Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (20)

19

Осемнадесет минути по-късно градската глъчка отстъпи пред чернозема и издигащите се Алпи. Профучах по Е35 върху мотоциклета на Драко, питайки се какво ме чака на платформата на IC385. Не знам колцина бях избил на яхтата във Венеция; петима си го получиха в Литъл Ривър; Лон и Джоко бяха вън от играта. Кои оставаха? Теци, Крел и Хийт? Навярно бяха повече.

Представих си Крел от описанието на Лоис по телефона: плешив, без да е грозен. Какво ли бръмчеше в болния му мозък? Притежаваше кинжала, бе отвлякъл Джини, Сун Та Ки му дишаше във врата, а той кръстосваше Алпите с луксозния си вагон?

В очите на Крел всеки можеше да бъде похарчен. Надали в Цюрих щяха да връчат Кинжала на Джини и да й се извинят. Спомних си историята, която Бекет ми разказа за Гриър. Теци на задната платформа, високия мост, въртящите се колела, измамата. Като мълния ме порази мисълта, че Теци ще хвърли Джини от задната част на вагона в прохода Сан Родар.

Погледнах си часовника. Щеше да е на косъм. Щяха да влязат в гарата до петнадесет минути с десетминутен престой. Това ми даваше двадесет и пет минути. Можеше и да успея.

Прогърмях покрай потока от коли по лъкатушещия път, врязах се в аварийната лента, вдигайки фонтан от чакъл и капачки от бутилки. В тази отсечка изпреварих всички, докато не профучах зад един ъгъл и пред мен щръкна Швейцарският граничен пункт при Чиасо.

Бях забравил за проклетата граница? На секундата съжалих, че джакхамърът е при мен. Твърде късно. Намалих, спрях и изправих гръб, така че между раменете ми да се образува място за пушката.

Пунктът бе малък: четирима униформени митничари, видимо отегчени и със сигурност не ме чакаха. Усмихнах се на младежа, който се приближи и поиска документите ми, надявайки се да покаже съчувствие към гърбицата ми. Чудех се дали да го поздравя. Избрах мълчанието и му подадох паспорта си.

Митничарят го разгърна и провери дали моето лице е на снимката.

— Американец на харли — отбеляза с италиански акцент. — Аз карам хонда. Под наем ли е, или е ваш? — Огледа с възхищение мотоциклета.

Излъгах го, че мой приятел ми го е дал назаем.

— Наистина ли? — попита изненадан той. — Изглежда нов. Сигурно ви е много добър приятел.

— Прекрасен човек. Много щедър — уверих го аз.

— Хм, а какво имате на гърба под якето?

Времето безвъзвратно отлиташе, стоманените колела на влака гълтаха релсите към Лугано.

— Шина за гърба — отговорих. — Много е зле.

Митничарят потърка брадичката си с паспорта ми.

Проучвах изражението му изпод тъмните си очила. Любопитство или тревога?

— От какво е тази издутина? — попита той и се намръщи. Повика друг митничар на средна възраст, който проверяваше някакъв сааб. — Луиджи!

С едно движение човекът даде път колата и тя полетя към Швейцария. Усетих завист, страх и гняв. Митничарят бързо се приближи към нас, ръката му посегна към кобура на пистолета.

Часовникът тиктакаше, сърцето ми щеше да се пръсне, ръцете ми бяха потни.

Луиджи неумолимо посочи с брадичка към гърба ми.

Времето изтече.

Стиснах съединителя, превключих на скорост и спринтирах, повдигайки предното колело на машината над земята. През грохота на могъщия двигател на мотоциклета чух викове.

Предното колело увисна за няколко секунди във въздуха, преди да го оставя да се приземи. Хвърлих поглед във вибриращото огледало за задно виждане. Двамата митничари скачаха в колата си.

Миг по-късно долетя воят на сирената им. Преминах на трета и продължих да ускорявам, завивайки по лъкатушещото шосе.

Мисли, мисли! Карам по номер 2. Те се движат към Лугано. Ще изпратят хората си на юг, за да ме сгащят.

Помнех картата, която бях проучил в самолета. Магистрала SS340 цепеше на изток покрай Чиасо към езерото Комо. Огледах терена от дясната си страна. Камънаци и дупки, трудно проходим, но магистралата трябваше да се намира в тази посока. Налагаше се да напусна шосето или да се откажа. Намалих скоростта на сто и четиридесет, препуснах през полето, вдигайки зад гърба си прах, като че карах дилижанс. Харлито на Драко бе истински звяр.

Заобикалях едрите камъни, малките се разхвърчаваха във въздуха, така напреднах към километър. Вече не чувах сирените, само ръмженето на мотора и чаткането на камъните. Освен това ги и чувствах, когато удряха пищялите ми.

Намалих, когато стигнах върха на едно възвишение, без да спирам, за да си поема дъх. На стотина метра под мен се простираше тревисто поле и ширналата се SS340. Десет секунди по-късно летях по новия си курс. Никакви ченгета. Но и Лугано не се виждаше.

* * *

Напливът на туристи ме принуди да пътувам покрай езерото Комо със средно петнайсет километра в час. Нямаше странични пътища, по които да поема, нито автостради, на които да се кача — само природа, магазини за сирене и сексапилни екскурзиантки.

Напредвах като охлюв, което ме влудяваше, бях напълно сляп за живописния пейзаж. Безвъзвратно пропуснах възможността да се кача на влака в Лугано. Със сигурност бе излязъл от гарата и пътуваше към прохода Сан Родар. Навсякъде около мен безгрижни летовници с модерни прически и туристически обувки се наслаждаваха на тъмносиньото като див зюмбюл езеро.

Видът на водата успокои духа ми и се понесох, теглен от миналото си.

Спомних си първото преминаване през прохода, докато се движех с микробус от Цюрих. След като минахме моста, навлязохме в тунел. Когато ни изплю от другата страна, забелязах железопътната линия да минава успоредно на шосето на петнадесет метра под нас.

Изведнъж отново се бях върнал в джунглата. Погледът ми бе ясен, виждах всяка подробност. По дяволите! Знаех как да засека този влак!

Свих на запад по шосето към Гандрия, после подкарах по криволичещия път към Белинцона, пришпорвайки машината колкото подобния на змия маршрут позволяваше. Ако полицията ме търсеше, щеше да ме чака на магистрала номер 2. Погледнах часовника си и пресметнах кога влакът ще навлезе в тунела. Имах двадесет минути максимум. Дадох газ, обгорялата ми ръка запулсира. Яростта потисна болката.

При Белинцона най-после се върнах на главния път. Отвявайки останалите участници в движението като крайпътни знаци, се оглеждах за ченгета и се молех да застигна влака.

Профучах през Джиорнико. В далечината напред се извисяваше планината — скална грамада, в която зееха две дупки.

Докато с бясна скорост навлизах в остър завой, едната стъпенка заора в грапавата настилка. За частица от секундата загубих контрол върху машината, когато чух да пропищява сирена на влак.

С всички сили изправих мотоциклета и продължих по магистралата. И ето! В края на близо тридесетте вагона на следобедното слънце блестеше сребристият вагон на Крел.

Джини!

Приведох се, дадох пълна газ и моторът се стрелна по изкачващото се нагоре успоредно шосе, докато локомотивът с грохот навлезе в тунела.

Зад гърба ми завиха сирени.

Качвам се на влака. Няма втори кадър.

Профучавайки покрай частния вагон, видях как едно перде се дръпна и мярнах голата глава на Крел. Планината се издигаше към небесата, отворената й паст чакаше да ме погълне. Не и днес. Сега… още малко… Давай!

Рязко завих с машината надясно. Земята изчезна под колелата ми и полетях над потъващия в тунела влак. Наведох се напред, тялото ми бе като пружина, приготвих се за удара.

Задните колела първи докоснаха покрива по средата на вагона пред сребристия. Стиснах задната спирачка, накарах мотоциклета да легне, поех удара с дясното си бедро и лакът и докато се плъзгах покрай отдушника за климатика, успях в последния миг да се вкопча в него. Четиристотинкилограмовата машина се приплъзна по покрива с пронизително скърцане, полетя надолу от едната страна на влака и се разби в тухлената стена в началото на тунела.

Стоманените пръсти и желязната воля ме задържаха върху втурналия се към мрака влак. Вятърът ме брулеше, тялото ми се извиваше като камшик и ме правеше глух за всичко, освен за мисията ми. Краката ми бяха разперени и не можех да предприема нищо, преди да излезем от дългия километър и половина тунел на светлината на слънцето в пълния с пещери проход.

Готвех се да пропълзя покрай отдушника към вагона на Крел, когато петима мъже изпълзяха като мравки от изхода на предната му платформа.

Измъкнах джакхамъра, прилепих се към покрива и натиснах спусъка. Силата на отката изби пушката от ръцете ми и я запокити далеч, а един от онези избухна като фойерверк.

Извадих единия зиг зауер, на който със сигурност можех да разчитам, свалих предпазителя и ги обсипах с куршуми, докато не изпразних пълнителя. Чух викове на фона на влаковия тътен, после секнаха, което ми даде лъч надежда, но дълъг откос се заби в отдушника и го разби на парчета.

Вкопчих се в страничната рейка. Измъкнах минито от ръкава си и отчаяно натиснах бутона за автоматична стрелба, докато следващият автоматичен откос видя сметката на останалата част от вентилационното съоръжение.

Изстрелях миниатюрните заряди към двамата останали мъже. Частица от секундата по-късно заизбухваха мънички експлозии, като че някой приготвяше пуканки. Бавно надигнах глава. Истинска касапница.

Прибрах пистолета в калъфа под мишницата; нагорещеният метал опари кожата ми. Пропълзях като паяк над ръба на покрива и скочих върху труповете. Извадих втория зиг зауер, блъснах вратата и влязох снишен. Не се мяркаше никой.

— Джини! — извиках, докато претърсвах вагона.

— Реб! — изкрещя в отговор тя от задната платформа.

Изскочих от водещата към нея врата. Теци бе застанал в ъгъла зад Джини, притиснал към гърлото й Кинжала на Медичите, а неговият „Глок 17“ бе насочен към сърцето й. На половин метър от тях Вернер Крел се бе облегнал на парапета, пот обливаше лицето му, а подивелите му очи се стрелкаха във всички посоки. Хийт не се виждаше.

— Асо… ти все се появяваш изневиделица — каза Ноло. — Запознай се с хер Крел.

Гърдите ми се надигаха и спадаха, дъхът ми дереше като с пила възпаленото ми от пушека гърло. Не откъсвах поглед от очите на Джини. Вятърът замяташе косите й върху ужасеното й лице.

Ноло кимна към пистолета ми.

— Свали го.

Оставих го на пода на платформата, а мислите ми препускаха.

— Изритай го — заповяда Теци.

Пратих го към зиналата клисура.

— Къде е Хийт?

— Отиде да се поразходи — ухили се Теци. — Изпусна цялата канонада.

Крел събра ръце като за молитва и вдигна поглед.

— Ако имаше рай, гнилият плод щеше да отлети към небето, вместо да падне на земята, да изгние и да стане на тор. Виждате ли, законът на Нютон за гравитацията е божа заповед за падащите отвесно души на плодове или хора. А моите бомби… ще приютят техните души. Всяка от тях ще е осветена с кръв от Кинжала на Медичите. — Озари ме с маниакална усмивка.

Обзе ме кипяща ярост.

— Вие сте напълно луд — процедих през зъби.

— Времето за приказки свърши, момчета — намеси се Теци.

Крел изкудкудяка.

— Ах, време! Време, време, време. Колко е часът, между другото?

— По-късно, отколкото допускате — отговори Ноло.

Усмивката помръкна по лицето на Крел.

— Не е вярно — озъби се той. — Точно толкова е, колкото си мисля! Ти каза: „Времето е като пустинята“. Това е моето време. Аз съм Божия камила и единственото ви задължение е да пълните гърбицата ми. Сега кинжалът е мой и пустинята ми принадлежи. Така че направи необходимото — нареди той и махна с ръка към мен. — Предстои ми да творя история.

Настръхнах.

— Вернер — подхвана кротко Ноло, почти с благоговение — историята те приветства.

Обърна пистолета си към Крел и го простреля между очите. Изстрелът го прати зад парапета и той полетя. Джини изпищя, когато бруклинчанинът насочи димящото си дуло пак към мен.

— Ще ми липсват цитатите му — заяви той.

— Току-що уби Вернер Крел — заговорих с усилие. — Кога го реши? Наистина съм любопитен.

Никакъв отговор.

Опитах отново:

— Никога не си се интересувал от сплавта, нали? Нито за сделката на Крел със Сун Та Ки. Какво сте намислили с Хийт?

— Зависи по кое време, Подпалвачо.

— Изнудвал си бащата на Хийт още в добрата стара Англия.

За секунда сякаш се изненада, после му стана забавно.

— Съобщил си му за връзката ви и си заплашил, че ще разпространиш новината.

Ноло отново се изсмя.

— Как се сети? На Джак и през ум не му мина.

— Но не ти се понрави, когато Крел и Та Ки се сдушиха.

— Подпалвачо, приличам ли ти на човек, който другарува с возещи се в рикши типове? Когато Вернер се свърза с Та Ки, реших, че песента му е изпята. Виждаш ли, аз съм истински волен дух. Свободата — ето кое задоволява апетита ми. Вернер беше нещо друго. Прекалено дълго се бе щурал из царството на собствените си ужаси. Гледай какво изречение спретнах! Трябва да си го запиша. Сателити, бомби, кой го е грижа? Пак ще се радвам на плътния аромат на свежия въздух.

— Искаш да кажеш аромата на плът — прекъснах словоизлиянията му, а гневът ми ставаше взривоопасен. — На горяща плът.

— Така да е. И това ми допада. И миризмата на кръв не е за изхвърляне, нито уханието на мъж… или влажна жена. — Олеле — възкликна той, притискайки острието към гърлото на Джини — започва да трепери.

— Тя е трън в задника, нали?

Джини зяпна.

— По-скоро нож във врата — изхили се Ноло. — В буквалния смисъл. Знаеш ли, че се опита да ме наръга в гърлото с това малко прасенце? — Посочи към брошката на Джини, сега забодена на ревера му. — Точно след като й съобщих, че съм те разкарал. Ако ме питаш, май си пада по теб. Кажи ми истината, скъпа — запя той. — Асо лежи на сърцето ти… тралала…

По бузите на Джини потекоха сълзи.

— Умница е обаче — добавих напрегнато.

— О, да! Да беше чул как превежда Да Винчи. С онези Кръгове на истината се справи великолепно. Отчаяно се стремеше към кинжала. А сега — продължи той, като долепи плоската част на острието към челюстта на Джини — ще го получи.

— Не — проплака се Джини, извивайки се в ръцете му. — Реб, моля те…

— Какво, захарче? — засмя се Теци. — Да не мислиш, че Подпалвача ще те спаси? Грешка. Аз съм гравьорът, скъпа, а ти ще заспиш. Долу сред могъщия венец.

Джини се втренчи в мен с ужасени очи, стисната в лапите на ужаса. Видът й, вятърът и ритъмът на тракащите колела ме отнесоха на точното място — в джунглата.

— Хайде първо мен, Теци — заговорих.

— Какво? Защо?

— Така е редно.

— Ха! — изсмя се той, но долових, че е заинтригуван.

— Така трябва да стане. — Очите ми можеха да прогорят неговите. — Такава е историята — краят на петстотин години от нея. Леонардо… родителите ми… аз. Такава е последователността. Това е твоята поема и ти я написа безупречно — като буквата на врата ми. Сложи й край. Можеш да я наречеш… „Плачи, съдба“.

Чувствах отчаянието на Джини, но не откъсвах очи от Теци, докато влакът пътуваше по линията, далеч над очакващата ни река и убийствени канари.

— Прав си, Асо. Поемата е моя. Точка и край.

Обърнах се към Джини и въздъхнах примирено:

— Съжалявам, Антония.

Скочих върху блестящия месингов парапет и се изстрелях надясно към Теци, прицелвайки ритник в изуменото му лице. Джини приклекна. Ноло ме блокира с кинжала, срязвайки обувката и свода на стъпалото ми. Сграбчих ръката му, която държеше пистолета. Той изръмжа и замахна с кинжала към мен. Хванах китката му и я усуках; ножът се плъзна по пода.

Теци ми налетя с глава и ме остави без въздух; някъде зад мен Джини изпищя. Изкопчвайки ръката си от хватката ми, той ме цапардоса с пистолета отстрани по лицето. Завъртях се и му забих кроше. Главата му се тресна в стената на вагона. Разхвърча се кръв.

Стоварих юмрука си в лицето му, чух хрущене от строшени зъби и крясък. Свлече се на колене и изпусна пистолета. Изритах го с кървавия си крак и още веднъж блъснах главата му в стената. Рухна напред и не мръдна.

В другия край на платформата Джини се бе превила на две, притискаше бедрото си отстрани, а между пръстите й се процеждаше кръв. Отпусна се хълцаща в ръцете ми.

— Държа те — нежно промълвих. — Добре ли си?

Тя се дръпна от мен.

— Не, не съм добре! — извика и заби юмрук в стомаха ми.

Ето те, Джини Джанели, същата си! Почувствах ръката й на рамото си и се изправих.

— Спасявам те, а ти ме удряш — изстенах. — Защо го направи?

Прехапа долната си устна, с което винаги ме караше да забравя всичко. Докоснах с обич бузата й, а тя килна глава назад, както бе постъпила в градината на Поп. После лицето й пребледня като платно.

— Реб!

Зад мен стоеше Теци, облян в кръв, вдигнал Кинжала на Медичите, готов да нанесе удар. Измъкнах минито и стрелях. Той се изметна назад, куршумите експлодираха. Отново стрелях, докато изпразних пълнителя.

Втурнах се към него, стиснах го за гърлото, а палецът ми покри главата на татуираната змия. Измъкнах кинжала от отпуснатата му ръка и го пъхнах в задния си джоб. Надвесих го над парапета и откопчах прасенцето на Джини от ревера му.

Кървавите устни на демона потрепериха, пурпурна вадичка потече по противното му лице.

— Плачи, съдба — изхъхри той.

— За теб не — отвърнах и го бутнах към преизподнята.

Наблюдавах как бързо се стопява като незабележима точица, а адреналинът отстъпи на облекчението.

Най-после свърши, казах си аз.

Точно тогава Джак Хийт излезе на платформата, насочил пистолет към мен.

— Къде е? — заплашително попита той.

Поколебах се: той се прицели в Джини.

— Не! — извиках. — Ще ви дам проклетия кинжал! Ако я пуснете в Цюрих… невредима.

Хийт отново обърна оръжието си към мен.

— Млади човече, наистина притежавате доблест — произнесе той. Последва мъчителна тишина; после добави. — Добре. Дамата на сърцето ви ще живее.

Подадох му кинжала с отворена ръка.

Когато го прибра на сигурно място в джоба си, Хийт отново запъна ударника.

— Почакайте — със сълзи се примоли Джини — нека да го целуна за сбогом. Моля ви.

— Прекрасна идея — отвърна Хийт. — Моля!

Джини ме хвана за ръцете и се приближи към мен.

— Ах, колко трогателно! — обади се Хийт. — Сега мога да пусна един куршум през сърцата и на двама ви.

Сърцето ми се сви, смали се до размерите на атом, невидимо в чернотата на микровселената. Провалих се. Окончателно и безвъзвратно. Джини, моят диамант, нямаше повече да блести.

Застанах между нея и пистолета на Хийт в безполезен опит да защитя момичето, което обичах. Притеглих я към себе си, усетих дългите й бедра и твърдите й гърди, когато се прегърнахме, а сърцата ни забиха едно до друго. В лешниковите очи на Джини се четеше нежна, но боязлива покана да останем завинаги заедно.

Устните ни се срещнаха, нейните бяха топли и меки, нежни и сладки като лято, влажните ни езици се преплетоха и в мен за първи път се надигна чудесно усещане — вълнуващото чувство да срещнем душите си преди окончателно да се разделим.

Ненадейно изпод нас с пърпорене се издигна хеликоптер, управляваше го Драко. Бекет бе кацнал до него, хладнокръвно вперил око в оптичния прицел на снайпер.

— Неееее! — извика Хийт зад гърба ми.

Бутнах Джини на пода, пушката гръмна. Хийт притисна разкъсаните си гърди, после падна зад нас с лице към небето и очи, запечатали завинаги изненадата му.

Бекет свали оръжието и оживено ми направи знак да претърся мъртвеца.

Бързо извадих кинжала от горния джоб на Хийт. До него открих черен компютърен диск. Куршумът бе отчупил малко от ръба му.

С усилие се изправих до двете ми съкровища, та небесата и земята да ги видят.