Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (14)

13

Хванах китката на Бомбето да проверя има ли пулс. Долавяше се слабо.

— Пукнах ли му тиквата? — попита Поп.

Проверих и кимнах утвърдително.

— Да му се не знае. Знаеш ли, че тоя негодник ме прасна точно в панкреаса? Виж ми бунгалата. Гадове! Какво искаха тия мизерници, Холмс?

— Поп, Джини изчезна, а ченгетата ще пристигнат всеки момент.

— Проклети сини лампи, вдън земя да се провалят дано. И сега какво?

— Трябва да се омитам оттук — прекъснах го и тръгнах към ягуара, зарязвайки обувки и пистолети.

Поп ме сграбчи за ръкава и ме прикова на място.

— Холмс — обърна се тържествено към мен — погледни ме в очите. — Изгледа ме с проницателния поглед и мъдростта на годините си — един добряк, който бе разрязал поне шестдесет пуйки в Деня на благодарността, преживял бе войни и бе погребал приятели. — Кажи ми нещо хубаво. Веднага.

— Има близо два милиона долара в багажника на колата ми.

Поп повдигна рунтавите си сиви вежди, задържайки погледа и ръката ми.

— Не — уверих го. — Не съм крадец.

Пусна ме.

— Нищо не разбирам — призна той и приглади ръкава ми.

— Ще ти обясня набързо, Поп. Опитвам се да направя нещо добро за Леонардо да Винчи.

— Леонардо да Винчи ли! Стига бе, той е по-стар и от мен! На подбив ли ме взимаш?

— Истината ти казвам и ще ти разкажа и останалото, ако ми помогнеш да се измъкна оттук.

Изгледа ме за миг, после се ухили.

— Брей, сигурно историята си я бива. По дяволите! Предполагам, че ти е нужен апартаментът на Младоликия Нелсън. Събирай си нещата… — каквото е оцеляло от тях. — Погледна надолу и видя, че съм само по чорапи. — Започни от калеврите си.

Те ме чакаха до стъпалата на верандата. Обух ги и затърсих по двора пистолетите си. Забелязах ги сред прясно окосената трева.

Тичешком влязох в „Същото време“ и „Догодина“ и събрах вещите ни, докато Поп стоеше навън и охраняваше Бомбето. За по-малко от минута всичко бе в багажника.

— Ами тоя ръб? — попита Поп и го подритна.

— Идва с мен — отвърнах. Вдигнах кафявата шапка и му я нахлупих на главата. — Ще си поговорим.

Поп ми помогна да довлека до ягуара пленника, който все още бе в несвяст. Заедно го наместихме на седалката до шофьора.

Домакинът ми даде комбинацията на бариерата по пътя към бунгалото в края на парцела. Каза, че ще си отваря очите за Джини, за да й посочи къде съм, и ще се върне, след като изглади работите с полицията.

Подкарах по алеята за коли, приведен напред, за да не се допира контузената ми лопатка до облегалката. Завих наляво по магистрала 1 и чух воя на сирените, приближаващ се от юг. Тревожех се за Джини, питах се къде е.

Следвайки указанията на Поп, карах на север към петстотин метра, после спрях до една верига между две обрасли с мъх дървета — препречваше стара просека. Слязох от колата и отворих катинара с комбинацията. Приличаше на всеки друг катанец по света.

Облата стомана в ръката ми и назъбената пластмасова шайба с цифри ми изглеждаха толкова познати. Допирът до тях възкреси нещо много по-силно от училищните спомени, но не можех да спра и да изчакам да изкристализират в ясна мисъл. Катинарът се отвори при първото дръпване.

Изтеглих колата пет метра по обраслия път и се върнах да затворя веригата.

Бомбето взе да идва в съзнание. Измъкнах единия зиг зауер и му го тикнах в лицето, като хвърлях по едно око към пътя, който едва се виждаше. Щеше ми се да го фрасна, да му прехапя гръцмуля със зъби, да го разкъсам на парчета и да завия от ярост.

Цели пет минути карах сред бурени и шубраци, като стрелката на спидометъра едва се отлепяше от нулата. Бомбето вече бе в пълно съзнание и ме гледаше като побеснял доберман.

Излязох от гората и подкарах през малка поляна, в края на която се издигаше ниско едноетажно бунгало от разрязани надлъжно трупи. Тясна веранда, по един прозорец от двете страни на малката врата, каменно огнище под килнат навес. На сантиметри от бунгалото се спускаше тридесетметрова скала и боботеше старият океан — класически изглед за крайморска къща. Спрях колата и изключих двигателя. Прибоят се плискаше в скалите под нас.

— Ще изляза и ще мина от твоята страна — обърнах се към Бомбето. — Сложи си ръцете на главата. Ако мръднеш, ще прострелям и двете ти колена.

Надменният му поглед ме проследи до вратата за пътници. Отворих я и му наредих да излезе. Подчини се. Лакътят ми бе изтръпнал, докато го бях държал в едно и също положение.

Казах му да си свали ръцете. Смъкна ги, сви юмруци, после ги отпусна.

— Кажи ми къде са Крел и Теци.

Бомбето посегна към главата си, напипа цицината, трепна и се сви, като че се готвеше да припадне. Направи лъжливо движение, после рязко изправи гръб, изстреля бързия си като светкавица крак към ръката ми и изби пистолета ми във високия треволяк.

Зае поза от карате и ми нанесе камшичен удар със завъртане, който едва смогнах да отбия. Набрал инерция, пристъпи към мен и ми нанесе нов удар право в гърдите. Този път успя и ме хвърли на два метра назад покрай къщата, като почти ми изкара въздуха.

Притиснах стомаха си с ръце и опипом затърсих другия си патлак, но преди да успея да го извадя, онзи се стовари отгоре ми и заби пета в ребрата ми.

Прикрих се, претърколих се и се изправих на крака. Той отново се приближи и наново ме изрита, отхвърляйки ме по-близо към скалите и беснеещия океан под тях.

— Кикбоксьор срещу каскадьор — просъска и ми се ухили с жълтите си зъби. — Що не покажеш някой номер, момче?

Пак посегнах към оръжието; отново изстреля крака си към натъртените ми вътрешности. Препънах се и заднешком стигнах почти до ръба на пропастта, разперил ръце, борещ се за глътка въздух. На скалите, където поляната завършваше и почваха камъните, се помъчих да си възвърна равновесието. Не можех да си поема въздух; диафрагмата ми бе парализирана.

— Готови? Камера! — извика Бомбето и се приготви да ми нанесе ритник, който щеше да ме изпрати зад ръба на скалата. Когато изстреля крака си, аз се сниших на едно коляно и с все сила го ударих с юмрук в топките. Той се хвана за чатала и извика. Опрях ръка в земята за по-голяма стабилност и подсякох краката му. Той падна възнак, шапката му отхвръкна и се плъзна от същите скали, на които ме бе пратил само преди миг.

Размаха ръце и отчаяно се опита да се задържи прав. Посегнах към пистолета си. Докато го измъквах от кобура, той се подхлъзна и безмълвно политна надолу от скалите.

Облегнах се назад на лакти и с широко отворени очи се взрях в безоблачното небе, докато най-сетне си поех нормално дъх. Останах да лежа между избуялите бурени и скалите още десетина минути.

Стомахът ме прерязваше, лопатката ме болеше, бях убил двамина, евентуалният ми информатор бе станал на кайма, а Джини бе някъде с „градинарите“. Останало ми бе натежалото сърце и едно изпомачкано бомбе.

С трепереща ръка взех проклетото нещо и приближавайки се на сантиметри до пропастта, го хвърлих в бездната.

* * *

Свалих якето си и го огледах. От лявата страна на гърба зееше десетсантиметрова цепка. Пресегнах се, за да опипам лопатката, където ме болеше. От нея стърчаха две остри стъкла.

Въпреки болката ги изтеглих с два пръста. Бяха от плъзгащата се врата, която мускулестият беше разтрошил. Метнах ги в океана.

Не идеше да тръгна из града и да търся Джини; ако ченгетата ме докопаха, нямаше да й бъда от полза. Не ми оставаше друго, освен да чакам Поп. Повлякох се по стъпалата към апартамента на Младоликия Нелсън.

Влязох в бунгалото, очаквайки да завра лице в паяжини. Вместо това попаднах в старомодното малко скривалище на Поп.

По средата на овална черга с ресни се мъдреше стар статив с любителски акварел на птица на дърво. Тапицирана табуретка за пиано — от онези, които се смъкват и вдигат, като ги навиваш и развиваш — бе поставена пред статива.

Прекрасно изработен люлеещ се стол стоеше в ъгъла до камината, прилежно сгънато мексиканско одеяло се диплеше на облегалката. Красива дъбова ракла бе поставена до стола; върху нея имаше висок ветроупорен газен фенер и отворена кутия кухненски кибрит. В далечния край на стаята се намираше мивка с помпа с метална дръжка.

Натиснах няколко пъти и плиснах малко върху лицето си и задната част на врата си. Хладната течност ме освежи. Извадих бележките на Леонардо, намокрих фланелката си и си почистих раните.

Не видях огледало, затова излязох навън и надзърнах през рамо към отражението си в прозореца. Скръстих ръце, сякаш се готвех да правя подгряващи упражнения за гърдите, за да видя доколко се отварят разрезите. И двата трябваше да се зашият. Имах напълно оборудвана аптечка в багажника на колата, но сам нямаше да се справя.

Наметнах си якето, седнах на предните стъпала и извадих записките на Леонардо от джоба си. За мое облекчение не бяха повредени.

Взирах се в рисунките дълго и упорито. Система за повдигане? А за какво са онези тръби? Навярно имаше връзка с едното или с другото, или с кинжала. А може би не. Най-вероятно не. Ами тези Кръгове? Двадесет кръга на какво? И дали водеха към кинжала?

Следобедното слънце пращаше ленивите си лъчи от западното небе, докато Леонардо и аз се бяхме разположили на верандата, заедно се поклащахме напред-назад, сами накрай Земята.

* * *

Размишлявах колко жестока и студена изглежда луната, докато се издигаше в обагрените в злато небеса, когато се появи Поп с мотокар за голф през една тясна поляна, която дори не бях забелязал. Спря пред мен и докато паркираше, отново пъхнах бележките на Леонардо под якето си.

— Поп! — извиках аз. — Имаш ли някакви вести от Джини? Видя ли се с нея?

— Не и не — отвърна той, докато се измъкваше от возилото си.

Обзе ме смазваща уплаха.

— Но ми се натресоха група ченгета — добави той. — Вършеха обичайната си работа да подпитват персонала. Не научиха за повече щети от показаните по телевизията.

— Какво им каза за мен? — осмелих се да попитам.

Взе една торба от кафява хартия от пода на превозното средство и ми се ухили.

— Ами четиридесет и пет годишен, метър и седемдесет, към деветдесет кила. Нали схващаш, нисък и набит. Ела сега да вземеш тия спални чували.

Така и сторих. Бяха зелени с червена трикотажна подплата.

— Къде е оня тъпак, дето ме удари? Намери ли въжето под навеса? Там ли го върза? Ще му сритам задника.

Разказах му какво се случи.

— Майтапиш се — отсече Поп, качи се по стъпалата и влезе в къщата. — Каза ли ти първо каквото искаше да узнаеш?

— Не.

— Много лошо — отбеляза Поп и занарежда продуктите върху раклата.

Оставих спалните чували, запалих фенера и си махнах якето.

— Леле, Холмс — стресна се той — тия рани са сериозни. По-добре да донеса някои неща, та да те постегна. Кърпил съм неколцина на младини, да знаеш.

Казах му за аптечната в колата и излязох да я донеса. Дървата за огрев сигурно са били добре изсушени — огънят на Поп вече пламтеше, когато се върнах.

Каза ми да издърпам табуретката за пиано пред люлеещия се стол и да седна с гръб към него. Отпуши бутилка с текила, после извади две чаши, наля в едната и ми я подаде.

— Изпий това. Гърбът няма да те боли по-малко, но поне ще откъсне мислите ти от Уотсън.

— Няма начин — възразих аз.

— Тогава пий, защото си ми седнал на табуретката за пиано.

Поех я и излях питието в гърлото си, докато Поп наливаше и за себе си. После отвори аптечната и се залови за работа.

— Брей-брей — възкликна той, настанявайки се на ръба на стола. — Антисептик, конци, лидокаин, спринцовка… Какъв си бе, да не си шпионин.

— Всъщност съм каскадьор.

— Е, това обяснява всичко. Там в мотела просто тренираше. Я да видим, ще хвана иглата и ще те зашия сякаш си дюшек. Ти ще ни налееш още по глътка ябълков сок. Ще укрепи връзката ни между лекар и пациент.

Изпълних молбата му. Поп изсумтя.

— Виж ти, било вкусно — отбеляза. — Ще те кърпя, а ти ще разказваш историята си, както ми обеща.

Поп ме шиеше, без да бърза, докато му разказвах всичко случило се — за родителите си, Гриър, Теци, Крел, Венеция, Арчи, Джини, Бекет, „Гибралтар“, Леонардо и Кръговете на истината.

Когато стигнах до Мона, той подсвирна.

— Значи за тебе е говорила! Ти си нейният Реб.

Превърза раните със стерилна марля и лейкопласт.

— Доколкото схващам, има три възможности — подхвана Поп. — Първата е, че слуховият ми апарат лови предаване на Орсън Уелс^[1]; втората — че ми разправяш врели-некипели, дето не са за вярване, и третата — всичко е истина до последната дума. Не ми идва наум защо да не е третата възможност.

Извадих записките на Леонардо изпод якето си.

Поп внимателно ги разгледа, примижавайки, за да ги докара на фокус.

— Брей, да му се не знае… Третото е.

На светлината на огъня видях как очите му попиват мистерията, беше като дете, запленено от комикс за елена Роджърс.

— Леонардо да Винчи — бавно изрече той, текилата придаваше тържественост на думите му. — Има ли Мона някакво понятие за хаоса, който те следва?

— Не съм й казал и думичка. Точно затова идвах.

— Представа нямах, защото иначе щеше да каже нещо повече от „О, миличък“, когато преди две вечери лежахме в спалния чувал. — Изви вежди към мен. Да, аз и Мона. Носим се по водопада Виагра. Без бъчва.

Старецът извади някакви сандвичи с печена пуйка.

— Вземи си от тези — покани ме той. — Прясно птиче месо.

Отказах. Тревогата за Джини не ми даваше мира, бе стегнала стомаха ми като мокър парцал. Пийнах глътка текила.

— Някои хора са като диаманти, други — просто стъкло — заговори Поп, отхапвайки един залък. — Когато обикновеният човек иска да разбере кой какъв е, ги удря с чук. Аз съм експерт. Мога да напипам фината шлифовка и с боксьорски ръкавици, да видя истинския блясък и през най-непрогледната нощ. Предполагам, че е дарба.

Отмести погледа си от огъня към мен.

— След като изслушах историята ти и видях страниците, а и те наблюдавах в действие, бих казал, че те оценявам на четиридесет и шест карата. Това е с половин карат повече от диаманта „Надежда“^[2]. Не мога да преценя колко карата е Уотсън, но предполагам, че са много, като гледам блясъка в очите ти. Казвам ти, че е някъде там, в безопасност и блести. Залагам кучешките си зъби — ако още са на мястото си.

Поп отхапа още един залък, бузата му се разпъваше, докато дъвчеше.

— Ето какво, Реб — промърмори той — няма нужда да затулваме блясъка на Джини, за да се храниш.

Избута сандвича към мен.

Поех го и задъвках, признателен за думите му. Имаше право за Джини. Тя бе безценна. Щях да я намеря и да я закрилям.

Седяхме и ядяхме край огъня, отпивайки от текилата.

След малко подхванах:

— Извинявай, че ти навлякох всичко това, Поп. Разрушиха собствеността ти, а теб те удариха.

— По дяволите, хлапе — изсумтя Поп. — Хареса ми. Допускаш ли, че щях да стоя тук, ако не беше така? Колкото до парите, не ща и пукнат петак. Както го разбирам, онзи кучи син Крел ти е длъжник заради случилото се с близките ти.

Налях му още малко. Отпи, сякаш бе амброзия.

— Знаеш ли, и аз съм сирак.

В гърлото ми заседна буца.

— Да — проточи той. — Моят старец пренасяше твърдо гориво. Знаеш ли на кое викахме така?

— Да превозваш алкохол от черния пазар по време на сухия режим.

— Аха. Хубави парички падаха. Но в тази работа имаше доста гнилоч. Баща ми бе такъв. Може и да имало нещо читаво у него, но повечето беше гнилоч. Тъй казваше майка ми. Името й бе Беатрис. Имаше фурна в града — понички, баници, кифли с канела, които ухаеха така сладко, че да ти потекат лигите. Всички ги обичаха. Дори веднъж Бинг Кросби се отби, точно когато вече се прочуваше. Каза, че чул за вкуснотиите й от някого си в Холивуд. Купи осем кутии.

Поп отпи глътка текила.

— Ммм, харесва ми това питие — добави. — Та докъде бях стигнал?

— До Кросби — напомних му аз.

— Да… разбираш ли, баща ми използвал задната част на фурната, за да крие пиене. Един тип на име Дан Холистър Сухата уста му помагаше, грижеше се за стоката, докато баща ми ходеше да я доставя. Като погледнеш Дан, ще речеш, че две седмици поред е смукал карамел. Премляскваше, сякаш няма слюнка в устата, разбираш ли? Оттам получи прякора си. Обаче негодникът бе красавец, навярно колкото теб, като махнем мускулите. Как ти е гърбът впрочем? Боли ли?

— Не — излъгах и го подканих да продължи. Гласът на Поп и ритмичното поклащане на люлеещия се стол ме успокояваха.

Той подхвана пак:

— И Сухата уста си падаше по кифлите на майка ми, само че не онези, които излизаха от фурната. Мисля, че на нея й допадаше прическата му. Косата му бе вълниста и той я решеше назад с много брилянтин, като Виктор Матюр^[3], помниш ли го?

— Да — отговорих и отпих — с къдрава коса, лъснала от брилянтин.

— Точно той. Та баща ми веднъж влязъл, докато си се радвали, така да се каже, близо до големия пържолник, изненадал ги и им изкарал ангелите. В гнева си се нахвърлил върху тях, съборил врялото олио и то плиснало право в лицето на майка ми. Тя изпищяла, грабнала най-близкото, което й попаднало подръка — а то се оказало кухненският нож — и наръгала баща ми. Със залитане излязъл от фурната право в магазина, където хората се редели за сладкиши. Строполил се точно пред щанда с бухтите. Майка ми осъзнала какво е извършила и че лицето й е обезобразено, така че грабнала пищова на Сухата уста и се гръмнала право в сърцето. И това е. Край с хлебарницата.

Никой от нас не се засмя.

— Е, както и да е, на Сухата уста му дожаля за мен и накрая ме прибра. Доста народ изпозастреляха пред очите ми — ето откъде знам как да те зашия. То е като велосипеда — не забравяш как се кара. Или беше нещо за слона? По-късно Дан подхвана законен бизнес с алкохол, когато отмениха сухия режим. През годините натрупа доста парици, остави ги на мен и с тях купих мотела, когато ми свърши службата. Кръстих го на него.

— Какъв беше в армията? — попитах.

— В инженерните войски. Армейски строителен корпус. Майсторяхме мостове.

Взе една цепеница, прибута изгорелите навътре и я хвърли отгоре. Пращенето на разпаления огън и далечният грохот на прибоя съживиха копнежа ми по Джини.

Поп ми хвърли бърз поглед и разгада изражението ми.

— Ето на — обади се той, взимайки записките — пак се сети за Уотсън. Исках да кажа Джини. По дяволите! Антония.

— И трите — отвърнах аз. — Трябва да разгадая Кръговете на истината. Без помощта на Джини. Сега повече от всякога ми е нужна Мона.

— Мога да докарам Мона начаса — предложи той. — Или някоя поничка.

— Джини е планински тигър. — Езикът ми бе надебелял от алкохола.

— Планински тигър ли? Какви са тия глупости?

Витаех в облаците с Джини, когато Поп измънка:

— Понички и планини. — После хлъцна. — Поврага! — изруга той. Мразя да хълцам.

— Какво рече? — попитах и взех една от страниците на Леонардо.

— Казах: „Поврага, мразя да хълцам“.

— Не — възразих, взирайки се в Кръговете на истината. Думите ти бяха „понички и планини“. Понички и планини…

— Нещо просветна в съзнанието ми и освети… какво?

— Да, да си го кажем, текилата си я бива — обади се Поп, като заваляше думите.

Посочих към Кръговете, вълнението ми нарастваше все повече, докато идеята добиваше ясни очертания.

— Представи си, че тези кръгове са наредени един върху друг, като разноцветни рингове от детска строителница, като понички, всяка от които е по-малка от предишната.

— Знам ги. Приличат на пишка с нанизани кръгчета.

— Работата е, че пластмасовите кръгове се нещо като загадка. Проста. За да я реши, детето трябва да ги нареди така, че да се докосват. Схващаш ли? Поничките… трябва да се допират. — Целият тръпнех от вълнение.

— Чакай малко — заговори той, опитвайки се да осмисли породеното от текилата прозрение. — Какво говориш?

— Виж — обърнах се към него и посочих страницата. — Навярно кръговете на Леонардо са части от една и съща окръжност, само че са отделени и смалени по размер, като всеки десет образуват един цялостен Кръг на истината, какъвто и да е той — шифър или нещо друго. За да можем да решим загадката, е нужно да уголемим всеки по-вътрешен кръг, докато всички се докоснат и образуват написано в окръжност послание. Две в нашия случай, понеже имаме две групи. Сигурен съм.

Поп изпусна въздишка с дъх на пуйка и текила.

— Може и да е така. Трудно е да преценя. Доста се наквасих. — Той затвори очи и отпусна назад старческата си глава. — Сутринта ще те заведа при Мона.

— Знаеш ли дали има скенер? — попитах.

Поп скръсти ръце на корема си.

— Всичко сканира тя, Холмс. Висок й е мерникът. Нали се среща с мен.