Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Medici Dagger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Камерън Уест

Заглавие: Кинжалът на Медичите

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 23.07.2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978-954-585-810-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4669

История

  1. — Добавяне

16

Събудих се в болнична стая със светлорозови стени. Една сестра стоеше до мен и ми мереше пулса. Часовникът й сочеше девет и осемнадесет. Добре, пропилял съм само една нощ.

Посегнах към широката превръзка на гърлото си. Движението ми я стресна и тя неволно направи крачка назад.

— О, вие сте буден! Сега ще извикам лекаря. — Закачи картона ми на долната табла на леглото. Забелязах, че десният ми крак е повдигнат с възглавници при коляното.

Дневната светлина струеше през пердета на цветя, които виждах през завесата от блед найлон между мен и пациента на съседното легло. По телосложение ми заприлича на Арчи. Лицето му бе здравата бинтовано, а към лявата му ръка бе прикачена система. До него монитор следеше сърцето му, издавайки ритмично пиукане.

— Арч! — повиках го аз. Усещах гърлото си като стъргано с телена четка.

— Ммм — измънка той.

— Добре ли си?

— Ммм.

— Благодаря.

— Ммм.

— Арч, трябва да разбера нещо. Ти стреля от гората, нали?

— Ммм.

— Знаех си.

Точно тогава двама мъже влязоха в стаята, единият очевидно бе лекар, с бяла престилка и преметната слушалка, другият — сивокос полицейски служител с голям корем и бъбрековидни очила. По-млад полицай с кафеникава униформа се появи зад него и остана до вратата.

Докторът взе картона ми и го прегледа за минута. По небръснатата му брада заключих, че е бил нощна смяна.

— Господин Барнет — заговори той — бих казал, че сте прекарал тежка нощ.

— Какво търсят тези тук?

— Сигурен съм, че шерифът веднага ще ви обясни.

— Какво е състоянието ми?

— Погълнал сте дим, така че дробовете може да ви наболяват. Имате първа и втора степен изгаряния на ръката и задната част на крака и незначително разкъсване под дясното рамо. Наново заших две скорошни рани на лявата лопатка на гърба ви. Имате кръгови обгаряния и на двете китки и друго с крайно озадачаваща форма на гърлото. Или сте нечуван мазохист, или някой е прогорил буквата Н върху кожата ви с някакъв много прецизен инструмент.

Не беше човек, казах си с горчивина. Звяр.

— Какво лечение предприехте?

— Почистих го и го заших. Боя се, че ще ви остане значителен белег, макар че чрез пластична операция може да се намали.

Посочих към Арчи.

— Ами той?

— Не съм лекуващият му лекар, но разговарях с колегата. Множество натъртвания по лицето, счупен нос, няколко пукнати ребра, мозъчно сътресение. Може да има засегнати вътрешни органи, при все че засега няма повод за подобни опасения.

— Значи ще прескочи трапа?

— Бих казал да, но се иска време. Не той е мой пациент, а вие. Как се чувствате?

— Приятел ми е — промълвих. — Искам да получи най-добрите грижи, без значение колко ще струва. — Надигнах се, причинявайки си болка, и погледнах лекаря в очите. — Нали разбирате какво говоря? Най-елитни лекари, отлично обслужване, всичко да е тип-топ. — Погледнах значката с името на медика. — Моля да ме уверите, че ще го изпълните, доктор Клавър.

— Да, разбирам. Обещавам ви, че ще го изпълня. Имате думата ми. Сега… кажете ми какво чувствате, освен крайна решителност.

Не отговорих. Обмислях как да се измъкна от полицията.

Лекарят не мирясваше.

— Мога ли да ви попитам, господин Барнет, да не би да сте свързан с някакъв култ?

— Тъй ще е, докторе — непреклонно заяви сивокосото ченге и пристъпи напред. — Ние го поемаме оттук.

— Да, разбира се, шерифе. — Лекарят се оттегли покрай ченгето, което охраняваше вратата в стойка на морски пехотинец.

— Извини ни, О’Тул — обърна се шерифът към подчинения си. — И затвори вратата зад себе си. Никой да не влиза.

— Да, сър — отговори младият полицай съвсем по войнишки.

Шерифът важно се приближи.

— Господин Барнет — заяви със сериозен тон — затънал сте до гуша в неприятности. Някой с вашето описание и с ягуар като вашия е участвал в престрелка в мотел в Литъл Ривър, довела до смъртта на четирима души. Пети е намерен изхвърлен на близкия бряг, но не можем да ви го лепнем… засега. Освен това шефът на пожарната в Малибу желае да ви разпита за възможния палеж на собственото ви жилище. Като капак в три часа тази сутрин — посочи към Арчи — той е пребит като за световно, и виж ти — пак вие присъствате в списъка на гостите. Ами десетте бона в портфейла ви? Не са спечелени на канадска борба.

Ново „ммм“ се чу откъм Арчи.

— Направих справка за вас — продължи шерифът. — Професия каскадьор — вярно, не се среща под път и над път. Калифорнийска шофьорска книжка, нямате никакви предишни нарушения, дори и глоба за минаване на червено. Допреди една седмица сте бил света вода ненапита. Страшно искам да разбера какво, да му се не знае, става тук.

Шерифът попристегна колана си с около милиметър и побутна очилата над топчестия си нос.

— Тук сте под моя юрисдикция — осведоми ме той, размахвайки пръст като кебапче към лицето ми. — И никъде няма да ходите — дори и до тоалетната — докато не ми дадете правдоподобно обяснение. Разполагам с малка килия в ареста и с огромно търпение. Ясен ли съм?

И двамата разбирахме, че съм хванат натясно.

Вратата зад него се отвори. Без да поглежда, той излая:

— Наредих никой да не ни прекъсва, Чарли.

— Името ми е Бекет — чу се глас с изискан английски акцент. Шерифът се извъртя, а инспекторът пристъпи към мен.

Облечен бе в черен като въглен двуреден костюм с едва забележимо синьо райе, шапката му „Борсалино“ бе закачливо килната на безупречно фризираната му глава. Кобалтовосиня вратовръзка и кърпичка в същия цвят завършваха тоалета му. В едната ръка носеше куфара ми, а в другата — якето.

— Не е разрешено да влизате тук — заплашително се обърна към него шерифът. — Разпитвам арестант. О’Тул!

Вратата колебливо се отвори.

Шерифът ревна:

— Не ти ли наредих…

— Замълчете, шериф Гарълсън — обади се Бекет, повдигайки малката си, но безупречно поддържана ръка. Проблесна смарагдово копче за ръкавели.

Навярно никой не бе говорил така на шериф Гарълсън.

— Кой, по дяволите, си ти, да не си принцът на Кито?

— Бих отбелязал, сър — отговори Бекет — че ако заменим Кито с китове, тази титла повече ще приляга на вас.

Извади личната си карта от луксозната й кожена калъфка, размаха я пред лицето на Гарълсън, затвори я и я прибра обратно във вътрешния си джоб.

После извади грижливо сгънат лист хартия и го подаде на шерифа. Гарълсън свъси вежди. Забелязах релефния печат в златно и синьо в горната част на писмото.

— От Белия дом? — смотолеви полицаят изумено.

— Нито този човек — заговори Бекет и посочи към мен — нито аз някога сме стъпвали в тази болница. Необходимо ми е съдействието ви, както и това на вашия помощник.

Звучеше ми добре. Но не и на шерифа. Изведнъж сякаш му отскубнаха пагоните.

— Впоследствие ще бъдете възнаграден за мълчанието си, сър — продължи Бекет. — Длъжен съм да се извиня за предишната си забележка. Беше нелюбезна. Де да можех да се сдобия с няколко сантиметра от талията ви, с които навярно с ентусиазъм ще се разделите!

Гарълсън впери очи в официалния документ.

— Предполагам, че това няма да остане у мен?

— Правилно — отвърна Бекет и взе писмото. — Сега бихте ли ни извинил, сър.

— А, да, разбира се. — Шерифът ми хвърли последен поглед, преди да подкара О’Тул навън през вратата.

Когато излязоха, Бекет пристъпи по-близо. Очите ни избягваха да се погледнат. Осъзнах, че не ме преследва; нужен му бях. Тревогата ми стихна. Не бях от едрите риби, под лупа не се виждах. Взе да не ме свърта.

Помъчих се да седна и прехвърлих крака през ръба на леглото. Познах, че още не съм готов да се изправя.

— Допада ли ви сакото ми? Оправиха ми го в „Четирите сезона“.

— Няма я, Бекет. Теци я отвлече.

— Разбирам. Чуйте ме. Излагам себе си на значителен риск, за да ви освободя. Считайте го като извънредно великодушен жест от моя страна, след като поступахте подчинените ми, а и мен самия в Милано. Моля за извинение, но поне признайте грешката си.

— Всичко, което ми съобщихте за Крел, се оказа истина.

— Грубата откровеност ви е присъща. На мен също — добави той, потривайки брадичката си, където го бях фраснал.

— Нещо да ви е известно за снайперистите в Милано?

— Говорите за инцидента с автобуса? Изумителен сте.

— Откъде Теци ще знае къде сме?

— Отличен въпрос — заяви Бекет. — Но се опасявам, че не мога да ви предоставя отговор. Приемете го за тайна.

Искаше ми се да го смажа, задето си играе с мен, но тогава щеше да се наложи да се разправям с Гарълсън.

— Добре. Вие как ме открихте тук?

— Още в началото поставих проследяващо устройство в якето ви, когато се сблъскахме в Академията. То ни отведе в „Грити“, а оттам и в Милано, но вие напуснахте страната, без да минете през граничната служба. Хитър номер. Докато ви търсехме, разбрахме за пожара в дома ви. Така неуместен! Предположихме, че сте в Калифорния, и прихванахме сигнала ви в мотела „Холистър“.

— Якетата се сменят. Какво ви накара да решите, че ще остана със същото?

— Наистина ги сменят, но когато са на път, хората носят вещите си със себе си. Открихме проклетия предавател в плачевно състояние в тревата до едно бунгало. Навярно е изпаднал по време на геройствата ви.

— Там можеше да ви убият — сърдито отбелязах аз. — А сега Теци отвлече Антония.

— Да, за жалост. Но не забравяйте кой кого изостави. И внимавайте как се отнасяте с мен. В момента ви пазя живота, така да се каже.

Извади от джоба си резервния диск, който Мона ми направи.

— Намерих го в жабката на колата ви. Удаде ми се възможност да надзърна в работата ви — двеста отделни окръжности и записките на Леонардо. Знам, че сте по следите на нещо изключително, макар да признавам, че за момента съм крайно озадачен.

— Ето защо сте тук — заключих аз, проточих врат и изопнах бинтовете на врата си.

Взех куфара на леглото, облякох се, после дръпнах завесата и се доближих до леглото на Арчи. Бекет ме последва, като не откъсваше очи от мен. Нямаше да се хвана на въдицата на „Гибралтар“. Но щях да се върна в океана и да знам в коя посока да плувам.

— Арчи, ще се оправиш, приятелю.

Отвори едно око и сграбчи пеша на ризата ми с изненадваща сила.

— К’во стана с Джини?

— Отвлякоха я — отговорих и полека отпуснах ръката му на леглото. — Но ще си я върна. А вие ще ми помогнете — обърнах се към Бекет. — Знам как действат Кръговете.

Веждите на Бекет леко се надигнаха. Премлясна с устни.

— Великолепно!

Излязохме през автоматичните врати на Медицинския център.

— Успокойте ме, че наблизо ви чака самолет — заговорих аз.

— Разбира се. На летище Биг Беър — отвърна той.

— Една от привилегиите да разполагаш с повечко средства.

— Видяхте файловете. Сигурно имате компютър подръка.

— На лаптопа в колата разполагам с подходящата програма и всички файлове са запаметени на диска. — Той посочи сребрист седан на паркинга с Мобрайт на волана.

— Ще ми бъде нужна и програма за превод от италиански на английски — осведомих го аз. — Да не би по случайност да имате и такава в колата?

— Всъщност съм специалист по романските езици. Италианският ми е безупречен. Е, виждате ли, „Гибралтар“ е ваш приятел.

— Не го правя за „Гибралтар“.

— Това ми е ясно — отговори Бекет, когато стигнахме до колата. — Интересите ви са в друга посока — искате госпожица Джанели, а кинжалът е разменната ви монета.

— Точно така. Все още с вас имаме различни приоритети.

— Именно. Въпреки това омаях шерифа, за да ви изтръгна от месестите му ръчички. Услуга за услуга. Ако влезете в колата, вместо да ме цапардосате, да отмъкнете диска и да изчезнете в мъглата, ще бъде едно добро начало.

Отвори ми задната врата и аз се качих. Мобрайт ми хвърли кос поглед в огледалото за обратно виждане с очичките си като мъниста.

— Е — отново заговори Бекет — да намерим кинжала, какво ще кажете? Някаква идея откъде да започнем?

— От Рим — отговорих аз.