Джилиан Итън
Похотливата лейди (1)

Първа глава

— Слънцето изгря. Можеш да си тръгваш вече. — Лейди Жозефин Мари Гейтс се беше подпряла на един лакът и наблюдаваше мъжа в леглото си с изражение, което граничеше с отвращение. — Тръгвай! — повтори. — Веднага.

Лорд Ричърд Пени, виконт, ерген със значително имущество, стъпи на крака със стон. Прокара ръка през късата си кестенява коса и се прозя, преди да отправи към Жозефин една сънлива усмивка, която винаги досега му беше помагала да го издърпат пак под завивките, за още един рунд на ненаситно любене.

Тя се вгледа в него, необезпокоена от голотата си или от чаршафа, който се беше плъзнал надолу, а той се възползва от момента да обходи тялото й с поглед. Милостиви Боже, наистина беше прелестно създание. Русата й коса се къдреше около раменете, надолу по гърба й, като наметало от златни нишки. Големите й очи с цвят на мъждукащи аметисти бяха леко извити в ъгълчетата. А тялото й…

Ричард рязко си пое въздух, когато се сети за стройните извивки на бедрата й, за закръгленото й дупе, за пищните й…

— Говорите английски, нали, лорд Пени? — измърка Жозефин, като наклони глава настрани и прокара език по долната си устна.

Ако Ричард познаваше по-добре жената, с която тъкмо бе спал, щеше да разбере, че въпреки че тялото й вещаеше неща, за които само един порочен мъж можеше да се осмели да мечтае, очите й разказваха съвсем различна история. За негово съжаление обаче, той не беше от мъжете, които разчитаха подобни сигнали.

— Знаеш, че говоря — отвърна той като се приведе напред, за да се подпре на матрака с ръце. — Не си ли спомняш всички порочни неща, които ти прошепнах снощи?

— Да, спомням си.

— И? — попита той очакващо.

— Чувала съм ги и преди. Наистина, лорд Пени, останахте твърде дълго. Ако наистина разбирате английски, а аз виждам, че е така, като изключим някои по-дълги думи, които изглежда ви убягват, тогава би трябвало да разбирате, когато ви казвам това: тръгвайте си.

Напълно изненадан, Ричард се изправи и се огледа наоколо за панталоните си.

— Върху облегалката на палисандровия стол в ъгъла на стаята — каза Жозефин услужливо, преди да се отпусне отново върху възглавниците с лека въздишка и да постави ръка върху лицето си.

Гърдите й все още бяха разголени, а сутрешната светлина от прозореца танцуваше по тъмните й зърна, карайки Ричард да хвърли още един бърз поглед към нея, докато нахлузваше панталоните и ризата си. Отказа се да търси шалчето си и побърза към вратата, където се поколеба, все още несигурен къде беше сбъркал и защо скандалната лейди Гейтс го изритваше от спалнята си в този ранен час.

Не я бе задоволил ли? Ричард се намръщи при мисълта. Гърлените й стонове и тихите й викове бяха казали друго. Неведнъж, не два пъти, а цели три пъти я беше любил в часовете между залез и изгрев. Въпреки че беше по-голяма от него с пет години, беше задоволила страстта му както никоя друга жена досега, или — страхуваше се той — някога щеше да го направи.

— Омъжи се за мен — каза импулсивно.

— Да се омъжа за теб? — повтори Жозефин. Облягайки се на лакът, тя най-накрая придърпа чаршафа, за да прикрие гърдите си и повдигна една вежда. — Защо, за Бога, да правя подобно нещо?

Ричард се изчерви, но не се отказа. Не беше мъж от простолюдието. Беше истински виконт, да му се не види. Не го ли бяха преследвали полудели майки, които искаха да омъжат дъщерите си? Всичките суетни, скучни и грозни малки момиченца. Не, това, за което копнееше — което заслужаваше — беше истинска жена. Богиня, точно като тази, изтегнала се пред него.

— Ще те глезя безгранично — каза той. — Никога няма да ти липсва нищо. Бижута? Твои са. Кожи? Сам ще одера зверовете. Имения? Ще…

Жозефин помаха във въздуха с ръка, прекъсвайки го.

— Спрете — помоли го тя, а долната й устна се нацупи напред, карайки слабините му да се надигнат наново. — Страхувам се, че ми причинявате главоболие. Наистина, лорд Пени, само се излагате. Като въшлясало куче, което се умолява на стопанина си да го вземе пак, след като го е изритал на улицата.

Ричард зяпна.

— В-въшлясало к-куче — заекна той, а бузите му почервеняха, когато го обзе гняв и унижение.

Никога, през двадесет и едната си години не го бяха обиждали така. И то жена! Той сви ръцете си в юмруци и каза:

— Вижте сега, нямате право да ми говорите така! Аз съм виконт и…

— Да, да разбрах вече — отвърна Жозефин. Прозявайки се, тя протегна едната си ръка и дрънна малкото сребърно звънче, което стоеше на нощното й шкафче. Една прислужница се появи почти моментално, като пристъпи през прага, подмина Ричард и застана очакващо пред долния край на леглото.

— Какво желайте, мадам? — попита с весел глас, който ясно разкриваше шотландските й корени.

Ричард не можа да не забележи, че прислужницата не му беше обърнала никакво внимание, сякаш беше свикнала да намира мъже в спалнята на господарката си. Поради някаква причина това го подразни повече от факта, че го бяха сравнили с въшливо куче.

Да не би да… ревнуваше? Кожата му стана влажна и лепкава само при самата мисъл. Не, със сигурност не.

— Амелия, моля те придружи лорд Пени навън. Опасявам се, че злоупотреби с гостоприемството ми — каза Жозефин.

— Разбира се, мадам — завъртайки се отсечено на пети, прислужницата закрачи обратно към вратата и я отвори. — Милорд? — каза, като гледаше надолу. Но не можеше обаче, напълно да прикрие трепкането на устните си, сякаш се сдържаше да не се засмее.

Една проста прислужница да му се присмива? Това беше последната капка.

— Сам ще изляза! — сопна се Ричард. Хващайки дръжката на вратата, той я дръпна, отскубвайки я от ръката на прислужницата и я затръшна силно зад себе си, когато тръгна надолу по стълбите.

Жозефин погледна измежду пръстите си, с които беше покрила лице, за да въздържи смеха си.

— О, Мели, наистина ли си тръгна?

Отпускайки се на вратата, Амелия свали дантелената шапчица, която беше сложила небрежно върху разрошената си червена коса и завъртя сините си очи.

— Изпари са като дим. Сега можи ли да се върна обратно в леглото? Казъхти, че петъците можи да почивам, а наистина съм уморена.

Жозефин стисна устни в гримаса, от която челото й се набръчка.

— Забравих. Извинявам се, Мели. Ако желаеш вземи си целия ден. И без това няма да правя нищо.

— Няма да излизити? Денят е прекрасен, мадам — отправяйки се към огромните прозорци, Амелия дръпна прецизно тежките кадифени завеси и разкри оживената улица отпред. Търговците вече нареждаха стоките си, минаваха двуколки дърпани от сънливи, впрегнати коне, а вестникарчетата щъкаха между лондонските пешеходци с лекота. Пролетта беше в пълния си разцвет, и когато Амелия се засуети с отварянето на един от прозорците, сладкият блажен аромат на черешов цвят и лалета започна да се прокрадва в стаята.

Затваряйки очи, Жозефин вдиша дълбоко, отново припомняйки си защо това време от годината й беше любимото. Всичко беше толкова свежо и ново. Беше време за втори шансове и нови начала. За всички други, само не и за нея, разбира се.

— Не — промърмори тъжно, лягайки обратно назад и дърпайки чаршафите до брадичката си. — Страхувам се, че днес не се чувствам добре. Ти излез, Мели. Наслаждавай се на слънцето и заради мен.

— Сигурна ли сти, мадам? Може би малко слънце е точно това, от което съ нуждайти, за да…

Изстрелът, който се чу от долния етаж, накара и двете жени да изпищят. За секунди Жозефин беше скочила на крака и бе застанала пред вратата с пребледняло лице, но въпреки това с решително изражение. Отскоро имаше наплив от пладнешки обири. Само преди три дена на лейди Добсън, която живееше две къщи по-надолу, й бяха откраднали всичките бижута и скъпоценни картини.

Да бъде проклета ако допуснеше някакъв си посредствен крадец да открадне от нея.

— Пристигна ли вече Бейтс? — попита Жозефин, имайки предвид мускулестия бивш боксьор, който сега си изкарваше прехраната като неин иконом и понякога кочияш.

— Н-не — отвърна Амелия — Само а-аз, в — вие и г-г-готвача сме.

Готвачът, който без съмнение сега се бе скрил под кухненската маса. Ако, разбира се, вече не се бе измъкнал през прозореца.

— Остани тук и заключи вратата след мен — нареди Жозефин.

— Какво ще правити? — проплака Амелия и ококори очи.

Придържайки чаршафа около тялото си с една ръка, Жозефин протегна другата, за да хване тежкия ръжен, който стоеше до незапалената камина. Ръката й трепереше, когато го вдигна, но хватката й беше сигурна, а решителността непоклатима.

— Остани тук и заключи вратата — повтори. Поемайки си дълбоко въздух, тя се промуши навън и запристъпва безшумно надолу по стълбите. Спря в подножието и се напрегна, размахвайки ръжена пред себе си сякаш беше сабя.

Твърде късно осъзна, че решението й да се изправи пред вероятния крадец увита единствено с чаршаф, не беше много умно от нейна страна, но какъв друг избор бе имала? Да стои безучастно, докато отнемаха всичките й скъпоценности? Жозефин присви устни, когато куражът й се възвърна. Определено не.

Привлечена от звука на приглушени викове тя стигна до предния салон и надникна през двойните врати, но това, на което се натъкна, за съжаление не беше крадец.

Ох, а как й се искаше да беше.

Подскачайки на един крак и стискайки другия за коляното, лорд Пени виеше от болка. И все пак това не бе всичко. В другия край на стаята, спокойно почиствайки пистолета си, стоеше последният човек на света, който бе очаквала да види. Той не повдигна поглед, когато тя се запрепъва в салона, но лорд Пени го направи.

— Жозефин — ахна той, а лицето му представляваше маска от агония. — Простреляха ме!

Като в транс тя погледна към двамата мъже, неспособна да обели и дума. О, милостиви Боже, помисли си, копнеейки земята да се разтвори и да я погълне, защото със сигурност да бъде хвърлена в Ада щеше да е по-приятно отколкото това.

— Чу ли ме? — изскимтя виконтът — Това — това проклето копеле ме простреля! Простреля ме, Жоси!

Никой не я наричаше Жоси. Никой освен съпруга й. Погледът й попадна върху лорд Пени, забелязвайки кръвта, която се стичаше между пръстите му, докато държеше крака си, след което се премести върху мъжа в другия край на стаята, който най-накрая беше оставил оръжието си настрани. Не се изправи, просто кръстоса крака в глезените и се облегна назад, поставяйки ръце зад главата си, сякаш всичко беше наред. Сивите му очи я изучаваха, обхождайки тялото й с безпристрастна научна преценка, преди да извърне поглед пренебрежително.

Жозефин преглътна измъчено и пристегна чаршафа около голите си рамене.

— Аз… аз не… — думите засядаха на гърлото й, отказвайки да излязат. Паникьосана, тя започна да отстъпва от стаята с бавни и премерени стъпки.

— Знаеш ли кой е той, Жоси? — попита лорд Пени, сполучливо спирайки я на място с думите си — Мъжът, който ме простреля! Познаваш ли го?

Бузите й пребледняха. Притисна длан към гърдите си и усети бързите удари на сърцето си.

— Да — успя да изписука, а всички внимателно изградени нива на увереност се разпаднаха до основи. — Да, познавам го.

Очите на лорд Пени направо изскочиха.

— Кое тогава е това псе? — настоя да разбере.

Жозефин притисна едното си рамо към рамката на вратата, за да не се свлече.

— Съпругът ми — отвърна, най-накрая срещайки погледа на Траверсън. — Това е моят съпруг.