Джули Гарууд
Идеалният мъж (32)

Тридесет и втора глава

Когато Уилис Когбърн пристигна в Уинстън Фолс, реши, че това е идеалното място за засада. След няколко дни вече не бе на същото мнение.

Беше дошъл подготвен, в багажника на колата под наем си носеше мощна пушка, два от любимите си пистолети и оборудване за наблюдение. Не се изискваше особен майсторлък, за да разбере, че д-р Съливан ще пътува до Уинстън Фолс за някаква сватба. Веднага щом се сдоби с тази информация, той нае кола, представяйки фалшива самоличност, и пое на път.

Щом пристигна в малкия град, се настани в хотел „Роузууд Ин“, като се записа с фалшиво име, и спа десет часа. После се залови за работа. Откри къде живеят родителите на д-р Съливан и прекара по-голямата част от деня в наблюдение на къщата, седнал в колата си на една пресечка от дома им. Не видя следи от лекарката, докато една кола не спря на алеята отпред. Д-р Съливан изтича от къщата и се втурна към мъжа, който слезе от автомобила. Очевидно го познаваше, защото го прегърна радостно. В първия момент Когбърн помисли, че това е приятелят й, но после забеляза оръжието на кръста му. А когато мъжът се изкачи по стълбите към верандата и се извърна леко, Уилис видя и значката на колана му. Нямаше нужда от бинокъл, за да разпознае значката. Такива носеха агентите от ФБР.

След няколко минути научи отговорите от получения есемес. В него пишеше, че един агент от ФБР е на път за Уинстън Фолс, за да охранява Ели Съливан.

Когбърн знаеше, че трябва да намери начин да я издебне сама, а това нямаше да е лесно, след като агент на ФБР я следваше като сянка. Трябваше му време да анализира проблема и да изготви план. Запали колата и известно време кара из града, после спря да си купи хамбургер.

Осъзна, че първо трябва да огледа района около къщата. Подкара колата си и се върна в квартала на родителите на д-р Съливан. Огледа за възможни места, където да се скрие, места, от които би могъл да се прицели добре. Нищо не му се видя подходящо.

Нахлупил ниско бейзболната си шапка, той паркира колата на ъгъла на пресечката, където живееше семейство Съливан, и извади оборудването си за наблюдение от багажника. Не се тревожеше, че някой ще го види, защото щеше да използва само миниатюрна слушалка. Всеки минувач би решил, че използва безжична слушалка за джиесема си. За пръв път си слагаше тази нова джаджа и беше много впечатлен. Според книжката с инструкции за употреба, щеше да чува дори шепот на разстояние от две пресечки. Оказа се, че това не е преувеличение. Уилис настрои усилването, облегна се назад и отпи от лимонадата си, докато слушаше. Една жена носеше торба с покупки и вървеше по тротоара към него, така че той сведе глава и се престори, че говори. Тя се усмихна и отмина.

През първия час Уилис успя да чуе само откъслечни фрази от разговора в къщата. Тъкмо мислеше да отиде да вечеря някъде, когато извади късмет. Един от прозорците на горния етаж беше отворен и гласовете на хората вътре прозвучаха силно и ясно. Първо чу гласа на по-възрастен мъж, който обясняваше за водопадите и че Ели трябва да заведе Макс до тях. Когбърн предположи, че Макс е агентът, защото знаеше, че първото име на Съливан е Ели.

Добре, това щеше да го улесни. Не беше намерил къде да се скрие край къщата на лекарката, но може би щеше да попадне на по-добър вариант. Сега само оставаше да открие къде се намират водопадите.

* * *

Хората в Уинстън Фолс се гордееха с града си. Всеки път, когато се отбиваше някъде, за да зареди бензин или да си купи нещо за ядене, някой го питаше дали вече е ходил до водопадите.

— Всички туристи ходят там — обясняваха му. — Не може човек да дойде в Уинстън Фолс и да не отиде до кристалночистите водопади.

Уилис обеща на всички дружелюбни хора, с които говори, че непременно ще отиде да ги посети.

Изпълни обещанието си. Оказа се, че природният феномен беше всичко, което му бяха разказали, че и повече. При водопадите той откри идеалното място за засада.

Очакваше д-р Съливан и агентът от ФБР да се появят всеки момент. Тя искаше да му покаже гордостта на града, нали така?

Оказа се, че не е така. Два дълги дни и нощи Уилис седя свит в храсталака, с пушката в скута, и чака. Не беше сам. Стотици комари му правеха компания. Имаше и орди от тийнейджъри, които се редуваха да правят секс зад водопада. Когбърн предполагаше, че юношите смятаха, че водата ги скрива, и се чудеше как не им беше хрумнало, че макар те да не виждаха нищо, всеки минувач можеше да види тях. Един тийнейджър дори доведе две момичета при водопада. По различно време, разбира се.

Уилис имаше чувството, че гледа порно, лошо порно, с много охкане и стенания. Би си тръгнал и би изготвил друг план, ако скривалището, което си бе избрал, не беше съвършеното място за убийство. Шумът от падащата вода щеше да заглуши изстрела. А той самият бе напълно скрит. По едно време трима тийнейджъри минаха точно край него, но никой не го забеляза.

Докато чакаше, имаше много време да мисли, най-вече за по-малкия си брат — Джордж. Глупавото хлапе му липсваше. Беше казал на семейство Ландри, че Джордж е прекалено млад и не иска да го въвлича в мръсния им бизнес. Но те не бяха обърнали внимание на мнението му, а Джордж толкова държеше да ги впечатли и беше толкова зелен и нетърпелив, че прибърза и беше убит.

Двамата с Джордж имаха такива големи планове. Искаха да започнат някакъв бизнес заедно. Не нещо голямо, може би някаква търговия по каталог, но нещо законно. Престоят в затвора не се беше понравил на Уилис и той не искаше да се връща там никога повече. Джордж не би издържал вътре и веднъж. Беше прекалено мекушав, още беше дечко.

Но се оказа невъзможно за Уилис да не нарушава закона. Семейство Ландри го бяха уловили в пипалата си и той не можеше да се измъкне. Те знаеха датата, на която той излезе от затвора, и се свързаха с него още същата вечер.

— Добре дошъл — приветства го Кал Ландри.

Парите бяха прекалено много, за да ги откаже. Сто хиляди за убийството на лекарката. Кой би ги отказал?

Смяташе, че ще е фасулска работа, но на втория ден, в който комарите го изяждаха жив, промени плановете си. Трябваше да намери друг начин да я издебне. Ала къде? Знаеше, че може да пипне докторката в Сейнт Луис, но защо да чака толкова? Защо да не я убие в родния й град, където нямаше толкова много полицаи? Стигна до извода, че може да се наложи да убие и агента на ФБР, който я охраняваше, и от тази мисъл го побиха тръпки. Ако го заловяха, най-добре беше да се самоубие.

Затворът го беше променил. Не беше го направил по-твърд, а по-страхлив.

Най-после Уилис измисли нов план. Анализира го внимателно няколко пъти, докато не се убеди, че ще сработи, после стана, прибра пушката и пистолетите в платнената чанта и се отправи към колата си. Време беше пак да пусне в действие устройството за подслушване. Беше карал из града и околностите достатъчно пъти, за да разбере, че има само един път от Уинстън Фолс до летището. Сега просто трябваше да научи кога д-р Съливан и агентът щяха да минат по него.

Мобилният му телефон изписка, че е получил есемес.

— Непознат номер — прочете той; това означаваше, че съобщението е от Ландри. То съдържаше само две думи: „Отменя се“.

Седя в колата няколко минути, докато обмисляше възможностите. Ландри вече бяха превели половината пари в тайната сметка. Щяха да си ги поискат обратно, а това просто не беше справедливо. След цялата подготовка, която беше направил? Ами Джордж? Той беше убит заради Кал и Ерика. По дяволите, не! Нямаше да им върне никакви пари. Щеше да се престори, че не е видял есемеса. Щеше да свърши работата и да задържи парите.