Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (6)

5

Нежните златисти пръсти на слънцето галеха лицето и врата ми през отворения прозорец на стаята, както си седях зад бюрото със засукани дърворезби, мечтаех, наслаждавах се на времето. Питах се дали някой дож с мантия и кожени сандали е гледал през същия този прозорец в деня, когато Леонардо е съчинил думите и е нарисувал тайнствените кръгове върху листа, който държах у себе си.

Нищо чудно дожът да е седял точно на това място, да е хапвал фазан с макарони, навярно и някакви плодове: Вероятно самият той е пишел нещо — поема за някой апостол или ода за извивката на резена пъпеш — с паче перо в непоколебимата десница и петна от мастило по благородните пръсти.

Погледнах моите. Не бяха писали много стихове. Вместо това бяха докосвали крилата на самолет, бяха стискали кормило на мотоциклет и автомобил, первази на прозорци, отвесни скали и асансьорни кабели. Натискали бяха клавишите на калкулатор, изчислявали бяха силите при падане и удар. Подписвали бяха договори и чекове, дори някой случаен автограф. Почтени пръсти, казах си аз, като ги вдигнах пред себе си на светлината. Треперят от време на време, но още мога да разчитам на тях.

На вратата се почука. Надникнах през месинговата шпионка — беше камериерката, дребна като гномче, на средна възраст, с ниско подстригана прошарена коса, бели ръкавици и светлосиня униформа. Пуснах я да влезе. Плъзна се покрай мен със сведени очи и припряно започна да чисти праха от мебелите с бърсалка от истински пера. Отдръпнах се от пътя й и застанах до прозореца.

Палещото слънце и плясъкът на вълните отново ме върнаха към мечтите ми, тършувах из остатъчните спомени и фантазии, неспособен да се добера до нищо, напомнящо истинско познание. Тракването при затварянето на вратата, когато камериерка излезе, ме изтръгна от унеса.

Постоях още малко край широкия прозорец, размишлявайки защо приятелката на Франческа от Академията се криеше, когато телефонът иззвъня.

Гърлен глас, малко по-дълбок от обичайния за жена, заговори в слушалката:

— Франческа Роси ми даде вашия номер. С кого разговарям?

— Казвам се Реб — отвърнах аз.

— Какво искате, Реб? — Говореше безупречен английски без никакъв акцент. Това силно ме впечатли.

— Мир по света… и едно пони — отговорих.

— Не се шегувам.

— Защо не говорите с акцент? — попитах. — Смятах, че сте италианка.

— До три секунди затварям, ако не ми кажете какво желаете.

— Мислех, че може да ми помогнете…

— Вие се нуждаете от помощ? А кой ще помогне на мен?

— Какво ви трябва? — чух как количката на камериерката скрибуца надолу по коридора. Плащах по хиляда долара на ден, а получавах скърцане на колички.

Мълчание. Не го бях докарал доникъде.

— Добре — съгласих се аз. — Ще ви помогна.

— Как?

— Знам кой се опитва да открие кинжала на Медичите.

Чух ахване и после шепот:

— Кой?

— Слушайте, може ли да се срещнем някъде?

Отново чух писукането на колелата, този път по-близко. На вратата ми се почука.

— Как е на италиански „почакайте“? — попитах.

— Aspettare.

Притиснах слушалката до гърдите си и извиках по посока на вратата:

— Aspettare, per favore. Um, cinquecento minuti.

Камериерката се поколеба, преди да отвърне:

— Si, signore — после скрибуцането се отдалечи.

— Извинете — обадих се аз. — Камериерката беше на вратата.

— Помолихте я да почака петстотин минути.

— Така ли? Исках да кажа петнадесет. — И двамата замълчахме за няколко секунди, докато се мъчех да измисля как да продължа разговора. Най-после попитах. — Смятате ли, че ще ме послуша?

По линията долетя тихо хихикане.

— Може да мога да ви бъда от помощ — подхванах аз — поне не се страхувам. — Не беше вярно, но тя не го знаеше. — Защо не се видим някъде? Обещавам ви, че нищо лошо няма да се случи. Гладна ли сте? Нека ви почерпя един обяд. Да кажем… как е името на онова заведение на остров Торчело?

— Говорите за „Локанда Чиприани“?

— Точно за него. Фериботът тръгва за там…

— Пред хотел „Даниели“ — прекъсна ме жената. Чувствах, че е готова да се съгласи, и не смеех да промълвя и дума. — Добре — твърдо заяви тя. — Ще се срещнем там след петнадесет минути. Не петстотин.

И затвори телефона.

Сресах си косата, измих си зъбите, наметнах си якето, грабнах червената си раница и се понесох навън.

Бързо стигнах пеша до „Даниели“ — гигантска сграда, прилична на торта, спечелила конкурс за най-сложна глазура. Цялата Венеция ми изглеждаше по подобен начин, сякаш някакъв сладкар великан е полудял и е нацъркал всевъзможни украшения. Шпилове, арки и мостове, двойни и тройни корнизи с орнаменти, масивни декорации и извивки. Представям си този майстор с бели дрехи как се вглежда в творението си, а очите му святкат, докато изцежда последните капки глазура от шприца си, после запява колкото му глас държи:

— Mia bella Venezia!

Заех позиция на другата страна на улицата срещу „Даниели“, за да открия как изглежда тайнствената ми информаторка. Бях убеден, че Франческа й е разказала всичко за мен. Играех си, като опитвах да я открия сред тълпата. По метода на Шерлок Холмс разгледах жените сред навалицата. Чрез изключване великият детектив стигаше до заключение и когато оставаше само една възможност, тя се оказваше точната — без значение колко е невероятна. Безброй пъти съм използвал този прийом, когато търся изчезнали чорапи.

Дали не е девойката с обувки с дебела подметка? Или екскурзоводката с червения чадър? Дамата към петдесетте с елегантния костюм? Може би. Едно от двете момичета, крачещи подръка? В никакъв случай. Ами онази с рунтавите вежди, като на Франческа? Продължих да се взирам.

И тогава някой ме потупа по рамото. Беше слаба жена, на около тридесет, с дълга разноцветна пола, светлосин жакет, слънчеви очила и шал, който почти изцяло покриваше правата й дълга до раменете черна коса. Имаше високо разположени скули, тънък нос и широка уста с чувствени червени устни. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Реб? — попита тя, плъзгайки пръст по дръжката на преметнатата през рамо голяма чанта.

Преглътнах с усилие и й подадох ръка.

Тя се ръкува сковано. Малката й длан бе ледена от страх. Зачудих се какво е подтикнало тази изплашена жена да излезе посред бял ден, за да обядва с непознат.

Попитах я за името й.

— Антония. — Гласът й бе на пушачка, като на Лорен Бакол^[1] като млада.

— Благодаря ви, че дойдохте, Антония — заговорих аз, опитвайки се да зърна очите й през черните очила. — Искате ли да поостанем тук и да поговорим… ако това ще ви накара да се почувствате по-удобно?

— Намирам се в опасност — прошепна тя. — И то сериозна.

— Вярвам ви.

Мъчех се да срещна очите й, вместо да се оглеждам за потенциално застрашителни особи. Настойчиво показвах, че единствената ми грижа е собствената й безопасност. Беше истина, но се безпокоях и за себе си. Освен това ми бе нужно да разбера какво знае.

— Искам да знам защо сте в опасност — започнах делово. — За да ви помогна по силите си. Не желая да ви навредя. Навярно тук сте на по-сигурно място, отколкото на лодка.

По-скоро почувствах погледа й, отколкото да видя очите й. Тя се завъртя на пета и бързо тръгна да пресича улицата.

— Да вървим.

Докато я настигах, забелязах, че е обута със спортни обувки. И двамата припряно се понесохме към пристана за лодки. Тя на няколко пъти притеснено се огледа през рамо.

След като размени две-три думи на италиански с един униформен служител на хотела, Антония се обърна към мен:

— Корабчето до ресторанта е отплавало на обяд. Можем или да се качим на ферибота, или да вземем частно водно такси. Второто е много по-скъпо.

— Такси — поръчах на момчето и подадох пари. Едно такси тъкмо се приближаваше.

Антония се спазари с лодкаря, набит мъж с голям нос и цигара, увиснала на долната му устна. Качихме се на борда и седнахме в задната част на открито.

— Е, Антония — опитах се да надвикам боботенето на двигателя. — Ще си свалите ли слънчевите очила? Не мога да видя очите ви.

Тя се втренчи в мен. Дори и зад черните стъкла очите й се забиваха в мен като свредели.

Отместих поглед и се загледах към останалите лодки. Такси, такси, такси, ферибот. На около триста метра отдясно яхта в черно и сребристо.

— Ясно… гладна ли сте? — Опитвах се да я предразположа. — Имам вълчи апетит.

— Кой сте вие? — попита тя, без да откъсва поглед от мен. Обезоръжаващото й присъствие ме остави безмълвен.

— Всъщност… никой. — Думите се отрониха от дъното на душата ми. Бях стъписан.

— Винаги ли излъчвате меланхолия? — някак нехайно попита тя.

— За каква меланхолия говорите? — сепнах се аз. — Познавате ме точно колкото лодкаря.

— Аха… Добре, сега ми разкажете с какво се занимавате.

Яхтата вече беше по-близо, навярно на двестатина метра.

— Аз съм… холивудски каскадьор. Само не ме критикувайте.

— Какво странно изказване!

— Моля?

— Не цените професията си.

— Не съм казал подобно нещо. Като че ли е най-добрата в цялата проклета киноиндустрия.

— Я виж… друга загадка. Носите кубинки.

Вятърът се усили. Антония пристегна шала си и се отдалечи от мен.

— Загадка ли? Не се крия под шал и тъмни очила — възразих.

Нужно ми беше да науча от това момиче каквото ме интересува и да се пръждосам. Започваше да ме дразни до немай-къде. Постави пръст по средата на очилата си и ги смъкна с два сантиметра. Още не виждах очите й, но ми се стори ядосана. Сърдита дори.

— Ето какво — подхванах аз. — Когато Фаусто Ареционе намерил бележките на Леонардо, се обадил в галерията ви.

Тя побутна обратно нагоре очилата си.

— Вярно е.

— Но е загинал при пожара, за което според мен със сигурност можем да заключим, че не е нещастна случайност. Свързано е със записките на Леонардо и с човек, който отчаяно ги иска.

Шибна ни порив на вятъра. Увеличавахме скоростта.

— Кажете ми кой — настоя тя. — Чакайте… защо се насочваме към залива? — Тя посочи вляво. — „Торчело“ е ей там.

Моторницата ускори още. Хвърлих поглед към лодкаря. Бе вперил очи вдясно от щирборда, до устата си държеше портативна радиостанция. Проследих накъде гледа — към яхтата в черно и сребристо. Бе обърната с носа си към нас, а лодката пореше вълните право към нея. Бегло я огледах. Мярнах на палубата трима мъже с тъмни дрехи и слънчеви очила. На руля бе тип с хавайска риза. До него друг бе долепил до ухото си преносим предавател и гледаше през бинокъла си към нас.

Изправих се. Антония ме изгледа ужасена.

— Какво става?

Тръгнах към кабината.

— Реб! — извика зад гърба ми тя.

— Веднага лягай на палубата! — наредих й аз. Яхтата беше на петдесет метра разстояние.

— О, боже! — изпъшка тя. — Какво се готвиш да правиш?

— Просто лягай долу!

Тя се просна на палубата, докато влизах в кабината зад лодкаря. Той ме забеляза и изстреля лакътя си към лицето ми. Блокирах удара с долната част на ръката си, но той ловко прицели един страничен ритник към стомаха ми. Видях приближаването му и отскочих встрани, като му нанесох хубав прав удар в ребрата. Той простена и изпусна портативната радиостанция. Тя се плъзна по пода, от нея някой бръщолевеше на италиански.

Сграбчих руля и го завъртях наляво. Лодкарят замахна с опакото на ръката си към носа ми и я стовари отстрани на лицето ми. За секунда в главата ми звъннаха камбани. Натисна бутона за изключване на двигателя на лодката и измъкна изпод ризата си пистолет. Вкопчих се в китката му с лявата ръка и забих лакът по средата на гърба му. Той изквича и се преви напред, изпускайки оръжието. Фраснах му едно коляно в лицето и чух как големият му нос изхрущя преди той да се срине като безформена купчина.

Огромната яхта сега бе на петнадесет метра и ни препречваше пътя. Мъжът с бинокъла го държеше небрежно пред гърдите си и съвсем ясно виждах подстрижката му тип Цезар. Беше Ноло Теци, дишахме един въздух, изражението му бе като на койот, сграбчил в лапите си мармот.

Опипом затърсих бутона на стартера.

Антония изпищя. Двамина от лодката се приближиха към перилата на борда. Съзрях блясък на оръжие.

— Влизай бързо! — извиках. Лодкарят простена и обърна глава към мен, лицето му бе обляно в кръв. Изритах го колкото сила имам от двете крачки, които ни деляха.

Антония се втурна в кабината и се хвърли по очи на пода. Вдигна ръка, покрита с кръвта на Дългоносия, и отново изпищя.

Открих черното копче за стартера и забих пръст в него; двигателят изрева и оживя. Завъртайки руля наляво, настъпих здраво газта, когато първите куршуми разбиха задното стъкло на кабината.

— Намери пистолета му!

Антония се заоглежда като обезумяла.

— Къде е? Не го виждам.

— Потърси под него. — Голямата лодка се понесе след нас, носът й щръкна над водата като перка на акула, готова да разкъса тюлен. Няма начин да им избягаме. Мисли! По-малката лодка прави по-остри завои. Маневрирай.

Антония се опита да претърколи Дългоносия, но не успя да го помръдне.

— Много е тежък! Не мога…

— Дръж кормилото!

Тя скочи на крака и се вкопчи в руля точно когато още два куршума рикошираха от покрива. Инстинктивно натиснах главата й надолу. Сниших се, избутах Дългоносия и открих оръжието му. Берета „Томкат“ със седем патрона. Наведох се към задната врата и се вкопчих в касата. Заех неустойчива поза, прицелих се в един от мъжете на носа и стрелях три пъти. Онзи се преви и се прекатури през борда.

Десният ни прозорец се пръсна на стотици отломки. Антония извика и промени посоката на лодката, прикривайки лице с ръка.

— Ранена ли си? — креснах към нея.

— Май че не.

Забелязах ферибот на триста метра вляво от нас.

— Давай към ферибота! — извиках.

Нови куршуми нащърбиха кърмата и се разхвърчаха трески. Клекнах, огледах се набързо и пуснах още два куршума към друг стрелец на яхтата. Кракът му цъфна и почервеня, той се вкопчи в него, изгуби равновесие и падна в морето.

Антония изкрещя:

— Реб! Какво да правя?

— Дай ми минутка. Мисля!

— Нямаме толкова време!

Още три изстрела направиха на трески рамката на вратата. С един замах отворих шкафа. Нащърбена тенекия за бензин. Грабнах я и я разклатих. Повече от половината бе пълна. Забелязах отвертка и бързо пробих дузина дупки в горната й част.

— Какви ги вършиш? — викна Антония.

— Дай ми шала си — наредих й аз, развъртайки капачката.

— Защо?

— Давай!

Нови изстрели проникнаха в кабината, раздробявайки на парченца предното стъкло. Топла течност заля лицето ми и Антония отново изпищя. Опипах бузата си. Мокра бе, но не изпитвах болка. Хвърлих поглед към Дългоносия. От врата му бликаше струя като от градински маркуч.

Антония обърна очи към мен и видя кръвта.

— Мили боже!

— Не е от мен. — Посочих към Дългоносия. — Негова е.

Над рамото на Антония видях, че се приближаваме към ферибота; сирената му силно пропищя. Група туристи сочеха към нас.

Натъпках по-голямата част от шала й в тенекията за бензин. Бръкнах в джоба на Дългоносия и извадих запалката му.

Антония държеше руля, ниско приклекнала, а вятърът развяваше дългите й тъмни коси.

— А сега какво? — провикна се тя.

— Заобиколи предната част на ферибота, съвсем близо до него. Рязко завий и с пълна скорост мини зад кърмата на яхтата.

— Но те стрелят по нас!

— Давай газ!

— Добре! Не ми крещи!

Летяхме право към ферибота и виждахме как хората махат към нас и крещят.

— Сега завий!

Качих се със залитане върху задната палуба с беретата в едната ръка и тенекията с бензин — в другата. Третият тип застана на носа в нестабилна поза за стрелба с полуавтоматична пушка, пъхната под мишницата му. Тъкмо се прицелваше. Вдигнах оръжието си и насочих последните си два куршума в средата на тялото му. Той залитна назад и изчезна от поглед. Хвърлих пистолета.

Антония накара двигателя да изреве и описа дъга около ферибота, при което лодката ни вдигна огромна пенеста вълна. Яхтата забави ход и понечи да тръгне след нас, но не можеше да ни последва в резкия завой. В същия момент затворихме кръга и се насочихме към ниската кърма на черния плавателен съд.

С ъгълчето на окото си мярнах Ноло Теци да се втурва към задницата на голямата лодка, а едната му ръка да се плъзва под черното спортно яке.

Подпалих шала, залюлях тенекията, сякаш се готвех да хвърлям диск и я метнах. Тя се понесе нагоре, прехвърли блестящите перила на яхтата, докато платът пламтеше, тресна се на палубата и избухна подобно на гигантски фойерверк.

Антония изправи кормилото на лодката и потегли с пълна газ към открито море.

* * *

Когато се отдалечихме на километри, от какъвто и да е плавателен съд или бряг, тя угаси двигателя и се върна на палубата. Стояхме и се гледахме, клатушкайки се насред Венецианския залив, опръскани в кръв, потни, с кипящ адреналин.

— Обеща, че нищо лошо няма да се случи, кучи… — Тя сви малкия си юмрук и ме фрасна право в слънчевия сплит. Завари ме напълно неподготвен и почти ми изкара въздуха.

— Исусе, защо ме удари? — простенах аз. — Нали те спасих.

— Спаси ли ме? Ако не ме бе довлякъл тук, нямаше да се налага да ме спасяваш, смотаняко. Идвало ли ти е наум? — Тя разтри кокалчетата си. — Заболя ме ръката. Да не си от камък?

— Предполагам, че си го заслужавам. — Отпуснах се на седалката, масажирайки стомаха си. — Обаче наистина те спасих.

Тя опря ръка на рамото ми.

— Е… май не биваше да те удрям. Добре ли си? — И свали очилата.

Погледнах лицето й на фона на разнебитената лодка и бледосиньото небе. Лешникови очи. Съвсем малко грим, стичащ се на струйки като черен дъжд по прекрасните й високи скули.

От кабината преносимата радиостанция изпращя и изграчи:

— Още ли сте там? — Последва пауза, после отново: — Хей, още ли сте живи?

В очите на Антония се четеше паника. И двамата заоглеждахме хоризонта. Не се мяркаше никакъв плавателен съд.

Влязох в кабината, като се стараех да не газя в кръвта на Дългоносия. Не беше лесно. Намерих радиото, взех го и отново излязох на палубата.

— Ей, ти — пак изкряка някой — подпалвачо!

Гласът от портативния предавател бе последният, който баща ми бе чул. Тези гласни струни бяха отеквали из къщата, докато съм лежал горе в леглото си. Исках да ги изтръгна и да си ги закача на верижка на врата. Кипях повече от слънчев протуберанс. Спокойно. Дръж се. Поех дълбоко дъх, после потънах в гъстата влажна джунгла.

Натиснах бутона за говор.

— Казвай… Ноло Теци.

— Кой? Не познавам такъв. Кой сте вие?

— Един от главорезите ти видя сметката на твоя човек тук — озъбих се аз.

— Нямам представа за какво говориш, но ако има ранен на лодката ви, веднага ще дойдем да го вземем. Ще му дадем първа помощ. Къде се намирате?

— Да не искаш да кажеш, че не ни виждаш? — попитах аз. — Сигурно заради пушека от яхтата ви. Точно под носа ти сме.

— Стига де! Исках само да си побъбря с приятелката ви.

— Първо ще ти се наложи да усвоиш малко маниери. Карабинерите ще ти помогнат.

— Много-много не разчитай на тях, Подпалвачо.

— Значи аз трябва да се заема — отвърнах през стиснати зъби. — До скоро, Ноло.

— Засега — отговори той.

Изключих радиото. Заля ме чувство на облекчение. Разбирах защо. Бях поканил дявола на танц.

Антония седеше отзад с ръце на устата, с широко отворени и празни очи. Настаних се до нея.

Тя тихо попита:

— Това онзи ли е? Ноло Теци?

— Не е само той. Работи за Вернер Крел.

— Германецът с многото пари ли? Отдавна поддържа връзки с професор Корта.

— Разкажи ми.

— Корта познава Крел, купува за него произведения на изкуството, както и за баща му преди това. И двамата издирваха артефакти на Леонардо, преди всичко Кръговете на истината и Кинжала на Медичите, които, разбира се, не намериха.

— Естествено.

— Крел е готов да плати всякаква цена за творбите на Леонардо. Корта му ги продава за тлъсти суми. Надпреварата за шедьоврите на енциклопедиста е брутална.

— Знам.

— Освен това известно ли ти е, че Крел и баща му изпуснаха не една творба, закупена от Националната галерия?

Разглеждах очите на Антония, докато осмисля същината на казаното. Вернер Крел и баща ми се бяха познавали, били са противници.

Ненадейно почувствах нужда да защитя баща си.

— Баща ми бе честен човек. Добър. Не като Вернер Крел.

— Не твърдя обратното. Не подхвърлям намеци за баща ти.

Загледахме се в една чайка, която се спусна близо до лодката, изпляска припряно с криле и отлетя.

— Питам се дали баща ми и Крел изобщо някога са се виждали — подхванах аз. — Навярно не. Сигурно Крел е изпратил Теци да се срещне с него. Да ликвидира конкуренцията.

Беше се случило, когато единствената ми мечта бе да бъда Люк Скайуокър, докато размахвах лазерния си меч играчка срещу плакат за три долара. И ето ме сега — на два метра от непознат мъртвец, книжарят Фаусто Ареционе също не бе сред живите, и други бяха умрели, някои от тях в ръцете ми.

Лицето на Антония бе добило цвят на пепел. Притисна ръце към стомаха си.

— Божичко, ще повърна.

Свлече се на колене и повърна зад борда, после изтри уста с ръкава си.

— Господи, опитваха се да ме убият! Готвят се да ме убият. — Обърна лице към мен, а косата й бе подгизнала от пот. Избута я с пръст назад зад деликатното си ухо.

— Не — възразих аз — смятам, че с радост щяха да убият мен, не теб. Чу Теци. Мисли, че знаеш нещо. Кажи ми сега. Какво предполага, че ти е известно.

До слуха ми стигаше само плискането на вълните, докато тя се взираше в мен — както ми се стори — цяла вечност. После бръкна в кожената си чанта, извади кафяв плик и ми го подаде. Две парчета дебел картон приютяваха помежду си целофанов джоб.

В него имаше пожълтяла страница, много подобна на онази, която Гриър ми бе дал. Лицето ми пламна, руменината ми плъпна навсякъде. Ромонът на вълните, галещи скърцащата лодка, постепенно заглъхна, оставяйки Антония, Леонардо и мен сами сред необятното време.

Отворих уста да заговоря. Небцето ми бе сухо и се наложи да се прокашлям.

— Това… е… страницата, намерена от книжаря.

Бе съвсем различна от моята. От едната страна имаше нещо като голяма мишена, съставена от миниатюрни знаци в концентрични кръгове като в моята страница, а от другата — рисунка на сложна система от макари. Обратната страна съдържаше един ред, изписан с огледалния почерк на Леонардо, и рисунка на седалка с ремъци.

— Фаусто Ареционе ми е чичо — довери ми Антония. — Обади ми се в деня, когато намери страницата. Моята специалност е творчеството на Леонардо. Веднага съобщих за нея на Корта и уговорихме кога на следващия ден Фаусто да донесе бележките. Щеше да бъде несравнима придобивка за галерията. Не мислех много за самия кинжал. Но после нещо сигурно е изплашило чичо ми, понеже донесе страницата на мен. Изглеждаше силно притеснен и ме помоли да му я пазя. И по-късно през същата нощ… о, боже… Корта навярно е казал… — Тя се опита да запази самообладание, но страхът я завладя, стягайки я като с въжена примка. — Корта е съобщил на Крел и Теци и те… о, господи! Било е убийство.

Антония прибра длани като за молитва, върховете на пръстите й докосваха носа й. Заклати се напред-назад, съсредоточено втренчена в нищото.

— Какво ще правя? — промълви тя. — Търсят тези бележки и ще ме убият заради тях.

Искаше ми се да сграбча тънките й китки, да усетя туптящия й пулс и да я успокоя: „Аз те пазя“.

Но не го сторих. Не можех.

Вместо това извадих кожената папка от червената си раница и внимателно й подадох страницата със записките на Леонардо.

Очите на Антония сякаш щяха да изхвръкнат. Устата й зейна, тя бавно поклати глава, извади листа от пластмасовата папка и я огледа отпред и отзад, както аз бях постъпил с нейния. Погледна ме озадачено, с благоговение.

Аз бях на ход. Разказах й всичко — за Гриър, Теци и пожара в Джорджтаун. Държах двете страници със записки една до друга. Седяхме смълчани и сравнявахме това, за което се надявахме, че са Кръговете на истината.

— Тези бележки могат да ни отведат до Кинжала на Медичите — разсъждавах на глас. — Леонардо пише, че ключът към оръжието се намира в Кръговете на истината.

— Определено не са идентични — отрони тя.

— Не. Абсолютно различни са. Два Кръга на истината. Притежаваме и двата, Крел и Теци сигурно не разполагат с нищо.

— Как да постъпим? — попита Антония. — Да отидем ли в полицията?

— Шегуваш ли се? Теци уплаши ли се, като споменах карабинерите? Крел има връзки с блюстителите на реда. Освен това, ако си искала да се обърнеш към тях, защо не си ги потърсила след пожара?

— Аз… понеже е свързано с Леонардо и реших, че навярно бих могла…

— Исусе! — не се въздържах. — Не си предала бележките, защото си работила върху тях. Криела си се и си се страхувала, но не си искала да ги изпуснеш, нали?

— Ами… не — призна тя.

Бях смаян. Попитах я превела ли е написаното.

Тя кимна.

— Нека онзи, който намери кинжала, да го употреби с благородна цел.

По тялото ми пробяга тръпка.

— Говори на мен — прошепнах аз. Не мога да го обясня, но знам, че Леонардо се обръща към мен.

Почувствах крепката му десница на едното си рамо, деликатната ръка на баща си — на другото. Аз съм човекът, който ще намери кинжала.

Поех дълбока глътка морски въздух.

— Е — заговори Антония — какво ще правим сега?

Пред очите ми се завъртя колаж от раздробени трески, счупени стъкла, кръвта на мъртвия лодкар, обагряща всичко в червено, чух заплашителния глас на Теци да грачи по радиостанцията. Загледах Антония — гарвановочерната й коса блестеше на слънцето, изражението на лицето й бе напрегнато.

— Кажи де! — настоя тя.

— Просто е — започнах решително. — Ще преведеш и моята страница, ще ми заемеш твоята и си отивам.

— Какво? Ами аз, тъпако? Домъкна ме тук да стрелят по мен като по мишена. Мислиш си, че ей така можеш да ме пратиш вкъщи?

Взе своята страница от ръката ми.

— Това остава при мен. А аз няма да се отделям от теб.

— Антония, не разбираш. Не мога… да осъществя решението си с теб. Не те… искам до себе си.

Всяка клетка от мозъка ми знаеше, че лъжа. Исках я и още как. В този миг дори не бе важно защо.

Но знаех, че ако се разсея, ще убият един от нас или и двамата.

— Не ме искаш, така ли? Да не си въобразяваш, че си ми притрябвал? Колкото бански през януари. Слушай ме, господин Реб Барнет. Излязох да се срещна с теб и виж какво се случи. Сега няма да се отделяш от мен.

Имаше право.

Бляскава риба се доближи до повърхността, после се гмурна в дълбините. За миг й завидях.

Антония отвори чантата си, за да пъхне вътре страницата на Леонардо.

— Виж ти! — ахна тя. — Какво е това?

Държеше малък бял плик, надписан с три едри букви: РЕБ.

Изгледа ме подозрително, изчерви се и лицето й стана пурпурно.

— Кога го пъхна в чантата ми?

— Не съм я докосвал — възпротивих се аз. — Нито веднъж.

— О, боже! Пред „Даниели“… точно преди да се срещнем. Някакъв тип се сбута с мен, направо ме блъсна. После изчезна в навалицата. Какво става тук?

— Видя ли го?

— Само дето не ме събори. Изплаши ме почти до смърт. Не, не го видях.

— Може ли да погледна плика?

Тя ми го подаде.

Вътре имаше малко ключе с етикет с надпис 104, като от пощенска кутия, имаше и картонче с написан на него адрес.

— Това е близо до „Грити Палас“ — отбеляза тя. — Имаш ли представа кой може да е бил?

— Не.

— Май не бива да ходим.

— Трябва.

— Може да е капан. Слушай, Реб, у нас са страниците на Леонардо. Можем да напуснем града. Ако сме в безопасност, ще ги преведа. Навярно ще разгадаем Кръговете на истината.

— Антония, трябва да проверя тази работа сам.

— Не се и надявай! Отиваме двамата. Е… какво ще правим, да докараме ли проклетата лодка до „Даниели“?

Хвърлих поглед към Дългоносия и казах:

— Не мисля.

— Чакай — обади се тя. — Разполагам с една кола.

— Къде е?

— В Киоджа. Рибарско селце малко по на юг от Лидо.

— Чудесно. — Пристъпих към Дългоносия и го повдигнах под мишниците. — Ще ми помогнеш ли?

Антония бе отвратена не по-малко от мен.

— Определено ми се струва, че днес не му се ходи до Киоджа — обърнах се към нея. — А на теб?