Иван Вазов
Падна Плевен!

Падна, падна в грозен бой!

Турска сила съкруши се,

полумесец помрачи се —

няма веч да светне той!

Българийо! Възликувай!

Мир славянски, тържествувай!

 

Ей орелът пак хвърчи

над сразените тирани,

ни прегради, ни балкани

веч не могат му пречи:

облака, във кой се блъсна,

руский гръм го вече пръсна.

 

Бе забравил турчин звяр,

че със бога в борба влазя,

че Русия се не сгазя,

че тук руският е цар;

че е трясък, а не глума

Александровата дума!

 

Той си каза: „Победих

аз жените и децата;

руси идат на борбата,

ще ги победя и них.

В тия дупки ще ги срещам,

във тях храбър се усещам!“

 

Ето го, че лази в прах!

В прах! Защото руский воин

в боя влазя с лик спокоен,

смъртта среща я без страх

и врагът едвам съгледа,

той крещи: „Ура! Победа!“

 

Бомби, крупове и плам,

всите ужаси на ада

той презира ги — и пада;

страх го е от бяг и срам!

Защо иде, той разбира

и мре, лаври кат събира.

 

Бойни гръмот, рев и шум

нему музики се чини.

Покрай крепост ако мине,

той прегръща я със щурм

в мрак, във студ, в мъглата гъста

кат любовница през кръста.

 

Де тоз грозний, кървав стан?

Де тез сили, сган, пушкала?

Всичко падна като хала

и Осман паша е в плян!

И тирани, и вериги

русин завсегда разби ги.

 

Падна Плевен! Ден велик!

Руска слава навред тича,

Москва с венци се накича

и светът във тоя миг

гледа с душа затрептела

де ще кацне веч орела…

 

29 ноември 1877