към Де Мойн, преди да се върнеш на 80 към Седар Рапидс. А след това…

Оформи се модел. Един ден на пътя, една нощ в мотел. Само кеш. И никакви разговори. Размяна на ограничен брой фрази, неизменно едни и същи: Догоре… Един шейк с чийзбургера, моля… Стая за една вечер. Никъде не останах повече от една вечер. Не стъпих в клуб, бар, коктейлбар или някъде, където е възможно човек да бъде въвлечен в разговор. Никъде не влязох в града. Никога не слязох от магистралата, защото се опасявах, че в малкия град хората може да обърнат внимание на случайно преминаващ странник.

80 се пресича с 55 недалеч от Джолиът, Илинойс. При Джаксън в Мисисипи може да се качиш на 20 за Далас. После 35 на север към Салина в Канзас. И после обратно на 70…

Всеки ден щателно проверявах механиката на колата, от страх да не би нещо да се счупи насред магистралата и да съм принуден да извикам пътна помощ. Всеки ден разгръщах „Ню Йорк Таймс“.

АДВОКАТ ВСЕ ОЩЕ В НЕИЗВЕСТНОСТ СЛЕД ПОЖАР НА ЯХТА

Все още не е открито тялото на Бенджамин Брадфорд, адвокат от Уолстрийт, за когото се предполага, че е загинал, след като на 7 ноември, понеделник, на борда на яхтата, управлявана от него край Лонг Айланд, избухва пожар.

Говорителят на бреговата охрана Л. Джефри Харт потвърди, че сред останките са намерени части от облекло, които по-късно са идентифицирани от съпругата му с моминско име Елизабет Шницлър от Ню Кройдън, Кънектикът, като вероятно принадлежали на господин Брадфорд.

„Както показаха първоначалните криминологични анализи, останките на яхтата, както и дрехите, са били напоени с нафта — обяви господин Харт. — Според собственика на яхтата господин Хартли в съда е имало голямо количество гориво. На този етап продължаваме да приемаме случая за инцидент.“

Два дни по-късно се появи некрологът ми:

ПОЧИНА БЕНДЖАМИН БРАДФОРД, АДВОКАТ, 38

Заглавието ме стресна. Толкова непоколебимо и окончателно. Текстът сто процента беше написан от „Ню Йорк Таймс“. Загинал в морето. Роден в Осининг, Ню Йорк. Учил в гимназия „Чоут“. Завършил с отличие колеж „Боудън“. Доктор по право от Нюйоркския университет. Започва работа в „Лорънс, Камерън и Томас“ през 1986 г. Имената на децата ми. Запален любител фотограф…

Цял живот, събран в 94 думи. Без снимка, слава богу. Тази чест бе оказана на някакъв генерален директор на предприятие от хранително-вкусовата промишленост, починал същия ден като мен. Неговата кончина не беше толкова драматична. Сърдечен удар.

Под некролога намерих името си и в колонката с покойниците.

Брадфорд, Бенджамин: Внезапно, след инцидент с яхта, на 7 ноември почина обичаният съпруг на Елизабет. Обожаван баща на Адам и Джошуа. Приятелите и колегите му ще се сещат за него с тъга и ще им липсва. Подробностите около погребението ще бъдат обявени допълнително. Без цветя, моля.

Обичаният съпруг. Да. Едно време.

Имаше и кратка бележка от „Лорънс, Камерън и Томас“. Уважаван младши партньор. Трагична загуба. Съкрушени колеги. На негово име ще бъде учредена фотографска стипендия.

Защото, в крайна сметка, той беше толкова запален любител фотограф.

Около седмица по-късно, когато бях някъде в околностите на Прово, Юта, „Таймс“ пусна още един материал за Бен Брадфорд.

КРИМИНАЛИСТИТЕ ИЗКЛЮЧВАТ СМЪРТТА НА БРАДФОРД ДА Е ПРИЧИНЕНА УМИШЛЕНО

Дванайсет дни след като яхтата, която той е управлявал, е опожарена и експлодира в Атлантическия океан, разследващите полицаи от нюйоркската щатска полиция отхвърлиха възможността смъртта на адвоката от Уолстрийт Бен Брадфорд да е причинена умишлено.

Говорителят на щатската полиция Джанет Дж. Кътклиф днес пусна прессъобщение, в което се казва следното: „След подробен криминологичен оглед на останките от яхтата «Синият чип» бе взето решение разследването по случая да бъде прекратено…“.

Това беше новината, която очаквах. Бяха стигнали до заключението, че всичко е ясно. Все пак продължих да кръстосвам магистралите още около седмица. Да се рея. Без корен. Без посока.

Последния уикенд на ноември стигнах в Рок Спрингс, Уайоминг. Някакво забутано градче встрани от магистрала 80 — събрани на едно място закусвални и паянтови къщета, струпани насред червеникаво високо скалисто плато. Регистрирах се в „Холидей Ин“. На въпроса на служителката на рецепцията: „Колко ще останете, господин Съмърс?“, реагирах със закъснение. Цели три седмици по пътищата, а още не бях свикнал да ме наричат с това име.

— Само една вечер — отвърнах.

Стаята ми гледаше към магистралата. Взех душ. Стоварих се на леглото, за да се отпусна след тринайсет часа каране. Отгърнах „Ню Йорк Таймс“, който бях купил по-рано през деня. Погледа ми привлече кратка статия във втората част на вестника.

УОЛСТРИЙТ ТЪЖИ ЗА ЗАГИНАЛ В МОРЕТО АДВОКАТ

Няколкостотин приятели и колеги на починалия адвокат от Уолстрийт Бенджамин Брадфорд се събраха в църквата „Света Троица“ в Долен Манхатън вчера следобед за опелото. Тялото на господин Брадфорд, който загина при пожар на яхта на 7 ноември, не беше открито.

Няколкостотин приятели? Никога не съм имал няколкостотин приятели, нали? Несъмнено Прескот Лорънс е прочел някой псалм. Джак е произнесъл хвалебствие. Бет е изглеждала смела. Естел е плакала с глас. Ами Адам? Мили боже, дано го е оставила у дома с Джош и бавачката. Дано не го е подложила на двеста съжалителни погледа, на облени в сълзи непознати, които го прегръщат и ръсят неща от сорта: „Баща ти би искал да се държиш мъжки, момчето ми“. Няколкостотин приятели. Препрочетох тези думи отново и отново. Досрамя ме.

За частица от секундата изпитах желание да грабна телефона, да се обадя на Бет, да й разкажа всичко, да я моля за прошка и някак си да я убедя да…

Да какво? Да сложи кръст на живота си в Ню Кройдън, да грабне момчетата и да тръгне с мен по пътищата? Федералните ще я спипат за нула време. Особено след като научи за злочестата съдба на Гари.

Край на пропадането в заблудата. Не търси опрощение, защото няма да ти бъде дадено. Ти направи своя избор. Осъден си да живееш с него.

Излязох от стаята. Минах покрай фоайето на мотела, където свиреше банда, наречена „Четиримата Джак и Джил“. Качих се в колата, дръпнах ципа на коженото си яке — ноемврийският студ ме прониза. Минах покрай газопровода, разсичащ Рок Спрингс на две. Тако бар „Две за едно“. „Дайъри Куин“. Няколко запуснати работнически кръчмета. И голямо като хамбар заведение, наречено „Вилидж Ин“.

Най-добрата възможност в града: просторна, ярко осветена зала, ламинирани менюта (с цветни снимки на гофрети с боровинки) и сервитьорки, които до една имаха нужда от запознаване с епилатора. Управителят носеше полиестерна риза с къси ръкави и вратовръзка с готов възел, която се закачва с щипка.

— Готов ли сте с поръчката? — попита той, след като застана до масата ми.

— Сандвич с печено сирене, нормално кафе.

— Имате ги. За дълго ли сте в Рок Спрингс?

— Само минавам.

— Надявам се, няма да тръгнете на стоп нанякъде в нощ като тази.

— А, с кола съм.

— Така се пътува най-добре — заключи човекът и се оттегли, за да изпълни поръчката ми.

Аз — стопаджия? Останах леко засегнат от забележката му. Но като отидох до тоалетната, огледалото над мивката обясни всичко. Със сгъстяващата се брада, облъчени от фарове очи, бледо, подпухнало лице (благодарение на седмиците сандвичи и липса на свеж въздух) наистина приличах на отрепка. На човек, заселил се безцелно в безкрайната американска пустош. Вечният загубеняк, тръгнал на стоп накъдето му видят очите.

Всяко пътуване има логична структура — тръгваш, връщаш се. Моето обаче се бе превърнало в безкрайно препускане през бетонен коридор. Краят му не се виждаше.

Храната дойде. Изядох сандвича. Изпих кафето. Оправих сметката.

— Всичко наред ли е? — попита управителят, докато ми подаваше рестото.

— Аха.

— Сега накъде?

— Тръгнал съм на изток — измърморих. Но не беше вярно. Наникъде не бях тръгнал.