Руби Диксън
Да измамиш пирата (14)

Сенторр

Зоуи ме отбягваше през цялата сутрин. Нямаше я в общата зала, когато отидох да обядвам, а когато почуках на врата й, не ми отговори. В крайна сметка се насочих към мостика и се изгубих в навигационните карти, докато управлявах Глупака, но сега се чувствах различно. Тя бе толкова голяма част от това защо се наслаждавах да прекарвам времето си тук, че сега се чувствах така, сякаш нещо липсва. Беше ми невъзможно да се концентрирам и бавното преминаване на часовете ме изнервяше. Зъбех се на всеки, който се приближеше, за да говори с мен и въпреки че сега Аливос би трябвало да е дежурен с мен на мостика, аз го изпратих да прекара времето си с Айрис.

Ако не можех да говоря със Зоуи, не исках да общувам с никого.

Исках да се изолирам.

Затова потънах в картите си, правейки от време на време минимални промени в курса, за да си мисля за нещо друго, освен ръцете й на члена ми, и колко влажна бе цепката между бедрата й, когато се търках в нея, или за звуците, които издаваше докато я карах да свърши, за начина, по който красивите й гърди се полюшваха тежко, или за погледа в очите й, когато стигнеше върха. Начинът, по който я усещах. Вкусът й.

Исках я в живота си. Исках всяка следваща нощ да бъде като тази вчера със Зоуи в обятията ми и кожата й срещу моята.

Реших, че няма да се откажа от нея. Имах нужда от план, с който да я задържа, да я убедя, че аз имам по-голяма нужда от нея, отколкото братята й.

Започнах да изчислявам и обмислям различни стратегии, с които да убедя Зоуи да остане на Глупака, и бях толкова вглъбен, че не забелязах, че е дошла на мостика, докато не застана до станцията ми. Обърнах се, едновременно доволен и изненадан, че я виждам.

— Зоуи, ти…

Половинката ми се хвърли напред и ме целуна, импулсивна и сладка както винаги. Сдържах стона си, отвръщайки подобаващо на горещата гладна целувка. Устните ни се срещнаха страстно преди тя да откъсне уста от моята, дишайки тежко и облягайки гладкото си чело, срещу моето.

— Взех решение — промърмори тя.

— Какво е то? — опитах се да скрия вълнението в гласа си. Явно се бе осъзнала. Явно бе разбрала, че сме създадени да бъдем заедно.

Пръстите й сграбчиха яката ми, дърпайки ме към себе си.

— Ще намерим кой да стои на мостика, а ние ще се затворим в стаята ти. Ще се кефинг като луди през следващите няколко дни и ще извлечем максимума, който можем от това да бъдем заедно, докато братята ми се завърнат. Тогава след няколко месеца, когато и двамата имаме дупка в графиците си ще се срещнем отново и ще повторим лудото търкаляне в стаята ти — обясни тя и ми се усмихна.

Отдръпнах се, мръщейки се.

— Нима в крайна сметка ще си доволна да бъдем разделени месеци наред?

— Е, не, определено няма да съм доволна, но това е най-добрият компромис…

— Ти си моята половинка. Аз съм твоята. Не искам компромиси. — Пресегнах се и улових ръката й. — Искам те до себе си.

— И аз те искам, Сенторр, но не мога да изоставя братята си. — Погледът й ме молеше да разбера.

— Но можеш да изоставиш мен.

— Не!

— Зоуи — обхванах крехкото й лице с ръце. — Желая те. Желая да съм с теб през цялото време. Обичам те. Ще ме унищожи това да знам, че имам само частица от теб, и че си на другия край на вселената, където може и да не те видя през следващите няколко месеца. Или години. Знам толкова добре, колкото и ти, че през повечето време, корабите ни се насочват в различни посоки. Не мога да те направя моя и след това да гледам как ме напускаш. Това е нещо, което не мога да направя.

— Сенторр, моля те. — Очите й се напълниха със сълзи. — Вземи това, което мога да ти дам.

— Искам те цялата — казах просто. — Ако не можеш да ми дадеш всичко ще чакам, докато си готова да го направиш.