Мери Джо Пътни
Огнена река

Крехкият връх на въглена се спря на листа и ръката на момчето увисна, докато размишляваше… Да започне да рисува понито си беше лесно, но как щеше да направи краката? Как се движеха, когато Елби препускаше в тръс? Кенет Уайлдинг си представи образа и възкликна доволно, навеждайки се над творението си. Десният преден крак така… Ето и задните крайници…

Накрая рисунката беше завършена и момчето се втурна към майка си, която приспиваше малката му сестричка в другия край на детската стая. Тя повдигна глава и се усмихна на сина си.

— Браво, Кенет — каза, внимателно разглеждайки рисунката. — Това не е кой да е кон, нали? Това е Елби.

Момчето кимна.

— Удивителна прилика — продължи лейди Кимбъл. — Като жива е и сякаш ей сега ще изскочи от листа и ще заподскача. При мен нямаше да се получи така добре.

По-добра похвала не можеше да получи, тъй като майка му рисуваше така божествено. С горда усмивка Кенет се върна при скицника. Пресегна се да направи нова рисунка на Елби, но в този момент вратата на детската стая се отвори и листът му се понесе като вихрушка. Стиснал в ръка въглена, момчето вдигна поглед към отдалечаващата се рисунка. В детската стая влезе баща му — голям и силен, така твърдо стъпил на земята, като един от знаменитите дъбове на Сатертън.

Гледайки сина си, лорд Кимбъл се намръщи.

— Казах ти да не си пилееш времето в рисуване. Трябва да усъвършенстваш латинския си, за да си готов догодина да отидеш в Хароу.

— Кенет вече свърши урока си по латински и аз му разреших малко да порисува — каза нежно майката на момчето. — Той е много талантлив, Годфри. Когато завърши гимназия, ще замине на първото си пътуване до континента и ще донесе оттам прекрасни скици.

Лорд Кимбъл изсумтя.

— Рисуването е занимание за момичета. Джентълмените наемат художници, за да могат да уловят най-интересните места по време на пътуването.

Грабвайки рисунката от ръцете на сина си, лорд Кимбъл я смачка и захвърли в огъня.

— Ела с мен — заповяда той. — Кравите започнаха да се телят, а ти си достатъчно голям, за да помогнеш.

Кенет издаде неволен звук на протест, след което стисна устни и се изправи послушно на крака.

— Да, сър — отговори момчето. След време щеше да стане петият виконт Кимбъл и щеше да е отговорен за всичкия добитък. Трябваше да познава всеки инч от Сатертън също като баща си. Нямаше нищо по-важно от земята и хората, живеещи на нея. Нищо!

Но преди да последва баща си навън от стаята, момчето хвърли един изпълнен с печал поглед към огъня в камината, където творението му се бе превърнало в пепел.

Глава 1

Сатертън Хол, 1817 г.

Ситуацията беше по-зле, отколкото предполагаше. Кенет Уайлдинг уморено хвърли счетоводната книга и въздъхна тежко. Знаеше, че имението беше разорено, когато го наследи, но се бе надявал, че годините на упорита работа и скромен начин на живот ще му позволят да спаси имота. Колко се бе заблуждавал!

Стана от масата и се приближи към прозореца, поглеждайки към познатите от детството му хълмове на Сатертън. Обичайната красота на пейзажа преряза сърцето му като нож. В продължение на петнадесет години бе копнял да се завърне у дома. Не бе очаквал да намери някогашните плодородни полета незасяти и обрасли с бурени, а добитъка продаден, за да плати евтините развлечения на застаряващ мъж и неговата безсърдечна, лекомислена млада жена.

Кенет едва сдържаше яростта си. Изведнъж пред вратата се дочу звука от познати стъпки, съпроводени от почукване на бастун.

Прогонвайки скръбта от лицето си, той се подготви да посрещне по-малката си сестра Бет. Тя беше единственото семейство, което му бе останало, и той я обичаше безумно още откакто беше малко вързопче. А сега даже не знаеше как да разговаря с нея.

Братът и сестрата много си приличаха. И двамата имаха същата тъмна коса и сиви очи, но нейното лице беше женствено и нежно в сравнение с неговото строго и мъжествено. Бет се отпусна в едно кресло и започна да върти бастуна в ръка. Тя беше едва на двадесет и три години, но мнозина я приемаха като зряла жена.

— Не съм те виждала от сутринта — каза тя, — откакто си тръгна адвоката. Да позвъня ли, за да ти донесат обяда? Днес имаме чудесен пай с месо.

— Благодаря, но след като погледнах сметките, изгубих апетит.

Лицето на Бет помръкна.

— Нима толкова сме затънали в дългове?

Кенет не искаше да нарани сестра си, но реши да не я лъже. Жестоката истина не можеше да бъде избегната. Въпреки физическия си недостатък, Бет беше силна. Още от дете трябваше да се примири с вроденото изкривяване на краката си, а вече като младо момиче й се бе наложило да търпи злия език на капризната им и безсърдечна мащеха.

— Напълно сме разорени — без заобикалки каза брат й. — Докато баща ни е живял в Лондон със своята любима Хърмаяни, той е изстискал нашия Сатертън като лимон. Имението е ипотекирано и преипотекирано. Хърмаяни си е присвоила всичките фамилни ценности и няма никаква възможност да си ги получим обратно. Няма да мине и седмица и ще ни налетят кредитори. Нищо не е останало, дори твоята зестра.

Пръстите на Бет хванаха здраво бронзовата дръжка на бастуна й.

— Страхувах се от това, но се бях надявала на чудо — каза Бет, опитвайки да се усмихне. — Не ме безпокои зестрата, тъй като още със самото ми раждане е предопределено да си остана стара мома.

— Глупости. Ако баща ми и младата му съпруга не те бяха погребали жива в Бедфордшир, ти отдавна щеше да си омъжена с куп деца наоколо.

Бет махна безразлично с ръка, давайки да се разбере, че бракът и семейството въобще не я интересуваха.

— Много съжалявам, Кенет. Управлявах имението колкото можех, но очевидно нищо не се получи.

— Ръководенето на имението не влиза в задълженията ти. С това трябваше да се занимава баща ни, а сега аз. Наша е вината, че те натоварихме с мрачната неизвестност на бедността.

— Не вини себе си, за всичко е виновен татко. Той се остави на течението, за да задоволи прищевките на ненаситната си млада жена. — Бет замълча и изтри внимателно сълзите си. — Е, нищо не може да бъде направено. Но Бог е свидетел, Сатертън ще ми липсва ужасно много.

При вида на сълзите й гърдите на Кенет се свиха болезнено. Това кротко създание не го обвиняваше в нищо и това накара сърцето му да забие още по-болезнено.

— Вместо да ходя на военна служба, трябваше да остана тук, тогава може би щяхме да избегнем това ужасно разорение.

— Съмнявам се. Татко просто си загуби главата. Желанията на Хърмаяни станаха за него закон — сухо отбеляза Бет. — Ако беше тук, щеше да полудееш. Смяташ ли, че съм забравила безкрайните кавги, които имахте, преди да заминеш?

Думите на Бет му напомниха за онези ужасни дни в Сатертън. Бет беше напълно права, тогава не можеше да остане в имението. Опитвайки се да прогони лошите спомени, братът реши да развесели сестра си.

— Не се притеснявай, няма да гладуваме. Аз имам малко пари. Ще се поддържаме, докато намеря изход от положението. Надявам се всичко да мине добре.

Кенет погледна през прозореца към милите на сърцето му хълмове и тежко въздъхна.

— Искам да отидем на разходка. Ще обсъдим всичко след обяд. Нека видя дали ще мога да намеря някоя вратичка. Може да ми се отвори някаква възможност.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. — Бет се надигна бавно от стола. — От мен не става управител, но все пак добросъвестно водех домакинството. Сам ще видиш.

Кенет кимна и излезе навън, дълбоко вдишвайки студения февруарски въздух. След завръщането си той прекарваше всеки ден в кабинета, проверявайки сметките и изслушвайки от семейния адвокат новините, коя от коя по-лоша. Трябваше да уволни наглия, нечестен управител, нает от баща му, и да го изхвърли от имението.

Изглежда последният виконт се беше променил много, откакто се бе оженил за жена млада колкото дъщеря му. Беше се превърнал в съвсем друг човек. Като момче Кенет обичаше, уважаваше и едновременно се боеше от баща си. Сега към него изпитваше само гняв и презрение.

Кенет крачеше широко по пътя, познат още от времето на Хенри VІІІ, и гневът му започна да притихва. Той познаваше тези места като пръстите на ръцете си, и въпреки това всеки път забелязваше нещо ново, и нищо чудно — бяха минали петнадесет години. Цели петнадесет години!

Много хора намираха зимният пейзаж за тъжен, но Кенет харесваше притъмнелите тонове. Гората изсипваше всички нюанси на сивото, а по небето се носеха облаци в същия цвят, подобно на странни същества. Скоро щяха да се появят първите признаци на пролетта с цялото си зелено великолепие. Той застана до потока, наблюдавайки кристалночистата вода стичаща се между хлъзгавите камъни и повличаща със себе си изсъхнали листа и клонки. Това бе неговата земя, неговият роден дом. Колко още му бе писано да бъде тук? Месец, два, не повече.

Кенет хвърли камъче във водата и продължи по пътя си. Разбира се, със сестра му нямаше да гладуват, но бъдещето на Бет беше разрушено. Тя бе красиво и умно момиче с мек и кротък характер, и ако имаше прилична зестра, нямаше да има никакви пречки да се омъжи. Сега бедността, съчетана с физическия й недостатък, я обричаше на вечна самота.

Кенет се изкачи на върха на най-високия хълм и погледна надолу. Клоните на голите брези се протягаха към него като човешки ръце. Той сграбчи една шепа пръст от сухата замръзнала земя. От поколение на поколение неговите предци са живели и умирали на тази земя. Но благодарение на отблъскващото самолюбие на баща му имението щеше да попадне в чужди ръце. Кенет не беше земеделец по душа, но обичаше това място; обичаше го толкова силно, колкото бе обичал и майка си. Разтвори пръсти и с приглушен стон хвърли буцата пръст. Беше готов да жертва всичко, даже живота си, за да спаси Сатертън, но едва ли на небето щяха да приемат такъв като него, прекарал толкова дни във воюване, сред пот, кръв и смърт.

Студеният вятър разроши косата му, когато той се спусна надолу по хълма. Щеше ли да има някаква надежда да намери пари, за да откупи поне част от ипотеката? Тогава ще може да продаде част от земята, а останалата да направи плодородна, и тя ще му носи добър доход.

Въпреки това размерът на необходимата сума плашеше хората, най-малко двайсет хиляди фунта. Преди да се върне вкъщи, той обиколи няколко банки и говори с банкери. Те бяха любезни и се отнасяха с уважение към титлата, но беше ясно, че никой от тях няма да отпусне пари на човек, наследил нищо друго, освен дългове. Тогава още не бе имал представа за сериозността на създалото се положение.

Той не познаваше и един човек, който би могъл да му заеме такава сума пари. Приятелите му, които служеха в полка на Пехотната бригада, в която се считаше за чест да бъдеш част от нея, нямаше богати. Повечето офицери бяха синове на лекари, викарии и дребни земевладелци. Те, подобно на Кенет, живееха на една заплата, като от време на време изпращаха пари на семействата си.

Изключение правеше най-близкият му приятел Майкъл Кениън, заможен аристократ, но той беше по-малкият син в семейството. Наскоро Майкъл се ожени и сега очакваше семейството му да се разрасне. Малко вероятно е, че ще е в състояние да му заеме двайсет хиляди фунта, дори да приемем, че Кенет ще се осмели да се обърне към приятеля си с такава молба, което той, разбира се, никога нямаше да направи. Майкъл имаше достатъчно неприятности в миналото, и за всичко беше виновен той, Кенет.

За времето, за което Кенет обиколи имота, вече бе изчерпал евентуалните възможности за спасение. С мрачен израз на лицето той се обърна към къщата. Сатертън е загубен, сега трябваше да мисли за бъдещето. Войната бе приключила и много бивши офицери търсеха работа. Той беше късметлия, че имаше роднини с връзки. Роднините няма да го оставят в беда. На прага на къщата Кенет напълно изпадна в униние. Той отвори вратата и веднага се сблъска с единствения останал в къщата слуга, старият иконом Харод, който изглежда го чакаше.

— Имате гост, лорд Кимбъл. — Икономът му протегна подноса, на който лежеше визитна картичка. — Господинът искаше да ви дочака.

— Лорд Боудън — прочете Кенет. Той се намръщи, опитвайки се да се спомни името. — Къде е той?

— Позволих си да го заведа в библиотеката — каза икономът, прокашляйки се объркано в ръка.

Накратко, в най-топлото място в къщата. Въглищата бяха скъпи и камина гореше само в библиотеката. Подавайки палтото и шапката на иконома, Кенет премина през студената зала и влезе в библиотеката, където беше уютно и топло.

При появата на собственика гостът се надигна от креслото до камината. За своите четиридесет години Боудън беше слаб, строен и много уверен в себе си. Би изглеждал незабележим, ако не беше студеният, оценяващ поглед в тъмните му очи.

Кенет не губи време в обичайните любезности.

— Срещал ли съм се с вас, лорд Боудън, или сте приятел на баща ми?

— Имах честта да познавам баща ви, макар да не сме били приятели. — Без да дочака покана, Боудън седна на предишното си място. — Дойдох при вас с едно предложение.

Изражението на Кенет стана твърдо.

— Ако сте кредитор, ще ми се наложи да ви разочаровам. Имението е напълно разорено.

— Това ми е известно. Вашето финансово състояние не е тайна за никого. — Боудън огледа мизерната стая. — Именно по тази причина ми се отдаде да закупя вашите облигации със значителна отстъпка. Тяхната реална цена е петдесет хиляди паунда, и всички са просрочени.

Боудън извади от вътрешния джоб на палтото си пачка ценни книжа и ги сложи на масата. Кенет погледна документите. Всички бяха истински, включително нечетливия подпис на баща му. Краят настъпи по-бързо, отколкото той очакваше.

— Направили сте лоша сделка, Боудън.

Опитвайки се да потисне огорчението, Кенет отвори чекмедже от бюрото и извади оттам тежката връзка ключове на Сатертън. Те висяха на пръстен от ковано желязо.

— Мисля, че горите от желание да видите новата си собственост. Ще ви се наложи да наемете нови слуги. От старите никой не остана. Ние със сестра ми ще напуснем имението утре, но ако е необходимо, можем да тръгнем и тази вечер. — Кенет хвърли на Боудън връзката ключове.

Хванат неподготвен, Боудън се поколеба, ключовете се удариха в облегалката на стола със звън и паднаха на пода. Гостът погледна първо към ключовете, а след това отправи поглед към Кенет.

— Не дойдох тук, за да ви изгоня — каза той. — Имам делово предложение за вас.

Стараейки се на лицето му да запази невъзмутим израз, Кенет попита:

— Искате да удължите ипотеката? Ще минат години, преди да съм в състояние да изплатя и процент.

— Не съм тук, за да обсъждам нови условия на сделката — каза Боудън със студен тон. — Ако ми окажете една услуга, ще платя дълговете и ще ви върна ипотеката.

Объркан, Кенет внимателно погледна госта си. Това беше твърде хубаво, за да е истина.

— А какво ще искате в замяна? — попита той. — Моята безсмъртна душа?

— Аз не съм Мефистофел, и не е моя работа да се грижа за душата ви — каза Боудън, усмихвайки се с една тънка усмивчица. — Много жалко, но аз съм войник, а не наемен убиец. Ако си търсите някой, който да извърши убийство, то тогава сте сбъркали адреса.

Боудън повдигна вежди в изненада.

— Ако в плановете ми влизаше убийство, то и самият аз щях да намеря някой мошеник, който да ми свърши работата, и то само за няколко шилинга. Плановете ми са много по-сложни. Човек с неопетнена репутация в очите на обществото е извършил тежко престъпление. Искам да го разоблича, да го вкарам в затвора и да го унищожа. — Лицето на Боудън трепна. — Искам да видя как почтеността му се разпада и тогава на всички ще им стане ясно, че той е една подла свиня. Смятам ви за най-подходящия човек за тази отговорна работа.

Някъде в дълбините на съзнанието си Кенет разбираше, че трябваше да откаже, ако му бе останала капка здрав разум, и незабавно да постави на място неканения си гост. Но от друга страна от него зависеше бъдещето на Сатертън. В името на бъдещето, неговото и на сестра му, той бе длъжен да изслуша непознатия докрай.

— Но защо аз? — попита Кенет. — Все пак ние не сме се срещали нито веднъж.

— Чувал съм за вас от баща ви. Бях заинтригуван и потърсих информация. Нещо нечувано е за един млад човек с благороден произход да отиде на война, преструвайки се на обикновен човек. Вие не само оцеляхте, но за своето безупречно поведение и храброст сте заслужили званието офицер. — Очите на Боудън се присвиха. — На света има много смели хора, но за разлика от останалите, вие се отличавате с две качества.

— Първото трябва да е лудост, иначе не бих ви слушал — сухо отбеляза Кенет. — Кое е второто?

Оставяйки без отговор забележката, Боудън продължи:

— В Испания сте работили в разузнаването, което означава, че сте безмилостен, изобретателен и по някакъв начин умеете да се снабдявате с нужните сведения. Спомням си, че са ви наричали Слуга на демона.

Кенет се усмихна.

— Това прозвище го получих, когато хванах банда френски дезертьори, тероризиращи испанските селяни. На мое място всеки офицер щеше да постъпи така.

— Може би. Но операцията е била проведена блестящо. — Боудън присви очи лукаво. — След три години служба в разузнаването французите са ви държали няколко дни в плен. Когато сте успели да избягате, отново сте се завърнал в полка. Досега никой не може да разбере защо.

Кенет си спомни за Мария и си помисли, че по-скоро ще види Боудън в ада, отколкото да му каже защо не е напуснал разузнаването.

— Ако имате нужда от шпионин, защо не наемете професионален детектив? Той ще се справи с тази задача много по-добре от мен.

— Вече имах работа с един такъв, но безрезултатно. Нужен ми е човек, който може да проникне в къщата на негодника и да се проведе разследване отвътре. Именно вие ще можете да го направите. — Боудън изучаваше суровото, сякаш издялано от камък лице на Кенет, широките рамене и мускулестата му фигура. — Може би ще оспорите, но разбрах от достоверно лице, че сте изключително талантлив художник.

— Аз не съм художник — заяви Кенет, — просто имам някои умения в рисуването.

— Нека така да бъде. Но във всеки случай са ми разказвали, че сте се възползвал от престоя си на континента и в свободното си от военни задължения време сте учили изкуство и архитектура. Посещавали сте музеи в Испания, Франция, Германия, Белгия и Люксембург и сте видели шедьоври на световното изкуство, за които много англичани не им е било съдено да видят. Цялото това знание ще ви помогне да проникнете в дома на този мошеник.

Случаят взе неочакван обрат.

— Нужен ви е смел, безскрупулен шпионин, разбиращ, освен това от изкуство — каза Кенет. — И за да получите такъв, сте готов да хвърлите в краката му цяло състояние. Защо?

— Престъпникът, когото искам да разоблича, е художник. Човек, който не разбира от изкуство, никога не би могъл да проникне в душата му. Сега разбирате ли защо избрах точно вас?

— Художник? — внимателно попита Кенет. — Кого сте идентифицирали като жертва?

Боудън видимо се колебаеше.

— Преди да ви кажа името му, трябва да ми дадете думата си, че ще запазите нашия разговор в дълбока тайна, дори, в случай че откажете.

— Имате думата ми.

— Този човек е Антъни Ситън.

— Сър Антъни Ситън! — Кенет не можа да скрие изненадата си. — По дяволите, вие навярно се шегувате!

— На мен не ми е до шеги — сряза го Боудън. — Сега и сам виждате, че задачата няма да е лесна. Никой не иска да помисли даже, че той може да е истински престъпник.

Кенет поклати глава недоверчиво. Известен най-вече със своите портрети, сър Антъни бе нарисувал големи исторически платна. Кенет бе виждал някой от тях и те го бяха поразили.

— Той е един от най-великите британски художници — отбеляза Кенет.

— Да, така е. — Боудън приглади ръбовете на безупречно ушитите си панталони от еленова кожа. — Освен това е по-малкият ми брат.

Глава 2

Идвайки на себе си след още едно по-удивително изявление, младият човек каза:

— Не искам да се намесвам в семейни вражди.

— Дори ако разобличавайки убиеца, ще получите семейното си имение обратно? — спокойно попита Боудън. — Това не е просто семейна вражда. Това е акт на възмездие.

Внезапно Кенет изпита силно желание да изпие едно питие, затова отиде до бара, който беше гордостта на баща му. Наливайки бренди в две чаши, той подаде едната на своя гост и след това седна на мястото си до камината.

— Ще се наложи да ми разкажете цялата история, преди да реша дали да приема безумното ви предложение.

— Мисля, че ще трябва да го направя — неохотно се съгласи Боудън. Той погледна брендито на светлината, но не отпи. — Преди двайсет и осем години се сгодих за една млада дама на име Елън Косгроув. Имаше яркочервени коси и бе… очарователна. Получихме разрешение от църквата, а седмица по-късно трябваше да се състои сватбата, но… тя избяга неочаквано с моя брат Антъни.

Кенет затаи дъх — сега разбра защо между двамата братя е възникнала вражда.

— И вие чакахте двайсет и осем години, за да си отмъстите?

Очите на Боудън проблеснаха гневно.

— Нима ме смятате за толкова дребнав? Разбира се, аз бях бесен и прекъснах всички връзки с тях. Но без значение колко голям беше гневът ми, се опитах да разбера моята бивша годеница. Елън беше в състояние да изкуши всеки мъж, а Антъни блестящ млад художник-романтик. Обществото не ги обвини, защото всички вярваха, че виждат пред себе си пример за голямата любов.

Боудън замълча за известно време.

— Вие говорехте за убийство — напомни Кенет, нарушавайки най-накрая тишината.

Боудън въздъхна, и правейки усилие, продължи:

— Миналото лято Елън умря в имението си, намиращо се до брега на едно езеро. Вярваше се, че е станало злополука, но аз не мисля така. Антъни винаги е имал любовни връзки и за тях много се говореше. Малко преди смъртта й започна да се говори, че той отдавна е загубил интерес към законната си съпруга и искал да се ожени за новата си любовница. Винаги е бил негодник, който поставя собственото си удоволствие над всичко друго. — Боудън се приближи до Кенет, а очите му проблеснаха пламенно. — Мисля, че самият той е убил жена си или я е подтикнал към самоубийство с действията си. Както и да е, той стана причина за нейната смърт.

Да подтикнеш жена към самоубийство може да бе моралният еквивалент на убийство, но законът щеше да го погледне по друг начин.

— Защо предполагате най-лошото, а не вярвате, че това наистина е било нещастен случай? — рязко попита Кенет.

— В един хубав слънчев ден една напълно здрава и жизнена жена се разхожда в околностите на имението си, където познава всяка пътечка, и внезапно пада от една скала. Детективът, когото наех да разследва случая, е открил признаци на борба на мястото, откъдето е паднала. Но брат ми е извън подозрение и на никого не му хрумва даже да го обвинява.

Случаят беше доста мистериозен. Може би Боудън бе луд, но това бе добре контролирана лудост.

— Историята за гибелта на Елен в изложеното от вас ме навежда на мисълта, че и най-добрите детективи на света не биха могли да стигнат до истинската причина за нейната смърт — каза Кенет.

— Разбирам — заяви Боудън, — но аз няма да спра, докато не бъде проведено задълбочено разследване и не бъде установена причината за нейната смърт. Избрах ви, защото никой не може да се справи с тази задача. Ако ми дадете дума на офицер и джентълмен, без значение каква е причината за смъртта на Елен, ще унищожа ипотечните дългове, след като задачата бъде приключена. В случай че трябва да предоставите неоспорими доказателства за вината на Антъни, аз ще ви заплатя допълнително пет хиляди лири и вие може да започнете да възстановявате имението си.

Предложението беше изключително изкушаващо. Чудесно, но само толкова. Поставяйки на масата празната чаша, Кенет стана от стола и замислено започна да се разхожда с премерени крачки из библиотеката, като се чудеше как да постъпи. Предложението на Боудън бе ексцентрично и очевидно влизаше в противоречие със закона. Ако имаше и капка здрав разум, то трябваше да му покаже вратата. Но кога изобщо се бе ръководил от здравия разум?

Ако се възползваше от това невероятно предложение, то Сатертън бе спасен. Неговата Бет щеше да води спокоен и безгрижен живот, както подобаваше на едно младо и обезпечено момиче като нея. Щеше да посещава светски салони и с добра зестра щеше да се омъжи. Имението отново щеше да стане доходно и щеше да върне работниците и прислугата.

Що се отнасяше до него самия…

Кенет се приближи към камината и погали украсената с дървена инкрустация повърхност. Този навик му бе останал още от детството, когато бе чертал дървени фигурки и съчиняваше за тях разни истории.

Сатертън щеше да върне смисъла на живота му. В мръсните казарми и изтощителната испанска жега, в студените зимни нощи и преди всяко ново сражение — винаги бе мечтал как ще преобрази дома си, когато го наследи. Хранеше големи надежди да възстанови разрушаващите се сгради, обаче всички да запазят стила си от епохата Тюдор. Ако приемеше предложението на Боудън, то с времето щеше да може да осъществи мечтите си.

На кого щеше да навреди? Ако сър Антъни бе виновен, то той щеше си получи заслуженото наказание, независимо от заслугите си пред Англия. А ако не бе, то истината щеше да облекчи душевните мъки на лорд Боудън. И ако не можеше да докаже нищо, той все пак щеше да получи Сатертън.

Внезапно Кенет си спомни, че само преди час бе готов да продаде душата си на дявола, за да спаси имението, и от това сравнение усети болка в тила. „Но все пак Боудън не е дявол, — веднага се успокои младия мъж, — а един обикновен човек, джентълмен, желаещ да изясни всичко докрай.“

Кенет погледна към своя гост.

— Трябва да изготвим договор, където споразумението ще бъде подробно описано точка по точка.

В очите на Боудън блесна триумф.

— Разбира се. Донесете писалка и хартия и веднага ще се заемем с написването му.

След половин час преговори договорът беше готов. Всеки джентълмен имаше свое копие. В него не се допускаше право на публичност, за да не се стигнеше до грешки и пропуски.

В това си състояние документът беше подписан, а Кенет предложи тост:

— За успеха на съвместната ни работа!

Боудън вдигна чашата си:

— За успеха!

С една глътка той изпи цялото съдържание на чашата, след което изплю брендито в камината. Нажежените въглени избухнаха в ярки сини пламъци.

— Нека брат ми да гори в ада за извършеното престъпление — процеди Боудън с отпаднал глас.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Споменахте, че трябва да проникна в дома на сър Антъни — каза Кенет, нарушавайки тягостната тишина. — Ако сте го обмислили добре, значи трябва да имате план как точно да го направя.

Боудън кимна.

— Секретарят на брат ми си намери много по-изгодно място. Морли беше момче за всичко и на него се крепеше цялата къща. Без него цялото домакинство в най-близко време ще западне и в дома ще настъпи хаос. Отидете при брат ми и попитайте за мястото на секретаря.

— Защо мислите, че ще иска да ме наеме? Брат ви може би не желае да замени Морли с друг.

— Ако вие се появите пръв в дома му, Антъни няма да търси друг за позицията. Тук ще ви помогне вашата служба в армията, защото брат ми изпитва особена привързаност към военните, но главна роля, разбира се, ще изиграе вашата съпричастност към изкуството. — Боудън се замисли за минута. — Веднага щом се появите в дома на Антъни, ще кажете, че ви изпраща негов приятел, който желае да остане анонимен. Кажете, че с вашите забележителни способности и добри познания ще му служите добре. Уверявам ви, брат ми ще го намери за забавно.

На Кенет му се искаше да вярва, че всичко щеше да бъде така лесно и просто.

— Има ли други членове на семейството в къщата? — продължи да се интересува Кенет, отпивайки от брендито.

— Дъщеря му Ребека. Сега е на двайсет и седем години. Обезчестена, стара мома.

— Може ли обезчестена жена да се нарича стара мома? — изненада се Кенет.

Боудън сви рамене.

— Може да я наричате курва, ако така ви харесва повече. На осемнайсет тя избяга с непризнат поет и не й достигаше ум да се ожени за него.

„Тайните бягства са характерна черта за това семейство“ — помисли си Кенет.

— Тя с баща си ли живее? — продължи той с въпросите.

— Да. Таткото прие дяволитата си дъщеря обратно, което не говори в негова полза.

Кенет не можеше да се съгласи с това. Той смяташе, че би било крайно безсърдечно да отблъснеш дъщеря си за грешка, извършена в младежките години, но реши да запази мнението си за себе си.

— Мисля, че е достатъчно възрастна, за да върти домакинството на баща си, без да разчита на помощта на секретаря му — каза той. — Защо не го прави?

— Може би е мързелива или просто глупава. Ще ви се наложи сам да разберете. — Боудън се изправи и се усмихна хладно. — В края на краищата аз ще ви плащам за това да разберете всички подробности за семейния живот на брат ми.

Изпращайки госта, Кенет остана във фоайето. Сякаш му се стори, че долови слаба миризма на плесен, или това беше сяра.

* * *

Преди да се преоблече за вечеря, Кенет отиде при сестра си, за да й каже последните новини. Тя седеше до прозореца на своята спалня и кърпеше нещо, възползвайки се от последните лъчи на залязващото слънце.

Намръщен, Кенет отиде направо до камината.

— Трепериш, Бет — каза той. — Трябва да пазиш здравето си.

Бет прекъсна работата си и погледна към брат си.

— Защо напразно да хабим въглищата? Аз вече свикнах със студа.

Заставайки на колене, Кенет хвърли голямо количество въглища в едва тлеещия огън. Разпали го с духалото, изправи се вече готов да говори със сестра си, но изведнъж погледа му беше привлечен от една малка картина.

— Господи, това е Рембранд! Мислех, че са го взели.

— Извини ме, но вчера бях така развълнувана от срещата си с теб, че забравих да ти кажа за картината. — Бет отново се зае с работата си. — Всеки път, когато Хърмаяни идваше тук, винаги взимаше нещо стойностно. Знаех, че обичаш тази картина, и я взех в стаята си, скрих малкия акварел. Хърмаяни идваше тук постоянно, но така и не му обърна внимание.

— Благодаря ти, Боже, за това чудо! Този шедьовър е на стойност повече от сто фунта. Хърмаяни ще се изяде от яд.

Чувствайки как сърцето му биеше лудо, Кенет се приближи към картината, изобразяваща плодове и цветя. Бет я беше сложила в обикновена рамка, и само опитно око можеше да познае шедьовъра на великия майстор. Кенет винаги бе поразяван от пленителните цветове на цветята. Как бе възможно да се постигне такава невероятна дълбочина?

Трогнат от загрижеността на сестра си, Кенет я погледна любящо и внезапно видя, че тя е като излято копие на майка им.

— Бог да те благослови, Бет — каза той с нежност. — Никога не съм се надявал, че ще видя повече тази картина.

— Радвам се, че съм могла да ти помогна с нещо — усмихна се Бет. — Надявам се, няма да ни я вземат за неизплатени дългове? — За миг лицето й стана сериозно.

— Късметът ни се усмихна — каза брат й, припомняйки си причината за идването си. — Един джентълмен, който беше при мен, иска да свърша една работа за него, благодарение на която ще можем да спасим Сатертън.

Очите на Бет се разшириха и ръкоделието се плъзна от ръцете й.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво значи всичко това?

— Работата е достатъчно странна и нямам право да го обсъждам с когото и да било, но ако излезе нещо добро, през следващата година ти ще бъдеш представена в двора като мис Уайлдинг Сатертън. — Виждайки в очите на сестра си немия й въпрос, Кенет побърза да добави: — В този случай няма нищо опасно или незаконно, просто ми изглежда някак странно. Между другото, на мен ще ми се наложи да замина за известно време в Лондон. Мисля, че ще отнеме няколко седмици, а може и няколко месеца. Ще ти оставя малкото пари, които получих от продажбата на патента за офицерския чин. С тях ще можеш да поддържаш домакинството.

— Та ти току-що пристигна и вече ще тръгваш — каза Бет, чиито устни трепереха от разочарование. Кенет се почувства неудобно. Бедната му сестра беше оставена сама твърде дълго. Изведнъж му хрумна една добра идея.

— Когато миналата седмица бях в Лондон, се срещнах с един приятел, Джак Дейвидсън. Писах ти за него. След раняване в битката при Ватерло, дясната му ръка не се движи, той се чувства отпаднал, като прикован с верига. Въпреки това е добър човек, най-младият син на ескуайър, и е добре запознат със земеделието. Ако ти не възразяваш, аз ще го помоля да остане тук. Той може да поработи като управител. Нека погледне наоколо и да начертае план за работа. Може би ще можем да спасим Сатертън.

— Мисля, че господин Дейвидсън ще е много полезен тук — отговори Бет с приведени очи. — Но в такъв случай ще ми се наложи да наема компаньонка. — Бет се замисли. — Може би ще пиша на братовчедката Оливия. Тя непременно ще дойде, ако я настаня в най-хубавата стая.

— Чудесно! — радостно възкликна Кенет. — Надявам се, че и всичко друго ще се нареди.

Въпреки това, когато Кенет се изкачваше по стълбите към стаята си, за да се облече за вечеря, настроението му не беше радостно.

Кой знае колко дълго бе продължила сделката на Фауст с Мефистофел?

Глава 3

Сър Антъни Ситън придирчиво огледа поднесената закуска на масата.

— И това ако го наричат храна — каза той. — Нашият френски готвач заслужава да бъде уволнен веднага.

— Той беше уволнен, татко, — каза Ребека Ситън, без да вдигне очи от албума със скици, който лежеше до приборите й. — Ти го изгони още вчера.

Бащата се намръщи.

— И правилно. Трябваше да изгоня този нахалник отдавна. Но защо не сме му намерили заместник?

— Това отнема време, особено ако вземем под внимание, че всички агенции за работа веднага хлопват врати, когато ме видят да се приближавам към тях. Толкова често сменяме слугите, че никой не иска да си има работа с нас. Имахме късмет, че миячът на чинии може да готви малко.

— Така ли мислиш? Според мен ти въобще не забелязваш какво ядеш. — Сър Антъни хвърли на дъщеря си сърдит поглед. — Защо ти самата не се заемеш с домакинството?

Знаейки, че настроението на баща й нямаше да се подобри, докато не изпиеше сутрешната си чаша чай, Ребека остави молива и стана да му напълни чашата. Сложи захар, прибави малко мляко и подаде на баща си димящата течност.

— Ако се занимавам с домакинството, то няма да мога да ти помагам в ателието.

— Вярно е. — Бащата отпи глътка горещ чай. — Жалко, че този кучи син Морли избяга. Той разбираше малко от домакинството, но беше по-добре от нищо.

— Говори ли с младия мъж, когото мистър Морли препоръча на свое място? — попита Ребека, като вече знаеше отговора. Лицето на баща й се намръщи недоволно.

— Безмозъчно кутре. Въобще не ми допадна.

Ребека въздъхна тежко. Съобщението за наемане на нов секретар предстоеше да бъде изпратено във вестниците. Тъй като баща й нямаше търпение да разговаря с всеки от тях, на нея самата скоро щеше да й се наложи да се изправи пред ордите кандидати. Можеше само да се надява, че ще намери подходящ човек, и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Две агенции ми обещаха да изпратят днес добри готвачи. Дай боже един от тях да е подходящ.

Бащата сложи в чинията си два резена шунка.

— Гледай да не наемеш поредният темпераментен артист.

— Ще се постарая да не наемам такъв — сухо отговори дъщерята. — Достатъчен ни е и един темпераментен художник.

На лицето на баща й се появи усмивка, която обезоръжаваше дори и враговете му.

— Правилно, такъв съм. — Той погледна в албума със скици на дъщеря си. — Над какво работиш?

Ребека му подаде албума.

— Опитвам се да нарисувам „Дамата от езерото“. Как намираш тази композиция?

Баща й внимателно разгледа скицата.

— Интересно замислено: наполовина нимфа, наполовина войн. Харесва ми как държи меча и как косите й се носят по течението.

Това беше най-високата оценка, дадена от сър Антъни за рисунка на дъщеря му, с която обикновено беше много рязък, щом ставаше дума за изкуство. Ребека стана от масата с надежда в сърцето, че баща й ще намери подходящ секретар и това ще й даде възможност по-скоро да започне новата си картина.

Имаше намерение да направи само няколко скици на своята бъдещо творение „Дамата от езерото“, но така беше погълната, че не забеляза как настъпи обяд и беше дошло време да пусне няколко съобщения във вестника за секретар. Все пак времето минаваше и тя закъсняваше ужасно много. Проклятие, всичко пропадна! Настроението й се развали, а най-лошото от всичко, работата над картината не вървеше добре.

Ребека се изправи и се протегна, разтягайки схванатите си ръце зад гърба, след това прекоси стаята с отсечен таван и отиде до прозореца, докато държеше скицника в ръце.

Ателието й заемаше половината таванска стая и беше нейната светая светих. Никой не можеше да влиза в нея без нейно разрешение, дори баща й.

Ребека седеше на прозореца. Къщата им се намираше на ъгъл и тя можеше да види улицата превъзходно. На „Хил Стрийт“ стояха съседски слуги и отчаяно флиртуваха. Прислужница с дръзки очи примамваше в мрежите си едно сладко лакейче.

Ребека отвори скицника и с бързи щрихи нанесе на листа високото деколте и подканващите й очи. С течение на времето смяташе на направи серия от портрети на влюбени. Може би по този начин самата тя щеше да разбере тези мистериозни и примамливи чувства.

Отново погледна през прозореца и видя уличен търговец на плодове, бутащ износената на вид количка по „Уевертън стрийт“. Дрипавият старец беше постоянен обитател на тези места. Баща й неведнъж го бе канил да позира за своите мащабни платна. Коларят беше поласкан, че по този начин ще се прослави през вековете.

Ребека се канеше да напусне мястото си до прозореца, когато изведнъж забеляза един мъж да завива на „Уевертън стрийт“. Походката му привлече вниманието й: решителна, самоуверена и малко арогантна. И макар че беше облечен като джентълмен, със силното си телосложение повече приличаше на обикновен гражданин. Тази странна комбинация й се стори изключително интересна.

Мъжът спря на ъгъла на „Хил стрийт“. Дъхът й секна, когато той се обърна и разкри лицето си. Непознатият не беше красив, по-скоро обратното. Чертите му бяха остри, почти груби; покрай едната буза, обрамчена с гъсти тъмни коси, минаваше тънък белег, но в целия му облик се усещаше вродено благородство. Е, точно като пират от Мейфеър. Ребека не можеше да откъсне очите си от него.

След като постоя известно време на едно място, той продължи напред. Моливът на Ребека се движеше ловко върху хартията. Мъжът вече се беше скрил от погледа й, но тя продължаваше да вижда вдъхновението си. Бе успяла да улови чертите на лицето му, но загадъчното му изражение си остана мистериозно.

Ребека погледна през прозореца, възнамерявайки да го повика и да го помоли да позира за момент, но той не се виждаше никъде. Въздъхна тежко, съжалявайки, че не се бе сетила да изскочи на улицата и да го настигне. Какво поразително лице! Може би някога щеше да си го спомни. Толкова много искаше да се надява на това.

Кенет спря от противоположната страна на дома на Ситън. Съдейки по къщата му, портретите на известния художник трябва да са добре платени. Просторната къща в Мейфеър^[1], където живееше по-голямата част от висшето общество, сигурно му струваше цяло състояние. Интересно как изглеждаше дома отвътре? Независимо от факта, че лорд Боудън го смяташе за шпионин, Кенет като военен офицер беше известен със способността си да язди добре, точно да определи местонахождението на врага и да го картографира. Но, както сега, никога не е било нужно да се промъква в тила на противника по такъв необичаен начин.

Решително стиснал устни, Кенет прекоси улицата. Работата не му харесваше, но заради спасението на Бет и Сатертън беше готов на всякаква измама и предателство. Можеше само да се надява, че с божията помощ всичко скоро щеше да се изясни. Виновен ли е Ситън или не, не го интересуваше, искаше само всичко това да свърши възможно по-скоро.

Кенет почука на вратата за известно време и започна да се безпокои, че Ситън сигурно е извън града, когато тя най-сетне се отвори и на прага се появи млада девойка.

— Да, сър? — каза тя, опитвайки се да си поеме въздух, сякаш бе пробягала дълго разстояние.

— Аз съм капитан Уайлдинг — каза Кенет със звучен глас. — Трябва да се видя със сър Антъни.

Внушителният му вид пораждаше в момичето страхопочитание и тя направи реверанс.

— Заповядайте, сър.

Прислужницата го поведе към ателието на горния етаж, разположено в дъното на къщата.

— Сър Антъни, капитан Уайлдинг желае да ви види! — обяви момичето и веднага излезе.

Кенет пристъпи в помещението и моментално усети мириса на парлива смес от сода каустик, ленено масло и терпентин. Въпреки удобните столове и дивани, стаята си беше художническо ателие. През високите сводести прозорци струеше мека светлина, а две от стените бяха окичени с разнообразни платна.

На Кенет му се прииска да разгледа картините по-отблизо, но реши, че на първо място бе работата, а после удоволствието. Погледна към далечния край на ателието, където на кадифения диван лежеше една полугола жена. При вида на Кенет скучаещото й изражение се оживи.

Кенет едва плъзна поглед по разположения на дивана модел, след което се съсредоточи върху платното. Безупречно облечен в официалното си дневно облекло на джентълмен, сър Антъни Ситън стоеше пред статива в центъра на стаята и държеше в едната си ръка палитра, а в другата дълга четка. Формата и цвета на косата му изглеждаха като тези на по-големия му брат, но бе по-строен и по-пъргав.

Без да обръща и ни най-малко внимание на неканения гост, Ситън продължаваше да нанася изящни щрихи върху платното. Кенет прочисти гърло.

— Какво става, дявол да го вземе, и какво търсите в моето ателие? — недоволно попита сър Антъни, без да вдига поглед от платното.

— Казвам се Кенет Уайлдинг. Един от вашите приятели ми каза, че спешно се нуждаете от секретар.

Очите на художника най-накрая погледнаха към неканения гост и премигнаха в изненада.

— Кой идиот си е позволил подобно нещо? Фрейзър? Търнър? Хамптън?

— Джентълменът помоли да не се споменава името му.

— Най-вероятно е бил Фрейзър. — Сър Антъни оценяващо погледна Кенет. — Какво е образованието ви, господин Уайлдинг?

— На мен ми изглежда много опитен — изкикоти се моделът, очаровано гледайки към скута му.

— Това няма да влиза в задълженията му, Лавиния — сухо отбеляза художникът. — Моят секретар трябва да бъде умен и енергичен, но преди всичко трябва да притежава дар слово.

Тъй като трябваше да премълчи за титлата си, Кенет реши да бъде честен за всичко останало, затова отговори:

— Преди две седмици бях капитан на пехотна бригада. Там придобих богат опит. Това се отнася до умението ми да ръководя хора. Освен това съм служил и като адютант при генерал и съм се научил да поддържам добър ред.

— Заинтригувахте ме, капитан Уайлдинг. — Сър Антъни остави палитрата и четката на малката масичка, стояща от лявата му страна. — Лавиния, отиди да пийнеш чай, а аз ще си поговоря с човека.

Моделът неохотно се изправи и се наметна с копринена роба. С бавни крачки тя се понесе покрай Кенет, докосвайки краката му с дългата до пода роба. Откритото деколте не скриваше пищните й гърди. Хвърли му една обещаваща усмивка и напусна ателието. Когато вратата се затвори след нея, Ситън погледна към своя гост.

— Защо офицер от армията би искал да стане секретар? — недоверчиво попита той.

— Имам нужда от работа — кратко отговори Кенет. — Сега, когато войната приключи, много офицери останаха безработни.

Лицето на сър Антъни стана добродушно.

— Смятам, че е позорно такова отношение към войниците, спасили цивилизацията от корсиканското чудовище. — Явно се колебаеше, тъй като погледна с недоверчив поглед силната фигура на своя гост. — Все пак не мога да наема секретар, който не е запознат с изкуството.

Кенет вече беше свикнал да го приемат като човек, който е само пакет от мускули.

— Винаги съм се интересувал от изкуството и когато бях на континента, ми се удаде възможност да се запозная с работата на велики майстори. Виждал съм фрески в църквите на Холандия и Белгия. В парижкия „Лувър“ имах щастието да се любувам на най-големите произведения на световното изкуство, събрани там по време на войната, които след това бяха върнати в страните си.

— Всичкото това знание е твърде повърхностно, — отбеляза художникът. — Дори непрекъснато да гледате морето, няма да се научите да плувате. Е, да видим колко сте добър в изкуството. Следвайте ме.

Ситън се приближи към двойната врата и я отвори. Кенет влезе в стаята и застана на прага. Непосредствено пред него висеше най-известното платно на сър Антъни.

— Позната ли ви е тази картина, капитан Уайлдинг?

Кенет усети как устата му пресъхна.

— Всеки във Великобритания е видял поне една репродукция на вашата картина „Хораций на моста“, но черно-белите копия не отразяват и най-малка част от това, което виждам. Това е страхотно!

Кенет с благоговение разглеждаше картината. Цялата лява част заемаше фигурата на Хораций.

Зад него можеше да се види моста над Тибър. В края му бяха изобразени двама римляни, издигащи заграждения, за да не пропуснат врага. Откъм широката предна част на моста настъпваха вражески войски; изглеждаше, че само единствен Хораций възпрепятстваше тяхната атака.

— Разкажете ми за картината — каза сър Антъни.

Въпросът беше повдигнат неправилно, така че Кенет реши да прояви повече предпазливост.

— Технически е изпълнена великолепно. Вашият стил на рисуване напомня картините на Жак Луи Давид.

Ситън изсумтя.

— Нищо подобно. Стилът ми е на много по-високо ниво. Давид е просто надут френски занаятчия, а също така и размирник.

„От скромност Ситън няма да умре“ — помисли си Кенет и продължи:

— Виждал съм друго тълкувание на тази тема. Там Хораций беше изобразен като закален боец. На вашето платно той изглежда като момче, което придава особено остро възприятие на картината. Никога не е участвал в сражения и затова малко се страхува. По очите му се вижда, че съжалява, че ще напусне този живот, който още не е опознал, с всяка извивка на тялото му, всеки мускул говори за това, че той ще остане до края, каквото и да му струва.

— Чудесно, капитане. — Сър Антъни погледна от картината към Кенет. — Какъв е скритият смисъл на тази картина?

Изпитът беше лесен.

— Хораций изразява тук Великобритания, противопоставяща се на Франция. Един художник просто би придал черти на Наполеон, но вие сте подходили по-изкусно, давайки слаб намек за Бонапарт, но в съзнанието на всеки, гледащ картината, неволно ще възниква образа на французина.

— Казаха ми, че никога преди това не са се продавали репродукции на картини на историческа тема така добре, както моята. — Сър Антъни погледна замислено в работата си. — Картините на историческа тема се явяват връх в изкуството. Те възпитават, повдигат духа на нацията, призовават към подвиг. Бих искал да рисувам само такива картини, но, уви, тогава бих умрял от глад. — Ситън се обърна на пети и се върна в ателието. — Всеки англичанин от средната класа се чувства задължен да има в дома си един свой портрет или някакъв пейзаж. Просто е срамота.

Ситън отиде в другия край на ателието и дръпна покривалото на една от картините. Тя беше почти завършена и представляваше семеен портрет на мъж с орлов нос, неговата руса жена и малко момченце между тях, което с едната си ръка държеше майката, а с другата се беше вкопчило в козината на кокер шпаньол.

— Какво мислите за това, капитан Уайлдинг? Аз, художник по божията воля, какъвто не е раждала Англия, съм принуден да търгувам с таланта си, създавайки портрети на херцози и херцогини, за да храня себе си и дъщеря си.

Въпреки гневните думи, личеше си, че Ситън харесваше портрета и очакваше похвала.

— Вие сте лъжец, сър Антъни — рискува да каже Кенет.

Челюстта на Ситън увисна.

— Как се осмелявате, сър! — извика той.

Кенет невъзмутимо посочи портрета.

— Вие го наричате безсмислица, а сте го нарисували с любов. Превъзходна композиция и цветове, но най-главното — удало ви се е да предадете нежността, която съществува между членовете на семейството; чувства се, че мъжът е готов на всичко в името на своята жена и своя син. Невъзможно е да нарисувате такъв портрет с такава нежност и сила на въображението, ако вие действително ненавиждате работата си. Вярвам, че в сърцето си харесвате да рисувате портрети, но не смеете да си го признаете пред себе си, и освен това вашите приятели художници са ви убедили, че само историческите теми са достойна тема за художника.

Сър Антъни изглеждаше така сякаш са го ударили с бухалка по главата. Постепенно по застиналото му лице се появи слаба усмивка.

— Правилно сте забелязали — заключи той. — Опасявам се, че за това не се досеща дори дъщеря ми. Вие минахте изпитанието, капитане. Ще ви поставя добра оценка.

Кенет чувстваше, че не се бе опозорил, и че забележките му са били разумни, но очарован от разговора за изкуство, който винаги му е доставял удоволствие, той можеше да отиде твърде далече, и да разкрие себе си.

— Простете, ако съм ви оскърбил, сър Антъни. Не трябваше да правя това.

— Не скромничете, капитане. Не ви отива.

Като добър портретист сър Антъни имаше чудесен усет и с него трябваше да бъде много внимателен.

— Аз не се правех на скромен — отговори Кенет, — просто нямам навик да бъда груб.

— В тази къща само на мен се разрешава да съм груб — каза Ситън. — Това пречи на работата. Тъй като не успявам да си намеря добър иконом или управител, секретарят ми, освен своите задължения, трябваше да изпълнява и тази работа. Освен това ще ви се наложи да разхождате моя кон, когато съм много зает. Поради всички тези причини трябва да останете в моята къща. Вашата заплата ще бъде в размер на двеста паунда годишно. Кога ще можете да започнете?

Кенет беше неописуемо щастлив, че всичко бе минало така лесно.

— Веднага след като си взема нещата от хотела, където ги оставих — каза той.

— Ще изпратим за тях лакей. — Сър Антъни дръпна шнур, на който висеше звънче. — Моята дъщеря Ребека ще ви разкаже за вашите задължения. По всички въпроси се обръщайте към нея, а не към мен. Вярно е, че тя не обича, когато я отвличат от работата й, така че се опитайте възможно най-скоро да навлезете в работата си. Всяка сутрин с вас ще се занимаваме един час с работата и аз ще ви диктувам писма. След това ще настоявам да не ме безпокоят до следващото утро. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Кенет, без да може да устои на иронията.

— Днес съм в настроение да отмина вашето остроумие, но не ви съветвам в бъдеще да го правите.

Опитвайки се да бъде любезен, Кенет каза:

— Мисля, че ще загубя желанието си да бъда остроумен, когато потъна в работа.

— Не изглеждате като моя бивш секретар, капитане — с усмивка отбеляза сър Антъни. — Мисля, че ще станем приятели, но не мога да ви обещая леко отношение.

Вратата се отвори и в ателието като вихрушка влетя малка на ръст жена. Облечена по-скоро небрежно, с рошава кестенява коса, набързо събрана на тила, с черни петна по високите скули, тя се държеше с неподражаема увереност. Беше очевидно, че тя е стопанката на къщата.

— Ти ли ми позвъни, татко? — попита тя.

— Да, скъпа моя. Запознай се с новия ни секретар, капитан Уайлдинг.

Ребека Ситън се обърна към Кенет и втренчено го разгледа от главата до петите. Проницателните й очи сякаш го пронизваха. Беше красива, но не в общоприетия смисъл, „стара мома, загубила девствеността си“, с кафяви очи, светещи с ум и енергия, тя беше човек, който не можеше да се забрави лесно.

От нея можеше да очаква всичко и най-вече сериозни неприятности.

Глава 4

Господи, това бе същият пират! Ребека не можеше да откъсне поглед от мъжа, стоящ до баща й. От близо той беше още по-впечатляващ. Изглеждаше могъщ и опасен като вълк сред стадо овце.

— Този човек е твой секретар? Ти сигурно се шегуваш?

От изненада веждите на баща й подскочиха нагоре.

— Мислех, че ще се зарадваш, че най-накрая намерих заместник.

Осъзнавайки своята нетактичност, Ребека реши да поправи грешката си.

— Извинете, капитан… Уайлдър, нали така? Просто не приличате на нито един секретар, които съм виждала досега.

— Уайлдинг, мис Ситън. На вашите услуги. — Кенет учтиво се поклони. — Съжалявам, че по-скоро приличам на боксьор, отколкото на джентълмен, но затова нищо не може да се направи.

Дълбокият му глас беше вълнуващ, речта възпитана. Но защо не можеше да му се довери? Може би заради студения поглед в сивите му очи, които сякаш бяха от стомана. Или защото такъв силен човек нямаше място в тази къща, където царяха изкуството и живописта? Дори самото му присъствие беше чуждо. Ребека тревожно погледна баща си.

— Не се безпокой, скъпа, капитан Уайлдинг е образован човек. Той ще започне работа веднага. Покажи му къщата и обясни задълженията му. Капитане, ще се срещнем в кабинета ми в четири часа и ще ви запозная с документацията. — Давайки последните си нареждания, сър Антъни отиде до статива. — Доведете ми Лавиния. Трябва да продължим работата си.

Ако не беше присъствието на пирата, Ребека непременно щеше да разубеди баща си, но какво толкова, след като вече бе решено. По дяволите неговата непредсказуемост! Изглежда, че неговият патриотичен дух е надделял над здравия разум.

— Добре — неохотно се съгласи Ребека. — Последвайте ме, капитан Уайлдинг. Първо ще ви покажа вашата стая.

Кенет мълчаливо последва Ребека.

— Вие в армията ли сте служили, капитане? — попита тя, изкачвайки се нагоре по стълбите.

— Да, в стрелковата бригада.

— Баща ми предупреди ли ви, че голяма част от работата ви ще е свързана с домакинството? Трудно е да се заемеш с такава работа след военна служба. Може би тя няма да ви хареса.

— Това не е толкова трудно. И във военната служба, и в къщата е нужно да командваш хора.

— Може да се окаже, че с жените е доста по-сложно — сухо отбеляза Ребека.

— Мога да се справя.

Той изглеждаше като човек, който имаше много опит в отношенията с жени, но това не го издигна в очите на Ребека. Тя със съжаление си помисли за предишните секретари на баща си. Всички те бяха млади хора с приятна външност и от добри семейства. С тях й беше лесно да работи, и най-важното, в тях нямаше нищо пиратско.

— Аз, разбира се, нямам нищо против многобройните домакински задължения, но извинете любопитството ми, защо вие не се занимавате с това?

— Не обичам да си губя времето в домакинска работа — изсъска Ребека през стиснати зъби.

— Май не ме харесвате, мис Ситън, така ли е? — попита Кенет, жегвайки я с неласкателния си тон.

Този човек ставаше груб. Е, щом ще е така, нямаше да се церемони. Ребека спря и се обърна с лице към него. Той стоеше на стъпалото по-надолу и очите им бяха на едно и също ниво. Можеше да почувства внушителната му сила. Искаше й се да се отдалечи от него колкото се може по-далеч, но се пребори с това желание.

— Как мога да ви харесвам или да не ви харесвам, когато ви виждам за първи път?

— Един човек може и да не ви хареса от пръв поглед. А аз чувствам, че сте недоволна от избора на баща си.

— Вие повече приличате на мародер, отколкото на секретар — пошегува се Ребека. — Познавам баща си, предполагам, че е забравил да ви попита за препоръки. Как разбрахте за това място?

Очите на Кенет станаха непроницаеми.

— Каза ми един приятел на баща ви.

— Кой?

— Джентълменът иска да остане анонимен.

Това беше присъщо за някой от смахнатите приятели на сър Антъни.

— В себе си имате ли препоръки? Може ли някой да потвърди, че не сте престъпник или крадец?

Кенет присви очи.

— Не — отговори той, — въпреки че ако изчакате, малко ще взема препоръка от херцог Уелингтън. Ние сме стари приятели и той ме намира за напълно порядъчен човек.

Отговорът прозвуча сухо, но подейства убедително. В желанието си да приключи този неприятен разговор, Ребека каза:

— Мисля, че няма нужда да безпокоим херцога за такова дребно нещо.

Ребека не можеше да свали поглед от капитана, лицето му просто я хипнотизираше. Сиви, с тъмна ивица по края, очите му проникваха директно в душата й. Сякаш той виждаше през нея. Тъмният загар не го е получил в Англия; около устата си имаше дълбоки бръчки, които говореха за упорство, и може би, за чувство за хумор. Някога в младежките си години, по всяка вероятност, е бил строен и гъвкав, но сега фигурата му беше станала мощна.

Напомняше й на вулкан — външно спокоен, но вътре кипяха адски пламъци.

— Намирате нещо интересно в мен? — попита капитанът.

— Винаги са ме интересували интересните лица. Особено жизнените.

Погледът на Ребека се спря на белега, тънка линия, преминаваща през бузата от ръба на тъмните коси до слепоочието. Това не беше белег, а просто тънка, едва забележима линия. На нея й се искаше да я докосне, да почувства каква е на допир.

— Това следа от сабя ли е? — попита тя. Въпросът беше нетактичен, но той не изглеждаше обиден.

— Да, получих я при Ватерло.

Значи е участвал в тези ужасни боеве. Тя смътно си спомни, че стрелковата бригада е била хвърлена в разгара на битката.

— Вие сте щастливец, че не сте наранили очите си.

— Така е — съгласи се Кенет, — но тъй като и без това никога не съм бил красавец, белегът въобще не ме притеснява.

Ако си мислеше, че ще я смути, то напразно се стараеше. Беше свикнала — все пак живееше в къща на художник.

— Грешите — замислено каза тя. — Този белег прави лицето ви по-интересно и забележително, като добро осветление, което удачно допълва картината. Много впечатляващо. Французинът ви е порязал добре.

Ребека се обърна и се заизкачва нагоре по стълбите, после зави по коридора.

— На този етаж са спалните. Тази е на татко, вляво е моята, а ето и вашата, с прозорци към градината.

Стаята на Кенет беше непосредствено до стаята на Ребека, разделяше ги само тънка стена. Твърде близо.

Ребека отвори вратата на спалнята му и веднага се смути, виждайки, в какво състояние е тя.

— Моля за извинение. Тук не всичко е почистено след напускането на Том Морли.

Ребека прекрасно знаеше, че стаята не е почистена, тъй като една от прислужничките винаги бягаше от работа, а другата, Бетси, не можеше да направи всичко наведнъж. Младата стопанка изобщо не се интересуваше от състоянието на домакинството. Тя имаше невероятната способност да не забелязва това, което не я интересуваше.

— Представете ми прислугата и аз ще дам нареждания, за да почистят — спокойно заяви Кенет.

— Почакайте още малко и ще ви запозная с прислугата.

Ребека прокара пръст през ръба на дървената ламперия и се намръщи, виждайки дебел слой прах. Домакинството наистина бе водено много лошо.

— Надявам се, че ще направите от тях образец на трудолюбие и подчинение.

— Мисля, че да, ако ми дадете правото да уволня най-небрежните слуги и да ги заменя с нови.

— Разбира се — свивайки рамене, Ребека се отправи към стълбите. — Там горе е мансардата, където се намират стаите на прислугата и моето ателие. Ако съм ви нужна, издърпайте червения шнур. Това е звънецът за моята стая.

— Значи така ви извика баща ви — каза Кенет, спомняйки си момента с шнура. — Ще откликнете ли толкова бързо и на моя призив?

Ребека леко се изчерви.

— Не — отговори рязко. — Надявам се, че ще се справяте със затрудненията сам.

С намръщен вид тя започна да се спуска по стълбите. Капитанът я дразнеше все повече и на нея й остана единствено да се надява, че работата на секретар скоро щеше да го отегчи.

По време на съвместната обиколка с Ребека из дома, Кенет полагаше много усилия да се съсредоточи върху обясненията й по повод неговите задължения. Младата дама беше интересна сама по себе си с острия си език и пронизителния си поглед и постоянно отвличаше вниманието му. Вниманието му отвличаха също така и произведенията на изкуството, които бяха навсякъде: живописи, акварели, графики и дори скулптури. Видният разкош го изуми като рева на френската оръдейна канонада в първите дни на войната. Платната на сър Антъни бяха окичени редом с други платна на не по-малко известни художници. Не бе изненадващо, че Ребека искаше да се увери в честността на новия секретар. Но, изглежда, тя все пак повярва в неговата порядъчност, макар че за всичко останало явно не го хареса.

Слязоха на първия етаж. Ребека го поведе към вътрешността на къщата и отвори врата към една малка стая.

— Това е кабинетът на баща ми, но скоро вие ще прекарвате повече време тук, отколкото той. Бюрото в ъгъла е вашето. Както сам виждате, има много работа, откакто Том Морли ни напусна.

И наистина, цялото бюро беше претрупано с документи, намиращи се в голям безпорядък.

— Сега разбирам защо баща ви наема първия човек, който му е под ръка, в качеството на свой секретар — каза Кенет.

— Татко отдавна искаше да замени Том. Наричаше го невежо кученце.

— Радвам се, че сър Антъни има по-високо мнение за моите способности — каза Кенет със сериозен тон.

Ребека отправи към него подозрителен поглед. Кенет мислено се наруга. Той трябваше да е изпълнителен, скромен секретар, и ако в близко бъдеще не се научеше да сдържа езика си, то в най-скоро време щеше да се окаже на улицата и да се сбогува със Сатертън!

Междувременно Ребека продължи:

— Адвокатът на баща ми води неговите финансови дела, а вие ще се занимавате с кореспонденцията и домакинските сметки. Счетоводните книги и другите сметки се намират в съседната стая.

Тя извади от чекмеджето на секретарското бюро ключове и отвори вратата. Хвърляйки поглед към счетоводните книги, Кенет видя, че те по нищо не се отличават от тези в армията. С тази работа щеше да се справи.

Ребека му връчи ключа и се отправи към изхода. Кенет застана до вратата и понечи да я последва, но тогава погледът му бе привлечен от един портрет, закачен над бюрото на сър Антъни. На фона на едва различим пейзаж той видя поразително красива жена в зряла възраст, с пакостливи очи и разпилени по раменете червени коси.

Кенет погледна към своята придружителка, след това погледна отново към портрета. Жената беше превъплъщение на Ребека Ситън. Без всякакво съмнение това беше портрет на покойната лейди Ситън и Кенет беше готов да се закълне, че сър Антъни го е рисувал с любов. За това говореше всеки внимателно изписан детайл, и просто не беше за вярване, че такава любов би могла да прерасне в омраза, приключила с убийство.

Почувствала, че Кенет изостава, Ребека погледна назад.

— Сигурен съм, че това е вашата майка — каза Кенет, решил, че е време да се захване с работа.

Пръстите на Ребека, хванали дръжката на вратата, побеляха.

— Портретът беше рисуван в Рейвънсбърг, нашето имение на Езерния край.

— Не съм чувал да сте споменавали името на майка си, — внимателно отбеляза Кенет. — Може би вече не е сред живите?

Ребека обърна гръб и отвърна:

— Това се случи през август миналата година.

— Приемете моите съболезнования. — Кенет отново погледна портрета. — А какво се е случило с нея? Внезапно заболяване? На портрета изглежда съвършено здрава и силна.

— Нещастен случай — отвърна Ребека с дрезгав глас. — Странен и нелеп нещастен случай. — Тя се обърна и излезе от стаята. — Нека да слезем долу, ще ви запозная с прислугата.

Кенет тръгна след Ребека, задавайки си въпроса каква беше тази тъга в гласа й: беше ли това искрена скръб или съмнение, терзаещо душата й за преждевременната смърт на майка й? Ако баща й действително бе убил жена си, то бе трудно да си представи какъв ужас изпитваше тази млада жена.

Кенет се задържа на вратата и погледна отново към портрета. В лейди Ситън имаше същата скрита съблазън, както при дъщеря й. Защо Ребека Ситън по всякакъв начин потискаше тази част от своята природа? Интересно как би изглеждала с разпилени по раменете кестеняви коси, деликатно обгърнали слабото й лице и изящно тяло?

Проклятие! Кенет шумно затвори вратата. Нямаше право да мисли за дъщерята на човека, когото смята да погуби. Слава богу, че бе съвсем лишена от способността да флиртува. Даже напротив, цялата бе шипове и тръни. И все пак имаше нещо в нея, което го привличаше.

По пътя към стълбите, които водеха към кухнята и стаите на прислугата, те погледнаха в предната трапезария.

— Тъй като секретарите са джентълмени, то вие, естествено, ще се храните с мен и баща ми — каза Ребека с обичайния си саркастичен начин.

Кенет не можеше да не се досети, че младата жена е с много ниско мнение за новия секретар.

С удоволствие би го изпратила да почиства конюшните, вместо да стои в кабинета на баща й. Кенет си спомни думите на лорд Боудън за нейния любовник, с когото била избягала от къщи — „непризнат поет“. Най-вероятно на мис Ситън й харесват анемични и многословни мъже. Въпреки че бе по-вероятно злополучно завършилият романс завинаги да я е отвратил от противоположния пол.

Картината, която висеше над бюфета, прекъсна мислите на Кенет и той застина на място. Улавяйки нетърпеливия поглед на Ребека, той реши, че е необходимо да оправдае своето забавяне.

— Моля за извинение, но в дома ви се чувствам като в „Лувър“-а. Как можете да ядете, гледайки това чудо?

Мисълта, че той може би наистина разбираше от изкуство, така порази Ребека, че тя неволно смекчи резкия си тон.

— Вие сте абсолютно прав — каза тя, — когато за пръв път я донесоха, аз цяла седмица не можах да преглътна и залък. Платното се нарича „Атака на кон“ и е включена в серията „Ватерло“, състояща се от четири платна, над които татко работи през последните шест месеца. Надява се да постави и четирите картини в Кралската академия на изкуствата тази година.

Огромното платно изобразяваше половин дузина конници, галопиращи на силни коне право към гледащия картината. Тежките, застрашителните копита и проблясващите на слънцето саби като че ли бяха на път да разкъсат платното, предизвиквайки кървав бой. По гърба на Кенет пробягаха тръпки.

— Удивително. И въпреки че не е много реалистично, пред погледа ми се появяват картини от атаката на френската кавалерия.

Ребека се намръщи.

— Какво означава „не е реалистично“? — попита тя. — По молба на баща ми бяха осигурени кавалеристи от Кралската кавалерийска гвардия, и той ги заставяше отново и отново да пускат конете към него с пълна сила. Татко направи много точни скици. Чудо е как той самият не загина под конските копита.

— Художникът така е групирал конете, че изглежда невъзможно при истинска атака, — обясни Кенет, — но в тази неточност се крие силата на картината. Нямаше да е толкова въздействаща, ако конете бяха разпръснати, както се случва по време на бой. Художникът е успял да предаде най-важното — чувството на човек, когато върху него връхлита атакуваща кавалерия.

— Баща ми винаги е казвал, че в картината е важна реалността, а техниката на рисуване отстъпва на втори план.

Ребека замислено поклати глава и с жест покани Кенет да я последва. Те влязоха в стаята до столовата, където обикновено сервираха закуската.

— Ето още една батална картина, но на друга тема. На нея е изобразена Бодисея, кралицата войн, в навечерието на своето последно сражение с римляните. Какво мислите за тази картина?

Кенет внимателно разгледа платното. На него беше изобразена червенокоса, с езически вид жена, с копие в едната ръка и повдигнат меч в другата. Гърбът й беше извит, лицето обърнато към войската, която тя призоваваше към последна смъртоносна битка; вятърът развяваше бялата й дреха и наметалото от вълчи кожи. Тя силно приличаше на дивата, пряма Ребека — най-вероятно заради цвета на косите.

— За войн тя не е много убедителна, но като символ на смелост, непреклонност и стремеж към свобода е великолепна.

— Защо е недостатъчно убедителна?

— Твърде крехка е, за да държи такова оръжие, и няма нито един белег. Този, който постоянно се е сражавал с римляните, сигурно има поне един белег от рана.

Ребека погледна лицето му, след това ръцете и китките му, и едва сега забеляза, че те са покрити с множество белези и ожулвания.

— Разбирам за какво става дума — каза тя. — От вас ще стане добър консултант по батална живопис.

Кенет прие тромавият й комплимент като знак за помирение. Той погледна отново картината и започна да разсъждава на глас:

— Картината е забележителна, но по стил се отличава от другите на сър Антъни. Сменил е стила си? По-скоро това е драматична композиция и наситеността на цветове са същите, но линиите са по-меки и поетични.

Ребека мълчеше и, завъртайки се, погледна събеседника си. Какво бе това, още едно изпитание? Кенет погледна към ъгъла на картината, където обикновено сър Антъни оставяше инициалите си А.С., но там сега стояха други букви — Р.С. Изглежда авторът на картината не бе някой друг, а самата Ребека Ситън.

— Боже мой, това ваша картина ли е?

— Какво толкова ви изненадва? — гневно попита Ребека. — Или вие принадлежите към този вид мъже, които смятат, че живописта не е за жени.

Поразен, Кенет погледна картината с други очи.

— Съвсем не. Просто нямах и най-малка представа, че вие също сте художник. При това толкова добър!

По техника на рисуване беше сходна с тази на баща й, но нищо повече. Как не се бе досетил веднага, че и тя е художничка! Наистина беше дъщеря на баща си. Само при него би могла да получи такова блестящо обучение по рисуване.

— Сега вече разбирам защо не искате да губите времето си в домакинска работа. Би било престъпление да се погуби такъв талант.

На Кенет му се стори, че Ребека се смути, но бързо се взе в ръце, и както винаги, рязко отвърна:

— Логично е. Ето защо е толкова важно за нас за домакинството да се грижи сериозен човек.

По изражението на лицето й Кенет разбра, че не го смяташе за такъв. Време беше да покаже, че и той не е лесна мишена.

— Преди да ме запознаете с прислугата, бих искал да знам от колко човека се състои.

Ребека се замисли за миг.

— В момента работят четири жени и трима мъже.

— От колко време ви служат?

— Кочияшът, Хелпс, е от доста време при нас. Останалите ни служат от няколко месеца.

Жалко. Слугите биха могли да помогнат при получаване на повече нужни сведения. Кенет реши да се заеме с коларя.

— Защо имате толкова много слуги? — попита той. — И защо досега не бяхте наели управител?

— Мама предпочиташе да води домакинството сама. След нейната смърт всичко се влоши и потъна в отчаяние. Баща ми… той просто не беше на себе си от мъка. Аз се опитах да наема двама управители, но никой не разбираше как трябва да се води домакинство в къща на художник. Баща ми е много придирчив и нито ден не желае да търпи слуги, от които е недоволен. Някои си тръгват сами, не издържайки на атмосферата, царяща в къщата. Том Морли се справяше с прислугата, но след неговото тръгване те съвсем се разпуснаха.

— Сега имате ли нужда от прислуга?

— Спешно се нуждаем от готвач и иконом. — Очите на Ребека блеснаха хитро. — Скоро ще дойдат двама души, които искат мястото на готвача. Всичко е във ваши ръце: говорете с тях и изберете.

Кенет кимна, съгласявайки се, а погледът му бе такъв, сякаш винаги се бе занимавал с наемането на прислуга. Само да можеха да го видят полковите му другари!

Глава 5

Когато Ребека, придружена от Кенет, влезе в стаята на прислугата близо до кухнята, слугите блажено пиеха чай и хапваха сандвичи. Разговорът веднага стихна и шест чифта очи се спряха на неканения гост. Присъстваха всички слуги, с изключение на кочияша Хелпс.

— Това е капитан Уайлдинг, новият секретар на сър Антъни — сухо каза Ребека. — От сега нататък ще изпълнявате неговите нареждания. — Тя кимна в посока на Кенет, прехвърляйки му цялата отговорност.

Кенет огледа слугите и една от прислужниците с хитър поглед весело се изхили. Уайлдинг я погледна и усмивката й моментално изчезна. Всички мълчаха. Внезапно една нисичка прислужница, тази, която нито минута не бе оставала без работа, се повдигна от стола. Останалите последваха примера й. Пред очите на Ребека всички слуги се наредиха „мирно“ и сякаш се превърнаха в малък отряд дисциплинирани войници.

— Предишните заповеди се отменят — каза капитан Уайлдинг с недопускащ възражение тон. — На който не му харесва да работи, може да си потърси друго място. По всички въпроси и жалби се обръщайте само към мен. В никакъв случай не е позволено да се безпокои сър Антъни и мис Ситън. Ясно ли е?

По лицата им беше очевидно, че всичко им е ясно. Кенет обходи слугите, научи имената им и отговорностите на всеки, след това ги освободи. Те напуснаха стаята един по един. По израженията им се виждаше, че капитанът им бе направил нужното впечатление. Ребека беше изумена от резултата.

Също така капитанът решително се зае с двамата желаещи да заемат мястото на готвача. Първият беше много уважаван французин. Поглеждайки препоръчителните му писма, Уайлдинг поиска французина да сготви нещо за него и мис Ситън. Обиден, че се съмняват в способностите му и го подлагат на изпит, французинът напусна веднага къщата.

Следващият беше закръглена, добродушна жена, също французойка. Препоръчителните й писма не бяха толкова впечатляващи, както на предшественика й, обаче, когато я помолиха да покаже своите умения, тя се замисли за минута, и без да се бави, пристъпи към работа. След двадесет минути им предложи пухкав омлет и топло кафе.

Съмненията на Ребека по повод способността му да наема се изпариха с първото парченце омлет.

— Отлично. — Тя сложи в устата си още едно парченце. — Хареса ми, че направи към омлета сос от черешово вино. Ще работи ли при нас?

Капитан Уайлдинг, който седеше на масата срещу Ребека, сложи в устата си голямо парче омлет.

— Да — отговори той. — Мадам Брюнел премина трите теста.

— Защо три? — попита Ребека, заемайки се с омлета.

— Първото и най-главно нейно качество е отношението й към работата. Тя също можеше да се обиди и да си тръгне. — Капитанът отпи голяма глътка от хубавото кафе. — Второ, тя е изобретателна. В рамките на няколко минути съобрази какво може да направи от продуктите, които й бяха под ръка, и ги използва правилно. И накрая — резултатът. Той надмина всички очаквания.

Ръката на Ребека застина на половината път до устата й.

— Нима способността да умее да готви не е най-важното? — попита тя.

— Уменията се пропиляват, ако някой е твърде темпераментен, за да си върши работата. Отстъпчивият характер е не по-малко важен, особено в дом, където и без това си има достатъчно грижи.

Замисляйки се, Ребека разсеяно ровеше с вилица омлета. Новият секретар разбираше човешката природа добре, което не личеше по външния му вид, напомнящ на пристанищен работник. Освен това знаеше много за изкуството. Може би избора на сър Антъни не бе толкова лош. Тя стана от стола.

— Не започнахте зле, капитане. Ще се видим на вечеря.

— Значи минах вашия изпит? — попита Кенет, повдигайки вежди от изненада.

— Вас ви нае баща ми, не е моя работа да ви подлагам на изпит — небрежно отбеляза Ребека.

— Вие скромничите, мис Ситън — не можа да устои Кенет на иронията. — Сигурен съм, че баща ви няма да наеме секретар, ако вие решите да възразите.

— Напълно възможно е, но вие се харесахте на баща ми и аз си измивам ръцете.

Ребека още веднъж погледна Кенет внимателно. Какво се криеше зад това сурово лице? Сега той бе много учтив, но да е мек не бе в характера му. Какво го отличаваше от всички останали мъже, които познаваше? Никога нямаше да разбере, ако следеше всяка своя дума от страх да не бъде уволнен.

— Не ви се налага да сте толкова предпазлив — каза тя, поддавайки се на порива си. — Пред мен можете да изказвате свободно мнението си. Обещавам ви никога да не се възползвам от думите ви, за да ги обърна срещу вас.

— Вие ми предоставяте свобода на действие и разрешавате да бъда груб, праволинеен войник? — изненада се Кенет.

— Точно така.

В ясните сиви очи на Кенет се появи тайнствен блясък.

— И няма да се притесните, ако в мен се появи желание да ви целуна?

Ребека се изчерви.

— Не разбирам…

— Извинете ме, мис Ситън. Малко вероятно е, ако имам желание, да ви целуна. Аз просто исках да определя границите на позволеното.

— Вече ги преминахте. Надявам се в бъдеще да не се повтаря.

Ребека се обърна и тръгна към вратата. Определено характера му не можеше да се нарече мек, но за пръв път в живота си тя не знаеше какво я разстрои повече: обезсърчителното изявление по повод целувката или коментара, че това не са намеренията му.

* * *

Половин час преди срещата със сър Антъни, Кенет отиде в стаята си. Прислужницата беше почистила всичко до пълен блясък, а лакеят беше донесъл вещите му от хотела, където той бе прекарал нощта. Очевидно нямаше да има проблеми с прислугата, просто се бяха нуждаели от твърда ръка.

Кенет бързо разопакова вещите си и ги постави по местата им. По установен навик беше взел и папката си със скици. Постави я в дъното на шкафа, далеч от очите на прислугата. Обходи стаята с поглед, чувствайки се толкова уморен, като че ли бе извървял четиридесет мили. Хитростта също изискваше не малко напрежение.

Отиде до прозореца и се загледа в малката градина. От него се виждаха къщата и покривите на Мейфеър, най-модерният квартал на Лондон, който можеше да се опише като пулсиращото сърце на Великобритания. Докато Кенет посещаваше привилегированото училище „Хароу“, намиращо се на няколко мили от Лондон, той рядко се бе задържал в столицата повече от няколко дни. В младежките си години, когато младите мъже се бяха събирали за развлечения в града, тогава той бе напуснал страната.

Какво щеш да му донесе това посещение в Лондон? Недалеч оттук бе къщата на Хърмаяни, вдовстващата лейди Кимбъл, удобно живееща с парите, измъкнати от покойния й съпруг. Кенет молеше Бога пътищата им да не се пресекат. Дори след петнайсет години той не спря да мрази мащехата си.

Някъде наблизо беше имението на лорд Боудън, очакващ от него седмичен доклад. Въздъхвайки тежко, Кенет седна в креслото и се опита да обоснови впечатленията си, получени от дома на сър Антъни и неговите обитатели. Въпросът се оказа не толкова прост, както му се струваше. Сър Антъни беше арогантен и избухлив, но беше и оригинална, силна личност, за разлика от останалите. Трудно бе да се работи рамо до рамо с човек, знаейки, че се каниш да разрушиш живота му.

Кенет си припомни, че Ситън е обвинен от лорд Боудън в убийството на жена си, и в случай на потвърждаване на обвиненията, ще понесе заслуженото си наказание. Но способен ли бе сър Антъни на убийство? Може би да. Той е човек с избухлив характер, нетърпящ възражение, и в порив на гняв можеше да бъде опасен. Взимайки жена си на разходка покрай брега, той може да се е ядосал на нещо и това да е довело до фаталния край. Може и да не е имал намерение да я убива, но това непреднамерено убийство можеше също така да се дължи на избухналия му гняв; тогава върху него щеше да лежи косвена вина.

Но как щеше да се докаже такова престъпление, без да има свидетели? Необходимо бе да разбере какво се е случило в дома на Ситън в деня, когато бе умряла Елен, каква атмосфера бе царяла, как бе протекъл деня.

Кенет си спомни как се държеше Ребека, споменавайки „ужасния, нелеп нещастен случай“. Това беше повече от тъга. Не е изключено подозренията на Боудън да са напълно оправдани. Интересно, какво имаше тя предвид с думите „татко не беше на себе си“? Какво е това — мъка или вина?

Кенет се намръщи на своята нетактичност. Защо бе започнал този идиотски разговор за целувката? Ребека избяга от стаята като разгневена котка. Но, по дяволите, какво толкова го привличаше в тази жена. Разбира се, това не бе любов от пръв поглед; дори не беше сигурен, че въобще я харесва. И все пак с нейния остър език и необичайния й външен вид тя беше така привлекателна, че той не устоя и допусна грешка. Вече бе забравил какво е прилично общество и добри маниери и трябваше да се научи наново.

След прекараните два часа в дома на Ситън, Кенет стигна до заключението, че умението му да рисува е чисто аматьорско, но не можеше да се откаже от своите скромни способности. Взе молив и албума и на дневната светлина започна да скицира. Рисуването винаги го успокояваше, отвличаше го от мрачните мисли.

С бързи щрихи нарисува портрет на сладострастната Лавиния. Щеше да му послужи за добър модел на Венера. След известен размисъл Кенет нахвърли основните линии. Винаги са му харесвали красивите жени, но, странно, никога не се бе влюбвал в тях. Катрин Мелбърн, съпругата на един негов армейски приятел, която ги следваше през цяла Испания и Белгия, беше зашеметяваща жена: добра, любезна и необикновено красива. Той би дал живота си за нея и дъщеря й, но изпитваше само приятелство, дори и след като тя овдовя. Но Мария, яростно бореща се за свободата на Испания — нея наистина я обичаше.

Спомняйки си за Мария, Кенет си помисли, че тя имаше много общо с Ребека. И двете не бяха красавици, но нещо неуловимо ги правеше неповторими. И двете бяха целеустремени, и ако страстта на Мария беше свободата на Испания, то Ребека влагаше цялата си страст в изкуството. Единствено талантът сам по себе си не означаваше нищо, и за да си истински художник, бе нужно още вманиаченост и себеотрицание.

Именно тези черти го привличаха към жените. Мария обичаше Испания и бе отдала живота си за нея. Прекарваха заедно кратките минути на почивка и тя го обичаше страстно. Срещаха се рядко, но тези срещи бяха бурни. Кенет не можеше да си представи нормален живот с Мария, и все пак не се поддаде на това да й направи предложение.

С какво би се променил животът му, ако бе приела? Как тя самата би се променила? Може би сега щеше да е жива.

Неволно Кенет си спомни последната им среща и сърцето го заболя. Опита се да избяга от нарастващата скръб; какъв бе смисълът да си припомня миналото — нямаше да го върне. Сега трябваше да живее в настоящето и да мисли за Сатертън, Бет и нейното бъдеще.

Това разследване нямаше да е лесно. Необходимо беше да стане приятел с кочияша: той можеше да повдигне завесата над многото загадки; и освен това Кенет трябваше да открие Том Морли. Капитанът не омаловажаваше всичките трудности, които предстояха. Службата в разузнаването го бе научила да събира информация малко по малко, без да пренебрегва нищо. Той все още трябва да намери нужните хора.

С натежало сърце Кенет призна пред себе си, че най-голяма помощ щеше да му окаже Ребека. Тя знаеше това, с което слугите нямаше как да са наясно. Трябваше да спечели приятелството й. Да го спечели и да го предаде. Кенет се прокле тихо. Как му се искаше битката да е справедлива и да не се налага да прибягва до различни хитрости. Слизайки надолу, за да се срещне в кабинета със сър Антъни, Кенет за пореден път си пожела да не се беше забърквал в тази заплетена история.

* * *

— Изпратете любезни писма с напомняне за изплащане на дълга на хората, изброени в този списък. Повечето от тях са аристократи. По-простите хора не забравят да плащат сметките си. — Ровейки се из книжата, сър Антъни извади тетрадка с кожена подвързия. — Друга важна задача е да водите моя дневник. Обикновено аз записвам предстоящите събития на малки листчета.

Той отвори папка, в която имаше много такива документи.

— Трябва да пренесете всичко в моя дневник, като по този начин да има последователност на събитията.

Кенет взе дневника и прелисти страниците. С четливия си почерк Том Морли беше записал: „5 февруари, от 10 до 11 — херцог Кандовър със семейството си. Първите скици на фона на залязващото слънце“. Но в същия ден бяха отбелязани и два други сеанса; след това беше отбелязана среща с приятели и заседание в Кралската академия на изкуствата. Кенет почувства леко вълнение: по дневника можеше да проследи с какво се бе занимавал сър Антъни в деня на убийството на лейди Ситън.

Стараейки се да не издава вълнението си, Кенет отбеляза:

— Имате стегнат график.

— Бих казал дори прекалено много. Миналата година имах триста и шест срещи. Не ми достига време за историческите ми картини. — Ситън въздъхна. — Но как да откажа на една лейди да й нарисувам портрет, когато ме убеждава, че само аз най-добре мога да изразя нейната индивидуалност?

Кенет беше изкушен да разкрие на сър Антъни, че и той с удоволствие рисува портрети, и че именно те му позволяват да живее на широка нога, но се спря навреме.

— Други указания ще имате ли, сър?

— За днес достатъчно. — Сър Антъни се повдигна. — Диктовката за писмата ще оставим за утре сутринта. Достатъчна е и тази работа.

Кенет се канеше да попита с кое бе по-добре да започне, когато до вратата се дочуха стъпки и след кратко почукване в кабинета влязоха трима добре облечени по последна мода аристократи. Висок мъж с приятен външен вид и на възрастта на Ситън каза:

— Защо не си пред статива, Антъни?

— Подготвям новия си секретар, който провидението ми изпрати. — Ситън кимна в посока на Кенет. — Капитан Уайлдинг ми беше изпратен от един анонимен доброжелател, който знаел, че се нуждая спешно от секретар. На теб ли го дължа, Малкълм?

Малкълм измери Кенет с хитър, подозрителен поглед.

— Ако приятеля ти е решил да не разкрива името си, нека така да бъде — каза той.

Ситън кимна в съгласие. Изглеждаше доволен от отговора.

— Капитан Уайлдинг, това са мои приятели хитреци, които успяват да превърнат ателието ми в светски салон.

— Но само през втората половина на деня — отбеляза жена, която Кенет не бе забелязал зад гърба на Малкълм. Едва сега с удивление бе познал прекрасната Лавиния — игривата муза.

— Човек трябва да се чувства господар в дома си — отбеляза сър Антъни и стана да представи Кенет на своите приятели.

Кенет се усмихна и кимна с глава. Елегантният господин Малкълм се оказа лорд Фрейзър, добре известен портретист, рисуващ само портрети на джентълмени. Вторият мъж, с не висок ръст и усмихнато лице, беше не друг, а Джордж Хамптън, известен гравьор и собственик на най-известните магазини на гравюри и репродукции във Великобритания. Лавиния беше представена като лейди Клекстън. Кенет мълчаливо изучаваше лицата на представените му приятели на сър Антъни. Всички те трябваше добре да познават Елен Ситън.

След няколко минути на непринуден разговор Малкълм Фрейзър каза:

— Бихме искали да попитаме как върви работата на новата картина от серията „Ватерло“? Може ли да я видим?

Сър Антъни сви рамене.

— Аз почти не съм работил върху нея от последното ви посещение, но ако желаете да я видите, моля. — Той предложи ръката си на Лавиния. Преди компанията да стигне до ателието, на вратата се появи Ребека Ситън, разрошена дори повече, отколкото сутринта. Виждайки гостите, тя замръзна на вратата.

— Как е най-красивата художничка в Лондон? — с подчертана мудност попита лорд Фрейзър.

— Нямам ни най-малка представа — беше отговорът. — Може би вие знаете?

Лордът се засмя, малко ужилен от нейния отговор.

— За първи път срещам жена, която не обича на приема комплименти — каза той.

— Ако не подхвърляхте комплиментите си наляво и надясно, може би щях да ги приемам по-сериозно — саркастично отбеляза Ребека, покланяйки се на Лавиния и Джордж.

Няколко минути по-късно гостите се отправиха да видят една нова картина на сър Антъни.

— Ако не греша, вече сте се запознали с първите членове на салона Ситън.

Кенет учудено повдигна вежди.

— Сър Антъни ми каза, че приятелите му използват ателието като място за срещи, но аз помислих, че се шегува.

— Татко не обича да го безпокоят сутрин, но през деня с радост приема приятели, които идват да видят новите му картини и да побъбрят с него. Понякога може да бъде много уморително. — Ребека огледа стаята. — Да сте виждали една котка?

— Котка?

— Това е малко животно с четири лапи и опашка. — Тя погледна под бюрото на баща си. — Моята котка обича да се крие в тази стая.

Кенет за момент се замисли и си спомни, че когато разговаряше със сър Антъни, с ъгъла на окото си забеляза промъкваща се сянка. Отиде до шкафа, застана на колене и погледна под него. От там, без да мигат го гледаха чифт жълти светещи очи.

— Струва ми се, че вашият приятел е тук.

Ребека коленичи до Кенет.

— Е, хайде излез от тук, Гасти. Време е за вечеря.

Животното се протегна и бавно се запромъква. Беше голям котарак, с рошава сива козина, с ухапано ухо и неестествено къса опашка. Ребека промърмори нещо и сръчно го грабна в ръцете си. Нейното обикновено недоволно изражение стана нежно.

— Как го наричате, Гаст или Гасти? — попита Кенет.

— Името му е Грей Гаст, но аз го наричам Гасти. — Ребека нежно погали котката и тя замърка в отговор. — Той е обикновен уличен котарак, който ядеше близо до нашата кухня. Започнах да го храня, но едва след няколко месеца позволи да го погаля. Сега от него стана голям домашен любимец.

Кенет не беше очаквал от Ребека да се интересува така от съдбата на един уличен котарак и постъпката й му се стори неочаквано трогателна. Желаейки да я поласкае, и така да започне тяхното приятелство, той почеса котарака зад ухото.

— Чудесен дребосък, и при това смел. Изглежда не се страхува от хората. Докато гостите на баща ви бяха тук, той си спеше съвсем спокойно.

— Мисля, че вече свикна с нашите непрекъснати посетители. Тук идват много хора, но тези тримата, които видяхте, ни посещават най-често. Татко, Джордж и Малкълм са приятели от студентските години. Всички те са учили в академическата школа по живопис. Джордж е моят кръстник. Той прави гравюри по произведенията на татко.

— Неговите гравюри са чудесни и още повече прославят баща ви. — Кенет отново погали котката, която сега беше застанала на рамото на Ребека, и пръстите му случайно докоснаха бузата й. Кожата беше необичайно гладка и мека. — Виждал съм и преди Лавиния и реших, че е модел, която си изкарва прехраната с това. Не очаквах всъщност да е лейди Клекстън.

— Лавиния беше известна артистка и от време на време позираше на художници, но след това се омъжи за престарял баронет. Сега е богата вдовица и скандално известна. Не е приета във висшето общество, но е много популярна сред артистичните среди. — Ребека потърка бузата си в меката козина на котката. — Мисля, че е любовница на баща ми — добави тя, понижавайки глас.

Кенет стана бдително внимателен.

— Изненадах ли ви, капитане? — попита Ребека, забелязвайки внимателния блясък в очите му.

Кенет се опита да се вземе в ръце.

— Твърде дълго не съм бил в Англия и е възможно да съм изостанал. В миналите години на младите дами им беше забранено да обсъждат такива деликатни теми.

— Но аз не съм вече така млада, а и не съм дама — с усмивка отговори Ребека. — Репутацията ми отдавна е опетнена. Светът на изкуството ме приема като дъщеря на известен художник, но никога няма да бъда дама в прилично общество.

— Това успокоява ли ви, или все още превъзмогвате случилото се? — попита Кенет възможно най-нежно.

Ребека се замисли.

— Може би вече съм дошла на себе си. Не бях загрижена за репутацията си, докато не я загубих, а сега въобще не ме вълнува.

Кенет кимна и седна на стола.

— Нашите неуспехи ни правят по-силни.

— Мислите необикновено — каза Ребека, потърквайки буза в гърба на котката.

— И преди са ми го казвали — сухо отговори Кенет, — но никога не съм му придавал значение.

Ребека се усмихна и лицето й се разхубави.

— От моя страна това е комплимент, капитане.

Котката се премести на шията й и увисна като яка.

— Ще се видим на вечеря. В нашия дом съществува неписан закон — да се храним заедно. — Очите й се спряха на портрета на лейди Ситън. — Майка ми знаеше прекрасно, че с баща ми забравяме за всичко на света, когато се увлечем в работа, затова изискваше цялото семейство поне веднъж в деня да се събира за вечеря.

— Много приличате на нея.

— Не съвсем. Имаме еднакъв цвят на косата, но тя беше по-висока, почти колкото татко. — Ребека отмести поглед към портрета и приближи котката към себе си. — Освен това мама беше красавица.

Кенет искаше да каже, че тя също е красавица, но премълча, уплашен, че ще го приеме за груб ласкател.

Залязващото слънце осветяваше косите й и те грееха като пламъци. Всеки, който имаше очи, щеше да види в нея истинска красавица. Спомняйки си какво го е довело в тази къща, Кенет сякаш случайно попита:

— Лейди Ситън беше ли толкова очарователна, колкото е на портрета?

— Когато беше щастлива, всички около нея сияеха. А когато беше тъжна… — Ребека се замисли. — Всички го усещахме.

— Значи е била човек на настроенията.

Ребека внезапно прие хладен, затворен вид и се отправи към вратата, подхвърляйки през рамо:

— Това е присъщо за всички.

Почувства, че я бе засегнал дълбоко. Кенет помълча, размишлявайки как да поправи грешката си. Може би, щеше да предразположи младата жена повече към себе си, ако й разкажеше малко за живота си.

— Майка ми почина, когато бях на шестнадесет — тихо каза той. — Това беше най-страшната мъка в живота ми.

Ребека спря и тежко въздъхна.

— Това никога не се забравя. Това е рана за цял живот. Разкажете ми как е умряла.

— Тя умря бавно и мъчително от тежка болест. — Пред очите на Кенет се появиха тези ужасни години, ръцете му затрепереха, и той започна трескаво да подрежда книжата на масата. — Аз съм видял много смърт, но нито една от тях не остави в душата ми такава дълбока рана.

Кенет външно приличаше на баща си, но неговият темперамент беше с точност същия като този на Елизабет Уайлдинг. Първите му спомени бяха свързани с майка му. И сега виждаше нейните дълги елегантни пръсти, които водят по листа неговата малка ръка, опитвайки се да го научи да пише името си. От нея той наследи и страстта към рисуването, както и възприятието към обкръжаващия свят.

Макар че съпругът на Елизабет посвоему я обичаше, на него не му достигаше душевна сила, за да седне до леглото на умиращата му съпруга. Само от сина си тя чу думи на утеха и подкрепа. По време на трудните години Кенет бързо порасна. Мъката сплоти него и сестра му: те много се привързаха един към друг и тази връзка не угасна даже за времето на неговото отсъствие.

Котката замяука и отвлече Кенет от тъжните спомени. Разбра, че ръцете му безсмислено подреждат книжата. Погледна нагоре и срещна състраданието в очите на Ребека.

Той не се нуждаеше от нейното съжаление; лицето му се стегна и Кенет бързо стана.

— Баща ви ми каза, че трябва да водя неговия дневник. А къде се намира стария? Като го видя, бързо ще разбера как да започна.

— Попитайте баща ми. Нямам ни най-малка представа къде ги държи. Ще се видим на вечеря, капитане.

Гледаше я как тръгва, знаейки, че първото му впечатление бе правилно: тя бе опасна.

Ребека се спусна надолу към кухнята, за да нахрани котката. Тя винаги се разстройваше, когато разказваше за смъртта на своята майка, а разказът на капитана за смъртта на неговата майка още повече увеличи скръбта й. Оказа се, че той има душа и в нея се криеше изплашено момче, което беше неочаквано от кален в боевете, закоравял офицер.

Кенет просто разубеди Ребека. В началото той й се стори груб човек, нелишен от интелект, но сега тя видя в него състрадание и способност да възприема живота с мъдра философия. Тя не без умисъл му каза за своята загубена репутация, като зорко го наблюдаваше. Трябваше да отдаде дължимото на новия секретар: той не беше изненадан и не прояви излишно любопитство.

Нахранвайки котката, Ребека се качи в ателието си. Имаше половин час, за да се преоблече за вечеря, и докато можеше, щеше да нахвърли няколко скици на капитана.

Глава 6

Изпълнявайки условията на договора, Кенет пристигна при Боудън с отчет за първата седмица от пребиваването му в дома на Ситън. Той веднага беше поканен в кабинета на лорда. Виждайки Кенет, Боудън остави вестника и с жест предложи на госта да седне.

— Добър ден, лорд Кимбъл. Какво имате да ми кажете?

Кенет погледна отблизо възрастния джентълмен. Сега, вече малко повече научил за сър Антъни, той можеше с увереност да каже, че братята външно много си приличат; същата измършавялост, същият среден ръст, същите оформени черти на лицето. Но сър Антъни беше по-жив, общителен, с често променящо се настроение — от необуздана веселост до гневни изблици — и всичко това го правеше млад, много по-млад от брат му, а тях ги разделяха само две години.

— Задачата не върви добре, както ми се искаше. Опасявам се, че разследването ще се забави за неопределено време.

Кенет накратко докладва за честата смяна на слуги, за това, колко много той трябваше да работи, за да въведе в ред работите на сър Антъни. След това той начерта план за следващите си действия и в заключение каза:

— Сър Антъни си води дневник, по който може да се възстанови картината за този период, но за съжаление тези дни, които са ми нужни, след смъртта на лейди Ситън са били бързо забравени в семейното имение. Аз не мога да се добера до тях, докато сър Антъни не се отправи натам за лятото. Както виждате, има непредвидени усложнения.

Слушайки Кенет, Боудън все повече се мръщеше.

— Аз очаквах повече — процеди той през зъби.

— Все още е малко, но работата е задвижена от нейната мъртва точка — отговори Кенет. — Срещнах се с приятели на сър Антъни и ще започна внимателно да ги разпитвам за лейди Ситън. Искам да намеря бившия секретар Морли и да поговоря с него.

— Това лесно ще се уреди. Той сега е секретар на един от моите приятели, член на парламента. — Боудън взе писалка и хартия и записа адрес.

Кенет кимна, приемайки бележката.

— Ще считаме, че този въпрос е решен. На мен ми е странно, че Морли е напуснал къщата веднага след смъртта на лейди Ситън. Това ме навежда на мисълта, че той пази някаква тайна — продължи Уайлдинг. — Чух, че Морли е бил много суетен. Не е изключено, че на него му е предложено място на много по-благоприятни условия.

Боудън се облегна в стола и внимателно погледна Кенет.

— Разбирам, че не сте имали време да стигнете до дъното, но какви са вашите общи впечатления от дома?

Кенет за момент се замисли, събирайки мислите си.

— Имам впечатлението, че смъртта на лейди Ситън все още е отворена рана за цялото семейство, въпреки че сър Антъни никога не е споменавал нейното име. Но забелязах, че той често гледа портрета, който виси в неговия кабинет. Дъщеря му всячески се старае да отклони разговора за смъртта на майка си. Съжалявам, че не мога да прочета мислите им. — Кенет хвърли на Боудън хитър поглед. — Вярно ли е, че сър Антъни ще се жени за любовницата си, лейди Клекстън? Изглежда те имат истински роман.

— За Лавиния Клекстън? Глупости. Напротив, това е само прикритие. Аз не знам името на жената, заради която Антъни уби Елен. Той понякога е много потаен и предпазлив.

Кенет намръщено размишляваше.

Ако сър Антъни обича друга жена, заради която е готов на престъпление, тогава защо да я крие и да прекарва толкова време с Лавиния? Интересно как са приключвали всички други негови любовни връзки? Какво ще стане, ако до момента в живота му не е имало нито един любовен роман?

Кенет се почувства така, все едно е попаднал в царството на сенките.

— Как е моята племенница? — неочаквано попита Боудън, прекъсвайки размишленията на Кенет.

— Срещаме се с мис Ситън само за вечеря — каза той. — Почти не я виждам, тъй като по-голямата част от времето тя прекарва в ателието. Знаехте ли, че тя е талантлива художничка?

— Нямах ни най-малка представа — изненада се Боудън. — Може би това се дължи на нейното падение. За хората на изкуството не съществуват нито божи, нито човешки закони.

Кенет едва се въздържа, за да не го нагруби.

— Възможно е мис Ситън да е направила грешка в младежките си години, но не съм чувал след това някой да я упрекнал в лекомислие.

— Опитайте се да разберете по-точно — студено отвърна Боудън. — Малко птиченце ми каза. Следващият път ще очаквам от вас по-подробен доклад.

— Вие правите грешка, като настоявате за ежеседмичен доклад — каза Кенет, на когото не хареса заповедния тон на Боудън. — Аз ще бързам, знаейки, че очаквате ежеминутен резултат, и това ще навреди на каузата.

Лицето на Боудън потъмня.

— Може да сте прав — каза той след дълго мълчание, — но аз настоявам да се срещаме не по-малко от веднъж в месеца.

— Съгласен съм, но нашите срещи не трябва да се провеждат във вашия дом, който се намира само на една миля от имението на сър Антъни. Ако му съобщят, че са ме видели да влизам във вашия дом, аз веднага ще се намеря на улицата. По тази причина не трябва да ми пишете на неговия адрес, при условие, разбира се, ако няма спешна необходимост. — Кенет връчи на Боудън лист с адрес. — Аз използвам този пощенски адрес за моята лична кореспонденция. На всеки два дни ще се отбивам там.

— Сега, когато обсъдихме всичко, искам да се надявам, че резултатите няма да се забавят — произнесе Боудън, слагайки листчето в едно чекмедже на бюрото.

— Може би, но по мои изчисления разследването ще отнеме повече време. Тук малко зависи от нашите желания. — Кенет стана. — Сам ще намеря пътя. Моите почитания, лорд Боудън.

Приближавайки към малка сумрачна стая, Кенет се забави на вратата, тъй като в това време икономът с нисък поклон пропусна в къщата миниатюрна жена със сребърни коси. С уважението, с което икономът я посрещна, му стана ясно, че тя е господарката на къщата. Значи Боудън беше женен и наследява титла. Изкачвайки се по стълбите, лейди Боудън внезапно видя Кенет и го удостои с хладно кимване. Кенет беше много изненадан как Боудън се е решил на този брак, ако него никога не го е напускала мисълта за една жена, в която беше безумно влюбен.

Връщайки се в дома на Ситън, Кенет стигна до заключението, че неговата секретарска работа не е така скучна. Сър Антъни и Ребека бяха така увлечени в своята работа, че не му пречеха в неговата собствена. Приятелите на художника много бързо свикнаха с новия секретар и не се стесняваха да изразят пред него своето мнение, което можеше да му свърши добра работа.

Не всички слуги веднага му се подчиниха, но, след като уволни най-невнимателните от тях и нае нов иконом на име Минтън, неговия авторитет не беше поставян под съмнение. Скоро всичко в къщата заработи като добре смазан механизъм.

В свободните минути Кенет се любуваше на произведения на изкуството, които бяха в къщата на всяка крачка. За негово голямо съжаление, той почти не виждаше Ребека. След техния разговор в първия ден от неговата работа Кенет се надяваше, че между тях ще се установят приятелски отношения, но както честно призна на лорд Боудън, те почти не се виждаха. След вечеря, на която често присъстваха гости, се водеха само леки, светски разговори, и Ребека, като правило, не вземаше в тях участие. Тя мълчаливо вечеряше и, извинявайки се, отново изчезваше в своето ателие.

Понякога на Кенет му се струваше, че Ребека нарочно го избягва, но това не беше така. За нея съществуваше само нейното творчество. Приемайки Кенет за новия секретар на баща й, тя повече не го забелязваше — той стана за нея част от домашната обстановка. С това не беше възможно да се примири.

Най-лошото беше, че той искаше да се сприятели с Ребека не само заради това, че искаше да научи повече за смъртта на майка й, но и защото тя го привличаше. Беше привлечен от несъмнения й талант, остър език и дълбоко скрита чувственост. Въпреки това се страхуваше, че нейната проницателност можеше всичко да развали. Ако сър Антъни беше действително замесен в убийството, Ребека лесно може да се досети, че Кенет е проникнал в къщата с предварително определена цел. Страшно беше да помисли какво би се случило, ако плановете му се разкрият.

На път за вкъщи, Кенет погледна в пощенския си адрес, на който пристигаха негови писма. Това беше една сграда, в която се намираше и магазин за канцеларски материали, така че винаги можеше лесно да обясни своето недълго отсъствие. В пощата го чакаше писмо от сестра му. Това беше отговор на Бет на негово кратко съобщение. Кенет счупи восъчния печат и извади лист хартия, изписана с елегантен дребен почерк.

Скъпи Кенет!

Радвам се, че работата ти харесва. У дома всичко е добре и до голяма степен благодарение на пристигането на твоя приятел лейтенант Дейвидсън. В началото той беше много мрачен, но постепенно започна да се променя. Той притежава чудесно чувство за хумор и ние с братовчедката Оливия сме във възторг от него.

Осакатената му лява ръка, странно, ми позволява да не се стеснявам от моите болни крака. Всяка сутрин заедно обикаляме имота. Той има много идеи за това как да подобрим нашите земеделски земи, без да се инвестират много пари. Наоколо всички се възхищават на неговата интелигентност и здрав разум. От пристигането си в Сатертън се измени до неузнаваемост.

По-нататък Бет описваше предложенията на Дейвидсън. Очевидно Джон беше силно привързан към земята. Ако можеше да спаси имението, по-добър управител не би могъл да иска.

Кенет сгъна писмото и го скри в джоба си. Тонът на писмото беше жизнерадостен, но това не освобождаваше Уайлдинг от угризения на съвестта: след толкова дълго отсъствие той успя отново да остави сестра си. Мъката бавно го обхвана: дори заради спасението на Бет и Сатертън не си струваше да се забърква в тази тъмна работа.

След като Ребека влезе в ателието на баща си, тя веднага почувства, че във въздуха се носи мирис на гръмотевична буря. Обществото познаваше сър Антъни като аристократ до мозъка на костите, перфектен във всичко: и в поведение, и в стила на обличане, с талант на велик художник. Само близките му хора знаеха, че зад елегантната външност се криеше взривоопасен характер.

Още като момиче Ребека нарисува баща си като тлеещ вулкан, който е на път да се взриви и да изригне стълб от огън. Когато тя му показа рисунката, баща й се засмя печално. Той добре познаваше своя характер. Търпението никога не е било характерно за този човек. Когато баща й беше в такова настроение, Ребека се стараеше да не попада пред очите му.

Облеклото също говореше за неговото разположение на духа. Обикновено, дори когато работеше, той беше небрежно-елегантен, сякаш не се намираше в ателие, а в клуб „Сейнт Джеймс“. Днес работната му дреха лежеше на пода, ръкавите на ризата бяха запретнати, посивялата коса бе разрошена. Ребека без усилие се досети, че е най-добре да се махне, преди баща й да я забележи.

Но беше твърде късно. Поставяйки настрани четката и статива, сър Антъни изрева:

— Къде, по дяволите, се скита този Уайлдинг?!

Ребека покорно спря.

— Мисля, че излезе по някаква работа.

Ребека не беше видяла капитана да излиза от къщата, но по обстановката почувства, че него го няма. Никога не седеше без работа.

Баща й сърдито се загледа в картината, закрепена на статива.

— Какво не е както трябва в тази картина!

Независимо, че Ребека бе виждала тази картина и в скици, и вече почти е завършена, тя покорно се приближи към платното и започна внимателно да го проучва. В центъра на платното беше изобразен херцог Уелингтън, стоящ на стремената и подаващ с махане на триъгълната си шапка команда на своята армия да започва атака на френските позиции. Вниманието приковаваше към себе си херцога, зад когото се разполагаха готови за бой полкове.

Картината не беше лоша, но Ребека отлично разбираше разочарованието на баща си — в нея липсваше душа. Въпреки това тя не знаеше как да помогне на баща си, за да съживи платното.

Баща й чакаше отговор и Ребека започна колебливо:

— Аз не виждам в нея нищо лошо. Уелингтън на картината е като жив, полесражението изглежда убедително, а махването с ръка, направляващо полка, е достатъчно реалистично.

— Разбира се, композицията и близостта са реалистично добри, това винаги ми се е удавало — раздразнено каза бащата, — но това платно не може да се смята за изключително, тук не ми се отдава да надмина себе си. — Още веднъж поглеждайки към картината, сър Антъни стана мрачен като гръмотевица. — Може би Уайлдинг ще каже какво й липсва? Защо той не е вкъщи? — извика той. — Моят секретар е длъжен да бъде винаги на място!

— Сигурна съм, че той скоро ще се върне. Ще кажа на лакея веднага да го доведе при теб — бързо добави Ребека, намерила подходящ предлог, за да излезе.

Но още не бе успяла да стигне до вратата, когато тя се отвори, и в ателието влезе капитан Уайлдинг. Той беше в сиво палто и жълти панталони до под коляното, точно по тялото му. Кимна на Ребека и сложи на масата пакет.

— Тук са боите, които поръчахте, сър Антъни. Бях близо до магазина и реших да ги взема.

Вместо да се възползва от възможността да се измъкне бързо, Ребека неочаквано за себе си остана и започна да изучава капитана, опитвайки се да разбере причината за неговата увереност в себе си. Херкулесовото телосложение допълнително създаваше около него особена аура. Той е интелигентен, благороден и може би скромен, но в него се припознаваше нещо тайнствено и трудно уловимо.

Вместо поздрав, сър Антъни изрева:

— Къде бяхте?

— Водих преговори с доставчиците на вино — невъзмутимо отговори Кенет. — Ако не греша, вие ми говорихте преди ден за недоволството си от последния търговец на вино. Мисля, че намерих подходящ заместник.

— Трябва да приема, че вие също така сте опитвали вино, и че сега сте пиян — саркастично каза сър Антъни.

— Разбира се, опитах вино, но никога не съм изпитвал желание да се напия — миролюбиво отвърна капитана. — Извинявам се, ако краткото ми отсъствие е предизвикало известно неудобство. Не мислех, че ще ви потрябвам именно сега.

Сър Антъни хвана кутията с бяла боя и в яростта си я насочи в ръцете на капитана.

— Вие винаги трябва да сте ми под ръка! — изкрещя той.

— Какво, по дяволите…! — възмути се Кенет, ловко избягвайки удара от кутията, която с тежко тупване се удари във вратата. Бялата боя се разля по пода, изпръсквайки при това ламперията на ателието.

Сър Антъни, окончателно загубил самообладание, започна да хвърля всичко, което му попаднеше под ръцете. След кутията с бяла боя последва кутията с жълта боя, а след това с пруското синьо. Той грабна в шепа своите специални четки с дълги дръжки и също ги хвърли към стената и, удряйки се в нея, те се пръснаха в различни посоки. Помитайки всичко от масата, той хвана палитрата и я хвърли към Ребека, но пропусна. Прелитайки на сантиметри от раменете на момичето, палитрата глухо се удари в стената.

Изтръпвайки, Ребека се скри зад дивана. Капитан Уайлдинг се хвърли към сър Антъни и силно притисна ръцете му.

— Можете да изпотрошите цялото ателие — каза той с тиха заплата, — но не смейте да хвърляте вещи по една дама.

— Тя не е дама, тя е моя дъщеря — каза сър Антъни, опитвайки се да освободи ръцете си. Пръстите на капитана допълнително притискаха китките на художника.

— Тогава още повече трябва да умеете да се контролирате — каза той.

Силуетите на мъжете ясно се очертаваха на фона на прозореца: стройната фигура на сър Антъни с изкривено от ярост лице и широкоплещестата на капитана, силно стискайки ръцете на домакина. Пред Ребека изникна видение: мълния, хвърляща своя огън в гората, но неспособна да я разруши.

Най-накрая баща й успя да дръпне ръката си и за миг на Ребека й се стори, че той ще удари капитана, но както се бе случвало и преди, настроението на сър Антъни се промени за добро и неговата ръка безволно падна.

— Вие сте прав, дявол да го вземе. — Сър Антъни погледна дъщеря си. — Аз никога и с пръст не съм те докосвал, не е ли така?

— Само с изпръскване на боя — каза Ребека, опитвайки се да звучи весело. — Понякога ставаш ужасен.

Лицето на капитана беше сериозно, очите му студени.

— И често ли имате такива пристъпи на гняв, сър Антъни? — попита той.

— Не мога да кажа, че са станали навик, но понякога се случва. — Художникът потърка китката си и посочи към бъркотията. — Аз неслучайно съм избрал тази мебел, така че тя лесно да може да се почисти и по нея да не останат следи.

— Много смешно — сухо отбеляза капитана. — Трябва да се извините на дъщеря си.

Лицето на сър Антъни помръкна, той не беше свикнал да чува забележки от подчинените си.

— Ребека не придава значение на моите резки промени в настроението.

— Какви ги говорите? Тогава защо тя е пребледняла, сякаш току-що се е възстановила от тежко боледуване?

Мъжете обърнаха глави към нея. Ребека замря, знаейки, че на лицето й е изписано страдание, което само слепец няма да забележи.

От опитното око на художника не избяга страдалческото изражение на лицето на дъщеря му.

— Ти наистина ли се плашиш, когато се ядосам, Ребека? — попита той, не без изненада.

Ребека искаше да излъже баща си, за да не го поставя в неловко положение, но под зоркия поглед на капитана не посмя да го направи.

— Твоите неочаквани гневни изблици винаги ме разстройват — каза тя, чувствайки се много неудобно. — Когато бях малка, бях също толкова изплашена, че се чувствах зле. Винаги ми се струваше, че настъпва края на света.

Сър Антъни си пое рязко дъх.

— Прости ми, Ребека, не знаех. Майка ти… — Той внезапно млъкна в средата на изречението.

Майка й никога не обръщаше внимание на тези гневни изблици, които във всеки един момент можеха да експлодират. Когато родителите й се караха и си крещяха един на друг, Ребека се плашеше и се сгушваше под леглото.

Всички замълчаха и Ребека, за която тишината стана непоносима, се опита да я наруши:

— За баща ми нещо не е наред в тази картина, капитан Уайлдинг, той искаше да се посъветва с вас. Това е последното платно от серията „Ватерло“. На художника лично позира херцог Уелингтън.

Капитанът погледна платното. Ребека го наблюдаваше, видя как очите му се присвиха и кожата на скулите му се опъна. Неоснователно го смяташе за студен и безстрастен — нищо човешко не му бе чуждо. Тя искаше да се научи как да разгадава чувствата на капитана по изражението на лицето му.

— Уелингтън дава заповед — каза Уайлдинг замислен. — От тези спомени тръпки ме побиват.

— Случвало ли ви се е някога да видите как той дава сигнал за атака?

— Да. Въпреки че не съм бил в такава непосредствена близост до него. — Капитанът отново втренчено погледна картината. — Сър Антъни, вие искате този образ да е класика и затова идеализирате героя, или ви се иска да го приближите към обстановката на сражението и да придадете на картината по-голяма достоверност?

Сър Антъни няколко пъти се опита да отговори, но очевидно не можеше да събере мислите си.

— Херцогът е велик човек и ми се иска публиката да го почувства — каза той накрая. — Бих желал той да остане в паметта им и да го запомнят за цял живот. Дори и след векове да говорят за Уелингтън, изразен от Ситън.

— Може би вашето тълкование на образа е твърде класическо и затова в него не се чувства мощ. Херцогът на кон е изписан така внимателно като че ли язди на парад. Ватерло бе голяма битка. След един ден на непрекъснати атаки войниците и техните коне бяха така изтощени, че падаха на земята. Телата им бяха покрити с кал, а след това често и с кръв; лицата бяха черни от барута. Дори от това разстояние, където бях аз, можеше да се види напрежението и умората по лицето на херцога.

— Как мога да достигна до истината в изражението на лицето му?

Преди да отговори, Уайлдинг се замисли.

— Слънцето залязваше, когато херцогът махна с триъгълната си шапка, ранните вечерни лъчи осветяваха лицето му. Не мога да ви кажа точно как да предадете изражението на лицето на великия пълководец, но трябва да имате предвид, че в продължение на много години той е прекарал много сражения. В Испания беше изправен пред превъзхождащ го по сила противник. Пътят към победата беше дълъг, той загуби най-добрите си приятели, често е бил свидетел на смъртта им, и това го ожесточаваше. Мисля, че тази ожесточеност трябва да бъде отразено в изражението на лицето на великия Уелингтън.

— Сега разбирам каква грешка съм направил, изобразявайки херцога такъв, какъвто той ми е позирал — замислено произнесе сър Антъни. — Опитал съм се да го изобразя именно в разгара на битката. Имате ли още някакви други коментари? — попита той, хвърляйки внимателен поглед на капитана.

Уайлдинг отново погледна платното.

— Лицата на тези войници са осветени от радост като на майски празник. Това е вашата грешка. Беше тежък бой и полето беше задавено от прах и дим; през тази пелена не можеше да се види нищо на една ръка разстояние.

Извивайки се, сър Антъни погледна картината.

— За да постигна такъв резултат, ще използвам прозрачен сив гланц. И все пак най-важното — това е Уелингтън. Ожесточеността. Аз ще съумея да я пресъздам.

— Какви други картини са от поредицата „Ватерло“, освен тази и „Атака на кон“? — попита капитана Ребека.

Тя взе папка и извади от нея две рисунки.

— Готовите картини се намират на друго място, но можете да видите скиците: тези са точни копия. Първата изобразява съюзническите войски, простиращи се до хоризонта.

Уайлдинг отиде до Ребека и погледна скиците през рамото й. Тя усети топлината на тялото му и това неочаквано я развълнува. Човекът зад нея бе преминал през ада на войната на Иберийския полуостров и при Ватерло, и бе останал жив. Може би и той се бе ожесточил като херцог Уелингтън.

— Къде бяха вашите позиции? — попита Ребека.

— Някъде тук, вляво от центъра. Нашата стрелкова част беше разположена в пясъчен ров.

— Струва ми се, че в тази картина голямо значение имат тези двама, стоящи на преден план, едно момче и сиво мустакат сержант, които държат полковите знамена — каза Ребека, сочеща към скицата.

Уайлдинг внимателно погледна лицата на мъжете. Над войската се развяваше на вятъра „Младия Джак“, хвърлящ се срещу френската армия, която стоеше в сплотени редици от другата страна на долината.

— Изражението на лицата им отразява истинските чувства на войниците в тези трудни дни — каза Кенет. — Младото момче, влизащо в първия си бой, мисли за това дали ще има достатъчно смелост, за да издържи на първото изпитание. Закаленият в боевете ветеран, неведнъж гледал смъртта в лицето, преди боя мисли за това дали ще му провърви и този път. Зрителят неволно се замисля за съдбата на тези двама войници.

По гласа на капитана Ребека разбра, че по различно време на военната си служба той трябва да е бил и единия, и другия. Като младеж той бе намерил смелост да се хвърли в боя и да оцелее, и вече като опитен офицер бе имал късмет в боя, това го бе закалило и му бе дало увереност. Такъв беше той и сега. Уайлдинг поразително се отличаваше от всичките познати й мъже, и тази разлика я очароваше. Ребека искаше да го докосне, да поеме неговата смелост и увереност.

Ребека извади от папката втората скица.

— Тук баща ми е изобразил една от крепостите — каза тя с пресъхнали устни. — Това беше свирепа битка: малката армия на съюзническите войски, изправила се срещу френската армия, два пъти превъзхождаща ги по численост. Баща ми нарисува сцената, когато на французите им се отдало да пробият крепостта и нейните защитници яростно се сражават за всяка педя. Той искаше да нарисува сцена с ръкопашния бой.

— Тук са показани лицата на войниците достоверно; именно такива лица съм виждал в битка. Тази картина е едно чудесно допълнение към „Атака на кон“.

— Смятате ли, че тази серия ще бъде достойно отражение на битката при Ватерло? — попита сър Антъни, гледайки в скиците.

За облекчение на Ребека, капитанът най-накрая се отдалечи от нея.

— Четирите картини не са в състояние да отразят напълно кървавата битка — каза Уайлдинг.

— В гласа ви чувам разочарование — каза художника. — Нарисувал съм на преден план сражението, а в края пехотата и кавалерията. Какви други сцени биха могли да бъдат включени в тази серия?

— На ваше място щях да нарисувам още две картини — побърза да отговори Уайлдинг. — Първата — сцената с ръкостискането на Уелингтън с принц Блюхер^[2], когато британските и пруските армии се срещат близо до Ла Бел Алианс^[3]. В тази война съюзниците на Англия са много народи, обединени срещу общия враг. Ако тогава при Ватерло не пристигна на време пруската армия, поражението щеше да бъде неизбежно.

— Хъм, интересно предложение — каза сър Антъни. — И какво друго?

— Покажете цената на победата — каза капитанът. — Измъчени, ранени войници спят един до друг около разбити оръдия, тук лежат мъртви. Всичко е объркано: смъртта и живота, и над всичко това — тъмнина в проблясващо от огън небе.

Настъпи дълго мълчание.

— Вие така живо описвате, капитане — най-накрая изрече Ребека, — че имам чувството, че е пред очите ми тази сцена.

— Той има усет на художник — допълни сър Антъни. — Аз ще помисля над вашите предложения. Трябва да бъде внимателно обмислено.

Внезапно желание да е близо до капитана обхвана Ребека. Това тя почувства за пръв път в живота си. Искаше да поеме цялото му същество в себе си или поне част от него.

Ребека се приближи към капитана и погали с длан бузата му. Неговият белег беше твърд и гладък на докосване.

— Вие ме завладяхте, капитане — каза тя дрезгаво. — Имам нужда, няма значение как би се получил, да нарисувам ваш портрет.

Глава 7

Думите на Ребека и нейното леко, пълно с нежност докосване толкова объркаха Кенет, че той можеше само да изтръгне от себе си:

— Извинете ме…?

— От първия момент, в който ви видях, имах огромно желание да нарисувам ваш портрет — продължи Ребека. — Вие сте живописен!

Такива думи, ако беше ги казала друга жена, биха прозвучали като покана за флирт, но Ребека не умееше да го прави и сега гледаше на него като пестелива домакиня, избираща пиле за вечеря в неделя.

— Това комплимент ли е или просто заключение? — сухо попита Уайлдинг.

— Просто заключение. — Ребека погледна баща си. — Ти няма да възразиш, ако аз заема от теб капитан Уайлдинг за няколко часа на ден?

— Искам да направя лицето на сержанта в моята картина да изглежда като Уайлдинг, — отговори с усмивка сър Антъни, впивайки изострен поглед в лицето на секретаря. — Вие казвате, че по очите на войника може да се прочете през колко сражения е преминал? Всичко, което е във вашите очи и лице, аз ще го вложа в образа на сержанта. Но ти можеш да започнеш да го рисуваш първа, ако капитанът не е против.

— Вие няма да възразите, нали, капитане? — попита Ребека.

Под непрекъснатите погледи на бащата и дъщерята Кенет се почувства неудобно. Понякога погледите на художника проникват дълбоко в душата и е възможно лесно да се досетят какво го е довело в този дом. Въпреки това, той искаше да прекара повече време с Ребека, и изглежда късметът за пръв път му се усмихна.

— Вашето желание е закон за мен, мис Ситън — отвърна Уайлдинг.

— Тогава елате в моето ателие.

— Дайте ми малко време — каза капитанът. — Аз трябва да се погрижа да се почисти тук, докато боята не се е абсорбирала в килима и мебелите.

— Кажете на слугите, които ще чистят тук, да го направят бързо и без излишен шум — заповяда сър Антъни. Взимайки скицник и молив, той започна бързо да рисува с уверен замах.

Кенет отвори вратата, давайки път на Ребека. Косите й бяха разрошени и падаха по раменете на златни пръстени.

Пристъпвайки след Ребека, Кенет за пореден път си напомни, че в къщата на Ситън го е довел необикновен случай. Спускайки се на долния етаж, той провери с какво се занимават слугите в неговото отсъствие, и изпрати Бетси, най-пъргавата от прислужничките, да почисти ателието на сър Антъни, а той се отправи в светая светих на Ребека.

Кенет почука на вратата и, получавайки разрешение, влезе, с интерес се огледа наоколо. В сравнение с ателието на сър Антъни, ателието на дъщеря му беше много по-просто: шпакловани в бяло стени, наклонен таван и някакво подобие на кухня в ъгъла. Прозорците, с изглед към улицата, бяха в нормален размер, докато други, в задната част на къщата, бяха големи, пропускащи много светлина. Именно от такава светлина се нуждаеше един художник. Навсякъде висяха или стояха картини, много от тях бяха без рамки.

Ребека седеше изгърбена в голям стол със скицник на коленете и молив в ръка. Тя посочи дивана на Кенет, който стоеше от другата страна.

— Разположете се удобно, капитане. Днес ще направя само няколко скици. Аз трябва да реша как най-добре да нарисувам вашия портрет.

— Ако ще работим всеки ден заедно, ще е по-добре да ме наричате Кенет — каза Уайлдинг, разполагайки се на дивана.

— Тогава и вие ме наричайте Ребека. — Тя внимателно погледна капитана и в очите й проблеснаха зелени светлинки.

— Никога по-рано не съм позирал. Какво трябва да правя?

— Чувствайте се колкото е възможно по-спокойно и се постарайте да не въртите главата си.

Ребека се наведе над скицата, а Кенет стана да разгледа картините, които бяха в неговото полезрение. Нейният стил на рисуване беше толкова класически, като при баща й, но се различаваха с мекота и характерна за нея сдържана чувственост. На повечето портрети бяха изобразени жени, известни от митологията и историята. Без да обръща главата си, Кенет можеше да забележи дузина такива портрети.

— Излагали ли сте някога творбите си в Кралската академия?

— Никога, — каза Ребека, без да вдига поглед.

— Трябва да изпратите там свои работи. Покажете им на какво е способна една жена.

— Не мисля, че е задължително — студено каза Ребека.

В стаята настъпи напрегната тишина, нарушавана само от шумоленето на молива й. Още веднъж любувайки се на картините, които той можеше да види от мястото си, Кенет погледна Ребека. Нейната китка изглеждаше деликатна, дори крехка, но дългите пръсти бяха решителни и силни. Тя седеше в едно кресло, наведена над скицата, платът на муселиновата рокля беше леко набран, позволявайки да се види глезена, също толкова деликатен и крехък като китката.

В Ребека нямаше явната чувственост на Мария, но всяка извивка на нейното тяло действаше на Кенет възбуждащо. Всеки път, когато тя се навеждаше над скицата, той като запленен не откъсваше поглед от нейния врат, толкова бял, почти прозрачен на фона на яркото вилнеене на разрошената коса. Какво би станало, ако се осмели да я целуне там? Как би реагирала тя?

Най-вероятно ще му каже да си седне на мястото и да не пречи на работата й.

В стаята стана топло, макар че шепата въглища в камината едва тлееха. Кенет се стараеше да не гледа Ребека, но това не помогна: той чувстваше крехкото й тяло, сякаш тя седеше на коленете му. През миризмата на боя и дима на тлеещи въглища се промъкваше слаб аромат на цветя; Кенет пое в себе си въздух и улови аромат на розова вода, едва забележим и много женствен, който така не отговаряше на това силно, опасно създание.

Как би изглеждала гола, обвита в облак от златиста коса и с този нежен аромат на рози? Сърцето на Кенет ускорено заби, по челото му изби пот.

Проклятие! Беше свикнал да контролира себе си, независимо какви чувствени сцени му поднасяше услужливо му въображение. Защо сега така се развълнува? Най-вероятно това бе резултат от неговото продължително въздържание. В Париж той имаше много жени, но всички те му напомняха на френски сладкиши — разтопяват се в устата и се забравят. Изглежда Ребека Ситън бе направена от друго тесто.

Решен да прекъсне своите размишления, докато не е направил някоя глупост, Кенет пръв наруши тишината:

— Сър Антъни е страшен в гнева си и разбирам как се чувствате. Вие изглеждахте така изплашена, че ми стана жал за вас.

— Не съм се изплашила — каза Ребека с лека сянка на изненада на лицето. — Татко и с пръст не ме е докосвал. Просто не ми харесва, когато крещи и хвърля неща.

Такава безкористна защита беше трогателна, но Кенет беше твърдо убеден, че сър Антъни в порив на гняв може да убие някого, попаднал му под избухливата ръка. Възможно е в същия ден Елен Ситън да е направила скандал на мъжа си заради неговата любовница и да е станала жертва на необуздания му гняв. Интересно, каква жена е била тя? Сега беше подходящ момента да разбере.

— Как майка ви живееше заобиколена от луди художници? — попита Кенет.

— Тя харесваше такъв начин на живот. — Ребека извади от албума скицата и, слагайки я настрана, започна друга. — Приятели я наричаха кралицата на лондонските бохеми. Всеки беден художник знаеше, че тя винаги ще му помогне: да го нахрани или да му даде назаем малко пари.

— И те връщаха ли дълговете си?

— Понякога. — Ребека се усмихна на спомените си. — Най-вече й даряваха свои работи, често не много добри.

— Сега разбирам откъде са се взели лошите пейзажи, висящи в моята стая. Може би майка ви се е опитвала да ги скрие от погледа на познавач и в същото време не е искала да нарани своите дарители.

— Вероятно — съгласи се Ребека. — Ако те нараняват вашите естетическо чувство, ние може да ги заменим. Само Бог знае колко картини има в този дом.

— Бихте ли ми услужили с някой от вашите? Например този, който е пред мен. Изглежда тук е изобразена Диана, богинята на лова.

Високата богиня стоеше неподвижно, държейки в ръце лък и стрела. Лицето й беше спокойно и с нещо напомняше за Ребека.

— Моля, щом ви харесва — каза Ребека, започвайки нова скица. — Имам подходяща рамка за нея.

— Можем ли да направим малка почивка? — попита Кенет. — Не съм свикнал да седя толкова дълго на едно място.

— Да, разбира се. Моля да ме извините — отвърна Ребека със срамежлива усмивка. — Когато рисувам, забравям за всичко около мен. Искате ли чай? Обикновено по това време пия чай.

— С голямо удоволствие — каза капитанът и, ставайки, изпъна схванатите си рамене.

Ребека се изправи, приближи се към камината и с грациозно движение закачи над огъня чайника.

— Благодаря ви, че откликнахте на моята молба. Вие сте по-търпелив, отколкото баща ми. — Тя внимателно погледна Кенет и на него му се стори, че тя вижда през него. — Баща ми е прав, вие сте чудесен модел за сержанта в неговата картина.

— Може би. Бях сержант много години.

— Сержант? Вие? — Ребека недоверчиво го загледа.

— Постъпих на военна служба, когато бях на осемнадесет години — обясни Кенет. — По-късно се издигнах в чин.

— Благодарение на вашата смелост? В края на краищата това е причина за повишение в чин?

— Отчасти е така. Но просто късметът не трябва да се отблъсква. Необходимо е вашата смелост да я забележи офицер, от когото зависи това повишение.

— Вие не спирате да ме изненадвате, капитане. Слушайки ви, аз съм все по-склонна да мисля, че вие… — Ребека неловко замълча.

— Че съм джентълмен — притече й се на помощ капитанът.

— Извинете — каза Ребека, гледайки надолу. — Няма съмнение, че вие сте джентълмен, и това, че вие живеете от своя труд, ви прави чест. Като правило наследеното богатство е предопределено от раждането.

— Аз съм се родил в знатно и богато семейство, но така се случи, че се отчуждих от баща си и в онези дни нямах пари, за да си купя офицерски чин, затова трябваше да постъпя на военна служба.

— Каква е причината за това отчуждение?

Чувствайки се неудобно от своята откровеност, объркано закрачи из ателието, стараейки се да не докосва с глава наклонения таван. Ами ако Ребека за пореден път го изпитва, опитвайки се да стигне до истинските причини за появата му в тази къща?

— Една година след смъртта на майка ми баща ми се ожени повторно, взимайки за жена седемнадесетгодишно момиче. Не можех да я понасям.

— След смъртта на майката е трудно да се свикне с каквато и да е мащеха — съчувствено каза Ребека, — но да доведе в къщата ваша връстница — просто не е прилично.

Неприлично бе слабо казано. Кенет си спомни с какъв гняв и отвращение той посрещна появата на мащехата. Може би, това, че се случи, бе отчасти и негова вина.

— За съжаление тя се оказа много отблъскващ човек, но баща ми беше влюбен в нея, или по-вярно, обезумял от страст, ако наричаме нещата с истинските им имена. Аз не можех да остана с тях под един покрив. Смятате ли, че баща ви отново ще се ожени? — Изведнъж попита той, сменяйки темата на разговор. — И ако е така, как ще се отнесете към това?

Ребека сви рамене: очевидно нямаше отговор на този въпрос.

— Всичко ще зависи от това за кого ще се ожени — отговори тя накрая с нежелание. — Ще трябва да доживеем до този момент.

— Нима Лавиния не се надява да получи името на баща ви?

— Съмнявам се — отговори Ребека, издърпвайки буркана с чая. — Тя на вид е безсрамна, но всъщност Лавиния е напълно добродушна. Струва ми се, че тя пази свободата си и не иска да се разделя с нея. Много е вероятно татко някога да се ожени. Той се нуждае жената да го обожава. — Водата закипя и Ребека, сваляйки чайника от огъня, го остави да се запари. — Зад вас е портретът на Лавиния — каза тя.

Кенет се огледа и бързо откри портрета на Лавиния сред много други картини, висящи и стоящи на стената. Облечена в туника, тя се беше излегнала на диван и в погледа й имаше покана. Във вечната борба между двата пола, тази жена беше ловец и по никакъв начин жертва.

— Доколкото разбирам, вие сте я изобразили в образа на Месалина, римската императрица, блудницата на Рим, която е заличила добрата половина от мъжкото население със своята необуздана страст.

Ребека, която в това време запарваше чая, неволно се засмя.

— Това е по-подходяща роля на Аспасия, най-красивата и известна куртизанка на Атина. Харесва ми да рисувам Лавиния. Тя е добър модел и винаги с удоволствие позира.

Но ако Лавиния не очаква мястото за жена на сър Антъни, тогава коя друга, която да стане причина за смъртта на лейди Ситън? Решавайки, че за днес са достатъчно въпросите, Кенет се приближи до отворените прозорци с изглед към улицата. Тази част от ателието беше особено ярко осветена от слънчевата светлина; тук имаше една маса и столове.

Тук бяха на Ребека запасите, които бяха разхвърляни навсякъде, навито на руло платно за рисуване и събрани една до друга рамки. На масата, до хаванче с чукало, спеше вече познатата му котка. Тя отвори едното си око, погледна Кенет и заспа отново.

Отляво, в не голяма ниша, стоеше масивно бюро в италиански стил, на което с едва забележими линии се виждаха разположенията на преградите. В специално отделение се разполагаха четки и други инструменти, необходими на художника.

Забелязвайки интереса на Кенет към бюрото, Ребека извика към него от другия край на ателието.

— Тази великолепна вещ е направена през осемнадесети век по поръчка на фламандския художник Ван Вирен.

— Страхувам се, че нищо не знам за него.

— И нищо чудно — каза Ребека, приближавайки се с поднос към Кенет. — Той беше неудачен портретист и не толкова лош майстор на натюрморт.

— Всякакви видове зеленчуци и мъртви зайци? — с усмивка попита Кенет.

— Точно така. Но печелеше достатъчно от тях. — Ребека остави подноса на масата; котката моментално се събуди и се приближи към него. — Ето пресни сладки. Побързай, че Гасти ще се справи бързо с тях.

Ребека внимателно побутна котката от подноса, и тогава тя, приемайки лъвска поза, очакваща плячката си, с немигащи очи се загледа в сладкишите. Разливайки чая в чаши, Ребека подаде едната на Кенет и се отпусна в разнебитен дървен стол.

Кенет не очакваше, че Ребека е такава къщовница, и трябваше да се отбележи, че тя добре се справяше в ролята на домакиня. Дори прекалено добре. Неговата готовност да й позира смекчи леко нейния груб характер, и в техните отношения до известна степен се загуби напрежението. Така че, той се оказа на верен път, започвайки да печели нейното благоразположение и доверие, но внезапно чувство на срам го обхвана.

Армията научи Кенет да контролира себе си и по възможност да не се поддава на неприятни мисли. Защо сега да не може да се наслади на една чаша чай? За всичките грижи по домакинството и посещенията при лорд Боудън той напълно забрави да яде и неочаквано почувства глад. Поставяйки захар в чая, Кенет се отпусна в стола.

Те мълчаливо пиеха чая и се наслаждаваха на чудесните сладкиши.

— Вие сама ли опъвате платното на рамката? — попита Кенет след втората чаша чай.

— Да, за мен, за татко — каза Ребека, протягайки на котката парченце сладкиш, което тя внимателно облиза от ръката й. — А също и разбъркването на цветовете, добавям специални съставки, които са известни само на мен.

— Струва ми се, че тук не трябва много ум, сър Антъни може да наеме някой друг за такава неблагодарна работа — с усмивка заяви Кенет.

— Не мисля, че това е неблагодарна работа. Сега живописта започнаха да наричат изкуство, но преди това беше занаят. Колкото по-добре чувстваш материала, толкова по-добре го използваш. — Ребека с любов погали блестящата повърхност на медния хоросан. — Вие нямате представа какво удоволствие е да смесваш цветове, да ги докараш до определени съчетания, постигайки желания цвят. Добрата боя е ключът към успеха. Докато ги смесваш, ясно си представяш какъв ефект искаш да получиш на платното.

Чувственост, така ярко изразена на портрета на майка й, се появи в замечтаните очи на Ребека. Кенет изведнъж пожела да го погали по същия начин, както погали чугуненото хаванче. Той я искаше…

— Кога започнахте да рисувате? — попита Кенет, прогонвайки нежеланите мисли.

— Според семейната легенда по време, когато съм била много малка, взела съм жълтък от яйце и по стената на детската стая съм нарисувала котка. Всички те са открили, че е много сходна — неохотно каза Ребека.

Кенет се усмихна, представяйки си сцената.

— Значи сте талантлива по рождение — заключи той. — Вероятно сър Антъни веднага е започнал да ви учи как да рисувате?

— Не съвсем. Баща ми винаги е бил много зает. Бягайки от бавачката, аз често съм се промъквала при него в ателието и наблюдавах работата му. Той не възразяваше, при условие че седя тихо и кротко. След това аз получих албум и бои. — Ребека се засмя. — Мама предпочиташе да похарчи пари за тях, отколкото да рисувам по стените. Когато имаше време, ме учеше да рисувам.

— Тя беше талантлива или просто рисуваше като всички образовани млади дами?

Ребека посочи малък акварел, висящ в ъгъла.

— Това е нарисувано от нея, мой портрет на четиригодишна възраст.

На портрета Ребека беше щастливо, жизнерадостно дете с много къдрици с цвят на мед. Открит поглед, жажда за живот — нищо общо с тази предпазлива, подозрителна млада жена. Нима нейния таен любовник я бе направил такава, лишавайки я от откритост и спонтанност?

— Прекрасен портрет. Не е изненадващо, че имате толкова голям талант, щом родителите ви са художници.

— Мама беше много талантлива, нейните акварели са чудо, но тя не стана истински художник. Може би причината за това бе нейният брак.

— Какви са качествата, които човек трябва да притежава, за да стане истински художник? — полюбопитства Кенет.

— Егоизъм, на това всичко се държи — отговори с усмивка Ребека. — Почти всеки художник смята, че неговата работа е най-важното нещо на света, а останалото не го засяга. Той не се интересува от другите хора с техните мъки и радости.

На Кенет му се стори, че тя говори за баща си. С такова светило като сър Антъни, трябва да не е имал време за семейството.

— Нима художникът винаги трябва да е егоист?

— Може би невинаги, но е абсолютно необходимо. — Ребека поправи паднала на челото й непокорна къдрица.

Наблюдавайки я, Кенет се чудеше как може да се предаде на платно наситения тъмен цвят на косите й, прозрачната кожа с нежно гълъбови вени, очарователната крехкост на миниатюрна статуетка.

Защо не я срещна на друго място по друго време, помисли с внезапен гняв. Защо съдбата не ги събра, когато той беше джентълмен със средства, а не шпионин без една стотинка в джоба си? И сега тя е дъщеря на баща, заподозрян в убийството на жена си! Как искаше той да излекува нейната изстрадала душа, да я целуне, без да се поглежда назад, и да й върне жизнерадостта и доверието! И тя щеше да се научи да отговаря на неговите целувки!

Кенет бавно си пое въздух. Гневът към жестокостта на съдбата изчезна, но не изчезна желанието да я докосне. Накланяйки се напред, той взе ръцете й в своите и ги обърна с дланите нагоре. Ръцете бяха красиви, с дълги тънки пръсти, като на статуя на светци от епохата на Ренесанса.

— Какви силни и умни ръце — прошепна той. — Какви шедьоври ще сътворят в бъдеще?

— Истинските произведения създава главата, а не ръцете — отговори Ребека, чиито ръце леко трепереха. — Трябва да почувстваш картината в душата си, преди тялото да пристъпи към нейното осъществяване.

— Не знам откъде идва, но вие имате голям талант. — Кенет прокара пръст по линиите на нейните длани. — Винаги съм се чудел възможно ли е ръцете да предсказват бъдещето. Какво ще ви донесе вашия талант? Слава? Богатство? Щастие?

Ребека издърпа ръцете си и стисна пръстите в юмрук.

— Дарът на съзиданието не е свързан с такива неща. Той сам по себе си е щастие. Самота, страст, несподелена любов — всичко това възнаграждава работата.

Кенет погледна нагоре и очите им се срещнаха. Напрежението, което постепенно нарастваше помежду им, се покачи във въздуха като пред буря. Той чувстваше, че и двамата тук и сега ще се взривят и ще направят нещо глупаво, за което по-късно ще съжаляват.

Страхувайки се, че нейният остър, опитен поглед на художник, ще достигне до дълбините на неговата греховна душа, Кенет рязко се изправи.

— Аз отдавна трябваше да пристъпя към работа — каза той. — Бихте ли искали да ви позирам утре?

— Не… не утре — каза Ребека, преглъщайки конвулсивно. — Най-добре след ден.

Кенет кимна и излезе от ателието, чудейки се колко дълго ще продължи? Колко сеанса ще е в състояние да издържи? Ребека, разбира се, повече от всеки друг може да му помогне в неговото тайно разследване, но за съжаление, също така бе и най-голямото изкушение, срещу което той не би могъл да устои.

Ребека успя да задържи привидно спокойствие, но вътре в нея всичко кипеше. Когато Кенет излезе, тя затвори очи и сложи ръката, която той погали, на бузата си. Кожата й гореше като измръзнала.

Дяволите да го вземат този капитан! Какво право има да се намесва в живота й и да разруши тази броня, която тя с толкова старание издигна около себе си? През цялото това време тя успяваше да се контролира и да превърне живописта в смисъл на самотния си живот — повече не й беше нужно.

Давайки път на бурните си противоречиви чувства, тя стана и с бързи стъпки запристъпва из ателието. Как обичаше тази стая с нейния наклонен покрив, където само тя можеше да ходи изправена в цял ръст; капитанът можеше да стои изправен само в центъра, и все пак успя да запълни цялото пространство. Неговата сила и жизненост остана тук и след неговото излизане. Накъдето и да погледнеше, тя го виждаше навсякъде.

Колко мъдро беше постъпвала да не допуска никого в своето светилище и каква глупост извърши, като позволи на капитана да проникне в нейното ателие.

Позволявайки? Да, тя самата го завлече тук. В отчаянието си Ребека прокара ръце през косата, фибите се пръснаха на всички страни, тежки къдрици се разпиляха по гърба й, покривайки я до талията. Без да намалява крачка, тя с треперещи ръце се опитваше да ги събере в небрежен кок.

Беше привлечена от военното му минало и заразителното противоречие между видимо забележителната му външност и острия, проницателен ум. А какъв прекрасен модел бе той! Къде другаде ще намери такава колоритна фигура? Но най-странното нещо — тя се чувстваше с него изключително естествено и открито изказваше своите мисли. Никой никога не бе искал да знае какво я интересува, за какво мисли, какво носи в сърцето си. Той й оказваше въздействие, както пролетния дъжд на първите зелени цветове. До този ден тя дори не осъзнаваше колко самотна беше.

Да, тя беше самотна, макар че имаше баща си, който я разбираше и с когото са затънали в една и съща страст — живописта. Но той беше известен художник и живееше пълноценен живот, а тя беше в сянката на неговата слава.

В страстта към изкуството никога не бе имала истински приятели, а някои приятели я изоставиха след инцидента с Фредерик; висшето общество за нея беше затворено; обкръжението на баща й се отнасяше към нея със снизхождение и само Лавиния и чичо Джордж искрено я обичаха. Тя винаги ще остане ексцентричната дъщеря на сър Антъни.

Същото беше и с предишните секретари на баща й. Разбира се, те бяха вежливи и любезни, но тя остро чувстваше, че в душата си те я считаха за нещастна, нищожна дилетантка, с нищо не изпъкваща. Тя беше част от техните задължения. Не е чудно, че сърдечното внимание на Кенет така я докосна.

Само Господ знае колко са различни те, и дори да е така, изглежда между тях прескочи искра. Може би капитанът бе също така самотен? Разбира се, той никога нямаше да я обича, тя не бе от тези жени, които пораждат страст в един мъж. Дори Фредерик не я обичаше. Той обичаше самата любов, но не и нея.

Изведнъж една мисъл я осени: най-вероятно напрегнатостта на Кенет се дължеше на страха, че ако има каквато и да е връзка с дъщерята на своя работодател, тя щеше да е изпълнена със сериозни последствия. Може би не трябваше да го принуждава да й позира, макар че не бе настоявала. Това беше обикновена молба, но той не бе посмял да й откаже. Разбира се! Той нямаше избор. Жалко бе, всичко се завъртя не по най-добрия начин — по-подходящ модел трудно щеше да намери.

Ребека вдигна албума със скиците на Кенет. Някои от тях не бяха лоши, но дори и така не бе постигнала желаното. Тя бавно разгръщаше рисунките, размишлявайки над тях, как най-добре да изрази неговата същност, обветреното военно лице, погледът на войник, който много бе видял. Може би бе по-добре да го изобрази в неговия армейски мундир? Ребека смътно си спомни, че войниците на Стрелковата бригада носеха тъмнозелена униформа. Ако изобрази капитана в униформа в този цвят, вместо обичайното червено, то картината само ще спечели: червения цвят обикновено доминира на платното и пречи на правилното възприятие. Тя ще го изобрази след битка — уморен, но не сломен.

След известен размисъл Ребека отхвърли тази мисъл. Разбира се, картината ще се получи добре, но тя ще е една от серията на баща й „Ватерло“, а тя искаше да има нещо митично.

И какво, ако тя го изобрази в бяла тога? Ребека хареса идеята и лицето й се озари с усмивка. Жените, изобразени на картини в класически одежди от древната митология, изглеждаха великолепно; необичайно стоят и цветовете на Френската революция, но един мъж? Вероятно, двата стила не са много подходящи за съвременния мъж.

Ребека отново се замисли. Тя дълго търси подходяща форма на изразяване, но така и не намери отговор. Разлиствайки албума, тя внезапно се натъкна на своя стара рисунка с образа на паднала жена. Нейното лице беше изкривено от болка, тя грабна рисунката от албума и я хвърли в огъня. С миналото бе приключено. Може би Кенет Уайлдинг не бе толкова добър, но тя с него не се чувстваше самотна.

Глава 8

Кенет дълго се мяташе в неспокоен сън, докато внезапен импулс на сърцето му не го събуди окончателно: отново нощни кошмари.

Винаги бе имал отлична визуална памет. Можеше да си спомни с удивителна точност цветът на залязващо слънце и най-малките подробности на човешкото лице, само за един миг мярнало се пред него. Спомняше с точност рисунката в ръцете на Ребека и можеше по всяко време да я възпроизведе по памет. Винаги се бе радвал на този божи дар, докато не постъпи на военна служба. Много по-приятно бе да си спомня залезите, отколкото кървавите сражения.

Пред очите на Кенет се появи образа на Мария, когато я видя за последен път. В гърлото му застана топка, той рязко стана от леглото и запали свещта, която стоеше на нощното шкафче. Споменът беше мъчителен и той се опитваше да го отблъсне, да го замени с други, много по-приятни видения. Припомни си лицето на Ребека, нейните присвити очи, когато внимателно го изучаваше отблизо слабата трапчинка на лявата му буза, докосвайки възхитено непокорните му коси. Той я виждаше така ясно, сякаш бяха заедно. Сърцето му тревожно заби и той разбра, че този образ не го успокоява, но да мисли за нея беше много по-приятно, отколкото без край да си спомня за смърт и разрушения.

Осъзнавайки, че повече няма да заспи, Кенет бързо навлече халата: по-добре малко да порисува, отколкото да се отдаде тежки спомени. Рисуването винаги го успокояваше, помагаше му да избяга от мрачната действителност. Необузданото пиянство и разпуснатия живот никога не са го привличали. Нищо не му действаше така успокояващо, както създаването на красива, спокойна природа. След кървавите битки в Бадахос той създаде серия акварели „Цветовете на Испания“, след битката при Ватерло — серия от рисунки, изпълнени с пастел, „Играещи деца“.

Кенет отиде до гардероба и започна да търси сред закачените дрехи папката с рисунки и принадлежности за рисуване, които той скри далеч от любопитни очи. Тогава ръката му се натъкна на нещо хладно и гладко, на пипане приличащо на метал. Това „нещо“ се оказа сребърна кутийка за визитни картички, принадлежали на Том Морли, неговия предшественик.

Отлично! Чудесно извинение, за да се види с Том и да извлече от него малко информация. Сега може безпроблемно да отиде при него — това щеше да е напълно естествено.

Преценявайки находката като добро предзнаменование, Кенет извади от шкафа принадлежностите си за рисуване и се отпусна в креслото. Минутен размисъл го наведе на още по-добра идея. Наскоро Бет му изпрати писма от приятелите му — Майкъл и Катрин. Те му съобщаваха за раждането на сина им, изпращайки покана за една седмица в Корнуол, за да вземе участие в кръщенето на новороденото. За съжаление нямаше нито време, нито пари, за да отиде там; не можеше да купи и подарък. Картината напълно можеше да го замени.

Кенет се зае с работа. С помощта на молив той набързо скицира семейството, стоящо до кръщелния купел. В центъра беше изобразен щастливия и малко притеснен Майкъл със сина си на ръце. До лявата му ръка стоеше Катрин и, наклонила глава над детето, приглаждаше с ръка дрешката му. Отдясно на Катрин стоеше тяхната по-голяма дъщеря Ейми, която сияеше, гледайки брат си. Ейми трябва да бе вече на тринадесет години. Последният път, когато я видя преди Ватерло, тя със сигурност бе пораснала. Сега бе млада дама и вероятно прилича на своята красива майка.

Окончателната рисунка завърши с туш. Понякога сякаш Провидението водеше ръката му и сега случаят бе такъв. Тушът не прощаваше грешките, но ръката на Кенет беше твърда и рисунката беше с точни линии. Бе особено внимателен с изписването на искрящите от щастие лица, затова от картината заблестя любов. Той не знаеше в каква църква ще се състои кръщенето и затова леко загатна неговата обстановка, добавяйки детайли, присъщи на всички храмове.

Картината се хареса на Кенет и той беше уверен, че тя ще се хареса на щастливите родители. Внезапна тъга го обхвана. Колко години мечтаеше за завръщането си в Сатертън! Мечтаеше дори да се ожени, но дори нямаше представа, че ще е беден като църковна мишка и няма да е в състояние да издържа семейство. Дори ако лорд Боудън върне облигациите, ще са нужни години тежък труд, за да се върне всичко към нормалното. В Сатертън трябва да се инвестира не само тежка работа, но и пари, освен това негов дълг бе да гарантира бъдещето на Бет.

Опитвайки се да потисне угризенията на съвестта, Кенет трябваше да признае, че неговото положение сега бе много по-добро, отколкото когато в живота му влезе Боудън. Може би щяха да минат десет години, преди да може да си позволи да създаде семейство, но Кенет беше готов да чака търпеливо.

Капитанът отново погледна внимателно рисунката, и за миг му се стори, че вместо Майкъл и Катрин, видя себе си и Ребека.

Каква глупост! Разбира се, бе увлечен по младата художничка, но тя нямаше да стане негова жена. Когато накрая се решеше на тази стъпка, неговата съпруга щеше да бъде приятна и любяща жена, такава като Катрин, а не неприятна стара мома, за която целия смисъл на живота е живописта.

Настроението на Кенет отново спадна. Той погледна през прозореца, където зората обещаваше нов ден. Не бе ли по-добре да отиде на разходка с кон, за да прогони тежките мисли, а в същото време да раздвижи коня на сър Антъни?

Кенет изучаващо погледна младия човек, прилежно работещ в неголяма кантора. Строен, спретнато облечен, със слабо лице и видимо самочувствие, той беше самото въплъщение за пример на личен секретар на важна личност.

Чувайки почукването на вратата, младия човек повдигна глава.

— Моля, сър — каза той учтиво. — Аз съм Томас Морли, секретар на сър Уилфорд. Той не е тук в момента. С какво мога да ви бъда полезен?

— Всъщност дойдох да се видя с вас — каза Кенет, приближавайки се към масата. — Аз съм Кенет Уайлдинг, новият секретар на сър Антъни Ситън.

Върху лицето на Морли се мярна сянка на изненада: явно не бе очаквал да види човек като Кенет на такова място. Бързо превъзмогвайки изненадата си, Морли се изправи и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Чух, че сър Антъни има нов секретар.

След като си стиснаха ръцете, Кенет протегна към Морли малката сребърна кутийка.

— Настаних се във вашата предишна стая и вчера случайно намерих в шкафа ето това. Сър Антъни ми даде адреса ви и понеже се озовах в Уестминстър, реших да ви го донеса лично.

Морли взе предложения му предмет и лицето му засия.

— Благодаря ви, сър. Това е подарък от кръстницата ми по случай завършването в Оксфорд. В треската по преместването на новото място загубих тази малка вещ и вече мислено се бях сбогувал с нея. — Морли пусна кутийката в джоба си. — Канех се да обядвам в механата, намираща се недалеч оттук. Ще ми правите ли компания, капитан Уайлдинг? В знак на благодарност аз ще платя обяда ви, а вие ще ми разкажете последните новини. Какво ново в дома на Ситън?

Кенет лесно се съгласи, тъй като и неговите намерения бяха да покани някъде Морли. Скоро те седяха в уютна механа и се радваха на отлични пържоли. Обстановката беше непринудена, и тъй като и двамата бяха работили по различно време при сър Антъни, имаха обща тема на разговор.

Половин час възбуденият Морли разказваше за новата си работа и политически пристрастия, но след това в допълнение каза:

— Извинете, че ви уморявам с моето говорене, но работата така ми харесва, че не мога да не говоря за нея. Кажете, има ли нещо ново при Ситън? Какво е мнението ви за това семейство?

— Различни са — каза Кенет, отпивайки от чаша с ейл.

— Много тактичен отговор — засмя се Морли. — При сър Антъни могат да се срещнат най-интересните хора, но не съжалявам, че го напуснах. Този артистичен свят е толкова непредсказуем, че никога не знаеш какво да очакваш в следващата минута. Чувствах се така, сякаш съм на бойно поле. Може би това вече ви е добре известно.

— Аз съм свикнал да командвам на бойното поле — с усмивка отговори Кенет. — След вашето тръгване там беше ужасен безпорядък, но сега е създадена организация. Наистина, на сър Антъни не е лесно да угодиш.

— На мен стария много ми харесва, но неговия гняв винаги ме е плашил. Аз никога не мога да разбера за какво мисли тази знаменитост. Виждали ли сте някога как работи? Той стои пред статива с дълга четка и без да се колебае извайва боята върху платното. На другия ден, готово! — портретът е готов. И всеки портрет му носи по сто гвинеи. — Морли въздъхна. — Струва ми се несправедливо, че парите сами му падат ей така, и в същото време на нас с вас ни се налага да работим неуморно, за да си изкарваме прехраната.

— Вероятно работата на сър Антъни изглежда лесна — сухо каза Кенет, — но на него са му били нужни години напрегнат труд и самоконтрол, преди да се научи как да „извайва“, както вие казвате, боя върху платното. — В усилията си да разбере мнението на събеседника си за Ребека, капитанът прибягна до очевидна лъжа: — Когато мис Ситън разбра, че ще ви посетя, ви изпрати поздрави.

— Наистина ли? — удиви се Морли, наливайки си ейл. — Мисля, че тя дори не забеляза моето заминаване. Странно момиче, не е ли така? Никога не можах да разбера с какво се занимава. Вероятно просто се затваря в своята стая и се измъчва. Тя извърши… — Морли се замисли, за да намери правилните думи — непристойна постъпка преди няколко години и сега приличното общество за нея се затвори. Струва ми се, че заради това тя е доста кисела.

На Кенет му се прииска да излее съдържанието на своята чаша директно в самодоволното лице на този човек.

— Намирам, че мис Ситън е много интересна и благородна млада жена — каза той сдържано.

Веждите на Морли подскочиха нагоре.

— Трябва да ви се е отдало това, което на мен не, да я предразположите към себе си. — Морли се наведе по-близо до Кенет и доверително му съобщи: — Трябва да призная, че се опитах да я заинтригувам. Някой ден, когато стане богата наследница, и с нейната репутация и възраст няма да е много придирчива при избора на съпруг. След известен размисъл стигнах до извода, че не смята да се омъжва за човек с бъдеще.

Може би идеалната жена за Морли бе някоя глупава кукла, която само да може да разлива чай. Решавайки, че е време да хване бика за рогата, докато той окончателно не изгуби търпение, Кенет попита:

— Колко време сте работили при сър Антъни?

— Три години. Постъпих при него един месец след дипломирането си.

— Цели три години! — С пресилена изненада Кенет си даде вид, че чува това за пръв път. — Тогава вие трябва да познавате лейди Ситън. Каква беше тя?

Приятелското изражение веднага изчезна от лицето на Морли и той стана напрегнат.

— Тя беше очарователна и ослепително красива жена — каза той след продължително мълчание. — Нейната смърт беше ужасна трагедия.

Кенет заподозря, че младият човек е бил влюбен в своята домакиня.

— Как умря тя? — попита той. — Никой не споменава пред мен нейното име, а аз не смея да попитам.

Морли мълчаливо се загледа в своята чаша.

— Тя падна от една скала, докато се разхождала в своето имение Рейвънсбърг — каза той накрая. — Никога няма да забравя този ден. Прозорецът на моя кабинет гледаше към пътя, и работейки с кореспонденцията на сър Антъни, изведнъж видях, че към къщата тича Джордж Хамтън, гравьор. — Лицето на Морли се разкриви от спазъм.

— Как се оказа той там? — попита Кенет.

— Беше гост. Знаете ли, този Езерен бряг, него много го обичат художниците. — Гласът на Морли спадна до шепот. — Никога не бях виждал Хамтън толкова изплашен и изскочих от къщата, за да разбера какво се е случило. Той каза, че е видял някакъв човек да пада от скала и побягнал към къщата за помощ. — Морли преглътна трескаво, адамовата му ябълка потрепери. — Попитах го какъв цвят са дрехите на човека, и щом Хамптън отговори, че са зелени, аз веднага разбрах всичко. Сутринта лейди Ситън беше в очарователна зелена рокля и в нея беше толкова прекрасна… — Гласът на Морли заглъхна.

Кенет мълчеше, давайки на Морли възможност да дойде на себе си.

— Вие, разбира се, сте повикали сър Антъни, събрали сте всички мъже, взели сте въже, и сте побягнали да я спасявате.

— Нещо такова, но сър Антъни не беше в къщата. Мис Ситън също отсъстваше, така че всичко падна на моите рамене.

— Сър Антъни и дъщеря му бяха заедно ли?

— Не. Разхождаше се сама. Присъедини се към нас, когато… когато ние извадихме тялото на майка й.

— Представям си какъв жесток удар е било за нея — каза Кенет. — На вас също ви е било тежко. Такова нещастие и даже да си до плачеща жена.

Морли поклати глава.

— Мис Ситън не плачеше. Тя беше смъртно бледа, но не каза и дума и не проля нито една сълза. И досега не мога да разбера как е възможно. Това е дори неестествено.

— Може би не е могла да дойде на себе си — каза Кенет, наливайки ейл в чашата на събеседника си. — И кога сър Антъни разбра за трагедията?

— Той се върна у дома, за да се преоблече за вечеря. — Лицето на Морли се изкриви от болка. — Мисля, че бе имал среща с друга жена. За никого не беше тайна, че изневеряваше на жена си.

— Вие ли му казахте за ужасната трагедия?

Морли кимна.

— Представете си, нещо странно се случи. Той изръмжа: „Дяволите да я вземат!“. Тогава ме блъсна, побягна към нейната спалня, където лежеше безжизненото й тяло. Изглежда не вярваше, че е мъртва. Отидох след него. Тя… тя просто изглеждаше заспала. Той ми нареди да се разкарам и прекара при нея цялата нощ. На следващото утро беше съвършено спокоен и започна да се разпорежда за погребението. — Пръстите на Морли, стискащи чашата, бяха побелели. — Това арогантно копеле не показа и сянка на съжаление, че жена му е мъртва.

Кенет знаеше от опит, че скръбта приема причудливи форми. Ако той бе прекарал цялата нощ при своята мъртва жена, за какво говореше това?

— Как е могло да се случи така, че лейди Ситън да падне от скалите? Може би е имало буря или свлачище?

Лицето на Морли стана нещастно.

— Нищо подобно — възрази той. — Времето беше прекрасно, а земята беше твърда. Лейди Ситън често се разхождаше там. Това беше любимото й място. И досега не мога да разбера как е паднала.

— Разбира се, на никого не би му дошло в главата, че тя може и да е убита? — предпазливо попита Кенет.

— Естествено, не — побърза да го увери Морли. — Разследването беше чисто формално.

— Ако причината за смъртта на лейди Ситън е било нещастен случай, защо всички с неохота я споменават? — с простодушен вид попита Кенет. — Не се ли крие тук някаква тайна?

— Няма тайни — рязко каза Морли. — Просто на всички им е много жал, че тя така си отиде от живота. — Трябва вече да се връщам на работа. Радвам се, че се запознах с вас, капитан Уайлдинг. Сигурен съм, че с такъв добросъвестен секретар като вас сър Антъни няма да се страхува от никакви трудности. — Морли стана бързо и излезе от механата.

Останал сам и отпивайки ейл, Кенет мислено обобщи получената информация: по напрегнатия вид на Морли можеше да предположи, че смъртта на Елен Ситън не е резултат от нещастен случай. Ако Джордж Хамптън и неизвестната любовница на сър Антъни са гостували в този ден в имението, значи там са били и други членове на тесния кръг; това остава да се изясни.

Какво означават думите на сър Антъни „Дяволите да я вземат!“? Това може ли да е реакция на един любящ човек на очевидната нелепа смърт на любимата жена. Но той може да проклина и друга жена. В крайна сметка може неговата тайнствена любовница умишлено да е избутала лейди Ситън от скалата с надеждата да се омъжи за своя любовник. Ако е така, сър Антъни се е досетил за това, лесно може да се намери обяснение, защо случаят е приключен: на него ще му се наложи да дава показания в съда като свидетел и по този начин да изпрати любовницата си на бесилката.

Напомняйки си, че подобни мисли могат да го отведат далече и го изпратят в грешна посока, Кенет бързо приключи с ейла и напусна механата. Най-добре бе да започне тихо да разпитва хората, и пръв ще е кочияша Хелпс, с когото имат обща любов към конете.

Колкото до Ребека, Кенет няма да спре да се опитва да разговаря с нея, докато не изясни собствените си мисли по този въпрос.

Глава 9

Слагайки албума на масата, Ребека се облегна назад на стола, несъзнателно усуквайки на пръст златна къдрица. В търсенето на образа понякога достигаше до мания и това беше мъчително. Дни, а понякога и седмици, размишляваше как най-добре да въплъти този или онзи образ. Видения се мяркаха пред очите й, засенчвайки всичко, което се случва през деня, и не й даваха да спи нощем, дотогава, докато не намери правилното решение. Понякога се чувстваше като куче, надушило кост, но толкова бе силно удовлетворението, когато я озари една добра идея.

След смъртта на майка си такива озарения почти нямаше, докато не видя капитан Уайлдинг. Сега отново стана обсебена. Отново се измъчваше, не знаейки как да го представи в портрета. Това, което искаше, бе да е нещо специално, така че платното да улови не само живописния му облик, но и душата му, и по този начин той дори малко, е, добре, поне частичка щеше да принадлежи само на нея.

Кенет спеше в съседната стая и често в безсънните си нощи, взирайки се в стената, разделяща спалните им, Ребека се опитваше да си представи как изглежда той в съня си. Дали лицето му става по-меко, изчезва ли обичайната суровост? С какво се занимава в свободното си време? Най-вероятно чете или отговаря на писма. Почти не го чуваше през стената: най-малкото движение, най-малкото шумолене.

Чувствайки, че я обхваща раздразнение, Ребека потърка врата си и отпусна ръцете си. Тя вече направи дузина рисунки, където капитанът беше изобразен от различни ъгли и костюми, но до неговата същност така и не достигна. Утре ще й позира за втори път. Ако за това време не бъде готова, то по-добре да се откаже от портрета: да не му губи времето напразно.

Котката, която лежеше в краката на Ребека, отвори едното си око и я погледна немигащо.

— Лесно ти е на теб да критикуваш — упрекна го Ребека. — Може би имаш по-добра идея?

Котката презрително я погледна, прозя се и затвори очи.

— Смяташ ли, че ми е време да си лягам? — попита Ребека. — Съмнявам се, че ще мога да заспя.

Знаеше от опит, че дълго ще лежи с отворени очи и образът на Кенет Уайлдинг отново ще я държи до сутринта. Може би една чаша шери щеше да свърши работа. Трябва да слезе в кухнята и да вземе със себе си бутилка.

Ребека запали свещ, отвори вратата, направи крачка и почти се сблъска с виновника за своето безсъние, който по същото време излизаше от своята стая. За да не падне, тя сложи ръце на гърба му. Кенет бързо се обърна и я сграбчи.

— Моля за извинение — каза той. — Бях гладен и реших да сляза в кухнята за лека закуска. Бях сигурен, че всички в къщата спят и няма да срещна никого.

Кенет беше без сако и вратовръзка, а ризата разкопчана, позволявайки на широката му гръд да се види. Чувствайки силата на ръцете му, които я подкрепяха, Ребека откъсна поглед от гърдите му и се загледа в лицето му. Запалената свещ хвърляше причудливи сенки, правейки лицето му още по-сурово и по-загадъчно. И от тази близост, от неговия необикновен вид… и този белег на лицето… неговите съблазнителни очи… Господи, тя почти хвана същността му…

Веждите на Кенет се събраха над носа.

— Какво се е случило? — попита той.

И изведнъж Ребека я осени.

— „Корсарят“! — изтърси тя. — Елате с мен.

Хващайки Кенет за ръка, Ребека го завлече в спалнята си. Той винаги й бе напомнял за пират, а корсарят на Байрон за нея беше пират — грандиозен, безстрашен, романтичен дивак. Колко беше глупава, че не разбра това веднага!

Поставяйки свещта на масата, Ребека почти насила сложи Кенет на дивана, без да откъсва жаден поглед от острите черти на лицето му. „Не е лишено от благородство“, каза тя на себе си.

Ребека прокара ръцете си през косата на Кенет, леко ги разроши и те паднаха на раменете на тежки кичури; пръстите й почувстваха тяхната гъстота и мекота. Спусна няколко отпред на челото, разкопча още две копчета на ризата му и пред погледа й се появиха широките му загорели гърди, покрити с тъмни къдрави косми, които сполучливо ще очертаят тънката бяла риза.

— Отлично! — възкликна тя, сияейки от удоволствие.

— Отлично за какво? — попита Кенет. В гласа му се чувстваше сарказъм, а в очите се таеше насмешка. Насмешка и какво друго… нещо неуловимо и тайнствено. И едва сега Ребека осъзна колко безразсъдно бе постъпила, завличайки в стаята си през нощта мъж, при това почти разкъсвайки ризата му. Слава богу, няма нищо за губене; нейната репутация вече бе разрушена от дълго време.

— През цялото време мислех как най-добре да ви представя и точно сега ми хрумна — впусна се в обяснения Ребека. — Преди три години лорд Байрон написа поемата „Корсар“. Тя имаше безпрецедентен успех. Неговият герой — грандиозен източен пират, див, необуздан и много романтичен. Именно такъв искам да ви изобразя.

— Вие, навярно, се шегувате. Аз не съм грандиозен и романтичен, и със сигурност не съм източен пират. — Широка усмивка озари лицето на Кенет. — И ако бях като него, бих действал ето така.

Стискайки с ръка Ребека за шията, той я привлече към себе си за целувка. Тонът на Кенет беше шеговит, но целувката бе много сериозна. Когато устните им се срещнаха, всичко, за което бе мечтала Ребека в безсънните си нощи, се превърна в едно непреодолимо желание. Ръцете й се опираха на гърдите му и тя чувстваше как сърцето му бие силно. Искаше да седне на коленете му, да спусне по раменете ризата и да изследва всеки сантиметър от силното му мускулесто тяло. Тя искаше… искаше…

Целувката свърши и Кенет я пусна. В очите му Ребека видя, че той беше също толкова развълнуван, колкото и тя.

— За съжаление не съм пират, а обикновен секретар — каза той след неловко мълчание, по време на което и двамата се опитваха да се успокоят.

— Капитанът винаги е капитан — с въздишка каза Ребека, преструвайки се, че нищо особено не се бе случило. Тя се премести на безопасно разстояние. — И все пак от вас лъха романтика и дързост. Когато приключа портрета, ще видите себе си с други очи.

— Страхувам се, че не искам да гледам себе си отстрани.

— Това е ваша работа — каза Ребека и, присвивайки очи, започна да разглежда Кенет с очи на художник. — Искам малко да си поиграя. Облегнете се назад. Успокойте се. Сложете ръка върху облегалката на дивана.

Кенет я послуша и Ребека кимна удовлетворена. Може би тази поза бе това, което й трябва, малко небрежна, но зад тази небрежност се усещаше забележителна сила. Тя нямаше да го облича в източни дрехи, но щеше да се опита да му придаде тайнствен ориенталски колорит с други средства.

Потънала в мисли, Ребека огледа стаята, и от нея се откъсна тържествуващ вик. Завтече се към кувертюрата на леглото и я сграбчи.

— Тази кувертюрата ще е великолепен фон. Ще я поставя на дивана зад гърба ви.

Ребека я разположи върху облегалката на дивана, и Кенет, обръщайки се, се допря до нея.

— Качеството е превъзходно — каза той, прокарвайки длани по лъскавата, копринена, покрита със странна шарка материя. — Прилича на персийска, но никога не съм виждал толкова ярки цветове. На пипане напомня меката козина на котката ви.

— Направена е от копринени конци. Това е подарък от персийския посланик.

— Сигурно тук се крие някаква загадъчна история?

Ребека сви рамене.

— Нищо особено. Мирза Хасан Хан пристигна на посещение в Лондон, реши да поръча свой портрет, изпълнен в европейски стил, и са му препоръчали татко. Той беше толкова доволен от работата на баща ми, че му се приискало да поръча портрет на двете си жени, които го съпровождали при посещението. Но ето лош късмет: непознат човек няма право да види открити лицата на източните жени, и тогава татко препоръча мен. Портретите на се харесаха Хасан Хан и той ми подари тази кувертюра, защото аз категорично отказах хонорар.

— Портретите трябва да са били наистина чудесни, за да направи такъв кралски подарък. — Кенет за пореден път прокара длани по копринената повърхност на кувертюрата. — Аз ще го галя, докато ме рисувате. Той ми действа успокояващо.

Ярките й цветове наистина служеха за чудесен фон, именно това виждаше Ребека във въображението си. От малките парченца се издигаше едно цяло и сърцето й заби ускорено.

Сега оставаше да намери подходяща поза. Както обикновено, Ребека сама избираше за модела най-сполучливото положение, но, по нейно мнение, за Кенет бяха достатъчни няколко съвета. Както и да е, на нея не й се искаше да му нарежда.

— Заемете удобна за вас позиция, където можете да останете дълго време — посъветва го тя. — Искам стойката ви да е свободна и същевременно малко предпазлива. По-скоро като лъв в покой, отколкото войник на пост.

Кенет се облегна назад и постави обутия си ляв крак на ръба на дивана, небрежно поставяйки върху него ръката си. Позата се оказа небрежна, и в същото време се чувстваше, че може да стане от мястото си при всеки подозрителен шум и движение.

— Великолепно! — възхитено възкликна Ребека. — А сега си представете, че аз съм най-Ленивия, но нахален войник от вашия полк. Как бихте ме погледнали?

Лицето на Кенет прие жестоко изражение, белегът му побеля и стана по-забележим. Сега изглеждаше напълно като капитан на пиратски кораб, който с еднаква лекота наказва и прощава.

Хапейки устните си, Ребека внимателно изучаваше получената композиция. Тя щеше да изобрази лицето му в ярка светлина, а всичко останало да бъде като в сянка, което щеше да придаде острота на чертите на лицето му и да добави загадъчност на целия му образ. Като че всичко беше добре, и все пак нещо липсваше. Лесно бе да направи свирепо лицето на Кенет, но как да придаде неговото вътрешно благородство?

Ребека погледна своя модел от всевъзможни ъгли, замислено завърташе главата му, насочена към нея. Внезапно в нейните очи проблесна нещо. Обръщайки се, видя отражението на Кенет във високото тясно огледало. Погледът й пробяга по този на капитана в огледалото и в същия момент дойде решението.

Еврика! Ребека беше извън себе си от радостно вълнение. Тя ще направи двоен портрет. Основният акцент ще бъде съсредоточен върху лицето на капитана, гледащ предизвикателно в очите на зрителя; вдясно щеше да нарисува отражение на неговия профил, и по този начин ще покаже неговия изключителен ум и вродено благородство. Отражението не трябва да е ясно, както се случва в огледалото — това щеше да отвлече вниманието на зрителя. Тя щеше да нарисува неговото отражение върху стена от черен мрамор: зрителят щеше да е принуден да дойде по-близо до картината, за да разгледа другата, прикритата същност на капитана.

Ребека се протегна за албума и докосна котката. Грей се събуди и със силно измяукване скочи от дивана; разтягайки се, той се просна до краката на капитана и неволно той го почеса зад ухото.

— Котката не нарушава вашия замисъл? — попита той.

Ребека весело се засмя. Как по-рано не й хрумна да използва за своите замисли котката?

— Напротив — каза тя. — Грей придава на картината завършеност, само аз ще го направя по-голям и ще го доближа по сходство с дивата азиатска котка. Огромната котка до предводителя на пиратите — в това има нещо езическо.

Ребека се наведе над албума и нейния въглен за рисуване проблясваше. Щеше много да работи. Много и упорито.

В настъпилата тишина се чуваше само поскърцването на молива и слабите, отдалечени звуци на заспалия град. Ребека вече завърши основната част на картината и пристъпи към детайлите, когато работа й беше прекъсната от гласа на Кенет.

— Мога ли да хапна нещо? — попита той.

Стресната, Ребека погледна часовника. Беше минал един час.

— Извинете — каза тя, — бях така погълната, че не забелязах как е отлетяло времето.

— Слабо казано. Ако от камината излети огнедишащ дракон, то вие няма да го забележите — каза Кенет, ставайки и изправяйки раменете си.

Ребека забеляза как се раздвижиха мускулите под тънката материя на ризата му и мислено реши, че именно по този начин ще предаде на портрета грациозната сила на неговото тяло. Поставяйки настрана албума, тя се изправи.

— От вас ще излезе чудесен корсар, капитане.

— Вие знаете по-добре. — Кенет вдигна албума и започна внимателно да го разглежда скиците. — Нима изглеждам толкова свиреп?

— От време на време. Не е тайна за никого, че слугите се боят от вас. — Ребека се прозя, почувствала внезапна умора. — Така сте ги объркали, сякаш в случай на неподчинение ги заплашва пазара за роби.

Кенет започна да разлиства албума.

— Виждам тук различни композиции. — На една скица той видя себе си като уморен войник в износената униформа, с равнодушен вид, не забелязвайки жаркото слънце над испанския пейзаж. — Сигурна ли сте, че нямате дара на ясновидството?

— Това е просто художествено въображение. — Ребека погледна замислено албума. — Вярно ли е, че в Испания е различна слънчевата светлина?

— В сравнение с Англия е много по-ярка. Нашата страна се намира далеч на север и влажността не позволява на слънчевите лъчи да пробият към земята, правейки ги по-меки и незабележими. На всичкото отгоре имаме постоянни мъгли. — Кенет продължи да прелиства албума.

Ребека, добави към молива си нов въглен. Привлечена от неговото мълчание, тя повдигна глава. Кенет внимателно се вглеждаше в скицата.

Чувствайки погледът й върху себе си, Кенет й показа рисунка на жена, летяща във въздуха с главата надолу с изкривено от ужас лице.

— Кой е това? — попита той.

Ребека потръпна неочаквано, моливът се счупи в ръката й, радостното й лице се изгуби. Тя съвсем забрави, че рисунката се намира в този албум.

— Това е… нищо особено… Просто аз си представях Дидона, хвърляща се надолу от картагенската кула, когато Еней я изоставя — с пресъхнали устни прошепна Ребека, измисляйки отговор в движение.

— В рокля със съвременна кройка? — усъмни се Кенет. — Това е нещо ново. Както успях да забележа, вие обичате да рисувате жени от героичната митология, а не тези, които се самоубиват поради несподелена любов. Освен това, доколкото си спомням, Дидона е намушкала себе си с нож.

Ребека мълчаливо гледаше Кенет, неспособна да намери друг отговор.

— Жената много прилича на вашата майка, чийто портрет съм виждал. Лейди Ситън загина след падане от скала, нали?

Ребека се чувстваше буквално хваната на местопрестъплението. Със силно биещо сърце тя буквално падна на стола.

— Да — отговори тя. — Не мога да спра да мисля за това как падна. Винаги е пред очите ми. Вече съм направила около петдесет скици, подобни на тази. Все още се измъчвам от мисълта за това как се е чувствала, за какво е мислила в последните си минути. Трябва да е било ужасно, да умре напълно сама.

И двамата дълго мълчаха. Кенет пръв не издържа.

— Много често съм изпитвал чувство на страх — започна той, като се замисли, — особено преди битка. Страхът е добра защита, позволява на човек да е внимателен, а понякога го тласка към героични постъпки. Въпреки това е странно, че и в двата случая, когато не съм имал и най-малко съмнение, че ще ме убият, не чувствах страх. Напротив, при мен идваше странно чувство на покой. На два пъти по чудо оцелявах. След втория случай ме обхвана любопитство и започнах да разучавам какво чувстваха другите. Оказа се, че същото. Възможно е чувството на мир да е дар от бога като последен подарък, когато човек няма сили да се бори с ударите на съдбата.

Кенет още веднъж погледна рисунката, на лицето му се появи състрадание.

— Може би майка ви не е почувствала страх, а просто тихо е приела неизбежното.

— Вие просто се опитвате да ме успокоите — каза Ребека и ниско наведе глава, не желаейки да покаже, че е разстроена.

— Аз ви казвам истината.

Кенет седна срещу Ребека и взе ръцете й в своите, сгрявайки ги със своята топлина.

— Може би ще се почувствате по-добре, ако ми разкажете какво все пак се е случило там. И тогава демоните ще престанат да измъчват бедната ви душа.

„Може би е прав“, помисли си Ребека, и без значение колко бе болезнено да си припомня за този ден, се опита да се върне назад.

— Ние всички бяхме на Езерния край, в имението Рейвънсбърг — започна тя своя разказ, напразно опитвайки се да задържи потреперващия си глас. — Това беше един красив слънчев ден, един от тези, в който хоризонта се вижда ясно. Разхождах се сред хълмовете и вече се връщах у дома, когато видях няколко мъже на скалата, където обичаше да се разхожда майка ми. Сърцето ми прималя. Разбрах, че се е случило нещастие. Побягнах. През това време, докато стигна до мястото, те вече измъкнаха безжизнено й тяло.

— Мога да си представя какъв ужас сте преживели. — Кенет държеше ръцете й. — Нещастният случай е винаги страшен със своята неочакваност. За него не са готови нито приятели, нито близки.

Случаят не беше такъв и тя с усилие успя да изтръгне от себе си:

— Дори и сега не мога да повярвам, че нея я няма. — Устата й пресъхна и тя замълча.

Кенет нежно прокара пръсти по обратната страна на ръцете й и Ребека почувства тяхното приятно докосване.

— Главата ми не може да побере това как е могло да се случи — замислено размишляваше капитанът. — Може би майка ви е била разстроена от нещо? Понякога нещастие или сериозен проблем ни водят до фатален край.

— Не! — рязко каза Ребека. — Нямаше нищо подобно. — Тя бързо дръпна ръцете си. — Един от мъжете, който се спусна долу, за да я измъкне, каза, че навсякъде било обсипано с цветя. Мама обичаше полските цветя и често ги събираше. Поляната над стръмната скала постепенно се спуска надолу и след това е стръмна скала. Аз… аз мисля, че увлечена в събирането на цветя, не е забелязала, че се е озовала на самия й край, спънала се е и е паднала.

— Трагичен обрат на съдбата — каза Кенет, без да сваля внимателния си поглед от Ребека.

Тя отново погледна рисунката с летящата надолу жена.

— Когато се чувствам зле, започвам да рисувам това, което не ми дава покой — с мъка каза тя. — Като разрязване на заразена рана, за да се изпусне отровата. Получава се с всичко, като например мъртво куче или разбито сърце. Но в случая с мама на мен не ми помага дори рисуването.

— Вие рисувате това, което ви кара да страдате? — изненада се Кенет, не можейки да скрие любопитството си. — Аз рис… Мисля, че би било разумно да рисувате нещо обратно на това. Ще ви успокои повече.

Ребека се усмихна печално.

— Вече съм опитвала — каза тя. Рисуването и живописта бяха станали необходимост за нея, смисълът на живота й, но и те не облекчаваха нейните страдания.

— Ако рязането няма ефект, то може да помогне изгарянето. — Кенет взе албума и извади рисунката на летящата жена, след това го поднесе към пламъка на свещта. — Мисля, че лейди Ситън съвсем не желае да види вечно опечалената по нея дъщеря. Нека душата й почива в мир, Ребека.

Притискайки ръце към гърдите си, Ребека наблюдаваше как пламъците поглъщаха рисунката; димни кръгчета се виеха към тавана и изчезваха в тъмнината. Тя разбираше импулса на Кенет и му беше благодарна за това, но защо той прояви съчувствие към нейната скръб? Какви чувства изпитва той? Как би могъл, толкова голям и силен, да усети какво става в душата й? Как бе разбрал, че скръбта я обзема, лишавайки я от воля за живот? Той не можеше да знае, и не знаеше, че ако тя заплаче, никога няма да спре и ще плаче дотогава, докато не умре.

Стараейки се да не изгори пръстите си, Кенет хвърли изгорената хартия в камината. И двамата мълчаливо гледаха как рисунката, а заедно с нея и образа на летящата жена, се превърна в пепел и жълтият пламък постепенно угасна.

— Вие така неистово рисувате, че сигурно оставяте на хартия цялата си сила. Трябва да се храните. Хайде да извършим набег в кухнята.

Кенет се усмихна и сърцето на Ребека радостно заби. Може би той не напълно я разбира, но на него също му се бе случвало да опита от тази малка глътка мъка. Изглежда бе добър човек и неговата компания й харесваше.

— Вие сте прав — каза Ребека, усмихвайки се кротко. — Не усещах колко съм гладна.

Взимайки свещта, Ребека тръгна към вратата и изведнъж си спомни неговата целувка, бърза, но тя преобърна душата й. Е, какво, ако капитанът е човекът, който може да я върне към живота? Може би на света не съществува само печал, но и радост?

Кой би помислил, че пиратът ще й покаже този път?

Кенет използва всичките си сили по време на тяхното нощно бдение да повдигне поне малко настроението на Ребека. По времето, когато се разделиха пред техните спални, скръбта беше изчезнала от лице й.

За съжаление това не можеше да се каже за неговото собствено настроение. Историята на младата жена за смъртта на майка й убеди Кенет, че тя крие нещо от него: прекалено бързо отхвърли предложението за нещастния случай. Напротив, мъката й се усложняваше и от факта, че тя знаеше истината, и тази истина я измъчваше, сякаш в случая бе замесен и баща й.

Кенет не можеше да затвори очи и по други причини, а най-важната — една мимолетна целувка. Ребека го привличаше от самото начало и неговата мъжественост просто копнееше за една възможност. Той не грешеше, когато от пръв поглед усети нейната скрита страст. Тази страст беше в кръвта й и я правеше яростна в работата й, тя също посочи на Кенет страстта в нейната женска природа.

При други обстоятелства никога нямаше да прекрати целувката, но в този момент всичко друго беше невъзможно.

Физическата умора се промени в Кенет с психическо изтезание. Не му излизаше от главата разказа на Ребека, че тя пренася на рисунката своята душевна болка, рисувайки всичко, което я разстройва. Неговата страст към рисуването също беше неустоима. Рисуваше дори тогава, когато баща му му забраняваше да го прави, дори когато разбра, че няма да стане истински художник. Когато се чувстваше нещастен, рисуването го спасяваше, защитаваше го от превратностите на съдбата, разсейваше го от тежки мисли.

Кенет взе в ръце албума и дълго време го гледаше със страх, сякаш белите листи бяха бомба, готова да избухне. И какво, ако последва примера на Ребека и пренесе на хартия всички тези образи, които не престават да го тормозят? Ще му стане ли по-леко? И няма ли така да отвори кутията на Пандора и да се сринат върху главата му всички злини, натрупани в него, а той да не е в състояние да ги скрие обратно?

„Като разрязване на заразена рана, за да се освободи отровата“. Думите на Ребека не му излизаха от главата. Може би той не бе наред, принуждавайки себе си да не мисли за бедите и да рисува само приятното, успокояващото. Но какво, ако раната се отвори и освободи демоните; и може би тогава частично ще премахне тяхната власт над него?

Просто трябва да го прави честно, без да го украсява. Трябва да пробие стоманената стена, с която бе оградил паметта си.

Опитвайки се да се стегне, Кенет взе писалка и шише с мастило. Започна картина на първия бой, който завинаги се запечата в паметта му. Ако тази рисунка му донесе някакво облекчение, тогава ще пристъпи към други, по-страшни сцени.

С усилие на волята Кенет застави себе си да си припомни картината на първия бой, която той винаги виждаше в кошмарите си.

Решително потапяйки писалката в мастилото, Кенет се молеше на Бог опита на Ребека да му помогне.

Глава 10

На следващия ден, когато Кенет работеше в кабинета си, вратата внезапно се отвори и в стаята влезе с бавна походка Лавиния Клекстън, златокосата красавица, облечена с гълъбовосиня рокля и елегантна, гарнирана с пера шапка, смело килната на една страна.

— Добър ден, капитане! — изгука тя с дълбок вълнуващ глас. — Реших да ви посетя във вашата тайна бърлога.

Кенет вдигна очи от работата си и пулсът му се ускори като на ловец при плячка: независимо от факта, че Лавиния беше чест гост на дома на Ситън, той не бе имал възможност да поговори с нея насаме.

— Не виждам нищо тайнствено в това, че човек работи, лейди Клекстън.

Лавиния се усмихна с увереността на жена, съзнаваща силата на красотата си.

— Значи сте обвит в мистерия, капитане, вие твърде много се откроявате на общия фон. Вие сте буквално тигър сред овце. На вас повече ви подхожда да командвате армии или да изследвате неоткрити земи, отколкото да седите тук, отговаряйки на скучни писма.

— Понякога и тигърът трябва да се труди — отвърна Кенет с небрежна усмивка. — За мен това е също един вид лов. По-интересно е да отговаряш на самото писмо, отколкото да го пишеш под диктовка.

— Колко прозаично. — Лавиния, поклащайки бедра, изплува до масата. — Аз предпочитам да мисля за вас като за смел воин, сменящ бойното поле със салоните за изкуства.

— Салони? — Кенет се облегна назад в стола си. — Вие имате необикновено въображение, милейди. За мнозина тази стая е просто кабинет.

— Наричайте ме Лавиния като всички. — Тя приседна на ръба на масата и полите й паднаха на коленете на Кенет. — Аз по всяко време съм на вашите услуги, капитане. — Накланяйки се през масата, Лавиния прокара пръст по бузата на Кенет. От първата им среща му насърчителни усмивки, които обаче не го заблуждаваха. Преди всичко тя бе любовно обвързана със сър Антъни. И макар че тялото му мигновено откликна на недвусмисления намек на красавицата, той счете за неразумно да плаща за нови сведения за убийството със собственото си тяло, въпреки че чрез леглото може да се направи много.

— Това ще бъде фамилиарно от моя страна, милейди — каза той, целувайки ръката й. — Опасявам се, че сър Антъни неправилно ще изтълкува това и ще счете поведението ми за дръзко.

— Той няма да възрази. На всички е добре известно, че Лавиния е уличница. — Неочаквано в гласа й прозвуча самоунижение. Леко скачайки от масата, Лавиния направи няколко крачки и застана под портрета на лейди Ситън. — Аз съм пълна противоположност на Елен. Антъни преди време нарисува наш общ портрет, който нарече „Светицата и грешницата“, и, разбира се, аз бях грешницата.

— Нима лейди Ситън беше светица?

— Нито повече, нито по-малко, отколкото всички ние. Понякога беше щедра, понякога егоистична; умерено интелигентна, от време на време просто глупава. Понякога с нея беше много трудно, но беше най-добрата ми приятелка и ужасно ми липсва, почти толкова силно, колкото Антъни и Джордж.

— Кой Джордж?

— Джордж Хамптън. Виждате ли, Елен беше негова любовница.

— Вярно ли е това? — попита Кенет, опитвайки се да прикрие изненадата си. — Или вие решихте да ме изненадате?

— Съмнявам се, че е лесно да се направи, капитане — сухо отвърна Лавиния. — Елен беше благоразумна жена, но това не я спираше всяка година да сменя любовниците си, макар само Джордж да имаше значение за нея.

— Възможно ли е сър Антъни никога да не се е съмнявал за връзките на жена си с най-близките му приятели? — продължи да разпитва капитанът, радвайки се на открилата се възможност.

— О, да. Може би този брак не беше съвсем обичаен, но въпреки това той съществуваше. Антъни нямаше нищо против Джордж, знаейки, че той никога няма да обиди Елен. Тя на свой ред си затваряше очите за бурния живот на мъжа си. Елен твърдо вярваше, че тя ще има доминиращо място в живота на мъжа си, всичко останало нямаше значение.

— Чух, че след смъртта на жена си сър Антъни бе имал сериозни увлечения.

— Не вярвайте на всичко, което чуете, капитане. — Лавиния развърза лентите и свали шапката от главата си, разсипвайки по раменете каскада от къдрици. — Ние сме стари приятели с Антъни и аз бих разбрала за всяко негово увлечение.

В гласа на Лавиния се почувства неизказана обида. Може би тази жена, независимо от своята привидна опитност, беше уязвима в душата си. Кенет искаше да разбере дали бе влюбена в сър Антъни и продължи да я разпитва:

— Как смятате, сър Антъни ще се ожени ли отново?

— Това не знам — отговори Лавиния след миг колебание. — Той все още не може да дойде на себе си след смъртта на жена си.

— В нейната смърт имаше ли нещо подозрително?

— Без съмнение беше нещастен инцидент — каза Лавиния, усуквайки перо от шапката на пръста си. — Но… — Тук тя прекъсна.

— Чух, че на мястото на падането на лейди Ситън е имало следи от борба.

Лавиния му хвърли бърз поглед.

— Просто изпочупени храсти, което оставя следи. Може би, когато Елен се е хлъзнала надолу, тя се опитала да се хване за нещо.

Обяснението беше напълно разумно и все пак Лавиния беше видимо обезпокоена.

— Когато става дума за смъртта на лейди Ситън, хората започват да дават уклончиви отговори — замислено каза Кенет. — Тук има някаква тайна. А какво ще стане, ако сър Антъни или Джордж Хамптън са я бутнали от скалата?

— Глупости! Каква тайна може да има? Смъртта не е страст, за нея не може много да говориш.

Осъзнавайки, че нищо повече не може да измъкне, Кенет реши да остави тази тема.

— Тогава нека да говорим за страстта. Защо имам усещането, че хората на изкуството водят разпътен начин на живот?

— Не по-разпътен от всяко друго светско общество. Просто те са по-честни. — Лавиния се усмихна с една от нейните очарователни усмивки. — Да ви кажа истината, капитане, вие много ми допаднахте.

Кенет внезапно бе привлечен от мекото женско тяло с неговата съблазнителна женственост, но въпреки увереността на Лавиния, той се съмняваше, че сър Антъни ще иска да споделя любовницата си, още повече със собствения си секретар.

— Това чувство е взаимно — каза той, — но не мисля, че ще е разумно да му се отдадем.

— Надявам се, че в общуването с хора от изкуството скоро ще престанете да разделяте нещата на разумни и неразумни.

Лавиния се приближи към Кенет, обхвана шията му с ръка, облечена в ръкавица, и го целуна. Тя знаеше как да се целува и нейната целувка красноречиво говореше за не малък опит, но в нея нямаше сладост, каквато имаше целувката на Ребека.

С ъгълчето на окото си Кенет забеляза някакво движение на вратата и минута по-късно чу студен женски глас:

— Съжалявам, че прекъсвам тази сцена, но се опасявам, че имам работа към вас.

Кенет повдигна глава и видя стоящата на вратата Ребека. С разбъркани и непокорни ярко рижави коси тя изглеждаше като разрошено малко коте.

Докато Кенет неясно промърмори извинение, Лавиния бавно се отдръпна и с интерес погледна първо Ребека, а след това Кенет.

— Здравей, мила моя. — Тя отново погледна към двамата. — Как върви работата? Моят портрет, който нарисува, предизвиква във всички възхищение. От всички страни ме обсипват с комплименти. Ако ми позволиш да назова името ти, няма да имаш никаква липса на клиенти.

Лавиния се усмихна и бавно тръгна към вратата.

Ребека я пропусна, а след това влезе в кабинета, затваряйки зад себе си вратата.

— Баща ми предпочита да наема много различни хора за секретари, но вие надминахте всичките му очаквания.

— Ако сте чули разговора ни, трябва да знаете, че се опитвах да отклонявам намеци й.

— Но не и целувките й.

— Не съм поощрявал дамата.

— Добро напляскване няма да й навреди — саркастично каза Ребека. — Лавиния отдавна го заслужава.

— От разговора с лейди Клекстън разбрах, че непозволените целувки не са рядкост в този дом. Тя тъкмо спомена за връзката на вашата майка с Джордж Хамптън.

Лицето на Ребека не изрази изненада, а само малко се напрегна: най-вероятно е била наясно с този роман.

— Мислех, че не е във вашите правила да си падате по сплетни, капитане — отсече тя.

— Аз не сплетнича, но до мен достигат най-различни слухове. Разстройвате се, че родителите ви… не са имали обичайните за съпрузи отношения? — попита Кенет след момент на объркване.

— Вие имате предвид случайни връзки, предполагам? — Погледът на Ребека се насочи към портрета на майка й и се обърна към прозореца. — Как бих могла да се разстроя? Една ябълка не пада по-далеч от дървото. Аз погубих репутацията си, когато бях на осемнадесет. Развратът е в кръвта ни.

— Аз не го вярвам — с нежност произнесе Кенет. — Нима сте оставили родния дом само заради това, че пред вас е бил примерът на вашите родители? Може би сте търсили любовта?

— Малко преди първото ми излизане в обществото — започна Ребека след известна пауза — се запознах с млад виконт, който дойде при баща ми да поръча портрет. Приех неговото ухажване за сериозно чувство и се съгласих да се разходя с него в парка. Когато спряхме там за кратко, той се показа в не най-добрия си образ. Аз, разбира се, се съпротивлявах и тогава той каза, че след като съм израснала в обстановката на бохемски художници, то нямам право да разигравам мис Невинност.

— Мисля, че сте му дали достоен отпор.

— Избутах го във фонтана и избягах, проклинайки жалкия кавалер и баща си за разпътния живот, който водеше, опетняващ дъщеря му, и че всеки може да ме оскърбява. Когато влязох в обществото — продължи Ребека, произнасяйки с усилие всяка дума, — срещнах Фредерик. Той въздишаше, пишеше стихове, говореше, че ме обича, всичко това се изливаше като балсам по разбитото ми сърце. Родителите ми не го харесаха, и може би нищо нямаше да се случи, ако не разбрах за връзката на майка ми с чичо Джордж. И въпреки че знаех за любовните връзки на баща ми, новината за романа на майка ми, която ето че не стигна по-далеч от съпруга си, ме потресе. Три дни по-късно избягах. Бързо разбрах, че родителите ми не са грешили, и че да се омъжа за Фредерик ще бъде голяма грешка. На мен ми провървя, че го осъзнах рано, отколкото завинаги да свържа съдбата си с него.

„Възрастният Ситън е трябвало по-добре да гледа дъщеря си и да й дава по-малко свобода“, помисли си Кенет, а на глас каза:

— Предимството на либералните родители е това, че дори след разразилия се скандал те са ви приели обратно.

Ребека кимна.

— Единствено поуката, която получих, е цената за моя избор; тях не ги вълнуваше моят морал. По думите на баща ми съм имала достатъчно ум да не се омъжвам за този скитник, което го радваше, а майка ми се надяваше, че в бъдеще няма да повторя тази грешка. С това се приключи тази история.

— И майка ви се е оказала права. Вие повече не сте повторили тази грешка.

— И няма да я правя в бъдеще — завърши Ребека, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. — Аз дойдох да разбера къде е платното за рисуване, поръчано от мен? Всичкият ми запас е на привършване.

— Вчера написах писмо на доставчика и днес със сутрешната поща получих отговор от него. Той се извинява за закъснението и съобщава, че платното ще бъде доставено не по-късно от вдругиден. Други въпроси имате ли към мен?

— Не. Това е всичко. — Ребека тръгна към вратата.

— Днешният сеанс ще се проведе ли, или вие още ми се сърдите? — попита след това Кенет.

Ребека му хвърли ироничен поглед.

— Не, изобщо. Афера с такава красива жена като Лавиния не противоречи на традициите на байроновите герои. Това е, което е нужно на корсаря.

Кенет се засмя и лицето на Ребека леко се оживи. Тя се измъкна от стаята. Усмивката мигновено изчезна от лицето на Кенет. Той започна да разсъждава над сведенията, които успя да получи. Елен Ситън, такава, каквато беше представена от Лавиния, може да има някои врагове, което означава възможни убийци. Зад спокойното отношение на сър Антъни към любовните връзки на жена му можеше да се крие дълбока ревност и жажда за мъст. Възможно бе също така Елен да бе блъсната от скалата от мистериозната любовница на мъжа си, която се стреми да заеме нейното място. И ако Елен бе решила да скъса с Джордж Хамптън, и той от ревност да я бе убил? Не бе изключено тук да е имало и други любовници, но кои?

Страст и алчност може би бе най-основателната причина за убийство, разбира се, ако се бе случило. Кенет въздъхна с разочарование. Колкото по-дълго стоеше в къщата на Ситън, толкова по-малко възможности получаваше да научи истината за Елен Ситън, а още повече не му харесваше неговата лъжлива позиция. Да спечели благоразположението на Ребека бе равносилно на предателство. Ако някога тя разбереше за това…

От самата мисъл той се почувства неудобно.

Връщайки се в ателието си, Ребека мислено се ругаеше защо, когато видя Лавиния да целува Кенет, не затвори вратата и не се обърна? И да отиде по-късно? Не, тя непременно трябваше да наруши тяхното уединение. И как приключи това? Тя почти не полудя от ревност, и най-лошото от всичко, тази ревност беше изписана на лицето й и не можа да я скрие от техните очи. Какво право имаше тя да ревнува капитана? Той преди всичко бе секретар на баща й, а не неин поклонник. И освен това една целувка нищо не означаваше.

И все пак, въпреки най-приятелските си чувства към Лавиния, с удоволствие би издрала очите й. Ребека се изчерви, спомняйки си подозрителния поглед на Лавиния. Дали тя се досещаше за душевния й смут?

За да се успокои малко, Ребека взе албума и направи няколко скици на Лавиния, изобразяваща я дебела и с лице, покрито с бръчки. Гневът й постепенно утихна. Напомняйки на себе си, че Кенет не насърчаваше с поведението си Лавиния, Ребека започна да се подготвя за следващия сеанс. Тя застели дивана с персийската кувертюра, поставяйки го в непосредствена близост до огледалото, в което щеше да се отразява неговия профил, и се замисли.

Кенет щеше да дойде след обяда. Ребека се огледа из ателието: работа бе много, но сега нищо не й бе по душа.

Погледът й попадна на портрета на богинята Диана. По дяволите! Обеща да му подари тази картина, заменяйки цапаницата, която висеше в неговата стая. Щеше да му достави удоволствие и същевременно да му се реваншира за несръчността си в кабинета му. Ребека намери подходяща рамка за „Диана“, избра още две картини — една с пейзаж от Езерния край; втората беше портрет на котка с див блясък в очите, прокрадваща се към малка птичка.

Хващайки картините, Ребека се спусна надолу и почука на вратата на стаята на Кенет. Не получавайки отговор, тя влезе. Виждайки картините по стените, Ребека се ужаси. Да, това бе оскърбление за човек с художествен усет! На мястото на Кенет отдавна щеше да ги е изхвърлила през прозореца.

Опитвайки се да закачи на стената портрета на Диана, Ребека случайно докосна поставката, на която лежеше някаква папка. Папката падна и от нея се изсипаха рисунки, посипвайки се по килима. Ребека бързо се наведе, за да ги събере.

Повдигайки първата рисунка, тя я погледна и замръзна. На нея беше изобразена сцена от битка, направена с перо и мастило. Войници, обвити от дима на сражението, тръгнали с байонет в атака; навсякъде на земята лежаха мъже и коне — мъртви или ранени.

Но това, което порази Ребека, бе фигурата в самия център на картината. На тъмно нарисувания заден план се виждаше силует на човек, намиращ се в агония. Без да навлиза в подробности, художникът бе успял да внуши страданията на мъж, убит от куршум, попаднал в меката човешка плът. Ужасът от смъртта и в същото време готовността да приеме вътрешен покой — всичко това можеше да се прочете по лицето му.

Ребека седна на пода, кръстосвайки крака, и започна да разглежда картините. Изпълнени с въглен и пастел портрети, внимателно изписани в художествена композиция, много акварели, изобразяващи различни пейзажи — всичко това беше създадено от ръката на талантлив художник. Картината с изобразена сцена от битка беше единствената от цялата колекция.

На последната картина беше изобразена двойка, той и тя бяха нежно вкопчени един в друг. Тук имаше и име: „Ромео и Жулиета“. И макар мъжът и жената да бяха облечени в средновековни дрехи, интуицията й на художник й подсказваше, че това бяха съвременни влюбени в тяхната последна прегръдка преди дълга раздяла, може би, в навечерието на война.

Ребека продължи да се взира в картината, когато вратата се отвори и в стаята влезе Кенет. Виждайки я, той застина на вратата и лицето му стана като буреносен облак. Затръшна шумно вратата и с решителна крачка се приближи към нея. Очите му мятаха мълнии.

— Какво, по дяволите, правите тук?

Свивайки се от страх, Ребека повдигна главата си.

— Ваши ли са тези рисунки? — попита тя.

Кенет се наведе и изтръгна папката от ръцете й.

— Какво право имате да се ровите в нещата ми?

— Не съм ровила — възрази Ребека. — Случайно бутнах папката, когато закачвах картината.

Не разбирайки защо е толкова ядосан, тя отново повтори въпроса си:

— Ваши ли са тези рисунки?

Кенет мълчеше, без да знае какво да отговори, след това кимна.

Ребека бавно се надигна от пода. Кенет се извисяваше над нея като планина. Той й внушаваше страх и изведнъж тя помисли, че не завижда на тези французи, които са попаднали под ръцете му на бойното поле. Но любопитството надделя.

— Защо скрихте, че сте художник?

— Не съм художник — отряза я Кенет.

— Вие сте истински художник — възрази Ребека. — Никой не би бил в състояние да нарисува това без емоционален опит. Защо криете това в тайна? И защо се държите сега като разярен бик?

Кенет дълбоко пое въздух.

— Извинете ме. Не държа това в тайна, аз съм дилетант, а не художник. От моя страна би било дързост да ги показвам на вас или на вашия баща.

— Каква глупост! Вие имате дар. Не е изненадващо, че така разбирате от рисуване и омагьосахте баща ми. От люлката съм обкръжена от художници и добре ги познавам. Вие сте единствения, който крие таланта си.

— Не съм художник! — извика Кенет, и въпреки гнева, с който бяха произнесени тези думи, в гласа му се почувства непонятна обида.

Поразена от неговата бурна страст, Ребека сложи ръце на раменете му и почти със сила го накара да седне на леглото. Очите им се срещнаха.

— Какво ви е, Кенет? — попита Ребека, без да сваля ръце от раменете му. — Не ви разбирам.

Тялото на Кенет се напрегна и той сведе очи.

— Баща ми ми забраняваше да рисувам — каза той след дълго мълчание — и с всички сили се стараеше да изтръгне от мен тази страст. Вярваше, че тази професия не е подходяща за неговия единствен син.

— Но вие не сте се отказали от рисуването.

— Не беше по силите ми. Страстта към рисуването ме изгаря като огън отвътре. На хартия мога да предам това, което не може да се изрази с думи. Но през цялото време трябваше да се крия от баща ми или унищожавах своите рисунки. Стана ми навик.

— Колко болезнено.

Сега Ребека разбираше гнева му, когато я намери да разглежда папката. Искаше да го целуне, да го утеши, но само нежно го погали по бузата и след това отстъпи назад.

— Аз щях да полудея, ако моите родителите ми бяха забранили да рисувам.

— На вас ви е провървяло. Вие живеете под един покрив с най-известния художник в Англия — каза Кенет с тъжна усмивка. — В младостта си мечтаех да завърша Кралската академия на изкуствата и да стана професионален художник. Загубено време. Станах войник, а това никак не се връзва с изкуството. Виждайки къщата ви с толкова прекрасни картини, поисках отново да опитам, но това са патетичните опити на дилетант.

— Вие сте художник, Кенет — нетърпеливо възрази Ребека. — Рисувате по-добре от много художници в Лондон. Малко практика и вие ще станете изключителен художник.

— Аз имам умения в рисуването и правя приличен акварел — съгласи се Кенет, — но това изкуство го владеят всички млади дами и господа. Вече съм на тридесет и три и времето, когато можех да се науча да съм истински художник, отмина.

— Кого считате за истински художник? — попита Ребека, изгаряща от любопитство.

— Този, който не просто копира предмета, но вижда в него това, което е скрито от очите на другите; той сякаш се заглежда отвътре, вижда скрития смисъл. Портретът на вашата котка предизвиква възхищение. Чувства се, че е нарисуван с голяма любов. Той е добър не само отвън, но ви се е отдало да покажете дивата му природа. Това не е просто домашно животно, а истински див звяр. Във вашата богиня Диана се чувства не само сила и гордост, не само умение да ловува, но и нейната самота, изолирана от другите. В нея има вид меланхоличен копнеж, желание да бъде като другите жени. Тя малко ми напомня за вас.

Дявол да го вземе! По-добре бе да разсъждава върху портрета на котката и да не се промъква в душата й. Сякаш не чула последното му изказване за Диана, Ребека каза:

— Просто нарисувах котката така, както я виждам аз.

— Имате художествен усет, така че сте го видели именно такъв, а не по друг начин. — Кенет се приближи по-близо до картината и още веднъж внимателно я разгледа. — Имате уникален, характерен само за вас поглед над нещата. Безпогрешно бих познал вашия неповторим стил.

Изявлението на Кенет, че във всяка картина ще познае почерка й, Ребека почувства като откровение, като целувка. Без желание да продължи разговора за себе си, тя взе папката с неговите картини.

— Вие сте човек с талант — каза, взимайки в ръце портрет на тъмнокоса испанска красавица, изработена с пастел. — Тази жена е не просто красива, а също така и безкористна. В нея се чувства призив. Може би е дори опасна.

От това как се напрегна лицето на Кенет, Ребека осъзна, че правилно се бе досетила за неговия замисъл. След това взе портрета на убит от куршум войник.

— Ако художникът се отличава с особен зрителен талант, то вие го имате. Точно сте изразили умиращия в мъки войник.

— Това е чисто съвпадение — каза Кенет повдигайки рамене. — Нарисувах го миналата нощ под впечатленията от вашите думи. Помните ли, говорихте за това, че винаги изливате върху платното своето безпокойство и печал? Реших да последвам примера ви и да се опитам да се освободя от поне част от демоните, които ме измъчват.

Ребека отново погледна картината, ако това бе един от демоните и не най-лошият, какви ли бяха другите?

— И донесе ли ви облекчение? — попита тя.

— Определено. Спомените ми за първата битка ме измъчваха, изтощаваха мозъка ми. Картината… — Кенет замълча, търсейки нужните думи, — обузда паметта ми. Всичко се отдалечи, стана по-неясно, избледня.

— Рисунката ми помага също да видя по-ясно и да разбера кое не съществува в действителност — започна Ребека, затваряйки албума. — Ако не се смятате за художник, тогава кое ви спира да станете?

— Аз не умея да използвам цветовете — с усмивка каза Кенет. — Няма друг начин да се предаде наситеността на цветовете, точността на формите. Свикнал съм да рисувам с въглен и акварели, а това е по силите на всеки ученик.

— Какво ви пречи да се научите да рисувате с маслени бои? Това не е голяма наука. Акварелът е много по-труден, а вие сте го усвоили до съвършенство.

Кенет мълчеше с мрачен вид; белегът на бузата му побеля и стана по-забележим.

— Не вярвате в своите способности? — съчувствено попита Ребека.

— Аз… аз бих искал да вярвам, че това е възможно — тихо каза Кенет с потъмнял поглед.

В думите му имаше някаква стара болка и Ребека почувства, че съдбата не го бе пощадила. Знаейки, че съжалението ще го обиди, тя бодро и уверено каза:

— Аз ще ви науча. Ако се избавите от неувереността, работата бързо ще потръгне. — Забелязвайки протестиращото движение на Кенет, Ребека с острота в гласа продължи: — Главата ви е объркана. Откъде знаете какъв трябва да бъде и какъв не един истински художник? Изхвърлете от главата си тези глупави възгледи. Вие имате талант и трябва да сте горд. — Ребека тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Трябва да сте в ателието в два часа.

Тя бавно пое по стълбите, чувствайки неприятна празнота. Беше й жал за Кенет. Сигурно бе страшно да обичаш изкуството, живописта и да виждаш рухването на мечтите си. Замисли се за собствения си живот. Тя имаше късмет, много късмет. Разбира се, сър Антъни не бе идеалният баща, но той винаги поощряваше таланта й и се отнасяше към него с уважение.

Чудно как се чувства човек с вид на страшен и силен воин, а душата му да е така крехка, с усет към красотата, с душа на истински художник?

Ребека отвори вратата и влезе в ателието с твърдата увереност в това, че ще направи от него художник. Щеше да измъчи до смърт и него, и себе си, но той щеше да бъде художник.

Глава 11

Когато Ребека си тръгна, Кенет изтощено се отпусна в стола, треперейки като в треска. Чувстваше се като орех, черупката на който бе разбита с тежък чук.

Тя каза, че той има талант, че е истински художник, а Ребека Ситън принадлежеше към онези хора, които не хвърлят думите си на вятъра.

Сърцето на Кенет блъскаше лудо. Ами ако тя казваше истината? Може би не всичко бе загубено? Подсъзнателно винаги бе вярвал, че да рисуваш с маслени бои е дар от Бога, и той, един обикновен простосмъртен, никога няма да го усвои. Ребека разсея неговите съмненията и му даде мъничко увереност. Наистина, повечето художници започват да рисуват с маслени бои от юношеска възраст, а самата Ребека се бе научила още от люлката. Но той щеше да премести планини и може би ще бъде в състояние да постигне това. В действителност имаше чувство за цветове и композиция.

Може би… може би, щеше да стане истински художник. Разбира се, не като сър Антъни и Ребека, но достатъчно добър, за да удовлетвори своето честолюбие.

Надеждата за ново бъдеще го изпълни с най-противоречиви чувства. Чувстваше се като младеж, който може да направи всичко.

Внезапно си спомни какво го доведе в къщата на Ситън. Дойде тук, с цел да изясни обстоятелствата около загадъчната смърт на жената на художника. Съдбата се разпореди така, че дъщерята на заподозрения му предложи да осъществи мечтата на живота си. Приемайки предложението й, а в същото време опитвайки се да унищожи човека, когото тя обичаше повече от всичко на света, бе нечестно, но Бог виждаше, че да се откаже от това изкусително предложение бе извън неговите сили.

На Кенет първо му дойде мисълта да разтрогне договора с лорд Боудън. Без съмнение това щеше да го ядоса и веднага щеше да му отнеме имението, но с това може да се примири заради възможността да осъществи заветната си мечта. Можеше да продължи да работи като секретар на сър Антъни и цялото си свободно време да посвети в усвояването техниката на живописта. Когато се научеше да рисува с маслени бои, ще може да изкарва прехраната си, създавайки портрети. Много хора искаха да имат портрети, но не на всеки бяха по джоба да ги поръчва при сър Антъни. Човек, привикнал към армейския живот, щеше да може да живее без много лукс, все пак на него много не му трябва.

Ами Бет? Той носи отговорност за нея. Нямаше право да гради щастието си, забравяйки сестра си. Самият той може да живее полугладен, но Бет заслужаваше друга съдба.

Спомняйки си за сестра си и нещастната й съдба, Кенет стисна зъби. Не, той не можеше да си позволи да разтрогне договора с Боудън, така както не можеше да се откаже от предложението на Ребека да му дава уроци по живопис. Ще трябва да остави всичко както си е и да се уповава в Бог всичко да остане в тайна. А после щеше да докаже пълната невинност на сър Антъни за смъртта на съпругата му. Кенет се молеше на Бога да изпълни желанията си, макар че надежда за това почти нямаше.

Преди да се качи в ателието на Ребека, Кенет реши да отиде в кабинета си, за да приключи с работата си. За своя изненада там откри сър Антъни, застанал пред портрета на жена си с чаша в ръка, в която, както се оказа, имаше бренди.

Виждайки влизащия Кенет, сър Антъни откъсна поглед от портрета и каза замислено:

— Днес се навършват двадесет и осем години от деня, в който за пръв път срещнах Елен. — Езикът на сър Антъни се заплиташе и това го наведе на мисълта, че чашата с бренди в ръката му не бе първата. — Трудно е за вярване, че не е с нас.

— Лейди Ситън е била истинска красавица — каза Кенет, притваряйки след себе си вратата. — Дъщеря ви много прилича на нея.

— Външно да, но Ребека има моя характер. — На лицето на сър Антъни се появи тъжна усмивка. — Дори бих казал, че има характера на моя по-възрастен брат. Представям си как би се ядосал Марк, ако научи това.

— Не знаех, че имате брат — каза Кенет с надежда да изясни причините за семейната вражда.

— Марк е барон и много превзет. Той не одобрява моята професия. Противопоставяше се от самото начало. — Сър Антъни отпи голяма глътка бренди. — Той и баща ми бяха убедени, че ставайки художник, аз ще съкратя живота си и ще попадна право в царството на сенките. В редките случаи, когато нашите пътища се пресичат, те постоянно ми го напомнят.

Значи не само семейството на Кенет беше против това той да стане художник. Но сър Антъни се отличаваше от Кенет с това, че е бил достатъчно упорит да отстоява своето.

— Защо ви осъжда брат ви? — попита той след минутно мълчание.

— За Марк да станеш художник е равносилно да станеш търговец. Мога да си представя в какъв ужас е изпаднал, когато преди пет години ми дадоха благородна титла. Това показва, че към моята професия се отнасят с уважение.

— Мисля, че художници като вас могат само да се гордеят. Вие прославихте семейството си.

— За съжаление това не беше единствената причина за нашата вражда.

Сър Антъни отново погледна портрета на жена си.

— Елена беше годеница на Марк. Когато се срещнахме за първи път, от пръв поглед се влюбихме един в друг. Бяхме хвърлени като в ураган. Елен, ставайки жена на благородник, се опитваше да се съпротивлява, а аз и това не правех. Твърдо знаех, че ще бъдем заедно. В навечерието на сватбата избягахме. Гретна Грийн е разположена недалеч оттук, само на един ден път. Оженихме се, така че никой да не се осмели да ни спре.

— Мога да си представя в каква ярост е изпаднал брат ви.

— Марк спря да говори с мен и дори не разреши да отида на погребението на баща ми, изпращайки бележка със съобщение, че присъствието ми е нежелателно. — Сър Антъни печално се усмихна. — Отлично го разбирам и в нищо не го виня. Лично аз бих убил този, който се осмели да отнеме Елен от мен.

— Той обичаше ли я? — попита Кенет, разбирайки ясно нетактичността на своя въпрос.

— Мисля, че по-скоро беше засегната гордостта му, а не сърцето. За Марк Елен беше красиво, покорно момиче, от което би станало добра съпруга. Той никога не я е познавал. Бързо й намери заместничка. Не мина и година и се ожени, после бързо създаде двама сина, дори и само да ме лиши от титлата.

— А нима лейди Ситън не беше тиха и покорна жена?

— Когато беше ядосана, тя ставаше фурия, но не я обвинявам за това. Аз самия имам много труден характер. — Сър Антъни тъжно поклати глава. — За него най-важното са честта и традицията. Може би това е вярно, но непоносимо скучно.

— Изглежда вие и брат ви сте доста различни — каза Кенет. — Мисля, че не съжалявате, че сте скъсали с него.

Художникът погледна замислено в чашата, където бе останало малко бренди.

— Той не е толкова лош. Когато бях малък, винаги съм му се възхищавал. Той е джентълмен до мозъка на костите си. Все пак семейството си има черна овца, и това бях аз. Баща ми вярваше, че му е провървяло. Родих се втори и не трябваше да наследявам неговата титла.

Кенет почувства симпатия към сър Антъни. В неговото семейство той също беше черната овца, което беше причина за постоянното недоволство на баща му. Слава богу, че той и Бет винаги са били в добри отношения.

— По всяка вероятност липсата на титла нямаше значение за лейди Ситън — каза той.

— Това не я безпокоеше. — Погледът на сър Антъни отново се насочи към портрета на съпругата си. — Не знам какво би се случило с мен след смъртта на Елен, ако не беше Ребека. Тя се държеше здраво и беше твърда като скала. Силна, упорита, по всяко време готова да помогне.

Без съмнение човек, който говореше с толкова любов за жена си, не може да бъде неин убиец. Ако Кенет имаше силни доказателства за неговата невинност, той можеше да изпълни задачата си към лорд Боудън, като същевременно запази уважението на Ребека.

Сър Антъни внезапно се намръщи.

— Не трябва ли сега вие да позирате на Ребека? — попита той.

Кенет погледна часовника си.

— Да, сър. Аз слязох да свърша малко работа, но мисля, че нещата могат да почакат. — Кенет се отправи към вратата.

Ръката му беше на дръжката на вратата, но в този момент сър Антъни заговори отново:

— Тя умря и, Бог да ми прости, в това имам вина и аз.

Хванат неподготвен, Кенет трепна. Той тихо излезе от стаята, чувствайки, сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Ако това, което каза сър Антъни, бе истина, то остава само да се уповава на Господ.

Ребека влезе в своето ателие, чувствайки необичаен прилив на енергия. След това погледна картината на Кенет и цялата умора изчезна. Картината с изобразения умиращ на бойното поле войник говореше за забележителните умения на художника, особено ако се вземе предвид, че той е самоук. Не бе учудващо, че тя се стремеше към него. Под прикритието на груб войник се криеше нежна душа на художник, близка до собствената й. Може би сходството на интересите им щеше да сложи начало на силно приятелство.

Ребека се приближи до работната маса и започна да смесва бои, което правеше почти всеки ден, и това стана за нея навик, който не изисква особено внимание. Ръцете й бяха заети с работа, а в главата й нахлуваха въпроси. Само приятелство ли искаше от Кенет?

В главата й проблесна налудничава идея за възможен брак, но тя бързо я пропъди. Дори Кенет да се интересуваше от нея, дори да бе отхвърлена от висшето общество, тя не можеше да си позволи да загуби свободата си, която бе нужна на един художник като въздуха. Егоизмът, без който не можеше да съществува художникът, нямаше да я направи почтена жена.

Ребека стигна до заключението, че една любовна връзка с Кенет може би най-добре се вписваше. В техните среди такива неща бяха лесни, но щяха да се опитат да се държат предпазливо и никой нямаше да разбере. Баща й се интересуваше само от своето изкуство и нямаше да възрази, вероятно нямаше да забележи нищо.

Тя израсна в семейство, където се придържаха към свободните възгледи за любовта, но в същото време виждаше, че любовта не бе лесна и често бе изпълнена с много проблеми. Без съмнение хубавата Лавиния щеше да я научи да избягва нежеланите последици, но това не бе най-важното. Всичко си имаше начало и край, и любовта можеше скоро да приключи, а това щеше да донесе на Ребека само страдание. Независимо от факта, че Кенет я намираше привлекателна и те биха могли да станат любовници, тя по-добре да бъде само негов наставник по живопис, отколкото безполезна любовница. И двамата прекрасно го разбираха.

Тежко въздъхвайки, Ребека продължи да смесва боите. От друга страна приятелството си бе приятелство, и то с нищо не обвързваше. А похотливите мисли щеше да държи на разстояние.

Какво щастие бе, че можеше да помогне на Кенет да стане истински художник! Ребека завърши подготовката на боите и се изправи. На нейното лице грейна усмивка. Внимателно подготви всичко за пристигането на Кенет. Уайлдинг влезе в ателието, облечен в бридж, с ботуши и риза с отворена яка, както беше поискала Ребека. Дъхът й секна. Изражението на лицето му беше мрачно, което го правеше истински пират, живеещ единствено по свои закони. Ребека се молеше на Бог да може да хване приликата и да го предаде на платното.

В добро настроение тя се усмихна и шеговито каза:

— Не е задължително да се държите сякаш ви водят към бесилката. — Ребека избърса ръцете си. — Имам една голяма изненада.

— Вероятно папагал, който ще седи на рамото ми — сухо каза Кенет.

Ребека весело се засмя.

— Добра идея, че Грей напълно ще го замести. Следвайте ме.

Те излязоха от ателието и се отправиха в противоположната посока на мансардата, подминавайки десетки затворени врати, зад които, по всяка вероятност живееха слуги, докато не се приближиха до една врата, разположена в самия край на коридора. Ребека я отвори и отстъпи назад, предоставяйки на Кенет възможност да влезе пръв.

Кенет огледа стаята с един прозорец и обикновени мебели, очите му се спряха на стоящия в центъра статив, който беше в непосредствена близост до нестабилна маса от бор, цялата натрупана с маслени бои и четки с всички размери. Неразбиращ, капитанът се обърна изненадано към момичето.

— Ако сериозно ще се занимавате с живопис, ще ви е нужно ателие — обясни Ребека. — Мисля, че тази стая, прозорецът е с изглед на север, ще ви допадне. Ако се нуждаете от още нещо, винаги може да го вземете от моето ателие. — Тя му подаде тежък железен ключ. — Тази стая ще бъде на ваше разположение.

Ръката на Кенет трепереше, когато взе ключа.

— Не заслужавам такова внимание — каза той с пресипнал от вълнение глас. — Защо сте толкова мила с мен, Ребека?

Въпросът явно не беше риторичен и Ребека малко се обърка.

— Може би в знак на благодарност към съдбата, че е била малко по-милостива към мен, отколкото към вас — каза тя, бавно подбирайки думите си. — Или може би, защото такова ателие бих искала да имам, ако на мен, както на вас, ми бяха забранили да рисувам.

Настъпи неловко мълчание, което можеше във всеки миг да се превърне в огнище на страст. Ребека се опитваше да не гледа към бързо пулсиращата вена на шията на Кенет. Той беше изненадан и развълнуван. Още не можеше да се възстанови от този кралски подарък. За първи път в живота си видя, че мечтите му се приемат сериозно.

Какво би станало, ако тя сега застане срещу него и го погледне в очите?

Стискайки юмруци, тя с усилие отвърна поглед.

— След като свърши сеанса, ще ви дам първия урок. А сега да не губим време.

Чувство на благодарност преизпълни Кенет, връщайки се в ателието на Ребека. Той се настани на дивана, опитвайки се да приеме вчерашната поза, и докато тя пристъпи към работа, Кенет през това време размишляваше над своя невероятен късмет. За някакви си там часове той получи добър наставник, ателие и, може би, приятел, с когото може да говори за най-съкровеното. Всичко беше чудесно, ако не бяха думите на сър Антъни за собствената му вина в смъртта на жена му. Вероятно не си заслужаваше последните думи на художника да се взимат под внимание. Напразно Кенет се опитваше да разбере колкото е възможно повече. Но от друга страна сър Антъни бе непредсказуем човек и навярно не си заслужаваше да навлиза в подробности.

Обкръжението на Ситън изповядваше свободна любов, и мотиви за престъплението имаше предостатъчно. Може би Джордж Хамптън бе убедил Елен да се раздели с мъжа си и да се премести да живее при него, а сър Антъни е бил бесен и в гнева си бе извършил непоправимото. Може би самата Елен така и не се бе примирила с похожденията на съпруга си и, узнавайки за нов роман, се бе самоубила. Не бе изключена възможността мистериозната любовница на сър Антъни да бе решила да премахне омразната съперница, и самия художник, знаейки за това, не бе могъл да предотврати престъплението и сега изпитва угризения на съвестта.

Но защо всички тези бохеми не можеха да бъдат доволни от собствените си жени?

— Вашият мрачен вид ви прави истински пират — прекъсна размишленията на Кенет гласа на Ребека, — но все пак се постарайте да се отпуснете, в противен случай няма да издържите един час.

Кенет се опита да прогони тежките мисли. Много по-приятно бе да мисли за косите на Ребека, небрежно хванати на тила, те във всеки момент биха могли да се разпилеят по гърба й. Интересно кога щеше да се случи това? Може би трябваше да помисли за нейната безкористност, защото тя се бе погрижила за негово собствено ателие, но, за съжаление, радостта се помрачаваше от чувството на вина към нея. Ако само знаеше за какво бе дошъл в къщата им!

Диванът изскърца под тежестта на котката, появила се незнайно откъде. Животното се протегна величествено, удобно настанявайки се на бедрото на капитана.

— Вашата котка е като родена за модел на художник — каза Кенет.

— Вие сте абсолютно прав. Той може да остане за дълго в една поза. — Мръщейки вежди, Ребека носеше изцапана с бои работна риза. — Никого не съм учила да рисува и не знам откъде да започна. Както и друг път съм говорила, живописта е занаят, който изисква определени умения. Това е като да бъдеш добър часовникар или ковач, майсторски подковаващ коне. Човек, който владее четката, може и да не стане истински художник, а да си остане за цял живот занаятчия. Той се нуждае от особен талант. Талант плюс трудолюбие е ключът към успеха. Талантът може да направи от човек велик художник.

— Вашите обяснения са тези, които ще ме научат — каза Кенет. — Все пак не знам как да работя с маслени бои.

— Ами, добре. — Ребека се замисли за момент. — Картините на старите майстори са изпълнени с голямо внимание; те не са губили време да нанасят слой след слой, за да постигнат желания резултат. Чрез прозрачния най-горен слой можете да различите всички останали слоеве. Ефектът е зашеметяващ, но цялата работа отнема време. Сега е прието да се рисува, като веднага се използват правилните цветове. Това е много по-бързо, но ако се заиграете с дълбочината на изображението, то след това ще спечелите с течение на времето.

— Това обяснява многото работи на баща ви?

— Отчасти. Той е много съсредоточен. Преди да пристъпи към работа, той смесва цветове, намира нужните тонове и светлинни ефекти. Рядко прекъсва работа, за да избере правилната комбинация. С очите си съм виждала как рисува изумителни портрети само с един сеанс.

— Вие, навярно, много приличате на него?

Ребека кимна и посочи овалната си палитра.

— Всеки художник има своя собствена система как да смесва цветовете на палитрата. Като правило бялата боя се поставя близо до палеца, защото белия цвят се използва най-често. Допълнителният избор на цветово съчетание при всеки е различен. Аз често използвам различни бои и ги разполагам по края на палитрата. След това разполагам слой боя в различни нюанси в зависимост от това, какво в дадения момент изобразявам. Тук имам светли цветове, и най-тъмните. За пейзажи използвам цялата гама от цветове.

Кенет внимателно изучи палитрата, стараейки се да запомни всичко. Във всичко чувстваше подходящия подход.

Ребека се обърна към статива.

— По-късно ще ви обясня в детайли как се подготвя платното за работа, а сега просто искам да ви обърна внимание на това, че трябва да се започва с грунд, който ще налагате на повърхността на платното слой след слой. От доброто грундиране зависи бъдещето на картината. Обикновено се използва тъмнокафяв цвят, придаващ особен колорит. Аз използвам по-светъл цвят, което прави картината по-ярка.

С нетърпеливо движение на главата Ребека отдръпна непокорните къдрици, паднали над очите й, тежкият възел се разпадна и разкошните коси покриха гърба й до талията. Спектакълът беше впечатляващ. Косите преливаха в най-различни оттенъци от червеникавокафяво до златисточервено. На Кенет му спря дъха. В този водопад от разкош имаше такъв призив, който не се среща дори в женското тяло.

— Би било най-голямото престъпление да се подстрижат такива коси като вашите — каза Кенет, стараейки се да остане безразличен, — те очевидно ви пречат и се страхувам, че някога ще загубите търпение и ще ги отрежете.

— Татко не ми позволява да го направя. Всеки път, когато рисува някой с дълги коси, той ме използва като модел. — С привично небрежен жест Ребека ловко хвана косите, завъртя ги на възел и ги закрепи с дървена дръжка на четка. Взимайки палитрата в лявата ръка, тя каза: — Платното се грундира и аз скицирам основните контури на образа. Тогава може да се започне да се рисува с маслени бои.

Тя потопи широка четка в боята и нанесе първия щрих, като същевременно продължаваше да обяснява всеки свой ход. Кенет жадно слушаше, опитвайки се да не пропусне и една дума, като поглъщаше цялото знание, което го обливаше като златен дъжд. Той знаеше много добре, че нито една школа на Кралската академия по изкуствата няма да му даде такива знания.

Ребека говореше все по-бавно и накрая съвсем прекъсна, съсредоточавайки вниманието си върху платното. Кенет нямаше нищо против, тя вече и така предостатъчно му разказа.

Стараейки се да не променя позата, Кенет внимателно наблюдаваше работата на Ребека. Беше изключително забавно. Въпреки очевидната си крехкост, тя притежаваше енергия и сила. Художник по време на работа. Може би, ако имаше достатъчно късмет, щеше да нарисува портрет на Ребека.

Още по-добре би било да я нарисува гола, прикрита само от дълги, блестящи като разтопено злато коси. След тази смела мисъл се появиха и други, и Кенет се опита да си представи изящното й тяло и формата на гърдите.

Изведнъж го обзе вълна от страст. Проклятие! Погрешно бе така да се отпуска, в противен случай това щеше да стигне незнайно къде. С усилие на волята Кенет откъсна поглед от Ребека и започна да мисли за това, което му бе скъпо на сърцето — Сатертън. Скоро идваше времето за засяване. Трябваше да пише на Джак Дейвидсън и да изясни какво трябва да се сее. А на него самия му бе време да заеме мястото си в парламента, макар че това бе малко вероятно да стане в близко бъдеще — краят на неговото разследване все още не се виждаше. Интересно, ще се задържат ли косите на Ребека, закрепени от дръжка на четката, до края на сеанса?

Мислите на Кенет произволно прескачаха от един обект на друг. Постепенно тялото му се вдърви, да седи ставаше все по-трудно. Накрая той не издържа:

— Време е да направим почивка — каза той, ставайки и разтягайки скованите си ръце. Как неусетно отлетя един час, а може би, два. — Нима никога не се уморявате?

Ребека го погледна с недоумение, сякаш се събуждаше от дълъг сън.

— Уморявам се, но си го спомням твърде късно.

— Грей е в по-добро положение, отколкото аз. Той не повдигна дори мустаци. — Кенет се приближи до камината и окачи над огъня чайника, а след това, потърквайки схванатия си врат, закрачи към статива. — Може ли да погледна работата ви?

— Аз не обичам да гледат моя недовършена картина — каза Ребека и обърна статива към стената. — Продължаваме нашия първи урок.

Докато пиеха чай, Ребека разказваше на Кенет за поставянето на платното, неговите размери, грундиране и гланциране^[4], за нанасянето на първия слой маслени бои и гланца. Най-накрая тя остави чашата и се изправи.

— Стига разговори за днес. Ако не ме спрете, аз мога да говоря до безкрай.

Ребека показа на Кенет сандък, стоящ до стената.

— Извадете някои неща и от тях направете натюрморт.

Кенет отвори сандъка и, послушвайки Ребека, извади от него изящна чаша, гипсова отливка на глава на античен герой, и още половин дузина други предмети. Той постави всички предмети на малка маса, покрита с тъмно кадифе.

Ребека одобрително кимна и постави на масата малък триножник.

— Аз отрано приготвих платно с различен грунд, така че да можете да опитате възможностите си.

Тя взе в ръката си четка и тържествено я подаде на Кенет.

— Време е да нанесете първия щрих на платното — каза тя, насърчавайки Кенет с усмивка.

Когато беше новоизпечен войник, точно така държеше оръжие. С него той измина дългия и труден път на войната. Къде ще го отведе това оръжие на труда, което Ребека с усмивка му го предложи?

Със свито сърце Кенет взе четката от ръката на момичето.

Глава 12

Пустата пътека се виеше между високи дървета и изчезваше в мъгливата далечина. С вик „Напред!“ Кенет отпусна юздите. Конят се понесе с всички сили. В един момент Кенет забрави за всичко на света и радостната възбуда го обхвана. Добрият кон под седлото, свистенето на студения вятър в ушите и щастливата нехайност. Дойде на себе си, когато издърпа юздите на коня и обърна отново към къщата на Ситън.

Обикновено да язди коня на сър Антъни му доставяше удоволствие и го зареждаше с енергия за целия ден. Днес това не се случи. Вчерашният урок не му излизаше от главата, сърцето му се късаше. Нищо значимо няма да излезе от него. Да рисува с маслени бои се оказа по-трудно, отколкото той предполагаше. Боите бяха твърди, гъсти и с усилие ги нанасяше на платното, без да получи желания резултат. Дали е заради акварела, към който така привикна!

Така или иначе Кенет никога не се бе смятал за талантлив художник, похвалите на неговите военни приятели му бяха приятни; той даже свикна с тях и сега му липсваше тази поддръжка. Катрин Мелбърн и Ан Моубри говореха с ентусиазъм за неговите акварели на техни близки, които той нарисува. Вярно, в душата си Уайлдинг съзнаваше, че те надценяват способностите му, но това искрено възхищение му беше необходимо.

Въпреки това до Ребека той се чувстваше пълен идиот и не можеше да избяга от мисълта, че всичките му усилия са напразни. Ребека направи всичко, което можеше; в нейните коментари нямаше и сянка на подигравка. И все пак той едва се сдържаше, за да не хвърли статива. Сега отлично разбираше сър Антъни, когато в случай на провал той започваше да се ядосва и да хвърля по стената всичко, което му попадне в ръцете.

Ситуацията не беше по-добре и вечерта, когато, изкачвайки се в новото си ателие, направи опит да нарисува натюрморт, надявайки се, че спокойната обстановка и пълното уединение ще му помогнат по-добре да се справи със задачата, но, уви, нищо не излезе от това; той дори не успя да представи образа на чашата, която се получи плоска и неестествена. Кенет се засрами от своята мацаница и той остърга боята от платното, така че никой да не види неговия провал.

Кенет се опита да се успокои, убеждавайки се, че това е само начало, той получи само един урок и в бъдеще нещата щяха да се оправят. Но една мисъл не му даваше покой. Невъзможно бе да стане художник с такава скромна дарба.

Връщайки се в къщата, Кенет слезе и отведе кобилата в заграждението на конюшнята. Избърса запотения кон, когато от малката стаичка се появи Хелпс, кочияш и коняр, с лула в устата си. Кимвайки на Кенет, той се облегна на вратата на конюшнята и започна да оглежда двора.

Хелпс беше единственият слуга, който живееше в дома на Ситън от дълго време. Намусен и мълчалив, той беше лош източник за Кенет при получаване на информация, но му доставяше удоволствие да общува с него. Когато приключи с избърсването на коня си, той се приближи към кочияша.

— Днес е необичайно студено — каза той. — Трудно е да се повярва, че пролетта е точно зад ъгъла.

— Пролетта няма да дойде скоро. — Хелпс изпусна струйка дим и вдиша отново. — Не мога да дочакам, когато ще се преместим от Лондон на Езерния край.

— А кога обикновено се местите?

— Точно две седмици след началото на изложбата в Кралската академия на изкуствата — каза Хелпс, изпускайки кръгчета дим в мразовития въздух.

Изложбата обикновено започва в първия понеделник на май, значи преместването е в средата на месеца. „Има още два месеца — помисли Кенет, — и кой знае какво може да се случи през това време?“

— Мис Ситън с желание ли напуска Лондон? — като че ли случайно попита той.

— Разбира се! Селският въздух й е от полза. От градската къща тя носа не си показва.

Хелпс беше напълно прав. Кенет многократно беше предлагал на Ребека да се разходят, но тя категорично отказваше.

Кочияшът беше необичайно приказлив днес. Кенет реши да го попита.

— Чух — каза той, — че приятели на сър Антъни също отиват на Езерото.

— Което си е истина, си е истина. Лейди Клекстън, лорд Фрейзър и други притежават имоти, разположени недалече от Рейвънсбърг. — Хелпс направи иронична гримаса. — Сякаш не са ни притесняват достатъчно в Лондон.

— Джордж Хамптън също прекарва лятото си там, така ли?

— Той не може да изостави дълго своето издателство и затова идва само за няколко седмици — поясни Хелпс. — По принцип през август.

Така че, Джордж Хамптън е бил там, когато Елен е починала. Като неин любовник той можеше да бъде сред заподозрените.

— Чух, че именно Джордж е открил тялото на починалата.

Хелпс тихо изсумтя.

— Правилно сте чули — каза най-накрая той. — Беше ужасен ден. Просто ужасен.

— Сигурно нейната смърт е шокирала всички — отбеляза Кенет.

— Може би не всички — загадъчно отговори кочияша. Стреснат, Кенет погледна Хелпс.

— Дали това се е случило? Възможно ли е тази трагедия да остави някого равнодушен.

— Изглежда може. Но аз не съм изненадан.

Кенет реши да не се предава и с помощта на Хелпс да стигне до истината:

— Чух, че господин Хамптън и мисис Ситън са били… любовници.

Хелпс ритна един камък.

— Твърде близки. Сър Антъни трябваше да го стегне добре с камшика си, така че да не продължава да го смята за свой най-добър приятел, както и сега. Позор и това е. Всички от тях са добри.

— Аз също не разбирам такива неща — съгласи се Кенет. — А лорд Фрейзър? Струва ми се, че той е голям любител на жените.

— Може да се обзаложите. На него му доставя особено удоволствие да води за носа сър Антъни. — Устните на кочияша се свиха в презрителна усмивка. — Но това не безпокои сър Антъни. Той има в главата си по-сериозни неща.

Значи между двамата приятели има прикрито съперничество. Може би същото се случваше и с Хамптън. Странно как сър Антъни може да ги смята за най-добри приятели. Кенет не можеше да чака да зададе на Хелпс още няколко важни въпроса, но се овладя. Основното нещо — да знае кога да спре и да не предизвиква подозрение. Именно това е, което научи добре от опита си на разузнавач.

Кенет обърна разговора за конете, след това се извини и се отправи към дома. За него беше важно да разбере мнението на Хелпс за семейната трагедия. Интересно, защо смъртта на лейди Ситън не го бе изненадала? Може би Елен бе принадлежала към онази тип жени, на които не им е било съдено да живеят до дълбока старост. Кенет трябваше да се среща с такива хора, на тях сякаш беше нанесен печата на смъртта. По време на война те често се превръщаха в герои. Може би разбираха, че времето им е ограничено, и бързаха да живеят, за да вземат от живота колкото се може повече. Именно към тези хора принадлежеше и Мария. Кенет винаги бе чувствал, че времето й е ограничено, затова и тяхната любов беше така страстна, но с нотка на горчивина.

Взимайки си вана и подготвяйки се за закуска, Кенет се спусна надолу. За негова голяма изненада Ребека седеше в трапезарията и, прозявайки се, отпиваше от кафето. Имаше сънени очи, а прекрасната коса беше хванала небрежно на тила със зелена панделка. Нейният беззащитен вид докосна Кенет и настроението му внезапно се подобри.

— Добро утро — каза той. — Днес сте ранобудна птичка.

— Не по свое желание. — Ребека погледна страдалчески Кенет. — Ненавиждам хора, които стават от леглото веднага след разсъмване.

— Отдавна е съмнало — отговори с усмивка Кенет. — Не може да си представите колко е хубаво в парка, когато първите лъчи на слънцето пробиват мъглата.

— Ами, нарисувайте го — каза Ребека, мажейки мармалад върху хляба. — По вашата картина ще разбера какво е разсъмване.

Взимайки чиния, Кенет отиде до бюфета и сложи в нея яйца и няколко стриди.

— Това бе жестоко от ваша страна — каза той. — Знаете, че при мен нищо няма да се получи.

— Ще дойде време и всичко ще се получи.

Кенет сложи чинията на масата, наля си кафе и седна.

— Аз никога не съм се отличавал с голямо търпение — каза той.

— Никога не бих си помислила, че имате — каза сухо Ребека.

— Когато се сърдите, изглеждате като разрошено златисто котенце.

В очите на Ребека се мярна усмивка.

— Косата ми не е златиста, а по-скоро тъмночервена.

— И много красива. Между другото, баща ви ме помоли да се срещна с неговия адвокат, така че няма да мога да ви позирам по-рано от три часа.

Кенет с удоволствие започна да се храни. Когато изпразни чинията, с усмивка каза на Ребека:

— В парка действително беше хубаво. Жалко е, че не излизате от къщи. Искате ли да отидем днес до Британския музей да видим елджиновски^[5] мрамор?

— Не! — рязко отговори тя. — Нямам ни най-малко желание да се разхождам из Лондон с някой, или да ме придружават, сякаш съм ученичка.

— Но вие съвсем ще угаснете без слънце и въздух.

— И едното, и другото отсъстват през март.

Кенет реши да не се дава:

— Знам, че сте заета, но все пак трябва от време на време да излизате навън. Лондон е най-голямата столица в света, а вие живеете в нея като отшелник.

— Аз се разхождам много през лятото — каза Ребека, гледайки надолу. — В Лондон е твърде мръсно и шумно.

— Това ли е причината, или се чувствате като прокудена?

Ребека мълчаливо ронеше хляба.

— Разбира се, мога да се появявам, където никой не ме познава — каза тя най-сетне. — Това е съвсем друго, на такива места като паркове или изложби на елджиновски мрамор, където се събират почти цялото общество. Може да е глупаво от моя страна, но там се чувствам неудобно.

Кенет се намръщи.

— Минали са десет години от тайното ви бягство. Струва ми се, че всички вече са забравили за тази стара история.

— Подценявате обществото. То счита себе си за безукорно и моята постъпка ще причини основателно негодувание. Преди шест месеца случайно срещнах моя бивша учителка. Да ви кажа истината, срещата не беше от приятните. Тя нищо не е забравила и недвусмислено ми даде да го разбера това. Срещата стана в Британския музей.

— Струва ми се, че положението в обществото на вашия баща ви дава защита.

— Той е известен художник със заслуги, които признава дори кралят. А коя съм аз? Стара мома, съсипала репутацията си. За мен няма място в изисканото общество. Аз принадлежа към съвсем друга среда. Моят свят, това са артистичните среди. — Ребека внимателно погледна Кенет. — Мисля, че когато сте постъпили в армията като обикновен войник, обществото също ви е подложило на тормоз. Или това не се е случило, защото сте с благородно потекло?

Кенет се усмихна.

— От чист инат дори не се опитвах да убеждавам офицерите, че съм един от тях. Бях достатъчно образован, но много от тях ме презираха, смятайки ме за вулгарен. Други се отнасяха към мен с дължимото уважение заради моя опит. — Кенет си спомни Майкъл Кениън. — Имаше и такива, които ме приемаха такъв, какъвто съм всъщност. С тях сме приятели.

Ребека въздъхна.

— Навярно у вас има повече смелост, отколкото имам аз. Предпочитам да избягвам светското общество, а не да му хвърлям предизвикателство.

Може би във война, която бе тежко изпитание за всички, беше много по-лесно да се пренебрегва мнението на обществото, отколкото в цивилния живот, където повечето хора уважаваха традициите и считаха правилата за неприкосновени. На Кенет беше известен снобизмът на мнозина и той добре разбираше Ребека.

Ако заемеше полагащото му се положение в обществото, което заслужаваше по право, вероятно ще може да помогне и на Ребека, и на Бет. Ако Ребека започнеше да излиза в обществото, тя щеше да намери приятели там и да забрави за миналото. Животът й щеше да стане по-ярък и по-наситен.

Когато Майкъл и Катрин пристигнат в Лондон, те без всякакво съмнение няма да откажат да поканят Ребека. Двете жени биха могли да намерят общ език. Но тази мисъл бързо изчезна, както се и появи. Докато той работи като секретар на сър Антъни, едва ли ще успее да превърне мечтите си в реалност. По дяволите това негово сегашно положение! И как той можа да се хване в тази измама!

Но има и друг начин Ребека да възстанови позициите си в обществото.

— Вие можете да си върнете положението в обществото чрез изложба на вашите картини — каза Кенет. — Анжелика Кауман е много уважавана художничка и е приета навсякъде, въпреки че след нея се мъкнат много скандали.

Лицето на Ребека стана напрегнато.

— Нямам никакво желание да излагам своите картини.

— Изпратете поне няколко от тях за предстоящата изложба — не се предаваше Кенет. — Имате десетки чудесни картини, които ще красят всяка изложба.

Ребека хвърли салфетката и стана от масата. Очите й блестяха от гняв.

— Вие не ме слушате, капитане. Казах, че не се интересувам. — Рязко обръщайки се, Ребека тръгна към вратата.

Кенет със съжаление я изпрати с поглед. Жалко бе, че тя се бе оттеглила в своя малък свят. Той би трябвало да направи нещо, за да й помогне. Отправяйки се към кабинета, където го чакаше работа, Кенет мислеше за отношенията си с Ребека. Той страстно искаше да помогне на младата жена. Малко вероятно да бе просто благодарен за нейните уроците. Неясното му положение не му даваше покой и за миг. Неговото присъствие в къщата оскърбяваше бащата и дъщерята. Фактът, че те не подозираха за неговата истинска цел, не променяше нещата.

Ребека избяга в ателието и шумно затвори вратата. Тя трябваше да закусва в стаята си, както обикновено правеше. Срещата с арогантен, самонадеян, упорит глупак не бе най-добрият начин за започване на деня. Сега всичко щеше тръгне с главата надолу.

Но ако сложи ръка на сърцето си, той съвсем не грешеше, дяволите да го вземат! Ребека грабна една възглавница и я хвърли към стената. Как спокойно си живееше тя, докато той не се появи в тяхната къща! Имаше си своята работа… имаше…

Добре, нищо нямаше тя!

Тя нямаше никакъв житейски опит. Какво можеше да научи от приятелите на баща си? След неуспешния си роман започна да избягва хората, срамувайки се от себе си, и се затрупа с работа, доволна само от компанията на родителите си.

След смъртта на Елен Ситън нещо се пречупи и в нейната дъщеря.

Ребека се приближи към масата и извади от една кутия пръстен, принадлежал на майка й. Слагайки го на ръката си, тя въздъхна и го върна обратно. Беше опустошена и разбита като този напукан пръстен и доказателство за това бе нейната работа. От деня, когато умря майка й, не бе нарисувала нищо значимо. Картините, които доведоха Кенет до такъв възторг, бяха рисувани преди нейната смърт.

Разбира се, тя работеше много, особено в последните месеци, и всичките картини бяха технически безупречно нарисувани. Мнозина ги смятаха за великолепни, но те нямаха душа. Ето защо тя не може да си позволи да ги постави в Кралската академия на изкуствата. Да излага стари картини просто бе несериозно, особено ако знаеше, че е способна на повече.

Ребека се отпусна с тежка въздишка на дивана, покрит все още с персийската кувертюра, която сякаш още пазеше топлината на Кенет. Усещаше неговото присъствие.

Портретът на Кенет беше нейната първа сериозна работа след смъртта на майка й, която наистина я очароваше. Може би, работейки над нея, щеше да се зареди с енергия.

Друга мисъл се мярна в главата на Ребека, от която сърцето я заболя. Бе длъжна да направи още една картина, за която трябваше да събере цялата си смелост.

Събирайки кураж, Ребека отвори албума и започна да рисува падаща от скалата жена.

Кенет се срещна с адвоката на сър Антъни и обсъди финансовите проблеми. По този повод се опита да разпита за смъртта на Елен, но не узна нищо ново и това не го изненада. Желаещи да дадат подробности нямаше.

Равнодушен към ръмящия дъжд, Кенет реши да се върне в къщата на Ситън пеша и по пътя да провери за поща. Чакаше го писмо от Джак Дейвидсън. Джак пишеше за своите земеделски планове, съпровождайки ги с цифри. Кенет бързо сметна наум с колко пари разполага и реши, че са достатъчно, само да не се случи нещо непредвидено. Да ги пази Бог!

Кенет прочете докрай писмото. Накрая Джак беше написал:

Кенет, не зная как да ти благодаря за това, че ме покани в Сатертън. През времето, прекарано на Пиренеите, и след това се скитах по болниците след Ватерло и напълно забравих какво удоволствие е да живея в провинцията. Не мога да си спомня да съм изпитвал такова удоволствие от компанията на английска дама. Твоята сестра е самото очарование. Тя е много добра към мен и стана за мен истински приятел.

Следващото изречение беше зачеркнато. После продължаваше:

Не знам как ще се отнесеш към моето ухажване на мис Уайлдинг, но искам да ти кажа, че имам сериозни намерения и не е далече деня, когато ще помоля за ръката й. Съобщавам ти го по-рано, за да можеш добре да помислиш.

С дълбоко уважение, Джак Дейвидсън

Скривайки писмото в джоба си, Кенет се усмихна. От писмата на Бет той вече знаеше, че тя не е равнодушна към Джак. Щяха да са чудесна двойка.

Но щом се приближи към къщата, лицето му стана мрачно. Поканвайки приятел в имението, той предполагаше, че ще се разбират с Бет, но неговите планове не включваха сватовство и той не очакваше, че ще успее. Сега изпитваше противоречиви чувства. Нямаше нищо против техния брак, по-добър мъж за сестра му не можеше да си пожелае, но откъде ще намерят средства за препитание? Сега Бет и Джак са тотално и напълно зависими от него. Ако Сатертън бъде загубен, Джак трябва да търси работа. Ще минат години, преди да може да издържа жена. А това означава, че той, Кенет, няма право да прекратява договора с лорд Боудън и трябва да продължи да разследва убийството. Същевременно ще трябва да удвои вниманието си, така че никой да не разбере за неговите намерения.

В потиснато настроение, причинено от тежките мисли и окаяното време, Кенет се върна в къщата. Хвърли мокрия плащ и шапка и влезе в ателието на сър Антъни, за да докладва за работата си.

Тук беше посрещнат от весела компания и радостен смях. Кенет застана очарован на вратата. От разписанието на сър Антъни знаеше, че това трябва да е планираната среща с две знатни особи и техните жени, чийто общ портрет той щеше да рисува. Все пак за него беше неочаквано, че двете дами са близначки и си приличат една на друга като две капки вода. Сър Антъни разместваше жените, наполовина обърнати една към друга като огледален образ. Съпрузите им, единият блондин, а вторият тъмнокос, стояха от двете страни като рамка на своите жени.

Кенет беше удивен как прекрасно се отдаваше на художника правилно да групира хората, подчертавайки роднинството.

Докато Кенет разглеждаше групата, сър Антъни вдигна поглед от работата и, виждайки секретаря, каза с унил глас:

— Когато влезете погледнете в дневника си, като не забравите да отбележите, че графини Стратмор и Маркленд необикновено си приличат.

— Вие намерихте чудесно решение, сър.

— Особено ако вземете под внимание, че се каня да нарисувам два портрета, по един за всеки дом. — Сър Антъни внимателно погледна своите високопоставени модели. — На мен ще ми се наложи да променя на няколко пъти позицията на другия портрет.

— Само не прекалявайте с нашите прилики — радостно изчурулика една от графините.

— Което е добро, е добро, и е невъзможно да се прекали — каза тъмнокосия, гледайки с нежна усмивка съпругата си. — Особено когато става дума за красиви жени.

Думите му предизвикаха весел смях в събралата се компания, която беше дошла да подкрепи приятелите си. Тези хора знаеха как да превърнат един сив ден във весел празник.

Нареждайки на слугите да донесат на гостите освежителни напитки, Кенет се отправи към стаята си да облече костюма на корсаря, за да позира на Ребека. Той постави крака си на стъпалото, когато вниманието му беше привлечено от една картина, висяща във фоайето, която не беше забелязал по-рано.

Това беше изображение с класически сюжет, а именно смъртта на Сократ. Гръцкият философ, заобиколен от своите потресени ученици, поднасяше към устата си чаша с отрова, от която щеше да умре. Картината не беше нито добра, нито лоша. Технически беше направена правилно, но в позите на хората, показани на картината, сякаш се чувстваше неестествено напрежение. Нито в композицията, нито в цветовете имаше нещо изключително. Накратко, в картината не се чувстваше душата на художника.

Кенет си каза, че на него няма да му се отдаде дори такава картина. Вече се беше изкачил по стълбите, когато чу мъжки глас зад него.

— Хареса ли ви Сократ, господине?

Кенет рязко се обърна и видя пред себе си приятеля на сър Антъни — лорд Фрейзър, който по всяка вероятност току-що бе дошъл.

— Картината е много впечатляваща, милорд. Това ваша работа ли е?

С доволен вид Фрейзър свали шапката си и посипа по пода капки дъжд.

— Нарисувах я преди пет години. След като я поставих в Академията, бях обсипан с поръчки, от които аз, естествено, се отказах. Аз съм джентълмен, а не търговец. Когато сър Антъни хареса моята картина, аз му я подарих.

„Сър Антъни е изразил възхищение само от любезност — помисли Кенет. — Той просто не е искал да огорчава приятеля си. Картината с нищо не е забележителна.“

Запазвайки своето мнение за себе си, Кенет продължи:

— Разбира се, аз съм слушал за вас, но за пръв път виждам ваша работа. Това за мен е голяма чест. Доколкото знам, имате много картини на историческа тематика.

— Разбира се. Само те заслужават вниманието на сериозен художник. Запознат ли сте с работата на сър Джозеф Рейнолдс за маниера на рисуване на великите художници? Там той прекрасно говори за влиянието в рисуването върху развитието на човечеството. — Фрейзър присви устни. — Жалко е, че Антъни трябва да рисува портрети, за да изкарва прехраната си. Той е много добър в рисуването на историческа тематика, когато има време.

Хелпс, кочияшът, съвсем правилно бе забелязал неискреността на лорд Фрейзър. Въпреки факта, че със сър Антъни бяха добри приятели, по всичко се чувстваше, че на Фрейзър лаврите на приятеля му не му даваха покой.

— Не знам какво се говори за историческите платна, но портретите му са просто великолепни — каза Кенет. — Особено портретът на лейди Ситън, който виси в кабинета му.

— Спомням си деня, когато започна да го рисува — каза Фрейзър с отсъстващ вид. — Тогава си направихме пикник на тревата близо до Рейвънсбърг. След като изпихме бутилка шампанско, Антъни каза на Елен, че тя изглежда великолепно, и че му се иска да я увековечи на платно. Веднага отиде до дома за платно и бои, казвайки, че се страхува да пропусне прекрасната светлина. Ние тогава се посмяхме, решавайки, че само глупак ще може да работи на открито, когато в ателието има много по-добри условия. И все пак портретът е великолепен. — Фрейзър съкрушено поклати глава. — Минаха няколко седмици и Елен умря. Остра болка прониза сърцето ми, когато си спомням думите на Антъни, че иска да увековечи Елен.

— Вие бяхте ли на Езерния край, когато се случи нещастието с лейди Елен?

— Да. Елен и Антъни трябваше да обядват с мен в онзи ден. — Лицето на Фрейзър прие обезпокоително изражение. — След смъртта на Елен Антъни започна да рисува много по-лошо. Опасявам се, че никога няма да се възстанови от тази загуба.

— Така ли мислите? — попита с глуповат вид Кенет. — Мисля, че новата серия „Ватерло“ не е по-лоша от предишните картини.

— Разбира се, те са умело нарисувани — каза Фрейзър с надменен вид, — но ако бяхте художник, то бихте видели всичките им недостатъци. В тях няма предишната изразителност.

Кенет се престори, че проницателността на Фрейзър му е направила голямо впечатление.

— Ако мъката така влияе на работата на Антъни, това е двойна трагедия — каза той.

— Мисля, че има повече от мъка — каза замислено Фрейзър, като че говореше сам със себе си. — Това е по-скоро като… чувство на вина.

Кенет се загледа в лицето на събеседника си.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Нищо по-специално. — Лицето на Фрейзър отново прие безучастен израз. — Не трябваше да казвам това. — Накланяйки глава, той изтупа невидима прашинка от ръкава си. — Сър Антъни освободи ли се? Аз дойдох при него, за да отидем заедно в галерията на Търнър.

— Той работи над портрет, но мисля, че може да го посетите в ателието.

— Няма нужда. — Фрейзър сложи на главата си мократа от дъжда шапка. — Кажете му, че съм се отбил. Ще се видим с него довечера в клуба.

Кенет се намръщи на отдалечаващия се Фрейзър, чудейки се какво, по дяволите, имаше мъжът предвид. Макар да завиждаше на успеха на приятеля си, много бързо бе опитал да прикрие предположението, че сър Антъни е виновен за нещо.

Приятелите на художника му бяха възхитително лоялни и може би заради това, по всяка вероятност, те не бяха лоялни към Елен Ситън.

Глава 13

Така се случи, че когато Кенет влезе в дома, Ребека стоеше до прозореца. Тя не смяташе да го наблюдава, но, виждайки капитана, силно се развълнува. След няколко минути той щеше да се качи при нея в ателието. Рисунката на падаща от скалата жена изцеди и последните й сили, и сега повече от всякога се нуждаеше от нечия подкрепа.

Кенет не се появяваше и тя реши сама да се спусне надолу. На площадката на стълбите, водеща към главната зала, видя Кенет да разговаря с лорд Фрейзър. Страхувайки се да не бъде забелязана, Ребека се облегна на стената. Фрейзър беше винаги много мил с нея, но неговата любезност не можеше да измами Ребека. Безразличието беше взаимно. От всичките приятели на баща й само Джордж Хамптън се отнасяше приятелски към нея.

След заминаването на лорд Фрейзър Кенет остана на място и изражението му се стори странно на Ребека. Той размишляваше над нещо, по-скоро сякаш премисляше. Може би, както винаги, Фрейзър се бе впуснал във високопарни разговори за изкуство и Кенет се опитваше да намери смисъла на нещо казано. Ребека се усмихна. Само на едното си пръстче Кенет имаше повече чувство към красивото, отколкото в цялата надута фигура на Фрейзър.

Ребека беше готова да се спусне надолу, когато входната врата се отвори отново, пропускайки хладната мъглива влага в дома. Редовните посетители на баща й идваха да се насладят на неговата компания в този сив, дъждовен ден. Ребека се спря, чакаща да влязат в ателието.

— Кенет! — достигна до Ребека висок женски глас, пълен с наслада. Една жена пристъпи напред и Ребека можеше да я разгледа. Тъмночервеното наметало на непознатата блестеше от дъжда. — Каква неочаквана изненада! — Жената се хвърли в обятията на Кенет и го разцелува. Качулката на наметалото падна на раменете, позволявайки й да види прекрасно лице.

Пръстите на Ребека трескаво стиснаха парапета, побелявайки от напрежение. Жената беше истинска красавица, разкошна брюнетка с божествено лице.

Кенет не се опита да се измъкне от прегръдката й, а я притисна силно към себе си и й прошепна нещо на ухото. Красотата на жената в съчетание с мъжествената фигура на Кенет и приличаше на картина на Венера в обятията на Вулкан. Всичко това мина през главата на Ребека, на която страстно й се искаше да го пресъздаде на платно, въпреки желанието да заличи красавицата от лицето на земята.

— Трябваше да съобщиш, че си в Лондон, Кенет — каза със смях брюнетката. — Или сега трябва да те наричам лорд Кимбъл?

Дъхът на Ребека секна и тя се вкопчи здраво в перилата, за да не падне. Лорд Кимбъл?

— Само посмей! — каза Кенет с лъчезарна усмивка. — Отдавна се познаваме един друг и не искам от теб такава формалност, Катрин.

Иззад гърба на красавицата се появи представителен джентълмен и протегна към Кенет ръка.

— Боже мой, от колко време не сме се виждали! — възкликна той, широко усмихвайки се. — Почти две години.

— Не ми напомняй за това, Майкъл — отговори Кенет, прегръщайки мъжа. — Последният път, когато се видяхме, ти беше с единия крак в гроба.

— Затова пък сега съм като нов — отговори мъжа, смеейки се, и собственически обгърна талията на жената. — Бих казал дори много добре.

— Току-що се върнахме в Лондон след кръщенето — каза Катрин. — Колко жалко, че не можа да дойдеш. В Корнуол е почти лято. Благодаря ти за рисунката — тя е просто невероятна. Създава впечатление, че си присъствал на кръщенето и си видял всичко с очите си.

Ребека продължаваше да слуша, без да може да се помръдне от мястото си. Без съмнение мъжът и жената бяха съпрузи и прегръдката с Катрин не бе нищо повече от израз на приятелство. Значи не са любовници с Кенет. Какво щастие! И все пак — лорд Кимбъл? Ребека бе като замаяна. Държейки се за парапета, тя погледна надолу, радвайки се, че хората не я забелязват, увлечени в разговора.

— Какво ви доведе в дома на Ситън? — попита Кенет.

— Наши приятели позират за портрет и ни помолиха да им правим компания — каза Майкъл. Той с обожание погледна жена си и добави: — Реших да се възползвам от тази възможност и да поръчам портрет на Катрин. Възхищавам се на картините на сър Антъни и отдавна исках да се срещна с него.

— Никакви портрети — твърдо възрази Катрин. — Ако ще поръчваме портрет, той ще е на цялото семейство. Ти също ли си поръчал портрет, Кенет?

— Работя при сър Антъни — без сянка на колебание отговори Кенет. — Аз съм негов секретар.

Забележително беше, че приятелите на Кенет се изненадаха, но бързо се съвзеха.

— Ти сигурно се чувстваш като в рая, заобиколен от такова великолепие — с топлота в гласа каза Катрин.

— Можеш ли да вечеряш утре с нас? — попита го мъжът. — Имаме толкова много да си кажем един на друг.

— Засега не мога да кажа — каза Кенет, престъпвайки от крак на крак. — Ще ви уведомя. Къде сте отседнали?

— В къщата на Ашбъртън. — Майкъл отново подаде на Кенет и двете си ръце. — Ако не можеш утре, посочи който и да е ден. Ейми няма да го преживее, ако не те види в близко време.

Държейки се за перилата, Ребека като запленена гледаше приятелите, които топло се разделяха един с друг. Младата жена се почувства дълбоко наранена. Тя считаше себе си и Кенет за равни, а сега се оказа, че той е лорд със съвсем друга фамилия. Колко малко знае за него! Не за пръв път се мамеше в своите предположения.

Прекалено късно чу стъпки да се изкачват по стълбите. Инстинктивно замръзна като мишка, опитваща се да се скрие от ястреб.

Очите на Кенет се загледаха в нея и той се намръщи.

— Значи подслушвахте мой разговор с приятели — каза капитанът след дълго мълчание.

Гневът помете Ребека.

— Лорд Кимбъл? — попита тя с леден глас.

Кенет трепна, но спокойно отговори:

— Нека да влезем в ателието ви. Стълбището не е най-доброто място за разговор. Може ли да пийнем чай и да го обсъдим?

Кенет се приближи към Ребека и протегна ръка. Младата жена се направи, че не я забелязва. Рязко обръщайки се, тя се отправи към ателието.

Влизайки в стаята, Кенет веднага отиде до камината. Чайникът вече кипеше. Знаейки, че е премръзнал, Ребека беше затоплила предварително водата, на масата имаше приготвени чаши и чиния със сладкиши, така че след чая да пристъпят към работа. Уют. Романтика. Беше такава глупачка.

Гледайки Кенет, запарващ чая, Ребека се ядоса още повече. Какво право има той да се държи като у дома си в нейната светая светих? Очевидно не страдаше от срамежливост.

Запарвайки чая, Кенет се изправи и погледна към Ребека с една успокоителна усмивка, очевидно опитвайки се да я извади от лошото й настроение.

— Отново приличате на разрошено златисто коте — започна той.

— Не се опитвайте да си играете с мен — отсече Ребека. — Никога не преставате да ме изненадвате. Отначало разбирам, че сте художник, а сега — че сте лорд. За какво, по дяволите, ви беше необходимо да влизате в нашия дом, лорд Кимбъл?

— За да работя като секретар на баща ви — миролюбиво отвърна Кенет. — Обвинявате ме за благородния ми произход, или защото съм скрил това?

На Ребека й се искаше да избяга от него, но неочаквано и за самата себе си изведнъж премигна и с болка в гласа проговори:

— Миналата година баща ми нарисува портрет на лейди Кимбъл. Оказа се великолепен. На кой, ако не на вас, е известно? Имате красива жена, лорд Кимбъл.

Кенет се взираше напрегнато в Ребека.

— О, господи, нима това ви разстрои толкова? Жената, за която говорите, не е дама и не е моя съпруга. Тя ми е доведена мащеха.

Сега беше ред на Ребека да се изненада. Тя без сили се отпусна на дивана, смътно осъзнавайки, че Кенет й разказваше за женитбата на баща си за момиче на неговата възраст. Връщайки се мислено назад, тя си припомни, че понякога лейди Кимбъл се появяваше на сеансите, придружена от възрастен мъж със силна физика. Ребека по това време едва забелязваше посетителя, тъй като цялото й внимание беше съсредоточено върху тъмната красота на лейди Кимбъл.

— Сега всичко ми е ясно — промърмори Ребека по-приятелски. — Не ми е ясно само едно, защо трябваше да криете своята титла и да започнете работа като секретар?

Кенет наля чай в чашите.

— Не е тайна, Ребека. Моят баща умря преди няколко месеца и ми остави единствено дългове. Търсех работа и ми препоръчаха вашия дом. — Слагайки в чашата на Ребека захар и добавяйки малко мляко точно по неин вкус, Кенет подаде чашата на момичето. — Беше ме страх, че представяйки се за лорд, няма да получа работата, освен това на мен повече ми харесва, когато ме наричат капитан. Честно съм заслужил това звание. Титлата лорд съм я получил случайно заради моя произход.

— Нима финансовото ви положение е толкова безнадеждно, че сте принуден да работите? — недоверчиво попита Ребека. — Спомням си, че лейди Кимбъл имаше разкошни бижута, някои от които, без всякакво съмнение, принадлежат на вашето семейство.

Кенет, налял си чай, седна в противоположния край на дивана.

— Вие сте напълно права, но в завещанието фамилните ценности не са упоменати и Хърмаяни твърди, че баща ми й е подарил цялата колекция. Сигурен съм, че лъже, тъй като баща ми строго съблюдаваше семейните традиции и щедро бе обезпечил бъдещето на Хърмаяни. Той беше честен човек, но страстта го заслепи. Баща ми не е имал представа, че неговото мило момиче ще присвои фамилните ценности.

— Обръщали ли сте се към съда?

Кенет поклати глава.

— Адвокатът ми каза, че това е напразно усилие. Тъй като в завещанието за тях и дума не се казва, законът е на страната на мащехата. Нямам възможност да започна съдебен процес, особено с незначителна вероятност за успех. Остава само да скърбя за загубата. Не само че скъпоценностите трябваше да преминат в бъдещата виконтеса, но сред тях бяха и тези, които моята майка завеща на по-малката ми сестра.

Значи той има и сестра. А тя нищо не знаеше за това.

— Да предположим, че скъпоценностите са загубени за вас, но вашия баща трябва да е оставил някакъв имот — възрази Ребека.

— Наследих родовото имение Сатертън в Бедфордшир — съгласи се Кенет. — Докато майка ми беше жива, имотът процъфтяваше. След нейната смърт баща ми загуби всякакъв интерес. Женейки се за Хърмаяни, по нейна молба той се премести в Лондон и заложи имението, за да купи в столицата къща и да живеят на широка нога. Неговата млада жена пренесе в лондонския дом всичко ценно, което беше в имението, нищо не ни остави. А къщата в Лондон принадлежи сега на Хърмаяни.

Виждайки в очите на Кенет скрита болка, Ребека окончателно замени гнева си със състрадание.

— Наистина ли нищо не можете да направите, за да спасите имението? — попита тя.

— Може би има решение. — Кенет постави чашата на масата и, надигайки се, започна да се разхожда из стаята. — Проучвам тази възможност, но засега не съм уверен, че това ще даде положителни резултати.

Наблюдавайки Кенет, Ребека чувстваше, че той не й казва цялата истина.

— Криете нещо важно — отбеляза тя.

Лицето на Кенет се напрегна.

— На мен ми е присъща известна сдържаност. Това е типично за мен още от детството, когато татко ми забраняваше да се занимавам с рисуване. През годините служба в разузнаването това чувство още повече се разви.

— Не се опитвайте да спечелите симпатиите ми — каза Ребека. — Криете нещо много важно и това ви угнетява.

— От погледа на художника нищо не можеш да се скрие. — Кенет се приближи до прозореца и се загледа в дъжда, а лицето му изглеждаше измъчено. — Права сте. Неволно съм въвлечен в един случай, който не мога да обсъждам в този момент. Съжалявам. Повярвайте ми, Ребека, опитвам се да бъда много откровен с вас.

— Опитвайки се да се оправдавате, вие извършвате още по-голям грях. В края на краищата ще осъществите плана си.

— Мисля, че до това няма да се стигне. — Ръката на Кенет разроши мокрите му коси. — Понякога ни се налага да тръгнем срещу съвестта си. Тъжно е, но нищо не можеш да направиш.

Ребека стана, приближи се към прозореца и застана до Кенет, за да го вижда по-добре.

— Дошли сте в дома ни, за да причините зло на мен и на баща ми? — попита тя.

Бръчките в ъгълчетата на очите му станаха забележими.

— Като войник нараних много невинни хора, защото страната ни бе във война — едва се чуваше гласът му. — Оттогава се заклех никога да не причинявам вреда на невинни хора.

Без съмнение я правеше на глупачка, но тя му повярва. Може би тайната му не бе свързана със Ситън. Ако целта на идването му в Лондон беше да спаси семейството си от пълно разорение, то тогава той действително бе притеснен, че не може да се посвети на работата. Такива честни хора като Кенет винаги изпитват вина при подобни обстоятелства. Или, може би, бе замислил да ограби дома на Хърмаяни и сега го измъчват угризения на съвестта. Грабеж не бе лоша идея и тук Ребека беше напълно на негова страна.

— Да не би да прикривате съпруга, която не е Хърмаяни, или годеница? — попита Ребека със сянка от внезапно предчувствие.

— Не! — отвърна Кенет. — Нямам никого.

Ребека почувства дълбоко облекчение. Сама не знаеше защо искаше той да е свободен. Опитвайки се да не показва емоциите си, Ребека продължи:

— По някаква причина ми се струва, че вие имате жена.

Кенет преглътна конвулсивно.

— Имаше… Имах една жена, когато бях в Испания. Мария замина с партизаните, за да се сражава с французите. Когато бях в разузнаването, често се срещах с партизаните; там се запознахме. Тя отхвърли предложението ми за брак, защото не била католичка, но мисля, че причината беше друга: за нея свободата на родината й беше по-важна от любовта.

Ребека си припомни образа на южната красавица, открита в папката му. Със сигурност това бе Мария, и съдейки по разказа на Кенет, любовта е била взаимна и не платонична.

— Испания е свободна сега — каза тя, опитвайки се да не издава своето вълнение. — Може би е дошло време отново да я помолите за ръката й.

Белегът на бузата му побеля.

— Французите я заловиха и я убиха.

Ребека смяташе, че Кенет никога не би й разказал за трагичното си минало, ако не се чувстваше виновен в своята прикритост. Този човек бе като китайски пъзел, направен от пластове мистерия. И колкото и да бе странно, те се разбираха един друг.

— Извинете ме — прошепна тя, — не знаех. — Ребека докосна ръцете му и го погледна в очите.

Ръката на Кенет легна на талията й, а в очите му проблесна огън от желание. Той се наведе и жадно я целуна по устните, дългите му пръсти погалиха врата й. Ребека здраво се притисна в него, чувствайки силното му тяло. Неговото желание предизвика в нея ответна страст. Прегръдката им стана по-силна; страстта необуздано пламна. Ръцете на Ребека се плъзнаха по гърба му. Какво прекрасно тяло, какви рамене, какви силни мускули. Самият Микеланджело не би отказал да има такъв модел.

Кенет прекрати целувката и наклони главата си назад.

— Не трябваше да правим това — каза той с дрезгав глас.

— Може би. — Ребека се изправи на пръсти и леко захапа долната му устна.

Кенет изпъшка и отново я целуна, впивайки в нея устни. Езиците им, жарки и влажни, се преплетоха. Ръката му се плъзна по гърдите й и зърната й се втвърдиха. Желанието я прониза с нова сила. Може би не трябваше да го правят, но сега не можеше да мисли дали е добро, или е лошо.

Кенет повдигна Ребека на ръце и я понесе към дивана. Тя го прегърна през шията, близна я с език и усети приятния вкус на кожата му.

Той нежно я положи на дивана и отстъпи назад, дишайки тежко.

— Червенокоске, въвеждаш ме в изкушение — каза той.

Шокирана, че той се отдръпна от нея, тя замълча. Идвайки на себе си, щастливо се усмихна и игриво го погледна.

— Въвеждам те в изкушение? Но това лошо ли е? Моята репутация е съсипана, така че струва ли си да спираме? Защо трябва да се лишавам от удоволствие?

Кенет тъжно се усмихна.

— На тебе ти харесва да ме дразниш, но на мен не ми се иска към всичките ми грехове да прибавям още един, като съблазнявам дъщерята на моя домакин.

Ребека бавно спусна краката си от дивана и седна гордо изправена. Разбира се, тя не бе красива, но той изпитваше страст към нея. От тази мисъл й стана горещо.

— Но ти съвсем не ме съблазни. Точно обратното. Не е ли по-добре да продължим това, което започнахме?

— Не! — Кенет отново разроши косата си. — Ако ти знаеше…

— Отново тайни — с раздразнение каза Ребека, чувствайки, че настроението й се разваля. — Трудно е да си представя каква вина трябва да изпитва такъв благороден човек.

— По-добре да нямаш никаква представа — с внезапна страст каза Кенет. — На Бог му е угодно това да се случи с мен.

Ребека наблюдаваше как Кенет се движеше из ателието, възхищавайки се на мъжествената грация на неговите движения. Той бе гъвкав като дива котка; войн с нежна душа на художник. Господи, дай й сили да изрази всичко това на платното. Тя го загуби, опитвайки се да го съблазни, но той все пак щеше да й принадлежи на портрета.

— Предполагам, че няма да се задържите дълго в дома ни — каза Ребека. — Когато върнете имението си, веднага ще ни оставите, така че е по-добре да продължа работата си.

Ребека се отправи към статива, същевременно усуквайки косата си на възел. Неосъщественото желание раздвижваше кръвта й, изостри възприятията й и тя нямаше търпение да започне работа.

— Готов ли сте, лорд Кимбъл?

Кенет отиде до дивана, свали от себе си връхната дреха, развърза вратовръзката и разкопча копчетата на ризата.

— Името ми още е Кенет.

„Но ти си също и виконт“, помисли си Ребека. Изведнъж в главата й дойде не лоша идея как да оправи финансовото му положение. Интересно как той щеше да приеме нейното предложение?

— Ако искате да спасите Сатертън, оженете се за богата наследница. Имате титла. — Ребека фиксира с поглед Кенет. — Вие сте човек с приятна външност. Много богати буржоа мечтаят за това как да омъжат дъщерите си за знатен човек като вас. Ще получите купища пари, а дъщерята на някой търговец — титла.

Кенет погледна Ребека с неподправен ужас.

— Ще ми повярвате ли, че такава мисъл никога не ми е идвала в главата. Това е просто отвратително.

— Но такива бракове е имало винаги.

— И след това казват, че мъжете са егоисти. По-добре се занимавайте с вашите дела, Червенокоске.

Ребека започна да харесва прякора, който й даде Кенет; в него имаше нещо интимно и игриво. Тя погледна към платното. Досега на него бяха само очертанията на замисъла й. Всички пропорции бяха перфектно изпълнени. Днес може да нарисува повече подробности, да отрази играта на светлината и сянката. След като добави повече боя върху палитрата, Ребека положи сенки около лицето на портрета и изведнъж я прониза една мисъл, която произлезе от нейното полусериозно предложение. Самата тя бе богата наследница. Бе единствената наследница на баща си, да, а и майка й й остави значително наследство, с което се разпореждаше единствено тя.

Може би Кенет се отвращава от мисълта да се ожени за непозната жена, тогава защо да не се ожени за нея? Ако го заинтересова такова предложение, готова ли бе тя да се омъжи за него? Всичко това пораждаше цяла гама от чувства в Ребека. От една страна на нея не й се искаше да загуби свободата си, а от друга — беше й противна мисълта, че Кенет ще тъне в бедност заради лекомислието на баща си и алчността на мащеха му.

— Какво има? — попита Кенет. Ребека дори не беше забелязала как е отпуснала палитрата и се е втренчила в него. Добре е, че той не се досещаше за какво мисли тя.

— Просто преценявам светлината — каза тя, гледайки към платното.

Трябваше да помисли сериозно за Кенет, за брака и за това, което иска за себе си. Но не сега.

Сега бе време за рисуване.

Настъпилата тишина позволи на Кенет да събере мислите си. Непонятната способност на Ребека да улавя настроението му го плашеше. За щастие тя повярва на думите му, че се бе заклел никога да не причинява вреда на невинни. Оставаше само да се надява, че сър Антъни е невинен. Нейната потребност за любов бе толкова силна, колкото и възприемането на света. В нея се комбинираха сложно срамежливост и безсрамие, и само Бог знае как успя да спре той навреме.

Кенет започна да мисли над предложението на Ребека да се ожени за богата наследница. По някаква причина усети непреодолимо отвращение към такъв брак, който бе така разпространен. По-добре да бъде шпионин, отколкото ловец на богатство.

Времето минаваше и тялото му постепенно се схващаше. Кенет започна да се развлича, гледайки как непокорните коси на Ребека се измъкваха от прическата й с всяко обръщане на главата. Кокът, вързан на тила й, се развали и скоро златистите коси се разпиляха по раменете. На такива коси би завидяла всяка принцеса.

Болката в схванатото му тяло стана непоносима и Кенет стана от стола.

— Достатъчно за днес, Червенокоске. Наближи време за вечеря. Нямаш милост.

Ребека с усилие се откъсна от работата си.

— Казах ти, че може да прекъснем по всяко време. — Тя остави палитрата и се протегна като котка. — Господинът, с когото разговаря долу, твой боен другар ли е? Има поведение на военен.

— Майкъл е човекът, на когото съм задължен за чина капитан. Той не се интересуваше от моето минало, затова му доверих за своя произход. Като възпитаник на Итън бе скептичен към факта, че съм учил в Хароу, но скоро се примири с това.

— Струва ми се, че той спокойно прие съобщението ти, че работиш като обикновен секретар. — Ребека изтегли косите си в кок. — Коя е Ейми, за която те говореха?

Макар Ребека да се стараеше да говори безразлично, Кенет забеляза в гласа й нотка на ревност.

— Тринадесетгодишната дъщеря на Катрин. Давах й уроци по рисуване.

Кенет се приближи към масата и взе сладкиш, след това погледна към Ребека.

— След като титлата ми ти е известна, то следва да се възползваш.

— Как?

— За да възстановиш репутацията си. Майкъл е герой от войната, неговият брат е херцог, а той се ползва с най-голямо уважение в обществото. Сигурен съм, че моят приятел и жена му ще се радват да те приемат и да те представят на приятели. Преди да се усетиш, ще бъдеш приета навсякъде.

Ребека прехапа устни, лицето й не изразяваше радост.

— Защо мислиш, че те ще искат да приемат една незабележителна жена, при това със съмнителна репутация?

— Преди всичко ще те приемат, защото аз ще ги помоля за това. — Кенет се зае със сладкиша. — Ще те опознаят, и в бъдеще ще държат вратата на дома си отворен за теб. Сигурен съм, че ще ги харесаш.

Ребека погледна надолу и започна да бърше ръцете си.

— Не мисля, че такава красавица като Катрин ще хареса друга жена.

— Тя е чудесно създание и човек с необикновена душа. В армията я наричаха Света Катерина, защото пренасяше ранени от бойното поле.

— И така, самата добродетел — погледна Ребека мрачно и сърцато хвърли четката в буркан с терпентин.

— Може би ще ти стане по-леко, ако ти кажа, че тя не се колебаеше да носи бричове и взе краставо куче, което нарече Луи Ленивия.

— Е, това е интересно — каза Ребека с неохотна усмивка. — Въпреки това не съм уверена, че имам желание да възстановя репутацията си. Светският живот винаги ме кара да се чувствам депресирана.

— Съгласен съм — Кенет взе от подноса бадемов сладкиш. — Но да бъдеш изгнаник също не е сладко. Представи си какво удоволствие ще получиш, срещайки там някой от своите училищни приятели. Ще пукнат от завист, знаейки, че си почетен гост на лорд и лейди Майкъл Кениън.

— Ти се опитваш да въздействаш на моите низки инстинкти.

— Е, в този случай ще те следвам, доколкото мога — сухо отбеляза Кенет.

Ребека се изчерви и наведе очи.

— Ще си помисля над твоето предложение.

Кенет се надяваше, че тя ще се съгласи. Тя се нуждае от приятели, и ако й помогне да си ги върне, ще успокои малко съвестта си.

Глава 14

На следващата сутрин Ребека закуси в стаята си. Не искаше да се среща с Кенет. Настроението й не беше най-доброто и се страхуваше, че ще му говори дръзко и нахално.

След закуска реши да посети баща си в ателието му, знаейки, че през това време той е обсъдил всички предстоящи дела със своя секретар, и че трябва да започне своята работа. Ако тя иска да говори с него, ще трябва да побърза, преди той да се е хвърлил с главата напред в работа.

Баща й стоеше пред статива и внимателно разглеждаше новата си картина „Уелингтън“. Виждайки дъщеря си, попита:

— Какво мислиш за това?

Ребека внимателно погледна платното.

— Мога да помириша дима и грохота от оръдията. Херцогът прилича на човек, който е преминал през ада на войната и е успял да поведе армията след себе си.

— Съветът на Кенет ми беше много полезен. Преди това картината беше просто добра, сега е шедьовър. — Сър Антъни с гордост погледна платното. — Моята серия „Ватерло“ ще стане главното събитие на изложбата в Кралската академия на изкуствата.

— Няма съмнение — с усмивка каза Ребека. Понякога баща й с неговата простодушна самоувереност й напомняше на дете. — Между другото, Кенет се оказа виконт.

— Така ли? — Първоначално думите на Ребека не предизвикаха изненада в сър Антъни, но само минута по-късно той осъзна смисъла и се намръщи. — Виконт, казваш? Уайлдинг… Значи е виконт Кимбъл?

Ребека кимна.

— Ти работи над портрета на неговата мащеха.

— Спомням си — сухо отговори сър Антъни. — Перфектно тяло и невероятна самоувереност.

След като реши, че сега е моментът да каже на баща си за истинската си цел на своето посещение, Ребека с престорена небрежност отрони:

— Кенет предлага да се възползвам от неговите връзки, за да възстановя репутацията си във висшето общество. Какво мислиш ти?

Баща й се обърка и пребледня.

— Толкова ли е важно за теб това?

— Нима си забравил? От осемнадесетгодишна не съм канена никъде.

Баща й отваряше и затваряше устата, опитвайки се да каже нещо, но не можа да произнесе нито дума. Постепенно се върна предишния цвят на лицето му.

— Искаш да кажеш, че не си излизала в обществото, защото там не са те приемали?

Ребека погледна учудено баща си.

— Точно така. Нима си забравил онази стара история?

— Не, не съм забравил, но никога не съм мислил за последствията. С твоето възпитание се занимаваше майка ти. Мислех, че след като скандала е забравен, ти просто си решила да останеш вкъщи. — Устните на сър Антъни затрепериха. — Знам, че винаги съм бил лош баща, но ми е неприятно, когато ми напомняш за това.

— Ти си добър баща — каза Ребека, на която й стана жал за него. — Кой друг би могъл да ме научи да рисувам и да ми предостави пълна свобода на действие?

— Ти си роден художник и на мен дори не ми се наложи да те уча. — Сър Антъни въздъхна. — Вие с майката ти ме направихте егоист. Между свободата и дълга има невидима граница и аз много често съм я преминавал. Трябваше по-често да ви обръщам внимание. По този въпрос има твърди правила.

— Надявам се, не се каниш да започнеш всичко отначало? — разтревожено го попита Ребека. — Аз съм достатъчно възрастна и не бих се подчинила.

Сър Антъни се усмихна печално.

— Няма нужда. Ти се държиш безукорно и аз се надявам, че това е и моя заслуга.

— Не трябва да се тревожиш за мен, татко. Ако аз имах нужда от висшето общество, то отдавна щях да съм го направила. Просто предложението на Кенет ме обезпокои и дойдох да се посъветвам с теб. Честно казано, предпочитам да си стоя вкъщи.

— Последвай съвета на Кенет — нареди баща й. — По рождение ти принадлежиш към каймака на обществото и това не може да бъде пренебрегнато. Аз ще предложа на Кенет своята помощ, но мисля, че и сам ще може да се справи. Никога не съм имал толкова добър секретар.

Ребека беше разочарована от отговора на баща си. В сърцето си се надяваше, че той ще я обезкуражи. Но защо не й се искаше да се покаже в обществото? Какво е това, страх или срамежливост?

Най-вероятно бе страх. Тя, както всички творци, бе лесно уязвима, но очевидно ще трябва да се възползва от предоставената й възможност. Да остане отшелник бе по-лесно, отколкото да живее в свят, пълен с хора. Нека рискува да бъде отхвърлена, но да не направи опит да избяга от черупката си бе престъпление към самата себе си и своя талант.

Като взе решение, Ребека премина през ателието и се приближи към покритата с платно картина. Повдигайки го, тя намери недовършен портрет на сестри близначки.

Значи, ето какви са били. Е, портретът ще е великолепен.

— Трудността се крие в това да се покаже характера на всяка жена, независимо от потресаващата им прилика. — Бащата се приближи към дъщеря си и застана до нея. — Отдясно е лейди Стратмор, а отляво лейди Маркленд. Можеш ли да определиш техните характери?

Ребека внимателно изучаваше портрета.

— Лейди Маркленд е много общителна. Очите й светят закачливо. Лейди Стратмор е по-сдържана. Тя е срамежлива и е склонна към размишления.

— Не е зле, не е зле — съгласи се сър Антъни. — Значи съм уловил техните различия.

— Трябва да поработиш над тъмнокосата фигура на джентълмена. Левият му крак е по-къс от десния.

— Хъм, предполагам. На следващия сеанс ще го коригирам. — Сър Антъни покри портрета. — Как се движи работата ти над портрета на Кенет?

— Много добре. — Ребека се замисли за момент и добави: — Той има толкова интересно лице!

Бащата имаше не по-малко художествен усет и знаеше, че дъщеря му се опитва да игнорира голяма част от това, което не би искала да види.

* * *

Коленете на Ребека трепереха, когато слезе от каретата. Силен дъжд се изливаше. Мраморните стъпала на стълбището, по които двамата с Кенет се изкачваха, бяха хлъзгави и на нея й се наложи да се хване силно за ръката на своя спътник, за да не падне. Краката съвсем не я държаха.

— Вече съжалявам, че се оставих да бъда убедена — с неравен шепот каза тя.

— Няма да се разочароваш — каза той насърчително. — Това е само един неофициален обяд в компанията на много приятна съпружеска двойка.

Може и така да е, помисли Ребека, чувствайки сърцето си как замира от страх. Спомни си надменните погледи, презрителните усмивки, озадачено повдигнатите рамене, които придружаваха всяка нейна изява в обществото. Какво щеше да прави, когато мъжете напуснат дамите и тя остане насаме с Катрин Самото Съвършенство?

Беше твърде късно да се оттеглят. Вратата се отвори и на прага се появи изключително добре изглеждащ иконом. Взимайки наметалата от гостите, той ги покани в гостната, обзаведена с елегантна мебел. Към Ребека и Кенет се насочиха мъж и жена. И макар да не се държаха за ръце, от пръв поглед беше ясно, че тази двойка е като едно цяло. Така си подхождаха, сякаш единият бе неразделна част от другия. Отблизо Катрин Кениън се оказа още по-красива.

Кенет поведе Ребека към своите приятели и отстъпи малко назад.

— Майкъл, Катрин, разрешете да ви представя мис Ситън, моя добра приятелка.

Катрин се усмихна приятелски на Ребека и пое ръката й.

— Щастлива съм да се запозная с вас — каза тя и по лицето й беше ясно, че е откровена.

— За мен е също огромно удоволствие, лейди Майкъл — едва чуто отговори Ребека.

— Моля, наричайте ме Катрин.

— А моето име е Ребека.

Лорд Майкъл се наведе в поклон, като приветстваше новия гост. Той имаше зелени и удивително ясни очи. Баща й винаги казваше, че по очите на войника може да се разбере дали е бил в истински сражения и сега Ребека се удиви на неговата правота. В очите на Майкъл имаше същия блясък и увереност в своите сили, с които се отличаваше и Кенет, неговия приятел.

Мислейки на глас, Ребека каза:

— Вие бихте послужили за прекрасен модел на Александър Велики. — И тук веднага се изчерви, осъзнавайки, че е направила гаф.

Лорд Майкъл се усмихна.

— Кенет каза, че сте надарена художничка. Сега виждам, че не преувеличава.

— Ако Кенет е имал предвид, че силно се отличавам от обикновените хора, боя се, че е прав — отговори Ребека с принудена усмивка.

— Всеки от нас има своите странности — каза Катрин, като покани гостите до камината. — Не мислите ли?

Ребека се усмихна и се почувства по-спокойна, до времето за вечеря щеше да е напълно изчерпана. Кенет се оказа прав. Съпружеската двойка беше невероятна. Удоволствието, което те получаваха при общуването си с Кенет, се разпростря и над нея. Когато дойде време да оставят мъжете, Ребека вече щастливо си приказваше с Катрин.

Жените се оттеглиха, оставяйки мъжете сами.

— На мен ми е неловко да ви оставя сама — каза Катрин, — но трябва да се кача в детската стая, за да нахраня сина си. — Тя оправи индийския шал на раменете си, неволно докосвайки гърдите. — Ще ме помислите ли за нетактична, ако ви поканя в библиотеката и ви оставя за кратко време?

— Не искам да се натрапвам, но на мен много ми се иска да видя вашето момче — неочаквано за самата себе си каза Ребека.

Лицето на Катрин засия.

— За една майка няма по-голямо удоволствие от проявения интерес от страна на гостите към нейното дете. Единствено е жалко, че дъщеря ми днес е отседнала при приятели.

Те се изкачиха към детската стая, където бавачка на средна възраст приспиваше детето.

— Идвате точно навреме, милейди — каза тя. — Младият господар започна да капризничи. Навярно е гладен.

Подавайки детето на Катрин, бавачката отиде в кухнята да пие чай.

Детето веднага се успокои в ръцете на майка си. Ребека не откъсваше очи от него запленена. Тя никога не бе виждала от толкова близо гладно бебе. Колко са малки ръчичките му, какви меки коси!

— Той е толкова сладък! — възкликна тя. — Как се казва?

— Никълас, в чест на един от приятелите на Майкъл. Не мислите ли, че си приличат с баща му като две капки вода? — попита Катрин, сядайки в люлеещ се стол.

С едната си ръка Катрин разкопча елечето си, предназначено за кърмещи майки, и сложи бебето на гърдата си, което веднага започна да суче от нея, вдигайки малките крачета и свивайки малките ръчички в юмручета.

— Моля ви, седнете — каза Катрин. — Това ще отнеме известно време.

Ребека се разположи на стол и започна с удоволствие да наблюдава сина и майката.

— Аз малко разбирам от тези неща — каза тя, — но винаги съм си мислила, че знатните дами не кърмят децата си.

Катрин весело се засмя.

— Сега съм лейди Майкъл, но по времето, когато се роди дъщеря ми, аз бях просто войнишка съпруга и трябваше да кърмя бебето си. След като кърмих Ейми, реших, че само глупак може да остави това удоволствие на някоя дойка.

Гледайки как майката кърми детето си, Ребека се преизпълни с нежност. Кенет каза, че иска да разнообрази нейния скучен живот и успя да го направи само за една вечер. Едва сега Ребека осъзна каква голяма грешка е направила, отказвайки се от брака и майчинството.

Жените си побъбриха, докато малкият Никълас не се насити. Катрин закопча елечето си и лекичко потупа сина си по гърба, което му даде възможност да се оригне.

— От вас ще се получи чудесна картина „Мадоната с младенеца“ — възхитено възкликна Ребека.

— Виждате света чрез картини, ето това отличава художника от обикновените хора — замислено каза Катрин. — Завиждам ви за таланта. Аз, за съжаление, нямам никакви способности, мога да се грижа само за болни и ранени.

Тази богиня се заблуждава, помисли си Ребека. Тя има необикновен талант да обича и да бъде обичана, и този божи дар е по-силен от красотата й.

— Искате ли да подържите Никълас? — предложи Катрин, ставайки от стола.

— Аз ли? — с тревога каза Ребека. — Да не го изпусна?

— Няма да го изпуснете — каза Катрин, подавайки сина си на гостенката.

Детето през това време отвори очите и през булото на съня погледна Ребека. То приличаше на баща си, но имаше нещо и от майка си. Кожата му беше прозрачна и за портрета ще бъдат необходими по-деликатни тонове.

Интересно какво чувство изпитва майката, когато държи в ръцете си своето дете, замисли се Ребека. Какво би било, ако беше мой син? Сигурно ще е приятно да го наблюдавам и да откривам собствените си черти? А какво, ако детето беше мое и на Кенет?

Тази неочаквана мисъл разтърси Ребека до мозъка на костите. Разбира се, тяхното дете нямаше да е толкова красиво като отрочето на тази ангелска двойка, но нима това е важно? Ребека изведнъж почувства в себе си жажда за майчинство. С голямо внимание подаде бебето на майката.

— Той ще бъде разбивач на сърца.

— Вече стана — каза Катрин, полагайки сина си в люлката с герба на дома Ашбъртън. Тя нежно го целуна по кадифената бузка.

Ребека огледа детската стая.

— Никълас има ли братовчеди? — попита тя.

— За съжаление, не. Братът на Майкъл, Стефан, беше женен много години, но за нещастие, Бог не даде на съпругата му деца. Преди година съпругата му почина и Стивън още скърби. Сега живее в своето имение. Надявам се някога отново да се ожени и да бъде щастлив. Ще дойде време, когато Майкъл ще наследи титлата херцог, а на мен това не ми се иска. Стефан е херцог, но това не го направи щастлив.

В детската стая се върна бавачката и жените се канеха да се спуснат в гостната. Ребека за последен път погледна спящия ангел и отново помисли за Кенет.

Какво, ако това се случи?

— Какво предпочиташ? — попита Майкъл Кенет, сочейки към двете гарафи, подадени от иконома, след като дамите напуснаха трапезарията. — Портвайнът на брат ми или превъзходно шотландско уиски?

— Уиски. Нека си спомним старите времена. — Домакинът наля в чаши уиски и те удобно се настаниха до камината.

— Твоята млада дама е просто възхитителна — каза Майкъл. — Наистина, тя е много срамежлива.

— Може би, но тя изобщо не е моята млада дама.

Майкъл повдигна вежди недоверчиво, но реши да не уточнява.

— Какви картини рисува тя? — попита той.

— Маслени портрети и, по правило, женски. Това са главно митологични сюжети, но в тях са ясно отразени личността й и оригиналното възприемане на сюжета. Предложих й да покаже няколко картини в Кралската академия, но тя категорично отказа.

— Може би се страхува от своя знаменит баща — каза Майкъл. — Ти спомена, че на нея й предстои да възстанови репутацията си в обществото. Какво се е случило?

— Когато е била на осемнадесет, тайно е избягала със своя любовник. За щастие се е опомнила навреме, върнала се е вкъщи, но светското общество било възмутено. — Кенет се намръщи. — Родителите й е трябвало да изчакат две-три години и след това незабележимо да започнат да я въвеждат в обществото. Вместо това те са я затворили между четири стени и тя е потънала в работа. Сега е сама. Знам, че вие с Катрин не обичате да излизате в обществото, но се надявам, че имате приятели, които биха могли да я приемат. Тя не трябва да избягва хората.

Майкъл се замисли.

— Приятелят ми Ралф, херцог Кандовър, ти го знаеш, дава следващата неделя бал. Ще го помоля да изпрати покана на теб и Ребека.

Кенет кимна одобрително.

— Това е да имаш връзки. Ако я видят на бал на херцог, вратите на много домове веднага ще се отворят за нея. Не мисля, че Ребека ще поиска да прелита от един бал на друг, но поне ще има свобода на избор. За съжаление няма да мога да избегна покани.

— Този бал ще е от полза и за теб — каза строго Майкъл. — Разкажи ми за своята работа. Нима си нает като секретар при сър Антъни само заради това да си по-близо до художници? Трудно ми е да го повярвам.

Преди да се реши да разкаже тази история, Кенет дълго мълча, двоумеше се дали да посвещава приятеля си в своята тайна.

— Добре — съгласи се накрая. — Бях помолен да разследвам причините за загадъчна смърт, но ти казвам, това е най-отвратителната работа, която някога ми се е налагало да направя.

Накратко разказа за предложението на лорд Боудън и за трудностите, с които той се бе сблъскал при опитите да разследва обстоятелствата на смъртта на Елен Ситън. Разказвайки на приятеля си за своята задача и свързаните с нея преживявания, Кенет почувства неописуемо облекчение.

— Разбирам желанието на Боудън да научи истината — каза Майкъл, внимателно слушайки разказа на Кенет, — но ти си попаднал в много неловко положение. Явно ти харесва Ребека, а и сър Антъни също.

Кенет мислеше за всички съмнителни приятели на сър Антъни. Всеки посвоему можеше да е замесен в тази трагична история.

— Аз съм измъчван от моето неясно положение. Мислех над всичко това, да срежа този гордиев възел, но съм дал дума на сър Боудън и сега това за мен е въпрос на чест.

— Би било чудесно, ако съумееш да докажеш вината на сър Антъни, но най-вече, от това нищо няма да излезе. Това ще доведе до ярост лорд Боудън и ще постави теб в неизгодно положение.

— Най-малко ще спечеля във финансово отношение.

И в много други, помисли Кенет, което, обаче, не го изоставаше предчувствието, как би могло да не трябва да плати прекомерно висока цена.

— Така и така заговорихме за чест, разкажи ми за твоята зла мащеха. Както аз разбирам, ако в завещанието не е изрично посочено кой трябва да наследи семейните ценности, тя има право да ги обяви за свои.

— Да, и там с нищо не може да се помогне. Ако бижутата ми бяха попаднали, аз никога нямаше да се разделя с тях.

— Интересно — каза Майкъл с хитър блясък в очите.

— По-скоро тъжно, отколкото интересно. — Кенет си наля уиски. — Сега е твой ред. Разкажи ми за своя щастлив брак и бащинство.

Изглежда Майкъл само това чакаше. Той говореше безкрай за своето семейно щастие. Кенет помисли за Ребека. Тя със своя остър език и страстна жажда да твори беше съвсем друга жена, пълна противоположност на меката и любяща Катрин. Но преди всичко, тя нямаше да иска да бъде нечия съпруга.

Когато Ребека и Катрин се върнаха в гостната, откриха, че мъжете още не са излезли от трапезарията.

— Като че ли Майкъл и Кенет още не са свършили своя портвайн. Трябва да наваксат изпуснатото и да си поговорят за много неща — философски отбеляза Катрин.

Ребека нямаше нищо против тяхното отсъствие. Не можеше да си спомни кога компанията на една жена й бе доставяла такова удоволствие. Жените удобно се разположиха около камината. Внезапно, незнайно откъде, се появи куче с много къси крака и зарови лице в краката на Ребека.

— Нашето куче изглежда се влюби във вас — с усмивка каза Катрин. — Ако не ви харесва начина, по който изразява любовта си, веднага ще го прогоня.

Ребека се наведе и потупа дългите уши на кучето.

— Не трябва да го гоните. Той не ме притеснява. Може би, това е Луи Ленивия?

Катрин весело се засмя.

— Изглежда репутацията му го изпреварва. Дъщеря ми пази рисунките си, направени на Луи, които скицира Кенет, когато нашия полк беше разквартируван в Тулуза.

Ребека удобно се настани в стола си.

— Кенет ми разказа, че вие сте пътували с войската през цяла Португалия и Испания. Не мога да си представя как сте успяла да оцелеете в такива условия и дори да отгледате дете.

Катрин започна да разказва на Ребека различни случаи от нейния походен живот, който сега изглеждаше нелеп, но както изглежда, в тези времена не й е било до смях.

Ребека забеляза, че домакинята й не каза нито дума за първия си съпруг. Сякаш никога не е съществувал, но затова пък с голямо удоволствие разказваше за Майкъл и Кенет.

— Кога срещнахте за пръв път Кенет? — попита момичето.

— Пътувахме с багажа в колата, когато ескадрила на френската кавалерия ни атакува. Ние с Ейми се отделихме от останалата група пленени… През целия път се чудех как да извадя тихо пистолета от пътната чанта, но така и не се решавах. Когато напълно загубих надежда, се появи Кенет с отряд войници и ни спаси от французите. За него това беше обичайно нещо, но не може да бъде забравено. — Катрин погледна замислено в огъня на камината. — И това не е последният случай, когато заради нас рискува живота си.

В главата на Ребека проблесна нов сюжет за картина, „Смелият войн и гордата красавица“. Тази сюжет бе много по-добър, отколкото този, който често й минава през главата, „Плахата художничка и героят войн“.

— Вие сте имали живот, пълен с приключения — каза Ребека с въздишка. — Аз дори не зная дали да ви завиждам, или да благодаря на бога, че ме е отвел далече от такива тежки изпитания.

— По-добре благодарете на бога — отвърна Катрин, усуквайки с пръст шала си. — Вие някога виждали ли сте рисунки на Кенет?

— Напълно случайно. Той беше скрил от мен, че може да рисува.

Катрин погледна Ребека с ясен поглед.

— Аз наистина много харесвам работите му, но малко разбирам от изкуство.

В гласа на Катрин прозвуча неизказан въпрос.

— Той е много талантлив и оригинален — каза Ребека. — Аз започнах да му давам уроци по живопис, а именно техника на работа с маслени бои. Действително, късно е започнал да рисува, но от него може да стане велик художник.

Лицето на Катрин светна в усмивка.

— Радвам се да го чуя. Той винаги казваше, че неговите рисунки са просто забавление, но мисля, че в душата си той е истински художник и просто не обича да говори за това с невежи хора.

Катрин беше колкото отзивчива, толкова и прекрасна. Ако Кенет не бе влюбен в нея, то, изглежда, бе остарял сухар.

Напомняйки си, че тя бе негова наставница, а не любима, Ребека помоли Катрин да й разкаже как изглежда Брюксел преди битката при Ватерло.

За какво ли не говориха, а войната бе много по-безопасна тема за разговор, отколкото любовта.

Глава 15

Тази нощ Ребека спа спокойно. Ставайки сутринта, реши да отиде в трапезарията, надявайки се да се срещне с Кенет. За нейно разочарование, той вече беше закусил и напуснал. Реши, че ще го срещне по-късно, и радостно се усмихна.

Ребека пиеше чай, когато в стаята със сияещ вид влезе Лавиния. За ранно утро тя изглеждаше невероятно. Присъствието й в толкова ранен час в къщата означаваше, че тя е прекарала нощта със сър Антъни. В това нямаше нищо необичайно, тъй като тя често оставаше през нощта, и Ребека предпочиташе да не го забелязва. Ребека й наля чаша чай.

— Добро утро, Лавиния. Да ти сложа ли две бучки захар?

— Да. Благодаря. — Лавиния взе чашата от ръцете на Ребека и отпи глътка. — Днес изглеждаш чудесно, мила. Най-вероятно работата върви добре.

— Да, но това не е причината за доброто ми настроение. Кенет реши, че имам нужда да изляза сред обществото и ме покани да вечерям със свои бойни приятели. — Ребека се усмихна срамежливо. — Макар че дълго време се съпротивлявах и се боях да изляза, вечерта се получи чудесна. Отдавна не съм получавала такова удоволствие.

— От първата среща разбрах, че Кенет не е глупав човек. — Лавиния се приближи към бюфета и си сложи в чинията бъркани яйца и препечен хляб. — Твърде много се заседя вкъщи.

Ребека учудено погледна Лавиния.

— Мислех, че не си забелязала.

— И напразно. Ти си дъщеря на най-близките ми хора, и мен ме безпокои твоето бъдеще, особено след смъртта на Елен. Ти водиш живот на отшелник. — Лавиния почука с лъжица по яйцата. — Беше ме страх да говоря с теб за това по-рано. С твоя характер би могла да ме убиеш за това, че ти се бъркам в живота.

— Напълно е възможно. Не ми харесва, когато ми казват какво да правя.

В това време в трапезарията влезе иконома и сложи пред Ребека плик с щампован печат. Изненадана, Ребека счупи печата с нож и извади съобщението. Преминавайки с поглед по него, тя ахна.

— Нещо неприятно ли? — попита Лавиния, вдигайки поглед от яйцата.

— Съвсем не — каза развълнувано Ребека. — Това е покана за бал на херцог и херцогиня Кандовър.

Веждите на Лавиния се повдигнаха от изненада.

— Постигаш потресаващи успехи.

— Двойката, при която вечеряхме снощи, са добри приятели на херцога и херцогинята. Вероятно те са препоръчали да ме поканят.

Ребека още веднъж премина с поглед по поканата. Едно е — тиха семейна вечеря, а какво би било да отиде в един от най-знатните домове в Лондон?

По изражението на лицето на Ребека Лавиния осъзна какво се случва в душата й.

— Не се притеснявай — каза тя. — Най-доброто възможно начало е да излезеш сред обществото и да го откриеш. Домът на херцога е най-подходящото за това място. Те никога не канят много гости, за да не стане тълпа. Там прекрасно ще се забавляваш и ще потанцуваш.

— Аз не съм танцувала от девет години и вече съм забравила как да го правя. — Внезапна мисъл осени Ребека. — Ще откажа под предлог, че нося траур за майка ми.

— Глупости — прекъсна я Лавиния. — Измина повече от половин година и можеш напълно да свалиш траура. Освен това не е нужно да танцуваш. Лично аз смятам да разговарям с нужните ми хора.

— Но ти също ли ще отидеш?

— Разбира се. Никога не отказвам поканите на Ралф. — Лавиния се усмихна загадъчно. — Познаваме вече много години. На него му харесват такива леко луди жени като мен, но винаги ми се е струвало, че след женитбата му ще отпадна от листа за гости. Трябваше да се досетя, че той никога няма да се ожени за лицемерка. На теб ще ти хареса неговата жена Марго.

Ребека първо си помисли, че положението на Лавиния много напомня нейното собствено.

— Прости ми за моята нетактичност, но ми се върти на езика един въпрос. Как успяваш навсякъде да бъдеш приета, щом те считат за… — Ребека се замисли, опитвайки да смекчи думите си, — … много несериозна.

Лавиния весело се засмя.

— Ти искаш да кажеш, че аз, всичко на всичко една проста театрална актриса, умея да заставям да ме уважават?

Ребека кимна смутено.

— Да започнем с това, че мен не ме приемат във всички домове. Ако се опитам да вляза в дома на семейство Олмек, ще си остана долу на стълбите. Да, аз самата няма да отида, там е много скучно. — Лавиния се справи с яйцата и продължи: — Всички ми прощават моето минало, защото съм красива и успешно омъжена. Също така с мен не е скучно.

— Но аз не съм красавица, не съм весела и въобще нямам желание да се омъжвам, затова нямам надежди за успех — със съжаление продължи Ребека.

— Затова пък си дъщеря на сър Антъни Ситън и имаш рядък талант. Ако представиш картините си на изложба, те очаква огромен успех и веднага ще станеш известна, а на известните хора им прощават и най-малките слабости.

— Вие какво, да не сте в заговор с Кенет? — каза Ребека, гледайки с подозрение Лавиния. — Ти съвсем точно повтаряш думите му.

— Не, ние въобще не сме договаряли — весело се засмя Лавиния. — Умните хора мислят еднакво. Ако изложиш своите картини, ще получиш огромен успех. Принц регента ще те покани в Карлтън хаус. Чувала съм, че принцът много обича изкуството.

— Губиш си времето. Няма да показвам картините си. — Изведнъж Ребека намери още една причина, за да откаже бала. — Нямам нито една подходяща рокля, за да отида при херцога. Дори не зная какво сега е на мода. Сега вече ще ми се наложи да откажа поканата. — Ребека облекчено въздъхна, слагайки поканата настрани.

— Не мисли да го правиш. За три дни е напълно възможно да се подготвиш. Слушай… — Лавиния замълча. — Мисля, че имам идея. Животът продължава и ние сме длъжни да го приемаме такъв, какъвто е.

Ребека погледна учудено Лавиния.

— Ти можеш да преправих една от роклите на майка си — продължи тя. — Елен винаги се е отличавала с чудесен вкус, и тъй като приличаш много на нея, и лицето, и косата, тогава ще ти отива и на теб. Разбира се, ако можеш да носиш нейните дрехи.

Ребека искаше да избухне, но се въздържа. Забелязвайки нейното колебание, Лавиния продължи:

— Не си длъжна да живееш постоянно с мисълта за смъртта на Елен. Тази рана трябва постепенно да се излекува.

Ребека прехапа устни. Лавиния я познаваше добре. Тя се замисли над предложението на лейди Клекстън да носи една от вечерните рокли на майка си и реши, че това е дори хубаво. Така тя някак ще чувства подкрепата й.

— Аз… съгласна съм. Нека да се качим на тавана. Там в сандъците са всичките й рокли. — Ребека се изправи. — Без теб няма да мога да се справя. Нямам ни най-малка представа какво ми отива.

— Подходи към външността си така, както подхождаш към външността на човек, чийто портрет рисуваш — каза Лавиния, изправяйки се. — Не се гледай в огледало и не се оплаквай от външността си. Не трябва да мислиш за това, че си срамежлива и неизискана. Мисли за това, сякаш рисуваш автопортрет и искаш да направиш себе си красива и елегантна.

Ребека погледна с уважение към мъдрата си приятелка.

— Лавиния, Господ те изпрати при мен. Какво щях да правя без теб?

— Елен има една красива копринена рокля с цвят на кехлибар. Тя много ще ти отива. Нека да я потърсим.

Ребека се изкачи по стълбището с мисълта, че Лавиния всъщност е добра и голям приятел.

След като приключи с инструкциите на сър Антъни, Кенет, както винаги, отиде до пощата. Там го чакаше писмо от лорд Боудън. Кенет го прочете и се намръщи. Боудън искаше доклад. Не искаше да се срещне с него, затова Кенет реши да му изпрати писмен отчет. Сложи писмото в джоба си и се отправи към дома на Ситън, мислено съставяйки отговора, но скоро реши, че неприятната задача може да почака.

Много по-хубаво бе да мисли за Ребека. Снощи до края на вечерта тя беше самата себе си, смееше се и се шегуваше. Постепенно възвръщаше своята увереност.

Увереност щеше да му трябва и на него самия, тъй като това щеше да е първото излизане сред обществото за него. Отиде в армията и така и не се появи в лондонското общество, както обикновено се прави от младите господа. Ако не беше Хърмаяни…

Кенет се опита да прогони тази мисъл. Дори ако мащехата му не беше дявол от плът и кръв, собствената му липса на характер щеше да направи положението му нетърпимо. Той ще получи това, което заслужава.

Беше обяд, когато Кенет се върна в дома на Ситън. Във фоайето на масата го чакаше покана от херцог и херцогиня Кандовър. Приятелите му не го подведоха.

Той влезе в кабинета и намери там сър Антъни и Джордж Хамптън.

— Идвате точно на време, Кенет — каза художникът. — Слезте с Джордж в сутерена и му помогнете да намери една картина.

— Сутеренът ли, сър?

— Имам предвид до килера, където съхраняваме бои, четки и други материали. Джордж ще ви покаже къде се намира той. Сам щях да го направя, но очаквам посетители.

Сър Антъни подаде на Кенет ключ.

— Нужен ми е оригинала на тази картина, Антъни, от която искам да направя гравюра — каза Хамптън, взимайки от масата лампа.

Спускайки се по стълбите надолу, Кенет реши, че има чудесна възможност да поговори с Джордж Хамптън.

— Това картина от серията „Ватерло“ ли е? — попита той.

— Да, тя е от същата серия. Веднага след като Антъни завърши картината „Уелингтън“, ще започна и нейната гравюра. Уверен съм, че картините от тази серия ще възхитят публиката на изложбата, и ние се готвим за нейното откриване така, че да съвпадне с продажбата на гравюрите.

— Имате добре съставен план.

— Баща ми държеше магазин в графство Кент; от детството съм се учил на търговия — сухо каза Хамптън, — и не съжалявам. Ако светът се управляваше само от джентълмени, човечеството нямаше да излезе от пещерите.

— Аз го казах не за да ви обидя, точно обратното.

— Моля да ме извините. — Хамптън омекна. — Може би съм малко чувствителен с тези неща, но когато дойдох от провинцията и постъпих в Кралската академия на изкуствата, много студенти често ми посочваха моя по-нисък произход.

— Сигурен съм, че не всички студенти на академията са били джентълмени по произход. Нима бащата на мистър Търнър не беше бръснар?

— Да — с престорено безразличие отговори Хамптън, — но мисля, че той сбърка, като направи всички студенти приятели.

Нима Хамптън завижда за благородния произход на сър Антъни? Разбира се, Ситън никога не е говорил на приятелите си за техния по-нисък произход, но е възможно, в своята арогантност несъзнателно да ги е обидил.

— Сигурен съм, че нямаше да ви приемат в академията, ако нямахте талант — каза Кенет, желаейки да поласкае Джордж Хамптън.

На широкото лице на Хамптън се появи замечтана усмивка.

— Денят, когато ме приеха там, беше най-щастливият в живота ми. Винаги съм обичал да рисувам и баща ми ме поощряваше в това. Дойдох в Лондон изпълнен с надежди. Надявах се да стана най-добрият художник в Англия, по-добър от Рейнолдс и Гейнсбъро, взети заедно. — Хемптън пое дълбоко въздух. — Всичко това са само илюзии, младежки мечти.

Кенет напълно споделяше настроението му. В детството си мечтаеше за същото. Дори и сега не преставаше да храни надежда, че в него има талант, че може да рисува картини, които ще бъдат безсмъртни. Напразни мечти. Той дори не бе в състояние да нарисува обикновен натюрморт с маслени бои.

Те се спуснаха в сутерена, минаха покрай кухнята и стаите на прислугата и се отправиха към далечния край на коридора. Кенет и преди бе виждал тази врата, но не знаеше какво има зад нея.

— Може би не сте постигнали първоначалната цел — продължи той, отваряйки вратата, — но сте станали най-добрият гравьор на Англия. Нима това не ви донесе удовлетворение?

— Прав сте — каза Хамптън, влизайки в килера. — Имам добър доход. Но представете си какъв удар беше за мен, когато влязох в академията и открих, че много от нейните студенти са много по-талантливи от мен? Дори на своите шестнадесет години сър Антъни притежаваше талант, за който не можеше да мечтае обикновен простосмъртен. Когато видях работите му, веднага разбрах, че никога няма да го достигна.

— Но вие сте станали приятели.

— Да предположим, че имаме различна степен на талант, но ние еднакво силно обичаме живописта — замислено произнесе Хамптън. — Същото може да се каже и за Майкъл Фрейзър. Под неговото аристократично лустро се крие душа на художник. През последните тридесет години, въпреки всичките ни разногласия, ние споделяме силно приятелство, а то се основава на любовта ни към изкуството.

Тази обща страст към изкуството бе позволила приятелството да се съхрани, макар че Хамптън бе имал любовна връзка с Елен Ситън. Кенет се съмняваше, че ще бъде в състояние да поддържа приятелство с любовника на жена си. Може би гравьора намира особено удоволствие в това да мами своя добър приятел с неговата жена? Завистта понякога приема причудливи форми.

Кенет погледна в сандъка. Студен и сух, с високи тесни прозорци, беше запълнен с материали за платна. На стените висяха картини. Кенет се обърна към една от най-близката от тях. На нея беше изобразена съблазнителна млада нимфа, къпеща се в крайпътен поток и опитваща се да привлече в него млад мъж.

— Това навярно е работа на Ребека, а не на сър Антъни — каза той.

Хамптън с изненада погледна Кенет.

— Тя показвала ли ви е свои работи? Много ви е провървяло. Да, това е нейна работа. Тя нарисува тази картина малко преди бягството си. Младият човек, когото тя се опитва да привлече със себе си във водата, като две капки вода прилича на мерзавеца, който я съблазни.

Кенет остави картината на място, радвайки се, че Ребека я е хвърлила тук.

— Картината, която търсите, със същия размер като тези от същата серия ли е? — попита той.

— Да. Може би е в този ред.

Хамптън извади голямо платно, погледна го и кръвта се оттегли от лицето му. Гледайки картината, Кенет разбра вълнението на Хамптън. Това беше отлично изпълнен маслен портрет на Елен Ситън, но не със смеещата се красавица, картината, която той видя в кабинета. Облечена в гръцка туника, тя се взираше с молба в небето, нейните рижави коси се спускаха по раменете и изглеждаха като засъхнала кръв.

— Боже мой! — неволно възкликна Кенет. — В какъв образ се е превъплътила тук? Образът на троянската жена след гибелта на нейния град?

— Може би… Или, може би, това е истинската Елен.

Опитвайки се да даде израз на безразличие, Хамптън остави картината на място и продължи търсенето си.

— Чух, че вие пръв сте намерили нейното тяло — каза Кенет, улавяйки момента.

Хамптън кимна тъжно.

— Аз, както обикновено, се разхождах на кон и дори не мислех за нищо. Изведнъж с ъгълчето на очите си забелязах странно движение, като че нещо падаше. Препуснах напред и видях нещо зелено, което летеше надолу от скалите.

— Действително ли сте видели нейното падане? — попита изтръпнал Кенет.

Гравьорът кимна.

— Не забелязахте ли нещо странно?

Хамптън се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Нямаше ли с нея някой наоколо?

— Разбира се, че не. Въпреки че съм късоглед. Просто мислех, че виждам очертанията на човешко тяло. Яздех в галоп в Рейвънсбърг, надявайки се да видя Елен, която щеше да разсее страховете ми, но… не бях изненадан, когато не я намерих там.

— Защо не сте бил изненадан?

— А вие защо се интересувате? — попита Хамптън и лицето му стана враждебно.

— Всички се държат някак странно, когато става дума за нейната смърт. Питам, защото виждам как Ребека преживява смъртта на майка си.

Враждебността изчезна от лицето на Хамптън, но той очевидно не намираше за нужно да продължава този разговор.

Кенет мълчаливо се подчини. Той получи още един добър урок. Изглежда така и нищо не научи.

Кенет помогна на Хамптън да я сложи в каретата, след това се качи по стълбите към стаята си. В коридора срещна Ребека и Лавиния, които носеха в ръце купчина от цветни дрехи.

— Вие двете изглеждате много доволни — каза той. — Какво сте правили на тавана?

— Търсехме за мен подходяща рокля за бала — обясни Ребека. — Лавиния ми предложи да изберем нещо от роклите на майка ми. — Тя посочи копринена рокля с цвят на кехлибар, преметната през ръка. — Мисля, че това ще ми стои добре.

Кенет взе роклята и я сложи на раменете на Ребека.

— Отлично. Тя ще направи очите ви да изглеждат като кехлибар.

С докосването на ръката му до тялото й сърцето на Ребека се разтрепери, миглите й изпърхаха и тя бързо отмести поглед встрани.

— Вие получихте ли покана за бала?

Кенет кимна.

— За щастие, съм взел със себе си парадната униформа, която ми ушиха в Париж, нямам намерение да обирам вашите лаври.

— Нищо няма да оберете — сухо каза Ребека. — Наистина Лавиния ме уверява, че няма да бъда парий.

— Е, значи днешния ни сеанс няма да се състои?

Ребека погледна въпросително Лавиния.

— Аз ще бъда ли заета?

— Боя се, че да — каза Лавиния с усмивка на добра леля. — Сега моята шивачка, която благоразумно взех със себе си, ще се заеме с твоята рокля. Освен това е нужно да се помисли за останалите детайли към тоалета за бала. Работата може да почака до утре.

Гледайки дамите, Кенет си каза, че Лавиния явно се радва на своята роля. Тя обича да бъде полезна за хората. Ето кой е трябвало да има деца. От нея щеше да излезе прекрасна майка.

— За какво са ви толкова рокли? — попита той.

— Лавиния смята, че трябва да съм готова и за други покани. Тя не се съмнява в моя успех.

Изпращайки я с поглед, Кенет помисли, че не е лошо да й поднесе малък подарък в чест на първия й бал. Разбира се, ако му бе по силите.

Без значение на всичките огорчения, свързани с продължителното разследване и очевидната му неспособност да рисува с маслени бои, той щеше да е в състояние да направи нещо за Ребека. Кенет беше доволен.

Глава 16

Прислужницата на Лавиния, Ема, която имаше златни ръце, сложи последната фиба в интересно оформените коси на Ребека и свали от раменете й робата, покриваща роклята. Заедно с Лавиния оценяващо разгледаха резултата от съвместните си усилия.

— Прекрасно! — заключи Лавиния. — Сега може да се погледнеш в огледалото.

Ребека се приближи до огледалото и застина в изумление, гледайки очарователния блясък на кристалните мъниста, от които беше избродиран корсажа на роклята й. Ема го стегна точно по фигурата й и заедно със сложната прическа, украсена с панделки и мъниста, създаваше огромно впечатление.

— Вие сте надминали себе си! — каза Ребека, гледайки се с възхищение в огледалото.

— Не говори глупости, мила — със смях каза Лавиния. — Ти винаги си имала прекрасна фигура, просто й отделяше малко внимание. Сега трябва да изберем украшения към тоалета.

Ребека отвори лакирана кутия със скъпоценности, принадлежали на майка й. Сега те бяха нейни. Преглъщайки бучката, събрала се в гърлото й, момичето избра някои златни украшения, колие и гривна с интересно преплетени пръстени, малки нежни висящи обици и деликатен филигриран гребен.

— Опасявам се, че може да изглеждат прекалено скромни — каза намръщено Лавиния.

— Не — каза Ребека, поставяйки гребена в косите си.

Тя добави другите украшения и се обърна към огледалото, оценяващо гледайки се в него. Ефектът беше потресаващ. Златото най-добре се съчетаваше с тъмнорижавите й коси и кехлибарената рокля.

— Великолепно! — каза Еми.

— Това е да си имаш работа с художничка — съгласи се Лавиния. — Изглеждаш чудесно, скъпа моя. И сега Ема ще се заеме с мен. Имайки предвид моята възраст, нейната задача няма да е лесна.

Ребека се разсмя.

— Да спрем да говорим за възраст. Ти изглеждаш много по-млада за годините си, а на фигурата ти ще завиди и кралицата.

— Нито една кралица няма да завиди на моята външност. На мен може да ми завиди само преуспяла куртизанка — разсмя се весело Лавиния. — Довиждане, скъпа. Ще се видим на бала.

Лавиния тръгна, а Ребека се погледна безпристрастно с поглед на художник още веднъж, но не видя нито един недостатък. Изглеждаше чудесно, доколкото позволяваше външността й. Взимайки в ръце наметалото с шоколадовокафяв цвят, тя тръгна към ателието на баща си.

— Папа — извика тя, чукайки на вратата. — Слизам долу.

Сър Антъни отвори вратата и лицето му побеля.

— Колко приличаш на майка си! — каза той дрезгаво.

— Аз съм по-ниска и не съм такава красавица.

Ребека застана по-близо до светлината, за да може баща й да я разгледа по-добре.

— Може би малко по-ниска — съгласи се сър Антъни, оценявайки с поглед дъщеря си. — Този цвят повече ти отива, отколкото белия муселин, който носеше при първото си излизане сред обществото. Жалко е, че не мога да те съпроводя, за да споделя твоя триумф.

— На теб също ти изпратиха покана, нали така? Може да промениш плановете си и да дойдеш с мен.

— Аз отдавна съм загубил интерес към светските забавления — каза сър Антъни. — С Кенет ще си в пълна безопасност.

— Надявам се — колебливо отвърна Ребека. — Хрумнало му е да ме въведе в обществото.

Взимайки си довиждане с баща си, Ребека се спусна в гостната, където с Кенет се уговориха да се срещнат, да изчакат Майкъл и Катрин и с каретата на Ашбъртън да отидат на бала.

Кенет вече я чакаше в гостната. Чувайки стъпки, той се обърна и срещна очите на Ребека, която за себе си отбеляза, че парадната униформа много му отива. Тъй като бе широк в раменете, беше облечен с изящна простота в кремави панталони, жилетка с кехлибарен цвят и син мундир. Въпреки забележителната мощ и несъмнената тежест, всичко в него издаваше джентълмена. Впечатлението беше огромно, но за пръв път в живота си Ребека нямаше желание да го нарисува, а да го целуне. Кенет направи крачка към Ребека и я взе в ръцете си.

— Изглеждате великолепно, Ребека. На бала вие ще затъмните първите красавици.

Възхищението, което блестеше в очите на Кенет, призоваваше в Ребека още по-страстно желание да го целуне, но само небесата знаеха как би могло да свърши това.

— Не бих искала да привличам вниманието върху себе си — каза Ребека, леко притискайки ръката му. — Може би ще е по-добре, ако си остана вкъщи и се заема с вашия портрет.

Кенет се засмя.

— Вие ще прекарате прекрасна, незабравима вечер. Това ви обещавам. — Кенет се приближи до масата и взе от там нещо. — Имам малък подарък за вас. В чест на първия ви бал.

Той й подаде ветрило. Ребека разтвори изработените му от слонова кост пластинки и радостно се засмя. Опънатата между пластинките коприна бе с интересни орнаменти на листа и екзотични цветя, сред които играеше весело рижаво котенце.

— Сам го нарисувахте, нали? На никой няма да му дойде на ум да създаде такава невероятна картина. — Ребека приближи разтвореното ветрило към роклята си. — То точно подхожда на цвета на роклята ми.

— И не е чудно, аз видях вашата рокля.

Кенет се опитваше да изглежда безразличен, но Ребека видя какво удоволствие му достави искрената й радост.

Този път тя си позволи удоволствието да целуне Кенет. Заставайки на пръсти, тя леко го целуна, докосвайки устните му, и се отдръпна бързо. Оставяйки ветрилото, което беше купила преди два дни, Ребека започна да изучава подаръка на Кенет по-отблизо. Акварелът беше изпълнен безукорно.

— Притежавате невероятна техника на акварел. Имате удивителни способности да го правите. Можете да стигнете до усещането за прозрачност.

— Да рисуваш ветрила е по-лесно, отколкото да рисуваш с маслени бои — смутено отвърна Кенет.

— Ако не потръгне с маслените бои, то вие можете да станете добър акварелист. Знаете ли, че акварелни картини също се излагат в Кралската академия на изкуствата?

— Не, не знаех — каза Кенет с очевидна изненада. — Никога не съм бил на такива изложби.

Ребека сгъна ветрилото и го премести на китката си.

— Трябва да направите изложба на някои свои акварели.

— Никога няма да се реша да изложа в Кралската академия! — възкликна Кенет с ужас.

— Трябва да го направите — настояваше Ребека.

Неизвестно е, как би приключил този спор, ако от прозореца не се бе разнесъл звук от копита по павираната улица и шум от пристигаща карета. С видимо облекчение Уайлдинг се приближи към прозореца и дръпна завесата.

— Майкъл и Катрин са вече тук. Време е да тръгваме.

Кенет взе кожената наметка на Ребека и я разтвори. Момичето се спря, чувствайки на гърба си приятния допир на кадифе и топлина, излъчваща се от силното тяло на Кенет. На нея страстно й се прииска да се притисне близо до него. Може би щеше да я прегърне и целуне…

— Колко е хубаво да имаш брат херцог — каза тя, потискайки желанието. — Майкъл и Катрин са свободни да се насладят на всички предимства, които дава титлата на брат му.

— Да, това е много удобно, но те по чудо се помириха с брат си. — Кенет взе своя плащ и отвори вратата, пропускайки Ребека напред. — През всичките години на нашето познанство Майкъл беше като изгнаник в семейство му, като мен, но аз поне поддържах отношения със сестра си. Трябва да се отдаде дължимото на Стефан, наследявайки миналата година титлата херцог, той направи първата стъпка към помирение.

Ребека се интересуваше от тази история. Може би щеше да настъпи това време, когато баща й и чичо й също щяха да престанат да бъдат врагове? Едва ли това щеше да се случи. Боудън никога нямаше да го направи. Той не умееше да прощава. След като потисна тежката си въздишка, Ребека се приближи към каретата. Колко омраза има на този свят!

* * *

Балът беше голямо събитие в живота на столицата и само по себе си представляваше живописна картина. Светлината на факлите, разкъсваща тъмнината на нощта, хвърляше отблясъци върху лакираната външност на каретите, изисканите пищните рокли и на бижутата. За съжаление страхът на Ребека и желанието й да избяга не й позволяваха по достойнство да оцени цялото великолепие. В сърцето си тя знаеше, че мнозинството от гостите не я познават, в най-добрият случай те няма да забележат присъствието й, но дори така тя не можеше да се справи с обхващащия я страх и все по-силно стискаше ръката на Кенет. Как мразеше тълпата! Как се страхуваше и мразеше всички тези елегантни хора!

Следвайки Майкъл и Катрин, те се приближиха към херцог и херцогиня Кандовър. Ребека веднага ги позна от портрета на баща й, херцогът — висок, тъмнокос и много авторитетен; херцогинята — очарователна блондинка, много оживена и общителна.

— Позволете ми да ви представя мои близки приятели — каза Майкъл, изчаквайки, когато херцогинята и Катрин си размениха целувки. — Лорд Кимбъл, офицер от деветдесет и пети полк, и мис Ситън.

На Ребека й се искаше да потъне вдън земя, но херцога и херцогинята дружелюбно гледаха към нея и в техните погледи нямаше презрение, което тя очакваше да види след позорно си бягство.

Херцогът топло стисна ръката на Кенет.

— Радвам се да се запознаем. Майкъл много ми е говорил за вас. — Той се поклони на Ребека и в очите му проблесна весел огън. — За мен е голямо удоволствие да се запозная с най-доброто произведение на сър Антъни Ситън.

Ребека се изчерви, а херцогинята добави:

— Радвам се, че най-накрая се срещнах с вас, мис Ситън. Не се сърдя, че никога не посетихте ателието на баща си по време на нашите сеанси. Нашият син през цялото време капризничеше и се държа зле.

Спомняйки си как Катрин беше поласкана, когато похвали сина й, Ребека смутено каза:

— Трудно е дете да стои неподвижно по време на целия сеанс и аз добре го разбирам. Слава богу, портретът се получи великолепен. Вашият син е необикновено красиво момче.

Лицето на херцогинята светна от щастие.

— Благодаря ви. Аз също го намирам за красив. Не мислите ли, че той много прилича на баща си?

Нима всички майки искат синовете им да приличат на бащите си, помисли Ребека. Най-вероятно само тези, които обичат съпрузите си.

Между херцога и херцогинята се усещаше същата силна връзка, както между Майкъл и Катрин. Вероятно всички щастливи двойки си приличат.

В непринуден разговор всички влязоха в балната зала.

— Как ви се струва тук? — каза Кенет.

— Изумително — отговори Ребека.

— Нищо чудно. Човек, който чувства цветовете, играта на светлини и сенки, картина като тази трябва да остави трайно впечатление. Тук всички сетива са по-изострени.

— О, господи! — Ребека възкликна учудено. — Наистина ли мислите, че аз по тази причина избягвам тълпите?

— Това е само една от причините. Добавете една вродена срамежливост и… — Кенет смутено се усмихна — … опетнена репутация и аз не съм изненадан, че вие предпочитате да избягвате такива събирания.

— Ако събрани на едно място хора ме угнетяват като художник, то и вие трябва да изпитвате същото чувство.

— Аз също избягвам всякакъв род увеселителни срещи, но съм по-запознат с тях. Балната зала ми напомня на бойно поле.

— Харесват ми сравненията ви — усмихна се Ребека.

Оркестърът засвири валс.

— Позволете ми да ви поканя на танц, мис Ситън.

— С огромно удоволствие, лорд Кимбъл.

Ребека се радваше, че благодарение на валса се оказа в обятията на Кенет. Дори през ръкавиците усещаше докосването на ръцете му; а ръката, обхванала талията й, я изгори с огън, изпълвайки я с непреодолимо желание. От гърдите й се изплъзна неволно продължителна въздишка.

— Не означава ли тази въздишка, че съм успял да ви настъпя по крака? — разтревожено попита Кенет.

— Съвсем не — каза Ребека с усмивка. — Това означава, че ако не ме оставите, то бала може да ми хареса.

Кенет се усмихна в отговор. Неговото спокойствие се предаде на Ребека; всички страхове изчезнаха и спокойствието и увереността се върнаха при нея. Уроците по танци, които й преподаваше нейния стар учител, сега й бяха от полза. Тялото й си спомни всички необходими движения и сега тя танцуваше леко и грациозно. Кенет също беше прекрасен танцьор. Те бяха отлична двойка и двамата изпитваха неизразимо удоволствие. Да, тя щеше запомни за цял живот този бал.

Кръгът около тях постепенно се затваряше и започнаха да се събират хора. Майкъл и Катрин се срещнаха с приятели и ги запознаха с Ребека и Кенет. Тя се запозна със сестрите близначки и техните красиви мъже; с хубава екстравагантна американка и нейния очарователен, весел мъж, който познаваше Кенет още от Пиренеите; граф с циганска външност и неговата дискретна съпруга и множество други хора, които знаеха и уважаваха баща й и ценяха неговите картини.

Ребека танцува и се смя много, чувствайки, че е обкръжена от искрена симпатия и топлота. И всичко това благодарение на Кенет и неговия приятел Майкъл. Ако Кенет само знаеше какъв подарък й бе направил и колко голяма е благодарността й!

Следващият танц неин партньор беше Майкъл. Когато свършиха да танцуват, те се отдръпнаха настрана и непринудено си говореха, когато към тях се присъединиха Кенет и Катрин, които още танцуваха. Ребека забеляза, че към тях се отправи лорд Стратмор, един от старите приятели на Майкъл, водейки със себе си млад човек с красива външност.

— Този млад мъж помоли да ви го представя — каза лорд Стратмор, обръщайки се към Ребека.

Тя се усмихна мило, не смеейки да повярва, че е покорила нечие сърце. Младият мъж беше приятен, но много по-млад от нея. Междувременно Стратмор продължи:

— Мис Ребека Ситън, разрешете да ви представя уважавания Хенри Ситън.

— Не може да бъде! — възкликна Ребека. — Нима сме роднини?

— Аз съм вашият братовчед Хейл — каза младия човек с подкупваща усмивка. — Наследник на лорд Боудън. Нашите бащи не разговарят един с друг от незапомнени времена, но това не е причина ние да сме врагове.

— И аз така мисля — каза Ребека, искрено радвайки се, че има братовчед.

Неговата външност и чертите на лицето много приличаха с тези на баща й.

— Точно преди бала си спомних за свадата на нашите бащи и съжалявах за това, което се е случило.

— Още повече че свадата е прераснала в открита вражда. Разбира се, аз разбирам, че баща ми е бил бесен, когато по-младия му брат му е откраднал годеницата точно под носа, но съм щастлив, че впоследствие е избрал майка ми. Струва ми се, че той самият е доволен от нея.

Ребека беше чула, че лорд Боудън е женен и бракът му е успешен, и че има двама сина. Но дори това, за съжаление, не бе оказало влияние върху сдобряването на братята. Наранената гордост не позволяваше на лорд Боудън да прости на брат си.

— Аз дори не се надявам, че чичо ми ще поиска да се запознае с мен — със съжаление отбеляза Ребека, — но може би мога да се запозная с лейди Боудън.

— Няма нищо по-лесно. Тя ме помоли да дойда при вас. — Хейл предложи ръката си на Ребека. — Разрешете да ви представя на моята майка.

Ребека помоли Майкъл да предупреди Кенет, сложи ръката си под тази на братовчед си и се отправиха през залата към група по-възрастни дами. Когато видя сина си и Ребека да се приближават, лейди Боудън стана и ги посрещна. Това беше миниатюрна побеляла жена, с още по-нисък ръст от този на Ребека, без да е красавица, но много хубава.

— Мамо, позволи ми да ти представя братовчедка си Ребека — каза Хейл.

— С удоволствие, скъпи мой. Донеси ни, моля те, лимонада.

Хейл отиде да изпълни поръчката на майка си.

Лейди Боудън обърна сините си очи към Ребека. Тя с истински интерес гледаше племенницата на мъжа си.

— Още щом влязохте в залата, веднага разбрах, че сте дъщеря на Елен.

— Вие познавахте ли майка ми?

— Да, скъпа. Имението на баща ми беше в съседство с имението на Боудън. Аз, Маркус и Антъни израснахме заедно. Нашите бащи мечтаеха да се сродим. Когато Маркус срещна Елен, той напълно загуби главата си. — Лейди Боудън печално се усмихна. — И аз не го виня. Тя беше възхитителна жена. Всички млади хора бяха влюбени в нея, но вие по-добре от мен знаете това, колко чудесна беше тя. Приемете моите съболезнования по повод нейната смърт.

— Благодаря ви. Тя така ми липсва. Много се радвам, че поискахте да се запознаете с мен, въпреки прекъснатите отношения между нашите семейства.

Сърцето на Ребека подсказваше през какво бе преминала тази крехка жена. Тя още от детството си бе обичала Маркус и бе мечтала да бъде негова жена. Тя бе страдала, когато нейния възлюбен бе предпочел друга жена пред нея. Притеснявала се бе за Маркус, когато братът бе похитил невестата му. В края на краищата той е бил принуден да обърне внимание на съседското момиче и да се ожени за него, но дълбоко в душата си лейди Боудън е осъзнавала, че за него тя винаги ще е на второ място.

— Лорд Боудън също ли е тук? — попита Ребека.

— Не. Ако той беше дошъл на бала, аз не бих посмяла да се запозная с вас. — Лейди Боудън се усмихна печално. — Никога не правя това, което не се харесва на моя мъж, и искам да се надявам, че той няма да узнае за нашата среща.

— Бих искала да се опознаем, лейди Боудън, но едва ли е възможно това.

— Моля, наричайте ме леля Маргарет. Разбира се, ние не можем да си правим визити, но от време на време ще ви изпращам съобщения къде можем да се срещаме. Може добре да си поговорим и в парка.

— Това би било чудесно — каза Ребека, леко ръкувайки се със своята роднина. — До скоро виждане, лельо Маргарет.

Щастлива и усмихната, Ребека се промъкна до приятелите си. Веднага щом свърши този танц, ще започне следващия танц, нейният танц с Кенет. Тя нямаше търпение да го запознае с леля си и братовчед си.

Внезапно тя се изправи лице в лице с две сестри и от нейното приповдигнато настроение не остана и следа. Шарлот и Беатрис бяха нейните мъчители в училището за млади дами, където Ребека прекара дълги, безкрайни години. Сестрите бяха самодоволни, уверени в своята непогрешимост девици и изглежда времето не ги е променило към по-добро.

Ребека замръзна на място, чувствайки как в гърлото й нещо засяда.

— Мили боже — чу тя злорадия глас на Шарлот, — ти беше съвършено права, Беатрис. Това е Ребека Ситън. Кой би могъл да помисли, че тя ще има наглостта да се появи сред порядъчни хора.

— По всяка вероятност, херцогът и херцогинята нямат ни най-малка представа за нейното минало — отвърна Беатрис, притискайки с пръсти носа си, сякаш е помирисала миризма на изгнила риба. — Наш дълг е да им съобщим.

Сестрите хвърлиха пренебрежителен поглед на Ребека и се обърнаха, за да си тръгнат. Ребека искаше да избяга, но не беше в състояние да помръдне от мястото си. Случи се това, от което се опасяваше.

— Ето, къде сте били, мис Ситън — чу тя зад себе си дълбок мъжки глас. — Искам да ви запозная с един човек.

Гласът принадлежеше на херцог Кандовър. Сестрите се обърнаха, но херцогът погледна на тях като на празно място. Той подаде ръка на Ребека.

— Ние с Марго сме много щастливи да ви видим на нашия бал. Лаская се с надеждата, че не скучаете тук.

Не беше по силите й да произнесе и една дума и Ребека мълчаливо кимна. Сестрите ги гледаха с широко отворени от удивление очи. Кандовър бавно обърна глава и се загледа в тях. Неизвестно какво изразяваше неговия поглед, но двете момичета пребледняха като платно. Сърцето й се изпълни с благодарност. Херцогът с любезна усмивка я поведе под ръка.

Когато те бяха на прилично разстояние, Ребека не издържа и попита:

— Защо те така се втрещиха, Ваша Светлост? Какво им направихте?

— Абсолютно нищо. Просто ги погледнах. Жена ми, по нейно мнение, казва, че това е като поглед на медуза. Понякога този поглед е полезен.

— Много съм ви благодарна, че ми се притекохте на помощ, но не мога да разбера защо го направихте. В крайна сметка, вие не знаете нищо за мен.

В сивите очи на лорд Кандовър се мярна удивление.

— Основната причина е моята неприятна арогантност — може би, защото не съм лишен от този недостатък, а освен това се ръководех от молбата на лорд Кимбъл, който иска да ви види приета в обществото. Той спаси живота на моя приятел Майкъл и аз съм щастлив да му помогна.

— За пръв път чувам — удиви се Ребека. — Така че, затова решихте да поканите на бал мен и Кенет?

— И затова също. — Лорд Кандовър се усмихна окуражително на Ребека.

Той отведе Ребека до мястото й, където се беше събрал малък кръг от хора.

— Надявам се — каза той, — че едно малко недоразумение няма да развали настроението ви.

— Това ми позволи да оценя вашата доброта — с очарователна усмивка отговори Ребека. — Благодаря ви, Ваша Светлост.

Кенет по това време беше в компанията на джентълмени, но виждайки Ребека, се извини и отиде при нея.

— Изглеждате разстроена — забеляза той, като с жест я покани да се разходят из залата. — Нещо случило ли се е?

С две думи Ребека му разказа за срещата с нейните роднини, а също и за сблъсъка с двете завистливки.

— Забележително е, че лорд Кандовър навреме се е оказал наблизо — каза той. — Сега вие сте под неговото покровителство и ще се чувствате в безопасност.

Ребека разтвори ветрилото си и започна да разхлажда лицето си.

— Херцогът ми каза, че вие сте спасили живота на Майкъл.

— Така е, но Майкъл, от своя страна, не даде да си изгубя ума, а това е много по-трудно.

Решавайки, че сега не е време за повече подробности, Ребека замълча, а Кенет продължи:

— Аз трябваше да помисля за това по-рано, но за съжаление направих грешка. Вие не рискувате ли да се сблъскате тук с вашия презрян поет?

— Това никога няма да се случи. Една година след нашия злополучен роман той избяга в Италия с омъжена жена. Там той много поетично умря от треска.

— Това доказва, че на света съществува възмездие, което е не по-малко поетично.

Ребека се усмихна. Тя не проля за Фредерик нито една сълза. Той не обичаше никого, освен себе си, а неговото самолюбие наистина не познаваше граници, засенчваше дори неговия собствен талант.

— Колко време ще бъдем тук? — попита Ребека, чувствайки внезапна умора.

— Майкъл нареди да докарат каретата след вечеря. Катрин се безпокои за бебето, пък и вие ще имате време да се наситите на светски развлечения.

— Чудесно. Вие сте просто очарователен. — Ребека се изправи на пръсти и погледна над тълпата от гости. — Не видяхте ли тук някъде Лавиния? Тя също трябва да дойде.

— Видях я за кратко, разговаряща с няколко министъра. — Кенет с усмивка погледна Ребека. — Трябва мъничко да пораснете, за да не стоите през цялото време на пръсти.

Те се разхождаха из залата, разглеждайки любопитно гостите. Държейки под ръка Кенет, Ребека мислено избираше боите, с които можеше да улови на платното цялото това великолепие.

Внезапно пътят им препречи красива блондинка, чието лице и искрящи скъпоценности изглеждаха до болка познати на Кенет.

Жената замръзна на място, но постепенно лицето й се оживи и на него застана любезна усмивка.

— Кенет, скъпи, как се радвам да те видя след толкова години раздяла!

Кенет я погледна и лицето му пребледня.

— Не мога да кажа същото и за себе си — с леден глас каза Кенет. — Последното нещо, което искам, е да се срещам с теб.

Очите на жената се стесниха и станаха студени като лед.

— Ти си станал още по-язвителен, скъпи, но на теб това ти отива. — С ръка, облечена в ръкавица, тя докосна великолепната, искряща диамантена огърлица на врата. — А на мен това ми отива.

Изведнъж Ребека ясно разбра, че вижда пред себе си Хърмаяни, лейди Кимбъл.

Глава 17

Идвайки на себе си, Ребека с методичност на учен взе да изучава лицето на мащехата на Кенет. Въпреки правилните черти и пропорции, в него имаше нещо жестоко и отблъскващо.

— Не очаквах да се срещна с теб днес — студено отбеляза Кенет, стискайки ръката на Ребека и по този начин сякаш искаше да я защити. — Ако не ме лъже паметта, порядъчните жени носят цяла година траур за починалия си съпруг и не излизат в обществото.

— Аз съм с черна рокля, скъпи. Диамантите са като украшение към нея. — Хърмаяни с жест показа роклята си, плътно прилепнала по фигурата й, и искрящите скъпоценности, достойни за членове на кралското семейство. — И, разбира се, аз не танцувам, макар че твоя баща би възразил срещу заточението на неговата вдовица между четири стени през цялата година. Той беше най-щедрият от мъжете и винаги задоволяваше моите капризи.

Кенет с презрение погледна мащехата си.

— Може би — каза той, — но баща ми винаги е спазвал семейните традиции.

Лейди Кимбъл пропусна тази забележка покрай ушите си и погледна с любопитство Ребека.

— Ти си дъщеря на сър Антъни, нали? Понякога ви виждам, препускайки покрай вашия дом. Вие изглеждате много хубава в старите дрехи на майка си.

— Стига, Хърмаяни! — рязко я прекъсна Кенет. — Пази си зъбите за мен и не оскърбявай невинни хора.

— Ако смяташ, че малката Ситън е невинна, то дълбоко грешиш. За нея се носят най-различни слухове. Съветвам те да не ги пренебрегваш. — Хърмаяни хвърли надменен поглед на доведения си син. — Този белег те загрозява, е, ти никога не си се отличавал с красота. Най-малко ти си жив. Аз бях доволна да го чуя, ти не познаваш моята доброта.

В един миг на Ребека й се стори, че Кенет е готов да я убие, но той не загуби самообладание.

— Изчезвай, Хърмаяни! — гневно й отвърна. — Нямаме какво да си кажем.

Но преди Кенет да успее да отведе Ребека по-далече от досадната роднина, тя вдигна ръка и го потупа свойски по бузата.

— Ах, Кенет, скъпи, теб все още те измъчват угризения на съвестта? Мислех, че си пораснал и сега възприемаш нещата по различен начин. — Хърмаяни погледна с ъгълчето на окото си към Ребека. — Ако искаш, може да си припомним старите години и да компенсираме загубеното време.

Намекът беше толкова прозрачен, че Ребека се изненада и с боязън погледна към Кенет. В очите му имаше такъв ужас, сякаш му бяха нанесли смъртоносен удар. Ребека осъзна, че трябва възможно най-бързо да го отведе по-далеч от мащехата му, но преди да тръгне, хвърли на Хърмаяни унищожителен поглед и с презрение каза:

— Пазете се, лейди Кимбъл. Лицето ви е станало толкова отвратително, както и вашата черна душа.

Хърмаяни се задави от ярост и отвори уста да отговори, но Ребека вече влачеше Кенет след себе си и те се скриха в тълпата, която ги отведе до входната врата. Ребека и Кенет напуснаха залата. Болезнената гримаса не напусна лицето на капитана.

Във фоайето имаше дузина ниши, в които имаше кресла и бяха запалени лампи, така че гостите да могат да поговорят там насаме, без да се опасяват, че ще бъдат подслушвани. Във всички ниши вече имаше двойки и само в една, в края на фоайето, беше свободна. Ребека довлече там Кенет и със сила го накара да седне в креслото.

Останала права, тя сложи ръка на рамото му и се загледа в лицето му. Той пребледня, скулите се изостриха, белегът стана видим.

— Бяхте ли любовници? — тихо попита Ребека.

Кенет покри очите си и преглътна.

— Това… това, което се случи, няма нищо общо с любовта. Когато моя баща се ожени за нея, аз завършвах Хароу. Връщайки се в Сатертън, се опитах да станем приятели, но ясно виждах, че под красивата външност се крие грозна душа. Тя съвсем не ми харесваше, но аз бях привлечен от нея. Беше дяволски съблазнителна и нито един мъж не може да й устои.

Ребека кимна. Тя със собствените си очи видя Хърмаяни и почувства тази съблазън, и затова можеше лесно да си представи какво по това време е изпитвал един неопитен впечатлителен младеж.

Кенет пое дълбоко дъх.

— Отначало всичко беше добре и в къщата цареше спокойствие. Хърмаяни знаеше, че не ми е симпатична, и че аз не одобрявам техния брак, но до открити сблъсъци не се стигна. Постепенно баща ми започна да страни от управлението на имението, но аз не го обвинявах за това и се опитвах да се справям сам. Тогава разбрах намерението му да заложи имението и да купи къща в Лондон. Това ме хвърли в отчаяние, но реших да не се ядосвам и му предложих да ме остави в Бедфордшир в качеството на негов управител, а постъпването в Кеймбридж отложих за по-добри години.

Кенет замълча.

— Мислех, че това ще намери отклик в неговата душа — все пак толкова години беше харчено за моето обучение да управлявам имение, но той се досещаше, че аз не одобрявам неговите намерения и затова съм решил да се откажа от университета. Той се вбеси от моята дързост и в гнева си ми налетя, без да пести унизителните думи. Бях отчаян и за пръв път в живота реших да се напия. Взех бутилка бренди и побягнах в стаята си. След като я изпразних, при мен дойде разплакана Хърмаяни и каза, че непоносимо страда от вина за караницата между баща и син.

Гласът на Кенет заглъхна. Настъпи потискаща тишина.

— Разплакана, тя е паднала в твоите обятия и природата е свършила своето — завърши вместо него Ребека, знаейки, че той няма сили да продължи. — Всичко е станало съвсем естествено.

— Не виждам нищо естествено в това да преспя с жената на баща ми. — Кенет направи гримаса с отвращение. — Направих го, без да мога да владея себе си. Тук се преплиташе всичко: злост, похот и това, че аз бях мъртво пиян. Искаше ми се да докажа на себе си и на Хърмаяни, че тя има подла душа. Но подлецът се оказах аз.

Кенет отвори очи и Ребека видя в тях нетърпима болка.

— След тази гнусна история аз не можех да остана повече в Сатертън. Казах сбогом на сестра си, взех със себе си парите, които имах, и заминах. Два дни по-късно се записах за военна служба. Направих това отчасти защото исках да има нещо, за което да съществувам, макар че основната причина е моят грях. Аз не исках да живея. Преди никога не съм мислил за военна служба, дори и за обикновен войник.

— Не трябва да се съдиш толкова строго — каза Ребека, леко потупвайки Кенет по рамото. — Ти за нищо не си виновен. Хърмаяни го е направила умишлено. Нима не го разбираш? Тя е знаела, че ти вечно ще се терзаеш от чувство за вина. Тази вещица със сигурност се е надявала, че ти или ще се обесиш, или ще си вкараш куршум в челото. И ти почти си изпълнил желанието й — напускайки родния дом. Без теб тя е можела да върти баща ти на малкия си пръст.

— Мили боже! — възкликна Кенет. — Наистина, тя е толкова цинична!

— Аз съм дълбоко убедена в това. Ти си бил толкова наивен, че не си забелязал победоносния блясък в очите й.

— Така ми се е падало — горчиво заключи Кенет. — Бил съм малодушен и тя е спечелила. Тя разори моето родово имение, небрежно разбивайки живота на десетки невинни хора. Тя лиши сестра ми от наследство и принуди Бет да тъне в бедност. Ако тогава можех да се справя с чувствата си, не бих избягал от дома. Бих успял да се успокоя и да успея да убедя баща си. Бих могъл да попреча на всичко това.

— Напразно мислиш така — замислено каза Ребека. — Хърмаяни не би се спряла пред нищо. Тя щеше да измисли много други начини, за да се отърве от теб. Може би следващия път тя е щяла да създаде правдоподобна сцена, където баща ти да ви завари вас двамата, и мащехата ти ще обяви, че ти си се опитвал да я изнасилиш.

— Господи! — възкликна потресен Кенет. — Дори не мога да си представя какво би станало, ако това се беше случило!

— Заради тази жена си минал през всички ужаси на войната. Теб са могли да те убият там. — Ребека сграбчи Кенет за врата и притисна бузата си към неговата. — О, мили мой!

— Ребека, господи, Ребека! — Кенет я привлече към себе си и я сложи на коленете си. — Прости ми. Аз съм напълно разбит. По-рано бях в състояние да се въздържам и се опитвах да не си спомням за своя позор. Заключих тайната си в най-усамотения ъгъл на душата, но днес, когато неочаквано се сблъсках с нея… всичко в мен се обърна и изплува.

— Тя е знаела за твоето благородство и го е обърнала срещу теб самия. — Ребека зарови лице в шията на Кенет, чувствайки с бузата си ритъма на пулса му. От нейна страна беше безумие да седи на коленете му, когато във всеки един момент биха могли да ги видят. Ребека разбираше всичко това отлично, но не се помръдна.

Сърцето на Кенет заби силно. Навеждайки глава, той жадно впи устни в нейните и тази целувка, както я почувства Ребека, беше по-скоро желание да заглуши нетърпимата болка, отколкото страст. Но страстта не се забави да дойде — гореща, нетърпелива. Тя обхвана и Ребека. Техните целувки станаха горещи и Ребека си пожела те да продължат вечно. Искаше й се да почувства влагата на устните му, вкусът му, искаше й се отново да изпита с нищо несравнимото чувство, което беше веднъж изпитала с него.

Те забравиха за всичко на този свят; за тях съществуваха само горещите прегръдки на всепоглъщаща страст. Ръката на Кенет се плъзна по бедрото й, мачкайки меката копринена рокля. Ребека чувстваше как се напряга плътта му и по-силно се притисна към гърдите му. Сега бяха като едно цяло. Ръцете на Ребека галеха тялото му, жадните й устни потърсиха целувките му.

— Какво безразсъдство! — чу се пронизителен женски глас. — Това е просто отвратително!

Ребека замръзна, а Кенет тихо изруга. Обръщайки глави, те видяха, че ги обкръжава тълпа гости и общото възмущение нямаше граници. Едва сега Ребека осъзна, че музиката е спряла и гостите са се отправили на вечеря. Нададеният вик беше на една възрастна вдовица, която сега стоеше пред всички, втренчено отправила очи в тях и в ужас прикриваща устата си с ръка. Зад гърба й стояха херцог и херцогиня Кандовър, Майкъл и Катрин и дузина други гости, на лицата на които беше изписан истински ужас. Сцената я закова на място, Ребека в скута на Кенет.

Тръпка пробяга по тялото на Ребека. Три часа на внимание и уважение и тук отново тя погуби себе си, този път завинаги. И най-лошото от всичко бе, че тя предаде доверието на Майкъл и Катрин, които въпреки миналото й отвориха вратите на своя дом и я приобщиха към висшето общество. Най-добре бе тя на мига да потъне в дън земя.

От тълпата гости пристъпи Лавиния.

— А, ето къде се криете, мои влюбени гълъбчета. Не е по силите ви да изчакате годежа — зачурулика тя. — Сър Антъни трябва да побърза с обявяването му.

Кенет се изправи и остави Ребека да стъпи на пода, прегръщайки я в подкрепа с едната си ръка през тънката талия.

— Моля за извинение, господа — каза той с подкупваща усмивка. — Ребека се съгласи да стане моя жена и аз съвсем обезумях от любов. Аз все още не мога да повярвам на късмета си. — Кенет се наведе и целуна Ребека, шепнейки й: „Помогни ми, Червенокоске и ще спасим репутацията си“.

Отхвърляйки вцепенението, Ребека вдигна глава и се усмихна срамежливо.

— Аз съм тази, която не може да повярва на късмета си — каза тя.

Катрин се втурна да прегърне Ребека, а Майкъл стисна ръката на Кенет, поздравявайки го.

— Колко прекрасно! — възкликна Катрин. — Когато ви видях заедно, веднага разбрах, че това ще свърши с годеж. Вие удивително си подхождате един на друг. — Тя целуна Ребека.

След Майкъл и Катрин ги поздравиха херцога и херцогинята, след това гостите и дори вдовицата, която все още имаше изплашен вид.

Едва сега Ребека осъзна, че съобразителността на Лавиния я спаси от позор, превръщайки ги с Кенет от презрени грешници в очарователна влюбена двойка, която не може да обуздае своите чувства в навечерието на годежа. Така че, нейната репутация бе спасена, но Господи, на каква цена!

Последният час се влачеше с ужасяваща мудност, но през цялото това време Кенет беше в състояние да запази изражението на лицето си на един щастлив влюбен, на когото избраницата отговаря взаимност. Ребека не се отдръпна от него и на крачка и със смутена усмивка приемаше поздравленията на гостите и пожеланията за щастие, но на Кенет не му харесваше горчивината, скрита в очите й. Те трябва непременно да поговорят, преди тя окончателно да отчае.

За щастие вече ги чакаше каретата и веднага след вечерята те тръгнаха за вкъщи, но присъствието на Майкъл и Катрин не позволи на Кенет да започне този труден разговор. Той подозираше, че неговите приятели се досещат, че няма никакъв годеж, но тактично мълчаха и не задаваха въпроси.

Кенет въздъхна с облекчение, когато каретата най-сетне се спря пред дома на Ситън. Ребека го държеше под ръка, докато те се изкачваха на верандата и той отвори входната врата. Тя дори имаше смелостта с весела усмивка да се сбогува с приятелите, но след като влязоха в къщата, тя се дръпна от Кенет и лицето й, прикрито от рижави коси, побеля.

Желаейки малко да я успокои, Кенет каза:

— Ние лесно се измъкнахме. Сега имаме няколко месеца, за да изиграем влюбена двойка, а след това ще обявим разтрогването на нашия годеж.

— И към моята репутация на проститутка ще се добави още един образ — отхвърлена. — Ребека дръпна от себе си наметалото и го хвърли на стола. — Великолепно!

— Скъсването ще причини само малко клюки, несравними със скандала, който би се разразил, ако не беше намесата на Лавиния. — Тежко въздъхвайки, Кенет свали шапката си и я сложи на масата. — Съжалявам, Ребека, но наистина не трябва да се омъжвате за мен само защото постъпихме безразсъдно.

— Беше ли случайно, капитане? — попита Ребека с разтреперан глас, издърпвайки ръкавиците си. — Вие водите работите на баща ми и сте запознат с много документи. Нима не знаете, че след смъртта на майка ми аз станах богата наследница? Вярвам, че средствата ще бъдат достатъчни, за да откупите имението, че дори и ще остане, за да започнете да събирате собствена колекция от картини.

— За бога, Ребека, наистина ли мислите, че умишлено съм манипулирал сцената, за да се омъжите за мен? — попита недоверчиво Кенет.

Ребека го погледна студено.

— Не мисля. Не разбирам защо вие така упорито не искате да се ожените по сметка? Вие с невероятна упоритост отблъсквате тази проста идея, абсолютно естествена във вашето затруднено положение.

Кенет се обърна, зашеметен от думите й като от артилерийски огън. Браковете за удобство винаги са предизвиквали в него отвращение.

— От детството си не съм се съмнявал, че богатството, титлата, привилегиите ми принадлежат по право — горчиво каза той. — Животът се обърна с не добрата си страна към мен и в течение на времето моята самоувереност се изпари. Докато другите млади джентълмени се разхождаха на коне, бяха ненаситни за театри и развлекателни балове, аз взимах уроци от живота. Разбрах, че имам едно-единствено право — правото да се боря за своето съществуване.

Устата на Кенет се изкриви в гримаса.

— По време на войната аз бях под обстрел, с накъсани дрехи, гладувах. Видях света с други очи, характерът ми се закали, юношата се превърна в човек, сполетяха ме много промени. Аз усвоих добър урок, хората, родени от проститутки, които живееха в канавки, могат да бъдат сто пъти по-смели, по-силни и благородни, отколкото аз.

Все още, без да гледа Ребека, Кенет взе палтото си и внимателно го сгъна.

— Сега аз наследих титлата, но това не ме направи арогантен. Разбирам, че мога да живея полугладен и с титла и винаги да ходя по ръба на бръснача. Това зависи от самия човек, а не от титла му. Трябва да потисна гордостта си, да се разделя с надежди и много мечти от моята младост, но искам да си запазя едно право, ако някога се оженя, това да е за жената, която обичам.

Кенет замълча и настъпи напрегната тишина.

— Вие бяхте много ясен — каза високо и ясно накрая Ребека. — Извинявам се за думите си и затова че попаднахме в тази незавидна ситуация. В това имам вина и аз. Може би, моята вина е и по-голяма, предвид горчивия си опит, не трябваше да си губя така главата, но… — Ребека пое дълбоко дъх. — Всичко, което Бог прави, е за добро. Все пак… би било по-добре да си остана вкъщи и да не се поддавам на уговорки.

Ребека се обърна и се отправи към стълбите с гордо вдигната глава.

Кенет се отпусна тежко на елегантния стол и покри лицето си с ръце. Ребека беше права и двамата следва да си останат вкъщи. Той искаше да промени живота й към по-добро, а вместо това я подложи на още по-голям срам. Кога най-накрая щеше да разбере, че пътят към ада е постлан с добри намерения?

Той нямаше право да обвинява Ребека за нейната подозрителност. Тя вече знае, че не е напълно честен с нея, по негово собствено признание. Той се държа като зестрогонец, особено когато имаше неблагоразумието да я целуне в къща, пълна с гости.

Разбира се, неговото безразсъдство може да се оправдае със срещата с Хърмаяни, проклета да бъде. Откъде да знае, че ще се сблъска с нея още първата вечер на неговото излизане в обществото? Разбира се, тя не бе от хората, които се отнасят с уважение към траура, и затова не беше трудно да се досети.

Тя винаги е била боклук, но какво толкова? Не само, че го съблазни, но защо й беше нужно да го разказва на Ребека. И ако тя разкаже това на баща си? По дяволите! При тази мисъл кръвта му се втурна към лицето.

Ребека, бог да я богослови, се държа с достойнство в това деликатно положение. Друга на нейно място щеше да побегне с ужас, а тя показа сдържаност и благородство. Слава на бога, че тя има толкова ясно и непредубедено мислене.

И сега заради неговата престъпна небрежност те ще са принудени да обявят годежа. Може би при други обстоятелства би й направил предложение. Никога не е имал такава хармония с жена и такова необуздано желание. Лесно можеше да се влюби в нея. Вместо това щеше да му се наложи да прояви благородство и по възможност бързо да приключи случая. За него са отрязани всички пътища за женитба с Ребека. Дори да открие причината за мистериозната смърт на Елен Ситън тайно от нейната дъщеря, за сериозни намерения не може и дума да става, ще го набедят с това, че се жени за пари.

Със стон, Кенет тежко се изправи и тръгна нагоре по стълбите. Преоблечен, той отиде в ателието си и започна да рисува с акварел една от баталните сцени. Може би това ще го успокои и ще успее да подреди мислите си.

Веднага след като Ребека отиде в стаята си, силите я напуснаха. Заключи вратата — страхуваше ли се, че Кенет ще я настигне? Щеше ли да има нещо против, ако това се случи? Ребека се хвърли на леглото. Не, от живота нищо не научи! Ако не го беше заляла с мъката си във вид на глупави обвинения, нямаше да получи ужасяващо му признание, че тя не е жената на мечтите му.

Той се отнесе към нея със симпатия, намирайки я нелишена от привлекателност. Но това не бе любов. Кого обичаше сега, така както своята красива и горда партизанка. Кенет няма да се ожени за нея, дори и за да спаси имението си или сестра си.

Е, тя не иска да се омъжи за него, както, между другото, и за всеки друг. Така че, на брака с Кенет може да сложи кръст. А какво ще стане с непреодолимото желание за любов? Тя искаше да стане така, че и двамата да изгорят в огъня на страстта.

Какви отношения с Кенет я устройват? Ребека се обърна по гръб и се замисли. Да станат любовници! Ето това би било прекрасно! Ще живеят в различни къщи, и когато тя имаше желание, щеше да го посещава. Щяха да правят любов и никой с нищо няма да бъде задължен.

Жалко е, че животът е толкова сложен!

Глава 18

На следващата сутрин Ребека се събуди с мисълта, че ще се наложи да разкаже на баща си за вчерашния инцидент. Той, разбира се, ще е неприятно изненадан и ядосан. Сподавяйки стон, Ребека се повдигна от постелята, изми се и облече красив пеньоар в перленосив цвят. Тя се спусна надолу, молейки се да не се сблъска с Кенет. Не искаше да го види.

За щастие, сър Антъни закусваше сам. При звука на познати стъпки, той вдигна глава от вестника.

— Добро утро. Станала си твърде рано, та вие се върнахте след полунощ. Как мина вечерта?

— И добре, и лошо. — Ребека си наля чаша топло кафе и седна масата. — Отначало всичко беше прекрасно, но след това се случи нещо неприятно.

Бащата се засмя.

— Някой настъпи подгъва на роклята ти?

— Хванаха ни с Кенет да се целуваме — каза Ребека, топлейки студените си ръце от чашата.

Усмивката мигновено изчезна от лицето на Антъни.

— Какво, по дяволите, правите? Ти отиде на бал, за да възстановиш репутация си в очите на обществото, а не още повече да влошиш и без това незавидното си положение.

— Това… това стана случайно.

Бащата се загледа в дъщеря си.

— Ти се спъна и падна в ръцете на Кенет?

— Разбира се, че не — каза Ребека, чувствайки как кипва раздразнение в нея. — Нещо го разстрои, аз го съжалих и го целунах. Целувката беше приятелска. — Ребека прекрасно съзнаваше, че целувките им бяха повече от приятелски, но реши, че дори такъв либерал като баща й не е необходимо да бъде посвещаван в подробности. — Седяхме в ниша, а гостите се оттеглиха в този момент в трапезарията за вечеря. Някаква стара вдовица ни видя и направи сцена; за щастие Лавиния пристигна навреме и спаси положението, заявявайки, че ние с Кенет наскоро сме се сгодили. Случи се така, че не можеше да бъде по-убедително. Лавиния е дългогодишен приятел на семейството ни, така че нямаше проблеми.

— Слава богу, че се е оказала там и е била достатъчно умна, за да се измъкнете. Сякаш с Кенет сте напълно лишени от здрав разум. Очаквах повече от вас.

Раздразнението на сър Антъни явно надделя над изненадата.

— Всичко стана напълно случайно. Това е просто недоразумение и не виждам нищо страшно — опита да се защити Ребека. — Всички повярваха в нашия годеж. Ние ще го прекратим след няколко месеца, но засега ще се наложи да изпратим официално съобщение във вестника, за да повярват всички в нашата измама.

— Никаква измама няма да има. — Сър Антъни сгъна вестника и го сложи до чиния си. — Аз ти простих бягството с онзи глупав поет, но стига вече. Ще трябва да се омъжиш за Кенет.

Ребека почти се задави в кафето.

— Не говори глупости! Да се омъжа само заради това, че сме се държали неразумно? Ти винаги си се смял над мнението на обществото! И не мисля да го правя.

Сър Антъни сърдито погледна дъщеря си.

— Аз всичко съм ти позволявал. Докога мога да те гледам така? Ти стана жена и ти е нужен мъж. Кенет е напълно подходяща партия. Той поне разбира от живопис, а не като поета ти.

Не вярвайки на ушите си, Ребека извика:

— Кой ти е дал право да се намесваш в живота ми? Аз съм на двадесет и седем години!

— По-добре късно, отколкото никога. — Очите на сър Антъни се стесниха. — Аз съм твой баща и трябва да се грижа за теб. Ти ще направиш това, което ти кажа. Аз настоявам да се омъжиш за Кенет.

Изведнъж я обхвана пристъп на ярост. Тя скочи от масата и удари с юмрук по полираната повърхност.

— Как се осмеляваш! Ти спиш с всяка сладка женичка! Прие дори факта, че един от най-добрите ти приятели е станал любовник на жена ти! Какво право имаш ти да ми се налагаш? Ти… ти си просто лицемер!

Объркан, сър Антъни промърмори:

— Това няма нищо общо с теб.

— Нищо общо? — Ребека смачка салфетката и я захвърли в другия край на стаята. — С такъв пример пред очите ми като вашия брак, аз по-скоро бих искала да горя в ада, отколкото някога да се омъжа! Ако това не ти харесва, добре! Ще живея и сама. Благодаря на бога, имам достатъчно пари.

— Казах на Елен, че прави голяма грешка, оставяйки ти право да се разпореждаш с парите, но тя беше така упорита, както и ти. — Сър Антъни скочи от мястото си. Той беше извън себе си от ярост. — Ако смяташ да живееш в свой дом, аз си измивам ръцете. Ти вече не си ми дъщеря! И ще живееш като отхвърлена.

— Отлично! — извика Ребека, разгневена още повече. — Най-малко твоите приятели безделници няма да се мотаят в краката ми. А ти сам можеш да си опъваш платното и да забъркваш бои. И ако си мислиш, че ще ти дам формулата на моята смес, то дълбоко грешиш!

— Ти, самонадеяно момиче! Смесвал съм бои от времето, когато си била още в люлката. — Сър Антъни удари с юмрук по масата. — Махни се от очите ми! Прав ти път!

Ребека отвори устата си, за да изкрещи поредната дързост, когато чу за гърба си рязък мъжки глас:

— Достатъчно! Така далеч ще стигнете.

Ребека и сър Антъни едновременно погледнаха и видяха Кенет да влиза през вратата в далечния край на стаята. Ребека се изчерви. Нима той бе чул всичко? Топлината отстъпи на студа, когато осъзна, че тя и баща й са били на прага на пълен разрив. Ако тя загуби и него, оставаше сама на този свят.

— Занимавайте се с вашите дела — рязко каза сър Антъни. — Нашите семейни отношения не ви засягат.

Кенет красноречиво повдигна вежди.

— Това е вашата гледна точка. Аз смятам себе си за почти член на семейството ви.

— В такъв случай постарайте се да вразумите дъщеря ми. — Сър Антъни посочи с ръка към Ребека. — Тя е упорита като бик. Вие и сам скоро ще разберете, тъй като сте я компрометирал и сте длъжен да се ожените за нея.

— Това не е съвсем вярно — спокойно възрази Кенет. — Последствията от разтрогване на годеж ще са по-малко болезнени, отколкото брак по принуда.

— Проклятие! — извика сър Антъни, окончателно губейки самообладание. — Мислех, че сте джентълмен, въпреки военното ви минало. Напразно съм ви наел на работа.

— Той е виконт и е учил в Хароу — каза срамежливо Ребека, чувствайки се виновна. — Ти сам не можеше да нахвалиш своя секретар.

— Това още повече го задължава да се държи като порядъчен човек. — Очите на сър Антъни, когато потърсиха Кенет, мятаха огън и мълнии. — Не мислете, че ще можете да се измъкнете. Ако не го направите, да бъда проклет, ако не ви нашибам с камшик!

Ребека почти избухна в смях, представяйки си как мършавия й баща размахва камшик над човек два пъти по-силен и много видял по бойните полета. Ситуацията се превръщаше в трагикомична.

— Решението да се оженим или не ще го вземе Ребека — все така невъзмутимо отговори Кенет. — Ако тя настоява, аз, разбира се, ще се оженя, но няма с принуда да я завличам до олтара. Никой от нас няма право да я заставя да действа противно на желанията си, още повече със сила. Аз, разбира се, не съм подарък и не я виня, че предпочита да гори по-скоро в ада, отколкото да се омъжи за мен.

На Ребека й стана неудобно пред Кенет от думите й.

— Ето това е съвършено друго нещо — каза сър Антъни. — Този подход ми харесва. В дома има много просторна стая, в която можете да живеете. Много удобна.

— За бога, татко! — възкликна Ребека. — Аз не смятам да се омъжвам само заради това, че се нуждаеш от добър секретар.

Преди да отговори сър Антъни, Кенет отстъпчиво каза:

— Не е ли по-добре да отложим решаването на този въпрос за известно време? Сега всички сме превъзбудени.

— Може би сте прав. — Сър Антъни се отправи към вратата. — Но дали рано или късно ще обсъдим този въпрос, изходът е само един. Кенет, напишете текст за обява във вестника за годежа.

И сър Антъни излезе от стаята, затръшвайки вратата.

Ребека седна на стола изчерпана и покри с ръце лицето си. Тя чуваше как Кенет се приближава и усети топлината на ръцете му. Той застана пред нея на колене.

— Как се чувствате?

— Не се притеснявайте. Повече ми се иска да се смея, отколкото да плача. — Ребека вдигна глава и печално се усмихна. — Трябваше ли да избере точно това време за своите педагогически наставления! Според мен това е просто блъф.

Кенет стана и взимайки каната с кафе, наля на Ребека и на себе си.

— Сър Антъни го направи по-скоро непохватно — съгласи се той. — Така че, уволниха ли ме?

— Не мисля. Гневът му минава бързо.

— А вашия? — Кенет отиде до бюфета и слагайки си шунка, препечен хляб и мармалад, седна на масата. — Наистина ли решихте да си тръгнете и да живеете сама?

— Страхувам се, че не мога да направя това.

— И добре ще направите. Не искам да съм причина за пропастта между вас и баща ви.

Отпивайки кафе, Ребека изведнъж осъзна, че не чувства неловкост в общуването си с Кенет. Тя внезапно се успокои и причината за това бе неприятният разговор с баща й, в който тя отхвърли всичко, което тежеше на сърцето й.

— Ако това се случи, то няма да е по ваша вина; вие нямате нищо общо. Наистина ли смятате, че сама трябва да реша дали да се омъжа за вас, или не?

— Разбира се — каза Кенет, хващайки с вилицата парченце шунка. — Не е прилично един джентълмен да си позволи пръв да разтрогне годеж. Това правило още никой не е нарушил.

— Аз ви въвличам в този годеж като наказание за това, че ме заведохте на бал.

— Имал съм и по-лоши наказания — каза Кенет със смутена усмивка.

Неговият доверителен топъл тон намери отзвук в сърцето на Ребека. О, господи, защото тя наистина може да се омъжи за него. Да, и в този случай тя ще загуби неговото приятелство и уважение, а без това е невъзможен един щастлив брак.

— Освен обявата във вестника, какво още трябва да направим, за да поддържаме нашия предполагаем годеж? — попита Ребека, опитвайки се да остане равнодушна.

— Да приемем някои от поканите мисля, че ще е достатъчно. Това ще отнеме няколко седмици и всичко ще се върне към нормалното.

Може би той вярва на думите си, но Ребека мислеше различно. Събитията от снощи направиха обрат в техните взаимоотношения. Изглежда между тях се създаде пълно доверие и интимност и Кенет имаше същото усещане. Времето ще покаже какви промени са настъпили в отношенията им.

* * *

Един час по-късно, когато сър Антъни влезе в кабинета, за да обсъдят работата, той го поздрави предпазливо. Въпреки това художникът се държеше така, сякаш нищо не се е случило и нито дума не спомена за кавгата на закуска. Когато работата беше приключена, Кенет му връчи чернова на обявата за годежа.

Сър Антъни погледна стандартния текст и го върна обратно.

— Чудесно — каза той, — само добавете още вашия военен чин и титла. Искам всички да знаят, че моето момиче е направило достоен избор — добави той с ирония.

Кенет сложи настрана обявата, чувствайки угризения на съвестта.

— Аз много съжалявам за това, което се случи, сър.

— Искате да кажете, че съжалявате, че сте целунали дъщеря ми? — попита със студен тон сър Антъни. — Или съжалявате, че са ви заловили на местопрестъплението?

Изглежда художникът искаше кръв. Решавайки да бъде честен докрай, Кенет каза:

— Не съжалявам, че я целунах. Ребека е изключително привлекателно момиче, но не трябваше да го правя. Да я поставя в двусмислено положение е непростимо от моя страна.

— Какви са бъдещите ви планове? — Виждайки, че Кенет се колебае, той сърдито добави: — Смело, капитане. Имам право да зная.

— Не отричам, сър. До вчера вечерта нямах никакви намерения — призна си честно Кенет. — Нямам право да спечеля жена, когато имението, което наследих, е на границата на разорение.

— Ребека сега разполага със значителен капитал, а след моята смърт ще бъде наследница на голямо богатство.

Кенет почувства пристъп на гняв.

— Вие искате да ме убедите да се оженя за дъщеря ви заради пари? Ако имате това предвид, то оскърбявате мен и Ребека. Тя не заслужава такова отношение, а аз не се продавам.

— Не се палете, капитане — каза сър Антъни, явно доволен от такъв отговор. — Не съм искал да ви оскърбявам. Но ако смятате да се ожените за моята дъщеря, ще е по-добре да смирите гордостта си. Парите й ще ви помогнат да спасите имението.

— Това означава ли, че вие одобрявате нашия брак? Бих искал да знам защо — рязко попита Кенет. — Както казах сутринта на закуска, аз не съм най-изгодната партия за вашата дъщеря. А обикновен секретар. Ще има много други мъже, които са по-богати, образовани и по-красиви от мен.

— Може би. Но вие сте единствения човек, по който Ребека се увлече след онзи проклет стихоплетец — сухо каза сър Антъни. — Това е много важно.

— Но вие нищо не знаете за мен. Появих се в дома ви от улицата, за да търся работа. Вие дори не знаете какъв е характерът ми.

— Не се нуждая от една купчина препоръки, за да определя вашата същност. Характерът на човека е изписан на лицето му. — Сър Антъни взе в перо ръка и го прокара през пръста си. — Аз не съм вечен. Дъщеря ми живее цял живот като отшелница. Тя се нуждае от добър и честен мъж, готов да я подкрепи в трудни моменти. Той трябва да обича живописта и да уважава таланта й. Такъв човек е трудно да се намери. Вие напълно й подхождате, ако честно изпълнявате задълженията си на съпруг.

Кенет се почувства отвратително. Той се радваше на уважението на човек, когото трябваше да изобличи.

— Ребека не смята, че се нуждае от мъж. Нека сама да вземе решение, само това мога да кажа.

Сър Антъни хвърли на Уайлдинг любопитен поглед.

— Вие правите впечатление на човек, който познава жените. Сигурен съм, че ако се опитате, ще бъдете много… убедителен.

— Убедителен? — Кенет с подозрение погледна сър Антъни. — Нима искате да кажете, че трябва да я съблазня?

— Може би звучи грубо, но няма да сбъркате — невъзмутимо каза художникът. — Аз много ще съжалявам, ако заради нейния инат и вашата гордост разстроите един добър брак.

Кенет тежко въздъхна.

— Нима всички разговори между бащи и дъщери и техните бъдещи зетьове напомнят на търговска сделка? — попита той.

— Което не знам, не знам — каза със смях сър Антъни. — Аз трябваше да избягам с годеницата си. Когато се върнахме с Елен от Гретна Грийн, баща й ми заяви, че ще направи свои преки наследници внуците си, за да не мога да преследвам неговото състояние. Мисля, че беше разочарован, когато не възразих. — Лицето на сър Антъни стана тъжно. — В добрия войник чувството за чест се съчетава с прагматизъм. Човек без чест е нищо, но не пречи да прояви известна предпазливост. Ребека не е седемнадесетгодишна девственица и вие не трябва да се справяте съответно с това.

Сър Антъни се изправи от стола и се отправи към вратата. Хващайки вече дръжката, той изведнъж се обърна и каза:

— Бях с вас много откровен, уверих се, че съвсем не ви е безразлична дъщеря ми. Но ако я обидите някога, кълна се в честта си, ще ви наложа с камшик, независимо, че сте по-силен и по-млад от мен.

— Ясно — сухо каза Кенет, — но не ви съветвам да повтаряте тези думи в присъствието на дъщеря ви, защото в противен случай тя ще ви прати по дяволите и ще напусне този дом.

— Вие сте я опознали добре — с усмивка отговори сър Антъни и излезе от стаята.

Кенет потърка слепоочията си. От последните събития му се въртеше главата. Всички тези художници са просто луди. Иначе как да си обясни тяхното непредсказуемо поведение?

Но в сърцето си знаеше, че ако не беше неговата тайна сделка, той със сигурност щеше да се възползва от предложението на сър Антъни да съблазни Ребека.

Глава 19

Утрото беше към края си, когато Ребека започна да получава картички с най-добри пожелания по повод предстоящата сватба. Настроението й окончателно се развали. Проклетият годеж живееше собствен живот.

В ателието се втурна Лавиния. Ребека неохотно отложи работата над портрета на летящата надолу с главата жена и погледна мрачно лейди Клекстън.

— Можеш да си щастлива от своята намеса. Ако не беше тя, репутацията ми щеше да бъде разрушена и повече никой нямаше да ми изпраща глупави предложения да ме представя в обществото.

Лавиния небрежно се засмя и седна на едно кресло, разпилявайки по пода пищните поли на роклята си.

— Скрий ноктите си, мила моя. От моите очи не убягна радостта ти, когато ти се притекох на помощ. Ти беше на ръба на припадък и кой знае какво можеше да се случи. — Лавиния оценяващо погледна копринената персийска кувертюра, покриваща дивана. — Наистина, трябваше да намериш по-усамотен ъгъл, за да съблазниш Кенет.

Изчервявайки се, Ребека покри платното, и взимайки котката в ръце, седна на един стол.

— Аз нищо нарочно не съм направила. Всичко стана случайно и не съм го съблазнявала.

— Разказвай тези истории на някой друг — насмешливо отбеляза Лавиния. — Това не беше приятелска целувка, а истинска, гореща, говореща сама за себе си. О, аз разбирам от целувки.

— Лавиния! — Ребека погледна надолу и започна усърдно да гали котката. — Караш ме да се изчервявам.

Съжалявайки се над приятелката си, Лавиния успокоително каза:

— Разбира се, можеш да разтрогнеш годежа, но преди да действаш, обмисли внимателно всичко. По-добър съпруг от Кенет няма да намериш. Не само, че е дяволски привлекателен, той е виконт и изглежда не на шега е увлечен по теб. Трябва да ти отдам дължимото, не всяка жена може да хване такъв мъж и при това за една вечер. — Лавиния отново се засмя. — Ако се омъжиш за Кенет, Хърмаяни остава вдовстваща виконтеса. Тя просто няма да го преживее.

— Познаваш ли лейди Кимбъл?

— Да, и мога да ти кажа, че е много зла. Забелязах, че след разговора си с Кенет вие двамата напуснахте залата. Сигурно, както винаги, е била язвителна.

— По-лошо. Тя беше просто отвратителна. Какъв беше нейният брак? — попита Ребека, знаейки, че на Кенет може да му е интересно. — Вероятно е направила живота на лорд Кимбъл непоносим?

— Не мисля така — каза Лавиния, малко замислено. — Тя е достатъчно умна и съобразителна, а това означава, че се е опитала да направи мъжа си щастлив и внимателно криеше от него любовните си афери. По-добре ми кажи как баща ти реагира на вашия годеж?

— Горе-долу. Той веднага започна да настоява Кенет да се ожени за мен.

— Разбирам — каза Лавиния, ставайки. — Няма нищо по-лошо от сляпото подчинение на чуждата воля. — Тя се засмя и, щраквайки с пръсти, се измъкна от ателието.

Ребека отново се опита да работи над картината, но промъкналата се в сърцето й тревога й пречеше. Хапейки дръжката на четката, тя размишляваше над това доколко Кенет е увлечен по нея.

Когато следобеда Кенет дойде за следващия сеанс в ателието на Ребека, тя беше събрала мислите си и се беше успокоила. Той не каза и дума за сутрешния разговор, а взе котката в ръце, седна на дивана и се приготви да позира.

— Как върви работата над картината? — попита той спокойно.

— Според мен не зле. Основните контури, цветът и светлосенките са изпълнени правилно, в най-близко време ще започна детайлите, така че след още седмица вие ще сте свободен.

След тези думи на Ребека веднага й дойде мисълта, че на нея ще й липсват тези сеанси и ще трябва да се задоволи с уроците по живопис с маслени бои.

— Предайте на лицето си пиратско изражение — помоли тя.

— Аз сигурно никога няма да свикна с него.

Кенет затвори очи, след това леко ги отвори и отново погледна към Ребека. Сега в очите му имаше по-скоро предизвикателство, отколкото заплаха. Чисто мъжки поглед. Ако сега го видеше Лавиния, нямаше да устои.

Ребека си пое дълбоко въздух и започна да рисува лицето на корсаря. Тя се опита да изрази по-тъмната страна на душата в профила му, но това в бъдеще, днес щеше да рисува лице на уморен човек, който в еднаква степен мрази и обича. Сега, когато той й стана по-близък и по-разбираем, едва ли ще й се отдаде да изрази цялата опасност, излъчвана от този човек.

Ребека нанесе малка сянка върху едната му буза, след това с чиста линия маркира белега. Този белег доказваше всичките несгоди и опасности и опитът, натрупан от тях. Много по-трудно беше да улови студения блясък на сивите му очи, очи на човек, видял много в живота и научил да не се доверява на никого. Как да отрази блясъка на стомана? Краят, направен с въглен, засенчващ очите, направи погледа да изглежда пронизителен.

Ребека вдигна ръката си, за да постави последни щрихи, но в последния момент спря и ръката й замръзна. След известен размисъл хвърли четката в терпентина и взе друга, с помощта на която наложи няколко едва забележими бръчки около очите на пирата. Те придаваха завършеност на лицето на човека, преминал по-голямата част от живота си на открито.

Сега няколко сенки, за да покаже скулите. Остава устата. Рисувайки контурите на устните, Ребека си спомни вкуса им, помисли как те се притискаха в нейните и гореща вълна на страст я заля. Четката падна от ръцете на Ребека и тя тихо извика.

— Какво се случи? — тревожно запита Кенет.

— Нищо… просто не сложих един щрих.

Избърсвайки в парцал изпотените си ръцете, Ребека вдигна четката и отново започна с устата, спомняйки си как той я притисна към устните й, шията й, плъзгайки се все по-надолу…

Ребека почувства как ръката й трепери.

Решавайки да се върне към устните, когато поне малко се освободи от спомените за неговите горещи целувки, Ребека съсредоточи цялото си внимание на ръката, почиваща върху облегалката на дивана. Белият плат, опънат по ръката му, подчертаваше играта на мускулите. Малко повече сянка и тя щеше да успее да придаде релефност на платното. Завършвайки с ръката Ребека се замисли как най-добре да нарисува ризата, опъваща силно торса му.

Мислено се приближи към Кенет от цялото тяло се усещаше силата на жилавите му мускули. Гърдите й се напрегнаха и тя изстена.

Затвори очи, облизвайки пресъхналите си устни. Тя беше сама с мъж, на когото непрекъснато изучаваше тялото, и в тази напрегната тишина не можеше да се отърве от натрапчиви съблазнителни мисли. Нима той не усещаше нейното състояние, не усещаше ли вибрациите идващи от нея? Разбира се, той разбираше всичко, споделяше нейната възбуда. Въздухът сякаш беше пропит от любов. Ребека не смееше да погледне към лицето на Кенет, страхувайки се, че очите й ще я издадат.

Художничката погледна краката на Кенет, отбелязвайки за себе си колко са красиви кожените бричове, подчертаващи стройните му бедра. И отново обезпокоителни мисли прекъснаха работата й. Не, тя явно няма да бъде в състояние да работи над долната част на тялото му; ще трябва да почака за следващия път. По-добре да се заеме отново с ръката му, а след това ще бъде приета в монашески орден.

Заповядвайки на себе си да мисли като художник, а не като жена, Ребека възобнови работата над портрета. Очите й преминаха от Кенет на платното и обратно. Изобразяването на ръцете й се отдаваше така трудно, както и лицето. Силните китки, широките длани; показалецът, галещ котката зад ухото, бе така нежен и чувствен. Този жест на Кенет й напомняше как неговата ръка я галеше, каква жега идваше от нея. Това, как дланите му докосваха гърдите й…

Проклятие! Докога щеше да мисли за това? Защо не можеше да прогони нежеланите мисли?

Колкото и да се съсредоточаваше над портрета, резултатът беше един и същ. Усещаше с цялото си тяло присъствието на Кенет и вълнението й нарастваше.

— Нещо обърка ли се? — попита той, очевидно почувствал състоянието й.

— Моля, отпусни малко надолу лявата ръка — бързо помоли Ребека, надявайки се, че той няма да забележи нейното смущение.

Облизвайки пресъхналите си устни, отново започна с ръката му, лежаща на гърба на дивана. Тази ръка беше прегърнала бедрата й, притискайки ги към своето тяло, възпламеняваше кръвта й, засилваше горещината.

С глух стон, Ребека сложи палитрата на масата.

— Достатъчно за днес — каза тя. — Нека да пием чай, а след това ще пристъпим към урока.

— Много добре. Уморих се да седя.

Кенет стана и се протегна. Гледаше запленена силното му гъвкаво тяло. Може да се предположи, че тя бе сгодена за този мъж. Утре във вестниците щеше да се появи съобщение, в което се обявява на света, че до края на дните си те ще споделят едно легло.

Ребека бързо отмести поглед и, взимайки кърпа, започна да бърше четките. Колко хубаво, че този портрет бе почти готов, в противен случай нямаше да издържи това дълго мъчение. Трябва да донесе в ателието кофа със студена вода и от време на време да облива себе си.

Кенет се радваше, че Ребека прекъсна сеанса, и още по-доволен бе, че тя се намираше далеч от него, кипвайки вода и запарвайки чай. На него винаги му беше трудно да седи спокойно, да наблюдава и да се възхищава на Ребека. Днес това беше непоносимо. Той не можеше да се отърве от спомена колко възхитителна беше тя в роклята с цвят на кехлибар и в главата му неволно се промъкваха мисли за това как би изглеждала без нея.

След чая Кенет започна да събира сили, приготвяйки се за урока. Вече започна да ненавижда тези уроци, защото чувстваше пълната си посредственост. През това време ни най-малко не напредна и му се струваше, че никога няма да се отдели от тази мъртва точка.

Не му се отдаваше главата на гръцкия бог. Предполагаше се, че е Зевс, чието лице блестеше с мъдрост и всезнание. Той го избра неслучайно, защото успяваше да покаже добре формата на главата и изражението на лицето на позиращия. Сега същата глава не предизвикваше нищо друго, освен отвращение.

Ребека старателно смеси цветовете и Кенет седна зад триножника.

Сега Кенет работеше над друга картина. Ребека кротко седеше зад работния стол, стривайки цветове. Приключвайки с работата, тя стана и се приближи до Кенет да погледне неговия напредък.

— Сенките на чашите трябва да са по-интензивни, което ще направи формата по-изпъкнала — подсказа тя, внимателно изучавайки работата му, — а светлинният ефект трябва да е по-мек. По този начин ще покажеш, че чашата е изработена от бронз.

Кенет знаеше, че Ребека е абсолютно права. Той винаги бе успявал да предаде свойствата на предметите, когато работеше с акварел. Защо не успяваше с маслени бои?

— Всичко ще дойде с времето, Кенет — успокои го художничката, забелязвайки, че той е разстроен. — Не приемайте всичко толкова насериозно.

Съчувствието й за Кенет беше последната капка, препълнила чашата на търпението му. С внезапна ярост захвърли четката в платното, заливайки го с петна от боя.

— Няма да ми стигне и един живот, за да се науча! — извика той в отчаяние.

Ребека се намръщи.

— Не се получава толкова лошо — каза тя.

— Но не и добре. Никога няма да усвоя живописта.

Кенет хвърли палитрата, стана и с големи крачки прекоси ателието. Беше изпълнен с такъв гняв, че ако не присъстваше Ребека, окончателно щеше да избухне и да изпотроши всичко, което му попадне под ръка.

— Не ми се получава, Ребека, и никога няма да се получи. Боите не пасват така, както ми се иска. Разбирам как трябва да бъде, но когато взема четката в ръка, сякаш някой ме побутва по лакътя. — Кенет се обърна и посочи статива. — Виждаш ли, просто ти губя времето, платното и боите. Господи, какво мъчение е за мен.

Кенет тръгна към вратата, когато чу зад себе си гласа на Ребека:

— Урокът още не е приключил.

— Приключи и повече никакви уроци. — Кенет сложи ръка върху дръжката на вратата. — Много съжалявам, Ребека. Благодарен съм ти за това, че не пожали време за мен, но както изглежда, това е напразно начинание.

— Върнете се, капитане — заповяда Ребека. — Аз ви послушах и отидох на този злополучен бал, сега вие трябва да ми се подчините. Не е ли по-добре да се потърси друг подход към работата ви?

Аргументът беше убедителен. Кенет се поколеба на вратата, отправяйки поглед към Ребека, не знаейки какво да прави. Здравият разум надделя, и вече по-спокоен, Кенет се върна при статива, опитвайки се да не гледа към повреденото платно. Много по-хубаво бе да гледа Ребека, решителното й лице и разрошена червена коса.

— Вие също ли сте се сблъсквали с подобни трудности, когато сте се учили да рисувате с маслени бои? — попита той.

— Да, сблъсквам се и до момента.

— Наистина ли? — Кенет беше изненадан. — Винаги съм си мислел, че при вас всичко върви гладко.

— Художникът никога не е напълно уверен в своята работа — сухо каза Ребека. — Как мислите, защо баща ми става див звяр и започва всичко да троши?

— Сега го разбирам по-добре — каза Кенет, опитвайки се да се усмихне.

Ребека седна на стола, леко почукваше по масата, като разсъждаваше на глас:

— Масло, това е само средство, с помощта на което прехвърляме своите идеи върху платното, превръщайки ги в образи. Накратко, чрез маслените бои отразявате целия свят. Вие искате бързо да овладеете това умение и се опитвате с всички сили. Затова сте напрегнат и студен като тези предмети, които изобразявате, и всичко това се прехвърля на платното. Вашият рисунък е правилен, но в него няма живот. Със своето напрежение вие вредите на себе си и на предмета.

— Никога не съм се замислял за това. Може да сте права — съгласи се Кенет. — Но да бъда проклет, не знам какво да правя.

— Вдъхновение, това е… — Ребека се замисли, избирайки подходящо сравнение, — вълна от страст. Тя преминава през вас, завладява цялото ви същество, изпълва ви с вълнение и енергия, принуждава ви да забравите за всичко на този свят. Когато идва такова вдъхновение, при художника се получава всичко перфектно. Всеки щрих сам си идва на платното. Светлината, сенките, боите идват от само себе си. Образът на платното съвпада с образа във вашето въображение. Мисля, че това чувство ви е познато. То неведнъж е идвало при вас, когато напълно сте се отдавали на рисунката.

— Понякога се е случвало — каза Кенет, спомняйки си. — Така че, това е, което чувствате, когато създавате своя картина?

— Да. И сега все по-често. Мисля, че това чувство е познато на всички творци, било то музикант, писател и дори учител, обучаващ деца. — Гласът на Ребека от замислен стана оживен. — Когато нямате такова вдъхновение, боите няма да се покажат на платното и всеки щрих ще ви се отдава трудно, цветовете избледняват, точността на линиите се губи някъде. С една дума, няма хармония.

— Това ми е познато — Кенет се ухили. Ребека внимателно го погледна.

— Вие имате талант. Цялата трудност е, че не можете да изразите себе си. Отчасти защото ви е скучно и безинтересно да рисувате този натюрморт. Моя е грешката да ви уча като начинаещ, когато вие сте завършен художник. Трябва да изберете това, което ви е по душа, което да ви завладее напълно, да ви вълнува, като вълна от страст. Само тогава ще успеете да забравите, че рисувате с маслени бои, и всичките ви проблеми ще останат далече.

— Нямам нищо против Зевс — каза Кенет, — но как мога да почерпя вдъхновение, когато всеки щрих ми се отдава трудно? Имам впечатлението, че се сражавам с цял полк френски гренадири.

— Напълно ви вярвам — отговори Ребека с ободряваща усмивка. — Затова трябва да направите цветовете такива, с каквито сте свикнал.

Ребека изцеди от тубата върху празната палитра не голямо количество пруско синьо, а след това започна да разрежда боята с терпентин, докато стана на сироп. След като придоби желаната гъстота, тя взе лист от дебела хартия и нанесе на нея щрих синя боя.

— Аз отделих маслената боя и сега тя прилича на акварел, с която сте свикнал. Сега можете да работите без напрежение. Боите няма да ви се съпротивляват. Опитайте.

С голямо колебание Кенет взе четката и я потопи в разреденото синьо. Въпреки че маслената боя беше по-тежка от акварела, тя лесно се нанесе върху платното. Кенет направи още няколко движения и изведнъж забеляза, че лесно рисуваше гълъбово небе, почти като това, което бе на неговите акварелни пейзажи.

— Интересно. Ръката ми работи свободно като с акварел.

Той наистина не мислеше, че работи с маслени бои; рисуваше леко и свободно. Заинтересован, Кенет сложи малко охра на палитрата и я разнесе с малко терпентин. Няколко бързи щрихи — и на платното се показа силуета на Ребека с разпуснати по раменете рижави коси.

— Виждате ли разликата? — попита Ребека, неволно смеейки се.

Мръщейки се Кенет каза:

— Твърде лесно. Предполагам, че това е защото истинските художници не работят с такива маслени бои.

— Само защото това не дава такава наситеност и дълбочина, както истинските маслени бои, — обясни Ребека. — То също така бързо избледнява, тъй като слоя е много тънък.

— Няма значение — каза Кенет, наслагвайки на палитрата бяла боя и разреждайки я с терпентин. — Аз се уча, а не създавам шедьовър, който да живее вечно.

С върха на четката Кенет нарисува контури на спяща дива котка, скрита в сянката на дърветата. Ребека кимна одобрително.

— Друго предимство на разредената боя е, че тя изсъхва бързо и това принуждава художника да работи по-организирано. На ваше място щях да използвам две дози. От начало ще работите с течни маслени бои, след това ще продължите, съчетавайки в работата и едното, и другото. Можете да получите прекрасни портрети и пейзажи.

Кенет почувства как го обхваща вълнение. Ще се научи да рисува с маслени бои. Все още не бе усвоил техниката, но първата крачка е направена.

— Червенокоске, ти си просто вълшебница! — възкликна щастливо той.

В изблик на щастие Кенет се наклони и с благодарност целуна Ребека, но веднага след като устните му докоснаха бузата й, цялата натрупана страст нарасна веднага. Не можеше повече да се сдържа, леката целувка последва друга, по-страстна. Устните на Ребека се отвориха и езиците им се преплетоха.

Ароматът й — смес от розова вода, боя и жена — толкова съблазнителен, както и самата Ребека, му действаха възбуждащо. Той изгладня за тази жена; искаше топлина и обич.

Ребека на момента се възпламени. Устните й поискаха неговите, ноктите й стиснаха гърба му, драскайки го през ризата.

Прегръщайки Ребека през талията, Кенет с другата ръка развърза корсажа и усети гърдите й. Приятна тежест изпълни дланите му. Стенейки, Ребека се притисна още по-близо към него.

Целувките им станаха още по-горещи, езици се преплитаха, ставайки едно цяло. Ръцете на Кенет се скитаха по тялото на Ребека, плъзнаха се по всички извивки, заоблени бедра, тънка талия, корем, докато не се спряха на пухкавия триъгълник и не се плъзнаха още по-ниско, докосвайки най-интимното й място. Ребека изстена и увисна в ръцете му. Изведнъж в главата на Кенет прозвуча хладния глас на сър Антъни: „Убеден съм, че можете да бъдете много убедителен“.

Проклятие! Той изкуши Ребека, съблазни я, както предложи сър Антъни. Това, че го направи в порив на страст, а не от студена пресметливост, не промени ситуацията. Резултатът бе един и същ.

Кенет бързо се съвзе и се отдръпна от Ребека. За миг почувства тялото й да се съпротивлява, не искаше да се раздели с него. Тогава Ребека притихна и унило отпусна глава. Колко е малка, крехка! Тя бе достойна за силен, честен мъж, за какъвто го смяташе сър Антъни, и какъвто той не бе. Безмозъчен идиот, който не можеше да сдържа чувства си!

— Ако не се въздържаме — каза Кенет, дишайки тежко, — то съвсем скоро ще се окажем пред олтара.

— Бог няма да позволи да оправдаем очакванията на благородното общество — пошегува се Ребека, макар че на лицето й беше изписано страдание. Косата й се разпиля по раменете и Кенет не можа да откаже на себе си удоволствието да ги погали. Копринени и гъвкави, те горяха като огън.

— Ако отново се опитам да ви целуна, Ребека, ударете ме както трябва. Във ваше присъствие забравям всичко.

Тя се усмихна с очевидно удоволствие. Ако не беше липсата на пухкави мустачки, тя би приличала на котка след успешен улов.

— Смятате, че имам силна воля? Грешите. Не забравяйте, че почти десет години съм живяла като отшелник. Освен това съм и паднала жена.

Ребека повдигна ръка и искаше да я сложи на врата му, но Кенет бързо я хвана и се отдръпна, целуна дланите, опитвайки се по този начин да охлади нейния плам.

— Репутацията ви е възстановена и сега отново сте почтена жена. Не забравяйте това.

Ребека се засмя и поклати глава толкова силно, че червените й коси се раздвижиха и златен поток се устреми надолу. Съзнание за своята женска съблазнителност, за която Кенет подозираше още от първата им среща, сега беше ясно видима. Както правилно отбеляза баща й, тя отдавна не е седемнадесетгодишна девственица.

— Изглеждам ли твърде невинна, капитане? — с насмешка попита Ребека.

Кенет внимателно прикри очи. Всеки път, когато я взимаше в ръцете си, той все повече опознаваше тялото й. Дясната му ръка, същата, която галеше гърдите й, неволно се сви в юмрук.

— Вие приличате на Лилит^[6], тази, която е крадяла мъжките души, коварна и неустоима. Сигурен съм, че тя също е била червенокоса.

Отмятайки глава, Ребека го погледна предизвикателно.

— Тогава е по-добре да се измъкнете, преди да съм откраднала душата ви.

Кенет мълчаливо целуна ръцете й и се обърна към вратата.

— Вземете това с вас — каза Ребека, подавайки му буркан с терпентин. — Той ще е нужен повече на вас, отколкото на мен.

Кенет благодари и хвана дръжката на вратата, но преди да я отвори, се обърна и погледна Ребека. Опряла ръце на ръба на масата, тя непрестанно гледаше след него, и в този поглед имаше изучаващ поглед на художник и покана на обхваната от страст жена. И с внезапна яснота Кенет изведнъж разбра, че Ребека вече е откраднала душата му.

Кенет напусна, а Ребека дълго стоя, опряла ръце на масата. Тя искаше да разпали огъня на страстта в Кенет и го постигна. Малко вероятно бе той да се ожени за нея. Не се ли канеше да бъде секретар на баща й през останалата част от живота си! Ако можеше да спаси имението, той щеше да я напусне. Не й бе мястото там. Истински джентълмен не можеше да се ожени за такава жена като нея.

Но преди да напусне дома им, задължително трябваше да вкуси от забранения плод. Тя го искаше и възможността да има дете от тази любов съвсем не я плашеше. Точно обратното, тя щеше да има кого да обича и на кого да отдаде любовта си.

А ако това не се случеше, щяха да й останат спомените, които да я топлят в студените й нощи.

Глава 20

Кенет изкара останалата част от вечерта и по-голямата част от нощта в работа с разредени бои. Неуспешните рисунки изгаряше на огъня на свещите. Спа няколко часа и отново се върна към работа. Започна картина, която възникна в главата му, докато галеше Ребека. Началото беше добро.

Фонът и контурите на фигурата станаха доста успешни, но предстоеше основната работа и нямаше илюзии от постигнатото. И все пак в него се притаи надежда, че с времето от него ще стане истински художник.

Тази сутрин Кенет трудно се концентрира върху канцеларската работа, в главата му се рояха образи и идеи, но успя да се вземе в ръце и малко да поработи.

Все още се намираше в работния си кабинет, когато влезе лорд Фрейзър.

— Добър ден — с преувеличена мудност каза той. — Видях обявлението във вестниците. Поздравления. — Той вдигна към очите си монокъл и внимателно изучи лицето на Кенет. — И така, вие сте виконт. Моля за извинение, ако не съм го зачел. Не знаех, че имате титла като моята.

И дори думите да бяха изречени с определена ирония, в тях се чувстваше разочарование. Кенет потисна една въздишка, той предвиждаше как титлата му щеше да повлияе в отношенията с околните. От първо лорд Фрейзър се отнасяше към него с видимо уважение, признавайки го за равен на себе си, а не просто лакей, но Кенет предпочиташе да остане никой в очите на този човек.

— Тази титла премина към мен наскоро и се чувствам в новото звание така неудобно, както в нови обувки.

— И така, малката Ребека скоро ще стане лейди Кимбъл — продължи Фрейзър, играейки си с монокъла. — Каните ли се да я представите на своята мащеха?

Всичко в Кенет се стегна.

— Ние вече се срещнахме с нея на бала в дома на Кандовър. Вие познавате ли се с нея?

— О, да! — възкликна Фрейзър и по лицето му стана видно, че твърде добре се познава с Хърмаяни. — Тя има много остър език. На вас това сигурно ви е известно.

— Дори повече от това — сухо каза Кенет. — Винаги, когато мисля за нея, именно този език ми идва в съзнанието.

— Вие не се ли разбирате с вашата мащеха? — попита лорд Фрейзър, облягайки се на дървената ламперия.

— След толкова години в армията едва я помня. Все пак трябва да призная, че на бала тя изглеждаше прекрасно.

— Вдовството й отива. — Фрейзър погледна Кенет, присвивайки очи. — Не хвърляйте прах в очите. Ребека е изгодна партия за този, който е на границата на разорението. На вас ви провървя, че намерихме място за секретар при сър Антъни. Може би това не е случайно? Така и не казахте кой ви изпрати тук.

— Ако следващия път още някой намекне, че се женя за Ребека заради пари, ще го усуча около овенски рога.

Фрейзър уплашено премигна, вместо домашна котка, за каквато взе Кенет, пред него се оказа истински тигър.

— Съжалявам, не исках да ви обидя. Ребека е толкова незабележима, че съвсем не я познавам, макар са я виждам още от малка. Кажете ми каква е тя.

Кенет се поколеба, не знаейки какво да каже.

— Срамежлива, но решителна — каза той накрая. — Благородна и много талантлива. Добра помощничка на баща си и безмилостен критик. Мисля, че нейното умение е да смесва цветове и смислените коментари са много полезни в работата на сър Антъни.

— Нямах представа, че тя така влияе на работата на Антъни — с искрено удивление каза Фрейзър.

— Вие сам казахте, че е тя е незабележима — усмихна се Кенет. — Незабележима и така прекрасна като горска фея.

— Това са думи на влюбен човек — каза замислено Фрейзър. — Ако всичко, което казвате, е вярно, нейния брак ще бъде загуба за Антъни. — Той погледна часовника на камината. — Е, аз трябва да тръгвам. Моля, предайте моите поздравления и най-добри пожелания на Ребека.

Лорд Фрейзър излезе, а Кенет се върна към работата си. Той помоли Ребека да премести техния сеанс за следващия ден и сега той нямаше търпение да отиде в своето ателие и да започне работа. Веднага след като свършеше със сметките, незабавно щеше да се заеме с работа.

* * *

Ребека закусваше, когато Кенет влезе в стаята. По лицето му без думи разбра, че работата му спори. Беше оживен от вълнение. Виждайки нетърпението му, тя с готовност се съгласи да пропусне сеанса.

Неговото отсъствие не засегна работа й. Тя прекара деня, работейки над портрета на корсаря. Внимателно изобрази персийската кувертюра, която добавяше ориенталски колорит на образа му, придавайки му още повече жизненост. Тя съзнателно уголеми котката, придавайки й прилика с рис. Резултатът надмина всичките й очаквания и, доволна, се засмя щастливо. Чудеше се какво щеше да каже Кенет, когато види тази картина? Преди всичко щеше да се възгордее, поглеждайки на толкова добро отражение на собственото си „аз“. Портретът се оказа добър, може би по-добър от всичко, което бе рисувала по-рано.

Ребека вечеря сама. Баща й отиде в Кралската академия на изкуствата, а Кенет въобще не се появи. Първоначално искаше да се качи при него в ателието, за да напомни за непоклатимата семейна традиция да вечерят заедно, но после промени намерението си. Ако му бе дошло вдъхновението и изпитваше радост от първата победа, то по-добре да не го безпокои.

След вечеря Ребека се върна в ателието си и продължи работата над портрета на летящата надолу жена. Всеки път този образ я изпълваше с печал, но считаше за свой дълг да приключи картината. Може би тогава скръбта и душевното й страдание щяха да я напуснат.

Ателието на Кенет имаше обща стена с ателието на Ребека и от време на време тя чуваше слаби шумове, които се носеха оттам, но вратата не се отвори. Очевидно бе потънал в работата си. Не че се безпокоеше или изгаряше от любопитство, но така или иначе накрая реши да му занесе вечеря. Възможно бе да е загубил представа за времето, а празният стомах ще напомни за себе си.

Ребека се спусна към кухнята и сложи на поднос чиния с месо, сирене и хляб, добавяйки към тях гарафа вино и две по-високи чаши.

Държейки подноса в ръце, тя внимателно се изкачи по стълбата и почука на вратата. Не последва отговор. Ребека с известно безпокойство бутна внимателно дръжката на вратата.

Кенет беше в стаята и, потънал в работа, стоеше пред картина. Дузина свещи осветяваха статива му, оставяйки част от стаята в сянка, затова не забеляза Ребека. С намръщени вежди и паднала коса над челото той усилено работеше. Тънката четка изглеждаше като играчка в неговите големи, груби пръсти.

Ребека се усмихна, забелязвайки ивици боя върху лицето на Кенет. Червена охра, помисли си тя. Той беше свалил обувките си — по всяка вероятност да не събуди слугите, стаите на които бяха разположени наблизо. Беше свалил и сакото и вратовръзката и разкопчал яката на ризата, което позволяваше на Ребека да види широките, блестящи от пот гърди. Тя с откровено удоволствие го разглеждаше. Внушително телосложение и в същото време гъвкав и пъргав като котка, той действително приличаше на пират или страшен воин. Но характерът на истинския Кенет беше далеч по-сложен и интересен, отколкото образа на байроновия герой.

— Мислех, че сте огладнял — каза на висок глас Ребека.

Кенет рязко се обърна, но виждайки Ребека, се усмихна широко.

— Изплашихте ме. Мисля, че съм се отнесъл и забравих за вечерята.

— И не само вечерята. Сега е около единадесет. — Ребека остави подноса на масата. — Предполагам, че работата върви добре.

— Права сте. На мен действително ми е нужен нов подход в работата с маслени бои и образ, който да ме вдъхновява. — Кенет остави на масата четката и палитрата и развълнувано започна да се движи из ателието, напомняйки на Ребека за тигър в клетка. — Отначало работата се движеше бавно, но всичко постепенно се случи така, както вие предсказахте, вълна от страст ме обхвана целия. В живота си не съм изпитвал нищо подобно, дори и в най-прекрасните минути, когато напълно съм се отдавал на рисуването. Поразиха ме неизчерпаемите възможности на маслените цветове и резултата, който може да се постигне с тяхна помощ. Харесва ми начина как лесно се наслагват на платното; четката не се отдръпва от ръката ми.

Ребека хвърли в затихващия огън малко въглища.

— Аз рисувам с маслени бои от толкова дълго, че всичко това, което ми казвате ми се струва, че се разбира от само себе си. Сега разбирате ли как е привлечен художника от работата над картина?

— Това е, за което така мечтаех — със страст каза Кенет. — Сега аз дори не съм в състояние да обясня защо едва вчера всичко ми се струваше невъзможно. Готов съм да посветя на живописта целия си останал живот.

Кенет беше като войник, върнал се у дома с триумф. Радостта му беше толкова искрена, че Ребека не можеше да не я сподели. Тя се радваше за успехите му и се засмя заедно с него. Изгаряйки от любопитство, тя отиде до статива.

Кенет подскочи.

— За бога, Ребека! Вие не трябва да го виждате.

— Имам правото на ваш учител — рязко отвърна, и без да му даде време да се опомни, се приближи към статива. С поглед в него тя замръзна зашеметена.

На портрета беше изобразена гола жена, като две капки вода подобна на нея.

Потресена, Ребека не можеше да откъсне очи от картината. Кенет е използвал техниката с разреждане на маслените бои, за да създаде зелен фон, напомнящ гора и поляна. В самия край на поляната стоеше жена. С едната си ръка тя се опираше на дърво, а с другата държеше ябълка.

Изящното тяло на голата жена беше нарисувано с особено внимание и любов. Нейната розова кожа излъчваше топлина и желание; блестящи масури от червена коса, се спускаха до земята и изглеждаха като ярък пламък. Някои от най-фините детайли в женската фигура напомняха на Ребека картина на Ботичели „Раждането на Афродита“, когато раждащата се от морската пяна богинята пристъпва към брега.

Но образът на жената, създаден от въображението на Кенет, беше далеч не така невинен, напротив, тя беше чувствена и желана. Устните й бяха пълни и призоваващи; в светлите й очи с цвят на лешник блестеше мистериозна тайна, обещаваща неземно блаженство на мъжа, който се осмели да вземе забранения плод от ръцете й. Въобще не се съмняваше, че за прототип на богинята е послужила самата тя.

Ребека с усилие отмести поглед от картината и погледна Кенет. Лицето му беше болезнено напрегнато, сякаш той със страх очакваше, че тя сега ще закрещи от ужас и със силен плач ще избяга от стаята. Най-малко от всичко той очакваше оценка на своето творчество.

— Това… това е прекрасна работа — каза Ребека, потискайки въздишка. — Вие сте постигнал желания резултат, успешно е използвана техниката на рисуване на двата вида маслени бои. Предполагам, че това е Ева?

— Лилит — каза той с внезапно одрезгавял глас. — Жената, която Бог е създал много преди Ева.

— О, да. Помня, вие ми говорихте, че Лилит е червенокоса. За мен тя представлява първата независима жена, бореща се за равни права с мъжете. Разбира се, на Адам това не би му се харесало. — Ребека отново погледна картината. — Работата е великолепна, въпреки че леко сте разкрасили митичния образ. Вашата Лилит е много по-красива от мен.

— Не! — горещо възрази Кенет. — Тя много прилича на вас, красива, чувствена, опасна!

В очите на Кенет се отразяваше същото чувство, което беше създадено в очите на жената. Ребека усещаше с кожата си цялото му необуздано желание, в това тя нямаше ни най-малко съмнение.

Тази безгранична страст породи в нея в отговор желание, с което тя безуспешно се бори през целия ден. По дяволите приличието! В очите му тя е красива и желана; вълна от страст я заля и бе време да отхвърли всяка срамежливост, да се покори на волята й и да се потопи в море от неземно блаженство.

Ребека отметна шала си. Тя носеше рокля, пристегната от горе до долу с копчета от слонова кост. Удивлявайки се на своето безразсъдство, разкопча първото копче.

— Вие сигурно ще искате да знаете дали не ви е подвело вашето въображение — каза тя.

Кенет замръзна, когато тя разкопча второто копче.

— Сигурен съм, че въображението ми не ме е подвело, Ребека. За тази цел на мен не ми е нужно да ви видя гола.

— Така ли мислите? — Ребека разкопча още едно копче. — Мисля, че вие не сте уловили пропорциите на тялото ми. — Тя разкопча следващото копче.

Кенет, като прикован, не откъсваше очи от пръстите й.

Когато последното копче изскочи от илика, Ребека с омагьосваща мудност отпусна роклята от раменете и тя падна в краката й. Никога не бе могла да търпи да се облича твърде топло, затова под роклята имаше само копринени опушени чорапи и тънка риза от прозрачна коприна, която позволяваше да се види очарованието на цялото й тяло.

Престъпвайки над изоставената рокля, Ребека свали обувките си и изтегли фибите, разклащайки глава, тя се разля върху раменете й като водопад от чудесни коси.

— Един истински творец винаги работи с модел, Кенет.

Белегът на бузата на Кенет побеля.

— Ако сега не се облечете, ме очаква камшик с неизбежния марш до олтара.

Ребека весело се засмя и отново поклати глава. При бледия пламък на свещта гъвкавите й коси пламтяха и изглеждаха като разтопена лава.

— Кой говори за камшик или брак? За Лилит и корсаря няма нищо по-важно от тяхната страст.

— Това е само във вашето въображение — с дрезгав глас каза Кенет, по чието лице се стече пот. — Спрете, Ребека, умолявам ви. Това, което правите, е забранено. Не разбирате ли?

— Прав сте, не разбирам. — Ребека се отпусна на стол и бавно повдигна ризата и започна да развързва жартиерите. Тя знаеше, че краката й са красиви, и за нейна радост, погледът на Кенет отново го потвърди.

— Вие не трябва да ме защитавате, мой корсарю. Знам какво правя. — Тя свали чорапите си и ги сви на топка, хвърляйки ги към Кенет, целейки се в хълма, издуващ бричовете му. — Това е мястото, което ми подсказа, че ние сме длъжни да изоставим условностите и да се впуснем в надигналата се буря.

Инстинктивно Кенет улови увитите на топка чорапи и ги стисна в ръка с всичка сила, сякаш искаше да удуши свой личен враг. В очите му Ребека виждаше, че в него се борят двама мъже: джентълменът и пиратът. Да, той страстно я желаеше, но проклетото чувство на дълг му пречеше да вземе окончателно решение. И какво, ако в тази борба спечели джентълменът?

От тази мисъл Ребека потръпна. Протягайки ръце към него в молба, тя тръгна към него.

— Моля те, Кенет — умоляваше го Ребека. — Аз умирам от желание.

Тя взе в ръце лицето му и напрегнатото му изражение изчезна. Той покри с длани ръцете й и притисна силно ръцете й към бузи си, така че брадата му одраска кожата й.

— Да ми помага Бог, Лилит — каза той с пречупен глас. — Ти спечели.

Той взе ръката й и я сложи на гърдите си. Ребека чувстваше как тежко бие сърцето му, когато устните му намериха нейните. Всички мостове бяха изгорени. Гореща вълна на страст ги заля, покри ги и не ги пусна, докато не изхвърли на брега техните обезсилени тела.

Това беше целувка на пират. Алчна, умела. Ребека обхвана с ръце кръста му и го притисна към себе си. Ръцете му бяха върху бедрата й и силно ги стиснаха. Телата им се преплетоха в едно, предвкусвайки нечувано блаженство. Страстта ги разкъсваше, жадуваща да бъде утолена.

Кенет прекъсна целувката, и преди Ребека да се възмути, устните му леко докоснаха ухото й и нежни целувки покриха шията й. С въздишка на облекчение Ребека се облегна назад и почти увисна в ръцете на Кенет.

— Лилит — прошепна той, — ти си вулкан. Ти завладя сърцето ми.

Ребека спусна ръка под ризата му, изгаряща от желание да усети голото му тяло. Вратът и раменете му бяха силни и мощни. Издърпвайки ризата от бричовете, Ребека погали гърба и гърдите му.

Целувките на Кенет станаха все по-горещи и нетърпеливи. Устните му достигнаха гърдите й и докоснаха зърното. Първо с език, а след това започна леко да ги хапе и да ги милва. По тялото на Ребека премина ток и всичко в нея премаля.

Вцепенението скоро се сгря от страстта, която изискваше да бъде освободена. Сграбчвайки ризата на Кенет за врата, Ребека с оглушително изпукване я разкъса и я изхвърли встрани.

— Аз отдавна исках да го направя, мой скъпи корсар.

Тялото му беше великолепно. Кенет потрепери, когато ръцете на Ребека започнаха да проучват тялото му. Колко прекрасен бе, с широки рамене, мускулести гърди, покрити с тъмни косъмчета като коприна, спускащи се по корема му и слизащи под колана на бричовете му! Той би могъл да бъде прекрасен модел за гръцки скулптор, ваещ фигура на олимпийски атлет или бог.

Ребека, целувайки вдлъбнатината на неговата ключица, се премести надолу, покривайки гърдите му със страстни целувки, докато устните й не докоснаха зърната. Повтаряйки движенията му, тя започна да ги милва с устни и зъби.

Спускайки ръце в косите на Ребека, Кенет мина през тях, самозабравено отдавайки се на ласките й.

— Боже мой, Ребека — въздъхна той накрая. — Какво правиш с мен? Главата ми се върти.

Ребека се засмя и сложи глава на гърдите му, жадно вдишвайки миризмата на здраво мъжко тяло.

Хващайки подгъва на ризата, Кенет лесно я свали от тялото на Ребека. Първият й импулс беше да скрие голотата си с ръце, но спомняйки решението си, тя отпусна ръце, предоставяйки се цялата на погледа му.

Сивите очи на Кенет блестяха като звезди на зимно небе.

— Ти си още по-красива, отколкото очаквах — каза Кенет, гледайки я с възхищение.

Ръцете му започнаха да милват тялото й, проучвайки всяка извивка, всяка гънка. Ребека се топеше от докосването му и искаше само едно нещо — по-скоро да я обладае.

Кенет я взе на ръце.

— Колко си лека — каза той с изненада. — Като перце, и толкова крехка.

— Лека, но не и крехка — смеейки се, каза Ребека.

Ребека вдигна глава към него и го целуна. Тя чувстваше силните му ръце върху голото си тяло, погледът му, прикован в гърдите й. Колко хубаво бе да лежи в ръцете му, сгушена до силното му тяло, чувствайки неговата миризма!

Само няколко крачки и ето я на тясно легло, покрито с грубо вълнено одеяло, което по-рано е приютявало слуги. Колко бе хубаво да се протегне на бодливата му повърхност и да чака, че сега ще дойде най-възхитителното, което може да има на този свят!

— Искам да видя всичко от теб — каза Ребека. — Моля те.

След известно колебание, Кенет разкопча бричовете и мълчаливо се съблече. Сега стоеше гол пред нея и Ребека с интерес го разглеждаше. Силен и мускулест. Един млад гръцки бог, който бе слязъл от небето на земята! Потискайки неувереността си, причинена от факта, че тя не може да бъде толкова съвършена, Ребека продължи да изучава със страст всяка частица от възхитителното мъжко тяло.

Кенет седна на ръба на леглото и се наведе над нея. Острите черти на лицето му изглеждаха по-меки на светлината на свещите, белегът беше почти невидим. Ребека повдигна ръцете си, хващайки рамене му го притегли към себе си. В очите й блестяха сълзи.

— Ти промени ли решението си? — попита той нежно.

— Това са сълзи на радост. Ти си толкова красив. Толкова прекрасен.

Най-малко от всичко Кенет очакваше да чуе, че е прекрасен.

— Не заслужавам такова признание — каза той, мислейки, че ще е престъпление от негова страна да притиска под себе си това крехко тяло. — Този, който е наистина е прекрасен, си ти.

Ребека се усмихна със загадъчна усмивка на Лилит. Беше горд с портрета, но той никога няма да я разбере.

— Ти си създадена за любов — продължи Кенет. — Тялото ти гали погледа, ръцете, устните. — След като взе кичур от косата й, той го притисна към бузата си. — Красивите ти коси преливат във всички оттенъци на златото и бронза.

Кенет отпусна косите на рамото й, наслаждавайки се на контраста на прозрачността на кожата с ярката пищност на цвета на косата й. Дланите му легнаха на гърдите й.

— Перфектни гърди, нито прекалено големи, нито твърде малки. Точно толкова, колкото трябва. Зърната ти са като розови пъпки.

Навеждайки глава, той ги докосна с език, от което по цялото й тяло се разля неутолима жажда. Гърдите й трепетно се издигаха и спускаха, зърната й се втвърдиха.

Устните му се спуснаха към корема, леко се плъзна по него, и в същото време ръката му галеше бедрата й. Ребека се извиваше под ръцете на Кенет, изцяло отдавайки се на ласките му, изящните й ръце се свиха в юмруци.

Цветът на космите долу под корема й бяха малко по-тъмни от разкошните й коси. Кенет сложи ръка на пухкавия триъгълник, след което легна до нея и се зарови в горещите, влажни дълбини на тялото й. Ребека застена, а ръката му потъваше все по-дълбоко. Той искаше да удължи блаженството й и подготвяйки я така, че да не изпита болка, но преди да успее да го направи, Ребека намери неговата твърда плът и я притисна, докато палеца й започна да гали най-чувствителното място на мъжкото тяло. По тялото на Кенет пробяга спазъм.

— О, боже, Ребека, няма да издържа.

Изгаряйки от нетърпение, Кенет легна до нея, опитвайки се с ръце да поеме тежестта на тялото си. Горещите й дълбини бяха готови да го приемат, и той, изпускайки стон на блаженство, направи опит да влезе в нея, но тя се сви, без да го пуска. И тогава той си спомни колко малка е тя. Трябва да бъде внимателен, да й помогне да се отпусне. Той отново започна да я целува и постепенно напрежението й изчезна, тя се разтопи от ласки му. Внимателно, сантиметър по сантиметър Кенет се придвижи по-надълбоко. Постепенно движенията му се ускориха, докато не влязоха в точния ритъм.

Очите на Ребека се затвориха, главата й се накланяше ту на едната, ту на другата страна, ръцете бродеха по гърба му.

— Моля те, Кенет, моля те — прошепна тя.

Чувствайки приближаващия връх на блаженство, Кенет сложи ръка на венериния й хълм, помагайки си с пръсти.

Ребека пронизително извика, а ноктите й се впиха в задника му.

И двамата изпитаха райско блаженство, сътворявайки духовен полет и губейки всякаква представа за време. И двамата изстенаха и той влизаше в нея отново и отново, изпитвайки с нищо несравнимо удоволствие. Вълна от страст, която той преди не познаваше, ги заля и двамата и повлече след себе си. И на гребена на тази вълна Кенет разбра, че за него няма по-скъпа от Ребека.

Глава 21

Леглото беше тясно, и за да се поберат и двамата заедно, Кенет легна на една страна, притискайки Ребека към себе си. Краката й трепереха, цялото тяло я болеше като пребито с камъни. Тя зарови лице в рамото на Кенет, наслаждавайки се на близостта му. Бог да й помага. Колко хубаво би било, ако той винаги беше тук.

На улицата валеше дъжд. Колко хубаво е да лежи в обятията на Кенет и да слуша шума на дъжда през прозореца, помисли Ребека в просъница.

Подпирайки се на лакти, Кенет целуна Ребека по слепоочието, и тя, отваряйки очи, го погледна.

Колко е красиво лицето му! Дори Аполон с перфектните му черти не може да се сравнява с него!

Забелязвайки, че го гледа, Кенет отстрани от челото й кичур коса и се усмихна.

— Ще трябва да изгоря портрета. Няма художник, който да е в състояние да изрази върху платно цялата ти красота.

— Само да си посмял — каза Ребека, усмихвайки се смутено. — Портретът е станал чудесен. Но не го показвай на никого, особено на татко.

Лицето на Кенет веднага потъмня.

— На подноса има бутилка вино и две чаши — каза Ребека, съжалявайки, че заговори за баща си, и искайки да го ободри.

— Чудесна идея!

Кенет тръгна да се надига, но изведнъж спря и погледна към одеялото. Тя проследи погледа му и видя, че както одеялото, така и двамата бяха оцапани с кръв.

Кенет я погледна с очи пълни с ужас.

— Боже мой, значи си била девствена! Ето защо не можех да вляза веднага в теб.

— Да, бях — каза Ребека, отклонявайки поглед. Кенет я улови за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— А какво ще кажеш за твоето бягство с поета? — попита той, треперещ от вълнение. — За какво са тогава всички приказки за разрушена съдба?

Ребека се обърна.

— Говореше се само за моето положение в обществото. Фредерик не искаше да ме докосне, докато не се оженим. Докато пристигнем в Лидс, аз осъзнах, че съм направила голяма грешка, бягайки с него. Той не ме обичаше. На него му харесваше самата идея за една любовна победа, и, разбира се, имаше виждания за бъдещето. — Ребека се засмя. — Но най-лошото от всичко беше това, че той беше непоносимо скучен. Разбрах, че не мога да живея с него цял живот, затова скочих в пощенска карета и заминах за Лондон. Отсъствах няколко дни, затова в обществото се заговори за моята уж загубена чест на девица.

— А твоите родители знаеха ли за твоята невинност?

— Аз дори не се опитвах да проведа този разговор. Защо, след като всички ме смятаха за паднала жена?

Кенет изтри изпотеното си чело и се наведе над рамото на Ребека.

— Ти каза, че знаеш какво правиш, но се оказа, че не си могла да знаеш.

В настъпилата тишина се чуваше как бият сърцата им. Кенет повдигна глава, лицето му беше мрачно.

— Ако не вярвах, че ще направиш грешка, омъжвайки се за мен, в този момент съм длъжен да се оженя за теб.

От изненада Ребека седна.

— Това не е необходимо. Израснала съм в среда, където такива неща като загубата на девственост не се взимат на сериозно.

Кенет с недоумение я погледна и, ставайки от леглото, отиде за кърпа.

— Всичко има значение, Ребека. Повярвай ми.

Мокрейки кърпата с вода, Кенет избърса кръвта от него и Ребека и, обличайки се, наля на двамата вино. Той седна на леглото до нея и, облягайки се на стената, се замисли за минута.

— Заслужавам добро натупване — каза той. — Защото знаех, че не трябва да спя с теб, и все пак го направих.

— Може да се каже, че насила те завлякох в леглото. Не е нужно да имаш глава на раменете, за да се противопоставиш.

— На моята възраст трябва да съм в състояние да се контролирам, дори когато ме съблазнява възхитителна жена — каза Кенет, замислено гледайки в чашата с вино.

Възхитителна? Колко е приятно да го чуе.

— Радвам се, че това се случи. Аз съм също толкова похотлива, колкото и Лилит.

Кенет се усмихна и поклати глава.

— Предполагах, че не си наивно момиче, но ти така замая главата ми и така силно те исках, че забравих за предпазни мерки. Ако забременееш… — Гласът на Кенет се пречупи.

— Не мисля, че това ще се случи от един-единствен път, и освен това искам да имам дете. — Ребека дръпна одеялото към себе си. — Ако баща ми не може да понесе скандала, аз ще отида в провинцията, ще си купя къща и ще обявя на всички, че съм вдовица. Слава на бога, имам собствени средства и съм независима.

Ръката на Кенет така стисна чашата, че на Ребека й се стори, че ей сега ще се строши.

— Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да го направиш? — попита той. — Не забравяй, че това ще бъде и мое дете. Не бъди такава егоистка да лишиш детето от баща. Ако забременееш, ти ще трябва да се омъжиш за мен. — Кенет тежко въздъхна. — Ако това се случи, Бог да ни помага.

Ребека прехапа устни и замислено започна да навива къдрица на пръста си. Разбира се, тя се държи като егоистка, мислейки само за себе си, а не за интересите на детето. Трябва да помисли и за чувствата на Кенет. Знаеше, че под неговата пиратска външност се крие чувствителна и благородна душа на джентълмен. Ако той знаеше, че тя е девствена, то за нищо на света не би легнал с нея.

Може би тя подсъзнателно се е стремила да го хване в своята мрежа? Не, тя все още не е уверена в своите намерения да се омъжи. Но тя гореше от страст и това я правеше невнимателна. Тя не мислеше за последствията, а те могат да бъдат тежко бреме преди всичко за Кенет. Неговото изострено чувство за чест ще го тласне към брак с жена, която не е подходяща за ролята на съпруга.

Навеждайки глава на косъм да заплаче. Ребека пропъди тъжните мисли и каза спокойно:

— Защо да се притесняваме без време? — Тя преглътна събралата се бучка в гърлото й и продължи: — А ако се случи, защо толкова се страхуваш от брак с мен? Знам, че не ме обичаш достатъчно, за да ме вземеш за жена, но все пак не съм ти безразлична. Или имаш друга? Ако не, тогава може да се разберем. Уверявам те, че мога да бъда послушна жена и няма да те притеснявам.

Кенет се наруга и, прегръщайки Ребека, я привлече към себе си.

— Работата не е в това дали ми харесваш, или не. Имам определени задължения, от които зависи съдбата ми. Може тогава да няма да искаш да ме видиш, освен само на дръвника с отрязана глава.

Ребека ясно си представи как й подават главата на Кенет на сребърен поднос. Дори и в тази ситуация въображението й на художник не й измени.

— Не разбирам — каза тя.

Кенет сложи главата й на гърдите си.

— Ти и не трябва да разбираш. Не искам да го обсъждам.

Ребека слушаше ритъма на сърцето му и не можа да се съвземе от изненада. Какви задължения може да има? Може би е свързано с финансовите му затруднения, който той получи в наследство?

— Каквото и да се случи, това няма да е твоя вина — каза тя. — Аз те съблазних, и, колкото и да е лошо, никога няма да те обвинявам и никога за нищо няма да съжалявам.

— Аз също, Червенокоске — каза Кенет с въздишка. — Аз също.

На следващия ден Ребека осъзна колко е хубаво да съгрешиш с мъж, който живее с теб под един покрив, особено в дом, пълен с луди художници, мислещи само за себе си — никой нищо не забеляза.

Разбира се, тя и Кенет знаеха за своя грях и сутринта на закуска и двамата бяха сковани. Ребека се разкъсваше между две желания, да се извини за вчерашната си постъпка или отново да свали дрехите от себе си и да се хвърли в прегръдките му.

Трудно бе да се каже за какво мислеше Кенет, но той явно се чувстваше неудобно в нейно присъствие. Знаейки, че и на двамата ще е трудно да останат насаме, Ребека отмени сеанса, позовавайки се на подготвителна работа и обяви, че той може да не идва. Стори й се, че Кенет остана доволен от това решение.

След това, следвайки мъдрата поговорка „по-добре късно, отколкото никога“, Ребека покани на чай Лавиния с намерението да изтръгне от приятелката си всички женски мъдрости. Младата жена беше напълно беззащитна пред нежелана бременност.

След като прие молбата й като нещо естествено за жена преди брака, Лавиния компетентно й описа някой от начините. Тя дори й обеща да изпрати няколко парченца гъби, които да са напоени с оцет, поставящи се вътре. „Не че не се доверявам на бъдещия ти съпруг, — каза тя, — но когато мъжът е възбуден, той забравя за простите неща. По-добре е жената да се грижи за собствената си сигурност“.

Ребека не тръгна да казва на Лавиния, че нейния брак е все още под въпрос. Никой, освен нея и Кенет, не го засяга. Въпреки това знанията окуражиха Ребека. Следващият път, когато й се удаде отново да завлече Кенет в леглото, той няма да трябва да се притеснява.

Кенет беше прав. Преди тя не разбираше разликата между една девственица и една жена, вкусила забранения плод. Ако преди Кенет я привличаше, то сега тялото й го помнеше. Сега добре разбираше как страстта може да отрови тялото и душата, сякаш на света не съществува нищо друго, освен мъжа, с когото си била близка; как огъня на желанието те изпълва и само от спомена кръвта кипва в жилите ти.

Да, сега знае какво иска, и мечтае да повтори това, което се случи.

Но, най-важното, тя иска не просто да утоли жаждата си. Тя искаше Кенет и само него.

* * *

Три дни след пускането във вестниците на обявата за годежа Ребека разбра, че не може да продължи да работи над портрета на корсаря без своя модел. Ще трябва да помоли Кенет да й позира и да се опита да държи ръцете си по-далеч от него, което несъмнено ще е трудно. Да го гледа и да си забранява да мисли за него — какво би могло да бъде по-лошо? Отново ще й се наложи да се бори с пристъпите на желанието.

Ребека седеше, потънала в мисли, пред портрета на корсаря, когато някой почука на вратата. Влезе Минтън, икономът. В ръцете си държеше сребърен поднос, а на него визитна картичка.

— Защо ми носиш това на мен? На теб ти е ясно, че аз никого не приемам.

Минтън многозначително погледна към нея.

— Мислех, че този път може да направите изключение, мис.

Ребека взе картичката и веждите й подскочиха от изненада. На картичката беше написано: „Почитаемата Елизабет Уайлдинг“.

— Това млада дама ли е, Минтън?

— Да, мис, и с нея е джентълмен с военни обноски.

Без съмнение това е сестрата на Кенет, която е дошла на посещение от любезност по случай техния годеж, а тя дори не знае, че момичето е в Лондон. И Кенет, за съжаление, не е вкъщи. Ще трябва да я приеме и да се държи като щастлива булка.

— Кажи на мис Уайлдинг, че сега ще сляза.

Ребека изтича в стаята си, оправи косата си и хвърли на раменете си индийски шал, който оживяваше скромната й рокля. Заповядвайки на Минтън веднага да изпрати Кенет при тях, когато се върне, тя тихо влезе в гостната.

Гостите се възхищаваха на една от картините на сър Антъни и при нейната поява и двамата се обърнаха. Мъжът имаше красиво лице и руса коса, но очите го издаваха, че е видял много, въпреки младостта си. Военното му държание и осакатената ръка я наведоха на мисълта, че той е бил на война.

Момичето до него беше елегантно и красиво, с приятно лице и със същите проницателни сиви очи като на Кенет. Опирайки се на бастун, тя се придвижи към Ребека.

— Мис Ситън? — попита тя нерешително. — Аз съм Бет Уайлдинг, сестра на Кенет.

Усещайки сродна душа в нея, Ребека побърза към нея и протегна ръка.

— Много се радвам, че имам възможност да се запознаем, мис Уайлдинг. Кенет каза, че сте в Бедфордшир.

— Ние скоро ще станем сестри, така че просто ме наричайте Бет. Когато прочетох обявата във вестниците, аз веднага дойдох в Лондон, за да ви поздравя и да кажа, че с радост приемам вас и вашето семейство. — Тя погледна към нейния спътник. — И ние… ние искаме да поговорим с Кенет по един въпрос. Разрешете да ви представя моя приятел, лейтенант Джейк Дейвидсън. Той е служил с Кенет в един полк.

Дейвидсън учтиво се поклони.

— Радвам се да се запознаем, мис Ситън. Моля, приемете моите най-искрени поздравления за вашия годеж.

Ребека хареса този млад мъж, макар да виждаше, че беше малко притеснен. По погледа, който младите хора си размениха, Ребека разбра, че между тях има повече от приятелство.

— Ватерло? — попита Ребека, поглеждайки към неговата осакатена ръка.

Джейк кимна.

— Кенет… лорд Кимбъл спаси тогава живота ми. Той сложи турникет и по този начин ме спаси от сигурна смърт от загуба на кръв.

Спомените направиха младия човек още по-притеснен.

Ребека много искаше гостите й да се чувстват като у дома си. Тя ги покани да седнат и, позвънявайки със звънеца, се разпореди да донесат чай.

— Преди няколко дни се срещнах с вашата мащеха — каза Ребека, когато гостите се разположиха на дивана.

— И успяхте да се спасите? — възкликна Бет, но веднага сложи ръка на устата си. — Извини ме, скъпа, аз не трябваше да го казвам. Ще трябва да се науча да се държа по-добре.

Ребека се засмя. Усети, че ще се сприятелят с Бет.

— Хърмаяни наистина е отвратителна — каза тя. — Имате основание да не я обичате.

— За щастие аз бях под достойнството й, тя почти не ме забелязваше. Живеех тихо в нашето имение и добре се чувствах без нея. Освен това имах прекрасна гувернантка.

Донесоха поднос с чай и сладкиши. Ребека забеляза, че Бет се обърна така, че Дейвидсън да му е удобно да си вземе с дясната ръка. Двойката изглеждаше като добре синхронизиран часовник, не като при тях двамата с Кенет, готови всеки един момент да се борят като котка с куче.

— Вие не знаете къде може да намерим Кенет? — попита Бет.

— Скоро ще се върне. Той отиде по искане на баща ми.

— Той тук ли живее? — Бет се изненада.

— Той е секретар на баща ми. — Ребека любопитно погледна гостите. — Вие не знаете ли?

— Той никога не даде адреса си. Ние си разменяхме писма по пощата.

Ставаше интересно. Защо е тази секретност, мислеше Ребека. Може би това е свързано със „задълженията“?

— Той може би се страхува, че ще му пишете от името на лорд Кимбъл — каза Ребека, чувствайки потребност да защити Кенет. — Той е най-срамежливият благородник, когото познавам. Нито аз, нито баща ми знаехме за неговата титла, докато случайно не дойдоха неговите приятели лорд и лейди Майкъл Кениън и не разкриха ужасната тайна.

Гостите весело се засмяха.

— Знаете ли дали още са в Лондон? — попита Джейк, вече по-малко се усещаше напрегнат. — Бих искал да ги видя. Майкъл служеше също в нашия полк. Ние, скромните лейтенанти, винаги сме се възхищавали на Майкъл и лорд Кимбъл.

— Те ми направиха същото впечатление — каза Ребека.

Разговорът ставаше все по-непринуден. От време на време Ребека се ослушваше дали е дошъл Кенет. Нейният корсар трябва да отговори на много въпроси.

Глава 22

Както обикновено, преди да се върне в къщата на Ситън, Кенет отиде да провери пощата. Там го чакаше спешно съобщение от лорд Боудън, в което съобщаваше, че за кратко време заминава в имението си, но след като се върне, би искал да види Кенет с доклад.

Кенет се намръщи гневно. Той продължаваше разследването си и вече разпита всички, които много или малко биха могли да хвърлят светлина върху мистериозната смърт на Елен Ситън, но това не донесе резултати. Може би ще му се отдаде повече, когато цялото общество се премести през лятото в Езерния край. Ако не… е, това е, той направи всичко, което беше по силите му, и може да се каже, че си измива ръцете.

Разбира се, лорд Боудън ще бъде много недоволен, но това е друг разговор. Преди всичко той ще бъде свободен от задължения.

Кенет вървеше под дъжда, прехвърляйки в ума си всичко, което бе направил за това време, което му изглеждаше като цяла вечност. С ръка на сърцето, той наистина направи всичко възможно. Фактът, че не намери нищо, може да означава само едно, не е имало нищо за откриване.

И ако е така, тогава той е свободен от задълженията си към лорд Боудън и Ребека никога няма да узнае, че той е влязъл в дома с тайна оскърбителна цел. Сега единственият въпрос е дали Боудън ще изпълни своята част от договора. Той може да реши, че Кенет не заслужава наградата и да не иска да се раздели с една значителна сума.

Ако Боудън се заинати и не поиска да възстанови ипотеката на имението, ще постави Уайлдинг в много неудобно положение. Въпреки съществуването на договора, Кенет няма да може да привлече Боудън в съда и по този начин да разкрие пред света, и особено на Ребека и сър Антъни, с каква цел е дошъл в дома им и какъв договор е сключил с техен близък роднина. Освен това, въпреки че съвестно разследва причината за смъртта на Елен, но не и така охотно, и съвестта няма да му позволи да поиска публично Боудън да изпълни своите задължения.

Ако Боудън не иска да му даде ипотеката, той може да се съгласи на концесия и ще позволи на Кенет да ги изкупи на части. Така или иначе, работата му е към края си, и след като окончателно приключи, може да помисли за връзката си с Ребека.

Кенет неволно си припомни вчерашната нощ с Ребека и се хвана, че мисли как с цялото си сърце копнее да се повтори. Влизайки в къщата, Кенет започна да сваля палтото си, когато към него се обърна иконома.

— Мис Ситън ви моли веднага да отидете в гостната. Имате гости.

Решавайки, че са дошли Майкъл и Катрин, Кенет побърза да влезе в гостната. Каква беше изненадата му, когато видя там сестра си и Джейк Дейвидсън!

— Виж кой дойде при нас, скъпи — каза Ребека.

Бет се изправи да го посрещне.

— Здравей, Кенет — каза тя малко нерешително. — Ти не се сърдиш, че дойдохме, нали?

— Разбира се, че не. Ние с теб не сме се виждали от цяла вечност — Кенет прегърна сестра си. — От друга страна съм изненадан, че сте в Лондон. Как ме намери?

— Братовчедката Оливия първа видя обявата във вестниците и каза, че сме длъжни да посетим твоята годеница. Самата тя е болна и остана вкъщи, а ние с Джейк тръгнахме за Лондон. Не беше трудно да разберем къде живее сър Антъни. Това, че те намерихме, е чиста случайност — добави сухо Бет.

Бет имаше всички основания да упреква брат си, и Кенет се зарадва, че сестра му не го направи.

Прегръщайки сестра си през раменете, той отиде до Джейк, за да му стисне ръката.

— Изглеждаш много по-добре от последната ни среща.

— Бедфордшир и Бет направиха чудеса, сър.

Когато двамата приятели размениха ръкостискания, Кенет забеляза, че Джейк беше видимо нервен и се чувства като мишка в ноктите на котка. Освен това се държеше твърде официално. Но може би неговото безпокойство е свързано с трудности, възникнали в имението, и той нямаше търпение да поговорят за това на четири очи.

— Джейк иска да поговори с теб насаме, Кенет — каза Ребека, потвърждавайки неговото предположение. — Можете да се разположите в малката гостна.

Започвайки да се безпокои все повече, Кенет поведе своя управител в малката гостна. Веднага след като вратата се затвори за тях, той разтревожено попита:

— Случило ли се е нещо в Сатертън?

— Защо? Не, изобщо. — Джейк започна да се разхожда из стаята. — Засега всичко върви добре.

— Тогава какво има?

Намръщвайки се, сякаш от болка, Джейк потърка осакатената си ръка.

— Аз… аз дойдох, за да те помоля за ръката на Бет.

— Ще дойде време и аз ще съм щастлив да ти дам своята благословия — каза Кенет. — Когато ми писа за своите намерения, осъзнах, че въпросът може да почака. Вие още не се познавате един друг и освен това не е ясно какво ще стане с имението.

— Страхувам се, че не можем да чакаме толкова дълго. — Джейк преглътна. — Или по-скоро, ние не можем да чакаме.

Настъпи болезнено мълчание.

— Искаш да кажеш, че си направил бебе на Бет? — попита Кенет и гласът му не предвещаваше нищо добро.

Джейк се чувстваше отвратително, но това не намаляваше неговата решителност.

— Ние така мислим. — Той стоически издържа страшния поглед на Кенет. — Много съжалявам, сър. Вие имате право да ме изхвърлите. Това… това се случи само веднъж, и всичко стана от само себе си, но това не намалява вината ми, сър. — Устните на Джейк се присвиха. — Вие спасихте живота ми, а аз ви се отплатих с неблагодарност, съблазнявайки вашата сестра. Мога да кажа в моя защита, че обичам Бет с цялото си сърце. Кълна се, че ще я обичам винаги и винаги ще се грижа за нея, дори ако трябва да се разделите с имението. Ще се опитам да намеря работа, за да я издържам.

Гневът на Кенет бързо отслабна, той разбра комичността на създалото се положение. Нямаше никакво право да се сърди на приятеля си, когато самия той по същата причина ще заведе Ребека към олтара. Така, както и той трябваше да знае как действат на мъжете годините на военни лишения, колко дълго са изстрадали за женска топлина и ласка, това няма нищо общо със здравия разум.

— Разбира се, не е съвсем това, което очаквах — каза той с тежка въздишка, — но сега с нищо не може да се помогне. Нямам право да те обвинявам. Бет си има глава на раменете.

По лицето на Джейк Кенет видя, че е напипал правилно нещата. Бет и Ребека очевидно имаха нещо общо, макар че Кенет се съмняваше сестра му да е също толкова импулсивна. Кенет си спомни как Ребека го съблазни, припомняйки си огненочервената, разпиляна по голите рамене коса.

— Да се върнем в гостната и да съобщим новината на нашите дами — предложи Кенет.

— Приехте новината по-добре, отколкото очаквах, сър — каза Джейк с видимо облекчение.

— Ние с теб вече получихме своя дял страдание и сега заслужаваме любов. — Кенет погледна укорително младия мъж. — И, за бога, спри да ме наричаш „сър“.

Джейк се усмихна обезоръжаващо.

— При тези обстоятелства, не мога да си позволя да ви наричам по име. Ще прозвучи като обида.

— Не забравяй, ние скоро ще се сродим, така че върни се към стария си навик и ме наричай Кенет. А какво би направил, ако не бях дал разрешението да се ожените? — попита Кенет, тръгвайки към вратата.

— Аз пак щях да се оженя за Бет. Тя е достатъчно голяма и сама може да решава. — Джейк отвори вратата и пропусна приятеля си напред. — Но никой от нас не иска да започва нов живот с кавга.

Е, добре, може да се каже, че е мъдро направен ход. Отправяйки се към гостната, Кенет мислеше, че се радва за сестра си, дори те да не избраха най-благоприятното време. Но Бет и Джейк се обичаха и това компенсира всичко. Остава само да се надява, че той някак ще може да осигури зестра на сестра си, която тя заслужава. Ще му бъде тъжно да види младата двойка да живее в нищета, особено след като те скоро очакват попълнение.

Мъжете влязоха в стаята, където ги чакаха младите дами.

— Джейк поиска ръката ти — каза Кенет, усмихвайки се на сестра си — и аз възнамерявам бързо да те дам, докато не е разбрал какво дяволче си. След като и двамата сте в Лондон, не е ли по-добре да получите за вашия брак специално разрешение и да приключим работата? Имате ли нещо против?

— О, Кенет! — Сияеща от щастие, Бет се хвърли в ръцете на брат си. — Ти си най-добрият брат на света!

— За съжаление това не е така и ти прекрасно го знаеш, Джейк ще се грижи за теб по-добре, отколкото аз.

Кенет потупа по рамото сестра си, измъчван от мисълта как да организира нещата така, че Бет винаги да помни сватбения си ден. Пари няма, но той трябва да намери изход.

— Майкъл и Катрин Кениън са се настанили в Ашбъртън хаус. Скучно им е да са сами, и си мисля, че с удоволствие ще ви предоставят жилище за няколко дни.

— Ако те се съгласят, ние с удоволствие ще останем при тях — с радостна усмивка се съгласи Джейк. — Това ще е много по-удобно, отколкото да се живее в хотел.

— Разбирам, че ние малко се познаваме Бет — каза Ребека, — но ако в Лондон нямате други приятели, вие винаги може да разчитате на мен. Вашата компания е чест за мен.

Бет с радост прие предложението. Кенет изпрати бележка на Майкъл и Катрин с молба да приемат двама гости. Точно след час дойде отговора от тях, че се радват да приемат под покрива си офицер от деветдесет и пети полк и неговата годеница, още повече че тя е сестра на Кенет. Отговорът беше доставен с очарователна карета, която трябваше да вземе гостите.

При цялата суматоха напрежението, което беше възникнало между Кенет и Ребека, безследно изчезна. Напрежение, но съвсем различно се появи в Кенет, докато гледаше след каретата отнасяща Бет и Джейк, започна да се чуди каква булка ще се окаже Ребека. Примерът на другите е заразителен.

На следващия ден при сър Антъни се появи Джордж Хамптън, за да му покаже модел на гравюра на една от неговите картини от серията „Ватерло“. Приятелите силно спореха, решавайки какви е необходимо да се махне и какво трябва да се прибави, за да се отпечати гравюрата, след това художникът се върна в ателието, а Хамптън се приготви да си тръгва. И тук Кенет го хвана.

— Бих искал да поговоря с вас, сър — каза той. — Кога ще ви е удобно да ме изслушате?

— Сега имам малко време. — Хамптън потупа Кенет по рамото. — Между другото, поздравления. Мисля, че вие и Ребека си подхождате много. Но все пак съм малко изненадан да науча, че вие сте виконт, но мисля, че ние с вас ще останем приятели.

Притеснявайки се повече, отколкото от френската кавалерия, Кенет каза:

— Бих искал да ви покажа нещо, сър.

Кенет поведе Хамптън в своя кабинет и му връчи папка с рисунки, направени на Пиренеите, които предварително беше избрал.

Гъстите вежди на Хамптън се повдигнаха нагоре от изненада, когато видя образа на смъртно ранен войник, който така потресе Ребека.

Гравьорът го изучава дълго време, след това погледна към другите рисунки. Накрая той вдигна поглед към Кенет, пълен с изумление.

— Откъде взехте това? — попита той.

Знаейки, че сега се решава съдбата му, Кенет каза с дълбоко въздишка:

— Аз съм авторът на рисунките.

— Наистина ли? Не знаех, че сте художник.

— Рисувам, откакто се помня — отвърна Кенет.

— Вие показахте ли на Антъни вашите творения?

— Досега не ми се отдал такъв случай. Макар че Ребека ги видя и ги хареса. Тя каза, че заслужават внимание.

— Тя е абсолютно права. Вие сте се сближили повече, отколкото очаквах. — Хамптън затвори папката и сложи ръка върху нейната кожена повърхност. — Ще ми позволите ли да направя от тях гравюри? Войната отдавна приключи, но хората все още не спират да се вълнуват от военни теми.

— Разчитах на това — отговори Кенет, без да знае как е най-добре да стане ясно на Хамптън, че освен честта да бъде отпечатан, той също се интересува от материалната страна на нещата. — Въпреки че ми се налага да водя сметките на сър Антъни, аз нямам ни най-малка представа колко може да струва работата на неизвестен художник — каза внимателно той.

— Мм… да, добър въпрос. — Мръщейки вежди, Хамптън взе пура и я запали. — Мога да задоволя любопитството ви и да ви предложа десет паунда за цялата партида. Разбирам, че се държа лошо с бъдещия съпруг на моята кръщелница, но вие решавате.

— Чух, че вие щедро се разплащате с художници, чиито произведения печатате.

— Когато е изгодно за мен; същевременно си предоставям някои привилегии, — отговори Хамптън с такъв вид, сякаш са го обвинили в кражба. — Вие имате оригинален маниер на рисуване. Трябва да помисля, какво мога да направя за вас. Може би ние ще замислим серия гравюри под името „Войната през погледа на един офицер“? Първо, ще ги пуснем в отделен тираж, а след това ще ги включим в албум ранно издание. Това ще накара хората да го купуват, за да имат вашите гравюри.

Серия! Албум! Невероятно!

— Може би имате нужда от допълнителни рисунки? — попита Кенет, опитвайки да скрие радостта си. — Какво бихте искали да имате?

Гравьорът вдиша от пурата.

— Трябва да са батални сцени, а и всичко свързано с войната: образа на разрушените градове, разрушената земя, лицата на хората засегнати от войната. Можете ли да направите това?

— Аз участвах във всички бойни сражения и имам добра памет за подробности.

Дори твърде добра, помисли Кенет, но може би сега ще ми е от полза. Ако я изразя всичко на хартия, което досега ме държеше буден през нощта, може би спомените ще ме оставят и най-накрая ще намеря дългоочакваното спокойствие.

Гледайки Кенет, Хамптън дръпна от пурата.

— Доволен ли сте на двеста лири депозит? Ако не греша, а аз обикновено не греша, след няколко години ще станете собственик на приличен капитал.

Предложението на Хамптън надмина всички очаквания на Кенет. С тези пари той ще може да осигури добра сватба за сестра си и Джейк.

— Съгласен. И много съм ви благодарен. — Кенет протегна ръка.

— И двамата сме доволни един от друг, Кимбъл — каза Хамптън, в отговор на ръкостискането. Той стана и сложи шапката си под мишница.

— Направете ми списък от сюжети, които искате да нарисувате, а аз ще избера от тях най-подходящите. В близките дни ще дойда при вас с проект на договор. — Хамптън погледна с весела усмивка широките рамене на Кенет. — Никога не бих се досетил, че сте художник — каза той. — Така или иначе и аз малко приличам на художник. До скоро.

С тези думи Хамптън си взе шапката и излезе навън.

Зашеметен и развълнуван, Кенет излезе от кабинета, и без да си дава сметка къде отива, той се качи нагоре по стълбите. Краката сами го заведоха до вратата на ателието на Ребека. Не е учудващо, че той дойде именно тук, кой по-добре ще разбере какво означава за него предложението на Хамптън?

Кенет почука и, получавайки разрешение, влезе в ателието. Ребека повдигна поглед от статива.

— Изглеждаш като котка, която току-що е изяла канарче.

Кенет весело се разсмя.

— Току-що от любител се превърнах в професионалист. Джордж Хамптън ми предложи двеста лири, за да прави гравюри на моите рисунки. Ще бъде хроника на войната, която после ще включи в албум.

— Това е прекрасно! — Ребека отмести палитрата и се приближи към Кенет. Очите й блестяха, като току-що пуснати в обръщение златни монети. — Но ти заслужаваш повече.

Радостта на Ребека беше толкова истинска, че Кенет я вдигна и я завъртя из стаята.

Отмятайки глава, тя силно се засмя.

— Ти си просто луд, капитане!

— Но много щастлив.

Ребека беше като пламък. Тя изгаряше ръцете му. Кенет леко я пусна на пода и тя се притисна в него с цялото си тяло. Толкова нежна. Толкова женствена. Толкова желана.

Струваше му се, че сякаш цяла вечност мина, откакто правиха любов. Кенет се наведе и я целуна по устните. Нейният отговор беше пълен с обич, а устните свежи и ароматни като първа пролет.

Кенет беше готов да я отнесе на дивана, когато си спомни за последствията и, откъсвайки устни от съблазнителната й уста, се съвзе.

— Съвсем забравих, че си обещах да не повтарям същата грешка — каза той.

— Аз също забравих — каза тя, освобождавайки се от прегръдката му. Устните й бяха червени и леко подути от целувките.

Опитвайки се да се разсее, Кенет огледа познатото ателие, като нищо не успяваше да задържи вниманието му. Тук навсякъде се усещаше присъствието на Ребека.

— Хамптън одобрява брака ни. Всеки, който ме е поздравил, реагира положително.

— Може би се радват за мен като за безнадеждно стара мома — с ирония каза Ребека. — А на твоята смелост и решимост се възхищават.

— Ребека — каза тихо Кенет, — ако перлата се крие някъде на тавана, светът не е в състояние да я оцени по достойнство. Мисля, че ми завиждат като на човек, който е намерил съкровище.

В очите на Ребека премина нещо като болка.

— Колко романтично. Дори и ако не е така, все пак е хубаво. — Ребека отиде до статива. — За теб днес е наистина успешен ден. Мога да те зарадвам, дете няма да има.

Радостното облекчение се помрачи от някакво разочарование. Някъде в най-потайното кътче на душата си Кенет се надяваше, че едно дете ще доведе до брак с Ребека, но след като това не се случи, толкова по-добре за него. Той няма право да се ожени за Ребека, шпионирайки баща й.

— Какво ще кажеш за днешния сеанс? Като предния път ли? — попита той, стараейки се да изглежда безразличен.

— Като предния — каза Ребека, без да гледа към него, тя взе четката и започна да работи.

Излизайки от стаята, Кенет мечтаеше за деня, когато свободно ще разговаря с Ребека и ще й разкрие душата си изцяло. Интересно, какво ще й каже той и какъв ще бъде отговорът й?

Глава 23

Всички се събраха в гостната на дома на Ашбъртън, очаквайки каретата, за да отидат в църквата. Ребека още веднъж придирчиво огледа Бет, която беше самото очарование в копринената кремава рокля. Роклята беше подарена от Лавиния, която обожава сватбите. Ребека оправи шлейфа и остана доволна.

— Ти се вълнуваш повече от мен — с усмивка каза Бет.

— Може би. Никога не ми се е налагало да участвам в сватбена церемония.

Ребека обичаше вълнението и празничната суматоха, която цареше в дома. След години на уединение се чувстваше на седмото небе. Тя нямаше търпение по-скоро да отидат в църквата.

Кенет и Катрин отидоха до кухнята, за да дадат последни инструкции за сватбения обяд, която Кениън даваха в дома си. Съпрузите взеха активно участие в подготовката на сватбата, а Кенет нямаше думи да изрази признателността си към своите приятели за тази безценна помощ.

— Скоро ще присъстваш на собствената си сватба — каза Бет на Ребека. — Вече определихте ли дата?

— Не още — каза Ребека, отклонявайки поглед. — Защо трябва да бързаме?

— Може би намекваш за нас с Джейк? — Бет сложи ръка на корема си. — Аз наруших всяко благоприличие, но за нищо не съжалявам.

Ребека се взираше с тревога в Бет, решавайки, че погрешно е изтълкувала нейния жест.

— Нима искаш да кажеш…

— Че съм бременна? — Бет се засмя. — Мислех, че Кенет ти е разказал всичко, тъй като си негова годеница. Той, разбира се, е огорчен, но нищо не може да се направи. Скоро моята бременност няма да бъде тайна за никого. Човек трябва само да преброи и всичко ще стане ясно.

Ето защо Кенет реши да побърза със сватбата на сестра си! Ребека не бе изненадана, че той нищо не й каза. По време на сеансите и двамата се опитваха да се контролират и почти не разговаряха. Достатъчен беше един невнимателен поглед или дума, за да избухне страстта в тях с нова сила.

Вратата се отвори и в гостната влязоха Кенет и Катрин. Под мишница Кенет носеше голям пакет.

— Бет, преди няколко минути донесоха този пакет, адресиран до нас двамата. — Кенет сложи пакета на масата. — Не мога да разбера защо и аз? Преди всичко, това е сватбен подарък за теб.

Бет отвори пакета и видя изкусно изработена позлатена кутия. Тя вдигна капака. Всички ахнаха. В кутията имаше блестящи дъга от бижута, а отгоре писмо.

— Мили боже! — каза Кенет. — Не вярвам на очите си! Семейните ценности на Уайлдинг!

Той отвори писмото и прочете: „Бет и Кенет, реших, че това по право принадлежи на вас. Бет, приеми моите поздравления и пожелания за щастие. Хърмаяни Кимбъл“.

Бет извади от кутията обици от сапфир и, слагайки ги в дланта си, с възхищение ги разглеждаше.

— Не съм се надявала, че ще ги видя отново — каза тя. — Хърмаяни прояви такова великодушие.

— Не мога да повярвам — изуми се Кенет. — Хърмаяни никога не се е отличавала с великодушие.

— Все пак доказателството за нейното великодушие е пред очите ти — възрази Бет, поставяйки обиците обратно в кутията, — а аз дори не я поканих на сватбата. Разбира се, тя няма да успее за сватбената церемония, но може би ще я поканим на сватбения обяд? — обърна се тя към Катрин.

— Разбира се — каза домакинята. — На бюрото има хартия и мастило. Напиши й бележка и аз ще го пратя по иконома.

— И все пак не мога да повярвам — каза Кенет, слагайки писмото в джоба си.

— Аз също — съгласи се Ребека. — Тази жена е змия и независимо колко си сменя кожата, тя е змия и такава ще си остане. Зад това се крие нещо.

Кенет се намръщи.

— Какво я е накарало да извърши такава постъпка?

Ребека взе в ръце блестяща диамантена огърлица, която беше на Хърмаяни в деня на първата им среща на бала.

— Всичките ли ви скъпоценности са тук? — попита тя.

Кенет изучи съдържанието на кутията.

— Изглежда всичко, въпреки че има някои неща, които не съм виждал преди.

— Може би тя е прибавила към тях и свои скъпоценности, за да изкупи вината си — предположи Ребека.

Кенет поклати глава, давайки да се разбере, че това е абсолютно невъзможно.

— Значи вчера тя се е напила и е действала под влияние на виното. Така или иначе, на подарен кон зъбите не се гледат. Бижутата са тук и сега те са ваши.

Кенет искаше да каже нещо, но през това време при тях дойде Бет с бележка за Хърмаяни.

Призованият със звънец иконом взе писмото и каза, че каретата е готова.

— Време е — каза Катрин. — Аз ще помоля иконома да скрие кутията на безопасно място.

— Чакай малко — помоли Кенет. Той извади от кутията перлена огърлица от няколко наниза и ги подаде на Бет. — Ти трябва да се венчаеш с огърлицата на майка ни, Бет. Тя е предназначена за теб.

— Какъв прекрасен ден е днес! — възкликна Бет, обръщайки шията си към брат си, за да й сложи огърлицата. — Аз се срамувам от моята неприязън към Хърмаяни. Тя има добро сърце.

Ребека не споделяше мнението на Бет. Под красивата външност на Хърмаяни се криеше душа на крокодил. Навярно появяването на кутията с бижутата е свързано с някаква тъмна история. Ще дойде ден и тайната ще се излезе наяве.

След няколко минути пътуване сватбения кортеж пристигна в църквата, където щеше да се състои сватбата. Кенет помогна на дамите да излязат от каретата. Взимайки сестра си под ръка, той влезе в църквата. Посрещнаха ги тържествените звуци на орган, ехото се разнасяше към високите сводести стени.

Катрин прегърна Бет и, влизайки в храма, зае своето място сред гостите. Докато чакаше започването на церемонията, Кенет погледна тъжно към сестра си. Той я загуби, без да успеят да станат приятели. Твърде голяма разлика във възрастта и прекалено дълго време той отсъстваше.

Трябва да е имало сянка на печал на лицето му, тъй като Ребека взе ръката му и каза:

— Не тъжи, Кенет. Ти не губиш сестра си, а стана глава на семейството. — Тя огледа църквата и добави: — Всичко е готово, Бет. Джейк изглежда великолепно. Той е много развълнуван. Неговият шафер Майкъл е до него и е готов във всеки един момент да го подкрепи. А ето че Джейк се усмихна, разбра, че си тук. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки началото на сватбения марш, Ребека притисна букет цветя към гърдите си и с бавна походка се отправи към олтара. Тя беше в своята копринена, с цвят на кехлибар рокля и беше не по-малко развълнувана от булката.

Бет опря бастуна на стената и се облегна на ръката на брат си:

— Не искам да тръгна към олтара, опирайки се на бастун — каза тя, забелязвайки изненадата на лицето на Кенет. Лицето й сияеше от любов и щастие. — А освен това, той не ми е нужен. Ще се опитам да се справя без него.

— Изглеждаш великолепно, Бет — каза Кенет с тъжна усмивка. — Жалко е, че мама не може да те види сега.

Бет посочи с ръка, стискаща букет, високите стени и тесните сводести прозорци с цветни стъклописи и каза:

— Мисля, че тя е с нас, Кенет.

Под ръка те церемониално тръгнаха напред към олтара, откъдето започваше новият път в живота на Бет.

След брачната церемония младоженците и гостите се върнаха в дома на Ашбъртън, където ги очакваше сватбен обяд. Всички жени, с изключение на Ребека, се просълзиха от щастие. Обменяйки впечатления и смях, гостите свалиха палтата и шапките, гледайки как Луи Ленивия се опитва да играе с дългия шлейф на Бет.

Накрая всички се събраха в трапезарията.

— Не зная как да се отблагодаря на вас с Катрин за огромната ви доброта — каза Кенет, стискайки ръката на Майкъл.

— Недей — каза Майкъл. — Ние го направихме от сърце. Винаги ми е харесвал Джейк Дейвидсън, а сестра ти е просто чудесна. Ти я оставяш в добри ръце и можеш да бъдеш спокоен.

— Сега имаш опит, и той ще ти потрябва, когато ще трябва да дадеш Ейми да се омъжи — усмихна се Кенет.

— За бога, не говори за това — простена Майкъл. — Мисля, че ще извия врата на онзи млад човек, който се опита да доближи Ейми.

Кенет се усмихна, като си каза, че приятелят му, който от дълго време е втори баща, се е превърнал в истински баща. Те се канеха да седнат на масата, когато се разнесе силно почукване на вратата. Майкъл отиде на отвори.

— Може би е някой от закъснелите гости; не мога да си представя кой може да бъде.

Вратата се разтвори с трясък и в залата като разярена фурия се втурна Хърмаяни. Бутайки Майкъл, тя се нахвърли върху Кенет:

— Как се осмеляваш! — извика тя. — Първо проникваш в дома ми и крадеш бижутата, след това имаш наглостта да заставяш Бет да ми благодари за тях и се преструваш, че съм ги върнала обратно. Ти… ти си просто измет! Мръсен плебей!

Ето това беше истинската Хърмаяни. Извън себе си от ярост, тя се нахвърли на Кенет, готова да издере очите му, но той хвана в желязна хватка ръката й.

— Твърде късно, Хърмаяни — каза той с леден глас. — Аз имам доказателства, че ти си върнала скъпоценностите на добра воля и усилията ти да ме обвиниш в кражба са напразни.

— Лъжец! Нямаш никакви доказателства! — Хърмаяни издърпа ръката си. — Ще те дам на съд и ще лежиш в затвора за кражба.

— Как мислиш? — Кенет извади от джоба си писмото, което беше оставено при бижутата. — Нима това не е твоя почерк?

С трепереща ръка Хърмаяни взе писмото.

— Това е фалшификат! — извика тя. — Аз нищо подобно не съм писала!

— Може би си го написала разсеяно, а след това си забравила — каза Кенет, издърпвайки писмото от треперещите ръце на мащехата си. То още може да му послужи като доказателство за неговата невинност.

Хърмаяни беше готова да смаже Кенет с градушка от нови обвинения, но през това време за тях прозвуча мелодичен женски глас:

— Лейди Кимбъл, колко е хубаво да ви видим тук. Бет ще бъде много доволна.

В преддверието се появи Катрин, излъчваща топлина и гостоприемство.

— Аз съм лейди Майкъл Кениън. Ние с вас още не сме представени една на друга, но кой не знае една от първите красавици на лондонското общество — продължи Катрин, сияейки с обезоръжаваща усмивка. — Бях развълнувана до сълзи, когато разбрах, че сте върнали бижутата. Това ви прави чест. Вие уважавате семейните традиции и затова ще бъдете възнаградена щедро.

Хърмаяни погледна като омагьосана домакинята, неспособна да произнесе и дума.

— Веднага след като видях бижутата, веднага седнах да изпратя писмо на моя девер Ашбъртън, в което му съобщих за вашето необикновено благородство. Вие, разбира се, се познавате с него?

В светлосините очи на Хърмаяни се появи любопитство.

— Никога не съм имала честта да бъда представена на херцога — каза тя.

— Тогава ще ви поканя да вечеряте с нас, когато той е в Лондон. Това ще бъде една вечеря в тесен кръг, тъй като херцогът неотдавна овдовя и носи траур. Много ми се иска вие да се запознаете. Надявам се той да се ожени отново, а по-добра партия от вас ми е трудно да си представя. Вие сте жената, от която се нуждае.

Настъпи многозначителна тишина, по време на която двете жени оценяващо се гледаха една друга. На устните на Хърмаяни се появи изкуствена тъжна усмивка.

— Аз също имах нещастието наскоро да се лиша от моя скъп съпруг — каза тя, — затова с херцога имаме много общо.

Лицето на Катрин засия.

— Ние сега имаме сватбен обяд и аз ви каня да се присъедините към нас. Бет няма търпение да ви благодари за това, че сте върнали перлите на майка й и тя можа да носи украшението на сватбения си ден.

— За съжаление, не мога да остана, но ми се иска да поздравя Бет и да й пожелая щастие. — Хърмаяни весело се засмя и смеха й беше като звън на камбанки. — Знаете ли, Бет е само две години по-млада от мен и аз трябваше да заместя майка й, когато се омъжих за лорд Кимбъл.

Доволни една от друга, жените се придвижиха към трапезарията.

— Поправи ме, ако греша, но точно пред очите ми жената, приличаща на светица, обеща на харпията да й съдейства за брак с най-желаният ерген в Лондон — каза Кенет на приятеля си, все още не вярвайки на благополучния край на скандала.

— Катрин е много умна жена — каза Майкъл. — Аз всеки ден благодаря на бога, че той ми я изпрати за съпруга.

— Тя заслужава ранга на генерал — с огромно уважение отбеляза Кенет. — Винаги съм вярвал, че обичаш брат си и му желаеш щастие. Нима ще позволиш на този демон да го хване в мрежите си?

— Моят брат не е толкова глупав, за да не види цялата същност на тази харпия. Докато осъзнае, че тя никога няма да стане херцогиня, ще е твърде късно да си поиска бижутата.

— Нали не си ограбил дома на Хърмаяни? — попита Кенет, като започна да се досеща.

— Разбира се, че не. На мен никога не би ми се отдало да проникна в дома й.

— Съгласен. Но може би са твоите приятели от групата на „Падналите ангели“? Това им е по силите.

В очите на Майкъл проблесна изненада.

— Знаеш ли, това е напълно възможно. Аз разказах на Люсиен за безчестната постъпка на твоята мащеха, а той има изострено чувство за справедливост. Напълно вероятно е, изгаряйки от възмущение, да се обърнал за помощ към приятелите си.

— Сред които има крадци, обирджии и хора, които умеят да подправят почерци — предположи Кенет.

— Възможно е — съгласи се Майкъл.

— Предполагам, че ние за нищо не сме се досетили — каза Кенет, — но при първа възможност предай моите благодарности на своите приятели.

— Затова са приятелите — каза Майкъл, прегръщайки през раменете приятеля си. — Хайде на масата. Ние трябва да пием за младоженците.

* * *

Както при всички сватбени обеди, официалният беше в чест на Бет и Джейк, който се проточи до късния следобед. И накрая гостите станаха, за да си кажат довиждане с тях. Чуха се викове като: „Благодарим за прекрасния обяд“, „Желаем ви щастие“, „Беше просто прекрасно“, и така нататък, както беше прието в такива случаи.

Слагайки ръкавиците си, Лавиния се приближи до Ребека и Кенет.

— Аз съм във вашата посока — каза тя, — и мога да ви закарам.

— Вземете със себе си Ребека — предложи Кенет. — Аз искам малко да се разходя и да се насладя на хубавото време.

— На мен също би ми се искало да подишам свеж въздух след шампанското — каза Ребека.

— Бих се радвал, ако се присъединиш към мен.

Кенет предложи на Ребека ръката си и те се отправиха към вратата. Художничката погледна крадешком своя спътник. Той изглеждаше великолепно и беше в добро настроение.

След като излязоха на улицата, Ребека въздъхна с облекчение.

— Днес е прекрасен ден, но вече ми се иска тишина. В близките шест месеца не искам никакви светски развлечения.

— Тогава, може би, не трябва да ти напомням, че следващата седмица ни очаква следващия бал.

— Ах, да, съвсем забравих. — Ребека се намръщи. — Може би ще дойда на себе си дотогава.

Те вървяха по улиците на Мейфеър и Ребека крадешком разглеждаше Кенет. Независимо от факта, че всеки ден работеше над портрета му и тя без умора го гледаше. Искаше завинаги да се свърже с този човек.

— Какво се случи с Хърмаяни? — попита тя, прогонвайки опасните мисли. — Сякаш са я подменили. Така обсипваше всички с усмивки наляво и надясно.

С весело блеснали очи Кенет й разказа как фурията Хърмаяни е нахлула в дома на Ашбъртън и как ловко Катрин я е укротила.

Ребека не можа да сдържи смеха си.

— Колко чудесно! Хърмаяни е много хитра и явно счита Катрин за по-долу от нея.

— Странно — каза Кенет, който прояви интерес към думите на Ребека. — Изглежда, аз нещо не съм разбрал, докато съм слушал разговора на Катрин с Хърмаяни. Можеш ли да ми обясниш за какво става дума?

— Когато Катрин е казала на Хърмаяни, че на Ашбъртън е нужна именно такава жена като твоята мащеха, тя е намекнала за това, че иска за своя девер жена, която не може да му подари наследник — обясни Ребека. — Ако това се случи, синът на Катрин и Майкъл ще наследи титлата на херцога.

— Сега всичко е ясно! — каза Кенет. — Хърмаяни е живяла с баща ми няколко години и никога не забременя. Следователно тя е бездетна. И в същото време е достатъчно красива, за да привлече вниманието на херцога и да го накара да се ожени за нея. Тя си има своите цели, а и Катрин своите, и те идеално са се разбрали една друга.

— Това е така, но Катрин не иска титлата за своя син. — Ребека отново се засмя на глас. — И това е извън разбирането на Хърмаяни, тя не би проумяла безразличното отношение към титлата и богатството.

— Така че, това е — замислено каза Кенет. — Катрин е по-хитра, отколкото съм предполагал.

— Никой няма да ме убеди, че Хърмаяни доброволно се е разделила с бижутата — каза Ребека. — Нима са й опрели нож в гърлото?

— Мисля, че Майкъл е помолил някой от приятелите си, имащи връзки с подземния свят, да организира кражбата на бижутата и да фалшифицира съпроводително писмо. Разбира се, за това не съм питал.

— Справедливостта е възтържествувала, въпреки че законът е нарушен. Аз одобрявам неговата постъпка. — Ребека зарови лице в букета и вдиша аромата на цветя. — Ще стигнат ли парите от продажбата на бижутата, за да се изплатят дълговете?

— Мисля, че няма да са достатъчно, но поне ще мога да откупя ипотеката.

— Радвам се, че ще можеш да избегнеш фалита. Това е просто прекрасно!

— Да говорим за това е рано — отвърна Кенет. — Още нищо не е ясно. — Той повика с жест минаваща карета. — Но едно нещо мога да направя точно сега. В непосредствена близост със Сатертън се намира имението на Рамзи Грандж, което принадлежеше на дядо ми. Къщата все още е здрава, дадена е под наем с прилежащата към нея земя. Искам да купя имота и да го дам на Бет и Джейк.

— Значи те ще имат покрив над главата си, дори ако това означава да се разделиш със Сатертън — заключи Ребека. — Колко щедро от твоя страна!

— Бет заслужава добра зестра.

Може би, мислеше Ребека, но не всички братя прощават на сестрите си лекомислените постъпки. Колко благороден човек е моят пират! Ребека отново поднесе цветята към лицето си, чувствайки се леко и свободно. Шампанското раздвижи кръвта.

— В твоите ръце ли е булчинският букет? — попита Кенет.

— Да. Бет каза, че скоро и аз ще се омъжа, и искаше да ми даде цветята на мен.

Кенет я погледна с разбираща усмивка.

— Фалшивият годеж влече след себе си други фалшиви постъпки — каза той.

— Защо да е фалшив? Нашият годеж е напълно официален. Просто ние ще го разтрогнем след известно време.

— А докато сме сгодени… — Кенет бръкна в джоба си и от него извади нещо. — Свали ръкавицата на лявата си ръка — каза той.

Ребека послушно свали ръкавицата. Кенет взе ръката й и сложи пръстен на безимения й пръст. Слънчев лъч падна на декорацията и големия старинен брилянт заблестя на пръста на младата жена.

Ребека погледна пръстена и си спомни известна стара поличба, че ако пръстенът стане на булката, бракът ще бъде успешен. Този пръстен сякаш беше най-подходящ за нейните изящни пръсти. На Ребека й се искаше да се смее и плаче едновременно.

— Той… той е много красив — прошепна тя.

— Този пръстен се предава в нашето семейство от поколение на поколение — със сподавен глас каза Кенет. — Намерих го в кутията с бижутата и реших, че ти трябва да го носиш по време на нашия годеж.

— Ще се постарая да не го загубя и веднага ще го върна след разтрогването на годежа ни.

Ребека погледна Кенет в очите и в тях видя същите чувства на объркване, каквито преживяваше и нейното сърце. В очите на капитана тя прочете много, и от този любящ поглед сякаш й пораснаха крила.

Тя дърпа ръкавицата и взе Кенет под ръка.

— След три седмици е крайният срок — каза тя, благоразумно сменяйки темата на разговора.

— Какъв срок?

— Крайният срок за представяне на творби за изложбата в Кралската академия на изкуствата. — Ребека започна да огъва пръсти, броейки оставащите дни. — Ти все още имаш време да подготвиш свои творби. Разбира се, „Лилит“ напълно се изключва.

Кенет спря рязко.

— За какво говориш? Аз да представя свои работи на изложбата? Що за безсмислица?

— Защо да е безсмислица? Може да ти е трудно да повярваш, но ти си станал истински художник, капитане. Твои работи ще бъдат отпечатани. Най-добрият британски гравьор е заинтересован от тях. Следващата стъпка е изложба. Какъв по-добър начин да привлечеш вниманието на широката публика!

Кенет я погледна така, сякаш Ребека го е хванала на местопрестъпление.

— Дори да рисувам достатъчно добре, това не означава, че моите работи са достойни за такава изложба.

— Както баща ми казва, всеки художник рисува така, както умее — не се отказваше Ребека. — Стотици художници всяка година представят работите си, и повечето от тях са посредствени. С твоя талант задължително ще те забележат, но дори да не те забележат, не се притеснявай. Продължавай да работиш и покажи работите си следващата година.

Кенет дълго мълча, гледайки Ребека. Изведнъж лицето му засия.

— Аз ще представя мои работи, ако ти направиш същото.

— Аз? — изплашено възкликна Ребека. — Какви глупости? Защо да представям?

— Ето сега си сменихме ролите. Винаги е лесно да даваш съвети, отколкото да ги следваш. Разбира се, ти не трябва да се безпокоиш от материалната страна на нещата, и все пак аз вярвам, че трябва да покажеш свои картини. Ти имаш дар от Бога и трябва да го цениш.

— Аз го ценя. Постоянно подобрявам техниката си на рисуване и гледам да не се дразня от малките неща.

Кенет сложи ръка около раменете на Ребека.

— Това не е достатъчно. Припомни си библейската притча за човек, който е заровил таланта си в земята. И какво излязло от това? Ти си художник и задължително трябва да споделиш своя дар с другите. Хората имат право да се възхищават на таланта ти, да плачат и дори да се ядосват, гледайки картините ти.

Ребека се опита да отклони поглед, но Кенет безмилостно я следеше с поглед.

— От какво се страхуваш? — попита той. — Разбира се, не и от провал. Твоите картини са превъзходни и ти добре го знаеш.

Ребека се замисли. Тя се възстанови до известна степен след смъртта на майка си, и картините й станаха много по-добри. Така че, какво я плашеше? Защо само от мисълта за изложба сърцето й замираше от страх? Каква е причината?

— Аз… — с усилие, търсейки думите, започна Ребека, — винаги съм се страхувала да излагам на показ чувствата си.

— Аз това добре го разбирам — съгласи се Кенет, — но трябва да го преодолеем. Всеки художник се страхува да показва чувствата си пред непознати. От това се страхува всеки писател, всеки музикант, а и всъщност всеки творец. Смяташ ли, че ми е лесно да разкривам душата си, да харча хартията за всички тези ужаси, които са ме затрупали? Отлично разбирам, че всеки, купувайки билет за няколко шилинга, ще рови в душата ми, и дори да е така, аз съм готов да отида там, защото ако не го направя, картините стават пусти, обезсилени, бездушни. Същото е и с твоите картини. Ако продължаваш да погребваш таланта си, той ще изсъхне и ще изчезне завинаги. Разбира се, твоите картини ще си останат професионални, но те няма да докоснат душата.

Сърцето на Ребека почувства, че в думите на Кенет има зрънце истина.

— Ти умееш да докоснеш живеца, капитане — с въздишка каза тя. — Убеди ме. Аз също ще представя мои картини на изложбата.

— Решено! — Кенет се наведе и целуна Ребека. — Пожелавам ни успех.

Ребека беше напълно зашеметена. Как Кенет успя да я накара да направи това, от което така упорито бягаше? До неговото пристигане в дома им тя си беше дала твърдо обещание никога да не представя свои картини. Защо точно сега се съгласи?

Те мълчаливо минаха няколко пресечки, преди Ребека да стигне до заключението, че Кенет е абсолютно прав. Време е да рискува и да предприеме първата крачка. Дойде твоето време, Ребека!

И душата й запя.

Когато Кенет дойде в следобедните часове в ателието, той веднага започна да изучава портрета на Лилит. Още няколко щрихи и портретът ще бъде готов; жалко е, че не може да бъде представен на изложбата. Този портрет винаги ще бъде скъп за него — и не само, защото е първата му работа с маслени бои, но също така и защото той не можеше да не познае страстната природа на Ребека. Кенет погледна към леглото и мислено видя Ребека, обхваната от вълна на всепоглъщаща страст.

Покривайки портрета, той го остави до стената и извади ново платно. Той му нанесе червен грунд, който, по негово мнение бе най-подходящ за замисъла на картината. Идеята за такава картина замисляше от много години, тя беше напълно узряла във въображението му и дори контурите не бяха необходими.

Всичко, което му оставаше, бе да пробуди спомени, което ги правеше болезнени, достигащо до агония, а след това, напук на небесата, пренесе тази агония на платното. Червеният фон засилваше впечатлението, правейки го яростно. Картината ще бъде по-различна от обичайните академични платна на исторически сюжети, така хладни и безлични, с многото ненужни подробности. Може би всички, с изключение на Ребека, ще отхвърлят тази картина, но въпреки всичко той трябва да я нарисува.

Художникът призова всичките си сили на помощ на въображението и постепенно започна да го обхваща ужас. Болката, която живееше дълбоко вътре, избухна.

Кенет взе в ръка въглен и, пропъждайки сълзите, пристъпи към работа.

Глава 24

Със специална четка Ребека нанесе сянка в ъгълчетата на очите на корсаря. Повдигна ръка с четка, за да добави финални щрихи, когато изведнъж спря и се замисли. Винаги беше по-лесно да се започне портрет, отколкото да се завърши. В художника се появява повече желание за работа над картината, опитвайки се да я доведе до съвършенство, а къде е съвършенството? По-добре е да спре навреме, в противен случай може да изгуби всяко чувство за мярка и по този начин да унищожи, което е създадено.

Приключвайки поредна творба, Ребека винаги се чувстваше като изцеден лимон. Но този път тя се радваше, че портретът е завършен, иначе ще полудее постоянно, мислейки за Кенет и неговото красиво тяло. Сега ще може да мисли за него само… е, да кажем, десет-дванадесет часа на ден.

Вратата се отвори с шум и в ателието пристъпи Лавиния.

— Някога ще се научиш ли да чукаш? — каза с въздишка Ребека.

— Почуках. Цели три пъти, но ти не чу.

— Извинявай. — Ребека погледна през прозореца. Времето беше в късния следобед. Тя бе работила и бе пропуснала обяда. — Ще пиеш ли чай?

— Благодаря, но нямам време. Отскочих, за да ти дам роклята, която моята прислужница приготви за бала в Стратмор. Дадох я на твоята камериерка. Бетси изглежда много по-елегантно от своята господарка.

— Сега нямам време за тоалети. Доста съм претоварена. Изтича срока за представяне на картините за изложбата в Кралската академия.

— В този дом всички работят прекалено много. Антъни заради своите картини едва стои на краката си. А ти защо така бързаш? Нима най-накрая се реши да представиш също свои картини?

Ребека решително кимна.

— Алилуя! Най-сетне. И какво смяташ да представиш?

— Може би този портрет, който току-що завърших, и още една картина. — Ребека посочи статива. — Искаш ли да видиш моя пират?

— С удоволствие. — Лавиния се приближи до портрета и, поглеждайки го, подсвирна от възхищение. — Ето, това е! А какво мисли Кенет за това?

— Той още не го е видял. Разбира се, ще го поставя, само в случай че не възразява.

— Дори и да възрази, ти трябва да го покажеш на всички. Любителите на изкуството ще са ти много благодарни, особено жените.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си схванала същността на мъжката природа — каза Лавиния с разбираща усмивка. — За твоя корсар мечтае всяка жена с надеждата да намери такъв любовник. Опасен, буен, мрачен. Когато погледнеш очите му, дъхът ти спира. — Лавиния започна да си вее. — От него се излъчва страст.

— Трябва да се шегуваш?

— Може би малко преувеличавам, но не се шегувам. — Свивайки устни като за целувка, Лавиния продължи да разглежда портрета. — Ако изпитваш към него това, което се излъчва от цялата картина, ти наистина трябва бързо да се омъжиш за него.

— Лавиния, това е само картина! Платно и боя. Аз малко съм придала романтичен характер на портрета на бивш офицер от армията. Това не е обяснение в любов до гроб.

— Така ли мислиш? Аз отдавна съм във вашия кръг и добре познавам художниците. След като сте взели четка в ръка, вие изливате на платното цялата си душа. — Лавиния силно размаха ветрилото си. — Ако той не ти е нужен, аз сама ще го направя. Имаш ли нещо против?

Ребека се засмя.

— Кенет не е шал, който можеш да вземеш и да го върнеш обратно. Ти веднъж направи опит и това не доведе до никъде. Ти си непоносима.

— Може би. — Лавиния отново погледна платното. — Шегите настрана. Портретът се е получил великолепно. Той е най-доброто от всичко, което си направила. Коя още картина искаш да покажеш?

Ребека се поколеба дали да покаже картината на Лавиния с падащата жена, и реши да изчака.

— За сега не знам — каза тя.

— Непременно избери още някоя. Академията трябва да оцени художниците по достойнство. Някога ще приеме жени за свои членове. Дотогава ти трябва да си напълно подготвена. — Лавиния най-накрая се отдръпна от портрета. — Когато тръгнеш за бала, опитай се да не попаднеш в една и съща беда. Този път аз няма да съм там и ти ще се окажеш безпомощна.

— Всичко, което можеше, ми се случи. Дори не си представям, какво още може да стане.

— Една жена с такъв талант като твоя трябва да бъде предпазлива. Опитай се да не губиш самообладание.

— Не мога нищо да обещая — смеейки се, отговори Ребека.

Когато Лавиния си тръгна, Ребека още изучаваше внимателно портрета. Всичко излъчваше страст. Може би Лавиния бе права. Както правилно отбеляза Кенет, картината ще се окаже душата на художника. Изгаряйки от желание, тя вложи цялата страст на душата си. За щастие, малко хора имат такова остро чувство за възприятие като Лавиния.

Ребека си спомни тази нощ на любов, която прекара с Кенет, и нова вълна на страст бавно я заля. Пред мисления й взор се появи голото тяло на Кенет и за да не се изкушава повече, тя стисна зъби, отдалечавайки се от портрета. Как й се искаше да отпразнува завършването на портрета! Как й се искаше отново да се окаже в неговите обятия! Един-единствен път само усили неутолимата й жажда.

Все пак е по-добре да се вземе в ръце и да не позволи вълната на страст цялата да я залее, без значение какво райско удоволствие тя обещаваше. Към хубавото се привиква твърде бързо. Сега има опит и знае, че отново окаже ли се в ръцете му тя вече няма да се справи с чувствата си. Всичко това означава, че на всяка цена трябва да се научи да се контролира, или да умре. Те са обречени да останат само приятели.

И просто като на приятел, тя имаше пълното право да отиде в ателието му и да се поинтересува от неговата работа върху нова картина. В крайна сметка утре е последният срок за картини. И двамата трябва да са готови.

— Аз съм. Може ли да вляза? — попита Ребека, чукайки на вратата на ателието на Кенет.

— Разбира се — чу се зад вратата. При нейната поява Кенет стана, остави палитрата и потърка схванатия си врат.

В рокля на цветя, с червена панделка в косите, Ребека изглеждаше възхитително. Червеното обикновено не се вписва добре с рижаво, но тя бе успяла да подбере именно такъв оттенък, който я правеше прелестна. Кенет погледна падащите й къдрици над челото, тежката плитка, падаща над раменете, изящната шия — всичко това го привлече като магнит. Капитанът с усилие се принуди да отмести очи от нея.

— Приятно ти е да разглеждаш — отбеляза той.

Ребека огледа ателието.

— Колко е интересна същността на един човек се разкрива от неговото работно място — каза тя. — Ателието на баща ми винаги е елегантно. В моето е бъркотия, а в твоето се усеща армейски порядък — нещо, което е несвойствено за художник, но необходимо за една малка стая. — Погледът на Ребека отново се спря на Кенет. — Изглеждаш така, сякаш цяла седмица не си затворил очи. Как върви работата?

Кенет си припомни своя титаничен труд и безсънни нощи, прекарани над картината. Изкарвайки на платното целия ужас от спомените си, всички страхове, свързани с тях, всичките си кошмари, той усети странна празнота в душата си. Но струва ли си да говори за това сега? Ще дойде време, и самата картина ще каже всичко.

— Ще си отдъхна, след като изпратя картините за изложбата — каза той. — На мен дяволски ми провървя, че сър Антъни беше зает с неговите картини и почти не ме притесняваше, иначе никога нямаше да завърша в срок работата си.

Ребека погледна към статива, но не направи опит да види платното. След като видя „Лилит“, отношението й към Кенет като художник се промени. Сега тя гледаше на него, като на утвърден майстор. Това отношение на Ребека вдъхновяваше Кенет.

— Ти ще се представиш на изложбата с няколко картини? — попита тя.

— Две, свързани с един сюжет. — Кенет въздъхна. — Първата най-вероятно няма да мине, а за втората имам големи съмнения. Въпреки това, аз изразих това, което сметнах за свой дълг да кажа.

— От време на време академията ни изненадва с това, като избира за изложбата, изглежда напълно неподходящи картини. Да се надяваме, че това ще се случи и с теб. Да попитаме татко в следобедните часове да види нашите работи? Между другото, и да съобщим нашето решение, защото той все още е в пълно неведение за нашето решение да участваме на изложбата.

— Не трябва да отлагаме повече. — Кенет подигравателно погледна към Ребека. — Мога ли да видя твоя „Корсар“?

— Точно сега — каза Ребека и хвърли поглед към статива. — И аз бих искала да погледна твоята работа.

Кенет поклати глава.

— Предпочитам да я покажа на теб и баща ти едновременно. Ти може да се съжалиш над мен и да си твърде пристрастна.

— Ти преувеличаваш моите добродетели — разсмя се Ребека, приближавайки се към прозореца. — Аз ще бъда откровена с теб до край.

Завършвайки картината, Кенет с ъгълчето на окото си наблюдаваше Ребека. Роклята свободно обгръщаше фигурата й, а това означаваше, че под нея има само риза. Удобно и не ограничава движението. Какви прекрасни малки гърди има…

Тялото на Кенет се напрегна, и той побърза да отклони поглед. Слава богу, че той беше толкова зает през цялото време, и самата работа го държеше настрана от безразсъдни постъпки.

— Да отидем да видим портрета — каза Кенет. — Той ще ми хареса ли?

— Не знам. — Ребека тръгна към вратата, подхвърляйки през рамо: — Лавиния току-що го видя. Нейното възприятие е напълно неочаквано за мен, но портретът й хареса.

Те влязоха в ателието и Ребека мълчаливо посочи към статива, заставайки до прозореца, който гледаше на север. От прага портрета не се виждаше и Кенет трябваше да мине през цялото ателие, обърна статива да намери най-добрата позиция за възприятие. След минута той буквално се вкамени. Настъпи дълга тишина.

— Не ти ли харесва? — първа не издържа Ребека.

Опитвайки се да не показва чувствата си, както направи Ребека, когато припозна себе си в портрета на Лилит, Кенет, избирайки трудно думите, каза:

— Точно обратното. Работата е отлична. Просто… просто сякаш не съм аз… всичко е толкова драматично.

След кратко мълчание, Кенет реши да забрави това, че от портрета го гледат собствените му очи и се опита да бъде безпристрастен. Той започна подробно да разглежда картината.

Ориенталските драперии и персийското покривало, разстлано на дивана, сами по себе си в крещящи цветове, бяха притъпени от Ребека в приглушени тонове, което й позволяваше да запази ориенталски колорит, но в същото време не отвличаше вниманието от главната тема. Художествената техника на Ребека беше великолепна. Кувертюрата беше като истинска и всеки, който я погледнеше, щеше да усети копринената й повърхност.

Грей Гаст на портрета се беше превърнал в истински дивак. С уголемен размер, с широки ивици по тялото, с уши като на рис, с независим и по котешки хитър поглед, той беше като жив.

Намирайки сили да заглуши нахлулите чувства, Кенет съсредоточи погледа си върху пирата, доминиращата фигура на портрета. Силен и независим мъж полуизлегнат на дивана, ръката му небрежно почиваше назад. В целия му външен вид имаше нещо общо с тигъра, във всеки един момент готов да ти се нахвърли. Погледът на червените му очи, заобиколени от тъмни кръгове, привличаше и пленяваше.

— Ти си придала същността на мъж, свикнал да живее в омраза — каза Кенет накрая, гледайки на себе си като на съвсем непознат човек. — Жесток, може би, дори брутален. Този човек живее, за да убива или самият да бъде убит. Среден път няма. — Кенет замълча. — Всичко това прави портрета шедьовър. — Капитанът посочи профила на корсаря, отразен върху лъскавата повърхност на стената, напомняща черен полиран обсидиан. — Профилът му подсказва, че той знае цената на живота и я е заплатил твърде много пъти. Той сякаш обмисля, дали да продължи, не е ли по-добре да избере достойна смърт пред такъв живот.

— Нима такъв виждаш себе си, Кенет? — попита Ребека.

Кенет си спомни Мария и своите чувства след всяко тежко сражение.

— Имаше моменти, когато се чувствах именно така. Но на портрета не съм съвсем аз. Ти си успяла да погледнеш в най-потайните кътчета на душата ми и да ги направиш достояние в общия образ. Ще представиш този портрет на изложбата ли?

— Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, аз не съм щастлив да се перча пред цял Лондон с моята осакатена душа, но ще го преживея. Хората, които са чувствителни към нещастията на другите, ще бъдат шокирани. — Кенет отмести поглед от портрета към Ребека. — А какво мисли Лавиния?

Ребека се засмя.

— Ти знаеш Лавиния. Тя каза, че целия портрет е пропит със страст, и че ако аз споделям това чувство, то трябва да се омъжа бързо за теб. Глупости, разбира се.

Кенет потисна въздишка. Това е жалко, че Ребека така се отнася към брака, защото самия той колкото повече мисли за това, толкова по-силно го желае.

— Сър Антъни, имам към вас една малка молба — каза Кенет след десерта.

Майсторът с изненада погледна към капитана и по лицето на баща си Ребека разбра, че неговия секретар за пръв път се обръща към него с молба.

— Не знам казвала ли ви е някога Ребека — продължи междувременно Кенет, — но аз до известна степен съм художник.

Ребека отбеляза с удоволствие, че Кенет накрая можа да го каже на глас. Макар че по лицето на баща й се появи отегчен израз, твърде често са му говорили художници любители да го молят да коментира техни картини.

— Той е добър художник, татко — намеси се Ребека, желаейки да разсее съмненията на сър Антъни. — Аз дори му отделих за ателие една от празните стаи.

Сър Антъни с удивление повдигна вежди.

— Изглежда много в този дом се прави зад гърба ми. Сега разбирам защо сте така добър в живописта. Така че, какъв вид услуга ме молите?

— Искам да представя някои от своите картини на изложбата на Кралската академия на изкуствата — отговори Кенет, като си играеше с вилицата за плодове, което беше необичайно за него. — Съмнявам се, че ще ги вземат, но… бих искал да чуя вашето мнение и да реша за себе си дали си струва да се опитвам.

Сър Антъни отмести салфетката и стана от масата.

— Ами, ако е така важно… Но трябва да ви предупредя, че аз съм безмилостен критик.

— Дори към собствената си дъщеря — добави Ребека, спомняйки си как строго я критикуваше баща й, принуждавайки я да доведе картината до съвършенство. Тя също стана от стола. — В същото време може да видиш и мои картини, които съм приготвила за изложбата.

— Решила си се да го направиш! — изненада се сър Антъни. — Беше време. — Той погледна Кенет. — Не е минало без ваше участие? От годежа на двама ви има полза.

Ребека искаше да възрази, че както преди, тя няма намерение да се омъжи, но не счете, че времето е подходящо за препирни.

— И двамата се окуражаваме един друг, татко — каза тя.

— И с право. Нека да не губим време и да погледнем вашите творения. И аз самия имам много работа — заключи сър Антъни и се отправи към стълбите.

Ребека погледна Кенет. Лицето му беше непроницаемо, но тя прекрасно знаеше какво става в душата му. Не е изненадващо, капитанът даде картините си на съд пред един от най-известните художници на Великобритания. Тя толкова се страхуваше, че критиките на баща й ще бъдат твърде безмилостни и това завинаги ще убие в Кенет желанието да работи с четка.

Ребека се притесняваше и за себе си. Тя рядко се обръщаше към баща си като към професионалист и освен това създадения от нея портрет е твърде откровен. Първо отидоха в ателието на Ребека. Тя посочи статива, стоящ до прозореца.

— Погледни моя „Корсар“.

Сър Антъни се загледа в портрета.

— Отлично! — каза той. — Една добра комбинация на героичното с хуманното. Кенет, вие изглеждате страхотно тук. Портретът без съмнение ще бъде приет на изложбата и ще бъде събитие на годината.

По изумения поглед на баща й Ребека разбра, че от него не е скрита страстта, която видя Лавиния, но художникът предпочете най-добре да не отбелязва това, заради което заслужи мълчаливата благодарност на дъщеря си.

— Какво друго смяташ да поставиш?

С леко треперене в коленете Ребека поведе баща си към портрета на падащата надолу жена, който стоеше на друг статив.

— Мисля да го нарека „Преобразяване“.

Мъжете започнаха внимателно да изучават портрета. Скоро бузата на сър Антъни затрепери.

Обикновеният наблюдател, който няма художествен усет, ще види в отражението на картината обичай чужд за него, но Кенет, и особено сър Антъни, са хора с опит, с тънко чувство към живописта и веднага разбраха какво е искала да изрази Ребека.

На картината беше изобразен димящ вулкан, разположен на един от островите в Тихи океан. В неговото подножие се беше струпала гореща лава, с устремени към небето пламъци. Високо на върха, близо до кратера, беше събрана група островитяни в пъстри дрехи. Те с интерес гледаха полета на млада жена, решена съгласно езическия обичай да жертва себе си в страховития вулкан на боговете. Тя летеше в свободен полет с протегнати ръце, с развяваща се черна коса, с развят от вятъра саронг, а на лицето й беше израз на възторг, отказ от всичко земно.

Картината беше вдъхновена от разказите на Кенет как човек се чувства с приближаването на смъртта, че той вече не изпитва страх, а само неизразимо облекчение. Ребека искаше да покаже — и го беше постигнала — непобедимостта на духа пред лицето на смъртта, радостта и блаженството на умиращия, независимо от трагедията на ситуацията. Тя е вложила в тази езическа принцеса, пренасяща себе си в жертва, цялата мъка по майка си. Образът й се е отдаде, но на душата от това не й стана по-леко.

Сър Антъни с усилие си пое въздух.

— Страхувам се, че не всички ще я разберат, но резултатът ще е зашеметяващ. Ти си надминала себе си. Сега е ваш ред, Кенет.

Сър Антъни се обърна и се отправи към вратата. В очите му имаше сълзи. Ребека видя, че той разбра всичко.

— Това е необикновено — тихо отбеляза Кенет и излезе, следвайки сър Антъни.

Ребека отново погледна портрета на корсаря. „Героичен и в същото време човечен.“ Не е лошо описание на Кенет.

Тя влезе в стаята на капитана, когато той запали свещите. Бързо оглеждайки се наоколо, Ребека видя, че портретът на Лилит не е тук. Интересно как би го възприел баща й? Най-вероятно в сърцето на Мейфеър да възникне нов вулкан.

Кенет взе картината от статива и я сложи на леглото, облягайки я на стената. Ребека веднага си спомни, че именно на това легло тя загуби девствеността си, а след това погледна към платното и веднага забрави за всичко.

На картината беше изобразена сцена от екзекуция. Беше нощ, тъй като по-голямата част от картината оставаше в сянка, и само една зловеща светлина обхващаше група испански партизани, заловени от френски стрелци. Ребека осъзна, че картината е вдъхновена от нощните кошмари и е нарисувана на един дъх. Впечатлението беше потресаващо.

Страховитите френски офицери в сини униформи приличаха на палачи: лицата им бяха скрити под надвисналите над челата шакос^[7]; лицата на испанските партизани, обратно, бяха ясно нарисувани; те се запомняха, и тях можеш да познаеш даже в тълпата. В средата лежаха умиращи партизани, сред които имаше свещеник, държащ в ръцете си кръст. Централна фигура беше млад мъж, чието тяло, обстреляно с куршуми, падаше на земята с протегнати ръце. По бялата му риза се разпространяваше голямо кърваво петно. Гледащият картината неволно си представяше целия ужас на войната.

— Разбирам вашите съмнения дали ще бъде приета тази картина — каза сър Антъни. — В академията не обичат работи, твърде обезпокояващи душата. Как ще я наречете?

— „Навара. Осми ноември хиляда осемстотин и единадесета година“ — каза Кенет, трудно произнасяйки думите.

— Покажете ми другата картина — отсече сър Антъни.

Ребека учудено погледна баща си. От неговия рязък глас разбра, че макар той да бе привърженик на класическите сюжети, картината го бе докоснала.

— Двете картини са свързани в един и същи сюжет — каза Кенет, слагайки на леглото до първата и втората картина. — Аз я нарекох „Испанска пиета“.

Втората картина беше още по-силна от първата. „Пиета“ — „скръб“ на италиански; известен класически сюжет в християнското изкуство, скърбящата Дева Мария държи на коленете си главата на своя мъртъв син. Ребека разбра, че Кенет е подражавал на известната скулптура на Микеланджело, направена за катедралата „Св. Петър“.

Въпреки това в картината на Кенет нямаше класическа сдържаност. Всички подробности бяха изработени по-прецизно, отколкото в случая от сцената на екзекуцията на партизаните. Той беше нарисувал портрет на испанска майка, жена на средна възраст, оплакваща своя мъртъв син, още юноша, който беше централна фигура в първата картина. Главата й, отметната назад, очите й вторачени в небето, а от широко отворената й уста можеш да чуеш скръбния вопъл на майката, безутешна в своята мъка.

Образът на майката пораждаше мъка и се смесваше с неговата собствена, и тя чувстваше как ей сега ще закрещи и няма да може да спре; ще крещи дълго, докато мъката не утихне.

Ребека бързо отмести поглед от картината и погледна към баща си. Той мълчаливо я гледаше, а лицето му беше непроницаемо. Нима не усеща нетърпението на Кенет?

— Вие има още много да учите докато станете велик художник, Кенет — каза сър Антъни, нарушавайки най-накрая потискащата тишина, — но отсега могат да ви наричат майстор.

Сър Антъни се обърна и мълчаливо излезе от стаята.

Кенет гледаше след известния художник и не можеше да дойде на себе си от неговите думи. Уайлдинг беше объркан повече от всякога.

— Поздравления, капитане — каза Ребека, опитвайки се да се справи с треперенето на гласа си. — Удостоиха ви с рядка похвала.

Кенет трепна и разтърка врата си.

— А какво мислиш ти за картините, Ребека?

— Тревожни — честно каза тя. — Те пробуждат любов и омраза. Втората картина прави толкова силно впечатление, че не мога дълго време да я гледам. Тези картини заслужават да бъдат видени от всички. Надявам се, че членовете на академията ще имат здрав разум и ще приемат твоите картини.

— Дори те да не го направят, аз ще помоля Хамптън да ги отпечата. Така или иначе, те ще видят светлина.

Ребека отново погледна внимателно картините. Погледът й пробягваше от едната към другата картина, сравнявайки ги.

— Ти си видял всичко това — каза тя по-скоро утвърдително, а не като въпрос.

— Тези видения, най-важните от цяла галерия са моите нощни кошмари. — Белегът на лицето му побеля. — Като офицер от разузнаването преминах надлъж и шир Испания и винаги носех военна униформа, в случай на залавяне да не бъда обвинен в шпионаж и разстрелян на място. Това винаги помагаше. — Той кимна с глава, посочвайки картината с разстрела. — В моите задължения влизаше да ходя да се виждам с партизаните и да получавам от тях необходимата информация. Работих с групата, изобразена на картината. Веднъж французите ни обкръжиха и ни взеха в плен. Тъй като бях британски офицер, към мен се държаха с необходимото уважение. Французите ме почерпиха с вино и казаха, че ще ме отведат до Париж, за да бъде направена размяна.

Кенет мълчеше. Очите му проблеснаха с омраза.

— Те са те принудили да гледаш разстрела на своите приятели — досети се Ребека.

— Никой не ме е принуждавал, но да не видя това… — Кенет не намираше точните думи — би било неблагородно от моя страна. Бих показал малодушие. Трябваше да видя тяхната сила и смелост. Аз трябваше да помня всичко това.

— И оттогава всичко това влезе в сънищата ти — Ребека посочи картината. — Ти си постъпил благородно, Кенет. Всички трябва да знаят как са умирали те.

— Но те искаха да живеят — тъжно каза Кенет.

Ребека отново погледна картината „Пиета“. Тя преодоля вълнението си и сега беше по-способна да я гледа със сдържаност. И все пак същата картина държеше душата на Ребека, причинявайки й страдание. Но може би това е, защото тя е жена? Интересно какво изпитва жена, износила дете, родила го в мъки, отгледала го, обкръжила го с любов и след това да го изпрати на сигурна смърт? Какво е една майка да види детето си мъртво?

— Този младеж е бил твой приятел? — попита Ребека, сдържайки натиска на сълзите.

— Едуард беше по-младият брат на Мария. Когато го убиха, той беше едва на седемнадесет години.

Ребека се загледа в лицето на младия мъж, разпознавайки в него чертите на Мария, която тя беше видяла на портрет.

— Ти каза, че Мария е била убита от французи. Тя също ли беше разстреляна?

— Не. — Кенет затвори очи и по лицето му пробяга спазъм от болка. — Някога аз ще направя сцената на нейната смърт. Може би, когато кошмарите ме напуснат. — Кенет отново отвори очи. — Ти ме научи да пренасям върху платното болката си и заради това съм ти задължен.

Ребека се обърна. Въздухът в стаята беше изпълнен с чувства. Очите на Кенет я сгряваха с топлината си и това може да доведе до опасни последствия.

— Ти не си ми задължен с нищо, Кенет. От нашето приятелство аз получих много повече.

Беше забележимо, че Кенет също се боеше да престъпи опасната черта.

— Знам, че крайният срок за подаване картините за изложбата в Кралската академия на изкуствата изтича утре. Къде отиват след това?

— Те отиват в селекционна комисия, състояща се от няколко академици. Комисия решава кои картини да бъдат взети. Обикновено те са около хиляда картини. Разбира се, картините на такива художници като баща ми, чичо Джордж и лорд Фрейзър, никога не минават през комисия. Те самите са академици и известни художници.

— Значи те са академици? Не знаех.

— Чичо Джордж е академик. Фрейзър е младши член на академията. Подозирам, че той много би искал да стане академик, но гордостта не му позволява да моли.

— Не е толкова особен таланта му, за да бъде много горд — сухо отбеляза Кенет. — Как ще разберем, че нашите картини са взети? Те ще ни изпратят съобщение ли?

— Това би било твърде лесно. Самите художници сами отиват в академията и разбират от служител за съдбата на своите работи. Там се образува голяма опашка, а служителят винаги с удоволствие казва „не“. Това е толкова унизително.

Кенет се намръщи.

— Сега знам какво ме очаква.

— Ако те отхвърлят, това не означава, че твоите картини не са достойни за възхищение.

— След като получих такива високи оценки от теб и баща ти, мога лесно да преживея отказа на академиците.

Очите на Кенет продължаваха да излъчват топлина и сърцето на Ребека трепна. Тя отново си спомни тяхната любовна нощ. Развълнувана, тя не можеше да застане на едно място и започна да се разхожда в малката стая.

— За приемането на своите работи художниците разбират в навечерието на изложбата и тогава те могат да нанесат подходящ лак на картината. — Ребека се усмихна. — В един от случаите господин Търнър буквално пренарисува своята картина, правейки я още по-прекрасна.

— Как те успяват да поставят хиляда картини?

— Те са сложени много близо, почти докосвайки рамки. Главната изложбена зала е достатъчно голяма и все пак местата са малко. Много от картините висят от тавана, а те трудно се разглеждат. Такива картини се наричат „таван“. И все пак е по-добре от нищо, въпреки че това подреждане не е благоприятно за бъдещата кариера на художника.

— Очевидно е, че приемането на картините за изложбата, това е само първото препятствие на пътя към признанието. След него е цяла серия от пречки — с усмивка каза Кенет. — Странно е, че аз така свободно разсъждавам за картините и изложбата. Преди три месеца за това не смеех да мечтая. Роден съм в семейство на земевладелец и щях да ставам такъв, а вместо това станах войник. Сега станах художник.

Ребека погледна мъжественото му лице и херкулесовото му тяло. Истински пират. Може би, той не е мечтата на всяка жена, но нейната е — със сигурност. Чувствайки, че тя трябва да побърза да се измъкне, Ребека се отправи към вратата и се хвана за дръжката.

— Любовта ти към рисуването незабележимо те доведе до истинската живопис, Кенет. Ти си надарен с талант, но войната не е минала покрай теб, без да остави следа. Кураж!

Ребека отвори вратата и излезе от стаята, знаейки, че ако се поколебае за миг, то със сигурност ще се окаже в прегръдките на Кенет.

Глава 25

Кенет и Ребека влязоха в Съмърсет хаус и видяха дълга опашка от хора. Кенет подсвирна.

— Ти беше права — каза той на Ребека, — жадните за успех са предостатъчно тук.

— Би било много по-лошо, ако бяхме дошли първи — каза Ребека, опитвайки се да стои по-близо до Кенет.

— И сега не е по-добре. Тук са се събрали около шейсет-седемдесет човека. От тях само три жени.

Идваха все повече и повече художници и ставаше все по-тясно. Хората високо разговаряха и жестикулираха, обменяха мнения.

Знаейки за страха на Ребека от тълпата, Кенет я отведе настрани и зорко следеше да не я блъснат.

Служител, който държеше в ръката си списък с художници, които са предали своите работи за изложбата, извика първо „не“, и човекът, който получи отказ, с бледо лице изскочи на улицата.

— По дяволите! — каза Кенет.

— Искрено съжалявам, че се замесих във всичко това — прошепна Ребека, стискайки Кенет за ръката.

Той взе ръката й в своята. А тя беше студена.

— Да ти кажа честно, аз не се съмнявам, че твоите картини ще бъдат приети, но споделям твоето вълнение.

— Чувствам, че състоянието ти не е по-добро от моето — прошепна в отговор Ребека.

— Много по-лошо. Аз нямам почти никаква надежда.

— Може би моята техника е по-добра от твоята, но картините ти много по-силно разпалват чувства.

— Твоите работи не са по-малко съдържателни. Те са лишени от мелодраматизъм.

Те се погледнаха един друг и весело се разсмяха.

— Държим се като последни идиоти, не е ли така? — каза Ребека.

Сега те никога не са били по-близки един с друг. Общото вълнение, както и общата болка ги обединяваше. Кенет нито за миг не се съмняваше, че картините на Ребека ще бъдат приети, дори и заради това, че тя е дъщеря на известен художник. За неговите картини нищо не можеше да се каже.

— Трябва да прекратим тези разговори или това ще ни доведе до лудост. — Кенет се замисли. — Дай да поговорим за Грей Гаст. Твоята котка е в отлично здраве, макар че е на десет години, при всичките дванадесет.

Ребека в отговор се усмихна.

— Да, той е герой, все пак се съмнявам, че е бил щастлив, докато не го взех. А аз го имам само от две години.

Те продължаваха да водят един безцелен разговор и редът им тихо се придвижваше напред. От Кенет не убягна това, че от всеки три от четирима души получаваха отказ, и той усети как все повече се вълнуваше Ребека.

Редът им значително се придвижи напред и сега пред тях беше само един човек.

— Фредерик Маршал — назова той себе си с дрезгав глас.

Служителят започна да разглежда списъка, беззвучно движещ устните си.

— Маршал. Не — каза той накрая, гледайки към нещастника над очилата си.

Маршал със сила удари юмрук върху дланта на едната ръка.

— По дяволите тази академия! Какво тези стари глупаци разбират от истинска живопис! — с изкривено от гняв лице Маршал изскочи на улицата, яростно затръшвайки вратата.

Дойде ред на Ребека. Кенет, насърчавайки я, сложи ръка на рамото й.

— Ребека А. Ситън — едва чуто прошепна тя.

Служителят неодобрително я погледна и пръста му се плъзна по списъка.

— Ситън. „Корсар“ — да. „Преобразяване“ — да.

Лицето на Ребека пламна радостно, като пламнала свещ от огън, поднесен към нея. Тя погледна Кенет. Очите й сияеха.

Искаше да я целуне, но не посмя и само се осмели да каже:

— Прекрасно. Поздравления.

— Твой ред е — напомни Ребека, и по очите й видя как цялата трепереше от вълнение за него.

— Кимбъл — назовава себе си Кенет, престъпвайки напред.

Служителят бавно започна да разлиства страниците.

— Кимбъл. Не.

Сърцето на Кенет потъна. Това, в което се опитваше да убеди себе си, е, че картините му няма да се приемат, но да чуе отказ беше много по-болезнено. Натъжена, Ребека стисна ръката му.

— Една минута — чуха гласа на служителя. — Изглежда не съм прав. Аз се обърках с Кимроу. Как нарекохте себе си? Кимбъл?

Кенет мълчаливо кимна.

Служителят отново потъна в списъка.

— „Навара. Осми ноември хиляда осемстотин и единадесета година“ — да. „Испанска Пиета“ — да.

В порив на безумна радост, Кенет вдигна Ребека на ръце и я завъртя из залата. Ребека се засмя.

Човекът, който стоеше зад тях, погледна към тях с укор и си каза името. Кенет най-накрая пусна Ребека. Очите им се срещнаха и между тях буквално прескочи искра.

Кенет се опита да се вземе в ръце. Защо всеки път се самозабравя и губи самообладание, прегръщайки Ребека? Достатъчен му е и един случай, за който трябва да плати такава цена. Бог знае как би могло всичко да приключи, дори да не бяха сред хора.

Взимайки Ребека за ръка, Кенет я изведе на улицата.

— Ние спечелихме, Червенокоске, спечелихме!

Ребека, танцувайки, се спусна надолу по стълбите.

— Дори картините ни да висят от тавана, ние винаги можем да твърдим, че са показани в Кралската академия на изкуствата.

Кенет се усмихна на нейния порив. Днес те се чувстваха като войници, които се сражаваха рамо до рамо, и са победили.

В навечерието на откриването на изложбата в залата цареше хаос. Тук се тълпяха не само художници, които са дошли, за да довършат картините си, но също така и външни посетители, които използваха влиянието си, за да бъдат от първите посетители. Ребека, която се боеше от тълпата, не се откъсваше от Кенет. С него тя се чувстваше по-уверена.

Кенет огледа огромната зала.

— Ти ми каза, че картините ще бъдат окачени на всички стени от пода до тавана, но действителността надмина всичките ми очаквания. Аз съм направо шокиран.

— Аз също. Не пропускам нито една изложба, но за пръв път ми се налага да търся тук мои картини.

— Трябва да обходим всичко стъпка по стъпка. Нека да започнем от този ъгъл.

— Бих искала да се надявам, че те висят някъде близо до основната линия. — Забелязвайки изненадания поглед на Кенет, Ребека обясни: — Тази линия минава през средата на всяка стена, и картините, висящи на нея, са най-добре изложени за наблюдение. Обикновено тези места са предназначени за членовете на академията, но понякога там се поставят и картини на скромни художници.

Ребека взе Кенет под ръка и те минаха покрай стена, заобикаляйки художници, стоящи на стълбите и поставящи свои картини. Дебютантите за всеки случай бяха донесли със себе си необходимите принадлежности, но решиха нищо да не променят в своите произведения, разбира се, ако не видят там нещо необичайно.

— Виж! — Ребека дръпна Кенет за ръкава. — На татко картините „Ватерло“. Изглеждат страхотно!

Четири картини на сър Антъни висяха една до друга, засенчвайки всички останали. Пред тях вече се събираше тълпа на възхитени зрители.

— Сър Антъни успя да постигне целта си — каза Кенет. — Картините му ще преминават от поколение на поколение и хората никога няма да забравят Ватерло.

Ребека посочи картина, изобразяваща кървавата битка.

— Малко в ляво от центъра можеш да видиш себе си и своя полк.

— Наистина. Този сержант с белег на бузата много прилича на мен.

— След изложбата ще се превърнеш в знаменитост — отбеляза с усмивка Ребека.

Кенет се намръщи.

— Надявам се да пропусна тази горчива чаша. Сходството е едва уловимо и не всеки ще успее да се досети. Колкото до „Корсар“, прости ми, най-добре е да виси под самия таван.

— Всичко се случва — каза Ребека. — Виж, ако комисията беше от жени, те сигурно щяха да я окачат по-ниско.

Със смях и обменяйки впечатления, те продължаваха да обикалят залата да разгледат всичко. Хубави картини имаше много. От опит Ребека знаеше, че всичко наведнъж не може да се види, и че трябва да дойде още няколко пъти, за да оцени цялото това великолепие.

Те преминаха вече две стени и едва успяха да отскочат встрани от спускащата се над главите им картина, която се изплъзна от ръце на един млад човек, стоящ на стълба.

— Виж! — възкликна Кенет. — Виж тук!

Ребека погледна нагоре и видя, че всичките техни картини висяха на разделяща стената линия и бяха чудесно изложени.

— Господи — прошепна Ребека, не вярваща на очите си. — Сега кариерата ти е осигурена, Кенет. За колко би искал да продадеш картините?

— Не съм мислил за това. Всичките ми мисли бяха заети с изложбата.

— Сега можеш да помислиш. Една от целите на изложбата е да се помогне на художниците да увеличат своите произведения.

— А за колко ти би продала своите работи?

— Моите картини не се продават. И, знаеш ли, мисля да започна да приемам поръчки за портрети.

Близо до тях спря елегантна млада двойка.

— Обърни внимание на тези испански сюжети — каза мъжът на своята спътница. — Какъв реализъм! Каква сила!

Дамата сви рамене.

— По мое мнение от това болят очите. Изкуството трябва да възпява прекрасното, а не да парадира с ужасната страна на живота. — Тя посочи към картината на Ребека. — Ето тази картина е наистина красива. Погледни какъв възторг има на лицето на това момиче! Тя жертва себе си, за да спаси народа си, и го прави с радост. Изключително впечатляващо. — Дамата погледна към „Корсаря“. — Този пират има дръзко лице, но много изразително. — Младата дама замислено небрежно прокара език по пълните си устни. — Бих искала да знам кой е послужил за модел.

Ребека едва не се задави от смях и се обърна към Кенет.

— Ето че чухме вече и оценки за нашите работи — каза тя. — А ти, скъпи „корсарю“, няма да избегнеш известността.

— Трябва веднага да напусна Лондон.

Ребека отново се засмя весело.

— Смей се, смей се — каза й Кенет, — бих искал да видя теб, когато изложа своята „Лилит“. Мъжете няма да ти позволят да преминеш.

— Глупости. — Ребека закачливо запърха с мигли. — Никой няма да повярва, че такава сива мишка като мен е послужила за модел на тази демонична жена.

— Ти явно недооценяваш своите възможности, Червенокоске — каза Кенет, гледайки над главата й. — Добър ден, лорд Фрейзър.

— Добър ден — каза лорд Фрейзър, приближавайки се към тях. — Сър Антъни ми каза, че вашите и на Ребека работи са приети за изложбата.

— Да — каза Ребека. — Тези четири. На нас ни провървя, че платната са поставени на това прекрасно място.

— Нямам никакво съмнение, че това е станало не без намесата на Антъни.

Погледът на Фрейзър попадна на картината на Ребека „Преобразяване“ и лордът замръзна.

Той дълго и мълчаливо разглеждаше картината, след това се премести на другите три.

Най-дълго погледа му се задържа на картината на Кенет „Испанска Пиета“.

— Действително интересно, въпреки че аз предпочитам различни сюжети. Жалко е, че малко сте учили, Кенет. Ако ще продължавате да рисувате, съветвам ви да преминете на исторически сюжети. Вие никога няма да станете сериозен художник, докато не изучите древността и не се запознаете с „Ръководство по художествен стил“ на Рейнолдс.

Ребека не се изненада, че Фрейзър игнорира нейните картини, както и осъзнаваше отношението му към жените художници.

— Вие нещо представяте ли на изложбата тази година? — попита от любезност Кенет.

— Да. Но все още не са я закачили. Нарисувах портрет на спартанския цар Леонид, защитаващ Термопилите. Смятам, че победата на гърците над персите е имала голямо влияние за развитието на западната цивилизация.

— Съгласен съм. Сюжетът е благороден. Видях картина, подобна на това, което описвате, но не мисля, че е ваша. Не може ваша картина да поставят почти до тавана.

Фрейзър погледна в посоката, показана от Кенет, и лицето му стана мрачно.

— Това е моя картина — каза той едва чуто.

На Ребека й стана жал за Фрейзър. Видът му беше такъв, сякаш ей сега ще получи сърдечен удар.

— Трябва да са я закачили там по погрешка — намеси се тя. — Спомняте ли си, че преди няколко години същата грешка стана и с картина на баща ми?

Ребека незабележимо побутна Кенет, молейки го да й помогне.

— Колко жалко, че такива грешки се случват с картини на известни художници — каза Кенет, правилно изтълкувал намека на Ребека. — Вие сте избрали много сложна композиция, лорд Фрейзър. Може би дълго сте работили над вашата картина.

Фрейзър стана малко по-самодоволен.

— Повече от две години — каза той. — Това е една от моите най-добри картини.

— Вие незабавно трябва да поискате да я преместят на друго, достойно за вас място — със съчувствие каза Ребека.

— Да. Аз сега ще се заема. Трябва да оправим тази непростима глупост.

Без да се сбогува, Фрейзър тръгна.

— Това действително ли беше грешка?

— Като младши член на академията, той има право да иска картините му да висят „на линия“, но колегите му не прощават арогантността му и ми се струва, че един от тях е решил да уреди стари сметки с него.

— А може би колегите му не са харесали картината? — ехидно попита Кенет.

— Не бъди толкова лош. От гледна точка на техниката тя е изпълнена перфектно.

— Един път да я погледнеш и повече няма да поискаш — каза Кенет и погледът му се плъзна по платното, на което бяха изобразени голи фигури, покрити само от смокинови листа. — Освен това липсва логика. Всички войници, които съм виждал, предпочитат да се бият облечени.

— Говори по-тихо — смеейки се, помоли Ребека. — Това е класически стил на рисуване, а не съвременен реализъм.

— Дори преди два века войниците са прикривали уязвимите си места — не се отказваше Кенет.

Усмихната, Ребека взе Кенет под ръка и те продължиха обиколката си из залата. Случайно оглеждайки се, тя видя, че Фрейзър е бил само на няколко крачки от тях. Някой го е спрял и той не е отишъл по-далеч. Гърбът му беше напрегнат. Напълно възможно е да е чул коментарите на Кенет.

Ребека въздъхна. Можеше само да се надява, че той нищо не е разбрал. Всички художници, особено посредствените, са изключително уязвими хора.

Глава 26

Настъпи денят на бала в Стратмор. Ребека и Кенет пиеха чай в гостната, за да могат малко да хапнат и да издържат до вечерята.

— Днес имам намерение малко да се позабавлявам — каза Кенет, взимайки от чинията поредната сладка. — Всички вълнения са зад нас, нашите картини са приети и нищо не ни пречи да се отдадем на забавление.

— Напълно си прав — каза Ребека, наливайки чай в чашите.

Кенет пиеше чай и гледаше Ребека, отбелязвайки за себе си, че тя е така въздушна и лека като сладката в ръката му. Сега, когато не беше зает с работа, желанието да се окаже с нея в леглото стана просто непоносимо. Трябва колкото се може по-бързо да се потопи в работа, в противен случай това желание ще изпълни цялото му същество и ще го лиши от последните сили да се съпротивлява.

Тези мисли бяха прекъснати от появата на сър Антъни, облечен в елегантен вечерен костюм.

— Здравей, татко — каза Ребека. — Мислех, че вече си тръгнал.

— Джордж и Майкъл сега ще дойдат за мен, но преди това искам да ви съобщя последните новини. Ребека, днес на изложбата двама души ме попитаха дали ще се наемеш да нарисуваш техни портрети, а жени ме безпокоят да те убедя да продадеш „Корсаря“. Предложенията са много изгодни, но както разбирам, ти не се каниш да го продаваш.

— Ти си прав. Все пак колко изгодни?

— Петстотин гвинеи.

Ребека едва не изпусна чаша си.

— Това е цяло състояние!

— Да, цената е висока. А една херцогиня предлага за портрета дори хиляда гвинеи, но мисля, че тя просто се шегува.

Ребека с усмивка погледна Кенет.

— Ето че се прослави, капитане.

— Ще трябва да си пусна брада, така че никой да не ме познае — каза мрачно Кенет.

— От вашите картини също са заинтересовани, Кенет — продължи сър Антъни. — Съветвам ви да не приемате по-малко от триста лири, или още по-добре, опитайте се да получите по-висока цена.

— Смятате ли, че те струват толкова? — удиви се Кенет.

— Всяка картина струва цената си, която автора поиска за нея. Не се подценявайте. — Сър Антъни тръгна към вратата и, хващайки дръжката, добави: — Мисля, че скоро ще трябва да си потърся нов секретар.

— Може би, но е рано сега да се говори — каза Кенет, припомняйки си своето недовършено разследване.

По това време в къщата се появиха Хамптън и Фрейзър. Виждайки, че вратата на гостната е отворена, те влязоха поздравявайки се с Ребека и Кенет.

— Е, млади хора, вие надминахте себе си — каза Хамптън. — Твоите картини, Ребека, са от висша класа. — Той погледна към Кенет. — Казах ви, че рядко греша, и се радвам, че подписах с вас договор. Когато картините ви бъдат публикувани, ще ми се наложи да заема от Ребека „Корсаря“ и да го поставя на витрина. След това разпродажбата за броени минути ще приключи.

Кенет простена, а сър Антъни весело се разсмя.

— Това няма да стане, чичо Джордж — твърдо заяви Ребека.

— Жалко — каза Хамптън. — Ти ме лишаваш от брилянтна реклама.

Лорд Фрейзър с мрачен вид слушаше този весел разговор и Кенет реши, че благородния джентълмен е абсолютно лишен от чувство за хумор.

— Време е. Днес ще обядвам с Бенджамин Уест. — Сър Антъни хвърли многозначителен поглед на присъстващите. — Уест иска да говори с мен, защото иска да го сменя за поста председател на Кралската академия на изкуствата.

Настъпи дълбока тишина. Кенет видя, че Хамптън е много изненадан от новината, а Фрейзър беше просто потресен до дъното на душата си.

— Колко прекрасно! — извика Ребека и се хвърли на врата на баща си. — С подкрепата на действащия председател твоя успех при избирането ще бъде сигурен.

— Това ще бъде след няколко години. Аз харесвам Уест и се радвам да го видя в добро здраве. — Сър Антъни се усмихна. — Но ако потрябва нов председател, аз съм винаги готов да заема това място.

— Може Том Лорънс ще възрази — с подчертана небрежност каза Фрейзър, — но ако Уест е така решил, тогава всичко ще е наред.

— Антъни е най-подходящият човек — каза Хамптън, протягайки на приятеля си ръка. — Той погледна към Ребека. — Кой знае, ще дойде време и Кимбъл да оглави художествената академия. Вече се говори за това да го направят млад член на академията. При теб има изгледи да си дъщеря и жена на председатели.

Това беше само предположение, но Кенет забеляза, че Фрейзър пламна от гняв.

— Да говорите за това, след като изложих две картини е твърде рано, — каза младия художник. — Аз все още имам много да уча.

— Радвам се, че сте наясно с това, — каза рязко Фрейзър. — Би било жалко, ако главата ви се замае сега от успеха, когато вие още нищо не представлявате.

Хамптън погледна враждебно Фрейзър.

— Време е да тръгваме — каза той. — Всичко най-добро.

— Бедният Фрейзър — каза Ребека, когато вратата се затвори след господата. — На него му е непоносимо да види как изгрява звездата на някой, когато в същото време неговата собствена, но все пак скромна, залязва. — Тя изтича при Кенет танцувайки и обви ръце около врата му, като едва не счупи чашата, която той в същото време остави на масата. — Но всички останали са толкова щастливи за теб, че не мога да намеря думи.

Оставяйки чашата с чай, Кенет привлече Ребека на коленете си.

— И всичко това благодарение на тебе, скъпа. Ако не беше ти, аз никога нямаше да се реша да покажа свои картини.

Той я награди с лека целувка, която веднага се присъедини към безброй по-сериозни целувки. Ребека обви ръце около врата му, устните й се разтвориха сами. Вкусът й беше сладък от тортата. И това подпали кръвта му, от което се замая главата на Кенет.

Отмятайки глава назад, Кенет се опита да спре.

— Не трябва да се целуваме в гостната — каза той. — Могат да ни видят.

Той забеляза несигурността в очите на Ребека, която бързо отстъпи място на страстта.

— Прав си — каза тя. — Моето ателие е много повече подходящо за това. — Ребека потупа Кенет по бузата. — Лавиния каза, че „Корсар“ е мечтата на всяка жена. Всяка би искала да има такъв любовник — упорит, опасен, изпълнен със страст.

Кенет тежко дишаше. Той помогна на Ребека да стъпи и се изправи.

— Лавиния има твърде голямо въображение — каза той.

— Напротив, тя вижда направо през хората. — Ребека се приближи към Кенет, така че нейните гърди докоснаха неговите. — Лавиния каза, че портретът отразява моето отношение към теб и тя не греши.

Кенет замръзна на място.

— А какъв ме виждаш ти?

— Мрачен. — Ребека обхвана врата на Кенет с ръце, галейки го, изтегляйки косата му зад тила, гърдите й се притиснаха още по-близо до него. — Опасен. — Изправяйки се на пръсти, тя нежно го захапа за ухото.

Сърцето на Кенет беше готово да изскочи. Желанието го преизпълни. Тялото му се изпълни с копнеж, а слабините му се напрегнаха.

— Неотразим — продължи Ребека, търсейки неговите устни с устни.

Поемайки си дълбоко дъх, Кенет я привлече към себе си, неспособен дълго да й се съпротивлява. Тя беше като стипчиво вино, вълнуващо кръвта и едновременно умиротворява изстрадалата му душа и плът. Неговата Лилит, полубогиня, излъчваше страст. Ръцете от само себе си се плъзнаха надолу по гърба й, улавяйки гъвкавото й дупе. С всяка част от тялото си чувстваше меката и податлива женска плът.

Той едва се сдържаше, когато още не познаваше тяло й; а сега, когато го изучи до най-малките детайли да удържа желанието в себе си беше непоносимо. Споменът за това му причиняваше физическа болка. Той искаше да гледа нейното нежно тяло отново и отново. Той я искаше с нежност, искаше да доведе себе си и нея до лудост. Искаше да се потопи в това гъвкаво тяло. Искаше да види как очите й проблясваха от страст, как се потушава тази жажда и утолява.

Не!

— Лилит, ти си истински дявол. Ти открадна душата ми и ме опустоши. — Кенет със съжаление пусна Ребека от обятията си. — Колко пъти ще повтаряме една и съща грешка? Трябва да сме глупави, за да я повторим отново.

— Не виждам нищо глупаво в това да желаеш и да обичаш. — Ребека издърпа лентата, и косите от разкошен златист дъжд се посипаха по раменете й. — Ти вече не си просто секретар на баща ми. Ти си виконт и признат художник.

— Ние вече се движихме по ръба на бръснача, изкушавайки съдбата. Неразумно е да се държим така безразсъдно. Готов съм да се закълна, че не съм в състояние да спра. — Той погали Ребека по бузата. — Ти ме опияняваш.

Ребека хвана ръката му и я сложи на гърдите си, без да сваля от него трескаво блестящи очи. Кенет замръзна, без да е в състояние да отдръпне ръката си.

— Не е нужно да се притесняваш за нищо. Лавиния ме научи как да се предпазвам. — Ребека леко се изчерви, но не отмести поглед. — В ателието има всичко, което е необходимо, за да защитим нашата връзка.

Последният бастион на Кенет се срути като къщичка от карти. Защо те трябва да се отказват от взаимния си страстен копнеж? Задължението му към по-малката му сестра е изпълнено, случая с Боудън е пред приключване, и той е почти уверен, че сър Антъни е невинен за смъртта на жена си. След няколко седмици, а може би дни, той отново ще принадлежи на себе си. Получените бижута ще го спасят от банкрут независимо от това, дали Боудън ще върне ипотеката или не. Въпреки оставащите дългове, той скоро ще стане лорд Кимбъл, собственик на Сатертън в пълния смисъл на думата.

Когато това стане, той най-накрая може да каже… С една дума той ще бъде в състояние да говори открито за брак, ако, разбира се, Ребека промени своето мнение за брака.

А сега… сега и двамата горят в огъня от страстта, и има само един начин да загасят този огън.

Но този път той ще се постарае да не мисли само за себе си. Тя знае как да се раздава, той трябва да я научи как да получава. Кенет взе в длани лицето на Ребека.

— Ако корсарят е желан любовник, то ти си желаната любовница. Страстна. Открита. Безумно привлекателна. — Той целуна Ребека и целувките му бяха горещи, идващи от сърцето му. — Подготви се, Лилит. Нямам повече сили да ти устоя.

— Добре — каза тя. — Ще се видим в ателието.

Те поотделно излязоха от стаята, но всеки, който би ги видял, веднага би се досетил за техните намерения. Разпуснатите й коси и зачервено лице говореха сами за себе си. По лицето на Кенет също всичко лесно може да се разбере. За щастие не срещнаха никого. Кенет отиде направо в ателието. Той разпали огъня в камината, постели наблизо килим, планирайки тук да бъде с Ребека, за да завладее всяка клетка от нейното божествено тяло.

Свали обувките си, сакото, вратовръзката, тогава влезе Ребека. Той веднага я притисна в прегръдките си и я целуна.

Ребека свали ризата от раменете му и сложи прохладните си длани върху неговите тежко повдигащи се гърди.

— Толкова отдавна исках да направя това — прошепна тя.

— Аз също. Само Бог знае колко страстно те желая.

С прибързана тромавост Кенет разкопча копчетата на роклята на Ребека. Корсажът на роклята падна, разголвайки твърдите й гърди. Както и очакваше, под роклята тя нямаше нищо. Тя беше невинно безсрамна. Навеждайки се, Кенет взе в уста зърното й. То беше като розова пъпка, готова да се отвори към слънцето.

Ребека изстена и обви с ръце врата му. Галейки с устни гърдите й, Кенет повдигна подгъва на роклята и започна да гали краката й. Ръката му се докосна до съкровеното място на нейната женственост и по него премина тръпка.

Кенет искаше да удави в нежност Ребека, да я направи безметежна и спокойна и потопи пръста си дълбоко в нейното тяло.

— Да, да — изстена Ребека и се разтопи в неговите силни ръце.

Кенет се изправи и издърпа роклята над главата й. Ребека го погледна с очи, пълни със страст.

— Искам ти също да се съблечеш — каза тя.

Кенет стана, махайки от себе си дрехите. Той така бързаше, че копчетата се разлетяха и падаха на пода. Горещият му поглед го правеше да заприлича на „Корсаря“ — мечта за всяка жена.

— Твоето тяло е толкова красиво — каза Ребека, — че се раздвоявам между желанията си да те галя и рисувам.

— Рисуването може да почака. — Кенет грабна в ръцете си Ребека и зарови лицето си в шията й. — Имаме по-важни неща за вършене.

Ребека започна леко да хапе ухото на Кенет. Той изстена, чувствайки как в тялото му се напряга всеки мускул. Заставайки на коляно, той сложи Ребека на килима пред камината. Тя самата беше като огън, толкова близка и така желана. Той легна до нея и започна да покрива тялото й с безкрайни целувки.

Ребека се извиваше под ласките му, трепереща от желание.

— Моля те, Кенет — прошепна тя, — вземи ме.

Ръцете й галеха плътта му, разпалвайки огън по цялото тяло. Неспособен да понесе да издържи, той разтвори краката й и проникна в топлата й влага. Забравяйки за всичко друго, той се остави на властта на ритъма на движенията, желаейки само едно — да утоли мъчителната жажда. Ребека му помогна, опитвайки се да влезе в ритъм, галейки го, целувайки го. Вълна от страст ги покри, заливайки, отнасяйки ги, докато не ги изведе до желания бряг — вулкан от блаженство. Сега те се сливаха в едно и душа и тяло.

Конвулсиите, разтърсващи телата им, постепенно стихнаха, а с това се връщаше и съзнанието. Кенет пое дълбоко дъх и легна на една страна, силно притискайки до себе си Ребека. Откъде толкова много страст в нейното малко, крехко тяло? Как божествено тя можеше да го доведе до пълно безумие?

В стаята можеше да се чуе само тиктакането на часовник, пропукването на дърво в камината, както и учестеното дишане на влюбените. Кенет положи ръка в нейната прекрасна коса. Лилит. Червенокоска. Ребека. В нея необяснимо обединяваше всичко: добротата и яростта, подигравката и нежността.

Оставаше само да се моли на бога, че с течение на времето тя ще принадлежи само на него, защото той никога няма да може да се раздели с нея.

Ребека заспа в обятията на Кенет. Голямото доверие е труден избор. Кенет се чувстваше щастлив, но времето минаваше и той се размърда. Ребека отвори очи.

— Непременно ли трябва да отидем на бала? — попита тя.

— Страхувам се, че да. — Кенет нежно я погали по гърба. — Подозирам, че Стратмор е именно човека, който е организирал кражбата на семейните бижута, и трябва да му благодаря, дори и той да не си признава.

— Тогава трябва да отидеш. — Ребека се повдигна на лакти и започна да разглежда Кенет. Нейният корсар. В него беше всичко това, за което говореше Лавиния, и дори повече. — Въпреки участието ти в кървавите битки, ти почти нямаш белези по тялото.

— Провървя ми: Никога не съм бил раняван. Ако това се беше случило, сега нямаше да съм с теб. Всяко сериозно раняване завършва със смърт или ампутация. — Кенет се усмихна. — С изключение на Майкъл: той е омагьосан.

Ребека седна и прокара длани по гърба на Кенет.

— Чувствам тук някакви белези. Ти не спомена ли, че си бил бит.

Кенет кимна.

— Войниците често ги наказват с камшик за различни нарушения. В моя случай беше дързост. Бях осъден на сто удара с камшик.

— Беше ли виновен?

— Напълно. Макар че бях вербуван на военна служба, аз бях високомерен и се гордеех със своя благороден произход. Нарекох офицера задник. Той или не знаеше, че съм бъдещ виконт, или предпочете да се преструва, че няма никаква представа, но така или иначе беше заповядал да бъда бит. Бях привързан към две кръстосани копия и едва не ми съдраха кожата от гърба. — Кенет малко се замисли. — Ще направя серия от рисунки за Джордж Хамптън. — Боя беше съпроводен от удари на барабан и всеки удар се отбелязваше с удар по барабана.

Въображението на Ребека й помогна ясно да си представи тази картина.

— Можело е да те съсипят до смърт — каза Ребека.

— Това не би могло да се случи. По време на наказание винаги има полкови лекар и той знае кога трябва да се спре. Когато клетникът идва на себе си, лекаря му оказва необходимата помощ.

— Какъв варварски обичай!

— Може би, но много ефективен. — На устните на Кенет се появи лека усмивка. — Разбрах, че произходът има значение само в обществото. Извън него е гола фраза. Осъзнавайки това, аз станах образцов войник.

Ребека погледна твърдия профил на Кенет и си помисли за това, че именно неговия жизнен опит го правеше различен от другите мъже, които тя познаваше. Той е успял да се раздели със своите привилегии и да възпита в себе си твърда и силна воля. Преминал през всички изпитания, през всички превратности на съдбата и все още е запазил чувството си за красота. Именно с този опит той сигурно ще стане велик художник. Същият опит ще го направи ненадминат любовник. За да се разбере това, не е нужен голям интелект.

— И когато стана офицер, ти също ли си заповядвал да се бият войници?

— Ако е било необходимо. Когато имаш работа с трудни хора, се налага да взимаш строги мерки. — Кенет леко скочи на крака. — Време е да се върнем към светските задължения, Червенокоске.

Проявявайки повече интерес към голото му тяло, отколкото към думите му, Ребека взе албум и въглен молив и започна да скицира.

— Трябва да те нарисувам като Херкулес. Перфектно телосложение и мускули, достойни за четката на един художник. Трябва да попитам чичо Джордж дали няма да иска от мен серия от рисунки на голо мъжко тяло.

— Само се опитай да го направиш и на следващата изложба ще се появи портрета на Лилит.

— Нито един джентълмен не би си позволил да сложи такъв портрет.

— Къде виждаш джентълмен? Ти искаше пират и сега го имаш. Опасен корсар, съблазняващ невинни момичета.

— Тогава няма за какво да се притеснявам — засмя се Ребека.

— Никой няма да избяга от ненаситните ръце на опасния корсар! — извика Кенет и се хвърли към Ребека.

Тя рязко се дръпна, опитвайки се да се измъкне от него, но без успех. Кенет издърпа от нея албума и го хвърли на килима, покривайки с целувки цялото й тяло.

— Никой няма да избяга и от Лилит, и от острите й нокти — каза Ребека, драскайки рамото му, галейки най-интимните части на неговото тяло.

Тя се оказа усърдна ученичка. Кенет изстена, взе я на ръце и я пренесе на килима. Разделяйки с коляно краката й, той със силен тласък влезе в нея.

Смеейки се, те се гледаха един друг в очите. Сърцето й запя. Преди това тя нямаше представа, че може да се прави любов безгрижно. Беше щастлива и видя щастието в очите на любимия.

Движенията му стана по-бавни и Ребека мечтаеше това никога да не свършва, те никога да не излязат от тази стая и да не видят полуделия свят около тях.

Но колкото и да не й се искаше, тя ясно разбираше, че това никога няма да се случи.

Глава 27

Независимо от продължителните любовни игри, Кенет и Ребека пристигнаха навреме за бала. Ребека се държеше твърде скромно, всеки, който не я познаваше, можеше да я вземе едва ли не за незабележима, без собствено мнение, но Кенет, който я познаваше добре, такова поведение му изглеждаше странно.

Когато се отправиха към залата за танци, Ребека неочаквано обърна глава и погледна Кенет в очите. Погледите им се срещнаха. В него се появи невероятно усещане за близост, сякаш бяха едно цяло.

— За какво мислиш? — попита Ребека с плаха усмивка.

В залата имаше невероятен шум и Кенет можеше да говори достатъчно силно, без да се страхува да бъде чут.

— Мисля за твоята способност от гола богиня да се превръщаш бързо в скромна елегантна дама. В мен има изгарящо желание да те отвлека в някоя празна стая и да правя любов с теб. Колко хубаво би било да прекарам с теб цяла нощ!

Бузите на Ребека се изчервиха.

— Смяташ ли да осъществиш желанията си?

— Уви. Но се каня да танцувам с теб цяла вечер.

Засвириха валс и Кенет покани Ребека. О, те скоро няма да могат да правят любов, така че валсът не е най-лошият избор.

Танцът приключи и те се разходиха из залата, поздравявайки приятели. Но този път Ребека се държеше по-свободно, отколкото на първия бал, и мъжете с готовност я канеха на танци, движени от собствено желание, а не по молба на Майкъл.

Ребека беше обкръжена от приятели и Кенет реши временно да я остави, за да поговори с домакина, лорд Стратмор. След обмяната на любезности, Кенет спомена между другото за чудотворната промяна в поведението на мащехата си, връщайки семейните бижута, и изказа искрената си признателност към онзи, който го е направил. В отговор Стратмор само се усмихна, но по загадъчния блясък в очите му Кенет разбра, че в този случай е взел пряко участие.

Реши при първа възможност да се отблагодари на лорд Стратмор, Кенет в прекрасно разположение на духа мина през залата, спирайки се да побъбри с приятели и танцувайки с дами, на които не можеше да откаже. Той знаеше, че Ребека го чака и все още има време да потанцува с нея преди вечерята. Повече от веднъж я видя сред танцуващите и с удоволствие отбелязваше, че това е успех. Но последния танц ще бъде негов и той няма да допусне да го прередят. Все пак дяволски му провървя, той, а не друг я държеше в обятията си.

Когато видя сред гостите Майкъл Кениън, Кенет отиде да го поздрави.

— Днес с Катрин бяхме на изложбата и видяхме твои картини. Ти си направил значителен напредък, откакто ни нарисува портрети с Луи Ленивия. Надявам се, че не си продал своите картини? Какво, ако ти предложа хиляда гвинеи за тях? Какво ще кажеш?

Кенет буквално онемя.

— Откога започна да се занимаваш с благотворителност?

— Аз предвиждах какво ще кажеш — спокойно каза Майкъл, — но ти дълбоко се заблуждаваш. Аз мисля за своите наследници, които ще ми благодарят, затова че съм спечелил ранен Уайлдинг. Цената, която предлагам, с годините ще се увеличи няколко пъти.

Кенет смутено се усмихна, не знаейки как да постъпи.

— Сигурен ли си, че искаш да ги купиш?

— Ние с Катрин също бяхме в Испания. На нас тези картини говорят много.

— Тогава считай, че са твои — каза Кенет, разтърсвайки ръката на Майкъл. — Освен това ще имам възможност от време на време да ги виждам.

— Много се надявам. Отивам да зарадвам Катрин. Тя много се страхуваше, че картините може да са продадени.

Кимайки на приятеля си, Майкъл отиде да потърси съпругата си.

Доволен, Кенет се канеше да потърси с поглед Ребека, но след това очите му срещнаха погледа на Боудън.

Мъж със среден ръст и елегантна фигура, Боудън изглеждаше внушително. Очите му мятаха мълнии.

— Надявах се да ви срещна тук, Кимбъл — гракна той. — Вие избягвате да се срещнете с мен и не отговаряте на писмата ми, така че не можете да се измъкнете от разговор за една минута.

Кенет се намръщи, сякаш от болка. Той всъщност забрави за завръщането на Боудън в Лондон. Последните две седмици мислеше само за своите картини и Ребека.

— Моля да ме извините — каза той, — но аз не съм избягвал да се срещна с вас. В действителност бях много зает. Съгласен съм, че трябва да поговорим. Къде и кога ще ви бъде удобно?

— Разговорът ни трябва да се проведе веднага — процеди през зъби Боудън. — Ако трябва, точно в средата на тази зала.

Боудън беше готов да се взриви всеки момент и Кенет разбираше разгневения лорд. Той се чувстваше виновен. За щастие, Ребека танцуваше и не ги виждаше.

— Мисля, че е най-добре да се уединим. Нека да потърсим една празна стая.

Боудън с мрачен израз на лицето кимна и те си пробиха път през веселата тълпа от гости. Кенет трескаво търсеше аргументи в своя защита, но за късмет не намираше нищо подходящо, което можеше да удовлетвори гневния джентълмен.

Контрабасът свърши, Ребека благодари на партньора си и започна да търси Кенет, с когото трябваше да танцува следващия танц. За своя изненада го видя да излиза от залата, придружен от един господин, чийто външен вид болезнено й беше познат. Размахвайки ветрилото, което й подари Кенет, Ребека побърза след мъжете. Това ветрило с рижаво котенце й беше по-скъпо, отколкото пръстена от семейните бижута на Уайлдинг: пръстенът ще трябва да го върне, а ветрилото ще й остане завинаги.

Ребека успя да се измъкне от залата точно на време, за да успее да види, как мъжете се скриха зад врата в края на коридора. Привлечена от любопитство, тя ги последва. Тихо отвори вратата и влезе в стаята, която се оказа библиотека. Тясното продълговато помещение беше разделено на две части от сводести арки. Тази част на стаята, където тя беше, оставаше в сянка, другата беше осветена от слаби лампи и огън, горящ в камината. Оттам идваше звука на мъжки гласове.

Ребека спря нерешително. Може би делата на Кенет да го довели тук и той ще договаря продажбата на картините му. Намесата й ще бъде неуместна. Тя се опита да си тръгне незабелязано, за да го чака в залата.

Ребека хвана дръжката на вратата, но в същото време се разнесе рязък, неприятен глас.

— Бъдете проклет, Кимбъл! Наех ви, за да разкриете престъпление, извършено от Антъни, а не затова да се ожените за неговата дъщеря. Иска ви се да сложите ръка на нейното състояние?

Ребека замръзна на място. Това не може да бъде. Напротив, тя нещо не разбираше. Подслушвайки, тя направи крачка напред.

— Нашият годеж е въпрос на случайност и няма никакво отношение с историята със сър Антъни. — Това беше гласът на Кенет.

Да, годежът беше само прикритие, но те станаха любовници. Как Кенет може да говори така за нея? Ребека се приближи безшумно и, скривайки се зад арката, започна да подслушва, стараейки се да не пропусне нито една дума.

— Тогава вие играете двойна игра — с язвителен тон отвърна непознатия. — Връщайки се в Лондон, научих от жена ми, че сте сгоден за моята племенница. Направих няколко запитвания. Не е необходимо да имаш голям ум, за да се досетя, че сте се наговорили с Лавиния Клекстън и умишлено сте устроили сцена, пагубна за клетата. Както и че тя е наследница на не малкото състояние на Елен. Как не помислих, че презряната наследница ще е вкусна хапка за вас!

— Лорд Боудън, моля, не обиждате лейди Клекстън и мис Ситън. Аз няма да го позволя. Освен това вие виждате заговор там, където няма. Още веднъж ви повтарям, че моите отношения с мис Ситън не се влияят на разследването.

Боудън? Нима Кенет по някакъв начин е свързан с брата на баща й? И защо чичо й след толкова години на отчуждение, изведнъж решава да се занимава с някакво разследване? Той, навярно се е побъркал.

Кенет — инструмент в ръцете на побъркан. Нима е възможно? Потресена до дъното на душата си, Ребека притисна пламналите си бузи към студената стена.

— Е, какви са успехите в разследването на случая, ако имате нещо друго в главата ви, освен ухажване?

— Резултатът не оправда вашите очаквания. Аз ще ви изпратя доклад, но още сега мога да кажа, че всеки, с когото говорих, не вижда никакво престъпление в този мистериозен случай. Може би ще мога да разбера повече, когато всички се преместим в Езерния край, но засега нищо не мога да ви обещая.

— Доказателства трябва да има, Кимбъл! — извика Боудън. — И вие трябва да ги намерите.

Чуха се леки стъпки, явно не принадлежаха на Кенет. Вратата се отвори и затвори шумно. Ребека затвори очи, опитвайки се да разбере, какво разследване може да разследва Кенет в дома им. Напълно немислимо е да се предполага, че баща й е престъпник. Той е известен художник, богат човек, а не някакъв крадец или разбойник. Не е чудно, че Кенет не е намерил следи от престъпление.

Но това не омаловажава вината на Кенет. Той беше посрещнат с доверие чрез измама. Сега разбираше, защо той не искаше да назове приятеля, който му е казал, че на баща й е нужен секретар. И баща й беше толкова доверчив, че не си направи труда да разбере самоличността на мъж, появил се от улицата, повери му всичките си дела и подаде ръка на непознат да поеме юздите на домакинството.

Ребека внезапно си спомни първото си впечатление от Кенет. Груб, невъзпитан — истински пират. Не е изненадващо, че той не прилича на секретар. Той е просто шпионин. Колко пъти той й задаваше насочващи въпроси и тя винаги отговаряше на тях. Само при мисълта, че той я е използвал, за да събере информация срещу баща й, на Ребека й ставаше болно.

Притискаше ръката на сърцето, за да облекчи непоносимата болка, Ребека се облегна на стената.

Отчаяната болка се замени от силен гняв и Ребека излезе от своето скривалище. Кенет стоеше до камината, гледаше догарящата жар. Нейният корсар. Така силен и желан. А тя го смяташе за герой.

Тя просто е най-голямата глупачка от всички, взети заедно!

— Аз те презирам! — извика Ребека. Кенет трепна и я погледна. Лицето й беше бяло.

— Чула си разговора ни?

— Да. Чух го. Ако бях мъж, бих те убила. Ще изгоря твоя портрет и ще кажа на баща си, че неговия любим секретар го е шпионирал… и мен също.

— Ребека…

Протягайки ръце, Кенет пристъпи към нея.

Ребека внезапно осъзна ясно, че ако той я докосне, тя ще се разтопи в ръцете му и най-вероятно ще повярва на всяка лъжа, която той ще измисли за свое оправдание.

— Не ме докосвай! — извика тя. — Аз не искам повече да те видя!

Тя се обърна и избяга от стаята от страх, че той ще я настигне и ще я вземе в обятията си. Кенет извика нещо след нея, но тя не го слушаше. Искаше по-скоро да се махне от тази къща.

Не желаейки да привлича вниманието на гостите, Ребека забави крачка с безизразно лице. Тя с усилие си проби път през елегантната, парфюмирана тълпа гости, които идваха насреща й, отправили се на вечеря; приятели я поздравиха, но тя си направи вид, че не ги чува. В края на краищата те са приятели на Кенет и те за нея са без значение. Искаше да възстанови репутацията й в очите на висшето общество. Въпросът беше защо? За да има достойна жена? Дяволите да ги вземат всичките! В нея няма ни най-малко желание да се появява в това общество.

Вече във фоайето, Ребека си спомни, че каретата ще дойде за тях в полунощ, а тя няма пари да наеме екипаж. Ще се наложи да се прибере пеша. Домът й не е толкова далеч оттук, а Мейфеър е безопасен район.

Ребека си спомни, че остави шала си в залата, но, оглеждайки се, видя Кенет, пробиващ си път през тълпата. Обхвана я тревога и моментално забрави за шала, бързайки към изхода. Портиерът отвори пред нея вратата.

— Този човек ме преследва — каза тя на портиера, сочейки към Кенет. — Опитайте се да го задържите.

— Да, госпожице — с поклон отговори портиера.

Въпреки че портиерът бе здрав мъж, Ребека се съмняваше, че би могъл дълго да задържи Кенет, но тя ще успее да спечели няколко минути.

Вдигайки полата си, Ребека побягна по стълбите. Вдясно стоеше редица от карети, а до тях отдалечен бърбореше кочияша, затова Ребека зави наляво и се затича по улицата, не обръщайки внимание на любопитните погледи на редките минувачи.

Направи завой, кратка улица, отново завой, отново улица. Ребека побягна, без да се оглежда, обръщайки се всеки път, когато тръгне по нова улица. Накрая се умори и спря. Стискайки с ръка чугунена ограда, тя застана, поемайки си дъх. Студеният нощен въздух охлади откритата й шия и рамене.

Напразно избяга от Кенет. Не трябваше да избягва разговора с него, а по-скоро да изясни всичко. Но какъв е смисълът: той има невероятна способност да убеждава в това, че бялото е черно, и обратно. Може би трябва да се върне в балната зала и да помоли някой приятел да я заведе вкъщи? Но кого може да помоли за такава любезност? Всички те са приятели на Кенет, а самата тя няма никакви приятели.

Тогава Ребека си спомни за Майкъл и Катрин и съжали, че заедно с Кенет тя загуби и тях.

Не, никой не ми е нужен, помисли си гневно тя. По-добре е да съм сама.

Но как ще се справи със спомените? Как ще може да работи в ателието си и да не мисли за Кенет? Ето лениво облегнал се на дивана и й позира за портрета. Тук той приготвя чай и те забавно си говорят. Само преди няколко часа те се любиха пред камината и за него тя беше най-желаната жена на света.

Боже, как по-рано не се сети, че той просто я използва? Защо той да не вземе това, което е лошо? Боудън е напълно прав, той е обикновен ловец, авантюрист. Приспа нейната бдителност, принуди я да повярва, че парите й не го интересуват. Тя никога няма да се отърве от проклетата си наивност!

Най-различни предположения се рояха в главата на Ребека и бедното й сърце се разкъсваше. Трябва да бърза към дома, в противен случай ще полудее. Но къде е тя, дявол да го вземе? През нощта всичко изглежда различно, а освен това, бягайки от къщата на Стратмор, тя не се опитваше да запомни пътя. Улиците ставаха все по-тесни и тъмни. Тя трябва да се е затичала към крайните части и сега се загуби.

Ребека се опита да прочете името на улицата, но то нищо не й говореше. Още повече се разтревожи, тя спря да реши накъде е по-добре да тръгне. Улицата отпред беше мрачна и пуста, да тръгне в тази посока ставаше опасно.

Ребека погледна назад и видя, че към нея с бавна походка се приближават няколко мъже. Съдейки по нестройните гласове, всички те бяха пияни. Ребека се обърна и бързо тръгна надолу по улицата, внезапно си спомни, че тя е с вечерна рокля и с бижута на мъртвата си майка. Ръката й неволно докосна опаловата огърлица, прикривайки я.

Отзад се разнесе дрезгав мъжки глас:

— Ей, кукло! Закъде си се разбързала? Не ти е нужно да ходиш в Ковънт Гардън, за да си хванеш клиент. Ние тук сме трима.

С биещо сърце Ребека ускори крачка. Нима никой няма да й се притече на помощ? Нима през нощта по улиците има само скитници? Ребека се притисна към стената на една къща с надеждата, че пияниците няма да я забележат.

Стъпките се приближаваха. Внезапно силна мъжка ръка я хвана за рамото… Скитникът беше силен, с лице, обрасло с гъста брада, и от него се носеше отвратителна миризма.

— А ти си хубавичка — каза той, взирайки се в нейното деколте. — Всеки от нас ще ти плати по гвинея. Мисля, че е прилична цена.

— Вие ме бъркате с някого — хладно каза Ребека, опитвайки се да не покаже страха си. — Аз не съм от този тип жени.

Мъжът, който я държеше, се поколеба, но неговите приятели се изсмяха шумно и пристъпиха напред.

— Няма защо да си така докачлива — каза той. — Както казваше моята гувернантка, ако жена ходи нощно време по улиците, и дори облечена като проститутка, значи си е проститутка.

Окуражен от това наблюдение, мъчителят й силно я сграбчи за рамото и се опита да я хване за гърдите. Неговата мокра уста се впи в устните й. Губейки съзнание от отвращение, Ребека отблъскваше големите му ръце, но силите бяха неравностойни. Извън себе си от ужас, Ребека заби ноктите си в отвратителната му физиономия. Скитникът изкрещя от болка и отметна глава назад.

— Ах ти, малка кучко! Сега ще те научи на добри маниери!

Той я притисна с една ръка към стената, а с втората разкъса деколтето на роклята. Ребека се опита да изкрещи, но той я издърпа към себе си, така че лицето й беше затиснато от неговия плащ. Страх, който тя не беше изпитвала никога през живота си, я обхвана. Тя, дъщеря на известен художник, сега ще бъде изнасилена от тези копелета, и никой няма да може да й помогне.

Внезапно ръката, която я държеше, се разхлаби, отвратителната физиономия изчезна някъде и тя можеше свободно да си поеме въздух. Ребека се притисна към стената, гледайки, как отвратителното тяло пада на земята. От тъмнината на нощта се появи познатата фигура на Кенет.

— Махайте се от тук по-живо, по-здраво — заповяда той на безделниците, втурнали се да помагат на пияния си приятел.

Кенет с едва уловимо движение нанесе удар в челюстта на единия негодник, а вторият свали с удар с крак. Първият изригна проклятия, втурна се в атака, но Кенет успя с удар да разбие носа на злодея. Негодникът се олюля, забърсвайки кръвта от ръкава.

— Трябва по-скоро да се махаме, докато те не са извадили нож или пистолет — каза той на Ребека.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Ребека, трепереща като лист, — но аз все пак те презирам.

— Ясно. — Кенет покри раменете на Ребека с фрака и, хващайки я за ръка, се затичаха надолу по улицата. — Тук на ъгъла на „Оксфорд стрийт“ ще можем да вземем карета.

— Вероятно е хубаво да се знае, че на света има по-лоши хора от теб — през стиснати зъби промърмори Ребека.

— Разбира се — спокойно отговори Кенет. — Сега ти по трудния начин разбра какво означава да си жертва.

Кенет почти беше прав и това ядоса още повече Ребека. Искаше да махне от себе си неговия фрак, но й беше студено. Тя още по-плътно се загърна в него, с наслада вдъхвайки мириса, станал така близък. И все пак, тя не можеше напълно да се откаже от него. Той, враг на баща й, дълбоко проникна в душата й и я направи уязвима.

Висока цена ще трябва да плати за своята слабост.

Нито Ребека, нито Кенет проговориха, докато той търсеше карета и даваше нареждане къде да ги закарат. Неговият профил беше като изсечен от ледени блокове. В каретата той седна по-далече от нея.

Благодаря ти, господи, че я намерих, преди да е случило непоправимото. Да, но ако не бях аз, с нея не би се случило нищо подобно. За всичко съм виновен само аз.

Така мислеше Кенет, докато гледаше пустите улици през прозореца на каретата. Той знаеше, че рано или късно това ще се случи. Колко глупаво беше да се надява, че тайната му никога няма да се разкрие. На него всичко в живота му се отдаваше с много труд и сега за няколко минути унищожи щастието си.

Кенет се опита да си припомни това, което си говореха с Боудън, и стигна до заключението, че е било казано достатъчно, така че да погуби себе си завинаги в очите на Ребека.

Каретата се спря пред дома на Ситън. Кенет плати на кочияша и пое нагоре по стълбите след Ребека, която с малкото останали й сили почука на вратата.

— Сега, събирайте си вещите и се махайте от нашия дом — през зъби изсъска тя. — Ако не се махнете в близкия четвърт час, ще заповядам на слугите да ви изхвърлят.

— Никой от прислугата няма да се осмели на това — спокойно каза Кенет. — Освен това те се подчиняват само на моите заповеди. Трябва ли да се нарушава установения ред?

В един момент на Кенет му се стори, че Ребека ще го удари.

— Бях нает от вашия баща и той трябва да реши кога да ме уволни — продължи той. — Признавам вината си, и ако той ми заповяда да се махна, ще си отида, но първо трябва да поговоря с теб.

Ребека нямаше време да отговори, когато вратата се отвори и на прага се появи икономът.

— Баща ми вкъщи ли е, Минтън? — попита Ребека. Тя спокойно влезе в къщата, сякаш скъсаната рокля и наметнатия на раменете й фрак бяха за нея нормалното й облекло.

— Той още не се е върнал, мис Ребека.

Очите на иконома се отвориха широко от изумление, но добре обучения слуга не зададе нито един въпрос.

С изправен като пръчка гръб Ребека се изкачи по стълбите. Кенет я последва.

— Елате във вашето ателие и там да поговорим — предложи той.

— Не! — Ребека дръпна фрака и го хвърли към Кенет.

Кенет машинално го хвана. Хващайки с лявата ръка ръкавицата, Ребека извади от пръста пръстена и го подхвърли на Кенет, който го хвана от чиста случайност.

— Изборът е ваш, моето ателие или вашето, но трябва да поговорим — каза той.

Познавайки неговата упоритост, Ребека тръгна към своето ателие. Докато Кенет разпалваше огъня в камината, тя запали лампите. Той не мислеше предварително какво да каже, защото добре знаеше, че трябва да каже само истината.

Огънят в камината се разгоря и Кенет се изправи. Ребека се уви в шал и изглеждаше като малко ядосано дете.

— Нищо няма да оправдае вашата постъпка — каза тя с презрение.

— Може би, но аз все пак ще опитам. Моля те да ми повярваш, че обстоятелствата ме принудиха да приема предложението на лорд Боудън. Аз нямах избор, или да го направя, или да обявя пълен банкрут. На мен самия ми беше противна мисълта да шпионирам твоя баща и с всеки ден ставаше все по-трудно да крия своята измама. Мразя лъжата.

— Ето защо ме съблазнихте. Всичко заради това, че ненавиждате лъжата.

— Аз ви съблазних? — Лицето на Кенет изрази истинска изненада. — Опитай се да си спомниш какво се случи.

Ребека се изчерви.

— Е, добре, аз ви съблазних, но нито един почтен човек не би направил това, знаейки с каква цел е дошъл в един чужд дом.

— Повтарях си го ден след ден, но нищо не можех да направя със себе си, Ребека.

— Колко убедително! Вие можехте да живеете с вашите лъжи в продължение на седмици и нямахте сили да устоите на чара на една стара мома.

— Боудън каза нещо за вашата възраст, но за мен сте най-прекрасната жена на света. И най-желаната.

На Кенет отново му се стори, че Ребека ще го удари.

— Не се опитвайте да ме ласкаете — каза тя. — Вие добре си давахте сметка за своите постъпки. Защо да не получите за жена богата наследница?

За Кенет беше достатъчно. Той сграбчи Ребека за раменете и впи устни в дълга целувка. Тя яростно се съпротивляваше, но скоро страстта победи гнева и устните й се разделиха в своята безпомощност.

Тялото на Ребека се отпусна и на Кенет му оставаше само да я отнесе на дивана и да утоли своята страст. Може би тогава между тях ще има разбирателство? Но това е лудост! Възможно е тялото на Ребека да не се съпротивлява, но в душата си тя ще го презре, и ако сега я вземе на сила, то тя никога няма да му прости тази подлост.

Разтваряйки ръцете си, Кенет пусна Ребека.

— Вие все още ли мислите, че умът може да властва над тялото? — попита той.

Притискайки ръка към устните си, Ребека с разширени от ужас очи погледна Кенет.

— Вашият е взет, капитане — каза тя. Приближавайки към камината, Ребека плътно се загърна в шала и се отпусна в креслото. — Какво, по дяволите, разследвате? Баща ми не е престъпник. Той има достатъчно пари, за да не ги краде.

И така, тя нищо не разбираше. Опитвайки се да бъде търпелив, Кенет проговори:

— Боудън заяви, че баща ви е убил вашата майка.

Ребека отвори уста от удивление.

— Това е безумие. Боудън, навярно, се е побъркал или вие с него сте се наговорили. Най-вероятно и двете.

Кенет започна търпеливо да обяснява на какво се основава техния договор, и какво го е накарало да поеме разследването.

— Вие няма да откриете никакви доказателства, защото нищо подобно няма — каза Ребека, след като той приключи. — Аз дори не мога да си представя, че баща ми може да извърши подобно нещо.

— Забравихте ли за неговите изблици на ярост? Забравихте ли как в моменти на гняв, той чупеше всичко, което попаднеше пред очите му?

Ребека прехапа устните си.

— Това не означава нищо. Той никога в живота си не е обидил жена, да не говорим за моята майка.

— Вие твърдо убедена ли сте в това? — Кенет се отпусна на така добре познатия му диван, съжалявайки, че въобще започна този разговор. — Съгласен съм, че сър Антъни не може да е хладнокръвен убиец, но той може да е подтикнал майка ви към смъртта. Той може да го е направил неволно. Всеки казва, че и двамата са имали горещ темперамент; и двамата са били избухливи като огън. Караниците, взаимните обвинения, една погрешна стъпка… Нима това не би могло да се случи?

— Не! — извика Ребека, лицето й беше изкривено от болка. — Това не би могло да се случи. Да, те се караха, но не вдигаха ръка един на друг. Защо не можете да признаете, че смъртта на майка ми е резултат от нещастен случай?

— Да е нещастен случай е напълно вероятно — съгласи се Кенет, — но никой не можа да ми обясни, защо изведнъж без никаква причина дамата пада от скала, на която познава всяка пътечка, още повече в сухо слънчево време, когато всичко се вижда надалеч. Изглежда ми странно и това, че всичките й близки хора отклоняват разговора за нейната смърт: вие, Лавиния, Фрейзър, Хамптън, Том Морли. Изведнъж всички спират и променят разговора. Тук не е само мъка, има още нещо. Те какво, боят се от невнимателно изпуснати думи пред сър Антъни?

— Не!

— Тогава какво?

Ребека скочи и като полудяла започна да се движи из стаята. След това, сякаш взела някакво решение за нещо, тя се спря и погледна Кенет в очите.

— Е, добре, аз ще ви разкрия тайната. — Очите на Ребека мятаха мълнии. — Тайната се крие във факта, че това беше самоубийство. Ето защо никой не иска да говори за това. Майка ми се самоуби. Ако това стане известно, тя ще бъде прокълната от църквата и обществото, могат да я изнесат зад оградата на гробището. — Ребека затвори очи и прошепна едва чуто: — Сега разбирате защо никой не желае да говори за нейната смърт?

Глава 28

Самоубийство!

Кенет беше като поразен на място.

— Чувах, че Елен е била изтънчена, чувствителна натура, но да се самоубие?

Ребека погледна Кенет с горчиво удовлетворение и отново започна да се разхожда из стаята.

— Мама беше винаги жизнена и весела, но само най-близките й хора знаеха, че тя имаше често пристъпи на меланхолия. Най-лошото време за нея беше зимата. Когато времето беше облачно, тя с дни не ставаше от леглото и плачеше. Ние с татко не знаехме какво да правим. Страхувахме се, че ако пристъпите на депресия продължат дълго време, тя може да не издържи и да се самоубие. Нея можеше да я излекува само времето. С настъпването на по-слънчевите дни нейното настроение се подобряваше. Лятото за нас беше любимото време от годината.

— И все пак тя умря в разгара на лятото — Кенет се намръщи. — Тя по-рано не се е ли опитвала да се самоубие?

— Аз… аз не съм сигурна. Имаше моменти, когато тя ни плашеше. — Ребека едва си поемаше дъх. — Веднъж в Рейвънсбърг, когато тримата се разхождахме, тя с някакво странно изражение гледаше около себе си и казваше, че няма нищо по-лесно от скачането от скала.

— Може би неправилно да сте изтълкували думите й, да сте вложили в тях друг смисъл? В мен самия възникват подобни мисли, когато стоя на върха на планина или на покрива на висока сграда, но това не означава, че искам да се самоубия.

— Съгласна съм, че думите й може да са вдъхновени от настроението, но все пак точно така тя извърши самоубийството — рязко възрази Ребека.

— Но защо сте така убедени в нейното самоубийство? Тя по това време беше ли в лошо настроение?

— Не, тя изглеждаше щастлива, но нейните настроения бързо се променяха. — Усещайки хлад, Ребека отново се върна до камината. — Ако в нея имаше внезапен пристъп на меланхолия, тя напълно би могла… да се самоубие.

— Възможно е — съгласи се Кенет, — но това е само предположение. Ти сама каза, че в този ден тя е била в чудесно настроение.

Ребека замълча не знаейки дали да продължи разговора за смъртта на майка си. На нея й беше непоносимо болно да обсъжда това с Кенет, но от друга страна, тя беше длъжна да го убеди в невинността на баща си. Може би е по-добре той да стигне до истината и да ги остави на мира?

— Имам едно безспорно доказателство за доброволното й оттегляне от живота — каза тя накрая. — За него на никого не съм казвала, дори на баща ми.

Тя се приближи към масата и извади от чекмеджето златен пръстен.

— Някога случвало ли ви се е да видите такъв пръстен? Два или няколко отделни пръстена се вмъкват един в друг във формата на един пръстен. Четох някъде, че в средните векове мъжът и жената в знак на любов и съюз си разменят такива пръстени, които в деня на сватбата се съединяват и стават брачна халка.

Ребека подаде пръстена на Кенет.

— Този пръстен е много стар. Татко го видя в антикварен магазин и го купи от чисто любопитство. Когато те с мама са избягали, той й го е подарил. В деня на сватбата той й сложил брачна халка, но мама продължаваше да носи и този, свързан с романтични спомени. Когато бях малка, много обичах да си играя с този пръстен.

Кенет с любопитство разглеждаше пръстена, който представляваше две сключени ръце: една по-голяма — мъжка ръка, другата — по-изящна и малка, женска ръка. Ребека внимателно наблюдаваше изражението на лицето му: ще успее ли да разбере, кое е странното в този пръстен.

— Тези пръстени не съвпадат един с друг — каза той. — Между тях има празнина.

Кенет се оказа наблюдателен — ненапразно той дълго е служил в разузнаването.

— Тук имаше и трети пръстен — каза Ребека. — Когато ръцете са опънати, в дъното се вижда сърце. — Ребека раздели пръстените: сърце нямаше там. — Когато тялото на майка ми беше прибрано вкъщи, този пръстен беше паднал от ръката й. Беше някак разхлабен. Едва по-късно разбрах, че там липсваше третия пръстен — сърцето.

Кенет озадачено погледна златната вещ.

— И вие решихте, че по този начин съобщава, че не си струва да живее, тъй като сърцето й е разбито?

Ребека отново беше поразена от неговата мълниеносна съобразителност.

— Точно така — каза тя. — Мама никога не сваляше този пръстен, но преди смъртта си го е свалила и е хвърлила сърцето.

— Работата в разузнаването ме научи да съпоставям детайлите и да правя изводи. От това, което ми разказахте, аз не мога да направя заключение за самоубийство на майка ти.

— Но сам отричаш възможността да е нещастен случай.

— Не е трудно да се отгатне, че тя не е оставила предсмъртно писмо, което да хвърли светлина за доброволното си оттегляне от живота. И ако няма писмо, защо го показва по такъв странен начин, че е уморена от живота? Намерихте ли това изгубено сърце?

— Не, въпреки че го търсих — каза Ребека, опитвайки се да прогони спомена колко беше близко до смъртта самата тя, когато търсеше сърцето. — Страхувах се, че татко ще ме попита за пръстена и когато види, че липсва една част, ще стигне до същия извод като мен. Не исках той да страда още повече. За щастие, той никога не си спомни за пръстена.

Кенет съедини заедно двете златни халки.

— Да приемем, че това не е самоубийство или инцидент. Отхвърляйки едното и другото, може да стигнем до извода, че е налице престъпление.

— Само не татко! — извика Ребека.

— С това мога да се съглася. Само луд може да измъкне от ръката на майка ти халката със сърцето, като по този начин дава да се разбере, че сърцето й е разбито. Все още не мога да си представя, че сър Антъни може да удари човек и спокойно да извади пръстена от пръстите на жена си, да го счупи, обратно да постави двете халки на ръката й и да я бутне от скалата — това не го побира главата ми.

На Ребека й беше неприятно да слуша хладнокръвните разсъждения на Кенет.

— Опитваш се да намериш логика там, където я няма — каза тя. — Няма никакви доказателства за убийство, затова може да се говори само за нещастен случай или самоубийство.

— Доказателства има предостатъчно. Например следи от борба на поляната пред скалата. Това напълно изключва самоубийство, а липсата на частта със сърцето отхвърля предположението за нещастен случай.

— А какво, ако тази част се е износила или счупила? — предположи Ребека.

— Долната част, покрита от двете други части, ще се счупи последна. — Кенет повъртя в ръцете останалите две части. — И тогава, този пръстен без сърце губи всякакъв смисъл.

Кенет е прав, но Ребека още не искаше да го признае.

— Но кой ще иска да убие майка ми? Всички я обичаха.

— Значи, не всички. Мислех много над това. Може би майка ви е решила да скъса с Хамптън и той е побеснял.

— Чичо Джордж не може да е направил това — възрази Ребека. — Мисля, че мама го обичаше заради добрия му и мек нрав. Той никога не би извършил убийство заради несподелена любов.

— Струва ми се, лейди Ситън е пробуждала силни чувства в мъжете. Минали са тридесет години, откакто е напуснала Боудън, а той все още не може да я забрави. И е готов да пожертва състояние, за да разбере причината за нейната смърт. Моят предшественик Морли е бил влюбен във вашата майка, въпреки че може да й бъде син, и аз това добре го разбирам, а аз трябва да съдя само от портрета, висящ в кабинета на баща ти. Само бог знае, какво е чувствал мъжа, чиято любов тя е отхвърлила.

Ребека потърка слепоочията си, чувствайки приближаващото главоболие.

— Понякога ми се струваше, че тя е причината за самотата на лорд Фрейзър. Мистър Търнър, сър Томас Лоуренс и много други художници често говореха, че никога няма да се оженят, докато не намерят такава жена като Елен. Мога да назова една дузина мъже, които бяха влюбени в нея, но не мога да си представя, че някой от тях ще е способен на убийство.

Кенет сви рамене.

— Аз като офицер често трябваше да съдя свои войници и знам, че много престъпления се извършват или от любов, или от користни цени. В случая с майка ти съм склонен да видя, че е по-скоро от любов, като единствения човек, който би желал смъртта й с користни цели, си ти като наследница на нейното състояние.

— Нима мислиш, че бих могла да убия майка си! — извика Ребека, потресена до мозъка на костите.

— Разбира се, че не — сухо отговори Кенет. — Сега разбираш, защо аз говоря за любов, а не за алчност? Въпреки че не изключвам възможността, че в основата на престъплението тези причини са две: например, някоя от любовниците на баща ти е поискала да елиминира своята съперница и напълно да завладее сър Антъни. Не си ли спомняш с кого той е имал връзка?

Ребека разтърси глава.

— Аз никога не съм се интересувала от такива неща. Макар да ми се струва, че неговите любовници винаги бяха негови модели. Също така силно подозирам, че по-скоро го съблазняват, отколкото обратното.

— Той се е увличал по красотата им, а те са се влюбвали в него, затова че той вижда в тях неземна красота — отбеляза замислено Кенет. — Между художника и модела съществува интересна връзка, как мислиш?

При други обстоятелства Ребека с удоволствие би се впуснала в разсъждения на тази тема, но сега тя просто сухо отбеляза:

— Не знам какво философско звучене тук влагаш, но ако искаш да знаеш коя му е била любовница по това време, най-добре е да разлистиш дневника и да видиш какви клиенти са му поръчвали портрети си.

— Този дневник е останал в Рейвънсбърг. Баща ти в бързината го е забравил. — Кенет се замисли. — А дали знае Лавиния с кого е бил свързан тогава?

— Можеш да я попиташ. Лично в себе си не намирам желание — Ребека се поколеба за миг, след това добави: — Независимо от репутацията си на разпусната жена, Лавиния по това време не спеше с баща ми. Един ден тя ми каза, че счита под достойнството си да спи с женени мъже.

— Лавиния е интересна жена.

— Но тя не е убийца — побърза да каже Ребека, забелязвайки странния израз на лицето му. — Ти имаш мания да подозираш всички в убийство. Защо не оставиш майка ми в покой?

— Тя сега е в покой — колкото се може по-меко каза Кенет, — но убиецът й се разхожда на свобода. Нима се примиряваш с това?

Ребека въздъхна тежко.

— Разбира се, че искам справедливостта да възтържествува, ако тя наистина е била убита, но малко вярвам в това.

— Именно в името на справедливостта аз приех предложението на Боудън. Не отричам, че по този начин се спасих от банкрут, но ми се струваше, че ще е справедливо да бъде намерен убиеца и принуден да понесе заслужено наказание.

— Изглежда не си успял много в този случай — отбеляза Ребека, криейки поглед от Кенет.

— Точно така. Макар че ако трябва да кажа истината, до тази вечер аз сам не вярвах, че това е убийство. — Кенет стана и хвърли въглища в огъня. — Мен ме заинтересува едно споменаване за случая, принудил теб с баща ти да повярвате в самоубийството на лейди Ситън. Как стана това?

Ребека тежко си пое въздух.

— В края на зимата, малко преди смъртта си, мама изпадна в състояние на кома. Обадихме се на лекаря и той каза, че тя е приела значителна доза опиум. Когато тя дойде на себе си, не можа да си спомни какво се е случило с нея и се позова на факта, че неправилно е направила тинктура от опиум. Тя се мъчеше да ни убеди в случайността на това недоразумение, но ние с баща ми не й повярвахме.

Ребека си спомни как двамата с баща й се разбраха на никого да не казват за този случай. Те дори се опитваха да говорят по-малко с външни хора за здравето на майка й.

— Интересно — замислено каза Кенет. — Както и в случая с падането от скалата, предозиране на сънотворни може да е съвпадение, но може да бъде и опит за убийство или самоубийство.

Всичко вътре в Ребека се сви от това предположение.

— Но ако някой се е опитал да я убие с помощта на опиум, тогава този човек трябва да живее в нашия дом — каза тя.

— Във вашия дом идват всякакви хора — каза Кенет. — За човек, добре осведомен къде се съхраняват лекарствата, може да направи подмяна — просто дреболия. Знам, че много от приятелите на баща ти ежегодно заминават за Езерния край. Убиецът, който не е успял да направи опит през зимата, е можел да поднови усилията си през лятото.

— Може би… може би си прав — с явна неохота призна Ребека. Тя отиде до прозореца и погледна надолу към тъмната улица.

Загубата на майка й за нея беше огромна скръб. Майка й беше основният стълб, който държеше семейството заедно. Без Елен Ребека и баща й вече не бяха едно семейство, а бяха двама независими хора, живеещи под един покрив. Огромната мъка не ги обединяваше, а обратно, разделяше ги.

Изведнъж тя беше поразена от ужасна мисъл: какво ако, в пристъп на гняв…

Не! Как може да мисли така за баща си! Той не е способен на убийство. Тя видя как той преживя смъртта на Елен, как се обвиняваше за това, че не е могъл да предотврати нейната смърт. В нея самата остана това чувство на вина.

Пред къщата пристигна карета. Върна се баща й.

— Трябва да слезем долу и да разкажем всичко на сър Антъни — предложи Кенет.

Ребека мрачно го погледна. Баща й много ще се разстрои, научавайки, че човекът, когото той обикна, го е предал, но още повече ще се разстрои и дори ядоса, ако му съобщят за предположение за убийството на неговата съпруга. Защо да разваля радостта на днешния ден — изборът му за председател на Кралската академия на изкуствата?

Сякаш прочел мислите й, Кенет каза:

— Ако се страхуваш, че това може да го разстрои, не е ли по-добре да му кажа, че моето финансово положение се е подобрило и е време да се връщам в имението?

Е, сега той завинаги ще излезе от живота й. Тя искаше това. Нали?

— Това е разумно решение — прошепна Ребека с пресъхнали устни.

— А какво да кажем за предположението за убийството на майка ти? — попита Кенет.

Ребека отново потърка слепоочията си, чувствайки, че главоболието се засилва.

— Аз сама ще се заема с това. Може би ще наема частен детектив за разследването на този случай.

— Боудън вече е наемал такъв, но това не помогна. Ето защо той се обърна към мен. С това може да се заеме лице, което живее в къщата.

— Струва ми се, че имаш някакъв план — каза Ребека. — Какъв е той?

— Ако има доказателства за това съдбовно събитие, то тях трябва да ги търсим в Езерния край, където е загинала майка ти. Може би, ключът към загадката се намира в дневника на баща ти, или ще се намери случай да се разпитат хора, станали случайни свидетели на нейната смърт. В крайна сметка никой не е разследвал, защото всички са решили, че е нещастен случай.

— Искаш да се преструвам, че нищо не се е случило и да дойдеш с нас в Езерния край? — сухо попита Ребека.

— Да се преструвам, че нищо не се е случило, ще е трудно, но иначе си права. На мен ми се иска да доведа разследването до край.

— За да може справедливостта да възтържествува и ти да откупиш ипотеката си? — с убийствена ирония каза Ребека.

— Точно така. И може би да помогна на теб и баща ти да разберете какво наистина се е случило. След като влязох във вашия дом, веднага почувствах, че нещо не е наред. Смъртта на майка ти при мистериозни обстоятелства е докоснала всички около нея. Мисля, че когато истината се появи, всички ще въздъхнат от облекчение. По-добре горчива, но истина.

В думите на Кенет имаше смисъл. Ребека се облегна на стената и затвори очи. Една част от нея искаше той да остане, но друга, по-голяма, беше ужасена от това, че те трябва да живеят под един покрив, свързани от обща тайна. Би било по-добре да си тръгне.

Но, ако някой може да реши загадката за мистериозната смърт на майка й, това е Кенет. Днес той показа изключителни аналитични умения, каквито тя нямаше. Заради паметта на майка си тя бе длъжна да му даде възможност да доведе случая до край.

Докато Ребека притегляше всички „за“ и „против“, Кенет каза:

— Аз ти открих истинската причина за идването си във вашия дом, но това беше единствената лъжа от моя страна. Всичко останало, моето минало и това, което се случи между нас, е истина. Всичко.

На Ребека й стана трудно да диша. Тя искаше да му вярва, но не можеше да се справи със своите чувства. Погледна към килима пред камината, където преди няколко часа беше така щастлива. Но как да продължи след този разговор, който чу? Думите на Кенет звучаха искрено.

— Имате твърде много тайни, капитане — проговори тя със задавен глас. — Ти скри титлата си, фактът, че си художник, причината, защо си дошъл в този дом. Доверието си отиде.

— Ако ми позволиш да остана, ще се постарая да не се набивам на очи.

— Постъпи както решиш.

Това прозвуча като разрешение и даваше слаба надежда за примирие. Кенет мълчаливо кимна и излезе от ателието.

Когато Кенет си тръгна, Ребека още по-плътно се уви в шала и легна на дивана покрит с персийската кувертюра. Твърде много се случи за една вечер: страст, предателство, оскърбление и накрая, странно предположение за убийството на майка й. Тя беше като изцеден лимон. Силите я напуснаха. Тя не беше дори в състояние да отиде в спалнята си.

Къде свършваше лъжата и започваше истината?

Това, че Кенет е талантлив е вярно. Фактът, че е служил в армията и има сестра е вярно. Той има добри приятели, и те го обичат.

Но всичко това не означава нищо. Той се оказа ловец за зестра. Когато той я сложи в леглото, това им повеляваше само страстта. Не, тя не трябва да му се доверява.

С широко отворени очи Ребека наблюдаваше как дървото в камината се превръща в пепел.

Кенет отиде в стаята си напълно изчерпан и започна яростно да сваля дрехите си. На него му се отдаде да смекчи гнева на Ребека, но пропастта между тях остана, и тук нищо не можеше да се направи.

Тя е съчетана от редица противоречия. Липсата на подходящо образование е довело до факта, че е израснала много неопитна в светските дела. Тя не държеше на своята девственост и упорито не иска да се омъжи.

Но в душата си тя е истински романтик и вярваше в любовта и верността, в противен случай не би отговорила с такова неодобрение за изневярата на родителите си, и не би чакала до своите двадесет и седем години мъжа, на когото да отдаде сърцето и тялото си. Тя бавно отваряше сърцето си. Как се бе надявал някой ден тя да му повери живота си! Но сега тя се скри отново в черупката си и този път завинаги.

По ирония на съдбата тази вечер, която стана фатална за него, му даде в ръцете това, което той може да докладва на лорд Боудън. Липсващото златно сърце на пръстена е малка следа, но именно тя засилваше увереността му в убийството на Елен Ситън. За сега той още не можеше да го докаже, но бе на прав път, и веднага след като види мястото на разигралата се трагедия, много неща ще се изяснят за него.

Напразно опитвайки се да заспи, Кенет размишляваше над превратностите на съдбата. Ако не беше тайното му разследване, той никога нямаше да срещне Ребека, но същите тези тайни го разделиха с нея завинаги. Сега няма нищо, за което да мисли, да се уповава на бъдеще с нея.

Глава 29

Два дни по-късно след бала в дома на Стратмор, Ребека получи бележка от лейди Боудън, в която й съобщаваше за своето намерение утре сутрин да се разходят в Хайд парк до езерото Серпентин. Без да знае какво решение да вземе, Ребека отново и отново прочете съобщението. Тя често си спомняше за лейди Боудън и вчера с радост би приела нейната покана и с удоволствие би продължила техните по-близки отношения.

Но сега, след като разбра, че лорд Боудън подозира баща й в убийството на майка й, такава среща не беше възможна: малко е вероятно тя да може да се сдържи и да не разкаже на леля си за намеренията на мъжа й, но, от друга страна, сам Бог й изпраща чудесна възможност да научи повече за чичо си.

Здравият разум надделя над всички останали чувства и два часа по-късно Ребека, придружена от Бетси, отиде в парка. В този ранен час в парка беше пусто и тя веднага видя изящната, миниатюрна фигура на лейди Боудън.

— Добро утро, лейди Боудън — каза Ребека, приближавайки се към леля си. — Радвам се да ви видя отново.

Нейно благородие изразително погледна своята прислужница и същата взе под ръка Бетси и внимателно я отведе настрана, така че да не чуе разговора на своята господарка.

— Радвам се, че веднага откликнахте на моето предложение, Ребека — каза с усмивка лейди Боудън. — Утре ние ще заминем за нашето имение и въпреки че се намира близо до имението на баща ви, едва ли ще се видим там.

— Възможно е, там няма да можем да се уединим — съгласи се Ребека. — Какъв чудесен ден е днес! Благодаря, че ме измъкнахте на разходка. В тези дни бях така заета, че не забелязах колко чудесно е времето.

Непринудено бъбрейки, жените се отправиха до малко изкуствено езеро, където плаваха красиви лебеди. На брега на езерото лейди Боудън отвори чантата си извади от там две филии хляб. Подавайки едната на Ребека, тя започна да храни птиците, които шумно плискаха с криле, отлитайки на всички посоки от мястото на хранене.

Ребека се разсмя и също хвърли във водата парчета хляб.

— Защо винаги е така приятно да се хранят водните птици? — попита младата жена.

— Защото те са много по-непосредствени, отколкото хората — каза леля й. — Между другото, приемете моите поздравления по случай годежа. Лорд Кимбъл, предполагам, е същият млад човек, с когото вие бяхте на бала.

Ребека се чувстваше така, сякаш от този бал е минала цяла вечност.

— Вие говорите за джентълмена, с когото ме завариха в нишата, където се целувахме? Честно казано, нашия годеж е по принуда, за да спаси моята репутация. След известно време ние смятаме да го разтрогнем.

Лейди Боудън погледна Ребека с неприкрито любопитство.

— Начинът, по който го казвате, може да се счита, че бихте искали годежа да е истински. Това, че сте се целували, говори за вашето увлечение към младия мъж.

— За това време събитията се обърнаха по друг начин. Може би не трябва да ви казвам, но случая засяга и двете ни. — Размахвайки, Ребека хвърли парченца хляб надалече във водата. Огромен лебед се плъзна към езерото и го измъкна направо от човката на една гъска. — Наскоро научих, че вашия мъж е наел лорд Кимбъл за това, който под прикритието на секретар да проникне в нашия дом и да шпионира баща ми, когото лорд Боудън подозира в убийството на майка ми.

— О, господи! Сега разбирам, защо бяхте така развълнувана. — Очите на лейди Боудън се бяха разширили от ужас. — Мога да си представя колко се притеснявате за баща си и си ядосана на твоя млад мъж.

— Той не е моя млад мъж, особено сега, когато разбрах всичко.

— Мъже са странни същества, не е ли така? Но те са единствените от противоположния пол и сме длъжни да ги направим по-добри. — Лейди Боудън тежко въздъхна. — Странно е, че след тридесет години, съпругът ми още не може да забрави Елен.

— Съжалявам, лельо Маргарет, че ви разстроих.

— Само малко. Вие знаете, че съпругът ми ме обича, въпреки че не си дава ясно сметка за това. — Лейди Боудън хвърли парчета хляб на птиците. Очите й станаха тъжни. — Имаме успешен брак. И двамата ни сина ни носят толкова радост, че ние сме щастливи. Мисля, че той не можа да забрави Елен, защото това е свързано с неговата младост, а с годините спомените стават по-силни.

— Аз го разбирам чудесно, но защо той подозира баща ми? — Ребека хвърли парче хляб през главата на дебелата канадска гъска, възнамерявайки да достигне до едно малко пате. — Простете ми, че ви питам за това, но… Може би, ненавистта на мъжа ви към брат му го е отвела толкова далече, че той вече не знае какво прави?

— Не мисля. Маркъс е обсебен от принципи, но той е изключително честен човек. Как разбрахте за плановете на моя съпруг?

— Чух неговия разговор с Кенет на бала.

Лейди Боудън се намръщи.

— Вие скарахте ли се с лорд Кимбъл?

— Да. Ако имах пистолет, щях да го убия.

— Той отрече всичко и извърташе?

— Не. Той каза, че съжалява за своето предателство, но аз не му вярвам.

— След като се е съгласил на предложението на моя съпруг, малко вероятно е да ви каже цялата истина. Той е трябвало да избира по-малката от двете злини.

— Той е направил своя избор — горчиво отбеляза Ребека.

Над езерото се мярна някаква сянка, и в същия момент във водата се посипаха пера. Жените погледнаха към небето и видяха как ястреб, който летеше над езерото, се устреми високо в небето, отнасяйки плячката си. Ребека застина, неприятно поразена от разиграващата се в небето драма.

Лейди Боудън разсеяно гледаше падащите във водата пера.

— Вие сте ядосана и имате основателна причина за това — каза тя. Тя хвърли във водата последното парче хляб и изтупа ръкавици. — Но ако ви е грижа за този млад човек, мисля, че трябва да му простите.

— Нима може да се възстанови доверието, което вече не съществува? — горчиво попита Ребека.

— Любовта прави чудеса. Любовта може да прости всичко. Ако ние не се бяхме научили да прощаваме, човечеството отдавна би загинало.

Лейди Боудън взе племенницата си под ръка.

— Не е ли по-добре да се почерпим с един сладолед? Нищо не повдига така настроението както сладоледа.

Бих искала да имам нейното спокойствие, помисли Ребека, вървейки заедно с леля си. И все пак тя постъпи правилно, приемайки поканата на лейди Маргарет.

За Кенет следващите два дни се влачеха с агонизираща мудност. Изпълнявайки обещанието си, той се стараеше да не се мярка пред очите на Ребека, а в редките минути, когато се срещаха, тя едва го удостояваше с поглед. Отвратителното му настроение се засилваше и от това, че виждаше как тя страда дълбоко, но с нищо не можеше да й помогне.

Кенет потъна в работа, подготвяйки серия от картини за Хамптън. Единственият светъл момент беше отношението на лорд Боудън от съобщението му за загубената част от пръстена на Елен. Боудън веднага разбра, че това се явява неоспоримо доказателство, и въпреки че беше все още уверен във вината на сър Антъни, напредъка в разследването го радваше.

Кенет реши да прекара нощта в своето ателие, тъй като първата вечер дълго не можа да заспи, ослушвайки се за всеки звук в стаята на Ребека. Осъзнаването, че ги разделя само една тънка стена го вълнуваше, караше го да се върти ту на една, ту на друга страна.

Беше далеч след полунощ, когато се почувства уморен и реши да прекрати работата. В къщата беше тихо. Протягайки се, Кенет се приближи до прозореца и погледна навън към улицата. Наскоро беше валял дъжд, облаците се бяха разнесли, и на небето имаше ясна луна. Помисли, че няма да е зле да нарисува картина на нощен бой, когато на фона на студената светлина на луната ясно виждаше експлодиращи снаряди и блясък на стоманени щикове. Картината можеше да се получи много впечатляваща.

Домът на Ситън стоеше на ъгъл и Кенет добре виждаше съседната улица, по която мина самотен минувач. Приближавайки до оградата на градината, човекът спря. Кенет погледна внимателно. Нещо в поведението на мъжа го разтревожи.

Завъртайки се, човекът се спусна откъм страната на къщата. Във въздуха се издигна огън, накъде отдолу се чу звук на счупено стъкло, и няколко секунди по-късно експлозия разтърси къщата.

— Дявол да го вземе! — извика Кенет, като куршум излетя от ателието.

Побягна по коридора, като чукаше по вратите на прислугата. Прескачайки през три стъпала, Кенет буквално се изтърколи долу и видя, че от своите спални изскочиха Ребека и сър Антъни с наметнат на раменете халат. Зад гърба на сър Антъни надникна Лавиния, която, по всяка вероятност, тази нощ е споделяла леглото със своя любовник.

— Господи, какво се случи? — изплашено попита сър Антъни.

— Пожар — каза Кенет. — Изглежда във вашето ателие. Разбудете по-скоро прислугата. Всички трябва да напуснат къщата.

Лавиния се завтече да събуди прислугата, а Ребека и сър Антъни, следвайки Кенет, побягнаха към елегантното ателие на художника.

Стаята беше обвита от гъст дим. Огънят беше обхванал вече част от ателието и пламъците бързо се разпространяваха около мебелите и килима. Започнаха да се взривяват кутиите с боя, и огънят се разгоря с нова сила, заплашващ да унищожи безценни произведения на изкуството.

— Моите картини! — с отчаяние извика сър Антъни.

Той се втурна към статива, на който стояха графините близнаци с техните съпрузи. Стативът се намираше до прозореца и тежките завеси бяха вече в пламъци, заплашващи да паднат върху главата на художника.

— Татко! — завика Ребека.

Кенет с един скок се намери до сър Антъни и го измъкна на по-безопасно място.

— За бога, стойте по-далече от огъня! — извика той. — Изнасяйте картините, които са по-близо до вратата.

Хващайки килима, той започна да гаси пламъците.

Сър Антъни свали две картини от стената и се втурна към вратата. След минута той се върна за нови. Ребека помагаше на баща си, сваляше и изнасяше картини. Ако не беше тази драма, Кенет от душа би се посмял на самоотвержеността на двамата. За тези художници най-важното нещо беше да спасят плодовете на труда си.

Двама от слугите се втурнаха в стаята с кофи пълни с вода. Кенет смъкна вратовръзката си и я намокри, покри носа и устата си. Грабвайки кофите една по една, той хвърляше вода върху огъня.

Парливият дим жилеше очите му, но Кенет, борейки се с огъня, не му обръщаше внимание. Той гасеше пламъците с килима, заливайки го с вода, която носеха слугите. Огънят продължаваше да беснее, разпространявайки се бързо през стаята и съседната малка гостна до нея, превръщайки всичко в едно зловещо оранжево. С периферното си зрение видя как Ребека и баща й сваляха от стената картината „Хорации на моста“, висящ в съседната гостна. Огънят там беше все още слаб и Кенет бързо го потуши, затваряйки двойните врати на ателието.

На помощ на Кенет дойде иконома Минтън, който в ръцете си държеше дълъг прът, използван обикновено за отваряне рамките на горните крила на прозорците. С негова помощ той разби стъкло на прозореца и плисна мокра от дъжда пръст по димящата мебел.

Слугите продължаваха да носят вода, а Кенет заливаше огъня. Без да гледа, той взимаше от ръцете на прислугата водата и я плисваше върху пламъците. Кенет действаше неуморно, като парна машина. Изглеждаше, че това никога нямаше да свърши.

Постепенно огънят затихна. Кенет загаси отслабващите огнени пламъци с килима. Парливият дим го задушаваше, очите му се насълзиха, но той продължаваше да се бори с огъня до последно.

Те спечелиха. Кенет едва се държеше, влизайки в коридора, и седна на пода, поемайки с пълни гърди чист въздух.

Към него се приближи сър Антъни, когото беше трудно да познаеш, пижамата и халата бяха целите в сажди.

— Слава на бога, ние успяхме да запазим картините — каза той, — и всичко това благодарение на вас.

Кенет се закашля, прочисти гърлото си, възпалено от дима.

— Необходимо е обилно да се залее отново с вода, за да не могат пламъците се появят пак — беше всичко, което каза той.

Лавиния се разпореди да бъдат донесени още кофи с вода. Ребека се отпусна пред Кенет на колене с купа в ръцете. Нейната бродирана нощница беше цялата в сажди, босите й стъпала бяха почернели от мръсотия.

— Как сте, капитане? — попита тя. — Мисля, че ръцете ви са обгорени.

Кенет погледна ръцете си — те бяха червени и покрити с мехури. Едва сега почувства нетърпима болка. Опита се да раздвижи пръстите си, но не можа.

— Дяволски ме боли — оплака се той.

Без да вдига поглед, Ребека изми дясната му ръка и я наложи с нейния лековит мехлем. Нощницата й се плъзна по рамото и можеше да се видят закръглените й гърди. Гърдите й бяха като розови лилии и в сравнение с омазаното й със сажди лице изглеждаха още по-нежни. Кенет си помисли, че щом това привлича вниманието му, значи не всичко е загубено.

Той отмести поглед. След като завърши с дясната, Ребека с все същия отсъстващ израз се зае с лявата му ръка.

От изгорялото ателие се върна сър Антъни.

— Изгорели са всички мебели и са загубени пет картини — каза той. — Това е нищо в сравнение с това, което можеше да се случи. Но какво се случи все пак? Всички свещи бяха изгасени, огънят в камината не гореше. Ленено масло не може да се взриви от само себе си.

— Това е палеж — заключи мрачно Кенет. — Аз случайно отидох до прозореца на ателието си и видях някакъв човек, който хвърли нещо през прозореца. Предполагам, че той е напълнил бутилка с барут, залял го е с восък, сложил е фитил, който може да се запали за секунди, и ето една самоделна бомба. Останалото е само ловка ръка.

— Но защо? — попита обезкуражен сър Антъни.

— Кой знае? Това може да е разгневен критик на вашите картини, ревнив съперник, ядосан съпруг, а може би някой бонапартист, на когото не се е харесала серията „Ватерло“. — Кенет с усилие се изправи на крака. — Съветвам ви да наемете хора, които биха могли да охраняват къщата през нощта, докато всичко не се изясни.

— Чудесна идея! — възкликна Лавиния. — А сега предлагам да пийнем всички бренди и разхладителни напитки.

Кенет погледна слугите, струпали се в преддверието. Лицата им бяха уморени и тържествуващи от победата.

— Ако не бяха нашите общи усилия, къщата неизбежно щеше да изгори до основи, а с нея и половината квартал. Мисля, че всички вие заслужавате награда.

Сър Антъни одобрително кимна и слугите радостно кимаха с глави. Обвивайки с ръка кръста на художника, Лавиния го поведе към спалнята. Ребека ги последва, все още избягвайки погледа на Кенет.

Освобождавайки прислугата, с изключение на портиера и иконома, Кенет заедно с тях разгледа отново ателието на сър Антъни и се убеди, че огънят е напълно потушен. След това им нареди да отиват да спят, с намерението той да остане долу до сутринта, за да наблюдава къщата.

— Аз мога да пазя, милорд — каза икономът. — Вие повече от всеки друг сте напълно изтощен. Трябва да си починете.

Кенет се опита да протестира, но Минтън не искаше и да чуе.

— В армията това биха го нарекли неподчинение — каза Кенет с измъчена усмивка.

— Ние не сме на военна служба, милорд, и най-много, което можете да направите, е да ме уволните.

— Никога не съм имал такова желание. — Кенет сложи ръка на рамото на иконома. — Благодаря, Минтън.

Изморен, Кенет се отправи към спалнята си. Отвори вратата и видя в стаята си Ребека. Кенет със съжаление отбеляза нейния тежък безформен халат, напълно скриващ изящната й съблазнителна фигура. По студения поглед на лицето й Кенет осъзна, че нищо добро не го очаква. Ребека се изправи и с ръка му подаде чаша бренди.

— Мислех, че трябва да се подкрепите — каза тя.

— Не грешите. — Кенет отпи голяма глътка. Брендито изгори гърлото му. Той се приближи към легена с вода и изми лицето и ръцете си. — Събитията започват да се развиват с мълниеносна скорост — каза той, гледайки към Ребека.

— Смятате ли, че това е свързано със смъртта на майка ми?

— Може би не, но не трябва да се изключва възможността вашето семейство да има двама смъртни врагове. — Кенет потупа възглавницата и се изтегна на леглото върху кувертюрата; гърлото му пареше, и цялото тяло започваше да го боли. — Така че, ние имаме три факта, които говорят сами за себе си: предозиране на опиум, мистериозната смърт на майка ти и днешния случай на палеж. Събитията растат със скоростта на снежна топка и стават все по-драматични.

Очите на Ребека потъмняха от гняв.

— Какъв трябва да е един негодник, че от лична вендета да застраши живота на невинни хора! Ти каза, че в семейството ни има враг, значи, набелязаната жертва е моят баща. Аз съм твърде незначителна личност, за да се опитат да ме убият. Освен, разбира се, теб.

— Повярвай ми, Ребека, аз дори и не помислям да ти навредя — каза Кенет, притискайки ръце към гърдите.

Ребека отмести поглед встрани.

— Не е ли време да кажа на баща ми, че този палеж е само част от планирано отмъщение?

Кенет се замисли, после поклати глава.

— Това все още не е необходимо. След днешния инцидент той ще бъде по-предпазлив, дори и да не узнае за моите подозрения.

— Ти трябва да знаеш по-добре — Ребека стана и тръгна към вратата. — Спокойна нощ, капитане.

Кенет с усилие потисна в себе си желанието да се втурне към Ребека, да я вдигне и отведе в леглото. Не, не за да прави любов с нея, а само да се притисне към близко същество, да възстанови доверието, което беше между тях.

Но той ясно разбираше невъзможността на желанията си. Тежко въздъхна и сложи празната чаша на масата.

— Значи аз не заслужавам твоята прошка — каза той, — нито с това, че спасих дома ви от пожар, нито с това, че ни беше добре заедно?

Вече хванала дръжката на вратата, Ребека се спря.

— Никога не съм се съмнявала в твоята храброст, капитане. Просто спрях да ти вярвам. — Ребека излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Мъката на младата жена беше толкова очевидна, тя страдаше толкова дълбоко, че го заболя сърцето. Неволно му дойде мисълта в главата, че причината за нейното страдание е по-дълбока и е свързана не толкова с тяхната кавга. Първата й любов е била нещастна, баща й, въпреки че я обичаше, не бе образец на добродетел, и за нея бе по-скоро негативен пример. Рано е разбрала, че на мъже не може да се разчита и още повече да им се доверява.

Ако причината се крие в това, той никога няма да спечели нейната прошка, както самия той е далече от съвършенството. Колко жалко, че при тях не се получи.

Кенет трудно отблъсна мислите за Ребека и започна да мисли за палежа. Как изглеждаше този човек? Той едва го видя в тъмното. Средно телосложение, среден на ръст, е, може би малко по-висок.

Кенет започна да заспива, когато на вратата му се почука.

— Влезте — уморено каза той.

В стаята влезе Лавиния. Кенет се опита да стане от леглото, но тя с движение на китката му посочи да не става.

— Извинете, че ви безпокоя — каза тя, — но откакто се скарахте с Ребека, тя няма да възрази против моето посещение в спалнята ви.

— Вие сте много наблюдателна — сухо отбеляза Кенет.

— Поне един човек в този къща трябва да е нормален.

— Не се ли страхувате, че сър Антъни ще забележи, къде сте отишли?

— Той е дълбоко заспал. — Лавиния плътно затвори вратата. — Сър Антъни в опасност ли е?

— Това е напълно възможно.

Лавиния седна на ръба на единствения стол в стаята.

— Как мога да помогна?

Предложението на Лавиния, с нейния ум и обширен кръг от познати, заинтересува Кенет.

— Опитайте да си спомните дали сър Антъни има враг, който да желае неговата смърт.

Лавиния потръпна и плътно се зави в халата. Лицето й застина и забележимо пребледня. Бледост и отпадналост издаваха нейната напреднала възраст.

— На такъв преуспяващ човек като сър Антъни завиждат много, но дори аз не мога да си представя, че някой ще иска да изгори дома му с цялото домакинство.

— Вие го обичате, така ли е? — тихо попита Кенет.

— От първия ден откакто се срещнахме — безрезервно отвърна Лавиния. — Бях на седемнадесет, когато станах негов модел. Можех лесно да го съблазня, но не исках да бъда от дългата поредица негови любовници. Мислех, че приятелството ще продължи повече, отколкото любовта, и не сгреших. — Лавиния въздъхна и се облегна назад в стола. — Един път Елен ми каза, че, ако с нея нещо се случи, да се грижа за Антъни. Тя не искаше да е в ръцете на някоя харпия, жадна за неговото богатство и слава.

Сега беше времето да зададе въпроса, толкова важен за Кенет.

— Имаше ли любовница сър Антъни, когато умря Елен? И ако да, коя беше тя? Чух, че много се е увличал по жените, и стигнах до заключението, че в него може да се е появило желание да има нова съпруга. Ако той го е поискал, то лесно е можел да получи развод, позовавайки се на любовната връзка на Елен с Хамптън.

— Той никога не би направил това — убедено заяви Лавиния. — Сигурна съм, че и на ум не би му минала идеята да се жени за змията, с която тогава споделяше леглото. А и не влизаше в нейните планове, тя беше омъжена.

— Коя беше тази жена? — настояваше Кенет.

— Вашата мащеха — каза Лавиния след известно колебание.

Кенет не почувства нищо, освен лека изненада. Именно по това време сър Антъни е рисувал портрет на Хърмаяни, а тогава тя беше много красива и съблазнителна. Само се надяваше, че баща му не знаеше нищо за нейната връзка.

— Вече вдовица, тя може да е подновила опитите си да съблазни сър Антъни. Какво мислите за това?

— След смъртта на Елен той веднага се раздели с нея и повече никога не се срещнаха — с видимо удовлетворение каза Лавиния. — Елен би била доволна, защото вашата мащеха е същата харпия, за която тя ме предупреди. — Лавиния се усмихна. — Хърмаяни не си губи времето и намери заместник за своята страст. От достоверен източник знам за нейните намерения да се омъжи за лорд Фидън преди изтичането на времето за траур. Той е приказно богат, но изключително отблъскващ. Тя не скърби за брака си.

И така, Кенет стигна до заключението, че Хърмаяни не разчита особено на брак с херцог Ашбъртън; в края на краищата по-добре най-богатия граф в ръцете й, отколкото херцог, бъдещето с когото бе много-много неясно.

— Надявам се, че източникът е надежден. Лично аз мислех, че Хърмаяни никога отново няма да се омъжи, защото това ще й струва скъпо. Според завещанието на баща ми, ако тя отново се омъжи, цялото й състояние, с изключение на дела на вдовицата, се връща при нас със сестра ми. Ще получа градската къща и част от наема.

— Може да не се съмнявате: дори това завещание няма да я спре пред един нов брак. Лорд Фидън не е просто богат, но освен това има великолепни бижута, за които Хърмаяни е толкова алчна и от които вие я лишихте. Не знам как сте успели да направите това, но приемете моите поздравления.

— Аз пръста не съм си мръднал за това — побърза да я увери той. — Може ли жена да заплашва сър Антъни, чиято любов той е отхвърлил? — попита Кенет, връщайки се към предишния разговор.

Лавиния поклати глава.

— Неговите любовни романи са леки и с нищо необвързващи. Казвам ви го с абсолютна сигурност, тъй като те всички са минали пред очите ми.

— Може ли с нещо да ни помогне дневника на сър Антъни, който остана в Рейвънсбърг — замислено каза Кенет.

— Мисля, че най-добрият източник на информация могат да бъдат дневниците на Елен.

Кенет подскочи.

— Тя си е водила дневници? Никога не съм мислил.

— За тях никой не знае: нито сър Антъни, нито Ребека. Елен записваше в тях свои мисли и впечатления.

— И къде са те сега?

— В мен — спокойно каза Лавиния. — По време на нашия разговор, когато Елен ме помоли да се грижа за Антъни, тя спомена дневниците и ме помоли да ги унищожа в случай на нейната смърт. В мен и до сега остава усещането, че тя предчувстваше смъртта си.

— Но вие не сте ги изгорили? — попита Кенет без никаква надежда.

— Не. За мен те са част от Елен. Изгаряйки ги, ще означава да скъсам всички връзки с нея и с миналото. Въпреки това, нямах смелост да ги прочета. Би било твърде болезнено.

— Нека да ги видя. Може би там ще намеря отговор за мистериозния палеж.

— Добре, опитайте. Струва си да се направи. — Лавиния се повдигна. — Сигурна съм, че ще бъдете в състояние да стигнете до истината, въпреки че за вас сега не са най-добрите времена.

— Вие всичко знаете, Лавиния.

— Аз просто виждам, какво се случва около мен — каза Лавиния, подарявайки на Кенет ангелска усмивка. — Лека нощ, капитане.

Лавиния си тръгна и Кенет започна бавно да се съблича, мислейки над думите й. Ако Хърмаяни се омъжи, бъдещето му е гарантирано. Може да помисли и за брак.

Но преди всичко трябва да намери негодника, убиеца на Елен, който сега се опитва да унищожи сър Антъни. Как би искал ключът на загадката да се намира в дневниците на Елен! Ако може да спаси бащата, Ребека може би ще му прости.

Но Кенет дълбоко в душата си чувстваше, че това никога няма да се случи. Ще бъде по-лесно да намери убиеца, отколкото да си върне доверието на Ребека.

Глава 30

В светлината на мрачната сутрин ателието на сър Антъни изглеждаше много по-зле, отколкото през нощта. Кенет отново мина оттам преди закуска и намери там собственикът, който изчисляваше загубите.

— Смразява ми се кръвта — каза художникът. — Ако това се беше станало, когато серията ми „Ватерло“ се намираше все още тук, щях да загубя най-добрите си картини.

— Слава богу, вие не сте ги загубили — каза Кенет, оценявайки с поглед ателието. Черните стени, обгорялата мебел, повредената подова настилка, всичко трябваше да се подмени. — Можеше да се случи непоправимото, ако непознатият беше захвърлил бомбата във вашата спалня. Вие с лейди Клекстън нямаше да се измъкнете живи.

— Честно казано, аз мислих вече за това — отговори мрачно сър Антъни. — Как може да намерим този негодник?

— Не знам. Можете да наемете детектив, но той няма да има улики. Как може да се разкрие престъпление, когато нямаш представа откъде да започнеш. Може би все пак имате врагове?

— Не, разбира се — раздразнено каза сър Антъни. — Въпреки че, може би това е, но от къде да знам? Човек с моето положение лесно поражда завист. Възможно е да съм бил невнимателен в изказванията си за картина на някой художник, казали са му, той се е ядосал и решил да ми отмъсти. Художниците са много докачливи.

— Съгласен съм с вас, но ако си припомните нещо друго, съобщете ми. — Кенет още веднъж се огледа. — Кои картини са пострадали?

— Най-вече незавършени портрети. Най-много са обгорени портретите на Стратмор младши и Маркленд. Последният беше почти завършен. Ще се наложи да ги рисувам отново. — Сър Антъни назова имената на още четирима клиенти. — Съобщете им за забавянето и ги помолете за нови допълнителни сеанси за позиране. Страхувам се, че тук не мога да работя. Ще се наложи да отида в малката гостна.

Кенет отвори обгорените врати, които водеха към малката гостна.

— Тук всичко е в сажди и залято с вода. Водата се е просмукала дори в гостната. — Изведнъж в главата му дойде брилянтна идея. — Защо сега да не се отправите към Езерния край? През лятото ние ще направим тук основен ремонт.

Лицето на сър Антъни се оживи.

— Чудесно! Вие може да останете в Лондон, за да организирате всичко, а след това да се присъедините към нас.

Не беше това, което очакваше Кенет. Той не искаше да оставя сър Антъни сам, без защита, но, от друга страна, неизвестният враг остава в Лондон и по всяка вероятност няма да го напусне веднага. Кенет реши да приготви къщата за ремонт и след седмица да се отправи на север в Езерния край.

— Да, сър. Ако започнем да се подготвяме, да не го отлагаме за неопределено време, а на следващия ден ще можете да тръгнете.

— Разпоредете се всичко да е готово за тръгване.

Кенет кимна и слезе долу. В салона той беше посрещнат от лорд Фрейзър, Джордж Хамптън и други приятели на сър Антъни, които, чули за пожара, бяха дошли да изразят своето съчувствие. Кенет продължително се взираше в лицата на гостите, надявайки се в тях да намери израз на удовлетворение или разочарование, но видя само безпокойство и любопитство. По-късно, отправяйки се към трапезарията, Кенет неволно се замисли кой пръв от тях ще се втурне към Езерния край след сър Антъни.

На следващия ден в къщата на Ситън цареше суматоха: приготвяха се за отпътуване. Когато най-сетне каретата с багажа се скриха от поглед, в Кенет остана усещането, че той се готви за решителна битка. Отпътуването на семейство Ситън му напомняше за последното сбогуване с Мария. Тогава той се раздели с нея с натежало сърце. През цялото време му се струваше, че те никога повече няма да се видят, но момичето само се засмя над страховете му и замина, въпреки уговорките му.

Мислено Кенет разбираше, че тук не могат да се правят сравнения. Мария беше партизанка и тръгна към превзета от врага земя; Ребека се отправи на пътешествие с баща си и прислугата по мирни пътища. Освен това, в Езерния край тя ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото в Лондон, където оставаше врагът на баща й. И все пак сърцето му се преизпълни със страх за любимата жена. На него щеше да му е много по-спокойно, ако не я оставяше сама.

— Да не ви е зле, милорд?

Кенет се съвзе и видя до себе си икономът, който с още няколко слуги трябваше да останат през лятото в Лондон и да наблюдават ремонта.

— Аз просто съжалявам, че скоро няма да видя мис Ребека — без да крие каза Кенет.

— Всички млади хора са нетърпеливи. Не тъжете, милорд. Вие ще се видите с нея само след няколко дни.

Кенет си заповяда да не се притеснява. С Ребека нищо не можеше да се случи. Какво, ако й доскучае през това време и сърцето й се стопли? Въпреки това, тежко предчувствие не напускаше Кенет докато ходеше по магазините, поръчваше мебели и завеси за къщата, което се оказа не лека работа. Но му се отдаде да намери всичко необходимо. Голямата част от вечерта отиде за това да се занимава с делата на сър Антъни. Беше късно, когато той най-накрая видя дневниците на Елен, които Лавиния тайно му предаде сутринта. Кенет дълго се колеба да отвори първия дневник, осъзнавайки, че те не са били предназначени за чужди очи. Той се опита да убеди себе си, че го прави заради самата Елен. Малко вероятно е да е искала да убият мъжа й, а виновникът за смъртта й да остане ненаказан.

Той прелисти най-ранния от дневниците й, за да разбере, какви бележки си е водила. Лавиния се оказа права: това бяха откъслечни впечатления, често, без да се посочва дата. Сякаш чуваше гласа на лейди Ситън, жив и весел.

Елен бе започнала да води дневник от седемнадесетгодишна възраст, когато току-що е загубила родителите си, умрели от треска. След края на траура нейния настойник я завел в Лондон, за да я представи в светското общество. Успехът бил огромен, „въпреки моите отвратителни рижави коси“.

Пред погледа на Кенет попадна името на лорд Боудън, и той започна да чете историята на годежа им, а после и тайното бягство:

Маркъс Ситън, наследник на лорд Боудън, ми направи предложение. Приех го, защото ми хареса повече в сравнение с останалите господа. Мисля, че съм влюбена в него, въпреки че не знам какво е това. Той е хубав, благороден и ме обожава, а на мен това ми харесва. Мисля, че ще се разбирам с него. Следващата седмица ще се отправим с него в семейното имение в Езерния край, където ще ме представи на своето семейство, и където ще живеем след сватбата.

Кенет обърна няколко страници.

Имението Ситън е чудесно, а околността е просто великолепна. Радвам се, че ще бъда господарката тук. Днес се срещнах с дъщерята на един съсед, Маргарет Уилиард. Не е красавица, но е много хубавичка, с големи изразителни очи. Струва ми се, че е влюбена в Маркъс, защото в негово присъствие тя замлъква и се изчервява. Той нищо не забелязва. Такива са мъжете. Маргарет трябва да ме мрази, но тя се държа приятелски. Надявам се да се сприятеля с нея. Може би тя ще се омъжи за по-малкия брат на Маркъс, лудия художник. Той и приятелите му ще дойдат утре. Ще ми бъде любопитно да се запозная с тях…

Днес дойдоха тези побъркани художници. Лорд Фрейзър — красив млад човек. Може би с твърде високо мнение за себе си, но не може да се отрече неговата галантност. Той ме нарисува в образа на Афродита. Джордж Хамптън е естествен и затова не толкова търсен в обществото на знатни особи. Но той е много мил, не е лишен от благородство и с него е просто и лесно. Що се отнася до брата на Маркъс, Антъни…

Боже, аз просто не знам какво да напиша за него.

Следващата бележка бе направена една седмица по-късно:

Антъни ме помоли тайно да избягам с него и да се оженим. Само след един ден ние ще бъдем в Гретна Грийн. Аз не се вълнувам от последствията, които не е трудно да се предскажат: ще избухне скандал, аз няма да съм лейди Боудън, господарката на имението Ситън. Нищо не може да ме раздели от Антъни, а покрив над главата винаги ще се намери. Всичко останало няма значение. Нека Господ и Маркъс ми простят тази слабост.

Кенет продължи да чете, описаната история на живота на Елен. Четейки следващата бележка, той не можа да сдържи усмивката си:

Струва ми се, че Антъни е малко разочарован, че не съм му родила син, но сега той е напълно във възторг от малката си дъщеричка с нейните рижави къдрици. Той постоянно я рисува: спяща, играеща, опитвайки се да улови всяко нейно движение. Може да си помислите, че тя е единственото дете на земята.

Първият дневник свършваше с това и Кенет реши да си вземе почивка. За негова изненада, той откри, че вече е след полунощ. Време бе да си легне.

Но преди да отиде в леглото, той не можеше да си откаже удоволствието да нарисува дете с рижави къдрици и замечтани очи.

Това не бе първият път, когато Ребека тъжно си мислеше за това колко далече е Лондон от Езерния край. Баща й трябваше да плати значителна сума за пощенски коне, които биха могли да ги откарат до там най-малкото за четири дни. Четири дълги дни на тревожност, когато нямаше абсолютно нищо какво да се прави и къде да се скрие от тревожните мисли, отнемащи спокойствието.

Мислите на Ребека се втурваха от Кенет към баща й, който беше в сериозна опасност, и затова пътуването не беше приятно за нея. В допълнение, те пътуваха към мястото на смъртта на майка й. Всеки завой на пътя напомняше на Ребека за нея. Можеше само да се надява, че това ще отнеме няколко дни и ще се притъпи болката. Ще бъде ужасно несправедливо, ако болезнените спомени не й дадат възможност да се наслади на красотата на тези места.

Каретата подскачаше над дупките и Ребека почти не падна върху Лавиния. Ако не бяха коланите, тя щеше да удари с глава гърдите на приятелката на баща си и още не беше известно как ще приключи всичко.

— Имам впечатление, че пътя с всяка година става все по-лош — каза сър Антъни от мястото си.

— Казваш го всяка година — с неволна усмивка отвърна Ребека. — За щастие, ти бързо забравяш за досадното пътуване.

— И ти ми казваш това всяка година. Виждаш ли, аз помня всичко.

— Слава богу, имаме добри коне и те бързо ще ни откарат до дома — отговори Лавиния.

— А това винаги казваше Елен — припомни си сър Антъни.

Настъпи неловка тишина. Погледът на Ребека пробяга от баща й към Лавиния. Двамата ги свързваше дълго приятелство, което сега се превърна в нещо повече. От приятелство и разбирателство, което винаги е съществувало между тях, техните отношения прераснаха в нежни и дълбоки; всяко нещо издаваше тяхната привързаност. Сега, когато Ребека имаше известен опит в любовните връзки, тя можеше да го каже това с увереност.

Но баща й, който постоянно се вини за смъртта на жена си, не разбираше своето щастие. Той явно се нуждаеше от нечий съвет, който може да го подтикне към правилната стъпка. Нека поне те двамата да са щастливи, каза си Ребека, решила да се намеси в личния живот на баща си.

— Скоро ще свърши срока за траур на мама — каза тя. — Защо не се ожените?

Думите й прозвучаха като гръм от ясно небе и два чифта очи я загледаха с удивление.

— Не са ми направили предложение, скъпа — след дълго мълчание каза Лавиния и през лицето й пробяга облак.

Ребека погледна баща си.

— Защо ти не го направиш? — попита тя. — Много неща ви свързват и твой дълг е да направиш от нея порядъчна жена.

— И това го казва моята дъщеря! — възмути се сър Антъни. — Нима в теб не остана и капка уважение към мен?

— Не това научих под покрива на твоя дом — не се отказваше Ребека. — Твоят нов брак не обижда паметта на майка ми. Не мисля, че тя иска да те види сам до края на живота ти. Кой, освен Лавиния, ще може да издържи твоя неприятен характер на капризен художник? Съмнявам се, че ще се намери дори една жена. След като лорд Кимбъл ни напусне, само Лавиния ще е в състояние да възстанови реда в къщата.

— Ако кажеш дори още една дума, ще те изхвърля от каретата и ще трябва да вървиш пеша — изрева баща й, лицето му се зачерви от възмущение.

— Това е добре — сопна се Ребека. — Най-малкото няма да блъскам гърба си от това клатене.

Баща й промърмори нещо под носа си, обърна се към прозореца и продължи да гледа към преминаващите зелени поля. В пълна тишина те минаха една миля.

— Аз не съм молила Ребека да се застъпва за мен, Антъни — наруши тишината Лавиния.

— Знам — почти грубо отвърна художника. — Надявам се да продължиш да търпиш моя характер.

— Разбира се. Ти знаеш, че винаги съм те обичала.

Те говореха, сякаш са сами в каретата.

— Да — каза сър Антъни. — Аз те обичам, откакто дойде в моето студио още седемнадесетгодишно момиче. Ти беше най-добрият модел за библейската Джезабел. — Сър Антъни тежко въздъхна. — Но аз не заслужавам любовта на такава щедра и великодушна жена като теб. Защото обичах и Елен, но винаги съм бил лош съпруг.

— Ти си бил мъжът, когото тя е искала, и аз искам именно такъв. Държала съм се непристойно в очите на обществото, впускайки се във връзки с мъже, и всичко, защото не можех да бъда с единствения, когото исках. И двамата не сме светци, Антъни, и може би това е за добро.

Лавиния протегна ръката си на своя любим и той трескаво я сграбчи. Ребека се обърна и погледна към преминаващите през прозореца яркозелени ливади. Тя чуваше как Лавиния се премести към баща й и те започнаха нещо да си шепнат.

Жизнерадостната Лавиния щеше да бъде по-добрата жена за баща й, отколкото Елен с постоянните й промени в настроението. Едва сега Ребека осъзна причината, поради която родителите й бяха неверни един на друг. И двамата темпераментни, неуравновесени, с рязък характер, те се нуждаеха от почивка един от друг. Елен намираше утеха в обятията на добродушния Джордж Хемптън, а Лавиния утешаваше баща му, пълна противоположност на съпругата му. Този брак с Лавиния няма да е така бурен, както този с майка й, възможно бе сър Антъни най-накрая да намери спокойствие.

Ребека от сърце се радваше за тях. В сърцето й беше пусто. Тя гледаше с невиждащи очи до болка познатия пейзаж и мислеше за Кенет. Нейното щастие беше толкова кратко, че може да се сбърка с мираж, който безвъзвратно се стопи и никога повече не трябва да се повторя.

Кенет цял ден се занимаваше с дърводелци, бояджии, зидари. За щастие, един от неговите приятели, служили при херцог Кандовър, му препоръча отлични майстори. Кенет изтича при адвоката си, за да разкаже за предполагаемия брак на своята мащеха. Последният толкова не понасяше лейди Кимбъл, че с радост се съгласи да помогне на Кенет по този въпрос.

След вечеря Кенет направи подробен списък за работата на Минтън. За радост на Кенет, икономът се оказа много пъргав и делови човек. Бъдещият секретар на сър Антъни няма да се налага да отделя много време на домакинските проблеми. Голяма част от работата може да поеме Минтън.

След като приключи с работата, Кенет пристъпи към четенето на следващия дневник на Елен Ситън. Докато продължаваше напред, събитията се приближаваха към последните дни от живота на жената, Кенет стана по-внимателен, стараеше се да не пропусне неуловимото присъствие на тайния враг. Елен пишеше по малко за всичко: за своята ревност, за клевети на другите и дори за политика, но нито дума не се споменаваше за заплашващата я опасност.

Кенет получи истинско удоволствие от прочитането на дневника на Елен. Тя беше чудесен разказвач, добре владееше думите, умееше с няколко думи да направи пълен портрет на един или няколко души. Кенет реши, че след петнадесет години, когато много от героите няма да са живи, дневниците може да бъдат публикувани. Наистина, те са много лични и семейството е малко вероятно да се съгласи с публикуването. Вниманието на Кенет беше привлечено от абзац, отнасящ се за Ребека. Той се отнасяше за времето, когато тя е била само на две години.

По-добре би било да се бях родила син. Господи, защо не мога да плача? Отчаяно ми липсва майка ми. Нито едно важно събитие в моя живот не минаваше без спомена за нея: годежа, омъжването, раждането на Ребека, и всеки път тя е в моите мисли, сякаш смъртта я е отнесла вчера. Аз я помня, тъгувам, но не мога да плача. Може би още не е настъпило времето за моите сълзи, или то отдавна е минало и сега съм обречена на вечна скръб. Мъката ми е огромен океан и все пак не мога да изтръгна от себе си и една сълза.

Тези думи на Елен нарушиха покоя в Кенет. Оставяйки настрани дневника, той дълбоко се замисли.

Познаваше тази скръб. Подобно на Елен, той дълго я носи в себе си. Понякога притъпена, но в безсънните нощи можеше да бъде усетена с нова сила. Ребека го научи как да се избави от кошмарите, които го измъчваха, и той й беше вечно благодарен.

По ирония на съдбата, подарявайки му ключа към свободата, младата жена не можеше сама да се справи със своята болка. Както и Елен, тя тежко е преживявала смъртта на майка си и също така, Кенет не се и съмняваше, не е могла да изплаче болката си. Той никога не видя сълза в очите й, колкото и тъжно да е това.

Може би, когато се видят отново, би могъл да й помогне да намери утеха, но засега той трябва да се справи със собствените си кошмари, които все още измъчваха душата му.

Кенет отиде в ателието. Той ще рисува акварели: така по-лесно и по-бързо. Кенет се молеше на Бог да се освободи душата му и да го оставят виденията, докато нанасяше целия ужас на платното.

Кенет работи до зазоряване, пресъздавайки своя последен нощен кошмар. Картината още не беше завършена, но в работата капитана успя да намери утеха. Въпреки драматичността на сюжета, картината не оставаше незабележима. Без съмнение, тя ще се хареса на Джордж Хамптън и тази ще се присъедини към серията „Пиренеи“. Наистина, в тази картина има нещо много лично, не е предназначена за чужди очи и не всички биха могли да я разберат. Виж Ребека би я разбрала. От мисълта, че отношенията му с Ребека са безвъзвратно разрушени, на Кенет му ставаше непоносимо болезнено.

Целият следващия ден той прекара в работа, занимавайки се с подготовката на ремонта. Опитваше се да успее колкото се може по-бързо, за да може в близките два дни да тръгне на север.

Уморен от безсънните нощи и дневната суета, Кенет започна да чете третия, последен дневник на Елен. По всичко личеше, че този период особено я е измъчвала меланхолията.

Защо нещата, които ме правят щастлива през май, през януари ми носят само страдание? През изминалата седмица животът беше кошмар и имаше моменти, когато исках да заспя и никога да не се събудя. Не се съмнявам, че всички — Антъни, Ребека и Джордж — ще бъдат много по-добре без мен. Само мисълта за това, при това без всякаква надежда, че нещата ще се променят към по-добро, ме държи да не направя последната стъпка. Това и моето колебание ме държат да не сложа край на живота си.

Пробягвайки с поглед по редовете, Кенет поклати глава. Сега разбираше защо близките на Елен са се страхували, че може да се случи непоправимото. Минавали са години, и записите в дневника са ставали все по-нарядко, особено зимните месеци. Кенет се досещаше, че Елен е нямала сили да пише или просто се е страхувала от собствените си мъчителни мисли.

Дневникът беше почти прочетен, а Кенет така и не успя да попадне на следи за врага, и все пак не губеше надежда.

Оставаха само няколко страници, когато той се натъкна на ред, който го удари право в сърцето:

Антъни нарисува най-прекрасният ми портрет. На него се смея весело, гледайки към зелената морава на Рейвънсбърг. Той ме наричаше неговата муза. Антъни постави портрета в гостната, за да могат всички да му се наслаждават в следобедните часове. Майкъл имаше странен израз на лицето, когато погледна моя портрет. Той каза на мъжа ми, че аз съм в сърцето му и че без мен той ще престане да бъде велик художник. Каква глупост!

Кенет незабавно си спомни пръстена. Липсващата част със сърцето, това е знак подаден не от Елен, а от Фрейзър. Той беше този, който е убил жената, която беше за сър Антъни неговото сърце и вдъхновение.

Още от младежките му години от Фрейзър се е очаквало много, но той не е оправдал тези надежди. Картините му са били незначителни, не се чувствала душа в тях. Почти три десетилетия той, измъчван от завист, гледал как изгрява звездата на сър Антъни.

Постепенно приятелството на двамата художници се е помрачило от завист и омраза на единия от двамата. Кенет си спомни как веднъж Фрейзър каза, че картините на сър Антъни са станали много по-зле след смъртта на съпругата му. Жалък егоист, който се самозалъгва и осъзнава грешката си едва след успеха на серията „Ватерло“ на последната изложба. Съкрушителен удар по самолюбието на Фрейзър е нанесен, когато са предложили да се издигне кандидатурата на сър Антъни за председател на Кралската академия на изкуствата, а това означава, че той е считан за най-известният художник във Великобритания, а през това време Фрейзър остава младши член на академията с малка надежда да продължи напред.

Кенет погледна часовника си. Наближава полунощ. Беше късно, но не и за да предотврати едно убийство.

Разбира се, Фрейзър ще отрече всичко, но той ще изтръгне истината от него и ще го направи с удоволствие. Фрейзър заслужава сурово наказание за убийството на невинна жена. Кенет се приближи до гардероба и от чекмедже извади малък лъскав пистолет. Фрейзър не е човек, който ще се защитава като джентълмен. Кенет сложи пистолета в джоба си.

След четвърт час път беше пред дома на Фрейзър. Прозорците не светеха, но това не попречи на Кенет. Той се изкачи по стълбите и се протегна да почука на вратата.

Чукче там нямаше.

Страх завладя Кенет: отсъствието на чукче означаваше, че домакинът е далече. Негодникът е напуснал града.

Глава 31

Те пристигнаха в Рейвънсбърг по здрач, за което Ребека много се радваше. От умора не можеше да мисли за нищо. Кенет уведоми прислугата за пристигането на господарите; пътниците ги очакваше внимателно подготвени спални и топла храна. След вечеря всички бързо се прибраха по своите стаи.

След освежителен сън, Ребека стана рано, скочи от леглото и изтича до прозореца. Тя ходеше до езерото през целия си живот, и всеки път след дълго отсъствие, отваряйки прозореца, гледката спираше дъха й. Долините бяха обвити в мъгла и върховете на хълмовете напомняха острови в безкрайното облачно небе.

Въпреки че Ребека предпочиташе да живее в Лондон, далеч от столицата, тя се чувстваше по-щастлива: по-малко хора, по-малко неприятности, чист въздух и дълбока девствена тишина. Внезапно в главата й дойде мисълта, че тя може да живее тук целогодишно, така или иначе нищо не я задържаше в града.

Тази идея толкова й хареса, че тя сериозно се замисли. Баща й и Лавиния могат да живеят в градската къща и да се наслаждават на своя брак. Що се отнася до нея, то тя с удоволствие ще живее в уединение и ще се занимава с живопис, още повече че сюжети за картини тук имаше предостатъчно: великолепни пейзажи, честните и откровени лица на местните хора, чийто портрети ще са много по-интересни, отколкото тези на жителите в града.

Но най-главното — тук няма да е Кенет. Сега, когато той е на път към великото изкуство, срещите им в Лондон ще са неизбежни.

С леко сърце Ребека слезе на закуска: варени яйца, препечени филийки, силен чай. Баща й и Лавиния още не бяха слезли, за което тя беше много щастлива, защото искаше да бъде сама.

Набирайки букет от пролетни цветя, Ребека седна на коня си и тръгна към селото. Достигайки църквата, тя завърза кобилата и отиде до гроба на майка си. За деветте месеца всичко бе обрасло в трева, която като килим се стелеше под краката. Надгробният камък, направен от една скица на баща й, беше поставен. Ребека прочете: „Елен Косгроув Ситън. 1768–1816. Любима жена, майка и муза.“

Думите, издълбани в камъка, породиха в сърцето на Ребека нетърпима болка. Тя постави цветята на гроба и дълго стоя там с наведена глава, надявайки се, че майка й невидимо присъства тук. Скръбта на Ребека беше безгранична.

— Тук ще си спокойна, мамо — прошепна тя, обръщайки се, и тръгна към вратата.

До коня тя видя Лавиния, придържаща своята кобила.

— Не исках да те притеснявам — тихо каза тя.

Виждайки букет в ръцете на Лавиния, Ребека се усмихна.

— Градинарят няма да е доволен, че си обрала цветните му лехи.

— Трябва да му кажа, че ако засади тук цветя, тогава цветните лехи ще са непокътнати, — отвърна Лавиния. — Кажи ми, ти наистина ли искаш да се омъжа за Антъни?

— Наистина искам — потвърди Ребека. — Баща ми е много зает в работата си и някой трябва да се грижи за него. Аз също съм много заета и не мога да го правя.

— Още повече че скоро и ти ще се омъжиш.

— Съмнявам се — сухо отвърна Ребека.

— Нима отношенията ти с Кенет са в задънена улица? — намръщено попита Лавиния.

— Да — каза твърдо Ребека, не желаейки да продължава разговора за Кенет. Тя погледна към цъфналата долина и въздъхна. — Странно е като помислиш, че семейния имот на Ситън се намира на по-малко от десет мили оттук, и никога да не сме се срещали. На един от баловете се запознах с лейди Ситън. Тя беше много мила с мен, въпреки семейната вражда.

— Маргарет винаги е била очарователна дама. Враждата започна нейния мъж. Мисля, че Антъни ще се радва да се прекрати.

— Познаваш ли лорд Боудън?

— Малко. Той ме презира. Страхувам се, че той отново ще се скара с Антъни, ако ние се оженим.

— Значи той е глупак — каза Ребека, седна на коня и така даде възможност на Лавиния да постои сама до гроба. Тя се отправи към дома. Едно нещо беше свършено. Утре трябва да направи второ, по-трудно, да бъде на мястото на смъртта на майка си.

За да стигне по-бързо до Рейвънсбърг, Кенет реши да тръгне с Кралската пощенска карета. Боядисана в черен цвят и тъмно бордо, каретата беше за бърза доставка на пощата и не беше предназначена за удобство на пътниците, които бяха натъпкани като сардели. Каретата рядко спираше, за да даде на хората възможност да се разтъпчат и да хапнат, но пътниците търпяха всички неудобства, само и само да стигнат по-бързо на място, а по-бърза карета от Кралската поща беше трудно да се намери.

Знаейки, че парите му скоро ще се увеличат, Кенет не можа да си откаже удоволствието да купи за себе си цели две места: само така можеше да се смести. Всички други неудобства компенсираха факта, че два дни по-късно той ще бъде в Кендъл, градът разположен близо до Рейвънсбърг, а това означава, че са минали цели два дни и половина, откакто Ситън тръгнаха към имението си.

През целия път Кенет се убеждаваше, че напразно се тревожи. Не може Фрейзър да се е втурнал към Езерния край, с цел да убие сър Антъни. Напротив, неговото отпътуване от Лондон съвсем не е свързано със семейство Ситън.

Но от друга страна, любителската бомба, хвърлена в дома на Ситън, можеше да е начало на необявена война, и най-лошото от всичко е, ако от тази война пострада Ребека.

Безпокойството му се увеличаваше все повече с придвижването на север. Използвайки титлата си и военния чин, Кенет нае в кръчмата силен кон, способен да носи него и багажа му, и бързо се насочи към Рейвънсбърг.

Той никога по-рано не е бил в Езерния край и беше поразен от красотата му. Ако не беше безпокойството му, което го измъчваше, Кенет не би минал, без да спре и да се възхити на красотата на природата и да направи скици, но сега той подкара коня. Когато бъде напълно уверен в безопасността на Ребека, само тогава ще се полюбува на природата и ще рисува за свое удоволствие.

Лейди Боудън допи чая си и внимателно остави порцелановата чаша с паничката, отправила замислен поглед към мъжа си.

— Казаха ми, че Антъни с дъщеря си са пристигнали за лятото в Рейвънсбърг.

Ръката на Боудън застина с чашата по средата на устата му.

— И какво те засяга това теб, Маргарет?

— Днес е чудесен ден и искам да отида там, за да изразя своите съболезнования по повод смъртта на Елен, така както направих миналото лято.

Боудън постави чашата с тропот.

— Ние нямаме нищо общо с това семейство, и аз не искам да имам никаква работа с тях.

— Може би ти не искаш, но аз искам — твърдо заяви Маргарет. — През всички години на нашия брак аз не обръщах внимание на твоята обсебваща идея за Елен и на твоята ненавист към брат ти, но стига толкова. Антъни и Елен са се обичали и са се оженили. Разбира се, те са пренебрегнали мнението на висшето общество, но в това няма никакво престъпление. Неморално е да се наема млад човек, за да докаже, че Антъни е убил жена си.

— Откъде знаеш за това?

— Ти сам се издаде — Маргарет стана от масата. — Ти никога не си познавал Елен. Тя беше човек на настроенията и можеше да направи живота ти непоносим. Много добре знаеш, че тя имаше любовник. Ти би ли искал да имаш такава жена? Съмнявам се. Стига копнеж по миналото! Вече не си на седемнадесет години.

— Забранявам ти да отиваш в Рейвънсбърг! — извика Боудън, скачайки от масата.

— Нима смяташ да ме държиш заключена, скъпи? — с ирония попита Маргарет. — Или ще ме изхвърлиш от собствения ми дом? Не мисля.

— Може би си ходила при Антъни през всичките тези години? — гневно попита Боудън. — Посещавала си го тайно като всичките му проститутки?

— Не бъди толкова наивен, Маркъс — с леден тон каза жена му. — Независимо дали ти харесва или не, аз ще отида.

Маргарет се обърна и излезе от стаята; ръцете й трепереха. За всичките години на брака тя никога не е изпитвала търпението на своя мъж. Може би, тя се е страхувала от него? Но колко дълго може да живее в сянката на друга жена? Двадесет и осем години са достатъчно дълго време за това. Време е да освободи семейството си от вечното присъствие на Елен.

Чувствайки, че земята се сгромолясва под краката му и че пада в бездна, лорд Боудън тежко се отпусна на един стол. Какво е подтикнало Маргарет към това предателство?

А нима той не изневеряваше на жена си, мислейки през тези години за друга жена? От време на време виждаше Елен в своето въображение и всеки път си задаваше въпроса, какъв би бил живота му с нея, ако Антъни не бе откраднал годеницата му. Ако Маргарет казваше истината за нейния характер и любовни похождения, значи, той действително се е подвел.

Спомни си красотата на Елен и изведнъж ясно разбра, че никога не я е обичал, а е обичал собствената си мечта. Жената на неговите мечти никога нямаше да избяга с друг мъж. Жената на неговите мечти съществуваше само във въображението му.

„Антъни и Елен са се обичали и са се оженили. Разбира се, те са пренебрегнали мнението на висшето общество, но в това няма никакво престъпление“, припомни си думите на съпругата си.

Ако Антъни беше причина за смъртта на Елен, той със сигурност е извършил престъпление, но извършил ли е убийство? Съвсем доскоро лорд Боудън не се съмняваше в това. За доказателство служеше и отсъстващата част на сърцето от пръстена на Елен. А ако това е грешка? Какво, ако заради своя гняв, че Елен е предпочела брат му, е повдигнал към него обвинение?

Лорд Боудън се намръщи болка. Кой направи живота му щастлив, обграден от тишина и комфорт? Маргарет. Той я познаваше още от малко дете. Именно тя успя тихо и ненатрапчиво да изпълни с любов всичките тези години. Нима сега ще изгуби това, което приемаше за даденост? Което имаме — не пазим, за изгубеното — плачем. Лорд Боудън заповяда да му оседлаят кон.

Тичайки по пътя, той се метна на коня си и препусна след жена си.

— Аз ще си организирам пикник и ще посветя деня на рисуването — обяви Ребека на закуска.

Сър Антъни разсеяно погледна дъщеря си.

— И къде да те търсят, ако закъснееш за вечеря? — попита той.

— На запад, искам да отида на скалата Скелуит.

Баща й кимна и Ребека се досети, че той самият би искал да отиде там, веднага щом събере сили.

Ребека сложи в кошницата четки, бои, хляб и сирене, както и две малки бутилки: едната с ябълково вино, а втората за разреждане на цветовете — и потегли.

В Езерния край беше по-хладно, отколкото в Лондон, и върховете на хълмовете все още бяха покрити със сняг, затова взе шал със себе си. Прохладният въздух раздвижи кръвта й. Ребека все повече свикваше с мисълта да живее в Рейвънсбърг.

Тя вървеше бавно, събираше цветя по пътя. Колкото повече се приближаваше към мястото, толкова по-бързо биеше сърцето й.

Въпреки името си, това не беше скала, а висок хълм, покрит с брези. От едната страна имаше изглед към плодородната долина, където течеше река.

Ребека влезе в брезовата горичка и остави кошницата на тревата. Придържайки косата с една ръка от вятъра, Ребека огледа познатата картина: шест езера с гладка повърхност, извиващи се малки потоци, пълноводни след топящите се снегове, с добре обработвана земя между тях. Красива гледка за човек в последните минути от живота му!

Ребека започна внимателно да изучава самата скала, или по-скоро високия хълм, който извеждаше към две тераси: една малка, втората — по-отдалечена, непосредствено под скалите. Тук беше невъзможно случайно да се препъне и мигновено да се плъзне надолу.

Така че, какво точно се е случило тук? Нещастен случай? Самоубийство? Или убийство? Ребека се съмняваше, че някога това ще се разкрие. Емоционалната болка беше нетърпима, и тя се чудеше дали някога ще може да изплаче мъката си.

Едно след друго тя започна да хвърля от скалата диви цветя, и, хванати от вятъра, те бяха разпръснати далеч по-надолу. Ребека намери слънчево, защитено от вятъра място и седна на земята, облягайки се на камък. Ако беше по-набожна, то непременно щеше да се помоли за душата на майка си. Елен Ситън би я разбрала. Ребека отвори албума.

Фрейзър се изкачи на тавана на наетата си къща и погледна с телескоп към долината. Погледът му неволно се задържа на скалата Скелуит. И за негова изненада там имаше някой. Самотна жена в синя рокля седеше на земята.

Фрейзър почти се задави от възторг, когато в седящата на земята жена позна дъщерята на Антъни, тази бездарна курва. Чудесно!

Той влезе в спалнята и взе тънък златен пръстен. Сложи го в джоба си и се отправи към конюшнята. Той ще успее да стигне до скалата за по-малко от час. След като Ребека рисува, за това време тя никъде няма да отиде.

А ако си отиде, ще е завинаги.

Късно сутринта Кенет със запенен кон стигна в Рейвънсбърг. Без да обръща внимание на впечатляващото имение от бял варовик, прескачайки по три стъпала се изкачи нагоре по стълбите. Вратата беше отключена и той влезе в преддверието.

Слугата, пристигнал със Ситън от Лондон, пристъпи към него.

— Лорд Кимбъл, не ви очаквахме толкова рано. Искате да се видите по-скоро с Ребека? Прекрасно ви разбирам.

— Точно така. Къде е тя?

— Доколкото ми е известно, тя отиде на разходка.

— А сър Антъни и лейди Клекстън?

— Те са в градината. Да ви отведа при тях?

— Моля — каза Кенет, обхванат от тревога.

Сър Антъни и Лавиния седяха в градината, наслаждавайки се на пролетното слънце. Виждайки Кенет и двамата отвориха уста от удивление.

— Вие вече приключихте с ремонта? — попита сър Антъни. — Ако бяхте командвали армията през войната, Наполеон щеше да е разбит за шест месеца.

— Бързах, защото много се безпокоя за вашата безопасност. Не сте ли виждали Фрейзър?

— Той е в Лондон, доколкото знам.

— Може би, той е вече тук — намеси се Лавиния. — Чух как една жена от местните хора да казва, че тази година лондончани идват рано за лятото. Аз тогава не отдадох значение на думите й, а сега мисля, че това може да е Фрейзър. Летният му дом е само на няколко мили оттук. Може би момичето е видяло именно него.

Кенет заглуши едно проклятие.

— Имам всички основания да смятам, че той е убил лейди Ситън и е хвърлил бомбата във вашия дом.

Настъпи дълбоко мълчание.

— Що за глупост! — извика сър Антъни. — С Елен се случи нещастен инцидент. Грях е да се твърди, че я е убил някой от моите най-близки приятели!

— Това не би могло да е нещастен случай. Освен това, всички нейни близки хора вярват, че тя се е самоубила и затова никой не желае да говори за нейната смърт.

Лицето на сър Антъни пребледня.

— Това думи на Ребека ли са?

Кенет кимна.

— От това, което тя ми каза, разбрах, че ако лейди Ситън е искала да се самоубие, тя е щяла да го направи през зимата, по време на един от своите пристъпи на меланхолия, но не и през лятото.

Лавиния докосна ръката на сър Антъни.

— Послушай го, скъпи. Кенет си дава сметка за това, което говори. Ако той подозира Фрейзър, то има добра причина. Забелязах как се променя гласът на Фрейзър, когато говори с теб. Той завижда за твоя успех и е извън себе си; тази злоба може да го подтикне към престъпление.

Сър Антъни погледна приятелката си.

— Аз ще обясня всичко по-късно — каза Кенет, — сега трябва колкото се може по-скоро да потърся Ребека. Знаете ли накъде е тръгнала на разходка?

— Към скалата Скелуит, където загина Елен — каза сър Антъни.

Лавиния се намръщи.

— Струва ми се, че тази скала се вижда от къщата на Фрейзър — каза тя. — Ако той е там, лесно ще я види. Но той няма причина да я убива.

— А защо трябваше да убива лейди Ситън? — попита Кенет. — Мисля, че той е изгубил ума си, но не си струва да губим време. Дайте ми някой, който да ми покаже пътя до там.

— Аз ще го направя. — Сър Антъни стана. — Не ви вярвам, но вие ме заразихте със своето вълнение.

— Тогава на конете.

Без да губят нито минута те се отправиха към конюшнята. По пътя към мястото на смъртта на Елен, Кенет започна колебливо да разказва за своите подозрения. Когато той разказа за работата на лорд Боудън и своята собствена роля по този въпрос, сър Антъни сухо отбеляза:

— Така значи, на него съм задължен за прекрасния секретар? Моят дом му е благодарен за оказаната услуга. Представям си колко е ядосан.

— Ще простите ли лъжата ми? — Кенет беше изненадан.

— Вие влязохте в къщата ми с лъжа, но това не означава, че сте предател.

— Жалко, че Ребека мисли по друг начин.

— Сега разбирам защо тя не носи вашия пръстен.

— Никога не бих помислих, че може да сте забелязал.

— Забелязвам много, но предпочитам да не се намесвам.

Те стигнаха до разклонението на пътя и сър Антъни се обърна на ляво.

— Опасявам се, че дъщеря ми няма доверие на никого. Тя започна да вижда в хората само злото. — Сър Антъни въздъхна. — Ребека беше такова тихо дете. Тя никога за нищо не се оплака и винаги спокойно понасяше черната меланхолия на майка си или моя гняв. Такава беше дотогава, докато избяга с този скандален поет. За всичко сме виновни ние, защото не можахме да й дадем нужното възпитание. А сега времето отмина. Сърцето ме боли за нея. Дъщеря ми няма нищо, освен работата си. Ето защо съм решил, че вие ще й бъдете добър съпруг. Тя се нуждае от човек със силен характер, човек, на когото тя може да разчита, и който винаги ще я подкрепя.

Думите на сър Антъни обясниха на Кенет много от поведението на дъщеря му. Сега той можеше да разбере защо Ребека така тежко преживя неговата измама. Тя се доверяваше на малко хора, а Кенет със своите действия, само засили нейното недоверие. Господи, ако всичко можеше да бъде оправено! Принуждавайки се да не мисли за това, разказа на сър Антъни защо смята, че Фрейзър е убиец и подпалвач. Сър Антъни внимателно слушаше и изражението му постепенно се промени.

— Ако Елен не се е самоубила… — започна той, а гласът му трепереше. — Вие дори не си представяте, какво означава това за мен.

Лицето на сър Антъни беше тъжно, но все пак беше очевидно, че планина е била вдигната от раменете му. Той не можеше да не е почувствал невероятно облекчение.

После продължиха в мълчание. Кенет през цялото време пришпорваше коня си. Неговата загриженост за Ребека, когато тя замина от Лондон, се превърна във всепоглъщаща тревога, въпреки че разумът му казваше, че няма причина за безпокойство. Ребека работеше и само ще се ядоса, когато нарушат уединението й. Тя ще го погледне презрително и небрежно, ще промърмори нещо за човешката глупост, която често няма граници.

Как му се искаше да греши!

Глава 32

— Здравей, Ребека!

Ребека почти подскочи от изненада, когато чу познат глас. Погълната от работата и непрестанния вой на вятъра не й позволяваха да чуе приближаващите стъпки.

Оставяйки настрана четката, за да не повреди картината, Ребека вдигна глава.

— Здравейте, лорд Фрейзър — отвърне тя хладно. — Не очаквах, че ще дойдете тук, когато столичното общество още не смята да напуска Лондон.

— Внезапно реших и дойдох.

Докосвайки върха на ботушите си с камшика, Фрейзър погледна замислено към безоблачния хоризонт. Той изглеждаше като истински английски джентълмен.

По-добре да беше останал в Лондон, помисли Ребека, и да не се въртиш в краката на всички.

Изглежда, че този човек няма абсолютно никакъв личен живот, тъй като винаги е близо до баща й и стана негов постоянен спътник. Както и да е, заглушавайки своето раздразнение Ребека реши да бъде любезна.

— Тук по-леко се диша след града — каза тя.

Фрейзър бръкна в джоба си.

— Аз дойдох при вас за това — да ви предам малък подарък.

— Ако този подарък е за годежа, ще трябва да ви разочаровам, лорд Кимбъл и аз решихме, че не сме точно един за друг, така че всички подаръци губят всякакъв смисъл.

— Този подарък е от друг вид. — Устните на Фрейзър се изкривиха в подобие на усмивка. — Вашият годеж тук няма нищо общо. Моля.

Фрейзър протегна ръка; тя протегна неволно своята. Пръстите му се отвориха и в ръката й падна някакъв малък предмет. Това беше липсващата част от пръстена със сърце на майка й.

Хлад се спусна по гърба й. Кенет се оказа прав: майка й е била убита, и то от най-добрият приятел на семейството.

На мястото на предположението дойде истински страх. Давай си вид, че за нищо не се досещаш, мислено си каза младата жена.

— Много хубав пръстен. Благодаря ви, лорд Фрейзър.

— Сложете си го — заповяда той.

Ребека послушно си сложи пръстена на безименния пръст на лявата си ръка.

— Малко ми е голям — каза Ребека, сваляйки пръстена.

— Не го сваляйте! — последва нова заповед. — Пръстът на Елен беше по-голям от твоя, но това няма значение. Пръстенът трябва да бъде на ръката ти.

— Ще отида да кажа на баща ми за вашето пристигане — каза Ребека, трескаво опитвайки се да разбере какво да прави по-нататък. — Сигурна съм, че той ще ви покани да вечеряте с нас. Ще се видим на вечеря.

Ребека започна да поставя нещата в кошницата.

— Не се безпокой — каза тихо Фрейзър. — Там, където ще последваш майка си, бои няма да са ти необходими.

Най-страшното беше спокойствието, с което Фрейзър изрече тези думи. С този тон можеше да говори и за времето.

— Нищо не разбирам — каза Ребека, опитвайки се да изглежда наивна.

— Не мисля така. Ти си отвратително малко създание, но не си глупава. Ти все още тъгуваш за майка си и сега смъртта ще ви събере. Онези, които са видели твоята работа „Преобразяване“, с нищо няма да се изненадат. Жалко, че никой не разбира значението на този пръстен, а така би била пълна картината.

Да се спаси в бягство беше невъзможно: той беше висок и силен. Трябва да се опита да го изплаши, може би ще помогне.

— Ако ме убиете, Кенет веднага ще се досети кой го е направил. Той знае, че майка ми е била убита. В случая с мен той няма да се заблуди.

Фрейзър само сви рамене.

— Уайлдинг може и наистина да е по-умен, отколкото показва, но това не променя нищо. Смятам да унищожа и него. Този човек ме дразни. Твърде е горд с участието си в изложбата, но картините му са чудовищни.

— Вие сте далеч от него — с презрение каза Ребека. — Той е герой и истински мъж. Той ще ви натири в праха с голи ръце.

— Дори един истински мъж умира, след като получи куршум в главата — невъзмутимо отговори Фрейзър. — Аз може да не съм герой, но съм точен стрелец. — Фрейзър се приближи до Ребека.

Сърцето й замря от страх.

— Защо искате да ме убиете? — извика тя. — Все пак баща ми е ваш приятел! Нима завистта ще направи от вас убиец?

— Антъни ми е приятел. Най-добрият на света, но има едно нещо, което обичам най-много — това е изкуството. Моите действия не са насочени срещу Антъни, а срещу хора, които развалят работите му.

— Развалят работите му? — озадачено повтори Ребека. — Но той е най-добрият художник в Англия. Неговите портрети, пейзажи, исторически картини — всичко се отличава с майсторство.

За пръв път по време на разговора лицето на Фрейзър се изкриви.

— Глупости! Елен погуби в него един велик художник. Когато заедно учихме в школата живопис в Кралската академия, той даваше големи надежди и можеше да се превърне в един от най-големите художници на света. Неговите ранни работи, изпълнени по класически начин, бяха невероятни. В тях се чувстваше изящество и благородство.

— Може да са изпълнени великолепно, но в тях няма живот — отвърна Ребека. — Едва след завършване на школата той имаше собствен стил на рисуване, а картините му изпълнени с живот.

Пръстите на Фрейзър се свиха в юмрук и побеляха.

— Твоята майка го унищожи като художник! Той беше принуден да изкарва прехраната си, като рисува, и започна да рисува портрети и вулгарни картини, за да ги гравира Хамптън и да ги продава на търговци за шилинг парчето. Антъни можеше да стане равен на самия Рейнолдс, а вместо това съсипа таланта си. Той се опозори.

— Вие смятате за срамна картината му „Хораций на моста“? — попита потресена Ребека.

Лицето на Фрейзър стана гнусливо.

— Тази картина е прекрасен пример за това, какви мацаници са станали платната му. Тя щеше да е изпълнена майсторски, ако беше в добрия класически стил, но той успя да я развали, вдъхвайки й живот. Жалко, че тя не изгоря по време на пожара. Перфектният класически стил на рисуване — да отразява природата, а не да се вживява в нея.

— Баща ми е вече отвъд класическия маниер — сухо отбеляза тя. — Той и други художници показват света в неговото развитие. Не можем да се връщаме към едни и същи сюжети.

— Кимбъл беше прав, когато каза, че ти имаш огромно влияние над работата на баща си. — Фрейзър премести камшика от едната ръка в другата. — Сбърках, мислейки, че той главно се обръща към Елен, че след нейната смърт той се върна към истинската живопис, но това не стана: до него стоеше ти със своите глупави женски идеи. Когато видях на изложбата твоите картини, веднага разбрах: работите на Антъни не минават без твоето коварно влияние. Жалко е, че този жалък стихоплетец, който преспа с теб, се оказа пълен идиот.

— Вие сте наели Фредерик, за да ме съблазни? — Ребека беше потресена до дъното на душата си.

— Нямаше нужда да го наемам. Просто му намекнах, че рижавите коси са много романтични и че си богата наследница, а всичко останало той измисли сам. Ако се беше омъжила за него и се беше отдалечила от дома на баща си, нищо подобно с теб нямаше да се случи. За всичко си си виновна ти.

— Нищо по-смешно не съм чувала — каза Ребека, слагайки ръка на кутията с разтвор, в която тя миеше четките. — Нищо чудно, че сте неудачен художник. Завистта ви пречи да видите истинския живот. Вашият „Леонид“ е твърде жалък. На десет години съм била по-голям художник, отколкото сте вие.

Думите на Ребека бяха последната капка, която пречупи търпението на Фрейзър: той изрева и се втурна към нея. Ребека изкрещя с цялата сила на своите дробове с надежда, че ще я чуят овчари или случайни минувачи. Грабвайки кутията с разтвора, тя я метна към Фрейзър, уцелвайки лицето му. Хващайки се за очите, той изкрещя от болка, а Ребека без колебание скочи и тръгна далеч от скалата. Тя вече достигна брезовата горичка, когато Фрейзър, съвземайки се от болката, я настигна и я сграбчи за шала. Ребека го измъкна от раменете си и се втурна нататък, осъзнавайки, че не може да избяга от него, в следващата секунда Фрейзър я сграбчи за ръката и я дръпна рязко към себе си. По бузата му се стичаше кръв, очите му светеха яростно. Ребека изпищя пронизително и издра с нокти лицето му.

— Проклятие! — с всичката си сила Фрейзър я удари в корема, и тя падна на земята, гърчейки се от болка. Болката беше толкова непоносима, че тя не можеше да диша.

Ребека лежеше на земята, не беше по силите й да стане. Тя видя пред себе си злобното лице на Фрейзър и разбра, че беше оставена на милостта на един луд и че след няколко минути ще полети от скалата надолу с главата — и всичко това се случваше в действителност, а не в нощните кошмари.

Сър Антъни показа с ръка напред:

— Това е скалата Скелуит. Остава ни да минем брезовата горичка и ще бъдем на мястото.

Внезапно женски вик разкъса тишината, след него последва мъжки, писклив и ядосан.

— Боже мой, Ребека! — извика Кенет и пришпори коня си.

Приведен над гривата на коня, Кенет се втурна с пълна скорост, отмествайки с ръка клоните на брезите, удрящи го по лицето. Женският вик отново се повтори.

Той изскочи от гората и спря коня до самата скала. Конят изцвили и се отдръпна. Кенет се огледа, и кръвта му се смрази в жилите. Фрейзър с изкривено от ярост лице, покрито с кръв, влачеше Ребека към пропастта. Тялото й изглеждаше безжизнено и напомняше парцалена кукла, вятъра развяваше рижавите й коси, роклята й се издуваше като платно. Жива картина на смъртта.

Кенет скочи от коня и се хвърли към Фрейзър, в движение хващайки пистолета. Виждайки Кенет, Фрейзър направи още две крачки към пропастта и, спирайки, изправи Ребека на крака, приближавайки я като щит към себе си.

— Не се приближавай, Кимбъл! — извика той.

Кенет спря и отпусна пистолета; сърцето му се вкамени от страх. Една погрешна стъпка и Фрейзър ще я хвърли от скалата, увличайки я със себе си като своя жертва.

— Ако убиеш Ребека, Фрейзър, ти няма да живееш. Пусни я и си свободен.

Кенет колебливо пристъпи напред.

— Още една стъпка и двамата ще се намерим в бездната! — извика Фрейзър, гледайки Кенет с обезумял поглед на диво животно.

Кенет отново спря не знаейки как да убеди един луд, а това, че Фрейзър е изгубил разсъдъка си беше без съмнение. Всяка грешна стъпка можеше да струва живота на Ребека. Разрошена и изтощена, тя почти висеше в ръцете на Фрейзър, но в очите й имаше живот, и в тези очи Кенет разбра, че тя беше наясно за смъртната опасност надвиснала над нея.

По това време сред дърветата се показа сър Антъни. Лицето му беше по-бяло от хартия осъзнал, че животът на дъщеря му виси на косъм.

Бързайки, той се приближи до Кенет.

— Твоите шеги отидоха твърде далеч, Малкълм — каза той, стараейки се да остане спокоен. — Дай ми Ребека.

Лицето на Фрейзър се изкриви.

— Това не е шега, Антъни. Опитах се да те вразумя да се върнеш към истинската живопис, но ти не искаше да ме слушаш. Няма връщане назад. — Той погледна Ребека. — Тя трябва да плати за твоя погубен талант. Ти не трябваше да се свързваш с жени, Антъни. С тях може да преспиш и завинаги да ги махнеш от главата си. Слушайки съветите им — означава да изгубиш себе си като истински художник.

— Никой не може да ми повлияе в работата ми — отвърна сър Антъни, — нито Елен, нито Ребека, нито Лавиния. Всички недостатъци са само мои.

— Ако ти се занимаваше с истинска живопис, а не се налагаше да работиш за хляба си, от теб можеше да се получи втори Рафаел. Вместо десетки велики работи, ти натвори планини от боклук.

— Ние имаме коренно противоположни мнения — отговори сър Антъни, предпазливо придвижвайки се напред. — Нима от нашите разногласия ти ще погубиш единственото ми дете? Ако имаш нужда от жертва, нека жертвата да съм аз.

— Аз никога няма да те нараня. Ти си ми приятел. Моят най-добър приятел.

Лицето на Фрейзър се изкриви в болезнена гримаса. Той разбра, че е загубил всичко: приятелството със сър Антъни, своето място в живописта. Той беше страхливец и надут глупак, и в Кенет не остана съмнение, че още малко и той ще скочи от скалата само от отмъщение и ще увлече със себе си в небитието своята жертва.

Незабележимо за Фрейзър, погълнат от спора с бившия си приятел, Кенет вдигна пистолета и се прицели внимателно в главата на безумеца. Той рискуваше да засегне така Ребека, но друг изход не му оставаше. Само точния добре насочен изстрел можеше да спаси живота й.

В същия момент, когато Кенет дръпна спусъка, трескавия мозък на Фрейзър проработи и обръщайки се със своята жертва, той направи крачка към пропастта. Кенет с ужас видя, че куршумът го удари в рамото и премина толкова близо до главата на Ребека, че можеше да я нарани. Фрейзър изкрещя от болка и, изпускайки жертвата си, се завъртя на място, като пумпал. Ребека падна, удряйки главата си в камък, и бавно се търкулна по наклона на издадената скала, зад която беше бездната.

Сър Антъни отчаяно извика, и викът му отекна по скалистите хълмове. Кенет с един скок стигна до ръба на скалата. Падна на земята и, протягайки ръка, се опита да хване Ребека, но не му достигаха няколко инча; лекото женско тяло беше готово във всеки един момент да се плъзне надолу.

Кенет малко се придвижи напред, и този път му се отдаде да хване ръката на Ребека. От тежестта й ръката му се втвърди. Сега двамата неподвижно лежаха на наклонената повърхност, наподобяващи две морски звезди, но силата на привличане на земята можеше да се усети, и телата им бавно се плъзгаха надолу.

С пръстите на краката и с лявата ръка Кенет се притисна към земята, опитвайки се с всички сили да се задържи. Силният порив на вятъра размяташе косите на Ребека, и Кенет с ужас видя, че те са залепнали от кръв. Дали куршума я е докоснал, то тя сега ще е мъртва.

Но той не трябва да я изпуска. В порив на отчаяние Кенет напъна лявата си ръка и хвана влажния храст. Няколко мига той лежеше неподвижно, след това с един замах на ръката той се хвана за по-надежден храст.

Сега за някое време бяха в безопасност, но това не можеше да продължи дълго. Лявата му ръка се вцепеняваше от напрежение, и същия храст всеки миг можеше да се пречупи, и тогава — неизбежна гибел.

Кенет погледна наляво, очите му търсеха това, което би могло да ги задържи. Ако беше сам, щеше да е в състояние да достигне до камъка отляво, но теглото на Ребека го теглеше надолу.

— Повярвай ми, Червенокоске, ние ще се спасим — прошепна Кенет през стиснати зъби, без да се надява, че Ребека го чува.

Но Кенет знаеше, че това са само думи, защото храстът се пропукваше и всеки миг те можеха да паднат. Сър Антъни беше твърде мършав и не можеше да им помогне. Към това той рискуваше сам да падне от скалата, повличайки и двамата.

Изведнъж техните протегнати тела бяха понесени от порив на вятъра, и Кенет почувства, че тялото на Ребека става по-леко, а самия той с повече сила. Освобождавайки коварния храст, който изпука, той изпълзя назад и хвана с трепереща ръка дълбоко вкоренения в земята камък само на две крачки от скалата.

Губейки последните си сили, Кенет издърпа Ребека към себе си и я обхвана с дясната ръка. Поддържайки с вцепенената си лява ръка камъка, той започна бавно да се повдига към върха.

Когато пропълзя достатъчно далеч, той спря да си поеме дъх и се хвана за следващия камък. Ръбът на скалата бавно се отдалечи, и стана по-лесно да пълзи.

След още няколко движения нагоре, и тук те са на сигурно място. Останал без сили да се изкачи, Кенет легна на земята, дишайки тежко и силно притисна към себе си Ребека. Но Господи, къде е пулсът й? Кенет докосна с устни гърлото й — пулс не се усещаше. В отчаянието си той седна на земята и сложи ръка на гърдите й. Ръката му улови едва доловимото биене на любимото сърце.

С въздишка на облекчение, Кенет погледна нагоре. Няколкото минути му се струваха цяла вечност. Сър Антъни се спускаше надолу бързайки, а Фрейзър стоеше, буквално вкаменил се, държейки дясното си рамо засегнато от куршум.

Бащата падна на колене пред дъщеря си.

— Плачеш за бесилката, Малкълм! — завика той. — Кълна се в бога, ще те обеся!

Фрейзър се стресна, като от удар. Лицето му прие горделив израз.

— Живял съм и рисувал по твърдите закони на класицизма — каза той, бавно изговаряйки думите, — и смъртта ми ще бъде също толкова достойна.

Гордо изправяйки рамене, той се изпъна в целия си ръст и се засили надолу към пропастта.

Падна без вик, а фученето на тялото, разбивайки се в скалите, беше заглушено от порива на силния вятър.

— Глупак! — сърцато каза сър Антъни. — Той имаше талант и богатство. Защо се превърна в убиец?

— Фрейзър не обичаше живописта, а себе си в нея. Искаше му се неговите собствени идеи да управляват света — каза Кенет, разглеждайки раната на Ребека и мислено отбеляза за себе си, че Фрейзър обичаше сър Антъни с повече от странна любов и не понасяше жените от обкръжението му.

Сър Антъни взе дъщеря си на ръце, а ризата му стана червена от кръвта.

— Докосна ли я куршума? — попита той.

— Не. Тя удари главата си в камък. Наранена е само кожата и затова има толкова кръв. Диша и сърцето й бие равномерно. Тя бързо ще се възстанови.

Кенет извади носната си кърпичка, прегъна я четири пъти и я сложи на раната, връзвайки главата на Ребека със своята вратовръзка. След това взе Ребека от сър Антъни и я притисна към себе си. Тя беше изненадващо лека и трогателно беззащитна. Така малка и слаба, тя е успяла да се бори за живота си с човек много по-висок и по-силен от нея. Упорита Червенокоска. Кенет я целуна нежно по челото.

— По-скоро у дома — каза той.

Когато пристигнаха в Рейвънсбърг, Кенет отнесе Ребека в гостната и я постави на брокатения диван. Сър Антъни заповяда веднага да извикат доктора и да й донесе някакво лекарство. Вдигна се суматоха. Слугите тичаха из къщата, изпълнявайки разпорежданията на господаря си; много от тях плачеха.

В гостната влезе Лавиния и незабавно възстанови реда. С умение тя проми раната и направи превръзка. Кенет седна на брокатения диван и взе ръката на Ребека, не беше по силите му да се раздели от нея.

Сър Антъни от вълнение измерваше с крачки стаята.

— Господи, какво се е случило тук? — чуха непознат мъжки глас. — Ранен ли си, Антъни?

Кенет вдигна глава и видя на вратата лорд и лейди Боудън. По всяка вероятност, прислугата е забравила да затвори вратата и неканените гости безпрепятствено са влезли в къщата. Но как се оказаха в Рейвънсбърг?

Сър Антъни изненадано замръзна на място, докато брат му се завтече към него, обезпокоен от вида на окървавената му риза. С треперещи пръсти сър Антъни разроши косата си.

— Аз съм добре, Маркъс. Дъщеря ми си нарани главата, но Кенет ме увери, че скоро тя ще се възстанови.

Боудън погледна към дивана, където лежеше Ребека.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Един от моите близки приятели полудя и се опита да я убие — рязко каза сър Антъни. — Той е виновен за смъртта на съпругата ми.

Всички мълчаха. Лорд Боудън с недоумение погледна Кенет.

— Точно така е — каза младия човек. — Този злодей се оказа лорд Фрейзър.

Възстановявайки се от удивлението, сър Антъни, с присъщата си ирония, каза:

— На какво дължа тази неочаквана визита, Маркъс?

— Маргарет ми каза, че съм идиот и се държа като съвършен глупак, че е мое задължение да ти поднеса своите извинения.

— Маркъс, ти прекрасно знаеш, че аз никога не употребявам забранени думи — с нежна усмивка смъмри съпруга си Маргарет.

— Ти съвсем не си се променила, Маргарет — каза сър Антъни. — Много се радвам да те видя. — Той взе ръката й и с нежност я целуна. — Маргарет много повече ти подхожда за жена, отколкото Елен — каза той на брат си. — Елен беше човек на настроенията, щеше да те накара да полудееш.

— Аз съм един щастлив човек — лорд Боудън с виновен вид погледна жена си; погледът му беше пълен с любов. — Аз съм трижди глупак, че не съм го осъзнал по-рано това.

— Всичко с времето си, скъпи. По-рано аз не смеех да изразя мнението си по този въпрос. — Лейди Боудън с нежност докосна ръката му. На лицето й беше изписана гордост от своя мъж.

— Можеш ли да ми простиш, Антъни, след всичко, което направих? Ще ме пуснеш ли през прага на дома си?

— Ти винаги ще бъдеш тук добре дошъл, Маркъс. Винаги — сър Антъни протегна ръка на брат си.

Боудън сърдечно я раздруса.

— Аз ще отнеса Ребека в стаята й — каза Кенет на Лавиния, намирайки за необходимо да остави братята сами, така че да могат да поговорят за много неща. — Тя се нуждае от тишина и покой.

— Аз ще ви съпроводя — предложи Лавиния.

Кенет внимателно взе Ребека на ръце. Въпреки че не е дошла в съзнание, тя въздъхна и облегна глава на рамото му.

— Боже, как прилича тя на майка си — каза Боудън, гледайки бледото лице на племенницата си.

— Тя притежава красотата на Елен и моя талант. — Сър Антъни взе от дивана пухкаво одеяло и го хвърли върху дъщеря си. — По характер тя повече прилича на теб, отколкото на нас с Елен. Понякога в природата се случват странни неща.

— А моят по-малък син прилича на теб — каза Боудън, малко смутен. — Умен. Очарователен и малко луд. Опитвам се да проявявам към него повече търпимост, отколкото беше баща ни с нас.

— Предполагам познаваш лейди Клекстън — каза сър Антъни с несъмнено предизвикателство, зад което прикриваше смущението си. — Ние искаме да се оженим след крайния срок за траур.

Е, това лорд Боудън навярно няма да понесе, помисли си Кенет, но тук се намеси лейди Боудън.

— Колко хубаво — каза тя, взимайки ръката на Лавиния. — Чух веднъж как Елен каза, че ако нещо се случи с нея, тя не би желала по-добра жена за сър Антъни, тъй като сте забележителна и прекрасно го разбирате.

— Така значи, вие с Елен сте поддържали връзка? — с изиграно възмущение, възкликна лорд Боудън.

— Понякога нашите пътища се пресичаха — отговори жена с невинен вид.

Боудън замислено поклати глава, след това решително и дори някак тържествено каза:

— Приемете моите поздравления, лейди Клекстън.

— Благодаря ви, лорд Боудън — каза Лавиния с кадифен глас. — Уверявам ви, аз не съм толкова лоша, колкото си мислите.

Тя кимна на Кенет и те излязоха от стаята.

Изкачвайки се по стълбите с Ребека на ръце, Кенет се почувства свободен. Най-накрая мъките му, които го изпълваха цял месец, са към края си.

В душата му пламна надежда, че не всичко е загубено.

Ребека се събуди с пулсираща болка в главата. Тя погледна и видя, че лежи в своето легло в своята стая, осветена от запаления малък огън в камината и покритата лампа, така че светлината да не дразни очите й. Познатият звук на писалка се чуваше от ляво.

Тя обърна глава и видя Кенет, който седеше на един стол до леглото. Държейки чертожна дъска на коленете, той рисуваше нещо с ентусиазъм. Видът му изглеждаше уморен, а чертите на лицето изострени.

Искаше й се да вземе лицето му в ръцете си и да целуне тъмните кръгове под очите му.

— Потоп ще настъпи, но нищо не може да спре художника от неговото желание да рисува — прошепна тя с пресъхнали устни.

Кенет вдигна глава и лицето му светна в усмивка.

— След като можеш да се шегуваш, това означава, че нещата не са толкова зле — каза той, оставяйки дъската настрани. — Какво чувстваш?

— Слабост. — Ребека прокара езика си по изпръхналите устни. — И съм много жадна.

Кенет наля в чаша вода и й я поднесе към устата. Ребека пи дълго, докато не утоли жаждата си.

Чувствайки се малко по-добре, тя се облегна назад върху възглавниците.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Около десет часа.

— Какво… какво се случи?

Кенет се отпусна на стола.

— Какво си спомняш?

Ребека се замисли.

— Лорд Фрейзър ме удари с юмрук в стомаха така, че ми спря дъха и изгубих съзнание. Той ме влачеше към скалата, когато от гората изскочи вашата страшна кавалерия. Ти имаше страховит вид, капитане.

— В това имам известен опит.

— Спомням си, че след теб препускаше татко, след това ти стреля с пистолета. Ти уби Фрейзър? От този момент не помня нищо. — Ребека докосна превръзката на главата си. — Докосна ли ме куршума?

— Не, той попадна в рамото на Фрейзър, той те освободи и ти падна на земята, удряйки главата си в камък. Камъкът не пострада — опита да се пошегува Кенет. — Докторът каза, че няма нищо сериозно. Раната на Фрейзър беше лека, но когато той разбра, че ще трябва да отговаря за своите престъпления се хвърли от скалата.

Ребека веднага си представи летящия надолу мъж.

— Ако бях светица, най-вероятно щях да го съжаля, но така се радвам, че той умря. Ако имах оръжие аз сама щях да го застрелям.

— Лично аз бих искал да го видя на бесилката. Пред публика. Там му е мястото. Но щом Бог не го направи, всичко е за добро. В крайна сметка двамата с баща ти няма да се наложи да се явявате в съда. — Кенет погледна към огъня в камината. — Имам затоплена супа. Искаш ли я гореща?

Ребека кимна и Кенет, приближавайки се към камината, сипа супа в две купи.

Внезапно в съзнанието й се пробуди разбиране за това, че майка й е била жертва на престъпление и това означава, че тя не се е самоубила. Елен Ситън не е отнела собствения си живот заради това, че демони терзаеха бедната й душа. Двамата с баща й не са виновни пред нея. Тази мисъл донесе на Ребека такова облекчение, че душата й се стопли.

Тя взе от ръцете на Кенет купата с пасирана картофена супа и отпи. По тялото й се разля живителна топлина.

— А ти как стигна до тук? — внезапно с изненада попита Ребека, едва сега помисли за неговото загадъчно присъствие в стаята й.

— Открих нещо в дневниците на майка ти и без да губя време се втурнах насам. — Поглъщайки супа, Кенет каза на Ребека за своите тревоги и за това, какво безпокойство го тласна в Рейвънсбърг. — А в твоята спалня се оказах, след като смених Лавиния, баща ти и лейди Боудън — накратко, всеки, който е дежурил до леглото ти. Бях късметлия — ти дойде на себе си при мен.

— Ти каза — лейди Боудън?

— Още едно събитие за деня: Боудън и баща ти се сдобриха.

— Какво?

— Предполагам, че лейди Боудън е казала на мъжа си, че трябва да порасне, и че, ако той не се помири с брат си, тя няма да го пусне в леглото си.

Ребека се усмихна, съмняваше се, че нейната рафинирана леля можеше да изрече такива думи. Може би тя е била твърде срамежлива, но сега след толкова години брак е опознала мъжа си и е съумяла да избере правилния ключ.

— Така се радвам. Подозирам, че татко преживяваше много кавгата с брат си. Всеки път, когато говореше за това, в гласа му се усещаше мъка.

— Съмнявам се, че Боудън наистина е смятал, че е виновен бащата ти. От гордост не е могъл да отиде на помирение и се е заел с това разследване, за да има някаква представа за живота на вашето семейство. Боял се е след загубата на Елен да не загуби и брат си.

— Ето един класически пример за това, че любовта и ненавистта са две страни на една и съща монета. Може да бъде прекрасна идея за една картина.

— Значи, още за кого се отнасят думите за потопа? — попита Кенет.

Ребека допи супата и постави купата на нощното шкафче.

— Боудън трябва да е доволен от резултатите от твоето разследване, — каза тя.

Кенет кимна.

— Той ще анулира ипотеката. Мисля, че не го заслужавам, но Боудън настоява да изпълни тази точка от нашия договор.

— Ти намери убиеца и сдобри Боудън с баща ми. Смятам, че той трябва да изпълни обещанието си.

— Благодарение на него срещнах теб и това е най-добрата награда за моя труд.

Кенет остави купата и се наведе над Ребека.

— Сега, когато моето състояние не позволява да бедства моята бъдеща съпруга, искам да те предупредя, че ще вложа всички сили, за да получа ръката ти. С измама проникнах в дома ви, но може би моята любов към теб ще смекчи сърцето ти. Аз… аз не разбирах, колко си ми скъпа, докато едва не те загубих.

Кенет извади от джоба си пръстен.

— На твоя пръст открих част от златната част със сърцето и съединих всичките части заедно. Сега то отново е цяло. — Кенет подаде пръстена на Ребека.

Ребека погледна малката златна вещ, измъчвана от противоречиви чувства. Изпитвайки свят страх, тя сложи пръстена настрана и се опита да говори за нещо друго.

— Какво рисуваш? — попита тя. Белегът на лицето на Кенет побеля.

— Аз направих нещо с малко добавяне на туш на това, което нарисувах с акварел, но картината още не е готова, за да я покажа.

— Изгарям от любопитство.

Кенет сви рамене и взе чертожната дъска.

— На тази картина са моите най-лоши спомени — каза той, поставяйки дъската на коленете на Ребека. — Опасявам се, че сега ще ме мъчи нов кошмар: как безумец те тласка към пропастта.

На акварела беше изобразена изгорената земя на Испания и на нея огромно дърво голямо три обиколки. Беше зора, небето безоблачно, а на фона на синьото небе ясно можеше да се видят телата на двама обесени мъже — мъж и жена. Дълги черни коси, уловени от вятъра, покриваха лицето на жената.

Веднага разбра чие е изображението на картината.

— Смъртта на Мария — каза тя.

Кенет кимна. Лицето му беше още по-посърнало.

— След като с групата партизани бяхме хванати в плен, единствената ми утеха беше съзнанието, че Мария е далече и е с брат си Доминго. Бях с белезници и ме отведоха в щаб квартирата на френската войска. Ние вървяхме, докато стана съвсем тъмно, и чак тогава спряхме под високо дърво. Беше твърде късно, за да се пали огън, и ние хапвайки хляб със сирене, увихме се в одеяла и легнахме да спим. Но аз… аз не можах да заспя. През цялото време си мислех, че се е случило нещо ужасно, но беше невъзможно да се разбере какво. Събудих офицера на конвоя и поисках разрешение да се отдалеча от дървото, всичко на всичко на някакви си тридесет-четиридесет крачки. Но аз така или иначе не можах да заспя. Струваше ми се, че вледеняващ душата страх се просмукваше в самия въздух. И тогава, когато изгря слънцето… видях Мария и Доминго.

— Какъв ужас — едва чуто прошепна Ребека, чувствайки как в нея всичко изстива. — Странно, че ти не си си загубил ума.

— Така беше. — През лицето на Кенет пробяга спазъм. — Два дни по-късно успях да избягам. Стигнах до моя полк, но да служа в разузнаването повече не можех. Майкъл ме спаси от полудяване. Никога не съм му разказвал за болката си, но той разбра, че съм на ръба на лудостта. Той винаги беше наблизо, отгатвайки правилно кога трябва да поговори с мен, и кога просто да помълчи, и постепенно аз започнах да идвам на себе си.

Ребека докосна ръцете на Кенет и ги стисна. Това хващане й подейства като заряд от електрически поток, от който сякаш беше пропит целия въздух.

— Мария е загинала за свободата на Испания — каза тя. — Нейната страна е свободна, а душата й и душата на нейния брат са намерили покой.

— Позовавайки се на Господ, ми се иска да вярвам в това — каза Кенет, покривайки с длан ръката на Ребека.

Тя усещаше неговата болка като своя и изведнъж всичко това смъкна бариерите, защищаващи я от неизплаканата болка. Почувства себе си веднага по-мъдра, способна да преживее загубата на майка си и да започне да живее своя собствен живот. И все пак, вътре в нея имаше още цяло море от постоянна мъка, втвърдила се като лава.

— Вярваш ли в Бог? — попита Ребека своя любим с разтреперан глас. — Вярваш ли в живот след смъртта?

След известно колебание Кенет каза, внимателно обмислящ всяка своя дума:

— Вярвам в съзидателната сила, която е отвъд нашето разбиране, и в силата на духа, която не може да се унищожи. Мария и твоята майка не само са намерили покой, но там, където са, е също така реално, както и ние с теб.

Ридания разтресоха тялото на Ребека. Цялата мъка, натрупала се в душата й след смъртта на майка й, я заля в неудържим порой от сълзи. Тя плачеше горчиво и безутешно. Винаги я е било страх, че ако някога заплаче, няма да е в състояние да спре, така и се случи. Нима човешко същество може да понесе такава болка?

Леглото изскърца под тежестта на Кенет. Махайки дъската от коленете на Ребека, той я привлече към себе си, чувствайки каква буря бушува в нея. Ребека скри лицето си на гърдите му, продължавайки горчиво да ридае и чувствайки се така безпомощна, каквато беше в ръцете на измамника Фрейзър, тласкайки я към сигурна смърт.

Но въпреки страха си, че тя ще скърби вечно, Ребека започна малко по малко да се успокоява.

Мъката и тъгата постепенно я отпуснаха. Тя се чувстваше като малко момиче, несправедливо обидено от възрастните, и й се искаше да бъде погалена и утешена. Тя отново си спомни всичките обиди: презрението на обществото, отдалечените си родители, които живееха свой собствен живот, лишавайки я от обич и грижи. И най-вече тя усещаше самотата и постоянния страх, че никой никога няма да я обича, че не заслужава нечия любов.

Но така ли е? Сега тя не е сама. Силните ръце на Кенет, които я прегръщаха я защитаваха от раздиращите душата й страхове. С бузата си усещаше ритъма на сърцето му. Дори запознанството им да започна с измама, но той винаги беше мил и благороден към нея, любящ и разбиращ. Само в неговата любов тя намери топлота и разбиране. Тя му дължи много.

Сега, когато плачеше на гърдите му, тя постепенно започваше да осъзнава доколко мъката в нея надделяваше над всички останали чувства. Изплаквайки своята скръб, Ребека освободи пътя за други чувства и те се разляха в нея, като пълноводна река. С всяка клетка на тялото си сега усещаше, че е създадена за любов, и тази любов й даде Кенет.

Чрез любовта на Кенет тя научи и за друга любов — тази на баща си, който, спасявайки я, беше готов да пожертва живота си. И майка й посвоему я обичаше, може не така както искаше дъщеря й, но все пак я обичаше със същата обич, на която беше способна измъчената й душа.

През мисления й поглед изникна образа на майка й.

— Знаеш ли, Кенет, майка ми днес беше до мен — прошепна младата жена. — Бях в безсъзнание, но аз ясно я виждах. Тя беше лека и ефирна като ангел, тя се опитваше да спаси живота ми. Смяташ ли, че е възможно това?

— Животът и смъртта ги разделя тънка граница, Ребека — каза Кенет, нежно галейки я по гърба. — Когато куршумът се заби в рамото на Фрейзър, той те изпусна и ти се изтъркаля към пропастта. Успях да те хвана, но наклонът беше толкова стръмен, че ние едва се държахме. Лежахме на земята, повалени и готови всеки един момент да се плъзнем надолу, когато задуха силен вятър. Той прелетя над нас, обгърна ни като одеяло. Аз веднага събрах сила и бях в състояние да те издърпам на безопасно място. Кълна се, бяхме на границата на живота и смъртта, но нищо не се случи. Струва ми се, че твоята майка ни защитаваше, спаси ни от смърт.

Сърцето й се стопли, и тази топлина бавно се разливаше по цялото й тяло, внасяйки в душата й покой и спокойствие. Внезапно усети по-ясно живота си. Любовта, покоя и безсмъртието се превърнаха в реалност, и всичко това й ги подари нейния корсар.

— Обичам те, Кенет — каза Ребека с дрезгав от вълнение глас. — Никога не ме оставяй.

Лицето на Кенет светна в усмивка.

— Не мога да ти обещая, че никога няма да умра Ребека, но докато съм жив, аз ще бъда с теб, с душа и тяло. Кълна се. — Той се наведе и я целуна по устните, шептейки: — Винаги.

Неговата целувка беше подобна на нектар, който за миг излекува душата и тялото й, преизпълвайки я с нежност.

На мястото на нежността дойде страстта. Ребека се облегна назад на възглавницата и издърпа Кенет към себе си.

— Искам да се любя с теб сега, тук, Кенет. Много те моля.

Кенет се намръщи, въпреки че очите му светеха с нежност.

— Имаш главоболие — каза той.

— Ти ме целуна и болката изчезна. — Ребека започна да целува шията му, чувствайки с устни биенето на пулса му, соления вкус на пот и набола брада, пораснала за дните по време пътуването му. — Ако тук сега беше докторът, той щеше да потвърди, че ти си най-доброто лекарство за мен.

— Нека да бъде твоето, малка безсрамница — каза Кенет, издърпвайки нощницата й. — Представям си какъв ще бъде нашия брак, ако си винаги така упорита.

— Ще бъде прекрасен, защото единственото нещо, което искам — това си ти.

Дрехите на Кенет полетяха на пода след нощницата на Ребека. Той започна нежно да я гали, държеше я като порцеланова кукла, но скоро страстта взе своето. Страст, която винаги ги хвърляше в прегръдката един на друг и която те с всички сили се бореха да задържат до предела, сега се разпространяваше широко и свободно, като една огнена река, където се устремяваха потоци от гореща нежност, страстни ласки, разбиране, и дори смях — накратко, всичко, от което се състои любовта. И, потопени в тази огнена река от страст, Ребека плачеше отново, но този път сълзите бяха от радост, сълзи, причинени от непоносимо блаженство, което тя по-рано не е и сънувала.

След бурята настъпи затишие. Те лежаха в обятията един на друг, и главата на Кенет почиваше на гърдите й. В камината догаряше огъня, хвърляйки над тях неравномерна светлина. Ребека прокарваше ръка през тъмните коси на Кенет, усуквайки на пръста си негови къдрици.

— Някой ден ще те нарисувам като Вулкан, бога на огъня и покровител на ковачите — прошепна тя. — Ти си също така силен и умен.

— А неговата жена е била Венера. — Кенет седна, без да сваля очи от любимата си и чувствайки се изключително щастлив. — Ти приличаш на Венера на Ботичели, същата деликатна, нежна и безкрайно желана — каза той, целувайки я в падината между гърдите й.

Ставайки от леглото, Кенет вдигна палтото си и извади нещо от джоба. Отивайки при Ребека, той сложи на пръста на лявата й ръка семейния пръстен на Уайлдинг с диамант.

— Носи този пръстен, скъпа — каза Кенет, целувайки я по ръката. — Годежът трябва да започне с пръстен, а не с леглото.

— Не забравяй, ние сме художници, а художниците се отличават от обикновените смъртни.

— Може би съм художник, но имам традиционни представи за правилата — каза Кенет с тон, не допускащ възражение. — Никакви метреси, никакви любовници. Един мъж, една жена и едно легло — завинаги.

— Така ще бъде — отвърна Ребека, подарявайки на любимия усмивка на Лилит и скрепявайки клетвата с безкрайна дълга целувка.

Историческа бележка

Както винаги историята помага на автора, предлагайки му интересен материал за роман. В армията на херцог Уелингтън действително е съществувало военно разузнаване, офицери, които по време на войната в Пиренеите са проникнали безстрашно на вражеска територия, получавали ценна информация за отбраната на противника. Те са поддържали връзка с испански партизани, получавайки от тях нужните сведения. Прототипът на любимата на Кенет е послужил живота и трагичната смърт на Джоана, любимата жена на капитан Грант, един от най-смелите офицери във военното разузнаване.

Успехът на първите работи на Кенет и Ребека на изложбата на Кралската академия на изкуствата е вдъхновен от успеха на двама млади художници прерафаелити — Джон Мейлс и Уилям Холман Хънт. Когато единият е бил на деветнадесет, а вторият на двадесет и една, те решили да представят свои работи на изложбата и работили ден и нощ, до последния ден на подаването на работите, приключвайки буквално час преди края на приема. Естествено, техните картини, представени на изложбата са били в суров вид. В същата година картина на Хънт била приета, а на Мейлс — отхвърлена, но той продължил да работи, и на следващата година картини на двамата художници били окачени „на линия“ и са имали огромен успех. Ако тези двама художници са могли да получат успех, защо тогава същото да не може да се случи с Кенет и Ребека?

Аз безсрамно комбинирах в своите образи характери и маниери на рисуване на реално съществуващи художници. В образа на сър Антъни аз съединих чертите на двама художника: Жак-Луи Давид и сър Томас Лорънс. В образа на Ребека се забелязват чертите на прерафелитите.

Бележки

[1] Мейфеър — модерен квартал на лондонския Уест Енд. — Б.пр. ↑

[2] Гебхард Леберехт фон Блюхер — пруски фелдмаршал (16 декември 1742 — 12 септември 1819) принц на Велтщат, е пруски генерал-фелтмаршал, който води своята армия срещу силите на Наполеон в битката на нациите (в Лайпциг) през 1813 г. и в битката при Ватерло през 1815 г. заедно с херцога на Уелингтън Артър Уесли. — Б.пр. ↑

[3] Ла Бел Алианс — В германски музей екземпляр на Berliner Zeitung, уведомява (с пет дни закъснение, въпреки че се води всекидневник) за славната победа на германското оръжие именно в това никому неизвестно белгийско селце. От времето на самите събития се пише за победата на съюзниците при Ла Бел Алианс, по-късно известно като Ватерло. — Б.пр. ↑

[4] Гланциране — слабо прозрачни или полупрозрачни слоеве боя, нанасящи се върху сух слой маслена боя за обогатяване на образа. — Б.пр. ↑

[5] Бил е взет от Атина през 1806 г. от граф Елджин, британски дипломат. — Б.пр. ↑

[6] Лилит (също и Лилиту) — женски божествен митологичен образ от месопотамския пантеон. Тя е покровителка на бурите, асоциира се с вятъра. Появява се за пръв път в Шумер, около 3000 г. пр. Хр. — Б.пр. ↑

[7] Шакос — висока цилиндрична френска военна шапка от ХІХ век, обикновено с козирка, а понякога и заострена на върха. Тя обикновено е украсена с някаква декоративна плоча или значка на лицевата страна, често има едно перо или помпон, прикрепен отгоре. — Б.пр. ↑

Край

Мери Джо Пътни Огнена река

Метаданни

Данни

Огнена река

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

Глава 30

Глава 31

Глава 32

Историческа бележка

Мери Джо Пътни
Огнена река