Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Medici Dagger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Камерън Уест

Заглавие: Кинжалът на Медичите

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 23.07.2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978-954-585-810-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4669

История

  1. — Добавяне

11

Докато летяхме по магистрала I-5, извадих мобилния си телефон от жабката с ръкавиците, набрах информационната служба на Литъл Ривър и взех номера на мотела „Холистър“. Докато се свързвах, си припомних откъде знам за него. Майка ми ме бе завела да гледам филма „Догодина по същото време“ — действието се развиваше в старовремска къща, кацнала самотно на отвесна канара, с един от най-прелестните изгледи по калифорнийското крайбрежие.

В киното стисна малката ми ръка, докато гледахме.

— С татко ти ходихме там през шестдесет и пета — прошепна тя. — В мотела „Холистър“. Отседнахме в същото бунгало. Ядяхме стриди, крояхме големи планове… това е единственото място, което ни връща младостта.

Мама и татко в мотела „Холистър“ през шестдесет и пета. Мама и аз пак там през седемдесет и осма. Джини и аз на същото място довечера. Големи планове.

Докато стисках волана с една ръка и не откъсвах очи от пътя, позвъних в мотела. Отговори приятен женски глас. Поисках две отделни бунгала. Запази ми „Белия бор“ и „Бука“ точно едно срещу друго на името на Артър Холмс. Не ми изглеждаше благоразумно да давам истинското си име. Исках да знам мнението на Джини.

— Знаеш ли какво мисля, Арт? — попита тя.

— Какво?

— Че си най-загадъчният мъж, когото някога съм срещала.

— Не ми се слушат такива приказки.

— Ще го оставим за по-късно. Искаш ли да знаеш какво още си мисля?

— Свързано ли е с Кинжала на Медичите?

— Убедена съм, че приятелят ти Арчи е нашият ангел пазител — не говоря само за пистолетите, но и за случилото се в Милано.

Не вдигнах крак от газта, докато спидометърът не удари сто и петдесет. Шосето не се противеше. На ягуара му понасяше. Но не и на мотористите по пътя.

Джини сложи ръка на арматурното табло.

— Убий скоростта. В страната сме незаконно и носиш пистолети, регистрирани на името на Арчи.

Намалих на сто и тридесет, макар че ми се искаше да пробия пода на колата с педала за газта.

— Може и да си права, че е ангел — отговорих. — Даде си достатъчно труд да ме снабди с оръжията, да ми напише бележка, а после да ме излъже, когато се появихме в офиса му. Аз го накарах да ме излъже, Джини.

— Вина. Добре. От малко самонаблюдение глава не боли.

— О, боже! Говоря за Арчи, не за себе си. Разказах ти как са убили сина му. Бръкнах в раната му, когато му поисках да ми даде пистолет да отида във Венеция. Не се гордея с това.

— Предполагам, че не иска да знаеш, че е убил човек, за да те спаси. Благодарение на него в момента си жив.

— Той е най-добрият ми приятел.

— Не е зле да го запомниш.

Отстрани на пътя с километри се простираха лозя. Щеше ми се да бях един от милиардите мораво-кафеникави гроздове.

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

С ъгълчето на окото си забелязах, че Джини ме наблюдава.

— Казвал ли си някога на Арчи, че е най-близкият ти приятел.

Замислих се.

— Не.

— И защо?

— Сложно е.

— Личи си. Случвало ли се е да помислиш, че някой ти е приятел, а да излезе обратното?

— Не — признах. — Обичам Арчи като приятел обаче. Истина е. Уверявам те, бих направил всичко за него.

— Вярвам го. Би посветил единствения си свободен ден в годината да му помогнеш да постегне оная таратайка, която кара.

— Джип е. Насочваш се към отложената тема, а?

— Значи повдигаш предницата на джипа с един пръст, докато той лежи отдолу с френския си ключ, и си приказвате за каскади… и жени. Всичко е тип-топ, докато разговорът не засегне лични теми. Точно в този момент пускаш колата отгоре му, без дори да го съзнаваш. Стоварваш я върху чувствата му.

— Не съм длъжен да те слушам.

— Ами можеш да си запушиш ушите и да викаш „тра-ла-ла“, но тъй или инак ще ти го кажа. От една страна, притежаваш изумителни способности — можеш да направиш на пух и прах цели градове, да жонглираш с локомотиви… но си напълно сляп за чувствата на останалите. Не си виновен ти — добави Джини. — Излишно те нападам.

— Вярно ли? Понеже и на мен така ми се струва.

— Надявах се да отговориш точно така.

Почувствах се в капан. Лутах се из лабиринта с огледала на Джини Джанели и не можех да намеря изхода.

— И защо очакваше да отвърна така?

— Защото никой не те напада. Само така ти се струва — че всеки миг ще те наранят, особено онези, на които държиш. Вярваш го до мозъка на костите си. На челото ти го пише. Не разбираш ли, Реб?

Препусках със сто и тридесет по междущатската магистрала, но думите на Джини ме смразиха на място.

— Разбирам — признах.

Тя въздъхна с облекчение.

— Виж… възнамерявам да ти кажа нещо, което няма да ти хареса.

Вкопчих се във волана.

— Като малък си изгубил родителите си по изключително жесток начин и тогава е било естествено и дори полезно за теб да очакваш да се случи нещо лошо. Но ми кажи… помага ли ти сега, като зрял човек?

Поех дълбоко дъх. Джини също. Обмислях въпроса й, докато покрай нас профучаваха милиони гроздове.

— Няма защо да обвиняваш Арчи за лъжата, че не е бил в Милано — започна Джини. — Погледни го. Находчив е, ветеран от Виетнам. На осемнадесет или деветнадесет навярно е извършил нечувани жестокости. Когато за него войната свършила, е бил друг човек. Навярно се е забъркал с хора с лоша слава. След време се е сдобил със син, на когото вероятно не е знаел как да бъде баща, но когото обичал с цялото си голямо сърце. После го загубил при нелепа трагедия. Преди десет години, при странни обстоятелства, при които едва не прегазил човек, обгърнал с бащината си обич един загадъчен каскадьор сирак. Питам те, можеш ли да го виниш?

Отметна назад коси и се изтегна на седалката си, докато осмисля прозренията й за Арчи и мен. Погледна навън през прозореца и възкликна:

— Мили боже, колко много вино!

Включи радиото и започна да върти по станциите. Спря се на Арета Франклин, която пееше „Уважение“ и взе да приглася на вокалистките. Проклет да съм, ако не вложи в парчето цялата си душа. Какъв дух у една италианка от Стейтън Айлънд! Пък и пееше вярно.

* * *

Когато девет часа по-късно тръгнахме по крайбрежния път, спокойната луна лееше сиянието си над пейзажа. Секвоите издигаха клони към жълтия светлик на далечни галактики, щурци пееха, а врани огласяха въздуха с острите си гласове. Напредвахме, без да срещнем, когото и да било, освен самотната миеща мечка, чиито очи блеснаха на светлината на фаровете.

Най-после Литъл Ривър се открои на стръмния бряг, а блещукащият черен океан се пенеше в подножието му. При все че мракът криеше голяма част от красотата й, гледката бе величествена — брегът на Мендосино.

Спряхме на път с редящи се от двете му страни високи дървета и с изтръпнали крака излязохме от ягуара. Регистрирахме се на рецепцията, позамаяни и със заглъхнали уши от дългото пътуване.

Добродушен старец с жълт каскет, обветрено лице и жълтеникав слухов апарат топло ни приветства.

— Родни Норкрос — представи се той, изчетквайки с ръка пърхота от едното рамо на кафявия си пуловер — но всички ми викат Поп. Даже и чешитите, дето се отбиваха тук точно след войната. Втората световна война бе или победа за Хенри Труман, или пълна катастрофа — зависи как ще погледнете. — Хвърли поглед в книгата за регистрации. — Вие сигурно сте… Артър Холмс — обърна се той към мен.

— Точно така — отговорих. — Арт Холмс, сър.

— Благодаря за обръщението, синко, но и Поп е достатъчно. Поп-поп-кукуригу! — Засмя се, като че щяха да му хвръкнат тирантите, изваждайки на показ безупречните си зъбни протези. После се обърна към Джини: — А вашето име е…

— Уотсън — излъга Джини и попълни бланката. — Джини Уотсън.

Поп плесна с длан книгата за посетители и отново се засмя.

— Я виж ти! Холмс и Уотсън. Търкулнало се гърненце и си намерило похлупак.

Поп ми смигна.

— Подозирам, че ще ми платите в брой, Арт, нали тъй?

— Тъй ами — отвърнах, измъкнах портфейла си, пригласяйки на смеха му. Трудно бе да не харесаш старата скица. Подадох му хиляда долара. — Не знаем колко ще останем, Поп. Тия ще стигнат ли?

— И отгоре — отвърна той, прибирайки парите. — Ще ви ги пазя. Но защо наемате две бунгала? Да не сте се скарали? Поне се посближете, докато сте тук. Що не вземете „Догодина“ и „По същото време“?

— Нима сте ги нарекли на филма? — попитах развълнуван.

— Естествено. Беше едно бунгало, после го преградих през средата. Сега са две. Едното е „По същото време“, другото — „Догодина“. Свързани. Чудесни са. Сам-самички на скалите точно над водата и по една случайност са свободни. За вас седем и петдесет за двете.

Джини си гризеше пръста, докато чакаше. Приближи се с крачка към мен.

Поп ми метна една усмивка.

— Тя прие — обади се той. — Нямаш избор, Холмс.

Съгласих се.

Поп отново плесна книгата.

— Роден съм за търговец — заяви на всеки, който би могъл да чуе. — По-добре си пригответе още малко сухо, господин Холмс. Още един бон ще свърши работа, в случай че поостанете или причините някакви щети. Но няма да го сторите, нали?

— Кое от двете?

— Знам си аз, че няма. Не сме имали главоболия, откакто Младоликия Нелсън[1] се криеше в старото бунгало.

Очите на Джини се ококориха.

— Бандитът ли?

— О, в ония дни бях голям фукльо — възкреси спомена Поп. — Покрих го тук само заради веселбата. По дяволите, нямаше как да стъпи в мотела, без да знам, обаче, естествено, не го изпях на ченгетата. Ами това място е собствената ми крепост с всичките си петнадесет хектара.

Подадох му още една хилядарка, която той разпери като ветрило, сякаш бе изпечен картоиграч, преди да я прибере при останалите пари в джоба си.

— Две хиляди на пода за господин Холмс — заяви той и си записа нещо в книгата. — Ще ви донеса ключовете, не че са ви нужни. Никой не безпокои хората в задник… тъй де, в задния двор — изкикоти се той. — Сигурно съм забравил да си взема на обяд слабителното.

Изпрати ни до входната врата, подаде ни схема, на която бяха оградени съединените бунгала, докосна с пръсти шапката си и ни пожела лека нощ.

Скочихме в ягуара за последно през този ден и бавно завихме по покритата с чакъл алея за коли по посока на бунгалата ни. Стисках волана по-силно от обикновено, усещайки все по-налагащото се нейно присъствие до себе си.

Измъкнахме вещите си от колата и тръгнахме към пенещия се прибой. Бунгалото се намираше сред дърветата, разделено на две, с разядена от солта обшивка, покрив на няколко нива и тухлени комини от двете страни. Сякаш оцеляло от времето на Ейб Линкълн.

Бях оставил включени предните фарове, за да виждаме какво правим. Листата шумоляха под хладния бриз, който прилепи кичур коса към влажните устни на Джини. Тънката материя на роклята й прилепваше към тялото й, откроявайки заоблените й бедра. Представих си как захвърлям ключа към гората, разкъсвам дрехите й я обладавам точно там, под светлината на фаровете, докато или акумулаторът, или аз се изтощим.

Протегнах длан с двете връзки ключове.

— Коя предпочиташ, Джини? — попитах колкото се може по-небрежно. — „Същото време“ или „Догодина“?

Покри ръката ми със своята, а в очите й се четеше въпрос.

Неволно отстъпих. Тя скъси разстоянието между нас и като плъзна ръка в джоба ми, ме придърпа към себе си. Кокалчетата й се притиснаха до бедрото ми. Панталонът ми отесня.

Вдигнах очи към небето, видях блясъка на луната по листата. Бъди свободен. Върни се в джунглата.

Очите ми срещнаха нейните.

— Не — отроних и отстъпих.

Лицето й помръкна. Сълзи бликнаха от красивите й очи. Тя ги изтри.

— Дай ми „Същото време“ — помоли тя, протягайки ръка. — Не знам дали догодина ще съм жива.

Не смеех да дишам. Стоях пред нея като вкаменен.

Мълчаливо й подадох ключа.

Бележки

[1] Прочут гангстер и касоразбивач. — Б.пр.