Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (19)

18

Страхът и вълнението бяха мое ежедневие, откакто станах каскадьор. Но копнежът, нежността, страстта, целенасочеността и взаимността бяха съвсем нови за мен. Бе се случило нещо изумително — скъсаното място бе зашито, бод по бод.

Погледнах Бекет. Бе прехвърлил единия си тънък крак връз другия. Поклащаше го самоуверено. Долният сантиметър от кобура му за глезен непрекъснато се показваше изпод подгъва на панталона му.

Оръжия. Нужни ми бяха.

— Искам си обратно пистолетите — заявих аз.

Кракът му спря да се движи.

— О, да. Възнамерявах да ви запитам за онзи малкия. Много е интересен.

— Къде са?

Бекет се извърна и се облегна на прозореца, за да се наслади на гледката.

— Вие сте неофициален гост. Без име, без националност, без оръжие. Географската ширина е без значение.

Чух обичайното изсвирване на гуми по пистата, когато кацнахме на летище „Леонардо да Винчи“.

Посрещна ни черен мерцедес седан, шофиран от широкоплещестия Пендълтън, на когото на последната среща задигнах сакото. Мобрайт се качи на мястото до шофьора. Двамата размениха кратки безизразни погледи.

Никакво получаване на багаж, никаква митница, никакво чакане. Направо подкарахме по магистрала А12 покрай Тибър, наляво по околовръстното около Рим, надясно по Виа Аурелия към широкия път на Мусолини към катедралата Свети Петър. Отминахме базиликата с чудовищния купол, дело на Микеланджело, и колонадата на Бернини, заобиколихме навалицата около Сикстинската капела, привличайки вниманието на мнозина.

Пендълтън паркира на място, на което или си просеше глоба от един милион долара, или щяха да ни анатемосат вовеки веков. Размени няколко думи на безупречен италиански с човек, облечен с расо на висш сановник.

Свещеникът колебливо се ръкува с Бекет и се представи на английски като кардинал Гаетано Лоро, секретар на Ватикана. В светските му очи се четеше изражение на мъчително очакване, което никакъв етикет не можеше да прикрие. Представиха и мен.

Пендълтън остана да чака при колата, докато Лоро ни поведе през широк портал и нагоре по стълбището към просторното помещение за стражата. Тропотът на стъпките ни по мрамора ми напомни на какво бляскаво, неизмеримо по значението си място се намираме. С всяко стъпало се приближавах към неизбежното бъдеще и срещата с Леонардо.

Слаб мъж с очила с телена рамка и работно облекло стоеше на няколко крачки от средата на помещението, където се пресичаха девет сини тебеширени линии. В едната ръка държеше прозрачна схема.

Квадратна мраморна плоча със страна двадесет и пет сантиметра бе извадена на мястото, където се пресичаха линиите, а една високоскоростна бормашина бе монтирана над нея на стабилна поставка.

— Сигурен ли сте, че е точно тук, Елвърсън? — попита Бекет.

Елвърсън вдигна схемата. Едната страна показваше подробните очертания на тавана под нас, на другата бе начертан план на помещението, в което се намирахме.

— Категорично — отвърна той.

— И няма опасност да повредим конструкцията?

— Абсолютно никаква. Частта, до която искате да стигнете, е точно до гредата на тавана. — Посочи точката, където пръстите на Бог и Адам се докосваха. — Има приблизително шестдесет сантиметра разстояние над арката на тавана, който сам по себе си е твърде тънък. Както виждате, извърших някои подготвителни работи, за да се спести време, но кардинал Лоро отказа да ми разреши да пробивам, преди да пристигнете.

— Ха! — засмя се Бекет. — Никакво дупчене, преди да дойде инспекторът. Това ми хареса. Повече от отлично. Да действаме.

Елвърсън включи бормашината. Мобрайт и кардиналът отстъпиха назад, докато Бекет и аз се приближихме на сантиметри.

Косата утринна светлина си пробиваше път през кълбетата от мраморен прах, който ни обгърна, щом Елвърсън внимателно започна да пробива.

Нетърпеливо чаках, приковал очи в острието, преди да потъне в стария под. Обърнах се към Бог — с молитвата на отчаяния.

Тогава — изведнъж изгубила съпротивление — бургията пропадна. Бекет се обади:

— Елвърсън, бъдете така добър да се отдръпнете.

Коленичих и се втренчих в отвора. Пълен мрак.

Полека пъхнах ръка в дълбоката почти до лакът дупка, докато пръстите ми напипаха тавана. Устата ми пресъхна.

Мобрайт и кардиналът се приближиха.

— Sia accurato — помоли се светият мъж — per la causa di Dio.

— Казва ви да внимавате в името Божие — преведе Бекет, надвесвайки се над мен.

Опитах се да навлажня устни със сухия си език.

— Glielo prometto — тихо отвърнах. — Обещавам.

Чувствах студения и грапав таван под пръстите си, докато бавно опипвах повърхността му, първо надясно, после наляво, след това още по-наляво и отново надясно. Изведнъж кутрето ми докосна нещо метално. Пръстите ми пропълзяха към него и докоснах кован метал. После някакъв ъгъл. Кутия.

— Има ли нещо? — прошепна Бекет.

Надушвах одеколона му, чувствах дъха му върху ухото си, но не можех да проговоря. Пръстите ми се плъзнаха по едната стена на кутията. Напипах катарама. Обърнах предмета нагоре. Имаше неравна повърхност. Сграбчих го и го повдигнах. Бе изненадващо лек. Издърпах го от отвора и го поставих на пода.

Кутия от кована ламарина.

— Mio Dio! — задъха се кардинал Лоро, докато тримата с Мобрайт и Елвърсън се скупчиха около него.

Отворих резето. Вътре имаше предмет, увит във фино изтъкан червен плат. Като го повдигнах за по-широкия край, се стъписах, че почти не усещам тегло. През деликатната материя почувствах хладен гладък метал. С палеца и показалеца на бинтованата си ръка хванах плата откъм тесния край на предмета и с едно бързо движение извадих на показ артефакта, сякаш съм магьосник.

Държах Кинжала на Медичите.

* * *

Въпреки че неясно долавях откъслечните думи на скупчилата се около мен групичка, бях далеч от тях. Бях с Леонардо в някоя кадифена гънка на времето, където се срещнахме, както бе предопределено. Бях го открил. Бе ме повикал и аз бях намерил кинжала, за да изплатя някакъв необясним дълг — към света, към него, към майка си и баща си.

Бавно обръщах сътвореното от Леонардо на замъглената от прах светлина, забелязвайки колко бързо отлятата му дръжка се стопли в ръката ми, как безупречно симетричното двуостро лезвие се стеснява към необичайно острия връх на двадесет сантиметра от основата.

Завъртях го, докато не блесна на слънчевата светлина, която струеше през квадратните отвори на тухлените стени. Зидове, покрай които спретнато облечени стражи със стоманени шлемове предано бяха марширували преди толкова време, за да защитят папа Лъв и всичките му съкровища — нито едно с ценността на човека, когото бе загърбил в двореца Белведере.

Нежно докоснах металния връх и мигом се появи малка капчица кръв, като че съм се убол на скалпел. Възхищавах се на точната изработка на почти безтегловния предмет.

— Реб! — някъде съвсем отблизо долетя гласът на Бекет. — Реб! — повтори името ми той и сложи ръка на рамото ми.

Бе докосване през времето, лъч, прекосил вселената, за да огрее една самотна звезда в нейната малка галактика. Почувствах как този глас бавно ме влече, усетих лекото убождане по пръста, плата в дланта ми, коленете ми, отпуснати на плочите, опъването на изгорената ми кожа. Чух дишането си, едва доловимите гласове и стъпки на кожени обувки, когато останалите в помещението се раздвижиха. Бавно обърнах лице към Бекет.

— Наистина успя — сияеше той.

Една ключалка щракна откъм противоположния край на помещението и познат глас изрече:

— Истина е, Подпалвачо.

* * *

Всички се обърнахме по посока на звука; връщането в настоящето бе твърде грубо. Ноло Теци стоеше до вратата, облечен в сакото си от ярешка кожа, с черни ръкавици и злостна усмивка. В ръката си държеше „Глок 17“, насочен към нас. От двете му страни стърчаха Лон и Джоко, чиито пистолети със заглушители също сочеха към нас.

Китката на Джоко бе гипсирана. Всички замръзнахме.

— Ноло — обади се Мобрайт — подрани. Мобрайт южнякът? По дяволите!

— Какво точно искаш да кажеш с това, че е подранил? — попита Бекет.

Мобрайт прочисти кокалестото си гърло.

— Имам предвид… че… не го очаквах… толкова скоро. — Хвърли ми неспокоен поглед, преди отново да обърне очи към Бекет.

— Желаеш ли нещо да споделиш с нас? — попита студено Бекет.

— Не, сър. Само казвах…

Теци запя:

— Такъв е животааа, така казват всичкиии — щракна с пръсти като Синатра и небрежно направи две крачки навътре в помещението. Насочи пистолета си към Бекет. — Прекрасни слова, не мислите ли? Ето още четири чудесни думи: Здравей, скъпа, аз съм Рим.

Бекет се изправи и изтупа панталоните си от праха.

— Арлън… — безстрастно заговори Теци, — няма ли да получа целувка? — Плъзна дулото на пистолета си по бузата на Бекет.

Настъпи миг на напрегната тишина; после Ноло вирна брадичка към мен.

— А, Подпалвачо… още ли се смяташ за ас. Мислех, че си умрял.

— Възкръснах — отвърнах и понечих да стана.

— Не, не, не. Стой си на мястото.

Отпуснах коляно.

— Виждам, че пазиш автографа ми — подхвана Теци.

— Готвех се да ти благодаря за него — отговорих, поглеждайки надолу към кинжала. Усетих хладината на стоманата. Едно безпогрешно хвърляне…

— Кротко, Асо — предупреди ме Теци — не ни се прави на велик. — Кимна на Джоко. — Вземи му ножа и каквото друго оръжие има. Лон, отнеми на останалите граждани пистолетите.

Лон мина покрай Бекет и отне оръжието на Елвърсън. Кардинал Лоро не носеше нищо. Джоко пристъпи към мен, пребърка ме бързо, после протегна ръката си.

Здраво стиснах кинжала, мускулите ми се напрегнаха. Разменихме продължителни ожесточени погледи. Той посегна към кинжала.

— Знам, че имаш малко неуредени сметки — безцеремонно се обади Теци. — Дразниш всички, Подпалвачо. И да си смел, и да не си, все ми е едно.

Извърнах очи от Джоко и погледнах Теци.

— Къде е тя? — процедих през стиснати зъби.

— Истинско сладкишче е — изхили се Теци. — А и много умна. Като една работлива пчеличка разгада поезията на Да Винчи, когато ни се обадиха. Да я беше видял!

Мобрайт сигурно му е телефонирал от самолета. Мъртъв е. Ненадейно една мисъл ми даде надежда: Теци каза: „Сладкишче е“. В сегашно време. Джини беше жива. От улиците под нас долетя глъчката от туристите.

Бавно отворих длан и оставих кинжала спокойно да лежи в ръката ми. Джоко го хвана за дръжката и го подаде на Теци, който насочи оръжието към гърдите на Бекет на сантиметър от сакото му, после някак перверзно го потупа. Помещението се наелектризира от напрежение. Бекет не мигна, когато Теци плъзна ръце към бедрата му, но не стигна до кобура при глезена му. Запитах се кога Бекет ще посегне към него.

— Много хубав костюм, Арлън — отбеляза Теци. — Прекрасен като ризите ти. Обичам красивите ризи, нали, Подпалвачо? Знаеш ли, чудя се какво става с току-що изгладените ризи, когато притежателят им не се върне вкъщи? Дали им е мъчно, или се излежават като безгрижни котки?

Теци замахна с Кинжала и с това движение измъкна кърпичката с монограм на инспектора.

— А. Б., колко елегантно! — изсмя се той, увивайки острието в тънката коприна.

Прибра го в джоба на сакото си, като не откъсваше очи от Бекет. После сграбчи възела на вратовръзката на инспектора, наведе се към него, подуши го и нежно го целуна по устните, сякаш му бе любовник.

— Това е — отсече Теци и тръгна към вратата.

Бекет стоеше абсолютно неподвижно, отпуснал ръце, с леко озадачено изражение. Разбрах, че преценява подходящия момент да предприеме решителното действие. Положението опасно се приближаваше до критичната си точка. Ако посегнеше към пистолета, щях да го последвам и да се възползвам максимално… някак си. Секундите течаха, а ударите на сърцето отекваха в ушите ми.

Теци се обърна към Лон:

— Lei ragazzi ammazzare tutti.

Разпознах думите „ammazzare“ и „tutti“. Избийте всички.

— Ще се срещнем в двореца на колела, както се уговорихме — обади се Теци. — Тогава всеки ще получи дела си. Сега, ако ме извините, чака ме хеликоптер — на папската площадка за излитане. Някакви последни думи, Арлън?

Бекет се обърна към мен:

— Реб, наистина се оказахте храбър пътешественик.

После небрежно приглади реверите си и пристъпи към Теци.

— И дяволски красив — добави с усмивка, мина покрай Ноло и излезе през вратата.

Като че някой включи прожектор, който ме ослепи. Бях смаян, от болящите ме колене върху плочите до мокрото от пот чело на кухата си глава. Бекет и Теци? Как не се досетих?

Ноло ми намигна, обърна се и прекрачи прага на помещението с песента на Барбара Стрейзънд „Хора“:

— Нужен ни е папата… — чувах го да кудкудяка, докато гласът му не заглъхна.

Колената на кардинал Лоро трепереха, поклащайки диплите на разкошните му одежди. Устните му се движеха в безмълвна молитва, просейки спасение, след като бе прекарал живота си в служба на Христос или изкуството, или и двете.

Джоко изглеждаше като у дома си. Лон се кикотеше. Мобрайт ме погледна, поклати глава, а аз стоях на колене, зноят от сърцето на земята сякаш проникна през пода, даде сила на бедрата ми и цялото ми тяло.

Джоко ми се ухили, показвайки гнили зъби. После затъкна пистолета си в колана отпред. Посегна към задния си джоб и измъкна сгъваем нож, отвори го и се приближи към мен, евтините му обувки с гумени подметки изскърцаха по студените плочи. Наблюдавах движенията му, очаквайки или да ме промуши, или да ме изрита.

Наклони се ниско напред, готов да нанесе удар с крак. Прекалено близо до лицето ми. Стегнах диафрагмата си. Изрита ме. Престорих се, че ми е изкарал въздуха и се сринах напред, стиснал с ръце стомаха си.

Претърколих се надясно и грабнах плочата, която Елвърсън бе извадил, обърнах се към Лон и я запратих в лицето му. Улучих го високо в скулата, нанесох му дълбока рана и той залитна назад към стената. Кардинал Лоро се втурна към вратата и Лон го простреля в гръб.

Елвърсън се хвърли към Лон, но закъсня с една секунда. Джоко стреля. С периферното си зрение видях Елвърсън да се свлича на земята. С ножично движение подсякох краката на Джоко и той падна възнак. Хванах го през кръста и го преметнах върху себе си, когато нов изстрел разцепи въздуха.

Почувствах инерцията на попадението с цялото си тяло; той потрепери, после се отпусна. Сграбчих пистолета му, прицелих се както ми падне в Лон, изхрачих три куршума един след друг и трите пъти не улучих. Мобрайт се спусна към Лон. Мобрайт срещу Лон? Защо?

Ненадейно иззад мен проехтяха два изстрела. Докато се обръщах да видя стрелеца, Мобрайт изскубна пистолета на Лон и приклекна. Отчаяно стрелях два пъти по него, без да го засегна заради барутния дим и от припряност.

— Не, Реб — изкрещя Мобрайт, втурвайки се за прикритие зад едно дъбово писалище.

На четири крачки от себе си забелязах бормашината. Грабнах тежкия инструмент, в това време някакъв глас извика зад мен:

— Погнал си не на когото трябва, Реб.

Вече набрал инерция, с все сили запокитих бормашината по Мобрайт. Точно когато стигна до бюрото, инструментът го застигна и го удари отстрани, лишавайки го от въздух.

— Спри! — извика някой.

Завъртях се по посока на звука, напълно объркан. До високата врата стоеше някой, когото бегло познавах, с димящ пистолет, нехайно отпуснат към пода. Той бе застрелял Лон.

Пусна пистолета на земята и вдигна ръце.

— Не стреляйте, Реб. Моля ви, не стреляйте. — Обърна се към Мобрайт. — Добре ли сте, Тимъти?

— Не — изпъшка Мобрайт.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Бързо тръгна към мен с все още вдигнати ръце. Спря на метър и отговори:

— Познавате ме като Хенри Гриър — куриера.

— Гриър ли? — Лентата в мозъка ми бясно се завъртя назад. Видях лицето на съсухрения умиращ старец във „Върбите“, чух дрезгавия му глас. Човекът пред мен бе към шестдесет, напълно побелял, слаб и с ясен поглед. Но Гриър бе умрял в старческия дом. — Гриър? — повторих аз.

— Да — изграчи онзи. — Хенри Гриър. — Изкашля се. — Но истинското ми име е Арлън Бекет.

Сякаш ме удариха с мокър парцал.

— Арлън Бекет току-що си тръгна заедно с Теци.

— Нищо подобно. Бекет току-що пристигна, понеже това съм аз.

Събитията се развиваха прекалено бързо.

— Тук всички са проклети лъжци! — викнах. — Исусе, ако вие сте Бекет, тогава той…

— Името му е Джак Хийт — простена Мобрайт. — Инспектор Бекет му беше шеф. Използваше името му пред вас поради някакви негови си причини.

Без да откъсвам очи от новия Бекет, възразих:

— Допускаш, че ти вярвам ли, Мобрайт? Преди минута ми скочи. Готвеше се да ме застреляш.

— Нищо подобно. Ти се опита да застреляш мен! За бога, Реб! Инспекторът ти извика, че нападаш не когото трябва. Май си ми счупил ребрата. И то след като гръмнах заради теб онзи червенокос германец в Мендосино.

— Какво?

Отчаяно се мъчех да смеля неоспоримите факти. Бяхме аз, Джини и Арчи. Сигурен бях, че той стреля от гората в Мендосино. Потвърди, че е бил той, когато го попитах в болницата.

— Спасих ти живота в Мендосино — изохка Мобрайт. — Свалих го секунда преди да те надупчи.

— Какво, мътните го взели, става тук?

— Дайте ми две минути, да ви обясня — заговори Бекет.

— Нека бъде една. Говорете бързо.

Човекът си пое дъх.

— Срещнах Хийт в Оксфорд като стипендиант. Изчакваше благоприятен момент, за да оглави семейната империя. Сприятелихме се. Една нощ след много изпито бренди ми призна, че имал хомосексуална връзка, което нито баща му, нито тогавашното британско виеше общество би приело. Накара ме да се закълна да не казвам на никого.

— И какво?

— След като завършихме, се върнах в Щатите и постъпих в Централното разузнавателно управление. Не след дълго Хийт ме потърси, направо бе обезумял. Крещеше, че баща му разкрил тайната му и го лишил от всякакво наследство. Обвини ме, че съм нарушил клетвата си. Уверих го в честността си и предложих да му помогна.

Уредих преселването му в Щатите. После по негова молба го препоръчах в организацията. Както господин Мобрайт изтъкна, Хийт се изкачи в йерархията и бе на едно стъпало под мен, когато и двамата заработихме за „Гибралтар“. Докато разследвахме участието на Ноло Теци в бандата на Крел, установих, че преди години Теци е бил замесен в изнудване. Една от жертвите бил бащата на Джак Хийт.

— Да не би да твърдите, че студентската любов на Хийт е бил Ноло Теци? Боже!

— „Гибралтар“ не обича скелети в гардеробите, Реб. Кокалите им започват да тракат. Наложи се да разследвам Джак — дискретно. Намерих дневниците му още отпреди да дойде в Америка, в които подробно разказваше за омразата си към мен, за непоколебимото си убеждение, че именно аз съм го предал, макар да бе ясно, че е Теци. Не можех да повярвам — с горчивина продължи Бекет. — Близостта ни е била само преструвки. През всичкото време планирал възмездие, само чакал подходящия момент. Какъв идиот съм бил! Какъв глупак!

— И това какво общо има с мен? — попитах аз.

— Има и друго — добави той. — Джак е болен от СПИН.

— СПИН — повторих, представяйки си мършавото лице на Хийт, когато в болницата в Биг Беър спомена, че на драго сърце би приел няколко от килограмите на шерифа. Хийт е бил обречен.

— И отскоро пак се срещаше с Ноло Теци — сериозно продължи Бекет.

Очите му стрелнаха Мобрайт, после мен.

— Изказах негодуванието си в дома му.

— И?

Бекет изкриви лице.

— Хийт измъкна някакъв пулверизатор от бюрото си и… Последните му думи, които чух бяха: „Който мрази, печели“.

— После какво?

— Няколко часа по-късно Мобрайт ме намери в колата ми. Уведоми ме, че ме обвиняват в открадване на информация с намерение да я продам на противниците ни. Бе направено копие на файл от компютър, до който имахме достъп само аз и шефът ми. Спомних си деня, в който оставих Джак сам в кабинета ми за няколко минути. Нямаше как да се защитя. Наложи ми се да бягам, за да не ме ликвидира организацията преди самият аз да си отмъстя. Единственият ми съюзник бе Тим.

— За това ли е всичко? — изплюх аз. — Заради някакъв си файл?

— Чувал ли сте за Системата за пасивно последователно локализиране? — попита Бекет.

Спомних си първата ни среща с Хийт в Милано.

— Знам какво е СППЛ — отговорих нервно. — Какво имаше в този проклет файл?

Лицето на Бекет почервеня.

— Проклетият файл е самото уравнение, Реб. Уравнение за контраудар по електронен път, което позволява на самолетите и системите оръжия да се видоизменят така, че да не нарушават вълновия обхват, на който работи СППЛ. Ако Хийт го продаде на Сун Та Ки чрез Вернер Крел, Тайван ще диктува политиката между Америка и Китай.

Чак сега разбрах какъв водовъртеж е засмукал Джини и мен.

Мобрайт изпъшка. Бекет коленичи до него, за да му помогне.

— След като минах в нелегалност — продължи той — Джак прие на работа Тим, който действаше като мой шпионин. Продължи да следи Хийт и научи, че Крел сам се е насадил — определил невъзможна дата за доставка на оръжията за Сун Та Ки, обещавайки му ракети, които ще са абсолютно безполезни, ако не са поставени в свръхлеки гилзи, способни да устоят на изключително високите температури при шеметното им обратно навлизане в атмосферата. Не съществува такъв материал, но Крел е убеден, че има — откритата преди петстотин години сплав от…

— Леонардо — довърших аз.

— Послужихте ми като средство да се добера до Хийт, преди да предаде диска на Крел — обясни Бекет. — Хрумна ми да ви използвам, за да го поразмърдате.

— Дошло ви е наум да използвате мен! — кипнах аз. — Да раздвижа този умопобъркан.

— И на двамата ни дойде много, Реб. Но нямах друг избор.

— Значи се престорихте на Гриър, куриера. Осакатеният старец…

— Умеем да бъдем такива, каквито е нужно — прозаично отбеляза Бекет.

— Умирахте в приюта… Медицинската сестра ме уведоми, че сте мъртъв.

Бекет се изправи.

— Доколкото си спомням, препоръчах й да използва думите „не е сред нас“. Вижте, нямаме много време. — Обърна се към Мобрайт. — Кажете ми какво знаете.

Мобрайт събра сили.

— Реб откри кинжала в пода — започна той — но Теци се появи по-рано, отколкото му бях наредил, и го отмъкна, проваляйки плана ти да пристигнеш пръв. Отправиха се към частния вагон на Крел. Не ми оставиха никакви подробности. Очакваха, че ще отида заедно с Джоко и Лон.

— Длъжни сме да намерим тоя влак — заговорих с надигащо се безпокойство и ярост. — Джини е с тях.

До вратата лежаха мъртви кардинал Лоро и Елвърсън. Джоко бе проснат неподвижно, а под него локвата кръв се уголемяваше. Точно тогава Лон простена. Смятах и него за убит.

— Какво… — измънка той.

Ценни секунди изтичаха от живота на Джини. Вдигнах бормашината и се приближих до главореза, коленичих и натиснах спусъка. Свределът оглушително зави. Доближавайки го на сантиметър от рамото на Лон, попитах:

— Къде е дворецът на колела?

Очите му се проясниха.

— Я се разкарай, Подпалвачо!

— Държа ми главата, докато Ноло прогаряше инициала си на врата ми. Ще ми хареса повече, отколкото на теб. — Увеличих броя на оборотите.

— Добре, добре — изохка той. — Пътува към Цюрих.

— На кой влак е прикачен?

— IC382.

— Къде спира в Италия? — Намалих наполовина разстоянието между свредела и рамото му.

— В Милано, мисля — изфъфли той, дърпайки се колкото може по-далеч от острието.

— Крел във влака ли е?

— Разбира се.

— А Антония?

— Коя?

Стиснах като в менгеме широката му челюст и я извъртях към мен.

— Мис Венеция — просъсках. — Във влака ли е?

Кимна.

— Къде са ми проклетите пистолети, Мобрайт? — запитах аз.

— На самолета на Крел, онзи, с който летяхме. В шкафа до мивката.

Отвън долетя вой на полицейски сирени.

— Тим… — обърна се Бекет към Мобрайт.

— Добре съм, инспекторе — увери го раненият, насочвайки оръжието си към Лон. — Вие двамата по-добре тръгвайте. Ще се погрижа за нашия приятел.

Бекет се обърна към мен:

— Да вървим да вземем пистолетите ви.

— Ами пилотът?

— Не бери грижа за Холидей — отговори той, изваждайки малък пулверизатор от джоба на сакото си.

— Тогава кой ще пилотира самолета? — попитах.

— Ще летим с Драко.

— С Драко? Значи в Милано вие дадохте картичката на Джини?

— Аха. Гръмнах онези двамата при автобуса вместо вас и й дадох визитката. Да потегляме. Самолетът на Драко е на летището. Трябва да настигнем влака на Крел.

Нямаше време за маене. Шмугнах се в коридора след Бекет и го последвах до мерцедеса на Пендълтън, защото бе по-близо от собствената му кола.

Широкоплещестият мъж се бе свлякъл зад волана — мъртъв.

— Забеляза ме — обясни Бекет.

Издърпахме го навън и го изтъркаляхме зад някакви храсти. Бекет седна зад кормилото и се устремихме към летището.

Пилотът на Хийт бе в хангара. Изненада се да ме види, още повече се изуми да се срещне с Бекет. Две минути след като го обезвредихме чувствах хладината на минито под мишницата си, а зиг зауерите висяха под сакото ми.

Открихме Драко да се бръсне в банята на собствения си хангар, а гълфстриймът му бе готов за полет.

— Здравейте, Бекет — засмя се той. — Заедно с Реб от Холивуд? Как така?

— Нуждаем се от услугите ви незабавно — заяви Бекет. — Пълно заплащане. Милано. Летище „Линате“ е най-близо до централната гара.

— Нека бъде „Линате“ — отвърна Драко, подсушавайки обветреното си лице. — Време е за рокендрол.

* * *

След като се издигнахме, с Бекет сконфузено се спогледахме от седалките си. Връхлитаха ме мисли и чувства като птиците на Хичкок. Само преди четири дни седях върху оставените от Емили вдлъбнатини по килима и леех самотни сълзи пред портрета на Джиневра де Бенчи. Оттогава нанасях удари, стрелях, горях, кървях, целувах. Извисих се с Леонардо да Винчи, държах кинжала му и станах неволен персонаж в малката драма на Бекет.

Ръцете ми се разтрепериха; опитах да ги спра, като се вкопчих в облегалките. Бекет се обърна към мен, но аз заговорих пръв, поглеждайки го с очи като лазери.

— Играхте си с мен, негоднико. В болницата ви заявих, че никой не може да си играе с мен.

Нямаше нужда да отговаря.

— Вечерта, когато ми се обадихте с онзи престорено немощен глас, ме уверихте, че сте познавал баща ми. Но не е вярно, нали?

— Разполагах с пълното му досие.

— Защо ви е притрябвало досието на баща ми?

— Заради това, което намерихме на самолета на Гриър.

— Какво?

— Историята с влака, която ви разказах за Гриър и Теци, бе истинска, само дето Гриър не падна със самолета си и краката му не бяха счупени от падането в реката. Действително се опита да продаде страницата на Леонардо и Теци го измами — жестоко разпори ръката му и се готвеше да го хвърли в пропастта на прохода Сан Родар. Гриър го превари и скочи с парите и записките, стигна до самолета си и полетя към Америка. Не стигна далеч; навярно е изгубил съзнание поради загубата на кръв и е паднал в океана. За нула време го прибрах, защото бях по петите му.

— Защо го преследвахте?

— Освен че пренасяше безценната страница на Леонардо, Гриър се канеше да предаде секретни документи на свой съучастник в Гренландия. Разбирате ли, той бе наемен куриер. Работеше за когото му падне — от Националната галерия до Ка Ге Бе. Задачата ми бе тези документи да не стигнат до Гренландия.

Открих самолета, който още се носеше по водата и не бе особено пострадал, взех Гриър, документите и торбата с пари. Той беше в безсъзнание и обилно кървеше. Никога нямаше да стигне до Гренландия, да не говорим за Вашингтон.

Когато го качих на кораба, дойде на себе си колкото да ми разкаже за Кинжала на Медичите и да ми предаде страницата с бележките на Леонардо. Мисията ми, естествено, бе тайна. Не можех да допусна да се разчуе за записките; ясно, че не можех да ги изпратя по пощата на баща ви, без да пиша подател. Беше прекалено опасно. По онова време един магически кинжал и ексцентричен производител на оръжия не ми се струваха сериозна заплаха. Така че потопих самолета, а бележките бяха прибрани в сейф заедно с торбата с пари, за да бъдат погребани завинаги с хиляди други безценни артефакти.

Поклатих глава.

— Погребани завинаги…

— Е, не завинаги — поправи се Бекет. — Допреди две седмици. Когато втората страница от записките на Леонардо излезе на бял свят в Италия, си припомних инцидента с Гриър, торбата и сейфа, както и безценния документ. Знаех, че парите ще бъдат предимство. Не бях наясно каква полза би имало от страницата, затова проучих Кинжала на Медичите. Естествено, изникна досието на баща ви заедно със снимка на семейството, публикувана в пресата след пожара. Проверих какво се е случило с вас. Установих, че сте станал каскадьор, и това само улесняваше плана ми.

— Останалото ми е известно — промърморих, обърнат към прозореца.

— Бяхте идеалният придатък, Реб. Боже, какви мощни сили отприщва отмъщението! — промълви Бекет на себе си.

Ръцете ми отново трепереха, но не от височината, а от гнева, от трагедията, предизвикана от алчност и злоба, от безвъзвратността на смъртта. Случайност или предопределеност бе семейството ми да загине, аз да стана храбрият пътешественик на Леонардо, да седя срещу човека, спасил първата страница от Кръговете на истината от потъване в океана само за да я затвори в стоманен сейф, докато дойде време да освободи и нея, и мен?

Бекет ме наблюдаваше със същата безстрастна усмивка, както когато го оставих умиращ на леглото в приюта.

Явно прочете мислите ми.

— Оцеляват най-годните — заяви той. — Нужно ми бе да оцелея, а вие…

— Бях годен — довърших аз.

— Да. Не съзнавах истинските ви способности. Всъщност вие открихте Кинжала на Медичите.

— А Теци, Крел и Хийт ми го отнеха.

— За момента.

— Отвлякоха жената, която обичам.

Настъпи тишина, нарушавана само от воя на двигателите, а вятърът брулеше крилете на самолета. Не можех да повярвам, че съм изрекъл тези думи. Жената, която обичам. Сълзи напираха в очите ми. Обръщайки се към прозореца, примигнах, за да ги спра, но Бекет видя.

— Ако нещо й се е случило… — започнах. — Ако по някакъв начин тя… — Не можах да довърша изречението. — Ще си разчистим сметките. Чувате ли ме? Ако не ме убият, ще си разчистим сметките.

Бекет ме изгледа сериозно.

— Ако не ги хванем, самият сатана ще си разчисти сметките с мен. Сега — продължи той, като включи лаптопа си — да се заемем с предстоящия проблем.

Влезе в интернет и се свърза с Феровие делло стато — италианската национална железопътна компания. На бърза ръка се сдоби с разпечатка за всички влакове за Цюрих този следобед. Обади се анонимно в информационната им служба, откъдето потвърдиха, че към IC382 има прикачен частен вагон и че заминава от Милано след час и петнадесет минути.

Уведоми ме, че ще ни трябва поне час, за да стигнем до летище „Линате“, което се намираше на шест километра от Централната гара, опасни шест километра; с кола щеше да отнеме цял час до гарата.

Попитах не може ли да задейства някакви връзки, за да забави влака.

Отговори, че не е възможно, а дори и да можеше, подобно действие щеше да ги направи бдителни и да ги накара да побегнат.

— И тогава какво ще правим? — добави той.

Имаше право. Къде ми беше умът! Единственият начин да се кача на влака бе да го настигна. Нужна ми бе скорост. Бързина като в джунглата. Видях се как се стрелвам след IC382. Бекет го нямаше в картината. Обзе ме познатата решителност. Щях да бъда сам.

Поисках от Бекет да разпечата карта на пътищата, които следват маршрута на влака. След минута внимателно ги изучавах.

Влакът спираше в Лугано, на около осемдесет километра от Милано. След това поемаше направо към Цюрих.

— Драко разполага ли с огнева мощ? — попитах.

Бекет стана от мястото си и отвори един шкаф.

— Доста добре се е запасил. Автомати, пушка с оптически мерник, всевъзможни ножове…

— Какво е това? — посочих към огромно футуристично черно пластмасово оръжие.

— Нарича се „Панкор Джакхамър“… Заредена е. Газова автоматична пушка, способна да превърне всекиго в мокро петно. Полезна, но малко трудно се крие. Не виждам приложението й в нашата мисия.

— Подайте ми я.

Наведох се и я пъхнах под якето си, като тикнах цевта в панталоните. Събра се.

— Как ще се придвижим в Милано?

— Ще го обсъдя с Драко — отвърна Бекет и тръгна към пилотската кабина.

Затворих очи и почувствах как мускулите на лицето ми се напрягат, а стомахът ми се свива. Крел, Теци, парфюмираният и костюмиран Хийт… как не го заподозрях в измама? „Никой не е такъв, какъвто изглежда“ — бе казал той. „Не опиянява ли властта?“ Хийт изгаряше от нетърпение да ми каже, че е измамник. Този кучи син седя до мен, показа ми къде да разцепя Кръговете на истината. Масажира слепоочията ми, за бога! После ме обрече на гибел и застана на страната на бившия си любовник. По дяволите! Ами Гриър… Искам да кажа Бекет… Подмами ме с дрезгавия си глас по телефона и ме разиграваше като марионетка.

Когато отворих очи, Бекет седеше на мястото си и ме наблюдаваше.

— Докато лежах и се преструвах на умиращ американски пилот, признавам, че ме жегна съжаление и сега чувствам същото. По природа не съм злонравен. Естествено, след всичко това нямате причина да ми вярвате.

— Какво ви каза Драко?

— Има най-различни превозни средства в хангара си. И съответни служители.

— Ще наемем негова кола. Няма да ни струва повече от два-три бона.

— Четири. Аз ще ги поема, разбира се.

— От торбата на Гриър, нали? Когато я получих, вътре имаше два милиона. Колко бяха, когато дойде при вас?

Бекет преметна крак връз крак и скръсти ръце.

— Три.

Приземихме се на летище „Линате“, рулирахме до хангара на Драко и забавихме, за да спрем. Слязох от самолета, докато Бекет се разплати с пилота. В хангара имаше хеликоптер модел „Бел Джет Рейнджър“, черен мерцедес седан и чисто нов „Харли“ с контактен ключ, оставен на мястото си. Обърнах се към самолета и мярнах Бекет да слиза.

В огледалото за обратно виждане на мотоциклета видях увисналата му челюст.