Найджъл Макриъри
Предсмъртни писъци

Отправям сърдечни благодарности на д-р Хелън Уитуел, съдебен патолог; проф. Бърнард Найт, съдебен патолог; Академията на ФБР в Куонтико; Полицейското управление в Атланта; Шерифството в Атланта; д-р Джон Конуей, семеен лекар и специалист по история на изкуството; Питър Кю Роуз, ботаник; Сю Андрюс, ботаник в Кю Гардънс; Оливър Гримънд, отдел „Риби“ в Природонаучния музей; Отдела по охрана и пресслужбата на Военновъздушните сили на Съединените щати в Милдънхол, Кеймбриджшър.

Признателен съм и на всички останали, които със специализираните си съвети ми помогнаха да напиша тази книга.

Пролог

Болницата „Сейнт Мери“ за криминално проявени душевноболни, Вашингтон, окръг Колумбия

Този път им провървя. Забелязаха го в последния момент, докато се катереше по една стена с въжена стълба, направена от чаршафи и завеси. Беше ранил тежко пазача, който пръв стигна до него, и успяха да го надвият само благодарение на численото си превъзходство. Мнозина от душевноболните пациенти сякаш добиваха свръхестествена сила.

Кристофър Еймъри работеше като санитар в института вече пет години и беше виждал всякакви прояви на лудост, при това не само в болницата — „Боже мой, достатъчно е само да се разходиш из Бронкс!“, мислеше си той — но никога не се бе сблъсквал с нещо подобно.

Беше ужасяващо: неистов гняв, в който се таеше някаква злокобност. Никой не пристъпваше прага на килията му без причина, а дори и тогава никога не влизаше сам. Никога.

Обикновено Еймъри се справяше добре с хората, които не можеха да се спогодят с обществото, но с този човек мразеше да си има работа по какъвто и да е повод. И не защото буйстваше. През повечето време беше спокоен и разумен, но постепенно бяха изпитали на собствен гръб, че тъкмо тогава е най-опасен. Собствените му демони го измъчваха и вилнееха у него, а част от мозъка му бе винаги заета с планове и фантазии. Не знаеха името, а само номера му — 2452, и така трябваше да го наричат всички. Никой не го посещаваше и той не изпращаше писма никому. От време на време пристигаха някакви служители, които го наблюдаваха по цял ден, но след това си тръгваха, обгърнати в мълчание, и не се появяваха с месеци.

Еймъри не беше страхливец, но този човек го плашеше. Дори посещенията в килията смразяваха кръвта във вените му и установи, че не е в състояние да гледа за дълго тези кървясали очи, без да изпита погнуса и да се извърне. Още по-силна тревога будеше фактът, че из различни клиники в страната имаше и други хора като него. Еймъри потръпна при мисълта какво би станало, ако някой от тях успее да избяга.

И все пак, колкото и да се мяташе и да крещеше, номер 2452 беше натикан обратно в килията си и стоманената врата се затръшна зад гърба му.

Първа глава

Окръг Фултън, Джорджия, САЩ

Федералният агент Едуард Дойл наблюдаваше внимателно как пасаж дребни искрящо сини риби-луни се стрелнаха в бистрите води на езерото и се скриха сред тръстиките наблизо. Напрегна се да види накъде отидоха, но рибките се изгубиха. Агентът топна някога бялата си носна кърпа във водата, изтри широкото лице и месестия си врат и натъпка мокрия парцал обратно в джоба на панталона си. Лятото беше незапомнено горещо и това определено го измъчваше. Не че не обичаше да е топло — в края на краищата беше отраснал в Калифорния, където почти през цялата година грее слънце — но въздухът по Западното крайбрежие беше сух и много приятен, а този тук бе влажен, задушлив и прилепваше към кожата като треска, която всеки миг ще пламне.

Дойл беше едър, тромав, близо петдесетгодишен човек с двадесетина килограма наднормено тегло, които не му се отразяваха никак добре. Престана да се интересува от външния си вид преди години. Никога не бе минавал за привлекателен мъж, но след като жена му го напусна, той съвсем се занемари и се опитваше да убеди сам себе си, че е важно не как изглеждаш, а какво си постигнал. До настоящия момент не бе изневерявал на тази своя философия.

Вдигна ръка и заслони очи от обедното слънце. Жестът му извади на показ неприятно на вид мокро петно. Потта се бе стичала от мишницата по ръкава на зле ушитата му памучна риза.

Старият катер вече наближаваше брега и бе потънал толкова дълбоко във водата, че Дойл можеше да зърне крайчеца на черния найлонов чувал, в който се намираше тялото. Бяха го сложили, без много да се церемонят, върху дъските на палубата и той се поклащаше в синхрон с нейното движение, сякаш страховитото му съдържание бе възкръснало и се мъчеше да излезе навън.

Катерът не беше собственост на полицията, но го бяха взели назаем от човека, открил тялото. Беше толкова раздрънкан, че Ед се чудеше как изобщо се задържа над водата. Зелената и червената боя по очуканата дървена обшивка беше почти олющена и отдолу се виждаха няколко големи пробойни в корпуса, който бавно загниваше. Очевидно беше пригоден да превозва по-скоро рибаря особняк и кучето му, отколкото половината служители от шерифството на окръга. Маломощният дизелов мотор изнемогваше под тежестта на доста пълния съдебен лекар и четиримата плещести заместник-шерифи, които съставляваха екипажа. Дойл винаги се чувстваше добре при вида на някой по-пълен от него: служеше му като оправдание за окаяното състояние на собственото му тяло.

Чудеше се защо никой на борда на катера не се бе замислил върху факта, че след като тялото е открито на малък остров насред езерото и наблизо няма други лодки, убиецът най-вероятно е използвал същия съд, за да закара жертвата си до острова. Всички веществени доказателства на борда вероятно вече бяха негодни или се бяха смесили със загниващото дърво и бяха завинаги изгубени. А и какво друго можеше да очаква човек от обитателите на този пущинак?

Ед погледна към партньорката си — Катрин Золхайм, която разпитваше селяндура, открил тялото. Той седеше върху един пън и пушеше саморъчно свита цигара, привидно равнодушен, но явно доволен от значимостта, която внезапно бе придобил. Ролята му не беше особено решаваща, но несъмнено щеше да добие по-голям драматизъм, след като довечера в любимия си бар преразкажеше историята образно и до най-малките подробности. Животът на повечето хора протичаше монотонно, затова откриването на труп, при това вероятно жертва на убийство, сигурно представляваше голямо събитие в ежедневието на обикновените хора. Вероятно години наред щяха да черпят този човечец, само и само да им разказва историята.

Пристигането на голям тъмносин автомобил накара Дойл да откъсне вниманието си от сцената. Колата спря горе на брега и отвътре излязоха двама мъже, които следяха всеки негов ход през последната година. Бяха облечени в стандартните сини костюми, носеха тъмни очила и някак успяваха да изглеждат невъзмутими дори при тези обстоятелства. Не направиха опит да се приближат, но наблюдаваха всичко, облегнати отстрани на автомобила.

Първия път, когато се появиха на местопрестъплението на едно от убийствата, които Дойл разследваше, той им се изрепчи и настоя да знае кои са и — още по-важно — кого представляват. Отвърнаха му, че ако присъствието им го дразни, трябва да се обърне към шефа си — Марк Барток, в Бюрото. Ед разговаря с Барток при първа възможност, но той извъртя нещата. Държа се уклончиво и дори отбранително и агентът не узна нищо. Двамата мъже се появиха и при второто, и при всички следващи убийства, така че постепенно взаимно свикнаха с присъствието си, макар и да не се бяха сближили. Те никога не се месеха в разследването му, но Дойл не можеше да не мисли за онова, което сигурно ставаше зад кулисите.

Пренебрегна двамата неканени гости и се обърна към брега, когато катерът се вряза в него. Золхайм беше приключила с разпита и се присъедини към партньора си. Дойл навлече маската на заученото си безразличие и се престори, че не я забелязва, но в действителност следеше всяка нейна стъпка с повишено внимание. Тя беше висока и привлекателна и принадлежеше към новото попълнение от високоинтелигентни и мотивирани агенти, обречени да се издигнат до върховете на кариерата. Не можеше да не й се възхищава — и дори да я желае — но се примиряваше с наложените му ограничения и се опитваше да се държи хладно и резервирано в нейно присъствие. Неведнъж го беше хващала да я гледа „непрофесионално“ и той се бе чувствал длъжен бързо да отмести поглед, смутен и притеснен от въздействието, което му оказваха младостта и привлекателният й външен вид. И все пак неговият чин беше по-висок и поне засега тя трябваше да изпълнява нарежданията му. Това му харесваше: обичаше да контролира нещата. Беше едно от малкото удоволствия, които му доставяше властта.

Шерифът и неколцина от заместниците му издърпаха на брега чувала с тялото и го положиха небрежно върху спечената земя до езерото, като оставиха единия край потопен във водата.

Дойл впери поглед в лекаря и попита:

— Е, какво можете да ни кажете?

Мъжът сви масивните си заоблени рамене:

— Мъртва е. От насилствена смърт. Ще се видим на аутопсията.

Той се заклатушка към двамата мъже в костюми, които се бяха отдалечили от колата и го чакаха, за да разговарят с него. Ед не очакваше да научи повече: знаеше, че това ще стане след аутопсията. Раздразнено поклати глава. Погледна към един от заместник-шерифите и кимна по посока на чувала. В подобни случаи се ползваше с известен авторитет и не възнамеряваше да пада толкова ниско, че да коленичи в праха и лично да отваря чувала. Заместникът клекна, дръпна ципа и бавно откри полуразложения труп на млада жена.

Беше мъртва от доста време. Патологът едва ли щеше да успее да им съобщи нещо повече от приблизителното време на смъртта. Дойл знаеше, че няма да разберат със сигурност откога е мъртва, докато не я идентифицират. След това идваше ред на дългата и трудоемка работа по събирането на свидетелски показания с цел да установят какво е правила през последните дни, а ако имаха късмет, и през последните часове от живота си. Бе наясно, че в един свят, който от ден на ден става все по-безразличен и анонимен, това отнема време, а то, както винаги, ги притискаше. Все пак от беглия оглед на жалките останки вече бе убеден, че аутопсията, насрочена за по-късно следобед в моргата на окръг Фултън, ще потвърди, че това е дванадесетата жертва.

Золхайм сякаш прочете мислите му, вдигна поглед към него и кимна. Трябваше да признае, че не й липсва смелост. Когато отвориха чувала, дори някои от изпечените мъжаги от Джорджия отстъпиха назад, отместиха очи и започнаха да поемат дълбоко въздух, за да се преборят с гаденето. Но Катрин продължи да наблюдава невъзмутимо, бдително и професионално. Това му допадна.

Дойл клекна и огледа едната китка на момичето. Макар тялото да бе престояло на открито известно време, по костите все още имаше достатъчно плът, за да бъдат направени някои първоначални заключения. Нямаше следи от ожулване, от въжета или белезници. Подобно на предишните две жертви, и тази е била надвита по някакъв друг начин.

През последните месеци в поведението на убиеца бяха настъпили явни промени. Преди да бъдат убити, първите няколко жертви са били вързани, а устите им — запушени. Но при последните три нямаше признаци за подобни действия, беше ги поставил в подчинение по друг начин, който все още не бяха успели да установят. Освен единствената рана от нож на корема, нямаше други признаци на насилие, а токсикологичните изследвания не показаха нищо. Ако стилът на убийствата не беше толкова сходен, спокойно можеха да заключат, че извършителите са различни. Поради това портретът на убиеца, който Дойл сглобяваше парче по парче вече месеци наред, трябваше да бъде изграден наново с оглед на променения му начин на действие.

Докато размишляваше върху това, няколко мухи се възползваха от възможността да излетят от чувала и с бръмчене литнаха на свобода. Ед не знаеше дали са били затворени вътре, когато са дръпнали ципа на чувала, или току-що са се родили от някоя тъмна кухина на разлагащото се тяло. Дръпна ципа и с това пресече пътя към свободата на следващите бегълки.

Вдигна поглед към полицая, чието лице беше най-малко прежълтяло.

— Намерихте ли дрехите й?

Полицаят кимна:

— Бяха сгънати прилежно, както вие предположихте.

— А обувките?

Мъжът поклати глава:

— От тях няма и следа.

Дойл отново отправи поглед през езерото към обраслия с дървета остров.

Заглавията по повод серията убийства бяха драматични и сензационни, докато вестниците се надпреварваха кой ще прикачи на убиеца най-яркия и зловещ псевдоним: Хищника, Касапина, Убиеца канибал. Според Ед подобни определения само повишаваха самомнението на престъпника, затова самият той отказваше да ги използва и го наричаше просто „той“ или „него“. Смяташе, че към пресата — официално или не — вече е изтекла твърде много информация. По-добре щеше да е да премълчат някои неща, защото сега всеки перко можеше да се яви и да направи самопризнания за убийствата, понеже разполага с достатъчно подробности, и да му изгуби времето.

„Той“ спохождаше кошмарите на Дойл, откакто преди две години откриха в Аризона третото тяло. Сънищата бяха мрачни и зловещи не поради тревожно живите цветни изображения на ужаси и кръвопролития, които умът му фабрикуваше, а поради това, че надушваше злото с цялото си същество. Ефимерно, безформено и неуловимо, то ставаше все по-осезаемо, докато Ед се луташе сляпо из сивкавата мъгла на съзнанието си и се опитваше да открие и проумее какво го ужасява толкова. Дори след като се събудеше, миризмата на смърт и разложение не го напускаше, а оставаше в ноздрите и по устните му.

Агентът усещаше, че „той“ просто изчаква напрежението у него да нарасне застрашително, преди да осъществи поредната си фантазия и да открие следващата си жертва. Както става с повечето серийни убийци, периодите между убийствата, през които все още бе в състояние да контролира желанията си, ставаха все по-кратки, а броят на жертвите нарастваше все по-бързо.

Ревът на един реактивен самолет B-17, който летеше съвсем ниско, го изтръгна от мислите му и набразди с вълнички гладката повърхност на езерото. Дойл вдигна поглед и видя как сребристото тяло на изтребителя се завърта на триста и шестдесет градуса, преди да се издигне почти вертикално и да изчезне в ясното тюркоазено небе.

Изведнъж над шумотевицата се извиси глас:

— Насам! Насам!

Един от заместник-шерифите тъкмо се подаваше иззад китка дървета, навели клони над езерото. Направо хвърчеше от вълнение и непрекъснато сочеше назад към дърветата.

Ед не помръдна. Нямаше нужда да гледа какво е открил полицаят. Вече знаеше.

 

 

Военновъздушна база Лиймингъл, Кеймбриджшър

Ритъмът на „Настроение“ на Глен Милър отекна в огромния самолетен хангар и увлече младите американски авиатори и техните развълнувани дами във вихъра на танца, като ги принуди да воюват за свое местенце на бързо пълнещия се дансинг.

Сам изпищя от удоволствие, когато партньорът й без всякакво усилие я завъртя първо на едната, а после и на другата страна, преди отново да я притегли към себе си и да я преметне през гърба си. Не бе в състояние да контролира нищо и не й пукаше. Просто следваше мъжа и само се молеше да не се пльосне на пода. Нямаше от какво да се безпокои. Беше в ръцете на истински майстор.

Най-сетне музиката спря, Сам се обърна и изръкопляска одобрително на оркестъра. Беше толкова въодушевена от вечерта и от танците, че не усети кога започна да подскача и да свири с уста заедно с останалите от купона. Погледна към партньора си — майор Робърт Хамънд, който размахваше юмрук във въздуха и ръмжеше одобрително. Беше доволна от себе си и от решението си да дойде. Чувстваше се отпочинала и освежена и се радваше, че се е откъснала от ежедневието.

Учуди се, че получи покана за танците и след като хвърли бегъл поглед на картичката, я забрави за няколко дни. Предполагаше, че става дума за някое полуофициално събиране като онези, които вероятно бяха свързани с работата й и се организираха от време на време за установяване връзка между американската военновъздушна база и някои прослойки на местното общество.

Интересът й към мероприятието бе възбуден отново от Тревър Стюърт, неин колега и единствения друг съдебен патолог в графството. Беше ходил на няколко подобни забави и каза, че били „диви“ и му давали повод да се поотпусне малко. Но след това Сам си помисли, че поради кризата на средната възраст, през която преминаваше, и непрекъснатия поток от млади жени, влизащи и излизащи от живота му, Тревър сигурно вижда в тези събирания предимно удобен случай да се запознае с още жени, по възможност в униформа.

Въздушната база Лиймингъл се намираше на около шестнадесет километра от Кеймбридж и бе малък оазис на американския начин на живот и култура в сърцето на английската провинция. Имаше си бейзболно и футболно игрище и дори собствени ресторанти и магазини. Базата съществуваше повече от петдесет години и по време на Втората световна война бе изпълнявала ролята на един от главните американски командни центрове за бомбардировачите.

Сам разгледа нетърпеливите и възбудени лица на летците на дансинга и се запита колко ли млади мъже са посещавали подобни мероприятия по време на войната, а после са намирали смъртта си някъде над Германия, когато самолетите им са били взривявани. Радваше се, че младите мъже тук ще доживеят до следващата танцова забава и изпита признателност към загиналите.

Запозна се с Боб Хамънд на един от множеството семинари по криминалистика, които напоследък все по-често задръстваха графика й. Заниманията бяха посветени на всевъзможни теми: от серийни убийства и психологически портрети до изследване на местопрестъплението и анализ на почерци. Тъй като беше една от петте жени съдебни патолози в Англия и Уелс, служителки на Министерството на вътрешните работи, от нея се очакваше да посещава повечето подобни семинари и да бъде сочена като пример за равнопоставеността на половете в света на съдебната патология. Всичко това, разбира се, бе пълна дивотия, но тя ходеше с удоволствие и следваше начертаната стратегия.

Беше изнесла беседа за установяване времето на настъпване на смъртта, когато Хамънд се приближи до нея през една от почивките за кафе и се представи. Беше командващият службата за сигурност в Лиймингъл и както става с повечето полицаи, независимо дали са на служба в армията или не, разкриването на едно престъпление за него представляваше не просто работа.

Той започна с въпрос за нещо, което Сам бе споменала в беседата си, а после продължиха да разговарят за различни любопитни и необичайни случаи. Обикновено тя бързо се изморяваше от подобно общуване, защото то често биваше предсказуемо и досадно, но у Хамънд се таеше някаква страст, проявяваща се в начина, по който говореше за работата си. Страст, която Сам споделяше.

Хамънд беше малко над четиридесетте, висок и привлекателен, с атлетична фигура и волево изражение. Имаше силно развито чувство за хумор, което тя винаги бе намирала за очарователно. В момента течеше последната, трета година от назначението му в Англия и макар да бе пътувал много, надяваше се скоро да напусне Лиймингъл.

Сам като че ли долови нещо от носовия бостънски говор в акцента му и беше сигурна, че е от Нова Англия или някъде отблизо. С учудване разбра, че е роден и отрасъл в Атланта, Джорджия, и се зачуди как е успял да се отърве от характерния провлечен южняшки изговор. Знаеше, че собственият й белфастки акцент все още е много явен, независимо от годините, прекарани в Англия.

Поканата за танците беше за двама, но Том беше дежурен, а Марша — нейната приятелка и колежка от лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън, беше в Даръм на някакъв курс. След като двамата души, които бе най-нормално да покани за придружители, не бяха свободни, Сам се зачуди дали да не отиде сама. Отначало идеята не й се понрави особено, но после си каза — защо не? В края на краищата беше зряла жена, която е напълно способна да се погрижи за себе си, ако някой пиян летец реши да се пробва. Не беше сигурна дали причината се крие в примамливото обещание за една необикновена вечер — с усмивка си припомни как Тревър й описа събиранията като „диви“ — или в желанието отново да се види с Боб Хамънд. Но каквато и да беше причината, тя в крайна сметка прие поканата и престана да се опитва да анализира мотивите си толкова дълбоко.

Щом пристигна, я насочиха към паркинга, където скоро откри свободно място. Навсякъде гъмжеше от млади хора — всички си проправяха път към музиката, която гърмеше от огромен хангар от отсрещната страна на голямо игрище. Сам постоя в колата няколко минути и наблюдаваше потока от хора, запътили се към хангара като пеперуди, привлечени от светлината. Всички бяха толкова млади, така кипящи от живот.

Смъкна сенника и се огледа. Изглеждаше, както се казва, „добре за възрастта си“. Полагаше грижи за това. Ходеше на джогинг, вдигаше тежести и спазваше режим на хранене, но каквото и да правеше, времето течеше неумолимо, а тя гледаше на това достатъчно реалистично, за да приеме, че макар да е възможно да забави стареенето, няма начин да го спре.

Тази мисъл я накара да се почувства не на мястото си, натрапник в света на младите. Като че ли щеше да е по-добре да си почине пред бумтящата камина с хубава книга и чаша вино, отколкото да се опитва да се състезава с двадесетгодишните.

Това настроение не беше характерно за Сам, която обикновено се чувстваше щастлива и доволна както от външния си вид, така и от оптимистичния си поглед върху живота. Бутна сенника на мястото му, пъхна ключа обратно и се накани да избяга.

Едно почукване по прозореца на шофьора я възпря, все още стиснала ключа. Вдигна поглед и видя Боб Хамънд, който й се усмихваше изпод елегантната си фуражка. Сам прогони нежеланите си мисли, усмихна му се в отговор, пъхна ключа в чантата си, отвори вратата и излезе навън.

Хамънд очевидно се радваше да я види.

— Сега ли идваш?

Тя кимна неловко — като ученичка, която са спипали на местопрестъплението.

Робърт бързо се огледа.

— И си сама? Без Том?

— Не, той има нощно дежурство.

— Съжалявам, щях да се радвам да се запознаем.

Ала нито в гласа, нито в поведението му се долавяше и помен от разочарование. Несъмнено лъжеше, но тя се почувства поласкана. Не беше сигурна как е узнал за Том, понеже тя смяташе, че връзката им е добре пазена тайна. Но след това, като се сети какво работи Хамънд, реши, че в осведомеността му няма нищо странно.

— Ами — продължи той, — след като няма други, ще се радвам аз да ти кавалерствам тази вечер.

Майорът протегна ръка и Сам положи своята отгоре, а той я погледна и каза:

— Между другото, изглеждаш страхотно, в случай че забравя да ти го кажа по-късно.

Тя се усмихна. Реши, че въпреки всичко, може би ще прекара приятно.

 

 

Настроението се промени, когато обявиха последния танц. Сам разпозна „Лунна серенада“. Беше една от любимите на баща й. Боб Хамънд я притисна още по-плътно до себе си и й се усмихна. Сам не беше сигурна дали се дължи на чувствата, предизвикани от музиката, или просто на необикновеното й разположение и повода, но някак неусетно положи глава на рамото му и се остави бавно да я води по дансинга. Чудеше се колко ли други местни момичета са се влюбвали по същия начин по време на танците през последните петдесет години и им завиждаше.

Музиката замлъкна и бе рязко заменена от пронизителния вой на сигнала за въздушна тревога, последван незабавно от избухването на флуоресцентни зелени и червени фойерверки из целия хангар, имитиращи немски бомби. Хората се разбягаха от дансинга, като се заливаха от смях и пищяха от удоволствие.

— Действа всеки път — захили се Хамънд. — Най-добрият начин да опразниш дансинга.

Той я хвана за ръка и я поведе към един от изходите.

 

 

Все още възбудена от вечерта, Мери Уест бе отведена, по-точно полуотнесена от хангара от летеца Рей Стречъм, с когото излизаше през последните няколко седмици. Мери беше от Литъл Бонингтън — селце близо до базата. Беше навършила осемнадесет години, дребничка и хубава, с гъста, естествено руса коса. Никога не й бяха липсвали обожатели, но почти не познаваше живота извън собственото си селце и графството.

Запозна се със Стречъм преди няколко седмици в местната кръчма и моментално се влюби в него. Приличаше на американска филмова звезда — като онези, които според вестниците се мъкнеха сред „тълпи обожателки“. Излъчваше самоувереност и дързост, които я плениха. Никога не се бе чувствала по-щастлива.

Макар винаги да бе живяла близо до базата, Мери преди не беше влизала в нея, затова веднага прие поканата на Рей за танцовата забава в хангара. Не каза на родителите си къде отива, защото знаеше, че няма да одобрят и ще се опитат да я спрат, а това само щеше да предизвика излишна кавга. Не знаеше защо те толкова ненавиждат базата и младите американски авиатори. Нали и майка й някога бе излизала с един американец на служба в Лиймингъл! Сигурно е била влюбена, защото едва не заминала за Щатите заедно с него. Но това се бе случило преди повече от осемнадесет години и тя сигурно е забравила колко забавни могат да бъдат американците. Затова Мери каза на родителите си, че отива при приятелка в Сейнт Айвс.

Стречъм я поведе към един от големите хангари. Щом стигнаха в най-отдалечения му край, я привлече към себе си, прокара пръсти през косата й и я целуна пламенно по устните, а след това я притисна към стената на хангара.

Лицето му беше съвсем близо до нейното, той я погледна в очите и нежно каза:

— Обичам те, Мери. Обичам те още от първия миг.

Гласът му звучеше искрено и тя вярваше, че говори истината. Самата тя усещаше, че чувствата й към него се задълбочават. Обхвана красивата му глава и горещо го целуна. Никога не бе целувала по този начин местните момчета и цялото й тяло пламна от страст.

Но когато ръцете му започнаха бавно да се плъзгат нагоре по бедрата й, страстта й се превърна в загриженост. Не престана да го целува, но не беше сигурна дали иска онова, което той очевидно желаеше. Макар че никога не би си признала, все още бе девствена. Не че беше целомъдрена — бе излизала с много момчета от селото и преживяването винаги й бе харесвало — но никога не бе „стигала до края“ и не беше сигурна дали го желае и в този момент. Трябваше да измисли как да го спре, без да разруши връзката. Искаше да бъде с него, но не заради секса, или поне не точно сега, притисната до мръсната стена на някакъв хангар посред нощ. Не си го беше представяла така в мечтите си.

Когато той понечи да свали бикините й, тя стисна ръката му и го спря.

— Не, не сега, не тук — помоли Мери. — Не бива така, не бива. Почакай!

Стречъм я погледна и за миг се поколеба, но нямаше никакво намерение да спира. Вдигна ръцете й над главата, като същевременно страстно я целуваше, за да заглуши протестите й, пъхна коляното си между краката й и ги разтвори. Няколко минути по-късно Мери усети как разкъсва бельото й.

 

 

Сам почака на изхода, докато десетките участници в танците се изнизваха от хангара със смях и закачки и се отправяха към домовете или квартирите си, развълнувани и възбудени. Не след дълго Боб Хамънд й донесе палтото и я загърна в него, а после си сложи фуражката и я намести под точно определен ъгъл.

— Ще те изпратя до колата.

Гласът му беше дълбок и спокоен. Тя си помисли, че е най-сексапилният глас, който някога е чувала.

Докато си проправяха път на излизане от хангара, към тях се приближи едър мъж към шейсетте или малко над тази възраст. От ширита на фуражката му и от разноцветната, дебела пет сантиметра лентичка с ордени на куртката му ставаше ясно, че е важен човек и той го съзнаваше. Приближи се към Хамънд с протегната ръка. Боб се изпъна и му козирува, преди да се ръкуват.

— Още една великолепна вечер, Боб. Убеждавам се, че съм бил прав да те задържа под свое командване. Това беше най-доброто прощално тържество преди пенсиониране, на което съм присъствал.

Хамънд отвърна с нужното уважение:

— Поласкан съм, сър, и благодаря за бележката ви. Ще липсвате на всички ни.

Генералът саркастично се усмихна:

— Как ли пък не! — След това се обърна към Сам: — А коя сте вие, млада госпожице?

— Това е доктор Саманта Райън, сър. Тя е съдебният патолог на района. Сам, запознай се с генерал Артър Уилмът Браун. Той е главнокомандващ на нашата Източна военновъздушна част и се пенсионира тази седмица след…

— … много години във военновъздушните сили — прекъсна го генералът и се ръкува със Сам. — Трябваше да се пенсионирам много отдавна, но решиха, че не могат без мен.

Тя каза просто:

— Генерале.

— Много необикновена професия за жена — продължи Браун. Дръпна дланта си от нейната и я огледа. — Надявам се, че миете ръцете си. — Обърна се към офицера зад себе си и се подсмихна: — Хубаво е, че най-красивите момичета все още се падат на нашите момчета, нали, полковник?

Полковник Ричард Къли беше командир на базата почти от година. Беше офицер от кариерата, който бе развил в изкуство способността винаги да прави верните ходове и да познава верните хора. Сам знаеше малко за него, а и не го харесваше особено. Повечето хора, изглежда, смятаха, че е само „форма без съдържание“ и тя усещаше, че имат право.

Къли кимна и се усмихна почтително.

— И през последната война беше така — отбеляза генералът. — Всички хубави момичета бяха наши. — Изгледа Сам и закри устата си с ръка, като че ли щеше да разкрие някаква тайна. — Бих казал, че в района има доста, които се смятат с двойна националност.

Изсмя се високо на собствената си шега и погледна Къли, който също се засмя в подкрепа на шефа си.

Сам го гледаше безизразно, без намек за усмивка. Генералът видя, че шегата му не я развесели, смехът му секна и той неловко се отдалечи, следван от Къли, който метна гневен поглед на Хамънд, сякаш майорът бе виновен за неудобното положение, в което бе изпаднал началникът му. Боб извинително вдигна вежди към Сам. Тя се усмихна с разбиране и го хвана за ръка.

Хамънд сметна, че би било добре да обясни поведението на висшия офицер:

— Генерал Артър Уилмът Браун е…

— В небрано лозе? — прекъсна го тя.

Той се позасмя тихо и продължи:

— Човек със заслуги към военновъздушните сили. Носител е на „Ордена за храброст на Конгреса“, на „Сребърна звезда“, три пъти е кавалер на „Пурпурно сърце“, най-добрият пилот във Виетнам и герой на цяла Америка.

Сам метна красноречив поглед към лявата предница на куртката на Хамънд, върху която имаше почти толкова лентички с ордени, колкото и върху тази на Браун.

— На мен ми се струва, че ти самият си герой.

Робърт сведе очи към гърдите си.

— А, тези ли! Повечето съм спечелил, докато седя в дълбоки бункери и раздавам заповеди на хора, които са по-смели от мен.

— Убедена съм, че това не е истина.

— Аз не съм Браун. Знаеш ли, самолетът му се разбил във Виетнам, но той все пак успял да се добере до базата, след като цели осемдесет километра вървял през джунгла, по-голяма част от която била в ръцете на Виетконг. Вестниците писаха за това тогава.

Сам вдигна поглед към него.

— Изглежда, е голяма работа.

— У дома е истинска легенда. Все още сам пилотира самолета си. Момчетата го обожават. Имат го за нещо като скапания Джон Уейн.

Хамънд осъзна какво бе изрекъл току-що, покашля се и неловко измърмори:

— Извини ме, просто ми се изплъзна.

Тя му се усмихна окуражително:

— Езикът на войниците. Баща ми беше полицай. Беше почти същото.

Боб въздъхна с облекчение и продължи:

— Факт е, че е истински задник и най-големият тъпак след Макартър. Живее на старата си слава от Виетнам.

— Но продължаваш да го наричаш „сър“.

— Да, госпожо, продължавам да го наричам „сър“, а ако се наложи, дори ще му целувам задника и ще му благодаря за тази привилегия. Но искам да знаеш, че не одобрявам поведението му.

Сам тихичко се засмя. Сещаше се за някои медицински светила, чиито „задници“ също бе готова да целува едно време, макар никога да не би си го признала.

Беше станало значително по-хладно, отколкото при пристигането им, и макар паркингът да не беше далеч от хангара, Сам се радваше, че бе взела сакото си. Паркингът беше пълен с млади хора, които искаха вечерта да продължи колкото е възможно по-дълго. Хамънд мрачно се подсмихна при вида на момче и момиче, които бяха толкова погълнати един от друг, че не забелязваха нищо наоколо.

Сам проследи погледа му, а той изказа на глас мислите си:

— Винаги е било така.

— Значи все още е вярно?

Боб изглеждаше объркан.

— Твърде много секс, твърде много пари, твърде дълго тук.

Усмивката му стана по-широка.

— Е, заплащането вече не е толкова добро.

Загледа се в нея, докато тя не се изчерви и не отмести поглед.

Стигнаха до колата й и Сам протегна ръка.

— Благодаря за прекрасната вечер.

Хамънд кимна и пое ръката й, но вместо да се сбогува, я привлече към себе си, нежно погали лицето й и се наклони над нея. В последния момент Сам леко се извърна и Робърт целуна бузата, а не устните й.

Тя отстъпи и забеляза разочарованието, изписано на лицето му. Харесваше Боб и не искаше да го наранява.

— Съжалявам. Не би било честно спрямо Том. Няма да мога да се справя с две връзки едновременно.

Хамънд кимна, все още здраво стиснал ръката й.

— Предполагам, тук трябва да кажа, че той е истински щастливец, но няма да го направя. Ако някога ти дойде до гуша от англичаните, имай ме предвид.

Тя се усмихна, целуна го по бузата и прошепна в ухото му:

— Ти си първи в списъка.

Робърт се усмихна — гордостта му остана ненакърнена — а Сам се качи в колата си и потегли към портала. В огледалото за обратно виждане зърна как той потъна в мрака на базата.

Беше й нужен малко повече от час, за да се върне у дома. След като напусна правото и добре осветено главно шосе, пътищата станаха тесни и тъмни и това забави придвижването й. Под бледата и разсеяна лунна светлина дърветата, които през деня се извисяваха толкова горделиво, изглеждаха някак причудливо осакатени, както се бяха привели над автомобила й, и препречваха пътя на и бездруго оскъдния лунен светлик, а клоните им изплуваха в лъчите от фаровете й като дълги криви пръсти, които сякаш искаха да я изтръгнат от удобната вътрешност на колата.

Колкото и да обичаше тази местност, мрачният й вид нощем винаги напомняше на Сам за избелелите викториански снимки на хора и места, които вече не съществуват. Въображението, което обикновено държеше под строг контрол, при тези обстоятелства се развихри свободно. Детските й страхове и суеверия изплуваха изпод покрова на логиката и зрелостта като мехурчета газ от дъното на блато, които зловонно се пукаха и набраздяваха гладката повърхност.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди да отбие и да започне уверено да се изкачва по черния път към дома си, въртейки волана непрекъснато, за да избегне грамадните дупки, които с всеки изминал ден се умножаваха. Неведнъж беше говорила със собственика на фермата по този въпрос. Той мило й се усмихваше, кимаше и я уверяваше, че веднага ще се погрижи, но не си мръдваше пръста. Напротив, положението се влошаваше още повече.

Сам вкара колата през портите на къщата, спря пред входната врата, а лампата над нея блесна и освети цялата алея. Когато излезе от колата, Шоу, преданият й котарак, се появи и се отърка в глезените й. Тя се усмихна, наведе се и го вдигна.

— Какво търсиш навън?

Лекичко го погали, преди да отключи и да отвори вратата.

 

 

Военните полицаи Карл Саймънс и Уилям Джонсън пропуснаха танците. Дежурният сержант направи всичко възможно охраната на базата така да се сменя, че хората да присъстват на повечето събития, но този път на двамата злочести постови не им провървя. Такава им беше работата и те бяха започнали да гледат философски на нещата. Чакаха отвън, когато танците свършиха, и наблюдаваха как пийнали и щастливи летци се перчат с приятелките си, а намеренията им за това как ще прекарат остатъка от нощта бяха съвсем очевидни.

Трябваше да признаят, че танците бяха привлекли повече млади и красиви жени от когато и да било. Изглежда, организаторите бяха окуражили и някои студентки от Кеймбридж да дойдат и дори им бяха уредили специален транспорт до базата. Стратегията несъмнено се оказа успешна. Двамата офицери от охраната се надяваха, че поне няколко от тях ще имат сестри или приятелки и че са оставили телефонните номера и адресите си.

Когато хангарът най-сетне се опразни, а купонджиите със смях и викове се отправиха към домовете си, двамата мъже въздъхнаха с облекчение и чувство за безпомощност. С облекчение, защото всичко бе минало спокойно, почти без проблеми и без нито един арест, и с безпомощност, защото не бяха успели да се запознаят с нито едно красиво момиче.

Джонсън погледна към партньора си.

— Толкова много жени и толкова малко време.

Саймънс се засмя:

— Втори хангар?

Джонсън му отвърна с лукава усмивка:

— Втори хангар.

Мястото беше известно с това, че много авиатори водеха там момичетата си, търсейки уединение. Това не беше позволено, разбира се, и тъкмо по тази причина всички го правеха. Двамата мъже вече бяха решили, че понеже нямат възможност да се позабавляват тази нощ, не ще позволят и на никой друг да го направи. Преизпълнени с добродетелни мисли, те закрачиха към хангара.

 

 

Сам бързо се съблече и се мушна в леглото. Том Адамс вече бе заспал, лежеше по гръб, леко извил глава настрана, и дишаше дълбоко. Тя се притисна до него, обви го с ръце и крака и почувства топлината на тялото му. Макар нищо да не бе станало с Боб Хамънд, изпитваше вина, задето тайничко бе желала обратното и само здравият й разум я бе възпрял. Сега искаше просто да се извини на Том за нещо, което се бе случило единствено в мислите й. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да стори. Имаше нужда да се почувства уверена във връзката им и да се убеди, че всичко е наред. Положи глава върху гърдите му и долови бавното ритмично туптене на сърцето му. Това я накара да се почувства в безопасност.

Бяха заедно вече близо година. Тя упорито отказваше да му позволи да се премести в дома й, но той оставаше през повечето почивни дни и компанията му й доставяше удоволствие. И все пак не бе съвсем доволна от начина, по който се развиваше връзката им. Прекарваха безкрайно много време в обсъждане на „съвместното си бъдеще“. Той искаше повече, включително брак и деца, но тя не знаеше дали желае това и натискът започваше да я дразни.

Никога не се бе чувствала истински близка с някого, с изключение на баща си, а сега и с племенника си Рики. Не изпитваше дълбока привързаност дори към майка си. Чувстваше го като задължение, което се очаква от нея като дъщеря, особено напоследък, когато старата жена се разболя. Не беше особено близка и със сестра си и усещаше известно съжаление заради това. Двете бяха толкова различни, че понякога за Сам беше трудно да повярва, че са деца на едни и същи родители. „Твърде много приличаш на баща си“ — беше обвинението, което й хвърляха, когато нещата у дома не вървяха особено добре. Ако беше вярно — а вероятно бе точно така — тогава Уин пък приличаше прекалено много на майка им.

Том се размърда, надвеси се над нея и нежно я обърна по гръб. Прегърна я силно и се взря в лицето й, а тя усети слабото му стегнато тяло над своето.

— И кое време е според теб?

— Съвсем навреме. А според теб?

Лицето му беше намръщено като на баща, който мъмри дъщеря си.

— Добре ли прекара?

Сам забеляза капана във въпроса и реши да не признава, че й е било хубаво без него.

— Щеше да е по-добре, ако и ти беше там.

Той разбра номера, но въпреки това остана поласкан.

— Значи ти липсвах, така ли?

Тя реши, че е получил достатъчно комплименти за една нощ, затова отвърна дяволито:

— Не за дълго. Имаше твърде много добри кандидати.

Лицето му се отпусна, той й отвърна с усмивка, която направи бръчиците около очите му по-дълбоки. Бавно се надвеси над нея и устните му леко докоснаха нейните, преди да се плъзнат надолу по голото й тяло. Зацелува нежно гърдите й и погали настръхналите зърна, после ги захапа леко. Беше добър любовник, силен, но внимателен, а нейната наслада му доставяше не по-малко удоволствие от неговата собствена. Както сам казваше, не обичаше да бърза, а да се любува на всеки миг по пътя към насладата. Ласките му й доставяха удоволствие и Сам усети, че постепенно започва да откликва. Дишането й стана по-учестено, сърцето й заби по-бързо. Гърбът й се изви, когато здраво обгърна тялото му, и изстена, щом любовникът й най-сетне проникна в нея.

 

 

Беше късно и Джонсън и Саймънс вече се готвеха за почивка. Не успяха да намерят нито една двойка, независимо че претърсиха всички обичайни места: задната част на хангара, седалките около стадиона за бейзбол и футболното игрище. Беше непривично за една танцова забава. Обикновено всички се впускаха в това като зайци. Или момичетата бяха станали по-целомъдрени, или бяха открили някое друго, много по-удобно място. Както и да е, забавлението им се провали. Обичаха да наблюдават известно време и да оценяват нищо неподозиращата двойка по десетобалната система, а след това, малко преди кулминацията на екстаза, да излязат от прикритието си и да попитат авторитетно на висок глас:

— Може ли да знаем какво правите тук?

Реакцията обикновено беше доста бурна и поосвежаваше дежурствата им. Бяха решили да напишат книга за различните извинения, които бяха чували, да не говорим за фалшивите имена и адреси, давани им дори от хора, които познаваха. Тази вечер обаче положението беше различно — просто безсмислено обикаляне на студа. Единственият лъч надежда в иначе мрачната им вечер беше малката черна вечерна чанта, която намериха в дъното на втори хангар. На няколко метра от чантичката откриха и червени памучни бикини, които бяха разкъсани и лежаха захвърлени.

Джонсън ги вдигна с палката си.

— Някой май е бързал.

— Така изглежда.

Той размаха гащичките с палката и на едно място забеляза тъмно петно. Разгледа ги по-внимателно и потърка тънкия памучен плат между пръстите си. Подозренията му се потвърдиха: беше кръв.

— По бикините има кръв — извика той на партньора си.

Саймънс беше започнал да разглежда съдържанието на чантата и не се заинтересува от разкритията му.

— На някои момичета изобщо не им пука.

Джонсън кимна в знак на съгласие, но откритието го бе разтревожило. Освети наоколо с фенерчето си. Вниманието му бе привлечено от тъмно петно върху ниско окосената трева. Не беше голямо, но все пак изглеждаше странно. Просто не му даваше мира. Приближи се, клекна и прокара ръка по него. Лепнеше. Обърна ръката си с дланта нагоре и я освети с фенерчето. Беше кръв.

— Тук има още кръв — каза той.

— Местопрестъплението — отвърна партньорът му. — Сигурно тук са го направили.

Обяснението не задоволи Джонсън.

— Или пък някой е бил наранен. Няма да е за първи път.

Саймънс поклати глава и се присъедини към него, като освети тревата с фенера си. Веднага стигна до заключение:

— Има кръв само на едно място. Ако се е случило нещо лошо, защо няма и други следи? Освен това, ако е станало нещастие, досега щяхме да чуем.

Джонсън още веднъж огледа наоколо и не откри нищо смущаващо. Реши, че партньорът му сигурно има право, и стана. Саймънс отново взе да рови в чантата. Освен обичайните джунджурии, откри билет за танците тази вечер, портмоне с около три лири и карта за автобус, издадена на името на Мери Уест, върху която беше посочен адрес недалеч от базата. Двамата мъже се загледаха в снимката.

— Сладка е — отбеляза Саймънс. — Бих могъл да й направя голяма услуга.

— Аз също — съгласи се Джонсън. — Може пък да й хареса да сподели и с нас. Два пъти по-приятно и два пъти по-забавно.

Саймънс се засмя. Щяха да компенсират провалената си вечер, като я посетят и й зададат някои много неудобни въпроси. Тръгнаха си, предвкусвайки с усмивка какво им предстои.

Прекосяваха игрището за бейзбол на път към портала и топлината на контролната кабина, когато Джонсън забеляза слаба светлина в една от складовите бараки в отдалечения край на поляната. Светлинката се движеше във вътрешността на постройката и проблясваше ту тук, ту там, преди да угасне. Двамата мъже знаеха, че вътре има само различни видове износена спортна екипировка от съоръженията в базата. Останаха доволни от себе си. Изглежда, бяха открили поне едно от новите, „по-удобни“ места, където явно ходеха двойките.

Докато забързано се приближаваха към склада, на входа му се очерта неясният силует на човек, който очевидно носеше нещо. Приличаше на чанта, но бяха твърде далеч, за да са сигурни. Джонсън освети с фенерчето си фигурата, ала не успя да разкрие никакви подробности. Той ускори крачка и извика:

— Веднага спрете, господине! Знаем кой сте!

Това беше изтъркана лъжа, но понякога вършеше работа. Човекът сякаш се поколеба за момент и се почуди как да постъпи, след това хукна да бяга и се изгуби в мрака на базата.

Джонсън напъха фенерчето в колана си и се втурна след него, като преди това извика на колегата си:

— Провери склада.

Саймънс притича до вратата на бараката, за да не даде възможност на никой друг да избяга. После високо нареди:

— Излез навън! Знаем, че си вътре. Няма нищо страшно, просто излез навън.

Не последва отговор.

— Хайде, побързай! Повярвай ми, имам си и по-приятни занимания. Не ме карай да влизам, за да те измъкна. Няма да ти хареса, ако го направя.

Складът остана потънал в тишина. Саймънс извади палката от колана си и удари два пъти силно с нея по вратата на бараката.

— Последна възможност.

Отново тишина.

— Добре, като искаш да се правиш на глупак, сърди се на себе си.

Той широко отвори вратата, освети с фенерчето пред себе си и бавно пристъпи вътре.

 

 

От другата страна на поляната фигурата, която Джонсън преследваше, се шмугна между складовите заслони и снабдителските вагонетки в далечния край на базата. Постовият осъзна, че задачата му е безнадеждна, и понеже се надяваше да научи името на мъжа от другия човек в склада, който е бил с него, натика палката обратно в колана си и се отказа от преследването.

— Ще се видим по-късно, приятел, който и да си.

С тези думи той се обърна и се запъти обратно към склада. Само след няколко минути отново се озова на мястото, където бяха видели фигурата за първи път. С нетърпение очакваше да разбере кого е заловил Саймънс вътре. Надяваше се да е момичето, чиято снимка бяха открили на картата за автобуса. Смяташе, че може би ще успеят да я убедят да им „сътрудничи“, ако те в замяна й обещаят да не раздухват случая. Очакването извика усмивка на устните му и той ускори крачка, за да не дава на партньора си повече преднина.

Беше съвсем близо до склада, когато видя как Саймънс залита заднишком от вратата, сякаш нещо невидимо го беше изритало или ударило, а след това се превива одве, пада на колене и започва неистово да повръща върху тревата. Озадачен, Джонсън извади пистолета си от кобура. Внезапно всяка сянка започна да му се струва зловеща и неспокойно се огледа наоколо за тайния нападател на партньора си. Не видя нищо, никого. Клекна и успокоително положи ръка върху рамото на приятеля си, като не спираше да се взира в мрака, за да открие тайнствения враг.

— За бога, Карл, какво има?

Саймънс продължаваше да повръща и да се държи за корема. Неспособен да изрече и дума, той само посочи с трепереща ръка към вратата на склада. Джонсън бавно влезе вътре, опънал напред ръката с пистолета и готов да стреля по всекиго и всичко, което изникне неочаквано от мрачната вътрешност. Направи само няколко крачки, преди да усети, че подметките на ботушите му започват да лепнат и да издават странен мляскащ звук, докато се движи. Освети пода с фенерчето си. Той сякаш се движеше, течеше около краката му и запълни мигом вдлъбнатината, която левият му крак остави, след като го вдигна от земята. Джонсън стисна пистолета си още по-здраво, насочи фенерчето надолу към пода и проследи струята до задната част на помещението, докато най-сетне стигна до облак разчорлена руса коса. Тя обкръжаваше като ужасяваща рамка бялото като мрамор лице на млада жена. Главата й беше неестествено извита назад и леко извъртяна на една страна. Полуотворените й очи бяха вперили празен поглед в него, а устата й зееше в беззвучен предсмъртен писък.

 

 

Сам положи глава върху гърдите на Том, като галеше лицето му и прокарваше пръсти през косата му. Той отвръщаше на ласките й, лекичко потупвайки тила й. Лежаха така в полумрака, а тя почти чуваше как умът му щрака, докато се опитва да намери най-подходящия момент и най-удачната тактика, за да повдигне отново въпроса, по който май разговаряха постоянно, особено след като се любеха. Той смяташе, че тогава тя сваля гарда и е най-слаба. Почти й се прииска Том да си запали цигара — тогава може би щеше да насочи мислите си към нещо друго. Най-сетне мъжът се размърда и дойде ред на неизбежното.

— От колко време сме заедно?

„Господи, толкова е предсказуем“, помисли си Сам, но на глас каза:

— Следващия месец ще стане година.

— Цяла година — усмихна й се той. — Времето лети, когато ти е приятно, нали?

Тя кимна с глава върху гърдите му:

— Най-дългата година в живота ми.

Том лекичко дръпна косата й.

— Много ти благодаря.

Сам вдигна глава и му се усмихна.

— А на теб приятно ли ти е?

— Да, но искам да ми стане още по-хубаво.

Знаеше какво има предвид той.

— Още не. Не съм готова.

Отново положи глава върху гърдите му и зачака той да започне да изрежда безкрайния низ от причини, поради които трябва да се оженят.

— Защо не? Ние се разбираме, нали? Подхождаме си в повечето неща и, честно казано, липсваш ми. Проклетият ми апартамент изглежда още по-празен, отколкото ми се струваше преди.

— Трябва да проявиш малко търпение.

— Вече мина цяла година. Ако това не е търпение, тогава какво е! Колко търпелив трябва да бъда?

— Не знам. Това е важно решение. Скоро — отговори тя и отново вдигна поглед към него. — Когато реша да споделя живота си с някого, искам да бъде завинаги. Затова имам нужда да съм сигурна.

Том се постара да добие засегнат вид. Познаваше това негово изражение и обикновено то постигаше желания ефект. Наистина не искаше да го наранява, но това вече започваше да й омръзва и присъствието му я дразнеше.

— Причината не е у теб, а у мен. Може би прекалено дълго съм била сама и съм свикнала да живея по собствени правила. Просто ми дай малко простор и още малко време.

— Малко простор ли, Сам? Та напоследък те виждам единствено в края на седмицата, при това само когато никой от двама ни не е на повикване.

— Този уикенд и двамата сме на повикване и въпреки това сме заедно.

— Да, но е ужасно връзката ни да продължава по този начин. Като че ли е микровълнова печка: започне ли да звъни, изключи я.

Сам въздъхна. Знаеше, че скоро ще трябва да вземе решение, защото в противен случай рискуваше да го загуби, а това беше дилема, без която най-спокойно би могла да мине. Преди да успее да продължи, пейджърът на Том сложи край на разговора.

Той отново я измери с поглед.

— Ето го пак звънеца на печката.

„Той ме спаси“, с облекчение си помисли тя. Претърколи се, за да му даде възможност да изчете съобщението и да се премести по-близо до телефона. Бързо започна да натиска копчетата. Преди да набере последната цифра, Сам се пресегна и стовари ръка върху вилката. Том изненадано вдигна поглед.

— Първо набери сто четиридесет и едно, ако обичаш — твърдо каза тя. — Не искам всички ченгета да разберат с кого прекарваш нощите си.

Том кимна с разбиране и натисна бутончето с номер сто четиридесет и едно, преди да довърши набирането.

Сам прошепна в ухото му:

— Отивам да си взема душ.

Напрегнатата нощ — като се започне от танците в базата и се стигне до това, че се бе любила с Том — я караше да се чувства разгорещена и потна и макар да беше късно, мисълта за хладката освежителна вода беше истинско блаженство. Измъкна се от леглото и се запъти гола към банята. Том я наблюдаваше как се отдалечава, докато чакаше да отговорят на обаждането му. Може и да не беше съвсем млада, но, господи, наистина изглеждаше добре. Въздъхна възхитено, когато от другата страна най-сетне вдигнаха.

— Инспектор Адамс. Търсили сте ме.

Гласът от другата страна звучеше хладно и делово, съвсем типично за оператор в контролната зала, помисли си Том.

— Открили са трупа на момиче в американската военновъздушна база Лиймингъл. Групов началник Фармър вече тръгна натам и би искала да се присъедините към нея възможно най-скоро.

Той записа подробностите в бележника, който Сам държеше до телефона.

— Знае ли се вече коя е?

От другата страна настана пауза, докато операторът изучаваше екрана на компютъра си.

— Все още не разполагаме с тази информация. Ще се постарая да ви осведомя колкото е възможно по-скоро.

— Добре, веднага тръгвам.

Операторът явно не остана съвсем доволен.

— Извинете, сър, но имате ли нещо против да ми кажете от кой номер се обаждате? Изглежда, има някакъв проблем с компютъра ми. По неизвестни причини номерът ви не е бил регистриран.

Том Адамс знаеше, че няма никакъв проблем.

— Да, имам против, любопитна сврако!

Затръшна слушалката, раздразнен от любопитството на оператора, и с нежелание се измъкна от леглото. Откъсна страницата от бележника и я пъхна в джоба на панталона си, след това забързано се отправи към банята. Сам тъкмо излизаше изпод душа. Той взе хавлията и за секунда възхитено се загледа в нея.

— Ще ми подадеш ли кърпата или просто ще си стоиш и ще ме зяпаш? — попита тя.

— Ще си стоя и ще те зяпам.

Сам се пресегна, грабна кърпата от ръцете му и се уви в нея на път за спалнята.

Том я последва и започна да се облича.

— Трябва да вървя. Намерили са трупа на някакво момиче.

Сам започна да се подсушава.

— Къде?

— Във военновъздушната база Лиймингъл.

— Какво? Та аз бях там само допреди няколко часа!

— Това дава нова насока на разследването. Вече си заподозряна.

— Коя е тя? Служителка в базата?

— Все още не знаят — сви рамене Том.

— Била ли е на танците в хангара?

— Вече ти казах, че не знам. Не знам нито как е била убита, нито защо, нито разполагат ли вече със заподозрян. Ще ти позвъня по-късно и ще те държа в течение.

Докато говореше, телефонът иззвъня.

— Едва ли ще се наложи — каза Сам. — Мисля, че това е за мен.

Том се намръщи.

— Аз съм на повикване, забрави ли?

Той кимна:

— Тогава ще те почакам да се приготвиш.

Тя поклати глава:

— Няма да го направиш. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво става между нас, ако се появим заедно.

— Това никога няма да стане, нали? — горчиво попита той.

Сам не му обърна внимание и вдигна слушалката.

— Доктор Райън на телефона.

 

 

Хамънд изпълни процедурата до последната подробност. След като извърши кратък оглед на тялото на момичето, той отцепи района и незабавно се свърза с местните полицейски служби. Саймънс и Джонсън съблякоха дрехите си, които бяха поставени в чували и надписани, а от двамата бяха снети първоначални показания. Полковник Къли пристигна около половин час след като бяха открили тялото. Беше в ужасно и малко истерично настроение. С маршова стъпка се приближи до Хамънд и остро попита:

— Боб, какво става тук, по дяволите?

Майорът се изпъна и козирува официално, преди да отговори:

— Мъртво момиче, сър. Изглежда, е убийство.

— Мътните го взели, само това ми липсваше! Генералът е още тук. Сигурен ли си, че е убийство?

Хамънд кимна.

— Коя е тя?

— Все още не сме напълно сигурни, сър. Смятаме, че…

— Недей да смяташ, Боб, а открий — рязко го прекъсна Къли. — С моя късмет, може да се окаже дори от фамилията Чърчил или нещо подобно.

Робърт спокойно заяви:

— Смятаме, че най-вероятно е местно момиче на име Мери Уест. Била е на танците тази вечер. Двамата офицери, които са открили тялото, намерили тези неща във втори хангар малко преди това.

Подаде на Къли картата за автобуса и разкъсаните бикини.

— Симпатична е — отбеляза той.

— Вече не.

Къли му върна картата.

— Да, предполагам, че е така. Колко време ще е нужно, за да знаете със сигурност?

— Правим всичко по силите си, сър. Информирахме местната полиция. Групов началник Фармър вече е на път за насам и разбрах, че са изпратили униформен полицай да провери адреса от картата.

Къли възбудено закрачи напред-назад. Хамънд стоеше невъзмутимо и мълчаливо. Отдавна познаваше настроенията на началника си и знаеше, че ще е най-добре просто да изчака да му мине.

— Само това ми липсваше, по дяволите! Ще излезе във всички вестници в страната. Ще стигне и до пресата в Щатите. Мътните го взели, Боб, как допусна да се случи подобно нещо? Е, вече мога да си завра повишението в задника. Английска кучка! Защо е позволила да я убият тъкмо в моята база?

Къли се мяташе наоколо, почервенял от гняв. Двамата мъже останаха известно време загледани един в друг, след това полковникът отстъпи. Познаваше Боб отдавна и го ценеше. Ако някой бе способен да оправи цялата тази каша, и то бързо, това беше Хамънд. Той опознаваше местните власти за броени седмици след пристигането на новото си назначение и знаеше как да ги накара да направят онова, което искаше. Би било страхотна глупост да го отстрани точно в този момент.

Къли се приближи към бараката и се мушна под опънатата лента, отцепваща района.

— Е, хайде да поогледаме тази бъркотия.

Робърт се опита да го спре:

— Не съм сигурен, че…

Преди да успее да довърши, полковникът вече бе на входа и надничаше вътре. Хамънд бързо го настигна, за да се опита да ограничи до минимум поразиите, които шефът му можеше да нанесе на местопрестъплението.

— Може би ще е по-добре да не влизате вътре, сър. Искам да кажа, че гледката е доста неприятна.

Това не разубеди Къли.

— Първо преживей една истинска война като тази във Виетнам, после ме учи какво е неприятна гледка, майоре.

Робърт бе служил и в Гренада, и в Залива, но Къли неведнъж бе давал да се разбере, че не смята това за истинска война.

Хамънд язвително промърмори под мустак:

— Обожавам миризмата на напалм сутрин.

Това беше любимата реплика на полковника от филма „Апокалипсис сега“.

Около склада вече бяха поставени прожектори, чиято светлина пронизваше мрака във вътрешността. Къли се подхлъзна на съсирващата се кръв, докато си проправяше път към тялото на момичето, а Боб обмисляше извиненията, които ще се наложи да поднесе на британските полицаи, когато пристигнат.

В действителност Къли беше работил като чиновник, прикрепен към щаба в Сайгон, и бе свидетел само на малка част от истинските бойни действия. А видяното от него едва ли го бе подготвило за гледката, която го очакваше вътре. Хамънд знаеше, че войната създава своя собствена атмосфера. Споделеното преживяване, съзнанието, че е въвлечен в това заедно с всички останали, че не е сам, помагаше на човек да се подготви за онова, което би могло да се случи и на което би станал свидетел, и в крайна сметка му показваше как би могъл да приеме смъртта.

Но тук, в една военна база в мирно време, в сърцето на английската провинция, Къли изобщо не беше подготвен за онова, което видя. Зави му се свят от гледката на мъртвото младо момиче, чиято кръв изцапа подметките на лъснатите му до блясък обувки. Той стисна рамката на вратата, когато светът се преобърна пред погледа му. Хамънд видя как краката на Къли започнаха да се огъват, здраво прихвана командира си под мишниците и го измъкна от склада, преди да се строполи на земята. Направи това не от съчувствие или от уважение към Къли, а защото трябваше да запази местопрестъплението непокътнато и да предотврати нанасянето на нови вреди. Полковникът вече бе оставил следи от големите си подметки навсякъде наоколо и Робърт много добре знаеше, че това ще навреди на неговата професионална характеристика, а не на тази на Къли.

Погледна към командира си, който лежеше по очи на земята, за да се съвземе, и се гърчеше и пъшкаше като пияница на тротоара в търговската част на града. „Напалмът май не е детска работа, а?“, каза си Хамънд наум. И все пак предпочиташе Къли да остане в това състояние: поне нямаше да вреди повече.

Втора глава

Този път Сам пристигна рано на местопрестъплението. Премина през главния контролно-пропускателен пункт на базата с неговите високи наблюдателни кули и автоматични врати. Охраняваха го и войник, и полицай, а разликата помежду им беше потресаваща. Американският войник представляваше дръзка фигура, облечен в спретнатата си тъмнозелена униформа, с предизвикателно килната на една страна барета и преметната през рамото полуавтоматична пушка. От друга страна, британският полицай носеше зле скроена тъмносиня униформа и жилетка, традиционния, но някак нелеп островръх шлем, кацнал нестабилно върху главата му, и единственото му оръжие вероятно беше дългата дървена палка, с която се очакваше да защитава демокрацията от всякакви нападатели. Сам му показа пропуска си и се представи:

— Доктор Райън, съдебен патолог.

Полицаят кимна:

— Очакват ви, госпожо.

Бързо записа името, професията и времето на пристигането й, преди да я насочи към паркинга във вътрешността на базата. Сам, разбира се, вече знаеше пътя, но го изслуша учтиво, преди да потегли. Струваше й се странно, че е била тук само преди часове, забавлявала се е и е очаквала следващата си среща с Хамънд. Не бе предполагала нито че тя ще се осъществи толкова скоро, нито че обстоятелствата ще бъдат толкова зловещи.

Докато паркираше, видя, че Робърт е вече там и я очаква. Взе медицинската чанта от седалката до себе си, излезе от колата, заключи вратата и я провери. Дори и в подобни ситуации Сам винаги се грижеше за личната си безопасност. През десетте години, откакто работеше като съдебен лекар, два пъти бяха прониквали в автомобила й и четири пъти бяха нанасяли сериозни повреди — и това при положение че наоколо имаше поне десетина полицая. Запъти се към ярките светлини на прожекторите, които показваха къде е било извършено убийството.

Хамънд се присъедини към нея.

— Надявах се да те срещна при по-приятни обстоятелства — каза той.

Сам му се усмихна.

— Тъкмо си мислех същото. — След това премина на професионална тема: — Къде е открито тялото?

— В барака зад един от хангарите. Доста е уединено, използва се като склад за стара спортна екипировка и други подобни неща.

— Коя е тя? От вашите хора ли е?

— Не, нищо подобно. Почти сигурни сме, че е местно момиче. Мери Уест от Литъл Бонингтън, на няколко километра оттук. Според родителите й, тази нощ трябвало да преспи у някаква приятелка в Сейнт Айвс.

— Но ги е преметнала, така ли?

— Така изглежда. Двама наши офицери от охраната намериха официална дамска чантичка в дъното на един хангар. Вътре имаше билет за танците тази вечер и карта за автобуса с нейната снимка. Прилича на нея — е, сигурно е изглеждала така, когато е била жива.

— Значи си влизал вътре?

Хамънд разбра, че въпросът е нож с две остриета, и отбранително вдигна ръка:

— Не, госпожо. Дори ние, служителите на Военновъздушните сили на Съединените щати, знаем нещичко за опазването на местопрестъплението.

Сам кимна:

— Това е добре.

— Просто надникнах от вратата. Беше ми предостатъчно.

Тя си помисли, че той не е трябвало да прави дори това, но го премълча.

— Вашите хора в бели униформи сигурно са специалистите от оперативната група по местопрестъплението. В момента са вътре. Изглежда, си разбират от работата.

Сам леко настръхна.

— Да, така е. Има ли заподозрени?

— Боя се, че е един от нашите. Млад авиатор, който се казва Рей Стречъм и служи в медицинската част. Според останалите в неговото спално, двамата с Мери излизали от няколко седмици, но тя искала да го запазят в тайна — по някаква причина родителите й не одобряват американците. Тръгнали си заедно след края на танците и оттогава никой не го е виждал.

— В базата ли живее?

— Да. Претърсиха стаята му, но няма никаква следа. Не е взел със себе си нищо, но по всичко личи, че е бързал да изчезне. В момента наши хора го издирват.

— Ами британската полиция?

— Търсим вътре в лагера. Останалото ще оставим на тях.

Когато стигнаха на местопрестъплението, Сам забеляза, че лентата, с която бяха отцепили района, се състои от дълги тънки ивици със звезди и надписи: „Честита Нова година!“, отпечатани един след друг по цялата им дължина.

— Необикновена лента — изкоментира тя.

Хамънд изглеждаше леко смутен.

— Разполагахме само с това. Останала е от новогодишното тържество. Подобни неща не се случват често в базата. А и ръководителят на вашата оперативна група специалисти не се впечатли особено.

— Да, сигурно.

— Опитва се да уреди нещо по-официално. Ще дойде всеки момент.

Сам се усмихна, като си представи изражението на Колин Фланъри, когато е видял американската версия на полицейската лента. Беше страшно педантичен при спазването на процедурата.

На мястото на убийството, както обикновено, цареше хаос, само дето този път сякаш два пъти повече хора се опитваха да се намесят. Бяха като мравки, които щъкат целенасочено напред-назад, всеки със своя собствена задача. Сложили ръкавици, стискаха специални фенерчета и пликове за съхранение на веществените доказателства. Освен облечените в бели униформи специалисти от оперативната група за обработване на местопрестъплението, наоколо с пребледнели лица се мотаеха и служителите от Отдела за криминални разследвания. Бяха ги вдигнали от сън съвсем неочаквано и затова изглеждаха кисели. Особено ако предишната вечер са били на някое от обичайните си запивания, което беше твърде вероятно. Навсякъде щъкаха и коленичеха хора от Специалните оперативни части — едри, сурови на вид мъже с вълнени шапки, нахлупени плътно над ушите. Те претърсваха цялата база, снемаха отпечатъци и опипваха с дългите си пръчки околните храсти и бурени с надеждата да открият някакво особено важно доказателство.

Обстановката се усложняваше още повече от присъствието на американските полицаи от Отдела за сигурност на армията, които даваха съвети, наблюдаваха и бълваха указания. Това бе най-сериозното престъпление на територията на базата от години и макар разследването да попадаше в прерогативите на британската полиция, американците бяха твърдо решили да не допускат да бъдат напълно изключени от него.

Сам спря в края на отцепената зона. Фланъри се приближи и й подаде бял защитен костюм. Тя бързо го навлече върху дрехите си, след това нахлузи и чифт предпазни обувки.

— Докъде сте стигнали, Колин?

— Премерихме всички температури освен тази на тялото, разбира се. Решихме да оставим това на теб. Включихме косото осветление, направихме снимки на тялото, на подовете и стените и сложихме платформи за стъпване, за да запазим пода.

Пътечките за стъпване бяха особено важни в случаи на убийство като настоящия. Те представляваха малки издигнати платформи, обикновено направени от пластмаса, които се разпръсваха из сцената на убийството, възпрепятстваха директния контакт с пода и така спомагаха за съхраняването на важни доказателства, които биха могли да се намират отдолу.

— Имаше няколко следи от стъпки, но разбрахме, че са на двамата американски полицаи, които са открили тялото.

— Успяхте ли да ги съхраните?

— Всичко е покрито и описано.

— Ами тялото?

— Ръцете и краката й са опаковани, а видимата повърхност на кожата й е прегледана за остатъчни вещества. Беше доста трудно, защото цялата е накълцана.

— Разбирам.

Сам нямаше търпение да се залови за работа. Мушна се под лентата и се отправи към хангара, но Фланъри искаше да й каже още нещо.

— Артър Найт все още е вътре. Едва ли ще се бави дълго. Само преглежда тялото за отпечатъци.

Тя махна назад към него, за да покаже, че е чула, и Фланъри си тръгна. Появиха се детектив инспектор Том Адамс и групов началник Хариет Фармър и Сам се напрегна. За нейно учудване обаче, първата серия от инструкции и въпроси бе изстреляна не към нея, а към Хамънд, който я бе последвал от вътрешната страна на кордона.

— Майор Хамънд? — повика го Фармър.

Той незабавно застана нащрек.

— Необходими са ми имената и адресите на служителите в базата. Освен това искам да знам кой е влизал в базата през последните двадесет и четири часа и това се отнася за всички — от генерали до чистачи и помощния персонал.

Хамънд кимна и извади бележник от горния джоб на куртката си.

— Освен това искам да знам кой има разрешително за влизане в базата, независимо дали е бил тук напоследък, или не.

Майорът записваше бързо, докато Фармър продължи да нарежда:

— Интересува ме и дали са регистрирани някакви пропуски в охраната през последните три месеца, както и имената на всички служители от базата, които са били на местопрестъплението преди нашето пристигане.

Хамънд не остана доволен от исканията на Фармър.

— Необходимо ли е всичко това, госпожо началник? Според мен бихме могли да предположим кой е извършителят. Няма ли да е по-добре да почакаме, докато не го заловим?

Фармър го изгледа гневно.

— Предположението е майка на всички неуспехи, майоре. Разполагате с инструкциите ми и ще се радвам, ако ни съдействате.

Тя му обърна гръб и каза на Адамс:

— Том, отиди и провери дали са тръгнали всички екипи за издирване. Ако има нужда, вземи още хора. Проверени ли са летищата и пристанищата?

Адамс кимна.

— Добре. Тогава да започнат щателен оглед на къщите в съседните селища. Стречъм може да се крие в някоя от тях.

— Слушам.

Фармър се провикна към Хамънд, който с бърза стъпка се отдалечаваше към кабинета си, за да изпълни първите й нареждания:

— А, майоре, искам да знам и имената на всички хора, свързани със Стречъм — приятелите, семейството му, колегите, момичетата, с които е спал.

Той вдигна ръка в знак, че е разбрал, и изчезна в мрака на базата.

Фармър погледна часовника си, след това вдигна глава към Сам.

— Впечатлена съм. Пристигнали сте тук само половин час след инспектор Адамс.

По някакъв тайнствен начин Хариет винаги успяваше да разбере какво става, особено със собствените й служители. Онова, което най-много дразнеше Сам, беше неприятният начин, който винаги избираше, за да покаже, че е информирана. Предполагаше, че това й дава усещане за власт, чувството, че владее положението.

— Надявам се да не сте карали с превишена скорост — додаде груповата началничка и й се усмихна.

Кой знае защо, не долови обичайния сарказъм в усмивката и поведението на Фармър, но вероятно просто вече свикваше със стила й на поведение.

Във всеки случай, моментът не беше подходящ да анализира ситуацията. Сам бързо влезе в склада. Внимателно се придвижи по пътечката за стъпване и се приближи до Найт. Той беше клекнал до тялото с фенерче в едната ръка и с лупа в другата. Складът приличаше на кланица, а вонята вече бе станала почти непоносима. Кръвта, която беше бликнала и изтекла от тялото, се бе разляла по пода като червен килим, преди да се съсири на прага. Стените, таванът и голяма част от спортните уреди бяха опръскани и изцапани с кръв. Зловещи, но странно въздействащи фигури покриваха всяка повърхност подобно на модернистично изображение на ада.

Найт вдигна глава.

— Добро утро, Сам. Приятно ми е да те видя тук.

Тя клекна до него.

— Откри ли нещо?

— Целият склад е покрит с отпечатъци — ще трябва да бъдат елиминирани доста — но по тялото няма почти нищо. Само един частичен отпечатък тук — каза той и посочи мястото точно под лявата ръка на Мери Уест. — Но дори и той е неясен, затова едва ли ще можем да идентифицираме някого по него.

— Дори и ако имаме заподозрян?

— Зависи с колко белега за сравнение разполагаме. В съда все още много държат на тези неща. От друга страна, възможно е отпечатъкът изобщо да не принадлежи на убиеца. — В тона му прозвуча сарказъм. — Знаеш колко много хора изгарят от желание да ни помогнат.

— Правят списък на онези, които са влизали и излизали от склада, затова няма да ни е много трудно да идентифицираме отпечатъците.

— Това добре, но се чудя колко ли хора са се отбили да хвърлят по един поглед, преди да започнат да водят статистиката.

Сам мрачно кимна. В един идеален свят едва ли щяха да имат проблеми, но сцените на убийства бяха много далеч от това и всеки съдебен защитник, който си разбираше от занаята, го знаеше.

— Видя ли дрехите й? — попита я.

Найт посочи към разкривения сив пластмасов стол встрани от тялото. Върху него бяха старателно сгънати полата, блузата и жилетката на Мери Уест, а върху тях, също така грижливо, бяха подредени сутиенът, жартиерите и чорапите й.

— Няма ги бикините и обувките й.

— Вероятно са някъде навън.

— Възможно е. Защо според теб са сгънати дрехите й?

Сам се замисли за миг.

— Може би ги е сгънала, за да не се изцапат, докато двамата се забавляват в склада.

Това не прозвуча убедително на Найт.

— Възможно е, но ми се струва малко странно. По мое време ставаше въпрос за истинска страст и на никого не му пукаше за дрехите.

— А пък аз смятах, че все още си девствен.

Той вдигна поглед и се засмя:

— Добре, свърших. На твое разположение е. Ще поговоря с Фланъри за това как трябва да транспортират тялото. Опитай се да направиш така, че да не изтрият единствения отпечатък, с който разполагаме.

— Снимаха ли го?

Найт кимна:

— Да, и все пак истинският си е друго нещо. Ще се видим по-късно.

Запъти се към вратата, но се поколеба за момент. Кимна по посока на стената зад главата на Мери Уест и каза:

— Може би ще ти е интересно да погледнеш и това, ако ти остане време. Много странно, много странно.

Сам проследи погледа му. На стената, вероятно с кръвта на Мери Уест, бе изписана гръцката буква омега — Ω. Тя веднага се досети какво означава това: символизираше края, разрушението на света. При дадените обстоятелства присъствието й тук беше пълно с предзнаменования. Не я беше забелязала при влизането си в склада, защото се бе концентрирала предимно върху Найт и тялото на Мери Уест. Пристъпи към буквата, която бе изписана около стар ръждясал пирон. Онова, което привлече вниманието й обаче, беше не толкова пиронът, колкото висящото от него парче бяла хартия.

Само по себе си то не изглеждаше необичайно, но бе заобиколено с кървави петна. Нагоре, по посока на мястото около пирона, техните очертания бяха познати и очаквани. Оформяха плитка дъга напряко на стената, а капчиците бяха по-плътни в основата и изтъняваха нагоре, като по този начин указваха посоката на движение на инструмента, с който е било писано. Такива следи оставяше обикновено рязкото движение на нож или на някакъв тъп инструмент, при размахването на който от ръбовете му пръскаше кръв.

В този случай обаче голяма част от фигурата липсваше. Капките бяха доста нагъсто в основата на дъгата и постепенно се разреждаха в горната част на линията, като по този начин указваха посоката на изписване. Но изведнъж имаше някакво прекъсване, след което няколко тънки и хаотично разположени резки и петна довършваха поредицата. От това Сам можеше да заключи единствено, че нещо, най-вероятно лист хартия е висял на пирона и е бил махнат оттам след убийството. Тя огледа пода наоколо, но не откри нищо, което би могло да е въпросният лист. Зачуди се дали не е бил махнат от Фланъри или от служител в неговата оперативна група преди пристигането й. Ако е така, да оставят това малко парченце би било проява на небрежност от тяхна страна. Не, заключи тя, листът е бил откъснат след убийството, при това без вниманието, което всеки от екипа на Фланъри би проявил.

В най-добрия случай парченцето щеше да се вижда на снимките в първоначалното си положение, но тъй като имаше опасност да се откачи, Сам реши да го махне, за да го запази. Извади от чантата си пинцети, освободи с тях листчето от пирона и го сложи в малко найлоново пликче, което грижливо прибра в чантата си. След това отново се обърна към тялото на момичето: вече беше сама с него. Надвеси се за момент, като оглеждаше всеки сантиметър и правеше предварителните си заключения.

Дали не беше видяла това момиче на танците? Възможно е, но имаше вероятност и да греши. Снощи там имаше десетки момичета, които приличаха на това, а тя бе твърде заета, за да помни всяко от тях. Тръпки я побиха, като си припомни как всички се смееха и се забавляваха, докато това нещастно младо създание се е борело за живота си и е изгубило.

Тялото на Мери Уест лежеше обърнато към стената на склада. Беше гола. Главата й сочеше към по-отдалечената стена. Коремът й беше разпран и вътрешностите й се показваха навън. Съдейки по количеството кръв в склада, Сам заключи, че момичето е било изкормено все още живо. Цялото му тяло беше покрито със съсирена кръв. Стената до трупа и една почти счупена маса за тенис зад главата му бяха опръскани с кръв. Следите се простираха и върху двете повърхности и изтъняваха в далечния си край.

Сам разгледа кървавите петна по стената и реши, че коремът на момичето е бил разпорен с много рязък и силен разрез, който започваше от върха на пубиса и продължаваше нагоре към основата на гръдната кост, където поради яростта на движението ножът бе отскочил от костта нагоре и надясно, без да бъде задържан от мускулите и плътта. Тя отвори чантата си, сложи си хирургическите ръкавици и включи касетофона.

Клекна до тялото и започна да диктува наблюденията си: „Складова барака, американска военновъздушна база Лиймингъл, четири и четиридесет и пет сутринта, неделя, 22 май 1996 година. На сцената на местопрестъплението присъстват също майор Боб Хамънд от Отдела за сигурност на Военновъздушните сили на Съединените щати, групов началник Фармър, детектив инспектор Адамс, господин Колин Фланъри, ръководител на оперативната група, и господин Артър Найт, ръководител на групата за снемане на пръстови отпечатъци. Тялото принадлежи на зряла млада жена, около двадесетгодишна“.

Сам прокара ръце по главата, лицето и врата. „Тялото е все още топло при допир.“ Извади от чантата си термометър и го пъхна под лявата мишница на Мери. После вдигна дясната ръка и извърши с нея леко кръгообразно движение, преди отново да я постави на мястото й.

„Няма признаци на вкочанясване. Налице е дълбока рана, нанесена с остър предмет, която се простира от гръдната кост до върха на срамната област. Тялото е разпорено грубо и вътрешностите се виждат. По-голяма част от съдържанието на коремната кухина — стомахът и червата — се намира върху тялото, а част и на пода.“

От доста време не беше виждала толкова дълбоки рани, но и тогава те обикновено бяха вследствие на тежка автомобилна катастрофа или взривове, като убиецът и жертвата в повечето случаи се намираха на километри един от друг. Тези наранявания тук очевидно бяха нанесени не просто отблизо, а лице в лице с жертвата, с цялото страховито опиянение, което вероятно е изпитвал убиецът.

„Разкъсванията са твърде сериозни и не дават възможност за допълнителни наблюдения в настоящия момент, но ми се струва, че някои органи са били отстранени.“ Това заключение беше направено малко напосоки, но съдейки по видяното, Сам бе сигурна, че е права.

Тя се изправи и затвори чантата си, преди да хвърли последен поглед към тялото на Мери Уест. В главата й вече се въртяха множество въпроси, които й се искаше да зададе. Почти се досещаше за предположенията на полицаите. Стречъм я е довел тук с цел секс, тя му се е противопоставила, последвала кавга и той вероятно я е изнасилил и убил в пристъп на сексуална невъздържаност. Но ако е бил Стречъм, той се е погрижил всички да разберат това. Несъмнено е бил последният човек, забелязан с жертвата. И защо дрехите й са сгънати толкова прилежно? Ако е било изнасилване, защо им е отделил такова внимание? Какво търсеше чантата й в другия край на базата? И защо Стречъм е извършил убийството по толкова жесток начин?

Не. Това убийство е било грижливо замислено и предварително организирано. Може би Мери е била избрана, издебната и най-накрая жестоко умъртвена. Сам внезапно доби усещането за огромно, витаещо наоколо зло, сякаш убиецът все още се намираше в склада. Чувството бе толкова силно, че тя се огледа бързо наоколо в търсене на човека, който със сигурност вече не беше там. Цялата потрепери. Това не беше дело на похотлив авиатор. Беше нещо много по-зловещо.

Внезапно атмосферата в помещението стана застрашителна и започна страшно да я потиска. Сам усети как цялата гори. Грабна чантата си, втурна се навън и в бързината едва не падна от платформата за стъпване.

Навън с удоволствие почувства полъха на свежия въздух по лицето си и усети как изпълва дробовете й. Облегна се за малко на бараката, за да се съвземе, и започна да вдишва дълбоко.

— Добре ли сте?

Усети как Фармър я хваща за ръка — нещо, което никога преди не бе правила, кимна и внимателно се освободи.

— Да, добре съм. Просто вътре е доста горещо.

Фармър кимна.

— Открихте ли нещо?

Сам незабавно се върна към реалността.

— Още не. Трябва да я закараме в моргата.

— Причина за смъртта?

Тя почувства, че трябва да каже нещо.

— Не искам да повтарям очевидното, но явно е била намушкана с нож и изкормена. За момента мога да ви съобщя само това. Открихте ли оръжието, с което е било извършено убийството?

Полицайката поклати отрицателно глава.

— Казахте, че мъжете са намерили чантата й в задната част на един от хангарите. Откриха ли и още нещо?

— Дамски бикини. Предполагаме, че са на Уест, но трябва да бъдат разпознати.

— Бикини ли? В какво състояние бяха?

— Целите разкъсани. Изглежда, някой силно ги е дръпнал. По тях имаше и кръв.

Колкото повече научаваше Сам, толкова повече се умножаваха въпросите, които искаше да зададе. Обърна се към Фланъри, който тъкмо се беше присъединил към тях:

— Имаше ли кръв около бикините?

— Малко — кимна той. — Взехме проби от мястото и опаковахме бикините.

Не остана доволна от отговора му.

— На какво разстояние се намира хангарът от бараката?

Фланъри се замисли за момент.

— На двеста-триста метра.

Мислите на Сам започнаха да препускат. Значи бе възможно Уест да е била убита до хангара и след това тялото й да е било пренесено в бараката. Но тя е била жива, когато са я изкормили — беше сигурна в това — а и то все още не обясняваше положението с дрехите й. Ако убиецът е разкъсал бельото й в хангара, защо не е постъпил така и с останалите дрехи? Може би я бе изнасилил там, а след това я бе замъкнал в бараката, за да я убие. Изглеждаше твърде неправдоподобно. Наученото още повече я озадачи.

— Намериха ли вече обувките й? — попита тя.

— Все още ги търсим — поклати глава Фланъри. — Ще се появят отнякъде.

Сам не се сещаше какво още може да каже засега. Както и останалите, знаеше, че ще се наложи да изчакат аутопсията, за да разберат повече. Погледна часовника си.

— Аутопсията ще бъде в десет часа. Това устройва ли всички?

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Сам изхлузи предпазния си костюм и обувките и ги подаде на Фланъри.

— Колин, мисля, че ще се наложи да затвориш и добре да вържеш стомаха, за да не изпадне нещо, докато я местите.

— Няма проблеми — отвърна той, повика служител от оперативната група и двамата се запътиха към бараката.

 

 

Рано същата сутрин един мъж вървеше по пътеката, която водеше към вилата на Сам. Шофьорът на таксито не пожела да го откара по неравния черен път посред нощ, затова той се видя принуден да освободи колата на шосето и да измине останалата част от пътя пеш. Когато най-сетне стигна до дома на Сам, вътре не светеше, но той го бе очаквал. Щом зави по алеята, лампата над входа примигна, след това блесна и за момент го заслепи и очерта издължената му тънка сянка зад него.

„Това няма да продължи дълго“, помисли си той. Приближи се към входната врата, закрил очите си с ръка, докато привикнат към ярката светлина. Почука силно и зачака. Когато не получи никакъв отговор, опита отново. Този път натисна звънеца докрай и задържа пръста си върху копчето. Чу как пронизителният му писък отекна във вътрешността на къщата. След като държа копчето натиснато достатъчно дълго, за да събуди дори и мъртвец, мъжът го пусна и зачака. Пак нищо. Никаква светлина, никакъв звук от забързано приближаващи се стъпки.

Внезапно лампата над вратата отново примигна и загасна, като потопи него и алеята в пълен мрак. Мъжът решително заобиколи къщата на бледата лунна светлина. Търсеше отворен прозорец, райбер, който не е бил затегнат както трябва, счупена рамка, която все още не е поправена. За момент се зачуди дали да не строши някое стъкло, но после се сети, че къщата сигурно има алармена система. Огледа градината и забеляза бараката. Нямаше да му е за пръв път да спи в барака, а някои от тях се оказваха доста удобни. Приближи се и натисна дръжката. Не беше заключено. Пристъпи в мрака, затвори вратата зад себе си, остави куфара на пода и се настани, очаквайки собственичката да се върне.

 

 

Когато Сам се прибра у дома, слънчевите лъчи обагряха острите сумрачни очертания на пейзажа около Кеймбридж. Щом отклони рейндж ровъра от пътя към алеята, тя с известно удоволствие чу хрущенето на чакъла под гумите му. Сигналната лампа, кацнала високо на предната стена, присветна несигурно, поколеба се за миг, а след това силно изпука и потопи алеята в мрак, когато крушката изгоря. От седмици се канеше да я смени, защото усещаше, че вече сдава багажа, но така и не намери време. Нямаше смисъл да моли Том: той не беше по-практичен в домакинството от нея. Сам реши, че има нужда от момче за всичко. Някой, който от време на време да идва до къщата и да се грижи за досадните дреболии, които трябваше да бъдат подменени или поправени.

Зарови в чантата си, търсейки ключовете за къщата. Знаеше колко лесно ги губи, затова винаги държеше тези за колата отделно от онези за къщата. Не че и така не ги губеше често, но поне не всички наведнъж. Известно време държа комплект ключове под един камък в градината, но когато забрави точно под кой ги е сложила, бе принудена да признае недостатъците на плана си. Сега, шест месеца по-късно, все още не ги бе открила.

Изрови ключовете за входната врата, които се оказаха скрити под множество хартийки от дъвки и стари талони за паркиране в един от страничните джобове на голямата й чанта. Отключи, запали лампата и светлината гостоприемно обля ниския таван и грапавите стени, след това затръшна тежката дъбова врата и уморено се облегна на нея.

Чувстваше се изтощена. При това не само от физическото натоварване, свързано с работата й, макар с напредването на годините да й ставаше все по-трудно да се измъква от леглото в ранните утринни часове, за да застане на студа в някое поле или на друго не по-малко неприветливо място. Ако не ставаше дума за битово убийство, макар все още повечето да бяха именно такива, телата биваха откривани на пусти места, където убиецът или убийците най-безцеремонно се бяха отървали от тях, стремейки се да прикрият уличаващите ги доказателства за колкото е възможно по-дълго време.

От всичките тези години Сам бе научила, че да се отървеш от един труп е много по-трудно, отколкото смятат повечето хора. Беше виждала какво ли не: от нарязване на парчета и заравяне до използването на киселина, за да се скрие или унищожи тялото. Но в почти всички случаи оставаше нещо. Наистина понякога то не беше кой знае какво, но често се оказваше достатъчно, за да даде отправна точка на полицейското разследване.

Уморено се отдалечи от вратата, закачи палтото си и се запъти по коридора към кухнята. Погледна към градината от кухненския прозорец. (Толкова неща имаше за вършене; винаги беше така.) Искаше да се отърси от преживяното през последните няколко часа. Не беше религиозна, не вярваше в съществуването на някакъв всемогъщ бог, отговорен за съдбата на всеки човек и направляващ всяко негово действие, но за пръв път в живота си беше усетила истинското зло. Беше съвсем осезаемо — като невидима сила, готова да те обгърне и да те завладее. Тогава не си го бе признала, но когато Найт я остави сама на местопрестъплението, беше много уплашена. Нищо чудно, че се чувстваше изтощена: страхът изморява повече и от най-изнурителното физическо натоварване.

Погледна към стенния часовник и сметна, че е безсмислено да се връща в леглото и понеже вече бе достатъчно светло, реши да поработи в градината, за да се поуспокои. Свали обувките си, нахлузи високи до коленете ботуши и отиде в отдалечения край на двора, за да довърши онова, което бе започнала предния следобед. Лопатата й все още стърчеше от твърдата глинеста почва до дупката, която копаеше за теменугите, а те окаяно се подаваха от саксиите си на същото място, където ги беше оставила вчера.

Не обичаше да зарязва инструментите си навън и обикновено старателно ги почистваше и смазваше. Но Том бе дошъл в едно от лекомислените си настроения, втурна се в градината, грабна я и я отнесе в спалнята, ревейки като Тарзан. Овладя се само колкото да й даде възможност да изрита окаляните си ботуши. Тя се опита да протестира, но той не искаше и да чуе. Не обичаше градинарството и със сигурност не разбираше от растения.

Сам клекна и разгледа теменугите. Макар да бяха стояли изложени на следобедното слънце и да бяха леко увехнали, растенията не бяха застрашени. Наведе се над едно цвете и дълбоко вдъхна аромата му. Беше толкова упойващ: само да можеше да го пъхне в шишенце, щеше да натрупа цяло състояние. Издърпа лопатата от дупката и се зае да довърши онова, с което се бе заела, преди страстният й партньор да я прекъсне.

Шумът, долетял от бараката, не беше силен, но бе съвсем отчетлив. Нещо падна или бе съборено. Сам се изненада, защото много старателно подреждаше нещата вътре. Остана загледана в паянтовата дървена постройка, като се чудеше какво да прави. При нормални обстоятелства подобен шум нямаше да я притесни, но тя все още се намираше под впечатлението на среднощните събития, затова се страхуваше от неща, които се катурват рано сутрин. Най-сетне предпазливо се отправи към бараката по покритата с плочи пътека, вдигнала лопатата във въздуха като копие или тояга, готова да посрещне всяко нещо, което я връхлети откъм изкривената счупена врата. Тази нощ вече бе изживяла нещо неприятно в една друга барака и то й бе предостатъчно.

Щом стигна до паянтовата постройка, Сам изви глава и долепи ухо до пролуката между вратата и рамката. Ослуша се напрегнато и се опита да разбере какво може да се спотайва вътре. Предполагаше, че е някакво животно. Живееше в провинцията и бе привикнала с разнообразните звуци, които издаваха местните животни: като се почне от лисиците, които звучаха като разплакани бебета, и се стигне до таралежите по време на размножителния им период, чието страстно сумтене сякаш идеше от друг свят. Реши рязко да отвори вратата на бараката и отскочи встрани с надеждата, че каквото и да се намира вътре, то ще се възползва от възможността да избяга и ще хукне.

Сам стисна лопатата в ръка, хвана дръжката на вратата и се приготви да я отвори.

Невидими ръце я сграбчиха изотзад и я вдигнаха високо във въздуха. Тя изпусна лопатата, изпищя и замаха напред с надеждата да удари нападателя си или да го отблъсне. След известно време, което й се стори цяла вечност, мъжът отново я пусна на земята, но все още я държеше здраво през кръста и силно я притискаше към тялото си.

— Всичко е наред, всичко е наред. Успокой се, аз съм. Аз съм!

Гласът на Том звучеше нежно и утешително, но Сам вбесено се извърна към него.

— Кога най-сетне ще престанеш да се глезиш като малко момче и ще започнеш да се държиш като възрастен човек? — изкрещя му тя.

Той явно не съжаляваше за стореното.

— Спокойно. Беше просто шега.

— За теб винаги е „просто шега“. Порасни вече! Аз не съм играчка. Промъкваш се тайно зад гърба ми посред нощ…

— Сутрин е — вметна той дразнеща забележка.

Сам не му обърна внимание и продължи:

— … сграбчваш ме изотзад, плашиш ме до смърт и очакваш да се заливам от смях. Извинявай, но просто съм изгубила чувството си за хумор!

От бараката отново се разнесе шум, този път по-висок. Явно спорът им го бе обезпокоил, независимо кой или какво се намираше вътре.

Том въпросително погледна Сам.

Тя посочи към бараката и прошепна:

— Вътре има някой или нещо.

Той разбра и кимна. С една ръка направи знак на Сам да се отдръпне. С другата блъсна вратата на бараката, отвори я и влезе вътре. Незабавно последва тревожен шум от боричкане.

— Ела тук, копеле!

Тя взе лопатата и я вдигна над главата си, готова да удари онзи, който излезе навън, ако не е Том. Борбата продължи.

— Махни се от мен, по дяволите!

Гласът несъмнено принадлежеше на ирландец и за момент Сам като че ли го разпозна.

— Я стой мирно, скапан ирландец такъв!

Вратата се бе затворила поради ъгъла, под който бе наклонена бараката, но сега отново рязко се отвори и на пътеката със залитане излязоха две вкопчени фигури.

— Сам — задъхано произнесе едната, — ще кажеш ли на тази горила, твоя приятел, да се разкара от мен?

Очите й се разшириха, като разбра кой е човекът.

— Лиъм? — попита тя.

Том разхлаби хватката си и погледна към нея.

— Познаваш ли този задник?

Сам кимна:

— За нещастие.

Том пусна ръката на мъжа, която вече бе извил до средата на гърба му, и го бутна напред. Гостът бързо отстъпи встрани — право в цветната леха, като потръпваше и разтриваше ръката си.

Адамс подозрително го изгледа.

— Какво правиш в бараката?

— Гледам си моята работа, ето това правя.

Том пристъпи напред, а Лиъм отстъпи още по-назад.

Сам бързо застана между двамата и попита:

— Защо не ме предупреди, че пристигаш?

— Предупредих те — възмути се ирландецът. — Изпратих ти картичка с Бларни Стоун^[2].

— Много подходящо, но това беше преди месеци. И не можа ли да пристигнеш в някое по-прилично време?

— Самолетът закъсня още в Дъблин, изпуснах влака и така нататък. Освен това ти ме познаваш, обичам да правя всяко нещо с времето си.

Сам поклати глава и се усмихна опрощаващо:

— Добре, а сега излез от градината, преди да си изпотъпкал всичко.

Когато Лиъм стъпи на пътеката, тя го целуна по бузата, от което Том не остана особено доволен.

— Е — каза Сам, — радвам се да те видя. Но какво търсеше в бараката?

— Ами теб те нямаше у дома, затова реших, че бараката е не по-лошо място от кое да е друго, за да склопя очи. Да ти кажа честно, не успях да поспя, понеже вие двамата вдигнахте ужасна врява!

Сам погледна към Том, след това отново към Лиъм. Двамата мъже все още бдително се измерваха с поглед.

— Том, това е Лиъм, мой приятел от детинство. Лиъм, това е Том.

Изгледа Адамс с очакване, той схвана намека й и протегна ръка.

— Извинявай за това недоразумение. Имахме тежка нощ.

Лиъм кимна, като все още разтриваше дясната си китка.

— Оценявам протегнатата ти ръка, но както виждаш, не мога да я поема.

Том кимна на свой ред и Сам се възползва от момента, за да предложи:

— Някой да иска чаша чай?

Двамата мъже се усмихнаха. Лиъм се обърна към Том:

— Чудех се — подхвана той — дали след като ми изкълчи ръката, няма да бъдеш така добър да внесеш чантата ми вътре?

Започна да разтрива китката си още по-силно. Сам едва успя да потисне смеха си от изражението на детектива. Тя и Лиъм се отправиха по пътеката към къщата, а Том неохотно влезе обратно в бараката, за да вземе куфара му.

 

 

Сам пристигна рано за аутопсията, но Фред я беше изпреварил. Разбра, че той е там веднага щом прекрачи прага на светлата стерилна зала. Фред обичаше силни турски цигари и ги пушеше при всяка възможност. В моргата пушенето бе строго забранено и помощникът й обикновено задоволяваше нуждата си от никотин, като заставаше непосредствено пред вратата.

Тихичко се промъкна до неговата стая и надникна иззад вратата.

— Добро утро, Фред. Остана ли малко чай?

Той седеше в старото си кресло, в едната си ръка държеше голяма димяща чаша с чай, в другата — дълга черна цигара, а на скута му имаше някакъв измачкан булеварден вестник. Скочи, изгаси цигарата си в пепелник, който вече бе пълен с фасове и недвусмислено доказваше вината му, и погледна часовника си.

— Подранили сте, доктор Райън.

Сам знаеше, че го е изненадала.

— Така изглежда.

Тя се приближи до масата и взе пепелника.

— Докато котката спи…

Фред беше изгубил дар слово, което бе нетипично за него. Най-сетне се окопити:

— Бях на повикване. Трябваше да дойда и да приема тялото. Докато приключа, стана много късно и понеже тук нямаше никой…

— Затова реши да се натровиш с цигари, докато чакаш, така ли?

— Нещо такова. Съжалявам.

Сам изсипа фасовете в кошчето и постави пепелника на мястото му. През следващите няколко часа щеше да има голяма нужда от помощта на Фред, затова реши да не раздухва ситуацията. Пък и сега, след като го бе заловила, той едва ли щеше да го направи повторно. Снизходителността й щеше да го накара да бъде много по-отзивчив занапред.

— Какво стана с чая? — попита тя.

Фред не беше сигурен какво го очаква. Харесваше Сам, но неведнъж си бе навличал гнева й и това никак не му се бе понравило.

— Май е станал доста силен. Ще направя нов.

Приближи се към котлончето, което по някакъв начин бе извоювал за малката си стаичка, и го включи.

— Не сме сами.

Сам не го разбра. Фред й даде знак да го последва и се отправи към вратата. Когато стигнаха дотам, той посочи към далечния край на моргата. До хладилната камера от неръждаема стомана, на ръба на сив пластмасов стол, седеше съвсем млад униформен полицай. Изглежда, се чувстваше много неудобно.

— Тук е, откакто докараха тялото. Не помръдва. Поканих го да си побъбрим и да се постопли, но не ще и да чуе. Нещо във връзка със съхранението ли?

— Да, съхранението на доказателствата. Явно приема работата си доста сериозно.

Помощникът й саркастично се изсмя:

— Приятно е да знаеш, че някой от тях все още го прави. Ще развалят и него, дайте им само малко време.

Фред се върна в стаята си, за да се заеме с приготвянето на чая, а Сам остана загледана в младия полицай. Беше деветнадесет-двадесетгодишен, с чистосърдечно лице и преливаше от енергия. „Твърде голяма отговорност за толкова млад човек“, помисли си тя. Седеше на поста си като малък оловен войник с изпънат гръб, а шлемът му беше прилежно поставен на пода до лъснатите ботуши. Сам предположи, че вероятно все още е в пробен период. Ако трябваше да се изпълни някое досадно поръчение, винаги го възлагаха на полицаите в пробен период. Нещо като „ритуал за посвещаване“.

Фред се върна и му подвикна:

— Искаш ли чаша чай?

Полицаят кимна, стеснително и неловко се понадигна от стола и отново седна.

— Благодаря. Без захар.

Фред погледна към Сам.

— Сигурно така е по устав.

Тя го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се опитам да намеря някоя чаша по устав. Ще бъда в кабинета си.

Тя се възползва от свободното време, за да се опита да навакса с работата. Бързо започна да записва бележките, които бе нахвърляла на местопрестъплението. След няколко минути влезе Фред и постави до нея голяма чаша чай.

— Благодаря, Фред.

— Имате посетител.

Още преди да довърши, някой почука на прозореца на вътрешния кабинет. Сам вдигна поглед и видя Колин Фланъри, началника на оперативната група, застанал на вратата.

Тя му направи знак да влезе.

— Искаш ли чай, Колин?

Той поклати отрицателно глава:

— Не, благодаря. Реших, преди да започнеш аутопсията, да поговорим набързо за това как ще действаме.

Подобно уточняване на процедурата преди пълната аутопсия правеха съвсем отскоро. Макар отначало да бе враждебно настроена към тази инициатива, защото й се струваше поредното вмешателство в работата й, което само й губеше времето, Сам постепенно осъзна ползата от нея. По време на тези срещи обсъждаха и последната подробност, като се започнеше от ролята на всеки присъстващ и се стигнеше до анализа стъпка по стъпка на самата аутопсия. Фланъри беше педантичен човек както в служебния, така и в личния си живот — както казваше Фред, „следи стриктно разписанието на влаковете“ — затова срещите с него траеха повече, отколкото с болшинството от другите колеги. И все пак Сам неведнъж се бе убеждавала в професионализма му. Почти нищо не убягваше от вниманието на Фланъри, затова тя проявяваше търпимост към прекалено стриктния му подход.

 

 

Докато приключи срещата, всички заинтересовани страни пристигнаха. Сам се надяваше да отскочи до кабинета си преди началото на аутопсията и да понавакса с графика и пощата си — привилегия, от която не се бе възползвала вече няколко дни. Знаеше, че секретарката й — Джийн — все повече се тревожи от растящата купчина. Ала нетърпеливите погледи и раздразнението, което незабавно посрещна намерението й да напусне моргата, я принудиха бързо да се откаже от тази идея. Навлече престилката и ботушите си и влезе в дисекционната зала, където всичко беше готово.

Освен Фред, там беше и Колин Фланъри с екипа си. Сам се приближи към масата за дисекции, където в черен найлонов чувал лежаха тленните останки на Мери Уест. Преди да започне коментара си, тя вдигна поглед към галерията. Вътре, на почтено разстояние зад стъклената преграда, се намираха Джон Дейл, следовател от отдел „Убийства“, групов началник Фармър и Боб Хамънд.

Сам с известно учудване установи, че Том не е сред тях. Беше напуснал сърдит дома й, след като тя заяви, че Лиъм може да отседне там по време на престоя си в Кеймбридж. Опита се да узнае какви са плановете му, но той, изглежда, не искаше да ги сподели в присъствието на Адамс. Успя да изкопчи от него само, че ще бъде в града няколко дни.

Сам не искаше Том да остава в дома й, докато Лиъм е там. Търпението й почти се изчерпа, докато се опитваше да му обясни, че е въпрос само за няколко дни, че Лиъм е стар семеен приятел и че тя все още не е готова да даде гласност на връзката им. Но всичките й опити да успокои Том с обещание да му се реваншира по-късно не успяха да подобрят настроението му и накрая тя просто се отказа. Той демонстративно напусна дома й, ядосан и на нея, и на създалото се положение, и направи сцена, от която тя се почувства крайно неловко. Никога досега не бе откривала тази страна от характера на Том и тя не й се понрави особено.

Лиъм се държа извънредно тактично и се престори, че не усеща надвисналото напрежение, но от това не й стана по-леко. Когато Сам излизаше от къщи, той тъкмо разопаковаше багажа си в свободната стая и й обеща, че като се прибере, ще я очаква изненада. Тя се молеше да не е някоя глупост: беше изтърпяла предостатъчно мъжки щуротии за един ден. В момента нямаше време да разсъждава над това, но знаеше, че по-късно ще се наложи да реши проблема и тази мисъл я човъркаше и й пречеше да се съсредоточи както трябва.

Вдигнала свитите си ръце във въздуха, Сам кимна на Фред. Той се наведе и бавно дръпна металния цип на чувала. Щом тялото започна да се показва, съдебният фотограф пристъпи напред. Засне всяка стъпка от разкриването на трупа. Най-сетне чувалът бе внимателно издърпан и прибран като веществено доказателство в плик със завързан около него етикет, който на свой ред бе отнесен за изследване.

Отстраниха и втория пласт от защитната обвивка на тялото — прозрачен найлонов чувал, който бе плътно увит около трупа, за да събира всички незабелязани до този момент вещества, които биха могли да се изгубят при транспортирането. Замъгленият найлон придаваше на трупа сюрреалистичен и дори плашещ вид. Отново бяха направени всички необходими снимки, а найлонът пак бе поставен в плик за доказателства. Тялото на Мери Уест остана да лежи голо върху студената повърхност на масата от неръждаема стомана.

Сам погледна с очакване към Фланъри. Той беше готов. Кимна на оперативните работници, които се приближиха към трупа и бързо и вещо започнаха да го обследват.

Манипулацията се извършваше съвсем просто: около ръцете на оперативния работник няколко пъти се увиваше най-обикновена лепенка, която той притискаше съвсем леко към всеки сантиметър кожа, за да прихване чуждите вещества, евентуално задържали се там. С помощта на Фред обработката бе извършена по цялото тяло. Когато лепенката свършваше, поставяха я в плик като веществено доказателство, а полицаят намотаваше ново парче около ръката си. Трети полицай енергично разреса косата на Мери Уест, събра всички прашинки и нишки в малка стъклена купа и повтори операцията с окосмените срамни части.

След това бе извършен подробен преглед на тялото — първо с помощта на лупа, а после с ръчна ултравиолетова лампа. Докато студената синкава светлина обхождаше тялото, всички влакънца, които лепенката не бе уловила, светваха ярко на фона на снежнобялата плът и биваха внимателно отстранявани или с лепенка, или с пинцети.

Сам внимателно наблюдаваше как и последните няколко влакънца бяха махнати от тялото. Точно преди да угасне лъчът, тя забеляза леко проблясване. Мярна го само за миг и бе уверена, че оперативният работник несъмнено го е видял. Намеси се едва когато той угаси лампата и й стана ясно, че го е пропуснал.

— Извинете.

Мъжът вдигна поглед. Сам се приближи до тялото.

— Ето тук — посочи тя към мястото, където бе забелязала проблясъка. — Осветете го отново.

Полицаят се поколеба как да реагира на намесата й и погледна към Фланъри в очакване на инструкции. Отговорът на Колин се забави и в крайна сметка Сам нетърпеливо дръпна фенерчето от ръката на мъжа и го включи. Наведе се над тялото и освети мястото, където бе забелязала слабия проблясък.

Фланъри се доближи до нея.

— Проблем ли има, доктор Райън?

Сам му направи знак да замълчи, докато осветяваше ръката на Мери Уест от долната страна. Известно време нищо не се показа и тя реши, че сигурно й се е привидяло. В следващия момент сиянието се появи отстрани на ръката, както и преди малко. Сам помаха, Колин разбра и й подаде лупа. Най-сетне успя да разгледа парченцето както трябва. Беше малко и прозрачно като крилце на насекомо, а цветовете му се меняха и проблясваха, докато движеше лупата. Вдигна поглед към Фред само за секунда, защото не искаше да изпуска намереното от очи дори за миг.

— Скалпел.

Беше заповед и Фред незабавно се отзова, пое фенерчето от протегнатата й ръка и постави в нея скалпел. Сам наблюдаваше мястото отблизо, леко подпъхна скалпела под парченцето и бавно го повдигна от кожата. Фланъри й подаде стъкълце, върху което да го постави. Тя инстинктивно усещаше, че това мъничко прозрачно късче е важно и че с него трябва да се действа внимателно. Колин запечата находката и я подаде на полицая, отговарящ за веществените доказателства, който я мушна в пликче и го затвори.

Сам се изправи и попита Фланъри:

— Твоите хора приключиха ли?

Той огледа екипа си и всички единодушно кимнаха.

— Цялата е твоя, доктор Райън — обяви Колин.

Тя заоглежда тялото и подхвана коментара си по аутопсията:

— Десет и половина сутринта в неделя, двадесет и втори май 1996 година, болницата „Парк“, Кеймбридж. Аутопсия на Мери Уест, осемнадесетгодишна жена, чието тяло бе открито през нощта в барака в американската военновъздушна база Лиймингъл. Присъстват още групов началник Хариет Фармър от полицейското управление на област Кеймбридж, майор Робърт Хамънд, представител на Военновъздушните сили на САЩ, господин Колин Фланъри, началник на оперативната група, и господин Джон Дейл, следовател от отдел „Убийства“. Тялото е на нормално развита жена. Теглото й е сто и дванадесет паунда^[3], а ръстът е пет фута^[4] и осем инча^[5].

Макар метричната система да бе официално приета преди няколко години, Сам трудно преобразуваше мерните единици наум и все още боравеше с паундове и унции^[6], футове и инчове. Джийн щеше да ги преизчисли по-късно, когато печаташе доклада.

Започна от главата и бавно тръгна надолу по тялото.

— Има дълга руса коса. По черепа няма видими следи от наранявания.

Когато стигна до шията, се наведе, за да я разгледа по-отблизо.

— В предната лява част на шията има мехур, дълъг около три инча. Прилича на изгаряне.

Нямаше представа какво е причинило мехура, но кой знае защо, това я тревожеше.

— Бихте ли направили няколко снимки, моля?

Съдебният фотограф пристъпи и засне нараняването от няколко различни ъгъла, преди да се върне отново на мястото си. След това Сам направи няколко бързи измервания. Като че ли нещо горещо се бе допряло до шията на момичето. Ако се съдеше по мехура, нараняването е било нанесено преди смъртта, но дали е свързано с нея, беше съвсем друг въпрос.

Продължи надолу към гърдите и стомаха.

— Налице е дълъг и дълбок разрез от средата на гръдния кош до върха на срамната кост. От неравните ръбове може да се заключи, че острието най-вероятно е било назъбено.

Фред й подаде линийка.

— Дълъг е двадесет и два инча. Прорезът е разтворен и разкрива вътрешностите. Част от съдържанието на стомаха е излязло навън и е пръснато върху корема. Червата са умишлено издърпани и отрязани. В настоящия момент не се забелязват други видими наранявания.

Фред й подаде малък съд от неръждаема стомана, в който имаше няколко тампона с дълги дръжки. Сам взе един от тях и се зае да изследва всички отвори по тялото. Сериозната й работа започна.

 

 

Към края на аутопсията Сам изпитваше неистово желание да изхлузи престилката, да се прибере у дома и да се пъхне под горещия душ. Искаше водата да облива тялото й, да я пречисти и да отмие злото, изпречило се на пътя й.

С течение на времето патолозите претръпваха към бремето, което смъртта оставяше след себе си. За тях труповете се превръщаха просто в предмети, които трябва да бъдат изследвани и обяснени. Бе се сблъсквала със смъртта във всичките й форми и проявления, със смъртта на млади и стари. Някои умираха с достойнство, а други се бореха със силите на мрака. Сам смяташе, че начинът, по който умират хората, се отпечатва върху изражението на лицата им: спокойни, гневни и дори учудени. Ала понякога, както в случая с Мери Уест, те изразяваха ужас, болка и неверие. Тези случаи продължаваха да смразяват кръвта във вените й, обтягаха нервите й, разстройваха естествения й ритъм и изискваха усилие на волята, за да успее да ги прогони от съзнанието и да възстанови равновесието си.

Хората биваха убивани по множество различни начини и поради най-разнообразни причини. Често пъти Сам проумяваше мотива, откриваше причината, независимо колко отблъскваща бе тя, но това… То не се поддаваше на определение, беше еманация на злото. Чудеше се каква информация вече е изтекла към пресата и до какво още биха могли да се доберат. Изглежда, имаха връзки навсякъде, дори в болницата и в полицията. Разследването щеше да бъде достатъчно болезнено за семейството на момичето, но Сам чувстваше, че за тях би било направо непоносимо да видят всички зловещи подробности на първите страници на националните и местните вестници.

Аутопсията продължи повече от обичайното. Задачата беше трудна, но Сам бе твърдо решена нищо да не убегне от вниманието й. Имаше нещо, свързано със смъртта на тази млада жена, което едновременно я ужасяваше и омагьосваше. Съблече престилката си, хвърли я в коша за пране, изу ботушите и събу обувките си.

Остави Фред и хората от оперативната група да разчистят, напусна моргата и бързо се отправи към кабинета си в болницата. Обикновено обсъждаше аутопсиите с полицаите в малката стаичка на моргата, но днес бе обзета от неудържимо желание да избяга от безстрастното, облицовано с бели плочки помещение, от целия ужас, съпровождащ отблъскващата смърт на Мери Уест.

Трета глава

Когато Сам се върна в кабинета си, Фармър и Хамънд вече се бяха настанили там удобно. Пиеха чай, който Джийн им беше поднесла, и не изглеждаха никак напрегнати. Независимо колко ужасно бе случилото се, за тях то бе просто рутина. Сам съзнаваше, че трябва да се чувства по същия начин и че е незряло и непрофесионално от нейна страна да се обвързва емоционално със случая, но нищо не можеше да направи.

Случаят сякаш бе въплъщение на мотивите й да се посвети на патологията. Работата й я превръщаше в нещо като воайор, който наднича в живота и смъртта на другите хора. Искаше да знае не просто как е починал даден човек, но и защо, особено ако смъртта му беше преждевременна. Онова, което истински я вдъхновяваше и хипнотизираше, бяха убийствата. Те някак напрягаха ума й и представляваха предизвикателство за способностите й. Отвеждаха я отвъд клиничните реалности на моргата и само те бяха в състояние да задоволят тъмните страни на съзнанието й.

Тя погледна към Фармър.

— Къде е инспектор Адамс?

— Не успя да дойде. Явно е зает с друго разследване.

Сам положи усилие да се овладее, но въпреки това се намръщи — надяваше се Фармър да не забележи. Помисли си, че Том наистина се държи детински.

Джийн приключи с поднасянето на ободряващата напитка и се отправи към вратата.

— На масата има чаша чай от лайка — утешително каза тя, сякаш добре разбираше какво изпитва шефката й.

Сам се приближи до бюрото и седна. Взе чашата и отпи, благодарна на кратката отсрочка, която й предоставяше чаят.

Хариет остави чашата си на масата и я погледна с очакване.

— Е, какво можете да ни кажете?

Хамънд остана мълчалив, обаче от изражението му личеше, че би искал да зададе същия въпрос, но е твърде учтив или тактичен, за да поеме инициативата в присъствието на Фармър.

Сам реши бързо да приключи с неприятната задача:

— Смъртта е причинена от видимите рани в коремната област и последвалите сериозни вътрешни разкъсвания. Почти сигурно е, че ножът е бил голям, повече от шест инча дълъг, и вероятно е имал нащърбено острие. Очевидно е ловен нож. Вътрешностите са били изрязани и извадени навън, двата бъбрека са отстранени, явно със същия нож…

— Значи е знаел точно какво прави, така ли?

— Възможно е, но за подобна постъпка са достатъчни само основни познания по анатомия, които човек може да получи от всяка специализирана книга в местната библиотека. Не е хирург. Действал е доста грубо. Не става въпрос за трансплантация на органи.

Фармър се обърна към Хамънд:

— Вашият човек Стречъм е в санитарните части, нали?

Майорът кимна и тя додаде:

— Следователно притежава основни познания по анатомия.

— Да, предполагам — отговори Боб.

Хариет кимна доволно.

Сам продължи:

— Има рана върху шията на Мери Уест. — Докосна врата си отстрани. — Изглежда като изгорено. Бихте ли могли да установите дали през последните няколко дни не е претърпяла злополука?

— Има ли някаква връзка?

— Може и да има, затова питам. За протокола бих искала да знам какво се е случило. Нараняването е необичайно, но на този етап не мога да го свържа с убийството.

— Ще се опитам да разбера нещо — каза Фармър.

Сам кимна в знак на благодарност и продължи:

— На местопрестъплението не открихме бъбреците, вероятно убиецът ги е отнесъл.

— Защо би го направил? — намеси се Хамънд.

Тя сви рамене, след това погледна към полицайката и каза с явна ирония:

— Аз съм патолог, не следовател. Офицер Фармър, това е по-скоро във вашата област, нали?

Робърт се обърна към Хариет, а тя отвърна:

— В изявлението си един от вашите военни полицаи каза, че видял някаква фигура, която на бегом напуснала бараката с чанта в ръка. Сигурно са били там.

Хамънд поклати невярващо глава.

Фармър отново насочи вниманието си към Сам:

— Съществува ли пазар на органи? Плащаш и ти доставят, нещо подобно?

— Ако има — промълви с отвращение патоложката, — който получи бъбреците на Мери Уест, ще се окаже измамен. От значение е не само бързата трансплантация, но и начинът, по който са отстранени органите, а този е доста нескопосан.

Фармър промени посоката на разговора:

— Била ли е изнасилена?

— Да, така смятам. Стените на вагината са охлузени и има разкъсвания, което предполага насилствен секс, а не по взаимно съгласие.

— Има ли семенна течност?

— Малко.

— Достатъчно за сравнение?

— Не съм достатъчно компетентна, но мисля, че да.

Полицайката изглеждаше доволна.

— Е, това ще ни помогне да разрешим загадката.

Хамънд отново се намеси:

— Как ще направите сравнение, ако не успеете да заловите Стречъм?

— Той е сам в чужда страна и няма къде да избяга. Непременно ще го открием, но дори и да отнеме време, не се съмнявам, че можем да направим кръстосана проба от родителите му, ако са живи и се съгласят. Ако ли не, все ще намерим друг член на семейството, който желае да помогне. И преди сме го правили.

Боб се съмняваше в готовността на близките на Стречъм да сътрудничат, след като разберат, че така биха осигурили сериозно доказателство за вината му, но премълча.

Фармър отново вдигна чашата към устните си и се усмихна над ръба й:

— Сигурна съм, че можем да разчитаме на съдействие от страна на американските си братовчеди, нали?

Сам с интерес следеше размяната на хапливи реплики между двамата, но осъзна, че не бива да допуска да излязат извън контрол. Побърза да се намеси, преди атмосферата да се нажежи:

— Вие познавате ли Стречъм?

— Не, базата е голяма, а аз познавам предимно лошите момчета и момичета. Той не се е замесвал в нищо. Повечето от приятелите му го смятат за свестен. Определено не е човек, който би се забъркал в подобно нещо.

— Нито пък Кристи.

Хамънд не схвана връзката и Сам му подсказа:

— Известен английски убиец.

Майорът кимна и тя продължи:

— Той едър мъж ли е?

— Не, не бих казал. Разбрах, че е нисък и жилав. Защо питате?

— Кървавите следи по бикините и тревата зад втори хангар означават, че момичето най-вероятно е било нападнато там и след това отнесено или довлечено до бараката.

— Тя не е била нито много висока, нито тежка.

— И все пак трупът натежава и се пренася трудно.

— Ако е така — възрази Фармър — и предвид начина, по който е била убита, не трябваше ли да открием следи и между хангара и бараката? Особено като знаем колко много кръв имаше на местопрестъплението.

— Зависи колко дълбоки са раните. Категорична съм, че е убита в бараката.

— Дрехите й не бяха разкъсани, нито пък изцапани с кръв, а точно това би трябвало да се очаква.

— Не забравяйте, че са правили секс — напомни Сам. — Възможно е да е била гола.

— Малко вероятно е да пренесе голото момиче до бараката, а после да се върне за дрехите, да ги сгъне прилежно отстрани и след това да я убие.

Хамънд схвана мисълта й и понеже нищо друго не му хрумваше, смени темата:

— Групов началник Фармър, нали ще ме уведомите, когато заловите Стречъм? Все пак е американски поданик и ще се нуждае от цялата помощ и всеки съвет, който може да получи.

— Убедена съм, че родителите на Мери Уест имат нужда от същото.

Той се почувства неловко от сарказма на полицайката, но се опита да не го показва.

Тя продължи:

— Не се тревожете, вашите хора вече се свързаха с моите. Нали така казвате вие? — После отново се обърна към Сам: — Още нещо?

— Освен очевидния факт, че търсите много опасен убиец, останалото ще прочетете в доклада ми.

— В такъв случай по-добре да тръгваме.

Фармър и Хамънд се изправиха, но Сам още не бе приключила:

— Какво ще съобщите на пресата?

Това, разбира се, изобщо не беше нейна работа, нито пък имаше право да задава подобен въпрос, но го направи.

— Само необходимото, за да ни окажат съдействие — отговори Хариет. — Ако не заловим Стречъм скоро, ще трябва да го обявим за общонационално издирване.

Майорът се намръщи:

— Това няма ли да намали шансовете му за справедлив процес? Все едно предварително обявявате, че е виновен.

Фармър го изгледа студено.

— В такъв случай се надяваме, че ще го заловим бързо. Не бих искала да накърня силно развитото ви чувство за справедливост. А междувременно да се молим на Бога да не се появи още някой труп наоколо, докато ние подхождаме разумно към проблема.

Хамънд реши да не рискува повече и в интерес на мира и на бъдещата съвместна работа да си държи езика зад зъбите.

Хариет се обърна към Сам:

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, доктор Райън. Бяхте ни изключително полезна, както винаги.

Сам й се усмихна хладно:

— Известно ви е, че можете да разчитате на мен по всяко време.

Фармър насочи поглед към Хамънд.

— Радвам се, че се видяхме, майоре. — Протегна ръка и той я пое. — Сигурна съм, че през следващите няколко седмици ще се виждаме доста често.

— Очаквам го с нетърпение, госпожо групов началник.

Веднага щом полицайката излезе, Боб отново седна. Очевидно го глождеше някаква мисъл.

— Забравих ли да те осведомя за нещо? — попита Сам.

— Не, нищо подобно. Според мен се справи чудесно. Чудех се дали може да поискам копие от доклада за аутопсията.

Тя бе заинтригувана.

— Защо?

— Английско момиче бе убито на американска територия. Ще възникнат ред въпроси. Просто искам да разполагам с верните отговори.

— Не би трябвало да го правя. Е, поне не без разрешение.

— Разбирам и не бих искал да се възползвам от приятелството ни…

— Но ще го направиш.

Хамънд я дари с печална полуусмивка:

— Точно така.

Сам с учудване усети, че се размеква. Настояваше за нещо съвсем разумно, а пътят по официалните канали щеше да бъде неимоверно дълъг.

— Но не си го получил от мен, ясно?

— Ще си остане наша тайна. Много ти благодаря.

— Ще накарам Джийн да пъхне един екземпляр в пощата ти утре сутринта.

— Няма ли да бъде по-лесно и по-бързо, ако изпратя кола?

Тя кимна:

— Както желаеш.

— Онзи въпрос за Стречъм…

— За медицинските му познания ли?

— Да. Той сигурно е запознат с основните похвати за оказване на първа помощ. Вероятно може да направи сърдечен масаж и да поддържа дишането, но това е всичко.

— Притеснява ме по-скоро способността му да спре нечие дишане — язвително заяви Сам.

Хамънд се усмихна:

— Виж, следващия месец в базата ще има още една танцова забава и аз се чудех дали…

— Дали не бих искала да дойда? Звучи ми като подкуп.

Внезапно той се притесни.

— Не, виж, изобщо не е така. Просто прекарахме толкова приятно и аз…

Тя бързо го прекъсна:

— Ще трябва да проверя дали Том ще бъде на работа. Кажи ми за коя дата става дума и аз ще те уведомя.

— А ако е? Искам да кажа, на работа?

Силно почукване на вратата я избави от необходимостта да отговори. Появи се Джийн с купчина папки, а най-отгоре се мъдреше бележникът с графика на Сам. Учуди се, че Хамънд все още е там.

— О, извинете, мислех, че сте си отишли. Ще дойда по-късно.

Сам я спря:

— Не, няма нищо, Джийн. Майор Хамънд тъкмо си тръгваше.

Мъжът схвана неособено деликатния намек и се изправи.

— Е, трябва да вървя. Надявам се скоро да се видим отново, докторе.

Сам леко наклони глава:

— Може би.

Боб й се усмихна. Играеше си с него, но той нямаше нищо против. Нахлупи авиаторската си фуражка, кимна учтиво на Джийн и излезе. В главата на Сам натрапчиво се въртеше мисълта, че вероятно Том Адамс има право. Може би тя действително хлътваше по всяко красиво лице.

 

 

Хамънд се върна в Лиймингъл късно следобед. Главният вход на базата беше обсаден от глутница журналисти и телевизионни репортери, които се скупчиха около колата му и нетърпеливо надничаха, за да видят дали е някоя важна личност, с която си струва да говорят. За щастие никой не го позна, нито пък имаше представа кой е той, затова майорът успя да се промъкне без много перипетии. Паркира пред офицерската столова и бързо прекоси бейзболното игрище по посока на кабинета си.

Усети необичайно напрежение още в мига, в който прекрачи прага, и разбра, че нещо не е наред. Чувството беше толкова осезаемо, че дори не свали фуражката си. Погледна към помощничката си — сержант Джени Гроувс, която мигом се изправи.

— Е? — попита той.

Гроувс работеше при него повече от година и знаеше, че шефът й умее да надушва неприятностите. Тя подхвана нервно и смутено:

— Опитах да се свържа с вас по мобилния ви телефон, сър, но беше изключен.

Хамънд го беше изключил по време на аутопсията, за да не смущава работата, и след това бе забравил да го включи отново.

— Давай направо, Джени.

Тя дълбоко пое въздух, впери поглед право пред себе си, разтревожена каква ще бъде реакцията му, избягвайки да го поглежда в очите.

— Полковник Къли ви изпраща поздрави, сър, и би искал да отидете в кабинета му.

— Кога?

— Веднага щом се върнете, сър. Незабавно.

Боб въздъхна, усмихна й се окуражително и излезе. Отне му само пет минути да прекоси базата и да стигне до кабинета на Къли. Докато се разминаваше с множеството авиатори, които щъкаха из базата по това време на деня, и козируваше в отговор на многобройните им поздрави, той усети колко са напрегнати. Виждаше изписаната в погледите и по лицата им несигурност, докато се вглеждаха в него с надеждата да извлекат информация за събитията от изминалата нощ. Подобно на повечето униформени служители, те се гордееха с работата си и когато нещо се объркаше с един от тях, усещаха, че то се отразява и на всички останали.

Спомни си за изнасилването на японското момиче само преди няколко години. Местните обвиняваха не само извършителя, но и Военновъздушните сили на Съединените щати като цяло. Не беше справедливо, но той ги разбираше. През последните петдесет години отношенията между местното население и базата бяха добри. Бяха осигурили икономическа стабилност за съседните области, имаше дори смесени бракове. Сега тези отношения бяха застрашени и всички се тревожеха. Къли вероятно осъзнаваше това по-добре от всички. Преди да поеме командването на базата, бе участвал в официална комисия, която обикаляше военновъздушните бази и в Америка, и в Европа и докладваше за тяхната ефикасност.

Щом пристигна в кабинета на началника си, притесненият адютант незабавно го въведе вътре.

— Майор Хамънд, сър.

Лейтенантът веднага излезе и бързо затвори зад себе си.

Къли стоеше с гръб към вратата и наблюдаваше базата от прозореца на кабинета си. Хамънд се изпъна и козирува. Знаеше, че макар да не го вижда, Ричард ще се ослушва за поздрава.

Полковникът продума, без да помръдне:

— Чете ли вестниците?

Предишният му истеричен тон бе заменен от напрегнато, едва сдържано спокойствие.

— Все още не съм имал тази възможност, сър.

Без да се обръща, полковникът посочи към бюрото си, където лежаха неразтворени няколко булевардни вестника. Нямаше нужда да ги разгръща: стигаха му и първите страници. Робърт вдигна два и прочете заглавията: ЗАКЛАНО МОМИЧЕ В АМЕРИКАНСКА ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА; АМЕРИКАНСКИ ИЗНАСИЛВАЧ СЕ РАЗХОЖДА НА СВОБОДА В КЕЙМБРИДЖ. Останалите продължаваха в същия дух. Не знаеше откъде пресата се е сдобила с цялата информация, при това толкова бързо, но както и да бе станало, то представляваше още един проблем, с който Къли очакваше от него да се справи. Фармър също щеше да се вбеси, след като ги прочетеше.

— Несъмнено вестниците у дома също са раздухали тази история — отбеляза полковникът. — Лошите вести се разчуват бързо. Заповядах засилена полицейска охрана на базата. Никой няма право да влиза или да напуска територията й без основателна причина.

Хамънд не бе осведомен за тази заповед, но тя обясняваше разтревожените изражения на хората.

— Ще се размине — каза той. — Винаги става така.

— Може би — напрегнато каза Къли, — но не и преди да ме съсипе, Боб.

Робърт разбра, че положението е безнадеждно. Къли се намираше на ръба на истерията и в този момент той не можеше да каже нищо, за да го успокои.

— Знаеш ли колко време е нужно, Боб?

— Сър?

— За да стигнеш, където съм аз сега.

— Не знам, сър.

— Двадесет години. Двадесет години упорита работа, предприемане на всички правилни ходове, умението да разговаряш с когото и когато трябва…

— Да бъдеш истински задник.

Хамънд прошепна думите едва чуто, но тъкмо в този момент Къли се обърна и застана с лице към него.

— Извинете, майоре, казахте ли нещо?

— Сигурно е много трудно, сър.

— Наистина е трудно. Господи, дори се ожених за дъщерята на генерала.

Робърт не харесваше начина, по който началникът му говореше за съпругата си: като че ли бе придатък към кариерата му, поредната звезда на пагоните му, следващата лентичка на ръкава му. Познаваше Сара Къли — умна и привлекателна жена, която очароваше всички. Изобщо не можеше да проумее защо се бе омъжила за Ричард. Но двамата бяха женени повече от петнадесет години, така че сигурно бе успяла да открие нещо хубаво у него. Пък и какво разбираше самият той след един развод и две провалени продължителни връзки?

— Знаеш ли какво исках, Боб? Знаеш ли какво исках?

Къли имаше досадния навик да повтаря всяка фраза, като че ли се опитваше да изтъкне важността й и направо да ти набие в главата онова, което искаше да каже.

— Не, сър — отговори Боб, но беше сигурен какво ще чуе.

— Исках да се изкача чак догоре, до върха, да стигна до Белия дом. Е, сега ще ми провърви, ако успея да се добера и до канавката. — Сърдито посочи към бюрото си. — Виждаш ли това бюро, Боб? Виждаш ли го? Ето там ще свърша. Утре ще пристигне и посланикът само защото някаква тъпа малка кучка е била убита в моята база.

Отново започваше да изпада в истерия.

„Ще предам съболезнованията ви на семейството й, господин полковник“, помисли си Хамънд. За пръв път чуваше за предстоящото посещение на посланика и знаеше, че ще се наложи да действа бързо. Като началник на полицейската служба в базата, той отговаряше за сигурността, включително и за посещенията на важни особи.

— Кога се очаква да пристигне посланикът, сър?

— Един господ знае. Говори с адютанта ми, той разполага с всички подробности.

Къли отново се бе успокоил. Седна на стола си и жално погледна Робърт. Ако не го презираше толкова силно, майорът сигурно щеше да изпита съжаление към него.

— Трябва да се оправим с тази каша, Боб, за доброто и на двама ни.

Хамънд усети прикритата заплаха, но тя не го разтревожи. Бяха го заплашвали експерти в тази област, а Ричард далеч не беше такъв. Щеше да се оправи с бъркотията — винаги успяваше, — но не заради Къли. Полковникът вече бе поискал твърде много от него, беше го компрометирал, поставил под съмнение преценката му.

— Убеден съм, че ще успеем, сър.

— Заловихте ли вече Стречъм?

— Не, сър, все още не, но британските полицаи са сигурни, че ще успеят. Няма къде да избяга, а те са добри професионалисти.

— Така ли смяташ? Господи, та те дори не носят оръжие!

На вратата се почука и влезе адютантът на Къли.

— Сър, двама души от посолството искат да се срещнат с вас. Наредихте да ви уведомя веднага щом пристигнат.

Полковникът измери с поглед Хамънд, който остана невъзмутим.

— Покани ги.

Лейтенантът отново изчезна в приемната и направи път на двама дипломати, облечени в сини костюми.

 

 

Благодарение на Тревър Стюърт, който пое следобедните й аутопсии, и с помощта на Джийн, Сам успя да се справи с планината от документи невероятно бързо и поне веднъж да се прибере у дома навреме. Вече бе планирала как ще уплътни откраднатите свободни часове и възнамеряваше да навакса с градинарството. Щом зави по алеята, лампата над вратата светна. Нямаше нужда от нея точно в този момент, но се зарадва, че отново работи. „Сигурно се е откачила някаква жичка“, помисли си тя. Наистина имаше нужда от домашен помощник. Взе чантата си от седалката и се запъти по чакълената пътечка към задната част на къщата. Вратата на оранжерията вече бе отворена и чифт високи ботуши се мъдреха отпред.

Разпозна аромата на ирландска овнешка яхния още щом прекрачи прага на кухнята. Не беше го усещала от години. Масата бе сложена, а в средата имаше букетче горски цветя и бутилка червено вино.

Влезе Лиъм.

— Радвам се, че се прибра — каза той и я целуна по бузата.

— Всичко е чудесно. Колко ще струва?

— Само подслон за няколко вечери. Според мен сделката е изгодна за теб.

Усмихна му се, докато той надничаше в тенджерата, после свали сакото си и отиде да го закачи в коридора.

— Откъде знаеш кога ще се прибера? — провикна се тя.

— Обадих се в кабинета ти и говорих с… Джийн, нали? Страхотна жена. Тя ми каза. Много й се искаше да разбере кой съм и къде съм отседнал.

Сам трепна.

— Не се и съмнявам. Ти какво й каза?

— Истината, естествено.

— Коя истина — твоята или обективната?

— Казах й, че сме любовници и сме решили да възобновим връзката си, която сме прекъснали преди много години.

Тя го измери с гневен поглед.

— Сега, като се замисля, май й казах, че ще се явявам на интервю за работа и че след няколко дни се връщам в Ирландия.

Сам се усмихна. Никога не знаеше какво да очаква от Лиъм. Каквото и да бе казал, новината вече бе обиколила болницата по стария, известен още от училище начин: „Ама на никого нито дума!“.

— Браво на теб, вече ме смятат за пропаднала жена!

— Е, значи няма какво да губиш. Искаш ли да спиш с мен? — лукаво се подсмихна той.

Тя не обърна внимание на предложението му.

— Обаждал ли се е някой?

Надяваше се Том да се е опитал да се свърже с нея.

— Не, но аз през повечето време бях навън.

Телефонният секретар не пиукаше и Сам разбра, че никой не е звънял, докато Лиъм е бил на двора.

Тя се доближи до печката, където кротко къкреше яхнията. Внимателно се наведе и я помириса.

— Ухае великолепно. Кога ще стане?

— Защо, среща ли имаш?

— Не, но ми се искаше да поработя в градината.

Лиъм погледна през прозореца.

— Имаш предвид онова, което трябваше да се свърши в задния двор ли?

Сам проследи погледа му.

— Аз се справих още сутринта. Засадих цветята. Реших, че искаш да са на мястото, където ги беше оставила.

Беше изумена и не знаеше дали да му благодари, или да се разсърди. Радваше се, че работата е свършена, но много й се искаше да го направи сама. Заниманията в градината бяха единственият й истински отдих, времето, когато обмисляше нещата на спокойствие. Реши, че би проявила неблагодарност, ако прояви раздразнението си: той просто се опитваше да й достави радост. Освен това оставаха още толкова много неща за вършене.

— Благодаря. Просто не знам какво да кажа.

— „Благодаря“ е съвсем достатъчно — ведро каза Лиъм. — Освен това поправих лампата над входа, така че можеш да ми благодариш още веднъж.

Сам отново се учуди. Изглежда, вечерта бе отредена за изненади.

— Наистина ли? Ти ли я оправи?

— Аз съм вълшебник с отвертката и черпака. Сега, ако благоволиш да седнеш, ще ти сервирам.

Тя се приближи до масата и наля виното, а Лиъм разсипа яхнията.

След час двамата бяха леко пийнали и заситени, почиваха в дневната и допиваха коняка. Сам галеше котарака Шоу, а Лиъм — нейните боси крака, които почиваха в скута му.

— Простиха ли ми вече майка ти и сестра ти? — попита той.

— Уин — да, а мама е твърде болна, за да си спомня или да й пука.

— Чух, че не е добре. Значи няма подобрение, така ли?

— Тъкмо обратното. Състоянието й се влошава.

— Съжалявам.

— Не е вярно. Не си искрен. — Сам промени темата, преди разговорът да стане твърде напрегнат. — Е, ще ми кажеш ли защо си тук? Знам, че не си ми дошъл просто на гости.

— Почти, но не съвсем.

— Тогава?

Лиъм винаги успяваше да отговори заобиколно дори и на най-простите въпроси.

— Кандидатствам за стипендия по изкуствата в „Сейнт Майкълс“.

— За какво по-точно? — попита тя.

Въпросът й явно го учуди.

— За поезия, разбира се.

Сам знаеше, че Лиъм винаги бе обичал да чете и да твори поезия, но нямаше представа, че заниманията му са станали толкова сериозни.

— Впечатлена съм. Смятах, че е просто хоби.

— Така беше, но когато престанах да пътувам, разбрах, че трябва някак да си изкарвам прехраната, ако не искам да умра от глад, затова реших да започна да преподавам.

— Смяташ ли, че ще ти я дадат?

— Стипендията ли? Не се надявам, а това означава, че поне мога да отида без всякакво притеснение и да им кажа точно какво мисля.

— Би трябвало да им хареса.

— Ако ме искат, нека ме вземат с всичките ми ирландски кусури.

Сам се усмихна на самоувереността му. В нея прозираше нещо много неподправено.

— Ако не ме лъже паметта — каза той, — ти все седеше, забила нос в една от книгите на Шоу.

Тя му цитира: „Най-сладостната наслада за една жена е нараненото мъжко самолюбие“.

Лиъм се ухили и отвърна също с цитат: „Единственият начин жената да си осигури прилично препитание е да бъде мила с мъж, който може да си позволи да бъде мил с нея“.

— В такъв случай само си губя времето с теб.

— Точно сега може би, но някой ден ще ме молиш да се върна.

Тя се засмя, но не се хвана на въдицата му.

Той отново опита:

— Не знам дали жените изобщо някога обичат истински. Доста се съмнявам. Те просто изпитват съжаление към мъжете.

Сам не се бе чувствала толкова отпусната от месеци. Компанията на Лиъм й беше приятна, както когато бяха юноши и изживяваха заедно първите любовни трепети. Като Ромео и Жулиета, двамата изиграха ролите си чак до горчивия финал. Всичко това сега изглеждаше доста мелодраматично, но по онова време чувствата им бяха изключително силни. Не бяха изпитвали подобно нещо оттогава.

— Защо не ми изрецитираш някое свое стихотворение? — предложи тя.

— Сигурна ли си? Може да не ти хареса, а гордостта ми ще бъде накърнена.

— Ще ми хареса, честна дума.

Той не й повярва.

— Я по-добре послушай нещо от Йейтс:

Сега ще стана и ще тръгна, ще ида в Инисфрий,

във малката колибка с глинен под и нисък плет.

Девет лехи с фасул ще посадя, ще имам кошер за пчели;

насред жужащото поле аз няма да съм клет.

След толкова години бе забравила колко красиво звучи гласът на Лиъм. Обливаше я като топъл водопад. Тя се настани по-удобно на дивана, облегна глава върху възглавниците и се заслуша, поглъщайки всяка дума.

Там покоя ще намеря, защото бавно-бавно идва той,

по булото на утрото се спуска там, гдето пей щурче.

В полунощ искри проблясват, по пладне пурпурен е зной,

а вечер пърхат крилца на конопарче.

Сега ще стана и ще тръгна, защото винаги — и нощ, и ден,

аз чувам как вълните кротко с плисък брега милуват.

Дали на пътя съм или на тротоара в плен,

все тия звуци вдън душата ми палуват.

Тя не чу последните няколко стиха, защото сънят завладя умореното й съзнание и му дари покой.

 

 

Събуди я влажното носле на Шоу, което се търкаше в лицето й. Сепнато отвори очи и отначало не можа да разбере къде се намира. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си. Все още лежеше на дивана, където бе заспала предишната вечер, само че бе някак несръчно завита с одеяло. Полежа още малко, докато събере мислите си, галейки Шоу, който се бе настанил върху корема й и се наслаждаваше на ласките.

Не се чувстваше особено бодра и свежа тази сутрин. „Никога вече — обеща си тя, — е, поне до следващия път.“ Не носеше на пиене. Трите чаши коняк след виното, което бе изпила по време на вечерята, бяха много повече от обичайната й доза.

Погледна към стария часовник до камината. Девет и половина. Известно време остана безучастна, но после се сети, че аутопсиите й бяха назначени за десет часа, рязко отметна одеялото, при което Шоу полетя и се пльосна насред стаята, а тя хукна нагоре по стълбите към банята, като вземаше стъпалата по две.

В действителност часът на сутрешното задръстване бе отминал и Сам пристигна в болницата по-рано, отколкото очакваше, макар и не навреме за аутопсиите. Когато тръгна от къщи, Лиъм все още спеше. Интервюто му беше в два, тя нави часовника за единадесет и го сложи до леглото му. Приятелят й беше нощна птица — спеше денем, а работеше нощем. „Хубаво е, че някои неща никога не се променят“, помисли си тя. Имаше време само да му драсне няколко реда за късмет и остави бележката върху масата в кухнята. Знаеше, че колкото и да се перчи, той щеше да се притеснява, затова текстът й се стори уместен:

Тайната на храбростта е никога да не позволяваш животът ти да бъде моделиран от разнообразните прояви на страха.

С много обич,

Сам.

Фред беше на линия и подготвяше първото тяло, което лежеше върху една от шестте маси от неръждаема стомана в моргата.

Сам надяна хирургическите ръкавици и ботушите и попита:

— Имаме ли трудни случаи, Фред?

— Не особено. Два инфаркта, вероятен инсулт и два злокачествени тумора.

— Би ли направил кафе? Имам ужасен вкус в устата.

— Плътските грехове ще те погубят. Покай се, грешнице, откажи се от порочните си навици, защото Бог ще те… — Гласът му заглъхна, когато излезе от стаята.

Сам прецени, че аутопсиите няма да й отнемат много време. Не би ги претупала, но искаше да приключи рано, за да отиде в изследователската лаборатория и да се срещне с Марша. С малко късмет, щяха да разберат какво представлява късчето, което бе открила върху тялото на Мери Уест.

Когато разряза първото тяло, си помисли, че й е провървяло. Времето се бе задържало особено горещо цяла седмица и обикновено това причиняваше смъртта на мнозина. Станеше ли твърде горещо или твърде студено, те просто рухваха. По някаква причина тази година морът закъсняваше, но тя бе уверена, че разгарът му предстои. Започна да диктува бележките си.

 

 

Хамънд изпрати рано кола в болницата, за да вземе доклада на Сам, надявайки се, че тя го е приготвила. Притесненията му бяха излишни. Когато шофьорът пристигна, всичко бе готово и го очакваше.

Робърт го прочете, като си водеше бележки за по-„интересните“ неща. Взе зеления формуляр, който от два дни лежеше в папката му за входяща кореспонденция, и започна да го попълва.

За всички убийства, извършени на американска територия навсякъде по света, трябваше да се докладва на Академията на ФБР в Куонтико, за да бъдат включени в Програмата за ограничаване на насилието, която наричаха съкратено ПОН. Идеята беше да разполагат с международна информационна мрежа по отношение на определени типове престъпления — като убийства, изнасилвания, терористични актове, при които извършителят бе американец, жертвата бе американски поданик или пък се бяха случили на американска земя. Действията на известния сериен убиец — германеца Джек Унтервегер, който бе убил няколко жени в различни страни, включително и в САЩ — доказваха колко важен е подобен международен подход към тежките престъпления.

Отне му малко повече от час да попълни формуляра и да напише съпътстващ доклад за онези страни на случая, които считаше за важни, но не бяха застъпени в образеца. Като приключи, отиде до факс машината в кабинета си и изпрати документите. Съвременната техника не преставаше да го удивлява. Макар да бе използвал факса стотици пъти, все още се учудваше, че написан от него доклад може за броени минути да се озове в ръцете на агентите от ФБР и да бъдат предприети съответните действия.

След като докладът замина, Хамънд погледна часовника си. Посланикът пристигаше след няколко часа и той трябваше да се подготви. Нахлупи фуражката си, опъна прилежно униформата си и реши за всеки случай още веднъж да огледа базата.

 

 

Елизабет Къркланд работеше в Академията на ФБР в Куонтико от около две години. Съпругът й беше преместен там като инструктор и щом се появи възможност Елизабет да започне работа като администратор, веднага прие. Двамата им синове вече бяха в колеж и тя разполагаше с много свободно време, което работата й помагаше да уплътни. Пък и допълнителните доходи бяха добре дошли. Позволиха си да пътуват и миналата година прекараха цял месец в Европа. Единственият недостатък на работата й бяха смените. Обикновено ставаше дума за рано сутрин или късно следобед, а с това можеше да се справи — така поне й оставаше половин свободен ден, за да навакса с другите неща. Понякога обаче имаше нощни смени и тогава непрекъснато се чувстваше изморена. По време на нощните дежурства най-вече отговаряше на телефона и сортираше съобщенията, които трябваше да бъдат изпратени по факса на следващата сутрин. Беше лесна и същевременно доста скучна работа, понеже нямаше с кого да размени и дума. И все пак възприемаше това като възможност да почете и да научи нещо ново.

Факсът до нея забръмча. Вдигна поглед от книгата и започна да наблюдава как хартията излиза. Когато машината престана да работи, Елизабет премести листовете и прегледа заглавната страница. Съобщението беше адресирано до Отдела за изследване на човешкото поведение в Куонтико и бе изпратено от американската военновъздушна база Лиймингъл в Кеймбридж, Англия.

Елизабет си спомняше Кеймбридж от пътуването. Можеха да избират дали да посетят него или Оксфорд, но тя се сети за филма „Огнените колесници“ и реши да види къде се е случило всичко. Не съжаляваха. Мястото беше прелестно и древно, един от великите центрове на знанието.

Зачете се във факса, който й стана по-интересен и от книгата. Строго погледнато, нямаше право, но всеки го вършеше. Ставаше дума за ужасната смърт на английско момиче на територията на базата. Спомни си, че бе прочела нещо по този въпрос във вчерашните вестници, но в статията липсваха подробностите. Вероятно щадяха семейството. Чудеше се какво е мнението на англичаните във връзка със случая.

Достатъчно лошо беше, че американски младеж е убил английско момиче, но начинът, по който го бе извършил… Господи, сигурно е превъртял! Тя невярващо поклати глава, пъхна факса в съответната папка и се върна към книгата си.

 

 

Рано следобед Сам паркира колата си пред лабораторията по съдебна медицина в Скривингдън. Щом излезе от автомобила, чуруликането на птичките й се стори направо оглушително. Скривингдън беше разположен сред вековна гора и бе построен, преди природозащитниците да надигнат глас. Сградата беше заобиколена от висока метална ограда, над която имаше тънка бодлива тел. Можеше да се влезе и излезе от едно-единствено място, което се охраняваше от униформени пазачи. Скривингдън беше не само център за следствени анализи, но се занимаваше и с всички експертизи на огнестрелни оръжия извън Лондон, затова разполагаше с огромен арсенал, съхраняван в грамаден секретен сейф под лабораториите.

Сам се отправи към приемната и се записа в контролната книга. Премина през различни, една от друга по-съвършени високотехнологични проверки за сигурност и най-сетне стигна до лабораторията на Марша Евънс.

Приятелката й я очакваше.

— Здравей, Сам. Кафето е готово.

Подаде й чаша горещо кафе и двете отидоха до един от работните плотове, където Марша изследваше дрехите на Мери Уест и пробите, взети от тялото й.

— Нещо интересно? — попита Сам.

Марша взе една папка и я разгледа.

— Няколко нещица. Отпечатъкът, който Найт е открил върху тялото, е размазан, а ако смята да се възползва от онези, които е намерил в бараката, ще трябва да вземе още доста, за да извърши елиминирането. Повечето отпечатъци от стъпки са оставени от двамата полицаи от военновъздушните сили, които са открили тялото, но има още няколко, които предстои да бъдат изследвани — вероятно зяпачи. Що се отнася до кръвта в задната част на хангара, тя не е на Мери Уест.

Сам я зяпна удивено.

— От друга кръвна група е. Интересното е, че съвпада с тази на Стречъм.

— Откъде знаеш?

— Обадих се в базата. Бяха много отзивчиви, но проблемът е, че неговата кръвна група е доста разпространена — нулева. Тази на Уест е АБ.

— Значи съществува възможност и да не е неговата кръв? — вметна Сам.

Марша кимна:

— Да. Трябва да изчакаме ДНК анализа, за да сме сигурни.

Сам не можеше да си обясни наличието на кръвта на Стречъм. Вероятно Мери Уест го бе наранила, докато се е отбранявала. Ако е така, сигурно раната му е била доста сериозна — имаше твърде много кръв, за да е обикновена драскотина — но при това положение той едва ли щеше да бяга където и да е, освен до най-близката болница. Ако е постъпил така, тогава защо нямаше следи, както изтъкна и Фармър? Защо имаше кръв само на едно място? Защо? Защо? Защо? Главата й бръмна от въпроси, но Марша прекъсна размишленията й:

— Ела да погледнеш.

Помаха й да отиде в другия край на лабораторията, нагласи фокуса на микроскопа, след това й даде знак да погледне. Сам се доближи плътно до окуляра. Под силното увеличение пред нея се откри различен свят. Видя странен обект с триъгълна форма, само че страните му не бяха прави, а дъговидни. Повърхността му приличаше на лимонова кора — набраздена, груба и с изпъкналости. При всеки от върховете обектът зейваше като кратер на гигантски вулкан, само че в умалени размери. От вида и структурата му Сам се досети, че наблюдава цветен прашец. Беше наблюдавала много полени — и в работата си, и заради страстта си към градинарството. Знаеше и това, че влакната на полените бяха помогнали за разрешаването на не един и два случая, и се надяваше, че този ще бъде повратната точка, която търсеха.

Вдигна поглед.

— Това е полен, но нямам представа от кой вид.

Марша зае мястото й пред микроскопа.

— Много лошо, защото и ние не знаем. Не е от местните, сигурно е.

— Но хората отглеждат чуждоземни растения в парници, оранжерии, градини и дори във всекидневните си.

— Възможно е. Но е много по-вероятно да е анемофилен, довян от вятъра.

— Била ли е Уест в чужбина наскоро?

Марша поклати глава:

— Все още не знаем. Полицаите проверяват.

— Ами Стречъм?

— И него проверяват. Днес следобед ще изпратят дрехите му, за да се опитаме да открием нещо. Ако намерим полена и получим потвърждение от ДНК анализа, случаят ще приключи бързо.

— Кой ще помогне за идентифицирането на полена?

— Изпратихме няколко мостри в Кю, за да видим какво ще ни кажат.

— Защо не попитаме професор Осбърн?

— Смятах, че вече е пенсионер.

— Така е, но нали знаеш какво казват…

— Старите ботаници никога не умират — прекъсна я Марша. — Просто пускат корени в земята.

— Все още чете лекции от време на време. През повечето дни е в Ботаническата градина.

— Болшинството проби вече заминаха за Кю, но ако смяташ, че ще бъде от полза, при мен останаха някои, които можеш да му покажеш.

Марша взе една кутия със стъкълца и започна да ги преглежда, докато Сам крачеше из лабораторията.

— Има ли нещо за крилцето на пеперуда, което открих върху тялото? — попита патоложката.

Приятелката й откри онова, което търсеше. Извади едно от стъкълцата и й го подаде.

— Искам си го обратно, когато свършиш.

Сам кимна и внимателно прибра стъкълцето в ръчната си чанта. Вдигна поглед и отново попита:

— Крилото от пеперуда — откри ли нещо?

Марша се върна при кутията със стъкълцата и извади още едно.

— Чух те още първия път. Имай търпение.

Постави стъкълцето под микроскопа, долепи око до окуляра и отново нагласи фокуса.

— Още една загадка. Но не е крило на пеперуда, това мога да ти кажа със сигурност.

Тя отстъпи назад и Сам зае нейното място до микроскопа. Онова, което видя, за момент я зашемети. Сякаш гледаше късче лятно небе. Цветът беше бистро, яркотюркоазено, което сякаш сияеше, независимо че пластинката беше прозрачна. Овална по форма и пресечена надлъж и нашир от тънки бели жилчици като мрежа на паяк, тя приличаше на райска птица или на някакво друго приказно същество от далечни земи. Под микроскоп бе изключително красива и това, че бе открита върху сивотата на едно мъртво тяло, изглеждаше някак нелепо.

— Сигурно дори не предполагаш какво е?

— Снимах го и разпратих снимките навсякъде с надеждата някой да го разпознае, но нямам представа колко време ще отнеме.

— Да се надяваме, че нашият убиец няма да действа, преди да сме открили какво е.

— Все пак успях да идентифицирам нещо.

Марша взе някаква снимка от една маса и я показа на Сам. Беше увеличено изображение на няколко тънки влакна.

— Откъде са?

Лаборантката вдигна голяма найлонова торба.

— Открих ги вътре. Била е захвърлена в ъгъла на бараката. Напълно сме сигурни, че три от нишките са от униформа на американските военновъздушни сили…

— Да не искаш да кажеш, че се е пъхнал в този чувал, докато е извършвал убийството? — прекъсна я Сам скептично, но Марша имаше приемлив отговор:

— Не. Смятам, че вероятно е прибрал дрехите си вътре, преди да извърши убийството, за да не ги изцапа с кръв. Открихме и още няколко влакна, но все още не сме сигурни откъде идват. Обаче ще разберем.

Сам разгледа найлоновия чувал и си припомни времето, което бе прекарала в бараката.

— Сред веществените доказателства имаше ли изцапан с кръв лист хартия?

Приятелката й прегледа списъка с доказателствата.

— Само парченцето, което ти си открила на пирона.

Тя кимна и отново се долепи до окуляра на микроскопа, за да погледне за последен път необикновената пластинка, която бе открила върху тялото на Мери Уест. Липсата на листа хартия я учудваше, но имаше още доста мистерии, които трябваше да бъдат разгадани.

 

 

Сержант Чоки Уайт се доближи до инспектор Адамс и побутна към него купчина готови рапорти. Том го погледна и въздъхна:

— Това ли е всичко?

— Засега — усмихна се Уайт.

— Докъде сме стигнали?

— Разпитите и обиските на района в непосредствена близост приключиха. Започваме да разширяваме издирването.

— Нещо насочващо?

— Нищичко, сър. Спотаил се е някъде.

— А пресата, телевизията и радиото?

— Местните вестници го отразиха, сър. За „Криминален наблюдател“ е още рано.

— Сигурно се е заврял при някоя пачавра, която няма нищо против него. Благодаря, Чоки.

Не беше сигурен кое го дразни повече: това, че не успяваха да заловят Стречъм, или отношенията им със Сам. Не знаеше как да постъпи, нито пък къде греши. Сексуално си допадаха идеално — поне никога не се бе оплаквала, дори напротив. Когато излизаха някъде или оставаха насаме, прекарваха приятно. Може би винаги бе смятала връзката им за временна, вероятно само го използваше. Кариерата й явно бе всичко за нея. Не проумяваше ли, че в живота има и много други неща освен труповете и моргата? Ами любовта, семейството, спомените? Всичко това просто минаваше покрай нея. Един ден, когато остарееше и се пенсионираше и хората престанеха да се интересуват от нея, щеше да съжалява.

Отново се насили да се съсредоточи върху показанията. Съмняваше се, че ще види нещо, което бе убягнало на останалите. В днешно време компютрите „забелязваха“ подобни неща, откриваха несъответствията, проверяваха алибитата и изхвърляха ненужната информация. Чудеше се дали след няколко години щеше да има място за старите труженици, или те щяха да бъдат заменени от бронирани и безпогрешни роботи.

Не разбираше защо отделиха специална стая за следствието, след като имаха заподозрян и солидни доказателства срещу него. И все пак законът трябваше да се спазва. Прегледа още показания, описващи Стречъм. Повечето го характеризираха като „много симпатичен човек“, който никога не би се забъркал в подобна каша, но и в този случай се намираха един-двама, които твърдяха, че у него има нещо странно.

Адамс си бе имал работа с доста убийци, а Стречъм със сигурност не се вместваше в нито един от тези стереотипи. Не беше самотник. В действителност беше един от най-популярните мъже в базата. Имаше много приятелки, а по-висшите офицери го смятаха за уравновесен човек и му предричаха добро бъдеще.

Двете най-интересни изявления обаче принадлежаха на негови предишни приятелки. Не обвиняваха Стречъм в изнасилване, но от думите им ставаше ясно, че той не приемал да му отказват и можел да бъде доста настоятелен и агресивен. И все пак Том смяташе, че има голяма разлика между агресивността и убийството. Особено извършено по толкова жесток начин като това на Мери Уест. За подобно нещо се искаше точно определена мисловна нагласа.

Някой внезапно постави ръка на рамото му и го изтръгна от вглъбението му. Леко извърна глава и се натъкна на детектив Лиз Фенуик. Беше в управлението им едва от шест месеца и определено представляваше желано попълнение.

Наближаваше трийсетте, беше висока и слаба, с гъста дълга кестенява коса. Краката й сякаш нямаха край и тя не се притесняваше да ги излага на показ, независимо от непрекъснатите остри забележки на Фармър по отношение на „безвкусните“ й дрехи. Освен това беше мъжко момиче и бързо затвори устите на всички дърдорковци, при това без да си създава врагове, което не беше лесно. Лиз беше способно ченге. Не само бе взимала участие в редица сериозни арести, но и лично бе заловила няколко престъпници.

— Само работа и никакви забавления ли, сър? — усмихна му се тя. — Какво ще кажеш за един лек обяд?

Адамс забеляза, че щом чуха поканата й, другите полицаи се поразмърдаха и се заслушаха. Лиз беше популярна, но непрекъснато я преследваха слухове и клюки, повечето от които бяха чиста глупост и се дължаха по-скоро на мъжката сексуална фантазия и непълноценност, отколкото на самата нея. Том ги накара да сведат погледи, но усещаше как наострят уши и се напрягат да чуят разговора.

Не беше в настроение да участва в мъжките им игрички, затова реши да ги улесни и извиси глас:

— Добре, Лиз, с удоволствие ще обядвам с теб. В „Ийгъл“, нали?

Тя се озадачи за момент, след това долови сгъстилото се напрежение в стаята и се включи в играта:

— Не, знам по-отдалечено и интимно място, сър.

Размениха по една кратка усмивка, след това Адамс навлече сакото си и двамата напуснаха стаята на следствието.

 

 

Едуард Дойл дойде на работа чак в единадесет. Золхайм и останалите вече бяха там, свежи и спретнати като манекени във витрината на някой магазин в центъра на града. Катрин вдигна поглед и му махна с ръка. Опита се да открие в жеста й намек за сарказъм, но нямаше нищо подобно.

Предишната вечер бе ходил в бара на Сали и се застоя до късно, като предъвкваше старите си грижи и оправяше света. Беше си обещал да се прибере рано — както си казваше всяка вечер, но си лягаше късно. Леглото му, подобно на апартамента и живота му, беше студено и празно и той не виждаше смисъл да затъва в собствената си самота. В бара поне беше сред хора. Някога работеше до късно, отдаден на професията си и решен да остави след себе си следа. Ала като не сполучи, правеше само това, което бе длъжен, и нищо повече. Другите, умните и красивите като Золхайм, се развиваха и напредваха. Дойл беше бита карта, това бе последният му случай и той не се стремеше към нищо.

Измъкна от кошницата с името си съобщенията, писмата и факсовете и бавно започна да ги прехвърля. Беше открил, че ако се облегне назад на стола и промени фокуса на погледа си, може да създаде впечатление, че преглежда пощата, а в действителност да съзерцава Катрин.

Беше елегантна, както винаги, облечена в маркова черна пола и бяла блуза. Материята на блузата беше много фина и прозираше на светлината от прозореца. Белият дантелен сутиен почти не прикриваше налетите й, пълни гърди и тъмните кръгове около зърната й. Полата й се бе вдигнала нагоре, както обикновено, когато сядаше, и разкриваше бедрата й. Не знаеше дали го прави нарочно, или бе просто резултат от съвременната мода на късите поли.

Независимо кое от двете беше вярно, Дойл не се оплакваше. Представяше си разни неща, свързани с нея, още от мига, в който се запознаха. Отначало ставаше дума само за секс — в колата, в мъжката тоалетна, в апартамента му. Но напоследък фантазиите му станаха по-жестоки и включваха дори отвличане и изнасилване. Не знаеше дали се дължат на собствената му несигурност, дали са присъщи на всеки нормален мъж, или той просто вече твърде дълго се занимаваше с престъпления и се превръщаше в нещо, срещу което се бе борил цял живот.

Золхайм ненадейно вдигна очи към него и Дойл осъзна, че прекалено дълго чете краткото съобщение пред себе си. Остави го и вдигна следващото, като я изгледа достатъчно продължително, за да й покаже, че очаквателният й поглед не го интересува.

Съобщението представляваше ПОН формуляр, изпратен от майор Хамънд от американската военновъздушна база Лиймингъл, Англия. ПОН стартира в Куонтико през 1985-а и бързо се превърна в истинска международна осведомителна система. Основната й цел беше да открива ранните признаци на вероятни серийни убийства, за да осигури възможност за бърза реакция срещу извършителите и навременното им залавяне. Дойл унило си припомни времето преди да заработи системата. Колко по-различно щеше да бъде положението с убийствата, извършени от Дейвид Берковиц в Ню Йорк и от Уейн Уилямс в Атланта, когато на полицията бе била нужна цяла година, за да установи, че си има работа със сериен убиец.

Отегчено зачете факса и изчака удобен момент отново да се втренчи в тялото на Золхайм. Но щом стигна до мястото, където се описваше начинът на действие на убиеца, тутакси се изправи на стола. Препрочете параграфа отново и отново.

Катрин забеляза промяната в поведението му и попита:

— Всичко наред ли е?

Той размаха факса към нея:

— Прочети това.

Подаде й съобщението, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Здравейте, обажда се Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение към ФБР. Трябват ми два билета до Англия за първия възможен полет… Чак утре?… Добре тогава… Благодаря ви.

Затвори телефона и погледна към Золхайм, която проучваше факса.

— Какво смяташ? — попита я той.

Тя остави листа върху масата.

— Смятам, че нашият човек е излязъл на международна сцена.

Четвърта глава

Адамс се събуди късно сутринта. Примижа и изтри съня от ъгълчетата на очите си, докато опитваше да се ориентира в обстановката и да събере мислите си. Загледан в тавана, той се постара да си припомни събитията от изминалата нощ. Таванът не му изглеждаше познат. Беше с текстилни тапети, а не измазан с хоросан, както би трябвало.

Сети се къде се намира и което е по-важно — с кого, едва когато слабото й топло тяло се размърда до него. Бавно обърна глава към нея, като полагаше усилие да овладее махмурлука, допуснал някакъв демон с тежък чук да се намърда в главата му и безмилостно да блъска по черепа при всяко негово движение. И друг път се бе събуждал до непознати жени и неведнъж бе оставал неприятно учуден на следващата сутрин, понеже вечерта е бил твърде пиян и дори не помнеше как точно изглеждат.

Лиз Фенуик лежеше по гръб, едната й ръка почиваше до тялото, а другата бе вдигната над главата. Тънката завивка, която покриваше и двамата, се бе смъкнала надолу и откриваше малките й сочни гърди и стегнатия корем. Косата й бе разпиляна по лицето и върху възглавницата.

Том се надигна, подпря се на лакът и се загледа в нея. Несъмнено беше красива и млада, много млада. Въплъщаваше всичко, за което би трябвало да бленуват мъжете като него, особено ако са стигнали средната възраст. Отново се отпусна върху възглавницата и се запита в какво ли се е забъркал. Подобно на повечето от колегите си, той също харесваше Лиз още от мига на постъпването й, но за разлика от тях, бе го прикривал зад маска от сдържана учтивост. Чудеше се дали някой ще узнае за случилото се. Ако разберяха, това непременно щеше да стигне и до Фармър и щеше да се наложи един от двамата да напусне, а той не бе напълно сигурен кой точно ще бъде.

Махмурлукът му се влошаваше и застрашителното присвиване в стомаха го накара да се размърда. Внимателно стана и провеси крака от леглото. Движението му разбуди Лиз, тя се пресегна, потърси топлината на тялото му и пъхна ръка под възглавницата, когато усети, че той се е измъкнал. Адамс не възнамеряваше да стане точно така, но то просто се случи. Дължеше се на комбинацията от алкохол, желание и — трябваше да признае — отмъщение.

Откакто беше със Сам, не беше криввал встрани, дори и когато му се удадеше възможност, а това се случваше доста често. Бяха двойка и той смяташе, че бъдещето му е с нея. Принадлежаха към различни светове, но Том се утешаваше, че противоположностите се привличат и че дори по-необикновени връзки от тяхната се оказват сполучливи. Напоследък обаче започваше да се чуди върху какво се градят отношенията им, колко дълбоки са чувствата им и дали Сам ги възприема като сериозен ангажимент. Точно затова бе започнал да я притиска за по-трайно обвързване, стремейки се да изпита силата на чувствата й. Знаеше, че в крайна сметка ще предизвика някаква криза и ще сложи край на несигурността.

Засрами се при спомена за събитията от предната вечер. Причини болка на Лиз, докато се любеха. Сякаш целият му гняв и безпомощност се бяха концентрирали върху пениса му и той го бе използвал като средство да излее яростта си. Дори докато лежаха, страстно прегърнати в леглото, Том знаеше, че виковете на Лиз не се дължат само на изживяната наслада. Нарани я и — което беше още по-тревожно — това му хареса.

След като бурята премина, тя не му се разсърди. Том щеше да се почувства по-добре, ако го беше сторила. Претърколи се от тялото му, нежно прокара ръце по гърдите му и попита:

— Е, на какво се дължеше всичко това?

В гласа й нямаше злоба, само разбиране.

— Нещата с доктор Райън не вървят, така ли?

Прозрението й го разтревожи и не знаеше какво да отговори, затова остана да лежи мълчаливо, докато тя го галеше и целуваше.

— Наистина съжалявам — най-сетне каза той.

— За какво, за грубостта ли?

— Ако съм те наранил.

— Хареса ми.

Не знаеше дали наистина е така, или тя просто опитва да го накара да се почувства по-добре, но каквато и да беше причината, това му помогна. В този момент осъзна, че вероятно Лиз ще го направи по-щастлив, отколкото Сам изобщо би могла. Двамата със Сам не си подхождаха, бяха твърде далеч един от друг и се стремяха към съвършено различни неща. Лиз беше като него, затова нуждите и желанията й щяха да приличат на неговите. Замисли се върху мотивите да се бори да запази Сам. Животът е толкова кратък.

Домъкна се до банята, пусна душа и нагласи температурата. Пристъпи под струята и остави водата да се стича по тялото му. Никога не бе изпитвал такава несигурност по отношение на живота и желанията си. Трябваше да се стегне. Дали просто не се самосъжаляваше, или тревогите му бяха оправдани и основателни? „Само времето ще покаже“, каза си той.

Вратата на душкабинката се отвори и Лиз се мушна при него под топлите струи. Положи ръце на раменете му, надигна се и целуна мокрите му устни, а езикът й се стрелна, докато увиваше крак около кръста му.

— Искаш ли да опитаме пак? Този път по-нежно.

Том внимателно я притисна към облицованата с плочки стена и обви и другия й крак около тялото си. Сега не беше ядосан. Просто я желаеше.

 

 

В действителност вторник беше почивният ден на Сам. Само тогава нямаше работа в моргата, затова пренебрегваше всякакви явявания в съда и повиквания и използваше времето, за да навакса с докладите и писмата си и да проучи предстоящите съдебни дела.

Явяването в съда представляваше важна част от работата на всеки патолог, а правилното поднасяне на доказателствата беше от решаващо значение. Беше виждала с очите си как много дела пропадат заради начина, по който неопитни или некомпетентни консултанти представят откритията си в съдебната зала. Възможно бе учени и патолози, посветили дълги часове на проучването на даден случай, за да бъде доказателството едновременно прецизно и убедително, да видят как то се разпердушинва пред погледа им вследствие на кръстосан разпит от някой хитър адвокат, който се опитва да посее съмнение в умовете на неопитните съдебни заседатели. Патологът трябваше да представи доказателството по съвсем понятен за всички начин, но не и прекалено елементарно, за да не изгуби научната си стойност.

Тревожна тенденция бе наемането на патолози. Повечето от тях, призовани от защитата, представяха разкритията си доста сносно, може би с малко по-различна интерпретация. Ала напоследък се забелязваше стремеж патолозите да поднасят доказателства, които бяха удобни за защитата, с цел да се обори експертното мнение на съдебния лекар. Положението беше смущаващо и в крайна сметка би могло да постави под съмнение показанията на съдебните патолози по принцип.

Някой силно почука на вратата й. Поради настойчивостта и силата на удара тя бе сигурна, че е полицай.

— Влез — извика.

Иззад вратата надникна усмихнатото лице на Тревър Стюърт.

— Добро утро, Сам.

Зачуди се какво ли се крие зад учтивостта му. Тревър обикновено нахълтваше в кабинета й, сякаш очакваше да я спипа в нещо нередно.

— Обикновено не чукаш — сухо каза тя.

Той бързо огледа стаята и с облекчение установи, че е сама.

— Ох, последния път Жената-демон ме наруга и още не мога да се съвзема. Нямаше я отвън на бюрото й, затова предположих, че може да е тук и да дебне сгоден случай да ти се нахвърли.

Жената-демон беше прякор на Джийн. Неведнъж бяха кръстосвали шпаги и независимо че Тревър имаше по-висок ранг, тя май винаги се налагаше.

Сам се засмя:

— В безопасност си. Тя си взе почивен ден.

Върху лицето му се изписа облекчение и самоувереността му се възвърна, докато прекосяваше стаята и се настаняваше на един стол. Сам харесваше Тревър напук на себе си и независимо от опасенията на Джийн по отношение на морала му. Беше малко над четиридесетгодишен, висок и слаб, с красиви изсечени черти и гъста катраненочерна коса (така и не разбра дали това е естественият й цвят, или я боядисва). Макар да имаше щастлив втори брак, Тревър си падаше по жените, а и се радваше на внимание от тяхна страна. Сам нямаше представа как съпругата му приема това, но тя не го напускаше и двамата изглеждаха напълно щастливи.

Изчака го да седне и да се настани удобно, преди да заговори:

— Благодаря ти, че пое аутопсиите ми онзи ден.

— За мен беше удоволствие. И ти неведнъж си ми правила същата услуга. Докъде стигна с убийството във военновъздушната база? Дочух, че било доста мръсна работа.

— Аз свърших своята част. Сега всичко е в ръцете на полицията.

Тревър се изхили невярващо и се вгледа по-отблизо в нея.

— Какво правиш?

— Искам да разбера какво криеш.

Трябваше да признае, че той има право.

— Ами наистина има някои любопитни подробности.

— Които, разбира се, ти се чувстваш задължена да проследиш докрай.

— Нещо такова.

— Е, какво откри?

Тя се вгледа в него за малко и се зачуди дали ще е добре да разкрие пред някого колко много я интересува този случай и че интересът й се простира доста извън моргата. В крайна сметка издърпа едно чекмедже и извади оттам голяма официална папка. Измъкна отвътре четири големи снимки и ги подаде на Тревър.

— Това говори ли ти нещо, учителю?

Той ги разгледа. На всички беше заснет в близък план белегът, който Сам бе открила на врата на Мери Уест. Колегата й задържа последната снимка.

— „Учителю“ много ми допада. Има ли шанс да продължиш в същия дух?

— Зависи какво ще ми кажеш.

Обнадежден, той извади от джоба си малък монокъл и съсредоточено се зае да разглежда белега. Независимо от славата си на развратник, Тревър Стюърт беше първокласен патолог с точно око и бърз ум. Сам се съмняваше, че в болницата биха го търпели толкова дълго, ако не притежаваше тези качества.

— Това е белег от изгаряне, най-вероятно причинен от електрически ток.

— Впечатлена съм, но как стигна до това заключение?

— Помниш ли момчето, което загина преди месец, докато сваляло хвърчилото си от проводниците за високо напрежение?

Сам кимна.

— По цялото му тяло имаше подобни белези.

— Но тук е само един.

— Съгласен съм, но независимо от всичко, е белег от изгаряне. Сигурна ли си, че има връзка с убийството? Може да се е случило преди това — някаква злополука у дома или нещо подобно.

— Фармър би трябвало да проверява тази възможност. Но мястото на белега е много необичайно.

— Точно така става при злополуките, иначе не биха били злополуки. Кажи ми, като открият какво е. Може да е важно, никога не се знае.

Сам взе снимките от масата и ги огледа още веднъж, смутена от думите му.

Тревър се изправи.

— Виж, като стана дума за дежурствата, дали не би могла да поемеш моите?

— Защо? — облегна се назад тя.

— Ще изнасям беседа пред защитници на гражданските права от профсъюза. Хора срещу насилието или нещо подобно.

— Ти се занимаваш с политика? Сигурно скоро ще гласуваш и за лейбъристите.

— Вече го правя, мило момиче, вече го правя. Значи ли това, че си съгласна?

— Да.

— Великолепно. Вероятно би трябвало да се метна през бюрото и да те целуна, но с моя късмет, може да се окаже сигнал за Жената-демон да нахълта и да ми направи лоботомия, нищо че има почивен ден.

— Ако не тя, аз ще го направя.

Тревър направи страдалческа физиономия и излезе. Сам отново се върна към снимките.

 

 

Беше краят на дълъг и изморителен за Хамънд ден. Посещението на Негово Превъзходителство Хенри Стронг продължи по-дълго от очакваното. Обикновено Робърт не се впечатляваше особено от политиците и смяташе, че когато не целуват малки деца, крадат бонбоните им. Стронг обаче бе проявил искрено съпричастие. В началото на посещението му в дома на семейство Уест, родителите на Мери и техните близки, които се бяха събрали там, за да изкажат мнението си за убийството, бяха много напрегнати и враждебни.

Стронг нареди на всички — на собствените си съветници и дори на генерал Браун, който бе останал за още няколко дни, преди да се завърне в Щатите за пенсионирането си — да го почакат навън и влезе в къщата сам. Срещата трябваше да продължи половин час, но два часа и половина по-късно той все още бе вътре. В един момент секретарят му толкова се притесни за безопасността на посланика, че дори се осмели да наруши изричната му заповед, отиде до вратата и почука, но Стронг лично го смъмри и го изгони. Половин час по-късно посланикът най-сетне излезе. Той прегърна всеки член на семейството поотделно и целуна госпожа Уест. Хамънд можеше да се закълне, че докато отиваше към колата си, в очите на възрастния човек имаше сълзи.

След като приключи в дома на Уест, Стронг настоя да се срещне и да разговаря с двамата армейски полицаи, които бяха открили тялото на Мери. Боб се надяваше до този момент да са успели да арестуват Стречъм, но независимо от всеотдайните усилия на британската полиция, той все още се намираше на свобода и това задържаше историята на първите страници на повечето вестници. Ако имаха късмет, посещението на посланика щеше поне малко да смекчи хапливия тон на някои уводни статии, особено в булевардната преса.

След това посланикът направи обиколка на базата и дори поспря да поиграе бейзбол с няколко удивени авиатори, които прекарваха почивния си ден на чист въздух със семействата си. Накрая се присъедини към пикника им и изпи няколко бутилки лека бира. Браун и Къли, които бяха устроили пищен прием в негова чест в офицерската столова, се престориха, че също се включват в мача, но беше очевидно, че не го правят искрено и ги интересува не толкова играта, колкото това да видят снимките си в американските вестници.

След мача посланикът настоя да купят още една каса бира и безалкохолни напитки от магазина в базата, за да компенсира вече изпитите. Ако човек не познаваше Къли, едва ли щеше да види сляпата ярост, която прозираше иззад фалшивата му усмивка, но Хамънд я забеляза и изпита някакво весело задоволство.

Най-сетне, за облекчение на всички, посланикът си тръгна, придружен от генерал Браун и полковник Къли, за да се яви на вечеря и да посети хоров концерт в Кингс Колидж. Когато колоната от автомобили мина през портала, Робърт бутна фуражката си на тила и шумно въздъхна. След като и Къли бе заминал, може би имаше вероятност да се наслади на спокойна вечер пред телевизора и да гледа как „Янките“ от Ню Йорк разбиват „Делфините“ от Маями, устремени към Суперкупата. Само дето всяка година очакваше това да стане и все се разочароваше. Обърна се да си върви и се озова лице в лице с помощничката си Джени Гроувс. Тя стегнато му козирува и му подаде някаква бележка.

— Това пристигна за вас сутринта, сър. Едва сега успявам да ви го предам заради посещението на посланика и всичко останало. Извинете.

Бележката беше от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико и гласеше: „Агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм ще кацнат на летище Гатуик в двадесет часа и петдесет минути местно време. Възможно ли е да се уреди транспорт до военновъздушната база Лиймингъл? Биха искали да разговарят с майор Хамънд и с всеки, свързан с убийството на Мери Уест“.

Робърт погледна часовника си. Наближаваше четири. Реши да ги посрещне лично и да разбере какво става, преди Къли да си напъха носа в тази работа.

— Резервирай две стаи в блока на офицерите за нашите гости — нареди той на Джени.

— Колко време ще останат, сър?

— Нямам представа. По-добре не уточнявай срока. Ако има проблем, опитай да им намериш хотел в Кеймбридж.

Тя кимна, козирува уставно, обърна се и се отправи към блока на офицерите. Хамънд сведе поглед към бележката. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред. Агенти от тези подразделения на ФБР обикновено не се появяваха за подобни местни убийства, независимо колко ужасни бяха. Ставаше нещо сериозно и той искаше да узнае какво. Бързо се запъти към колата си.

 

 

Сам си бе уговорила среща с професор Клайв Осбърн в неговия дом, на гърба на градската ботаническа градина. Макар Осбърн да беше член на преподавателския състав на университета, откакто се помнеше, винаги бе предпочитал да живее извън територията му, след като напусна стария си колеж впоследствие отдавна забравен академичен спор някъде през трийсетте години. Независимо от това, като древните каменни зидове на сградата, той продължаваше да бъде неизменна част от колежа. Ходеше облечен в крещящи дрехи, които бяха толкова старомодни, колкото и вехти, затова разсеяните и непосветените можеха лесно да го вземат за някой от спретнатите скитници, които кръстосваха тесните улички, издокарани в стари дрипи и с вид на ексцентрични благородници от отминали времена, обявили философски протест срещу настъплението на новия режим.

Според почитаемата стара гилдия на колежанските портиери, източник на всички клюки и сведения за университетите, Осбърн минаваше седемдесетте, но все още притежаваше внушителна осанка. Върлинестото му тромаво тяло се крепеше застрашително върху леко криви крака. Лицето му също бе слабо и издължено и така подчертаваше дългия му заострен нос, върху който бяха кацнали полукръгли очила в златни рамки, над които той имаше навика да наднича, докато говори. Строго спазваше дневния си режим и не би допуснал никой да го наруши, в това число и Сам, която познаваше от години и харесваше — доколкото бе в състояние изобщо да харесва някого.

Сам реши да избегне мръсните улици и да стигне до жилището му през градината. Тя беше красива и действаше успокоително — място, където можеш да бродиш с часове и да се наслаждаваш на огромното разнообразие от растения и цветя. Макар да беше по-дълъг, този маршрут беше много по-приятен и интересен. Докато крачеше покрай редиците растения и храсти, тя понякога спираше, за да помирише някое от тях и да си запише нечие название. Не бе посещавала градината от известно време и съжаляваше за това. Ако изобщо нещо бе в състояние да я увери, че не е изгубила обонянието си и че то не е напълно увредено от многобройните химикали в моргата, то беше това благоуханно място.

Най-сетне успя да се откъсне от градината и пресече улицата на път за дома на Осбърн. Той я очакваше и отвори вратата още преди да почука. Сам изненадано го изгледа.

— Наблюдавах те от прозореца — обясни й професорът. — Реших, че сигурно ще минеш през градината. Предполагам, все още имаш шест сетива? — потупа носа си отстрани.

— Да, благодаря ви.

— Хубаво. Мисля, че открих онова, което търсиш. Последвай ме.

Поведе я надолу по коридора, като правеше дълги крачки със слабите си крака. Когато професорът хлътна в кабинета си, Сам затвори входната врата и го последва, изпълнена с очакване.

Осбърн взе книга от горния рафт на старата си скърцаща библиотека и я стовари върху голяма дъбова маса в средата на стаята. Отвори я и започна да разлиства страниците й с палец.

— Тук го открих. Книгата е доста стара, но все още е най-добрият труд по този въпрос.

Сам застана до него пред масата.

— Кой е авторът?

Той премигна насреща й, сякаш бе поразен от въпроса.

— Аз, естествено.

Беше напълно сериозен и Сам едва успя да потисне смеха си.

Осбърн не й обърна внимание, докато намери нужната страница.

— Ето го. Интересно, много интересно.

Тя се опита малко да ускори нещата, като се постара да вложи настойчивост в гласа си:

— Нещо необикновено ли е?

Не проработи. Не се бе и надявала особено и разбра, че просто трябва да е търпелива и да изчака той да заговори по въпроса, когато пожелае.

— Не е необикновено. Рядко — да, но не необикновено.

Професорът се замисли над думите си и, изглежда, промени становището си.

— Всъщност може и да е необикновено — искам да кажа, за Кеймбридж. Нека ти покажа.

Посочи към разгърнатата книга:

— Мисля, че това е, което търсиш.

На едната страница имаше голяма карта на Северна Америка, върху която с получерен шрифт бяха изписани имената на някои от южните щати. На отсрещната страница имаше рисунки и снимки на растение с дълги елипсовидни листа и дребни обли плодчета. Отстрани имаше няколко подробни снимки на цветния прашец на това растение: бяха същите като онези, които Сам бе видяла под микроскопа на Марша. Растението се казваше Myrica indora — храст без аромат от семейството на восъчната мирта.

Тя внимателно се вгледа в рисунките.

— Съжалявам, че са черно-бели — каза Осбърн. — Ако бяха цветни, щеше да видиш, че листата на това растение са жълти, зърнести, на точици и имат неразпукливо восъчно покритие.

Дори в неофициално място като собствения му кабинет професорът говореше така, сякаш изнасяше лекция пред група първокурсници. Сам стисна зъби и се опита да не показва раздразнението си.

— Цъфти през февруари и юли в зависимост от това в кой щат вирее.

— Може ли да се смята, че в такъв случай то не е характерно за нашата страна?

— Права си. Вирее предимно в южните щати на Северна Америка. Среща се в мочурища между храсталаци, неалувиални киселинни блата, борови гори на равен терен, тресавища по склоновете, езера с кипариси — подобни места.

Той прокара пръст по картата.

— Най-вероятно е да се открие в тези щати: Джорджия, Алабама, на юг от Мисисипи, близо до „дръжката на тигана“^[7] във Флорида.

— Сигурен ли сте, че не вирее тук?

— Напълно. Отглеждането му е трудно, много трудно, има нужда от специалист и аз съм сигурен, че досега щяха да потърсят или мен, или Джанет Блекууд от Кю, ако някой бе решил да се заеме с него.

— Значи смятате, че убиецът е американец? — попита Сам.

— Почти сигурно е. Би било логично, разбираш ли. Заподозреният бил ли си е скоро у дома?

Тя поклати глава. Започваше да се чувства нелепо, като че ли бе разкрила само част от информацията и му губеше времето. Мразеше да се държи непрофесионално.

— Не знам — отговори. — Съжалявам. Ще видя какво мога да изровя.

Той я изгледа продължително и настойчиво над очилата си.

— Не забравяй: всеки допир оставя следи.

Сам познаваше добре тази мисъл на Едуард Локард и се подразни, че Осбърн прибягна до нея, като че ли тя беше дилетант, изправен пред велико светило на съдебната медицина. Локард бе работил при великия Александър Лакасан в Лионския университет до 1910 година, когато бе напуснал, за да основе влиятелната полицейска лаборатория. Там той усъвършенствал методите на Лакасан и започнал да ги прилага във все повече научни области. В резултат на това името му се свързваше с редица прочути криминални случаи. Сам бе решила да стане съдебен патолог тъкмо след като прочете книгата на Локард Trait de criminalistique — независимо че вече беше поостаряла — и възприе страстното му увлечение по съдебната медицина. Тя отново разгледа картата.

— Но това е твърде обширен район. Няма ли нещо специфично в цветния прашец, което би могло да го постесни?

— В действителност няма. Той е това, което е. Освен ако не разполагаш с още нещо? Тогава ще се открие възможност да се съпоставят данните и районът да се постесни. — Замълча за миг, а умът му очевидно бързо работеше. — Дори в значителна степен.

Сам отвори чантата си и извади една от снимките с тюркоазената пластинка, която бе намерила върху тялото на Мери Уест.

— Открих това върху трупа. Никога не съм виждала подобно нещо. Какво смятате, че е?

Осбърн внимателно го разгледа, като вдигна очилата от носа си, за да вижда по-добре.

— Май си намерила крилцата на някоя малка фея. Къде е останалата част от нея?

Сам се усмихна:

— И аз бих искала да знам.

Той продължи да го разглежда още няколко минути.

— Съжалявам, не мога да помогна. Със сигурност не е част от растение. Вероятно е от животно, но е възможно и да не е.

Той сви рамене и върна снимката на Сам. Тя я погледна още веднъж, преди да я прибере в чантата си, и се зачуди кого, за бога, да попита.

 

 

Движението около летище Гатуик беше натоварено, както винаги, и Хамънд просто преминаваше от лента в лента. Тръгна достатъчно рано и би трябвало да пристигне най-спокойно, дори да му остане време за кафе. Обаче беше забравил да предвиди обичайния безпорядък на уличните ремонти, катастрофите и британските камиони, които по някаква неизвестна причина опасно често изсипваха товара си където им падне.

Вече се бе стъмнило и той бе закъснял с повече от час, когато най-сетне навря колата си в един от големите неприветливи многоетажни паркинги и забързано закрачи към салона за международни полети. Тъй като нямаше представа как изглеждат двамата агенти и не искаше да стои като шофьор на някаква компания, който държи табелка със съответните имена, Хамънд остана с униформа и се надяваше, че няма да има още много офицери от военновъздушните сили на САЩ на летището.

Вдигна поглед към информационното табло с надеждата полетът да е закъснял. Често се случваше, затова все още имаше шанс да не се изложи. Но не му провървя: самолетът бе пристигнал навреме и дори по-рано, което беше най-малкото невероятно. Изглежда, днес просто нямаше късмет. Пътниците сигурно бяха излезли преди доста време и неговите гости или го чакаха някъде из летището, или вече го бяха напуснали и се бяха отправили към Кеймбридж. Огледа хората, които седяха или стояха в чакалнята с надеждата двама от тях да му махнат, да се доближат към него или да му дадат някакъв знак, че са пасажерите, които бе дошъл да посрещне. И този път не му провървя. Усети, че скърца със зъби. Беше му станало навик да прави така, когато е разтревожен или напрегнат. Предвид събитията напоследък беше учудващо, че изобщо са му останали зъби.

Тъкмо смяташе да остави съобщение на информацията и да си тръгне към базата, когато някой силно го потупа по лявото рамо.

— Майор Хамънд?

Веднага разбра, че са те. Гласът беше тежък и провлачен, с осезаем южняшки носов изговор. Боб се обърна и се озова лице в лице с едър мъж, висок почти два метра и сякаш точно толкова широк.

Мъжът протегна голямата си ръка:

— Едуард Дойл от ФБР. Вие сигурно сте майор Хамънд.

Двамата се здрависаха. Ръкостискането на Дойл беше учудващо силно дори за толкова едър човек като него, сякаш вече се опитваше недвусмислено да покаже кой ще командва парада.

Хамънд издърпа ръката си.

— Да. Униформата ме издава, нали?

Опита да се усмихне, но агентът не му отвърна със същото. Знаеше, че Дойл си играе с него. Нали беше психолог, подобни експерименти бяха неговата специалност. Робърт не можеше да направи кой знае какво по този въпрос, затова реши да не обръща внимание и по-късно да се включи в играта.

— Извинете, че закъснях. Движението тук е толкова ужасно, колкото и в Лос Анджелис.

Лицето на Дойл остана безизразно. Явно извиненията не го интересуваха. Той представи партньорката си:

— Това е агент Катрин Золхайм. Ще работи с нас по този случай.

Каза го така, сякаш смяташе присъствието й за нежелано.

Отначало Хамънд не я забеляза, защото грамадната фигура на Дойл я закриваше, но в мига, в който тя се подаде иззад гърба на партньора си, майорът остана дълбоко впечатлен. Полетът от Щатите беше дълъг и повечето хора слизаха от самолета уморени и доста смачкани. Но не и тази млада жена. Изглеждаше спретната и свежа, сякаш току-що бе излязла от апартамента си на път за работа. Освен това беше красива, висока и елегантна и всичко — от дрехите до косата и грима — беше точно на мястото си и оказваше максимално въздействие.

Той се пресегна и се ръкува с нея:

— Майор Хамънд. Радвам се да се запознаем.

Тя топло му се усмихна.

— И аз се радвам. Униформата ви стои много добре.

Самоувереността и приятното й открито държане бяха в пълна противоположност с начумерения Дойл и Робърт искрено се учуди. Разгледа я по-внимателно. Лицето й беше свежо и гладко, а очите й имаха най-бистрия син цвят, който бе виждал някога. Той потъна в тях и задържа ръката й по-дълго от допустимото, ала тя лекичко, но категорично я издърпа. Хамънд осъзна какво е направил и смутено отстъпи. Бързо се съвзе и каза:

— Уредих да отседнете в офицерския блок по време на престоя ви в базата. Условията са доста добри, по-добри, отколкото в повечето хотели. Мисля, че ще ви бъде удобно. Имате ли багаж?

— На количката е — отвърна Дойл. — Ще отида да го взема. Къде е колата ви?

— Точно отсреща. Само на няколко минути път пеш.

Агентът кимна и отиде да докара багажа. Робърт забеляза, че той по-скоро се клатушка, а не върви.

— Не е много разговорлив — извинително каза Катрин.

— Но се държи на висота.

Золхайм изразително повдигна вежди. Двамата се обърнаха и се загледаха в Дойл, който бавно си проправяше път към тях.

 

 

Докато спираше на алеята пред дома си, Сам видя колата на Том, паркирана пред входната врата, но самият той не се мяркаше никъде. Зарадва се, че Лиъм е в Кеймбридж и не е бил в къщата при пристигането на детектива. Съмняваше се, че чувството му за хумор ще бъде в унисон с настроението на Том, а това най-вероятно би довело до допълнителни усложнения, от които тя не се нуждаеше.

Паркира до воксхола на Том и излезе от колата си. Машинално докосна капака на автомобила му, докато минаваше покрай него. Беше все още топъл, явно бе пристигнал неотдавна. „Време е за целувка и сдобряване“, помисли си тя. Вдигна Шоу, който, както обикновено, се навърташе до вратата в очакване да бъде нахранен, и влезе вътре. От известно време Адамс имаше ключ от къщата й и Сам предположи, че сигурно се е излегнал някъде вътре, затова се провикна:

— Том, Том, тук ли си? Къде си?

Никакъв отговор. Тя прекоси коридора, отиде в кухнята и погледна през прозореца. Видя го седнал на един пън в дъното на градината, загледан към полето и горите отвъд.

Приближи се към него по плочестата пътека.

— Отдавна не сме се виждали. Къде се изгуби?

Седна до него на дънера и го целуна по бузата.

Той й се усмихна.

— Помниш ли този пън? Тук те целунах за първи път.

— Почти ме целуна. Помня, че Фармър се обади и ти ме заряза безпомощна и сама в голямата студена тъмна градина.

— Така е, спомням си. Знаех, че си голямо момиче и можеш да се грижиш за себе си.

— За първи път ме целуна, когато дойде да ме вземеш от болницата.

Том кимна:

— Хубав спомен, хубава целувка.

Сам проследи погледа му през полята към гората. Познаваше го достатъчно, за да разбере, че просто бъбри, а в действителност си е наумил нещо много по-сериозно. Реши да не чака повече:

— Е, какъв е проблемът?

Той сви рамене, като че ли не му се говореше за това.

Тя се опита да налучка:

— Лиъм ми е просто приятел, човек от миналото ми, който се появява от време на време. Между нас няма нищо.

Том вдигна едно камъче и го запрати към дървената ограда около градината.

— Всъщност не става дума за него, макар той да ме накара да си отворя очите за действителността.

Сам го погледна, но той я отбягваше. Изведнъж я обзе тревога, дори паника. Знаеше какво точно има предвид той, но все още не бе готова да го признае.

— И каква е тази действителност?

Той се обърна към нея:

— Ние. Връзката ни не се развива наникъде и няма вероятност това да стане, нали?

— Аз съм щастлива и така.

Гласът му стана по-твърд:

— Но аз не съм. Имам нужда от повече. Може и да го смяташ за егоистично от моя страна, но така се чувствам.

Сам се улови, че задава въпроси, чиито отговори вече знаеше.

— Какво имаш предвид под „повече“?

Той се извърна към нея изцяло, сякаш искаше да подчертае думите си:

— Желая да съм с теб през цялото време, не само през уикендите и свободните ти дни. Искам да се връщам у дома при теб или да бъда там, когато ти се прибираш. Да се събуждам до теб, да спя с теб, да се храня с теб…

Тя му се усмихна:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, като се има предвид колко често съм на повикване?

Не последва усмивка в отговор.

— Не се шегувам.

— Извинявай, не исках да прозвучи пренебрежително.

— Напротив. Ти си точно такава в отношенията си с хората. Държиш се хладно и винаги на една ръка разстояние. Нищо твърде сериозно, никакво обвързване, нищо, което би могло да застраши скъпоценната ти кариера или начина на живот.

Настана напрегнато мълчание. За пръв път Сам не знаеше какво да каже. Не искаше да го загуби. С него беше щастлива и се чувстваше удобно. Най-сетне се чу да казва, сякаш подсъзнанието движеше устните й:

— Можеш да се нанесеш тук, ако искаш, да останеш за постоянно, да живеем заедно.

Беше отстъпка, която никога не бе предполагала, че ще направи, но знаеше, че дори и сега не му предлага пълно обвързване. За миг Том се взря дълбоко в очите й и тя помисли, че се готви да я целуне, преди да я грабне на ръце, да я люби и след това да започне да обсъжда общите им планове. Но грешеше.

— Вече сме стигнали твърде далеч. Не е нужно да водим този разговор. Би трябвало да искаш да сме заедно и без него.

— Наистина искам да сме заедно, иначе не бих…

— Тогава се омъжи за мен, нека да създадем деца и семейство, свое семейство. Защото аз искам точно това.

Тя преглътна мъчително. Мислите й препускаха, опитваше се да реши какво да стори, какво да каже, да намери някакво решение, някакъв компромис.

Том я погледна и сякаш прочете мислите й.

— Няма нищо. Не се паникьосвай.

Незабавното вникване в проблема й я свари неподготвена.

— Не се паникьосвам.

— Напротив. Чета го в очите ти. Дори да се съгласиш сега, по-късно ще съжаляваш, а тогава ще бъде много трудно. Ние просто сме различни. Ти имаш нужда от нещо друго. И така двамата стигнахме до края.

— Съжалявам. Аз съм виновна.

— Никой не е виновен. Просто сме такива хора.

Сам се опитваше да разбере какво става:

— Друга ли има?

— Не — излъга той, — няма друга. Всичко беше прекрасно. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, твърде разстроена, за да продума. Част от нея копнееше да го прегърне и да се съгласи с всичко, което пожелае, но друга част знаеше, че той има право. Ако беше използвала времето, за да обмисли сериозно отношенията им напоследък, както бе направил Том, щеше да достигне до същото заключение като него, но тя, както винаги, бе погълната от работата си, която бе интересна и завладяваща. Връзката им бе достатъчно удобна, за да се нуждае от по-задълбочен анализ, затова и не беше го направила. Незначителните спречквания, белязали отношенията им напоследък, не бяха повлияли на чувствата й дотолкова, че да й попречат да се концентрира върху работата си, затова тя пренебрегна предупредителните сигнали.

Том стана и погледна към нея.

— Е, до скоро.

Тя само кимна, решена да запази контрол върху чувствата си. Не искаше да го наблюдава как се отдалечава и вместо това зарея поглед към далечните гори през пелената от сълзи в очите си.

Когато зави покрай ъгъла на къщата, Том се размина с Лиъм, който отиваше в обратна посока. Кимна, но не продума, защото се боеше от онова, което можеше да каже.

Лиъм се опита да подхване разговор:

— Дали Сам не е в…

Том не му обърна внимание, подмина го, качи се в колата си и потегли.

Лиъм заобиколи и отиде в градината. Погледна към края на пътечката и видя Сам в дъното, заровила пръсти в косите си. Отправи се натам, седна до нея на дънера и обгърна раменете й. Досещаше се какво се е случило.

— Разстрои ли те това страшилище?

Сам поклати глава:

— По-скоро аз разстроих страшилището. Какво, по дяволите, правя с живота си, Лиъм? Какво, по дяволите, правя?

Тя зарови лице в рамото му и той я притисна още по-силно. Неведнъж се бе чувствал по същия начин и знаеше, че нищо не може да каже или да направи. Тя просто трябваше да излее всичко навън и да намери някакво решение, когато му дойде времето.

 

 

Франк Стречъм наблюдаваше как съпругата му навива ръкава на лятната си рокля и отдолу се показва бялата й пълна ръка. Все още беше шокирана и не бе в състояние да схване напълно важността на информацията за сина им, която двамата федерални агенти току-що им бяха съобщили.

Бяха женени от почти тридесет години и той никога досега не я бе виждал в такова състояние. Лицето й бе пребледняло, мило и неподвижно, сякаш преминаваше през живота, без в действителност да го усеща. Знаеше, че трябва да бъде силен за двама. Агентът на ФБР до него решително, но внимателно мушна иглата в плътта му и спринцовката бавно започна да се пълни с кръв. Не беше болезнено и приключи за секунди. Дезинфекцираха мястото на убождането и поставиха отгоре лепенка. Когато свършиха, Франк се изправи, седна до жена си на диванчето, взе ръката й в своята и леко я загали.

Денят бе започнал добре. Той най-сетне се накани да поправи оградата пред къщата, а Хелън печеше сладки и готвеше в кухнята, очаквайки неделния ден, когато цялото семейство се събираше в дома им. Имаха трима синове и две дъщери. Най-малкият — Рей, беше единственият далеч от дома, но следващата година щеше да се върне, а и поддържаше редовно връзка с тях чрез писма и по телефона. Останалите им деца живееха наблизо, редовно ги посещаваха и им водеха внуците, които бяха най-важното нещо за тях в момента. Най-съкровената надежда на Франк и Хелън беше да живеят достатъчно дълго, за да видят как децата порастват и дори да станат прабаба и прадядо.

Двамата агенти от ФБР пристигнаха по обяд заедно с местния шериф Ед Чиасон — добър човек и дългогодишен познат на семейството. Представи ги един на друг и всички заедно влязоха в къщата. Когато агентите им разказаха за убийството и за предполагаемата роля на сина им в него, Хелън стана смъртнобледа и едва не припадна.

Добре че и Чиасон бе тук. Макар да беше шериф, бе познат и приятел, а в този момент те се нуждаеха точно от това. Той вече бе уведомил най-големия им син — Ейбрахам, който живееше на трийсетина километра от тях. Ейбрахам пътуваше насам.

Разстроиха се не толкова от ужасната история, която им разказаха агентите на ФБР, но и от силното чувство на вина. Те бяха отгледали и възпитали Рей и щом бе станал убиец, значи грешката бе тяхна. Франк просто не можеше да го проумее. Беше нужно време, за да възприемат истинското измерение на страховития разказ, който бяха чули, а когато това стана, просто не бяха в състояние да го понесат.

Хелън притихна, стана безчувствена за всичко наоколо и само седеше с широко отворени очи. Франк установи, че отново и отново си задава едни и същи въпроси, понеже разумът му отказваше да приеме чутото. Макар да бяха казали, че Рей е само заподозрян в убийството, от тона на двамата агенти стана ясно, че той е единственият заподозрян и че те са едва ли не напълно сигурни във вината му.

Рей сякаш беше последният човек на земята, който би извършил подобно нещо, но после Франк си каза, че ако убийците се разпознаваха толкова лесно, просто нямаше да има такива. Опитваше се да владее чувствата си и да подхожда разумно, но не беше лесно. Като дете Рей беше малко буен, но в това нямаше нищо смущаващо. Никога не бе имал съприкосновение с полицията и доколкото знаеха, никога не бе взимал наркотици. Изразходваше голяма част от енергията си в спорта — играеше и в бейзболния, и във футболния отбор на колежа си — и цялото семейство се гордееше с него. Тъкмо шериф Чиасон помогна на Рей да постъпи във Военновъздушните сили. Устроиха тържество, на което дойде и Ед със съпругата си. Беше голям ден за всички.

А сега това. Претърсиха стаята му и дори взеха няколко тетрадки на Рей от училище. Задаваха им какви ли не въпроси — не само във връзка с убийството в Англия, а и за други убийства, които са били извършени в Щатите. Имал ли е дневник? Как е протичал животът му? Нормални сексуални връзки ли е имал? Поискаха имената и адресите на негови предишни приятелки. Имаха наглостта дори да ги попитат дали Рей е бил сексуално малтретиран или бит като дете. За какво се мислеха тези хора?

Ед ги успокояваше, но гневът на Франк все повече растеше. Накрая федералните агенти поискаха да им вземат кръв за някакви кръстосани ДНК изследвания и така веднъж завинаги да докажат вината на Рей. Отначало бащата не беше съгласен: не желаеше да им помогне да хвърлят сина му в затвора. Но след това Ед им обясни, че по този начин е възможно да се докаже невинността на Рей, и ги убеди да съдействат. Франк се замисли за убитото момиче и — за свое собствено учудване и ужас — се ядоса, че е имала глупостта да се остави да я убият и да забърка сина им във всичко това.

Пета глава

Сам опитваше да се съсредоточи. Изготви дълъг списък с нещата от първа необходимост и ги отмяташе едно по едно, докато ги опаковаше за пикника.

Върху кухненската маса стоеше малка хладилна чанта, пълна с високи шарени кутийки вносна бира, която Лиъм, изглежда, много обичаше. Златистозелената торба на Сам от „Хародс“ беше облегната на чантата, разкривена и обезформена от термосите с чай и кафе, безразборно натъпкани вътре. Най-сетне там беше и поовехтялата елегантна плетена кошница за пикник, в която между сандвичите, салатите и ягодите бяха подредени чиниите и приборите. Сам отметна в списъка последните няколко неща и вече бе напълно готова.

Не й се ходеше, но бяха планирали пикника отпреди седмици и щеше да подведе цялото семейство, ако не отидеше. Онова, което наистина й се искаше да направи, бе да се потопи в самотата и покоя на градината си. Имаше нужда от малко време, за да надмогне нещастието си, да подреди мислите и чувствата си, да свикне с промените в живота си и да продължи напред.

Най-ужасното от всичко бе, че Том имаше право: връзката им можеше да продължи още известно време, но не за дълго. Беше объркана и ядосана на себе си, задето бе позволила на глупави и необосновани чувства да я завладеят по този начин. Беше егоистка по отношение на работата си. За нея тя представляваше нещо важно и наистина всичко останало отстъпваше на заден план.

Толкова неправилно ли беше това? Не би ли могла да има едновременно и кариерата, и личния си живот? Мъжете го правеха от години, защо една жена да не може? Или пък просто двата пола имаха съвършено различни нужди и желания? Не че не й допадаше мисълта за по-трайно обвързване, но все още не бе готова за подобно нещо. Мечтаеше да постигне толкова много. Връзките изискваха доста време и енергия. Можеха да станат всепоглъщащи и емоционално ангажиращи, а точно в този момент тя нямаше време за това. А може би просто още не бе срещнала подходящия човек.

Тези и още много други мисли се въртяха в главата й отново и отново, докато анализираше себе си, Том и начина, по който бе устроено обществото. Опита да се утеши и си купи нова лятна рокля, но не помогна особено. Неволно й се прииска да я покаже на Том, но после се ядоса на себе си. Занемари дори скъпоценната си градина, а никога преди не бе допускала това да се случи. Беше толкова жалка. Държеше се като ученичка, която току-що е скъсала с първия си приятел и е решила да превърне раздялата в покъртителна трагедия.

Наистина трябваше да се стегне. Знаеше, че болката ще отшуми, но засега… Разстройваше се дори при вида на дънера в дъното на градината, затова реши да го махне и да сложи на мястото му дървена пейка. Днес щяха да идват работници, за да го изкоренят, и тя беше доволна, че няма да е у дома и да гледа.

Лиъм нахлу в кухнята с все още влажна коса и прекъсна мислите й:

— Хайде, готова ли си? Закъсняваме.

„И това е човек, който е станал едва преди половин час“, помисли си Сам.

Лиъм грабна хладилната чанта и кошницата, запъти се към входната врата, като едва не настъпи Шоу, и забълва проклятия по адрес на всички котки по света. Тя взе останалите чанти и го последва.

Поне денят беше наистина прекрасен. Въздухът беше свеж и ухаеше на лято, слънцето грееше, а на небето нямаше нито едно облаче. Сам метна чантите в багажника, отвори люка на колата, настроението й се повиши и тя реши, че може би в края на краищата ще прекара приятно.

След като паркираха колата в Ню Корт, двамата прекосиха обратно вътрешния двор и се отправиха към моста „Тринити“. Точно преди него свърнаха вляво по тесен черен път, който вървеше успоредно на реката и ги отведе до дървените бараки за лодки на колежа „Тринити“.

Другите от семейството вече бяха тук. Рики седеше на брега с последната си приятелка Трейси, хвърляше камъни надалеч във водата и наблюдаваше образуващите се концентрични кръгове. Майката на Сам седеше на стар пластмасов стол под сянката на върба, чиито клони се спускаха около нея и докосваха водата. Беше облечена в най-хубавите си дрехи и носеше сламена шапка с широка периферия. За последен път Сам я бе виждала с тази шапка на сватбата на Уин преди доста години. Тогава й стоеше ужасно, сега също бе така. И все пак от шапката имаше полза.

От друга страна, Уин изглеждаше прекрасно. Сам не я бе виждала от няколко седмици. Знаеше, че сестра й пази диета, но тя наистина бе отслабнала чувствително, освен това бе изсветлила и подстригала косата си. И роклята й на цветя в пастелни тонове очевидно беше нова.

Сам я целуна и каза:

— Изглеждаш фантастично.

Отстъпи назад и я огледа с възхищение, а Уин се завъртя и отбеляза:

— Дванадесети размер, при това ми е съвсем свободна.

Задоволството й извика усмивка върху устните на Сам:

— Скоро пак ще започнеш да носиш дрехите ми.

— Да нося дрехите ти ли? Доколкото си спомням, ти взимаше назаем моите. Къде е Том? Мислех, че ще дойде.

За миг Сам се обърка и потърси някакво не съвсем скалъпено извинение, защото не искаше да разкаже случилото се на сестра си. Не беше готова да дава обяснения, все още не.

Спаси я Лиъм, който внезапно изникна иззад ъгъла на навеса за лодки и възхитено възкликна:

— Дванадесети размер ли? Според мен си по-скоро десети.

— Глас от миналото, малко възмъжал и все още толкова…

— Очарователен? — прекъсна я той с целувка.

— Нещо подобно — усмихна се тя и отвърна на целувката му.

Лиъм я вдигна и я завъртя.

— Толкова се радвам да те видя отново, Уин Райън. Мили боже, все още мога да те обхвана с ръце!

Уин се заля от смях. За пръв път от много години Сам чуваше сестра си да се смее чистосърдечно. Радваше се, че двамата се разбират, защото не беше сигурна, че ще успеят. Лиъм беше първият приятел на Сам, но понеже той беше протестант, а тя — католичка, двете семейства неумолимо се противопоставиха на връзката им. Майката на Лиъм дори бе наела частен детектив да ги следи. Когато ги спипа, той се обади на родителите му и те се появиха заедно с майката на Сам.

Изпратиха Лиъм в пансион в Англия. Беше трудно да поддържат връзка, но с помощта на приятели успяваха да си разменят по някоя картичка или писмо. Години по-късно, когато Сам учеше в университета и двамата бяха независими от влиянието на родителите си, успяха отново да се срещнат.

Опитаха се да възобновят връзката си, но страстта бе угаснала. Времето бе ги променило, бяха станали други хора, а невинността на младостта бе заменена от реализма на зараждащата се зрелост. И двамата разбираха, че никога няма да бъде същото и понеже вече бяха „зрели“ възрастни, решиха да останат приятели.

След това Сам изгуби дирите му за повече от година, а после той се появяваше от време на време, за да види как вървят нещата при нея и да й разкаже за себе си, преди да изчезне отново до следващия път, когато и да беше това. Понякога получаваше картичка от някое далечно място и се чудеше какво ли прави той, но това бе просто мимолетна мисъл, която минаваше през ума й, докато бе заета с нещо много по-важно.

Тя приближи до върбата, взе ръката на майка си в своята и клекна до нея. Възрастната жена седеше, безучастно загледана към брега, където рояк мушици танцуваха над водата и за момент бяха привлекли вниманието й.

— Здравей, мамо. Изглеждаш очарователно.

За миг майка й извърна глава към по-малката си дъщеря, но не я позна и погледът й остана празен.

Рики се приближи и седна до Сам.

— Състоянието й се влошава с всеки изминал ден — тихо каза той. — Скоро мама няма да може да се справя сама. Баба вече дори не ме познава.

Не бе сигурна дали думите на племенника й таят критика към нея, или просто изразяват загриженост за баба му.

— Помня я, докато беше още добре — продължи той. — Много мърмореше, но понякога беше и забавна. Играехме на кръстчета и нули и на морски шах.

Сам си спомни, че когато беше малка, и тя бе играла на същото с майка си.

— Сега не можеш да отидеш сама дори до тоалетната, нали, бабо?

Рики целуна ръката на възрастната жена и я положи обратно в скута й.

— Това е много тъжно, нали, Рики? — унило го попита тя.

Той вдигна поглед към безизразното лице на баба си.

— Лельо Сам, обещай да ме убиеш, ако някога и с мен се случи нещо подобно! Избави ме от мъките, инжектирай ми някоя гадост. Ти знаеш какво.

Сам видя, че той говори сериозно и не би останал доволен от шеговит отговор. Подобно настроение бе необичайно за Рики, но католическото възпитание бе вкоренило в душата й дълбока вяра в светостта на живота и тя не бе в състояние да обещае да изпълни молбата му, колкото и хипотетична да беше.

— Човек се надява, докато е жив — сряза го. — Животът е безценен дар.

— Това са глупости и ти го знаеш. Баба умря още когато се разболя. Само въпрос на време е да я погребем.

 

 

Избутаха лодката плътно към брега и я задържаха неподвижно, докато се качат на борда с целия си багаж и решат кой къде ще седне. Рики се намести най-отпред с Трейси и двамата потопиха крака в зеленикавата вода. Уин и майка й седнаха отзад, обърнати по посока на движението, а Сам подели предната седалка с хладилната чанта, кошниците за пикник и найлоновите торби. Лиъм застана на кърмата с прът в ръка и отблъсна лодката от брега.

Сам се учуди на ловкото му умение да борави с пръта. Той управляваше ладията плавно и стабилно по курса, като избягваше неопитните лодкари, които криволичеха насам-натам и крещяха възбудено на десетина различни езици. Минаха покрай Кингс Колидж и внушителния му параклис на път към доста разнебитения дървен мост на Куинс. Сам се облегна на възглавниците и се наслади на топлите слънчеви лъчи, които танцуваха по лицето й, докато с връхчетата на пръстите си докосваше хладната вода. Затвори очи и се отпусна.

 

 

Хамънд пристигна рано в офицерската столова с намерението да закуси с гостите си. Избистряше мислите си по-лесно по време на хранене. Неофициалното общуване караше хората да свалят гарда и човек можеше да ги манипулира по-лесно.

Обикновено избягваше да работи през почивните дни и преотстъпваше тази съмнителна чест на офицерите с по-нисък чин. Но Къли, който все повече изпадаше под властта на параноята, му нареди да се лепне за двамата агенти като „сянка“. Полковникът бе ужасен, че могат да открият нещо нередно в работата му, и явно очакваше от Хамънд да насочва двамата агенти в правилната посока и да отбива всяка възможна критика към него самия или базата.

Золхайм не го тревожеше особено. Беше сериозна, но все още неопитна и в сянката на партньора си. Дойл обаче беше друго нещо. Макар да не го харесваше особено, Робърт бързо усети, че той е не само твърдоглав, но проницателен и схватлив. Животът на майора през следващите няколко дни, а вероятно и седмици, нямаше да бъде лесен.

Запъти се към стаята на Золхайм. Докато минаваше покрай столовата, забеляза Дойл, който седеше на една маса и ги чакаше, и се успокои, че няма да им се бърка. Почука на стаята й и зачака. Няколко минути по-късно вратата се отвори широко. Катрин застана пред него, прихванала на гърдите си къса бяла хавлия, като попиваше мократа си коса. Изобщо не се смути. Погледът на Боб буквално се залепи за тялото й. Дългите й загорели крака сякаш нямаха край и се губеха някъде под тънката хавлия, която прилепваше към слабото й влажно тяло, очертавайки съблазнително стегнатите й гърди. Зад гърба й в дъното на стаята имаше голямо огледало и Хамънд видя голия й гръб и стегнатото дупе.

Той застина безмълвно. Тя го погледна през разчорлената си коса, която полепваше по лицето й.

— Майор Хамънд?

Думите й го извадиха от унеса. Изглеждаше изненадана да го види, затова й напомни:

— Уговорихме се да закусим заедно. Но ако има някакъв проблем…

— Извинете, трябва да ми простите. Часовата разлика все още ми влияе. Дайте ми десет минути и ще се приготвя.

Робърт не сваляше поглед от лицето й, защото не искаше да се почувстват неловко.

— Тогава ще се видим в столовата след малко.

Тя отметна няколко кичура от лицето си и му се усмихна. Беше красива дори и без грим.

— Добре — отговори, — ще се видим долу.

Той кимна сковано, обърна се като малък оловен войник и измарширува надолу по коридора. Чудеше се дали тя винаги отваря вратата в този вид, или го бе направила заради него.

 

 

Катрин го наблюдаваше как се отдалечава. Хамънд й допадаше. Винаги бе харесвала по-възрастни мъже — нещо като култ към бащата, смяташе тя. Той беше висок, силен и очевидно интелигентен, а и в забележително добра форма за мъж на средна възраст. Затвори вратата на спалнята, преди да пусне кърпата на пода и да прецени голото си тяло в огледалото. Изглеждаше добре и го знаеше. Външният й вид винаги й бе давал възможност да манипулира повечето мъже, а откровено казано — и някои жени, но внимаваше как го постига. Често размишляваше в леглото и пресмяташе колко време ще й отнеме, за да стигне до върха на кариерата, и след колко време ще повехне красотата й. Хубостта беше нещо преходно, но тя беше сигурна, че ще успее.

За щастие беше надарена и с бърз, остър ум, затова не се съмняваше, че щом достигне крайната си цел, ще се задържи там колкото трябва. Баща й смяташе, че е „болезнено амбициозна“. Беше прав и докато никой не подозираше докъде се простират амбициите й, тя щеше да ги осъществи.

 

 

Закуската се оказа пълен провал. Дойл не обели и дума, а Золхайм бърбореше непресторено за желанието си да разгледа Кеймбридж, докато Хамънд най-сетне схвана намека и й предложи да я разведе наоколо, преди да отпътуват обратно за Вашингтон. Не знаеше дали тя флиртува с него, но каквито и да бяха мотивите й, той с нетърпение очакваше този повод да бъдат заедно.

Когато закуската най-сетне свърши, Робърт придружи двамата агенти до кабинета си.

— Уведомена ли е за пристигането ви местната полиция? — попита той.

Дойл намести грамадното си тяло в един от столовете в кабинета на Хамънд.

— Все още не. Надявахме се бързо да приключим. Няма смисъл да предизвикваме излишни вълнения.

В действителност последното нещо, което Ед искаше, бе да алармира британските власти, че си имат работа с опасен сериен убиец. Все още се разтреперваше при спомена за Тед Бънди и как екипът, който го разследваше, остана като попарен, когато той бе заловен от други полицаи. Едно от нещата, на които Бънди бе научил служителите в криминалните служби, беше, че колкото повече убийства извърши един сериен убиец, толкова по-изкусен става той, а това според Дойл правеше издирването му изключително опасно.

Отчаяно искаше да залови този престъпник. Британската полиция не бе добре запозната със серийните убийства, защото не се бе сблъсквала с нищо подобно на чумата, поразила Америка през последните няколко десетилетия. Все пак тези хора не бяха глупаци: достатъчна бе само една щастлива случайност и той щеше да е принуден да се задоволи само с трохите. Нямаше да позволи това да се случи.

Малко преди екзекуцията си през 1989 година Бънди бе казал на Дойл, че противно на схващанията на редица психолози, серийните убийци не изпитват подсъзнателно желание да бъдат заловени. Не бяха склонни да оставят след себе си важни улики с надеждата полицията да ги хване и да им попречи да убиват отново. Те обичаха да причиняват смърт. Това беше смисълът на съществуването им. Много от тях смятаха за допълнителна награда вълнението от зловещата си слава и тръпката от това да надхитряват полицията. Дойл се надяваше, че когато „неговият“ убиец направеше грешка, той, Ед, щеше да е единственият човек, който ще извлече полза от нея. Този случай му принадлежеше, той лично трябваше да го залови и нямаше да позволи някой да му го отнеме.

Имаше и още нещо, което го тревожеше. Попита Хамънд:

— Има ли други служби, които са влезли във връзка с вас по повод този случай?

Майорът го погледна право в лицето без колебание, защото иначе щеше да се издаде.

— Кои например?

— Не съм сигурен. Не правя разлика между тях. Може би някой от посолството, който да е разпитвал за случая?

Хамънд поклати глава:

— Не, никой. Честно казано, бяхме малко изненадани, че ФБР проявява интерес към убийство, извършено толкова далеч от Щатите.

Дори да лъжеше, Дойл не успя да го долови. Отново се отпусна на стола си.

Робърт подаде на агента доклада на доктор Райън, личното досие на Стречъм и всички показания, които бяха взети от служителите в базата, но това, изглежда, не го задоволи.

— Тук ли са всички свидетелски показания, с които разполагате?

— Останалите са при местната полиция.

— Имаме ли копия?

Хамънд отново поклати глава.

— И защо?

Тонът на Дойл не допадна на Боб, но той учтиво му отговори:

— Това е работа на местната полиция. Случаят е извън нашата юрисдикция.

— Има ли някаква възможност да ги видим?

— Ще попитам, но те ще искат да разберат причината.

— Какво ще ми кажете за двамата служители от охраната, които са открили тялото?

— Разполагам с показанията им. Ако искате, ще уредя да ги разпитате.

— Направете го, ако обичате.

Майорът кимна и Дойл отново се задълбочи в документите, без да каже и дума в знак на благодарност. Първо прегледа доклада на патолога от аутопсията на тялото на Мери Уест, като от време на време поспираше и изучаваше по-задълбочено някоя негова част, записваше си нещо в малък черен бележник и след това подаваше страницата на Золхайм. Тя бързо изчиташе всеки лист, връщаше го отново в папката и чакаше партньора си да й подаде следващия. Хамънд си помисли, че тя не изглежда особено въодушевена: като че ли смяташе включването им в случая за безполезно.

Дойл вдигна поглед от папката.

— Не виждам никакви снимки към доклада за аутопсията.

— Документът ми беше даден неофициално от доктор Райън. Тя е един от съдебните патолози. Имаме уговорка да…

„Значи тя, а?“, помисли си Ед. Питаше се какво точно означава „уговорка“ — вероятно, че той спи с нея. Не харесваше хора като Хамънд, бяха някак твърде зализани. От собствен опит знаеше, че такива мъже са само форма без никакво съдържание. Фактът, че майорът не бе успял да вземе показанията от британската полиция, само потвърждаваше убеждението му. Освен това не харесваше и начина, по който Хамънд се държеше със Золхайм. Тя беше тук, за да работи, а не да разглежда забележителностите с някакъв похотлив майор от военновъздушните сили. Трябваше да й каже една-две приказки насаме. А ако Хамънд междувременно опиташе това-онова, щеше здравата да си изпати.

Дойл продължи:

— Има ли някакъв шанс да видим тялото?

— Би било трудно — искам да кажа, без знанието на местната полиция. Ако се нуждаете от съдействието им, смятам, че ще се наложи да им кажете защо сте тук.

— Споменахте, че имате уговорка с тази доктор Райън. Не бихте ли могли да уредите да видим тялото неофициално? Сигурен съм, че ще успеете да й се отблагодарите по-късно.

От думите на агента лъхаше сарказъм и Робърт усети, че започва все по-силно да се ядосва. Парира удара му.

— Смятам, че доктор Райън вече рискува достатъчно — заяви той. — Не искам да видя как главата й хвръква. Освен това не желая да застрашавате добрите ми отношения с местната полиция. Това не е единственият случай, по който сме работили заедно, и до този момент всичко е вървяло добре.

Но Дойл не се предаваше лесно.

— Вижте какво можете да направите. Сигурен съм, че във Вашингтон ще го оценят.

Хамънд знаеше, че агентът го баламосва, но не беше сигурен докъде се простира реалното му влияние в политическите среди.

Най-сетне Дойл затвори папката и се облегна на стола си.

— Сега бих искал да ми покажете местопрестъплението, ако това не ви затруднява.

Робърт се примири. Очевидно го очакваше още един тежък ден.

 

 

Саманта си помисли, че пътуването покрай Бакс и след това до Грантчестър е едно от най-приятните в Англия. Грантчестър беше едно от любимите й места в страната, известно с големите си красиви села. Беше прославено от поета Рупърт Брук в „Домът на стария викарий в Грантчестър“. Той бе бил един от прекрасните млади хора на своето време и бе загинал млад и известен в сражението при Галиполи през 1915 година.

Пътуването им отне около час. Когато слязоха на брега, разпънаха постелките и подредиха отгоре храната и напитките. Още преди да успеят да напълнят чиниите, Рики и Трейси награбиха сандвичи и пържени картофки и ги отнесоха на брега на реката, където младежът бе оставил въдицата си. Сам не беше сигурна, че риболовът е разрешен в този сезон, но те изглеждаха много щастливи и тя реши да ги остави на мира.

Когато Рики и Трейси се отдалечиха, Сам, Уин и Лиъм започнаха да си припомнят живота си в Белфаст. Помнеха забележително много неща. Хора, места, смешни случки. Сам се смя до сълзи. Най-накрая Уин се изправи и реши да поразходи майка им по брега.

Хвана възрастната жена за ръка, обърна се към Сам и каза:

— Знаеш ли, понякога се чудя какво става в главата й. Тя също говори за едно време, като че ли все още се намира там и чака татко да се върне у дома.

— Може и така да е. Това бяха най-щастливите й дни.

Когато двете се отдалечиха, Сам се изправи, остави Лиъм да отпива от бирата си, замислено загледан след сестра й, спусна се по полегатия скалист склон и слезе при младежите.

— Кълве ли?

Рики вдигна голяма риба, която все още се мяташе в ръцете му.

— Хванах един костур. Бива си го, нали?

— Какво ще го правиш?

— Ще го пусна във водата, когато приключа.

— Няма ли да го сготвим на лагерния огън?

— Друг път, но май скоро доста често ще правя това.

— Защо?

— Ами защото ние… — направи знак към Трейси — … заминаваме. Мама не ти ли каза?

— Не. Къде заминавате?

— На околосветско пътешествие с раници. Ще бъде забавно.

Сам си помисли, че Рики трудно намира дори пътя към къщата й. Мисълта, че ще кръстосва земното кълбо, като се ориентира само по картата и звездите, я изпълни с тревога и дори с паника.

— Но вие сте още малки!

— Аз съм на деветнадесет. Според мама, на тази възраст ти вече си била излязла от къщи.

— Беше различно. Заминах за университета, а не за някоя забравена от бога страна в пустошта. Как ще се оправите с парите?

— Имам спестявания. Ще ни стигнат горе-долу.

— Горе-долу ли? Имаш нужда от всяко пени. Ами ако закъсате някъде, ако се разболеете или се изгубите? Хиляди неща могат да се объркат.

— Бащата на Трейси е в застрахователния бизнес. Урежда ни някаква полица, така че всичко ще бъде наред.

Сам искаше да го сграбчи, да го прегърне и да му каже, че не бива да заминава, но разбра, че ще е безполезно. Знаеше, че това ще му се отрази благотворно, но се боеше за него.

Рики хвърли костура обратно в реката, той цопна във водата и Сам го видя да отплува и да изчезва в зелените й дълбини.

Племенникът й обгърна раменете й, сякаш прочете мислите й.

— Всичко ще бъде наред, лельо Сам, наистина. Трябва да го направя, за да проверя дали ще се справя. Така ще стана истински мъж. Ще се върна съвършено различен.

— Само се върни — погали го по косата тя.

Въпреки всичките му недостатъци, го чувстваше почти като собствен син и се безпокоеше за него толкова много, като че ли наистина беше нейно дете…

 

 

Хамънд придружи двамата си гости през територията на базата до складовата барака, където бе открито тялото на Мери Уест. Мястото все още бе отцепено и охранявано от пазач, който обикаляше из целия периметър и държеше настрана всички нарушители и зяпачи. Щом видя майора, войникът се изпъна и уставно козирува. Хамънд отвърна на поздрава му, след това повдигна лентата и придружителите му се мушнаха отдолу.

Дойл се втренчи в бараката, след това бавно огледа района около нея, преценявайки всичко, и достигна до някои заключения.

— Използвахме я като склад за старо спортно оборудване — обясни Робърт. — Счупени или овехтели уреди.

— Заключваше ли се?

— Би трябвало, но ключалката се повреди преди известно време и всички си казахме: „Че кой ще краде вехтории?“, затова не я ремонтирахме.

Ед се заклатушка към бараката. Золхайм понечи да го последва, но той вдигна ръка и я възпря:

— Почакай тук. Предполагам, че и бездруго твърде много хора са оставили мръсните си отпечатъци навсякъде.

Тя се подчини. От опит знаеше, че няма полза да спори. Освен да легне с Дойл — мисъл, която я отвращаваше — бе сторила всичко възможно, за да го предразположи да стане по-сговорчив и открит, но той беше дърто враждебно копеле, чийто живот се въртеше единствено около работата му. А и знаеше, че я възприема по-скоро като съперник, отколкото като колега, и не би се поколебал да й подлее вода, ако му се удадеше възможност. Е, тя също владееше тази игра…

Наблюдаваше го как бавно оглежда покрива, стените и земята около бараката. Той винаги носеше със себе си фотоапарат и заснемаше всичко. Не знаеше какво точно снима, нито пък защо, а вероятно никога нямаше и да узнае. След това Дойл изследва всяка педя от района около бараката, включително и осветлението, и направи още снимки.

Хамънд пристъпи напред, застана до нея и я изгледа изпод излъсканата до блясък козирка на фуражката си.

— Как го търпиш?

Тя се усмихна:

— За това ми плащат. И за онова, на което може да ме научи, а в настоящия момент то не е кой знае какво.

Майорът замислено кимна:

— Кога би искала да поразгледаш наоколо?

— Трябва да бъде вечерта, когато Дойл няма да има нужда от мен.

— Няма проблем. В колко часа?

— Ще се наложи да се уговорим в последния момент. Имаш ли нещо против?

— Не. Искаш ли после да вечеряме някъде навън? Храната ще бъде по-добра, отколкото в столовата.

— А след това ще се върнем в твоята квартира, за да пийнем по едно преди лягане и да разгледаме офортите ти, така ли?

Хамънд остана поразен от прямотата й.

— Нямам никакви офорти.

— Добре, поне ще спестим малко време.

Закачливо му се усмихна и той й отвърна, преди отново да насочи вниманието си към действията на Дойл, а по тялото му пробяга трепетно очакване.

Бараката беше стара — вероятно бе строена по времето на Втората световна война. Бетонните й стени бяха напукани и в петна, а покривът й изглеждаше така, сякаш ще отлети при първата буря. След предварителния оглед Дойл влезе вътре. Беше доволен, че британската полиция поне е проявила достатъчно разум и е поставила платформи за стъпване. Надяваше се, че са били достатъчно съобразителни и да ги използват.

Ед разбра, че той е бил там, в мига, в който влезе в бараката. Изобщо не беше нужно да поглежда към очевидните следи по стените. Просто го надушваше, долавяше зловещото му присъствие. Бараката беше празна: всичко, което можеше да бъде преместено, бе взето за изследване. Малкото прозорче в по-отдалечения й край бе покрито със слой сребрист прах за отпечатъци, нанесен сякаш хаотично от оперативните работници, а всичко бе опръскано и подгизнало от кръв. Стените и таванът бяха изпъстрени с петна, а на пода имаше засъхнали съсиреци.

Позата, в която бе открито тялото на мъртвото момиче, бе очертана върху земята. От доклада на патолога знаеше, че Мери Уест е лежала по гръб. Разгледа внимателно кървавите следи и се опита да изгради собствена хипотеза за начина, по който е било извършено убийството. Подобно на другите жертви, тя все още е била жива, когато убиецът се е захванал с ножа. Забеляза обичайните кървави петна и пръски.

Извади малкия си фотоапарат от джоба на якето. Обичаше да прави собствени снимки, защото не вярваше, че някой ще се справи както трябва, особено пък британците. Макар да беше малък, апаратът имаше хубав обектив и снимките винаги излизаха с добро качество. Засне кървавите петна и набързо начерта сцената на убийството в бележника си.

Най-силно го заинтригува далечният край на дългата стена и той направи няколко снимки на буквата омега. Засне още няколко кадъра с кървави петна, а след това и всяко местенце в бараката — от пода до тавана, чак до задната врата и прозорците — като презареди лентата. Най-накрая, сигурен, че не е пропуснал нищо, отново излезе.

Золхайм стоеше там, където бе и преди. Хамънд се бе доближил до нея и това никак не се понрави на Дойл.

Закрачи към тях.

— Имате ли списък на хората, които са влизали в бараката след намирането на тялото?

— Сигурен съм, че има… — подхвана майорът.

— Но е в полицията — грубо го прекъсна агентът.

Хамънд само кимна.

— Наистина смятам, че би било добре да ги осведомим за пребиваването ви тук — каза той. — Уверен съм, че ще ви окажат съдействие, особено ако разберат за какво точно става въпрос.

Дойл не обърна внимание на думите му.

— Имате ли информация дали са попаднали по следите на Стречъм?

— Не, но правят всичко по силите си.

— Което очевидно не е достатъчно, защото в противен случай вече щяха да са го заловили.

— Ще го хванат.

— Е, да се надяваме, че преди това няма да изкорми още някоя невинна глупачка.

Макар да не бе напълно убеден, че Стречъм е човекът, когото търси, Дойл знаеше от горчивия си опит, че разследването не бива да изключва никого и че почти винаги най-очевидният заподозрян се оказва действителният извършител. Онова, в което бе напълно сигурен, особено след като прочете доклада на доктор Райън и огледа бараката, беше, че убиецът, който и да бе той, е човекът, когото издирваше.

— С кого трябва да разговарям? — попита Ед.

— За убийството ли?

Дойл кимна.

— Групов началник Фармър ръководи случая — отвърна Хамънд.

— Какво представлява той?

— Чувал съм, че тя е доста добра в работата си. Твърда жена, но извънредно способна.

— Тя ли!

Дойл не искаше да кръстосва шпаги с още една умна жена. Те го притесняваха, притежаваха необикновената способност да виждат право в душата му, а това не му харесваше. Съпругата му беше умна. Превърна живота му в истински ад в продължение на цели двадесет години, а след това го напусна. Ето такива бяха умните жени. Трябваше много да внимава.

— Може би ще е по-добре да уредите срещата — обърна се той към Хамънд. — Когато и да е през седмицата.

— Ще видя какво мога да направя.

Агентът кимна в знак на благодарност. Робърт си даде сметка, че това е първият път, откакто се бяха запознали, когато този мъж се държи учтиво. Бележеше напредък.

— Имаше ли нещо необичайно, различно, неочаквано в бараката? — попита Дойл.

— Става дума за убийство, затова според мен повечето неща бяха необичайни. Обърнатата подкова?

Хамънд разбираше, че се опитва да измъкне нещо от него, без самият той да издава почти нищо.

— Не, това го очаквах. Нещо друго? Някакво писмо? Или бележка?

— Не, нищо подобно, доколкото знам. Местната полиция щеше да знае, ако е имало нещо такова.

Този път в гласа на Хамънд прозвуча колебание и Золхайм, и Дойл го усетиха. Той лъжеше и двамата агенти го разбраха, но в момента не знаеха защо. Ед реши да остави нещата така и да види какво ще стане по-нататък. Смени темата:

— Може ли да се срещнем с двамата души от охраната, които са открили тялото?

— Изпратих да ги повикат, когато излизахме от кабинета ми. Вече трябва да са там. Ще ви придружа.

— Ние — Дойл посочи и колежката си — бихме предпочели да се срещнем с тях насаме. Имате ли нещо против?

Робърт усети, че започва да се изнервя. Това не му беше присъщо, не му прилягаше и той се опита да го прикрие. Надяваше се да не са забелязали колебанието му. Трябваше да се подготви по-добре.

— Не, разбира се. След като приключите, потърсете ме в кабинета на полковник Къли.

Той козирува и пъргаво се отдалечи.

Золхайм и Дойл се спогледаха. Нещо не беше наред.

 

 

Денят беше великолепен и за радост на Сам всички му се наслаждаваха. Когато Уин се върна заедно с майка им, тъкмо допиваха кафето и се готвеха да събират багажа. Уин повика Рики и Трейси, които се приближиха към тях от брега и хвърлиха въдицата на дъното на лодката. Бяха останали пет-шест сандвича и Сам ги предложи на племенника си:

— Изяж ги или ги дай на патиците.

— На патиците ли? След като има подрастващ младеж като мен? Никакъв шанс.

Той протегна ръка и загреба по-голямата част от съдържанието на чинията само с едно движение. Тъкмо когато оттегляше ръката си, Сам го забеляза. Появи се само за секунда, просто проблясък като слънчево зайче. Тя веднага го разпозна и уплашена да не го изгуби, пусна чинията, която държеше, и сграбчи китката на Рики. Движението й беше толкова рязко и неочаквано, че момчето направо се изуми.

— Добре, добре — запротестира. — Ще ги дам на патиците. Не съм чак толкова гладен.

— За бога, Рики, не мърдай!

Все още здраво стиснала китката му, тя го дръпна към кошницата за пикник. Племенникът й беше озадачен и погледна към майка си за помощ.

Уин беше толкова учудена от постъпката на сестра си, колкото всички останали, затова попита:

— Какво има, Сам?

Цялото семейство наблюдаваше странния спектакъл. Когато стигнаха до кошницата за пикник, Сам се наведе над нея, измъкна чист нож и изстърга кожата на ръката на Рики. Той затвори очи и погледна на другата страна, очаквайки леля му всеки момент да го прободе.

— Не мърдай, Рики. Има нещо на ръката ти.

Младежът наистина започваше да се плаши: изражението на леля му показваше, че това не е шега. Тя прокара ножа по китката му няколко пъти, преди най-сетне да го освободи. Очевидно доволна, внимателно огледа повърхността на ножа, докато откри каквото търсеше.

Показа го на Рики и попита:

— Какво според теб е това?

Когато тя навря ножа под носа му, племенникът й отстъпи назад, сякаш уплашен нещо да не скочи от повърхността на острието и да го ухапе. Събрал смелост да погледне по-отблизо, не забеляза абсолютно нищо.

— Не виждам нищо.

Сам изви ножа леко настрана, така че светлината да огрее ръба му.

— Тези малки сребристи частици на върха. Знаеш ли какво представляват?

Рики се учуди, че „извънредно умната“ му леля му задава подобен тъп въпрос.

— Разбира се, че знам.

— Е — нетърпеливо каза тя, — какво са?

— Рибени люспи, най-вероятно от костура, който хванах. Понякога полепват по ръцете. — Замисли се за момент. — Но не са опасни, нали?

Сам отново ги погледна. Рибени люспи. Толкова разпространено, толкова обикновено нещо. Откритието направо я шокира. Беше поредното парче от пъзела.

 

 

Понеделникът се стори на Сам твърде далече. Забрави дори страданията си по повод раздялата с Том, обхваната от нетърпеливо вълнение. Обади се на Тревър Стюърт и въпреки първоначалната му неохота, го убеди да поеме аутопсиите й другата сутрин. Заряза неотворена пощата си на пода и се метна в колата си.

Движението в Кеймбридж, както навсякъде из страната, беше страшно натоварено, особено в понеделник сутринта. Най-ужасният ден на годината беше в началото на октомври, когато хиляди окрилени студенти и обнадеждените им родители пристигаха за началото на учебната година. Гордост и съвети изпълваха този ден, а младежите просто искаха да се отърват от семействата си по най-бързия възможен начин, да разпуснат коси и да се потопят в студентския живот.

На този ден населението на града почти се удвояваше и навалицата предизвикваше поразии, особено за местните жители. Повечето „градски“ — както студентите наричаха хората извън студентския град — и преподавателите не напускаха домовете си и изчакваха тържеството да премине. Сам можеше да се примири веднъж годишно, но напоследък всеки работен ден заприличваше на лудница и все повече автомобили се състезаваха за все по-ограниченото пространство.

Тази сутрин й отне повече от час и половина да се добере до лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън с находката си, която бе вече сигурно запечатана върху едно стъкълце. Отправи се по коридора към лабораторията на Марша, като се молеше да я намери там. Беше се опитала да я открие през почивните дни, но се включваше само телефонният секретар, а приятелката й не отговори на обажданията й.

Сърцето на Сам се сви, когато погледна през стъклената врата и видя, че Марша не е вътре и че няма признаци да е започнала работа. Но после се разтуптя лудо, защото, щом се обърна да си ходи, се озова лице в лице с приятелката си.

— Марша, ти си тук!

— Че къде другаде да бъда?

— Не отговори на обажданията ми, затова не бях сигурна.

Марша носеше две чаши кафе. Подаде едната на Сам.

— Бях с брат си в Лондон. Прибрах се късно вечерта в неделя и реших, че не е удобно да ти звъня посред нощ. Щях да ти се обадя днес.

Бутна вратата на лабораторията и двете влязоха вътре.

— Както и да е, какво е толкова спешно, та си дошла чак дотук в понеделник сутринта?

Сам тържествуващо извади стъкълцето от чантата си.

— Мисля, че открих какво е онова, което намерихме върху тялото на Мери Уест. Да ти го покажа ли?

Марша безгрижно отпи от кафето си.

— Разбира се, щом трябва.

Сам се смути. Обикновено приятелката й се вълнуваше от работата си не по-малко от нея самата. Но днес изглеждаше някак потисната. Тя пъхна стъкълцето под микроскопа, нагласи фокуса и отстъпи назад, за да даде възможност на Марша да се долепи плътно до окуляра. Лаборантката наблюдава няколко секунди, леко нагласи фокуса, после отново се изправи.

— Рибени люспи.

Сам беше удивена.

— Съдейки по жълтите и черните линии, които ги пресичат, бих казала, че са от местен костур.

Тя й се усмихна хитро.

Сам знаеше, че Марша наистина е добра, но това вече беше прекалено.

— Как, по дяволите, се сети?

— Елементарно, скъпа ми доктор Райън. Въпрос на талант. О, освен това посетих рибната експозиция на Природонаучния музей в петък. Затова ме нямаше.

— Нали каза, че си била при брат си.

— След това. Както и да е, там срещнах много приятен човек — Найджъл Батъруърд. Научи ме на всичко, което едно момиче трябва да знае за рибите и за техните люспи, и то само за час.

— Но как разбра, че е местен костур?

— Налучках, че е местен, но за костура знаех. Просто една от люспите, които ми показа господин Батъруърд, беше точно такава.

— Е — подхвана Сам, леко обезсърчена, — какво още ти каза господин Батъруърд?

Марша взе едно стъкълце от контейнера в другия край на лабораторията и го пъхна под микроскопа.

— Погледни това.

Сам леко разтърка очи, преди да ги допре до лещата. Веднага го разпозна. Изглеждаше като металическо синьо крилце на фея.

— Това е люспата, която открих по време на аутопсията.

— Не, това е проба, която ми даде Батъруърд в Природонаучния музей, но е от същата риба. Онова, което си открила, е люспа от Lepomis auritus — червеногърда риба-луна.

— Никога не съм чувала за нея.

— Не се учудвам. Доста е рядка. Не е местна.

Докато говореше, Марша отново се върна към стъкълцето с люспата от костур. Двете бяха съвършено различни.

— Повечето риби във Великобритания имат обли люспи. Ако се вгледаш внимателно в тази от твоя костур, ще забележиш, че има непрекъснат кръговиден овал и относително гладък ръб. Цветът също ги издава до известна степен. Забележи тънките жълти и черни линии, характерни за костура. Не са много местните риби, които демонстрират такова великолепно синьо.

Тя пак смени стъкълцето с Lepomis.

— А сега погледни още веднъж люспите на рибата-луна. Те са катеноидни. Пръстените са прекъснати от поредица зъбчета в единия край, а повърхността им е много по-неравна.

Все още без да се откъсва от окуляра, Сам я попита:

— Откъде са?

— От южните щати в САЩ, предимно от Алабама и Джорджия. Срещат се често в застояли води покрай блатата. Децата ги ловят за стръв или ги пържат. Малки са и не стават за друго.

Най-сетне Сам вдигна глава.

— Поленът, който откри върху дрехите, е от растението Myrica indora. И то вирее в южните щати: Джорджия, Мисисипи и Алабама.

— Не мога да повярвам, че нашият убиец е дошъл чак от Щатите, без да измие ръцете си нито веднъж.

— Не, но може да ги е пренесъл върху някой предмет, а после отново да са полепнали по него, когато го е използвал.

— Всеки допир ли оставя следи?

Сам разпалено кимна, но Марша не беше напълно убедена.

— Струва ми се невероятно.

— Не е толкова невероятно, колкото ти изглежда. Съществуват и други подобни случаи.

— Може би едно пътешествие да навестим „добрите стари приятели“ би било уместно.

Сам се върна при микроскопа.

— Възможно е. Да видим какво ще стане, като заловят Стречъм.

Марша допи кафето си.

— Ако го заловят.

Шеста глава

— Добър вечер и добре дошли в зала „Олд Комбинейшън“ на колежа „Уодингтън“.

Гласът на доктор Дъдли беше плътен, приятен, но гладкото му звучене от време на време биваше нарушавано от неспособността му да произнася „р“. Висок и мършав, той бе типичен изкуствовед — от меките обувки чак до яркочервената си папийонка на точки.

— Тази вечер е събитие и за колежа, и за Обществото по изкуствата. Днес един велик художник ще бъде интерпретиран не от специалист или изкуствовед, а от съдебен патолог.

Той се обърна и леко се поклони на Сам. Тя се усмихна притеснено и се поразмърда на стола си. Макар да бе свикнала да изнася лекции, този път ставаше дума за нещо съвършено различно. Това не бяха студенти по медицина, които слушат лекция от по-компетентен, опитен и квалифициран човек. Аудиторията се състоеше от професионални изкуствоведи, историци и експерти във всякакви области: от пещерните рисунки до Пикасо, от хора, посветили себе си на изкуството. И ето че тя — един дилетант, пристрастен наблюдател — се готвеше да направи анализ на една от най-известните картини в света.

„Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино бе изложена в Националната художествена галерия, откакто Сам се помнеше. Обичаше да седи пред нея и да изследва всяка линия и мазка на четката, докато не опозна картината така задълбочено, както и самата себе си. Не можеше да обясни защо толкова много я харесва, просто я обичаше.

Доктор Дъдли продължи:

— Както повечето от вас знаят, доктор Саманта Райън е съдебният патолог на Кеймбридж и е участвала в разследването на най-дискутираните убийства през последните няколко години. Тази вечер обаче тя ще насочи проницателния си поглед към една от най-великолепните ренесансови творби — „Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино.

Голяма репродукция на картината бе окачена на дъската точно зад катедрата, откъдето говореше той.

— Възгледите на доктор Райън за творбата са колкото дискусионни, толкова и интригуващи, но въпреки това смятам, че болшинството от вас ще ги оценят като вдъхновяващи. Затова без повече официалности ми позволете да ви представя лекторката ни тази вечер — доктор Саманта Райън.

Аудиторията го аплодира, докато седна и й отстъпи мястото, но щом тя се изправи отпред, доктор Дъдли отново стана.

— Моля за извинение, само още две думи…

Сам сключи ръце пред себе си и зачака.

— … След беседата ще има коктейл във Фелоус Гардън, затова, ако запазите въпросите си дотогава, смятам, че би било по-полезно и със сигурност по-прохладно. Благодаря ви.

Той извинително вдигна ръка към Сам и седна на мястото си.

Тя застана на катедрата и отпи вода от чашата, поставена на малка масичка отстрани. Огледа залата. Беше препълнена, имаше повече от двеста души, които седяха или стояха на всевъзможни места. Чудеше се какво ли ще си помислят за нея. Забеляза Хамънд на предните редове. До него седеше изключително привлекателна млада жена на около тридесет години, а до нея — едър, тромав мъж, вероятно над петдесетте. Кой знае защо, стори й се, че тримата са дошли заедно. Два реда зад тях седеше Лиъм. Зарадва се, че е дошъл. Така имаше поне едно приятелско лице, върху което да се съсредоточи.

Сам се прокашля и започна:

— Добър вечер и благодаря, че сте тук днес. Вероятно повечето от вас биха предпочели да седят край реката с чаша бира в ръка, затова оценявам високо присъствието ви.

Отново огледа залата. Някои поне се усмихваха учтиво.

— Основният извор на информация за картината е Вазари и датира от 1568 година. По това време той ръководел артистичния проект на херцог Козимо във Флоренция. Дотогава не е съществувало единодушно мнение за персонифицирането на Венера, Купидон или Времето. — Тя се обърна и показа трите образа, за които говореше. — Взаимно противоречащите си тълкования на картината до голяма степен се дължат на различните символични стойности, приписвани от автора на трите второстепенни фигури.

Независимо от усилията, които Дойл полагаше, усещаше как очите му се затварят. Все още не се бе възстановил напълно от пътуването, а не беше нито толкова здрав, нито така издръжлив, както някога. Макар да беше голяма, залата бе претъпкана. „Докторката явно умее да привлича аудитория“, помисли си той, но нямаше никаква представа за какво говори тя. Беше му горещо. Не беше нормално толкова много хора да се съберат в една зала. Бяха отворили всички прозорци, но разликата почти не се усещаше. Нямаха ли климатици, за бога? Извади носната си кърпа и попи врата и лицето си. Забеляза, че Золхайм го погледна, и се надяваше да не е започнал да мирише на пот. Отново прибра кърпата в джоба си и още веднъж опита да се съсредоточи.

— Според интерпретацията на картината, предложена от Вазари, любовта е силно противоречиво чувство. Аз обаче съм убедена, че Бронзино е описал любовта като опасна и дори смъртоносна.

Започна да й става ужасно горещо. Искаше й се да бяха осигурили поне вентилатор. Храбро продължи нататък:

— Преди Ренесанса изучаването и практикуването на медицина векове наред се е основавало върху изопачено представяне на принципите на Гален, върху постулатите на арабската школа на Авицена, позоваването на астрологията от страна на стоиците, повторения прочит на класическите текстове на Хипократ и Гален и върху новопоявилия се интерес към рационалната методика.

„Нищо не помага“, помисли си Дойл. Станеше ли още по-горещо, щеше да се наложи да си върви. Може би щеше да изглежда неучтиво, но по-добре така, отколкото да се строполи на пода. Ако разбираше нещо от това, което говореше доктор Райън, може би щеше да държи ума си буден, но той не схващаше и думичка и затова бе погълнат изцяло от себе си.

Сам беше в стихията си.

— Първото сериозно изпитание за тази нова ера в медицината била епидемията от сифилис, обхванала Европа, вероятно обусловена от отстъпващите войски през XVI век. Изтъквани били всякакви причини: от Божието наказание до специфичното разположение на планетите. Но един от най-просветените хора по онова време — Джовани де Виго, хирург на папа Юлий II — в края на краищата установил, че заболяването се предава по полов път при контакт със заразен партньор. В своя труд Practica in arte chirurgica copiosa, публикуван във Венеция през 1514 година, той съвсем правилно описва симптомите на болестта: потъмняване на кожата, главоболие, стомашни колики и най-сетне — подпухване, придружено с твърди бучки и топчета.

Макар Дойл да започваше да проумява за какво говори тя, вече бе твърде късно. Той се изправи, разбута хората около себе си и бързо напусна залата. Главата му се въртеше и за момент си помисли, че няма да издържи, докато излезе. Най-сетне се измъкна навън и седна на стълбите близо до изхода, като поемаше големи глътки въздух и се подпираше на ръка. Само след минута Золхайм застана до него и обгърна раменете му. Това беше най-силната проява на загриженост от нейна страна до този момент.

— Добре ли си, Ед? Изглеждаш ужасно. Искаш ли да извикам линейка, или да потърся помощ?

Той отклони предложението й с махване на ръка:

— Не, не, добре съм. Просто вътре беше ужасно горещо.

Към тях се приближи портиер в сив костюм и с бомбе.

— Добре ли сте, сър?

Дойл кимна, а мъжът му подаде висока чаша студена вода:

— На ваше място бих пийнал само глътка.

Ед пренебрегна съвета му и изпи водата на няколко големи глътки, преди да върне чашата, без да благодари.

Золхайм го направи вместо него:

— Благодаря ви, много мило от ваша страна.

— Ако отново имате нужда от мен, ще бъда в кабинката — каза той и се върна на поста си.

Дойл се оригна гласно и се обърна към партньорката си:

— Връщай се вътре. Вече съм добре. Ще се видим след края на лекцията.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Ще се видим после.

Катрин се изправи, влезе в залата и остави Дойл да се съвзема на стълбите.

 

 

Сам наблюдаваше как едрият мъж, седнал на едно място през Хамънд, тежко и със залитане се отправи навън. Зачуди се дали да не го последва и да провери има ли нужда от помощ. Лицето му беше посивяло и тя не знаеше дали не е в прединфарктно състояние, или всичко се дължи на топлината. Проблемът се реши от само себе си, когато жената до него го последва навън. Ако имаше нещо сериозно, тя щеше да се върне за помощ. Когато Золхайм се появи няколко минути по-късно, Сам се увери, че горещината е била единственият проблем. Продължи лекцията си:

— Фигурата в горния десен ъгъл на картината е изобразена в полуембрионална поза. Ръката на мъжа е силно притисната към главата, устата му е широко отворена и мускулите на шията му са контрахирани. Този човек очевидно страда. Вероятно забелязвате, че кожата му е по-тъмна и че очните ябълки са почервенели. Виждате, че има и няколко липсващи зъба.

Хамънд се наведе и прошепна в ухото на Катрин:

— Как е той?

— Добре е.

— Жалко. Реших, че е получил сърдечен пристъп.

— Мечтай си.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

— За обиколката ли?

Хамънд кимна.

— Звучи добре — прошепна тя. — Сигурен ли си, че ще издържиш на високите температури?

— Разхождал съм се и на по-горещи места от Кеймбридж.

Катрин го погледна право в очите.

— Не питах за ходенето.

Робърт преглътна мъчително, но не каза нищо, защото отзад им изшъткаха да мълчат и те отново се съсредоточиха върху лекцията.

— По пръстите му ясно личат периартикуларни възлови отоци и има наличие на серосангвинозно отделяне на гной. Има признаци на обезкосмяване, както личи на картината тук и тук. — Тя показа лявата буза и дясното рамо на фигурата. — Всички тези белези се свързват със сифилиса или с лечението му през XVII век. В заключение ще изтъкна, че според мен Бронзино е искал да ни внуши не че любовта е противоречиво чувство, а че може да бъде причинител на бича за Европа от XVII век — сифилиса. Благодаря ви.

Доктор Дъдли се изправи и даде тон на аплодисментите, като се обърна към Сам и се усмихна, докато ръкопляскаше:

— Браво, браво!

Когато овациите утихнаха, той отново застана с лице към аудиторията. Из цялата зала щръкнаха ръцете на хора, които се бореха за правото да зададат първия въпрос. Но доктор Дъдли беше категоричен и накара всички да свалят ръце:

— Най-напред бих искал да изразя благодарността на Обществото по изкуствата и — убеден съм — на всички присъстващи към доктор Саманта Райън за една от най-великолепните и необичайни интерпретации на значим стар майстор, които съм чувал. Не се случва често нашето малко Общество да има привилегията да изслуша толкова освежително самобитна лекция. — Той се поклони на Сам и тя му се усмихна. — Както вече казах, питиетата ще бъдат сервирани в преподавателската градина, където бихте могли да зададете всичките си въпроси на доктор Райън. Тя любезно ни предостави екземпляри от лекцията си, които портиерът ще раздаде на желаещите на излизане от залата. Напомням, че следващата сбирка на Обществото ще бъде на втори септември, когато доктор Уилям Мелвил ще ни представи доклада си за появата на африканското изкуство в европейски контекст. Много ви благодаря.

Докато залата се изпразваше с обичайното бърборене и скърцане на столове, доктор Дъдли се обърна към Сам:

— Великолепно, наистина великолепно. Трябва да се гордеете със себе си.

Тя се смути от топлата му похвала, но остана доволна, че лекцията й е била толкова добре посрещната.

 

 

Адамс усети как му прилошава, когато му предадоха заповедта да се яви в кабинета на групов началник Фармър. В това нямаше нищо странно и обикновено не го притесняваше. Само че му казаха, че тя искала да ги види двамата с детектив Фенуик.

Макар да бе убеден, че трябва да прекрати връзката си със Сам, не беше сигурен дали иска да започва нова с Лиз. Наричаха това „да се впуснеш презглава след нещастна любов“ и той започна да обмисля мотивите си да се обвърже с Лиз. Възрастта, външността и — трябваше да признае — нейното желание бяха в полза на подобно решение. Не можеше да си спомни кога сексуалните му отношения са били толкова задоволителни и приятни. Против връзката им беше фактът, че те не само работеха заедно, но че и той беше неин началник.

Ала начинът, по който тя го наричаше „сър“ в леглото, беше много сладък. Лиз имаше навика да флиртува скришом с него в службата, когато около тях имаше и други полицаи. Разголваше леко крака си, навеждаше се над бюрото му, за да може да надникне в деколтето й, а понякога го хващаше за задника и стискаше здраво. Веднъж дори се опита да прави секс с него в един от складовите килери и се спря едва когато чуха гласове пред вратата. Вероятно разликата в годините оказваше влияние. Може би беше твърде зрял и жени на възрастта на Сам му подхождаха повече.

За нещастие Фармър, изглежда, беше разбрала. Тя бе категорично против всякакви други отношения — освен служебните — между членовете на екипа й и не криеше неприязънта си към Лиз, но тъй като бе единствената жена в групата, Хариет трябваше да се примири с нея — поне засега.

Лиз влезе в стаята, сякаш подсъзнателно я бе повикал. Беше облечена в лек костюм с пола и изглеждаше елегантна, както винаги. Ако някой трябваше да напусне, Фенуик очевидно искаше да бъде сигурна, че няма да е тя. Съвсем типично. Проклети жени, те щяха да го съсипят!

Отправиха се заедно по коридора към кабинета на шефката.

Лиз проговори първа:

— Дали знае?

Том присви рамене. Стигнаха до вратата и той почука. Отвътре долетя високият и ясен глас на Фармър:

— Влез.

Адамс отвори вратата, пропусна Лиз пред себе си, двамата влязоха и застанаха чинно. Хариет ги измери с поглед, загризала химикалка, след това посочи към двете кресла срещу бюрото й.

— Седнете, седнете, правите кабинета ми да изглежда разхвърлян.

Те незабавно се подчиниха и заеха места като дресирани животинки.

Фармър погледна към документите пред себе си, сякаш да освежи паметта си.

— От Академията на ФБР в Куонтико се свързаха с мен. Изпращат двама агенти — Дойл и Золхайм. Звучи малко като от американски полицейски филм. Както и да е, пристигат, за да ни окажат помощ в разследването на убийството на Мери Уест.

Том усети как по цялото му тяло се разлива вълна на облекчение. Скришом погледна към Лиз, която също явно се успокои. Въпреки това, той се зачуди още колко пъти ще е в състояние да издържи на подобно напрежение и дали — независимо от великолепния секс — душевното му равновесие не бе по-важно от връзката им.

Фармър продължи:

— Не знам какво мислите вие, но според мен е доста странно, че ФБР изобщо се намесва в нещо, което изглежда просто като местно убийство. Освен това, защо изпращат агенти от Отдела за изследване на човешкото поведение в Куонтико, който, както разбирам, е елитна част, занимаваща се с особено жестоки престъпления и — осмелявам се да твърдя — разследваща серийни убийства.

— Значи вие смятате, госпожо, че убийството на младата жена може да не се окаже толкова лесен случай, колкото предполагахме.

Хариет кимна:

— Бих казала, че е почти сигурно.

— Изпратиха ли от ФБР някаква друга информация освен тази за пристигането на двамата агенти?

— Нищичко. Затова ви извиках.

Лиз събра смелост да се обади. Не се боеше толкова от Фармър, колкото бе загрижена за влиянието, което тя би могла да окаже на бъдещата й кариера.

— Кога ще дойдат, госпожо? Трябва ли да ги посрещнем?

— Вече са тук. Очевидно са пристигнали преди няколко дни и са отседнали в Лиймингъл. Също толкова очевидно е, че са сметнали за необходимо да уведомят за това американците, преди да съобщят на нас. Майор Хамънд ще бъде свръзката ви в базата.

Лицето на Фармър доби загрижено изражение.

— Разберете за какво става въпрос. Ако си имаме работа със сериен убиец, бих искала да знам, преди още някое нещастно момиче да завърши с разпорен корем.

Адамс отново се напрегна.

— А ако е така?

— Тогава работата страшно ще се размирише и всичко ще мине в ръцете на американците. Има ли някакви следи от Стречъм?

— Никакви, госпожо, и вече просто не знаем какво да правим.

— Интерпол? Може да се е добрал до континента.

— Свързахме се с тях, госпожо. Проверихме и всички пътници по фериботите и в тунела. Нищо.

Хариет отново се облегна на стола си.

— Ако и когато го хванете, искам янките да не го доближават, докато аз не го разпитам.

— Може да се окаже трудно, госпожо — разумно възрази Том. — В края на краищата той е американски гражданин.

Фармър се облакъти на бюрото и присви очи.

— Освен това е и американски убиец, ако искате моето мнение. След като е дошъл в моето графство и е извършил убийство, да идва ако ще и от скапаното Тамбукту — той е мой. Ясно ли се изразих?

Детективите кимнаха. Шефката не беше човек, с когото може да се спори, особено когато е в подобно настроение.

— Добре, вървете тогава и непрекъснато ме дръжте в течение.

Двамата се изправиха и се наканиха да напуснат стаята.

— Детектив Фенуик.

Гласът на Хариет сякаш разсече въздуха, докато Адамс отваряше вратата. Лиз се обърна към началничката си.

— Хубав костюм. Продължавайте в същия дух. Том очевидно ви въздейства благотворно.

Младата жена се опита да прикрие смущението си.

— Благодаря ви, госпожо.

— Но — лицето на Фармър беше сурово и сериозно — предлагам да провеждате сексуалните си игрички в спалнята, а не в някой от моите складови килери. Това е всичко.

Том усети как сърцето му спира и избута Лиз през вратата.

 

 

До този момент Дойл не беше пил нищо, в което има краставица и джоджен. Падаше си повече по бирата, а това приличаше по-скоро на лимонада, но по лицата на повечето от присъстващите отсъди, че тъкмо то е любимото им питие.

Беше си избрал прохладно място под едно от най-големите дървета в градината. То го пазеше от слънцето и се чувстваше сравнително освежен. Хамънд и Золхайм стояха недалеч и тихо разговаряха — вероятно за него, ако се съди по косите погледи, които му хвърляха от време на време.

Той огледа моравата и многобройната тълпа в кремави костюми, свободни рокли и с бледи лица. Не харесваше британците особено. Не се смяташе за расист или за привърженик на някоя друга реакционна идея. За да бъдеш расист, трябваше да мразиш една или няколко групи от обществото заради техния етнически произход. Дойл мразеше всички, затова не виждаше нищо нередно.

Остана учуден от доктор Райън. Не очакваше да бъде толкова привлекателна жена. Предполагаше, че Хамънд просто се е възползвал от една доста тъжна и отчаяна стара мома в замяна на малко вътрешна информация. Но доктор Райън изобщо не бе такава — беше дребна и слаба, с много приятно лице и загатваше скрита сексуалност. Това значително подобряваше мнението му за Хамънд. Золхайм излъчваше някакво животинско привличане, а доктор Райън беше нещо съвършено различно, беше истинска жена. Не само щеше да топли леглото ти нощем, но — бе готов да се обзаложи — ще ти приготви и вкусна вечеря. Ако имаше някакъв недостатък, той беше, че е прекалено умна. Нямаше никакво съмнение в това. Ала независимо от интелигентността й, Дойл беше впечатлен.

Преди да се доближат до нея, тримата бяха изчакали да се източи дългата върволица от хора, които искаха да й зададат въпросите си. Когато се озоваха пред Сам, тя все още разговаряше с доктор Дъдли и с доста размъкнат на вид млад мъж, когото наричаше Лиъм.

Изглежда, зарадва се да види Хамънд.

— Боб! — възкликна тя, повдигна се и го целуна по бузата. „Част от «споразумението»“, помисли си Дойл. — Не знаех, че се интересуваш от история на изкуството.

— Само когато и ти си замесена.

— Ласкател!

Дойл се обърна към доктор Дъдли, който все още стоеше до Саманта Райън. Имаха да обсъждат важни и поверителни проблеми и последното нещо, от което имаше нужда, бяха някакви любопитни натрапници, които слухтят наоколо. Със сериозно и открито изражение Ед се вторачи в Дъдли. Накъдето и да погледнеше достолепният изкуствовед, Дойл не сваляше очи от него и видя как първоначално той започна да се чувства неудобно, а после се притесни.

Лиъм наблюдаваше агента с известно презрение. Мразеше копоите, а Дойл очевидно беше такъв. Ирландецът прегърна Дъдли през раменете и го отведе настрани от групата.

— А сега, доктор Дъдли, бихте ли се съгласили с твърдението, че главна предпоставка в ирландското изкуство е схващането за магическата природа на нещата?

Докато се отдалечаваха, Лиъм погледна намръщено Дойл, за да му даде да разбере, че поне той не се бои от него.

След като двамата се отдалечиха, Хамънд насочи вниманието към своите спътници:

— Искам да ти представя агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм от Отдела за изследване на човешкото поведение в щаба на ФБР в Куонтико.

Сам се ръкува с тях.

— Впечатлена съм. Едва ли сте тук заради лекцията ми за изкуството на Ренесанса, затова предполагам, че причината по-скоро е свързана с убийството на Мери Уест.

Тя вдигна поглед към Дойл. Беше едър мъж с червендалесто лице, в зле ушити дрехи и целият бе плувнал в пот.

Той отговори смутено като хлапе, което са хванали да бърка в меда:

— Да, проявявам интерес към този случай.

— Доста голям при това, след като сте прелетели хиляди километри. Има ли нещо, което трябва да знам?

Хамънд се притече на помощ на агента:

— Мисля, че ще е добре да поговорим на по-уединено място.

Сам кимна, тримата взеха питиетата и чиниите със сандвичите си и се отправиха към студентските поляни. Тя избра усамотено място, след като се увери, че има дърво, под което Дойл може да се скрие на сянка. Времето беше великолепно, но макар да й допадаше, определено не се отразяваше добре на всички останали, което съвсем ясно личеше от пълнещите се камери в моргата.

Тя изчака Дойл да се настани удобно и каза:

— Да минем на въпроса.

Агентът заговори:

— От няколко години разследвам серия убийства, извършени в различни щати. Отначало полицията не успя да открие връзка между тях, но постепенно, с помощта на ПОН — нашия компютър, очертахме модел, от който стана ясно, че вероятно убиецът е един и същ.

— Колко убийства смятате, че е извършил?

— Дванадесет или приблизително толкова.

— Приблизително ли? Защо не можете да кажете със сигурност?

— Някои от труповете бяха открити много след изчезването на жертвите, затова голяма част от доказателствата бяха заличени под влиянието на различни вещества, животни и насекоми. Бяхме принудени да разчитаме на догадки, но вероятно има още три или четири убийства.

Сам ставаше все по-заинтригувана.

— И какъв модел очерта ПОН?

— Всички жертви са били убити или са изчезнали близо до военновъздушни бази на САЩ. Всички са били умъртвени с нож, вероятно с назъбено острие, а бъбреците им са били извадени.

— Значи предполагате, че вашият убиец вече е от тази страна на океана?

— Да, но не мога да бъда напълно сигурен, докато не видя тялото и снимките от местопрестъплението.

Той лъжеше. Сигурен беше, че става дума за същия убиец, но се нуждаеше от причина да изиска цялата информация и документация по случая.

— Затова се чудехме дали… — намеси се Хамънд.

— … не бих ви показала тялото на Мери Уест и снимките, така ли?

Робърт кимна. Дойл и Золхайм мълчаха, доволни, че той ще се оправя с доктор Райън.

— Знае ли групов началник Фармър, че сте тук? — попита Сам.

— Да — отговори Дойл. — Ще се срещнем с нея утре сутринта.

— В такъв случай не бихте ли могли да изчакате дотогава?

— Не съвсем. Колкото по-рано разбера какво се е случило, толкова по-бързо ще мога да реагирам и — надявам се — да предотвратя това да се случи повторно.

Дойл се оказа изправен пред дилема. Разбира се, не искаше да става друго убийство. Не беше толкова коравосърдечен, че да пожелае някому подобна смърт. От друга страна, макар да усещаше, че затягат обръча около престъпника, напредваха толкова бавно, че той се съмняваше във вероятността да го заловят, преди да извърши още едно убийство.

Сам го откъсна от мислите му:

— А Стречъм?

Дойл изчопли парченце сандвич от зъбите си.

— Никога не казвам „никога“, но неговият психологически профил не съвпада с този на човека, когото търсим.

— Значи смятате, че не е той, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. Психологическите профили, както и всички останали следствени методи, не са безпогрешни. И преди сме се заблуждавали. Все още не бих го елиминирал.

— Откъде е той?

Дойл дояде сандвича си и едва тогава отговори. Това бяха най-миниатюрните хапки, които беше виждал през живота си. Казваха, че британците са големи скъперници и май наистина беше така.

— Роден и израснал в Ню Йорк.

— Има ли някаква връзка с южните щати, например Джорджия?

Той я погледна изпитателно.

— Не ми е известно. Защо? Разполагате ли с нещо, което ние не знаем?

Сам отрече. Все още не искаше да споделя с него откритията си.

— Изнасилил ли е някоя от другите жертви? — попита тя.

Дойл поклати глава.

— Защото Мери Уест е била изнасилена.

— Знам, прочетох го в доклада ви. Това е извън профила му, но не е невъзможно. Серийните убийци са различни, както всички останали хора. Искам да кажа, че някои са по-умни от други.

— Значи могат да променят методите си?

— О, да! Те не искат да бъдат заловени. Достатъчно е само да прочетат някоя от книгите, написани от по-прочутите ми колеги, и ще са в състояние да объркат повечето от нас. Могат да променят начина или района си на действие, типа жертви. Така става трудно убийствата дори да бъдат свързани едно с друго, камо ли да заловим копелето.

— Може би Стречъм е един от тези умници, затова полицията не е успяла да го залови досега.

— Възможно е. От сведенията, които току-що получих от Бюрото, разбрах поне, че той е способен да извърши изнасилване. Научих, че сте успели да вземете проби от спермата в тялото на Уест. Кога ще получите резултатите от ДНК теста?

Сам сви рамене:

— Те са от първостепенна важност, но все пак може да отнеме известно време. Това е нещо, което не можеш да претупаш, иначе има опасност пробите да бъдат замърсени.

При нормални обстоятелства не би допуснала те да припарят и на километър от базата без съответното разрешение. Не беше привърженица на безсмислената бюрокрация — черта, която неведнъж досега й бе навличала неприятности и тя често се бе оказвала безпомощна да се справи със закъсненията, предизвикани от нуждата да се спазва протоколът — но въпреки това стриктно следваше изискванията за секретност и сигурност. Този случай обаче беше различен. Сега полицията и обществото имаха нужда от цялата помощ, която можеха да получат — било чрез официалните канали, било по друг начин.

— Колко вероятно е да действа отново? — попита Сам.

— Кой знае? Интервалите между убийствата стават все по-кратки. Никой не може да предвиди кога ще бъде извършено следващото.

Тя помълча известно време.

— Но не трябва да докосвате нищо — предупреди ги.

Дойл кимна в знак на благодарност:

— Предостатъчно е. След това ще знам със сигурност.

— Кога искате да го направим?

Въпросът прекъсна потока на мислите му, но той реагира бързо:

— И сега е добре. Удобно ли е?

Беше преценил, че този път трябва да прояви любезност.

— Добре. Наистина колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ед реши да насили малко късмета си:

— А кога ще мога да видя снимките от местопрестъплението?

— Ако искате, след огледа на тялото. Те са в кабинета ми.

Дойл изглеждаше доволен.

— Добре.

Сам събра нещата си и се приготви да тръгва. Преди да се отдалечи, изгледа предупредително тримата американци.

— Това трябва да си остане само между нас четиримата — твърдо каза тя. — Никой друг не бива да узнае.

Хамънд и придружителите му кимнаха.

— Боб, ти ще ги доведеш, нали?

Той отново кимна.

— Добре, ще се видим там.

 

 

Детектив Фенуик и инспектор Адамс бяха пристигнали в базата преди повече от час и все още чакаха пред кабинета на полковник Къли. Нито Хамънд, нито агентите на ФБР се намираха в базата и никой нямаше представа къде са, но Том подозираше, че Къли или адютантът му знаят, но не искат да кажат.

Започна да съжалява, че не се обади по телефона, преди да дойдат. Надяваше се посещението им да ги изненада и да ги свари неподготвени. Обикновено даваше резултат. Може би нямаше да подейства толкова ефикасно срещу опитни агенти на ФБР, но според него си струваше да пробва.

Тъкмо си тръгваха, когато им предадоха съобщение от коменданта на базата. Едър американски летец в спретната зелена униформа и с полуавтоматична пушка през рамо ги спря и „помоли“ да се върнат при командира на базата, който ги очаквал за среща. Беше предложение, на което не можеха да откажат, затова направиха каквото им наредиха.

Когато влязоха в приемната, Къли го нямаше и това дълбоко засегна Том. Знаеше, че полковникът му върти една от глупавите игрички на превъзходство по чин, на които ги учеха във военните академии, за да покажат кой командва парада, но точно сега спокойно би могъл да мине и без това.

Фенуик седеше мълчаливо и гледаше през прозореца, потънала в мислите си — несъмнено свързани с Фармър и с онова, което тя знаеше или само подозираше, както и с евентуалните му последици върху кариерата й, а Адамс разлисти няколко американски списания, натрупани върху доста претенциозна на вид масичка за кафе в средата на приемната. Секретарят на Къли им поднесе кафе, но то изобщо не ставаше за пиене и Том побутна чашата настрани. Изкушаваше се да помоли за чай, но реши, че би било неучтиво и типично по британски.

Най-сетне високата мършава фигура на полковника се появи в приемната. Адамс и Фенуик се изправиха, докато Къли закачи фуражката си на кука зад вратата и изпъна куртката си. Когато остана доволен от вида си, той най-сетне се обърна към двамата детективи и се представи:

— Полковник Къли, командир на базата.

След това отривисто се ръкува с тях.

— Извинете ме за закъснението. Изникна проблем в последната минута. Случва се.

Отстъпи и ги покани в кабинета си:

— Кафе?

— Не, благодаря — бързо отвърна Том. — Вече пихме.

Къли ги покани да седнат и се настани зад голямото си дъбово бюро в отдалечения край на стаята.

Адамс замълча, за да разбере какво иска полковникът. Не се наложи да чака дълго.

— Сигурно сте тук по повод убийството на Мери Уест. Трагедия, истинска трагедия. Знаете, че помагаме на семейството с всичко, което е по силите ни. Някаква следа от Стречъм?

Том си помисли, че полковникът звучи неискрено — като водещ на телевизионно шоу, но само каза:

— Не, все още нищо. Като че ли е потънал вдън земя. Но все някога ще трябва да се появи, сър, а ние ще бъдем там и ще го чакаме.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Откога са тук агентите на ФБР, сър? — попита Фенуик.

Къли се облегна назад.

— Само от няколко дни. Възнамеряваха да се свържат с вас по-рано, но според мен бяха доста отпаднали след дългото пътуване с реактивен самолет. Човек трябва да е кален летец, за да не му се отразява зле — заяви той и се изпъчи.

— Не е ли малко прекалено да пращат агенти от ФБР за престъпление, което в действителност е местно, сър?

— Според мен, инспекторе, Вашингтон се отнася със загриженост към този проблем. Американски авиатор убива местно момиче. Подобно нещо не се приема добре, особено след случая с Япония. Вероятно не по-малко от самите вас искат проблемът да се разреши.

— Тази година в САЩ предстоят избори, нали, сър?

Къли кимна.

— Значи е време за сурово отношение към престъпниците, така ли?

Полковникът настръхна.

— Убеден съм, че това няма нищо общо.

— В такъв случай защо ФБР изпраща двама топследователи от Отдела за изследване на човешкото поведение? Чуйте ме, сър, ако тук става нещо, за което не сме осведомени, ще видите с очите си какво означава „загрижеността“ на британските власти.

— Убеден съм, че няма нищо подобно, инспекторе, просто незначителна презокеанска помощ. Най-добре ще бъде по този въпрос да разговаряте направо с двамата агенти.

— Точно това възнамеряваме да сторим. Просто се надявах, че ще бъдете в състояние да ни спестите малко време.

Къли се почувства неловко. Това не беше причината, поради която се реши да разговаря с тях. Искаше той да извлече някаква информация от британските полицаи, а не да стане обратното.

— Кога очаквате да се върнат? — попита Адамс.

— Предполагам, че зависи колко ще продължи беседата. Такива неща обикновено траят дълго, сигурно го знаете.

— Каква беседа, сър? Къде? — попита Фенуик. Острият й тон подсказа на Къли, че е постъпил неразумно. Но вече бе сгазил лука и не можеше да се измъкне.

— Доктор Райън изнася някаква лекция в колежа „Уодингтън“, май по история на изкуството. Аз самият исках да отида, но съм твърде зает.

Том си спомни, че Сам му беше казвала за това и че веднъж я бе сварил да работи върху доклада си в два часа през нощта. Наложи се да я отнесе на ръце до спалнята, защото иначе изобщо нямаше да си легне. Това беше хубав спомен, искаше му се да може да го забрави.

Насили се да се върне към действителността.

— Кога ще завърши беседата, сър?

— Нямам представа, но сигурно ще ви осведомят, ако позвъните в колежа. Мисля, след това ще има коктейл. Цялото мероприятие ми се стори типично английско.

Адамс нямаше особена нужда от тази информация. Вече знаеше къде може да намери Сам. Изправи се и каза:

— Благодаря, че ни приехте, господин полковник. Убеден съм, че ще се срещаме често през следващите няколко седмици.

Това прозвуча като заплаха на Къли и той отвърна:

— Нямам никакви правомощия върху действията на агентите от ФБР. Те са под друго разпореждане. Надявам се, че не е проблем.

Том се ръкува с него, без да отговори, и двамата детективи напуснаха кабинета.

След като си тръгнаха, Къли вдигна слушалката:

— Свържи ме с колежа „Уодингтън“.

 

 

Сам се обади на Фред от мобилния си телефон на път за моргата и го попита дали има нещо против да дойде и да й помогне. Не можеше да му плати, но му предложи в замяна допълнителен почивен ден и това явно свърши работа. Фред живееше в малка къща на около километър и половина от болницата. Всеки ден идваше на работа с велосипед, независимо какво бе времето. Беше странна птица, но Сам го харесваше.

Той беше в моргата и тялото на Мери Уест вече бе подготвено, когато Сам и останалите пристигнаха. Бързо се преоблякоха и влязоха в моргата. Дойл се запъти право към тялото и започна огледа. Записваше наблюденията си на малък касетофон, който извади от грамадния си джоб.

Сам реши да им припомни правилата:

— Само гледате, нали?

Агентът кимна и продължи:

— Тялото е на бяла жена, около двадесетгодишна. Средна на ръст и на тегло, нормално развита…

Изчака го и наблюдаваше как той провежда своя кратък, но прецизен оглед. Когато стигна до шията на Мери Уест, Дойл с особено внимание разгледа белега, който бе забелязала и тя по време на аутопсията.

— Имате ли представа какво го е причинило? — попита той.

— Надявах се вие да ми кажете.

Ед се обърна към нея:

— Виждал съм подобно нещо и преди. Имаше го на няколко от другите тела, които не бяха твърде разложени.

Сам се приближи и застана до него.

— Изглежда като изгорено, но досега още не съм успяла да установя причината.

— Възможно е, но трябва да знаем със сигурност.

Тя беше впечатлена. Независимо от ръста си, агентът беше пъргав и разглеждаше тялото с някакво благоговение. От време на време спираше, изстрелваше по някой въпрос към нея и преди да продължи, изчакваше тя да му даде задоволителен отговор. Цялата процедура продължи около двадесет минути и според Сам той не пропусна абсолютно нищо. Изключи касетофона си и започна да се съблича, докато Фред увиваше и изнасяше тялото.

Дойл хвърли ръкавиците си в кошчето и се обърна към патоложката:

— А сега може ли да разгледам снимките на местопрестъплението?

Тя кимна, изведе гостите от моргата и ги поведе към кабинета си. Дръпна вратата и попита:

— Е, това вашият убиец ли е?

Дойл не трепна. И преди беше почти сигурен, но сега бе твърдо убеден.

— О, да, несъмнено е той.

След като влезе в кабинета си, Сам се насочи право към рафтовете, измъкна съответната папка, отвори я и извади свързаните с убийството снимки. Подаде половината на Дойл, а останалата част — на Золхайм. Те ги отнесоха на бюрото й и започнаха бавно да ги пресяват и да си ги подават един на друг, а Сам и Хамънд чакаха.

След няколко минути нетърпеливият глас на Дойл наруши мълчанието:

— Това ли са всички?

— Не. Полицията задържа по-голямата част от снимките.

Агентът кимна, явно разочарован.

— Ако ми подскажете какво точно търсите, вероятно ще мога да ви бъда по-полезна — предложи Сам.

— На местата на всички други убийства открихме по една бележка. Странно е, че тук няма.

— Каква бележка?

— Съжалявам, но информацията е поверителна. Не го приемайте лично, но това е една от подробностите, която успях да скрия от пресата. Така отсяваме ненормалниците, които идват да си признават, без да са го извършили.

Сам се подразни, но след цялата неофициална помощ, която му беше оказала, разбираше защо той постъпва така. Реши да му каже какво е открила.

— Имаше едно нещо.

Дойл остро я изгледа.

— Според мен някаква бележка е била закачена на гвоздей над главата на Мери Уест. На пирона все още имаше късче хартия, като че ли някой бе откъснал листа.

— Откъде сте сигурна, че не е била някаква стара бележка?

— По кървавите следи наоколо. Не пасваха. Сигурна съм, че листчето е било там, когато е била убита.

— Кой може да го е скъсал?

Тя нямаше представа.

— Вашият убиец?

— Но тогава защо изобщо ще пише?

Беше прав: предположението й бе наистина глупаво.

— Кой друг е влизал в бараката след намирането на тялото? — попита той.

— Двамата военни полицаи.

— Вече ги разпитах. Ако криеха нещо, щях да разбера.

— Спецовете.

Дойл не разбра.

— Хората от оперативната група.

— Възможно ли е те да са свалили бележката?

Сам поклати глава:

— Не и без да кажат на никого.

— Някой друг?

Тя сви рамене:

— В полицията разполагат с пълен списък.

— Има ли вероятност да са пропуснали някого?

— Не и след пристигането на местопроизшествието. Преди това е възможно. Хората от охраната на базата би трябвало да разполагат със собствен списък.

И двамата се обърнаха към Хамънд.

— Предадохме го на британската полиция — каза той. — Освен мен и полковника, в него бяха вписани и двамата от охраната, които са я открили. Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече.

Дойл отново усети, че майорът крие нещо. Първия път си бе затворил очите, но времето напредваше и сега трябваше да узнае истината. Не искаше да му се противопоставя тук и сега, но скоро щеше да реши този проблем.

Сам смени темата:

— Има ли жертви, които сте открили в Атланта, Джорджия?

Бе му задала подобен въпрос и преди и Ед нямаше търпение да узнае защо.

— Две, включително и последната. Защо?

— Върху дрехите на момичето открихме цветен прашец от растение, което вирее единствено в този район, а също и люспа от риба, която е типичен обитател на блатистите местности в същата област.

Дойл остана изненадан, доволен и ядосан едновременно.

— Защо, по дяволите, не ми споменахте за това по-рано?

Сам за нищо на света нямаше да позволи да й говорят по подобен начин в собствения й кабинет, особено след като беше рискувала заради тях.

— Защото ви познавам съвсем отскоро. Британската полиция е известена, затова, ако се бяхте свързали с тях веднага след пристигането си, вместо да се тревожите дали банда англичани няма да ви отнемат лаврите, като арестуват вашия сериен убиец, може би щяхте да узнаете малко по-рано — хапливо заяви тя.

Дойл явно се слиса, а Хамънд и Золхайм не сдържаха усмивките си. Ед осъзна, че е прехвърлил мярката и понеже не искаше да отблъсне човек, който очевидно можеше да се окаже от полза, се опита да заглади нещата:

— Добре, наистина нарушихме правилата, но знаете ли от колко време се опитваме да заловим това копеле! Утре ще се срещна с групов началник Фармър.

— Прекрасно, в такъв случай тя несъмнено ще ви запознае с най-новите разкрития.

Агентът кимна. За първи път от години насам облаците около неговия сериен убиец започнаха да се разсейват. Беше просто срамота, че една жена имаше заслугата това да се случи. Мислите му бяха прекъснати от силно почукване на вратата и двама полицаи влязоха в стаята.

Том Адамс метна поглед към Сам, която изобщо не изглеждаше доволна да го види.

— Пак старите номера, а, доктор Райън?

 

 

Вонята от тоалетните в спортната зала беше отвратителна и с всеки изминал ден все повече се засилваше. Най-накрая стана невъзможно да се изиграе финалният мач за интеркупата, защото съблекалните бяха станали неизползваеми. Наложи се да повикат специалист.

Джим Смит беше водопроводчик в района вече четиридесет години и сериозно се замисляше дали да не се оттегли. Носеше се слух, че орязването на разходите в американската военновъздушна база подсказва скорошното й закриване и понеже — подобно на много други местни жители — Джим разчиташе на нея, за да изкарва прехраната си, реши, че ще е по-добре да се оттегли навреме.

Опита се да отпуши мъжката тоалетна, но независимо че посвети на това няколко часа и приложи всичките си технически умения, не постигна никакъв резултат. Не му оставаше нищо друго, освен да слезе в канализацията и да провери лично какъв е проблемът. Отвори шахтата и се заспуска надолу. Поне тръбата беше сравнително голяма.

Слезе от последното стъпало на стълбата и освети с фенерчето си наоколо, докато намери отточната тръба на залата. Приведе се ниско и насочи лъча по протежение на тръбата. Само след няколко метра попадна на нещо голямо, което препречваше пътя. Поне откри причината за проблема.

Той пролази в тръбата и сграбчи предмета. На пипане беше подобен на мокър плат, нагънат и след това натъпкан плътно в тръбата. „Някой вероятно демонстрира извратено чувство за хумор“, помисли си той. Дръпна и за негова изненада, вързопът веднага поддаде.

Внезапно отклещилата се преграда и силата на струята, която незабавно нахлу в тръбата, рязко запратиха Джим назад, към по-отдалечената стена, и почти му изкараха въздуха. Моментално осъзна каква глупост е извършил. Заклещен отвсякъде, той опитваше да си поеме дъх и едва не повърна от отходните води, които го заляха право в лицето. Взе фенерчето си и отново освети канала, за да се увери, че препятствието е отстранено напълно. Протегна ръка и докосна нещо плътно, но меко. Можеше да бъдат стотици неща, кое от кое по-противни.

Той изтри мръсотията от очите си и погледна към дланта си, която силно бе притиснал към мека, широко отворена уста, а пръстите му висяха в кухините, които някога бяха приютявали очите на Рей Стречъм. За пръв път през живота си Джим Смит изпищя.

Седма глава

Сам бе попадала на не едно необикновено местопрестъпление, но дори и тя за пръв път слизаше в канализацията под земята. Пристигна едновременно с Том Адамс и останалите от отдел „Убийства“, защото получи съобщението в кабинета си, когато детективът бе там.

Позвъняването дойде тъкмо навреме и предотврати нещо, което би могло да прерасне в грозна сцена. Сам не помнеше да е виждала Том толкова ядосан. Не се разкрещя, не се разфуча, но върху лицето му беше изписана вътрешната борба, която водеше, за да се овладее. Тя знаеше, че в крайна сметка ще се наложи да се изправи пред него и открито да му каже защо е нарушила правилата и е позволила на Дойл да огледа тялото на Уест, но й се искаше да го отлага колкото е възможно по-дълго. Така щеше да му даде време да се успокои, а на себе си — да измисли приемливо обяснение.

Докато минаваха през портала на базата, Сам изпита силно усещане за deja vu^[8]. Както преди, Колин Фланъри и хората му вече бяха тук, щъкаха напред-назад като мравки, разпъваха ленти, поставяха прожектори и платформи за стъпване. Макар привидно да цареше хаос, зад цялата дейност се криеше отработена и впечатляваща организация.

Фланъри й подаде бял защитен костюм, чифт високи ботуши, шапка и маска за еднократна употреба.

— Долу е доста противно — каза той. — Не искаме да ти се лепне някоя гадост, нали?

Тя му се усмихна, но вътрешно изстена. Мразеше хирургическите маски: бяха неудобни и й пречеха да диша. Често се чудеше как ги понасят хирурзите, особено по време на по-дългите и сложни операции.

Шахтата беше дълбока около тридесет и пет метра, а по дъното й минаваше голяма отходна тръба. Вътре беше спусната метална стълба, по която Сам и Фланъри бавно слязоха долу. Щом стигна дъното, тя стъпи върху една от платформите, поставени стабилно около тялото на Стречъм.

Силната струя в отпушения канал бе изхвърлила тялото от тръбата и то лежеше разкъсано и обезобразено на дъното на шахтата. Ръцете на Стречъм бяха свободно отметнати над главата му, а краката му бяха сгънати и насила извити зад гърба му като в някаква зловеща йогистка поза. Изглеждаше като ужасяваща парцалена кукла, която някое разглезено дете е захвърлило в шахтата в пристъп на буйство.

Сам бързо огледа стените и пода, търсейки знака омега или някаква бележка. Нямаше нищо. Тя отвори чантата си и извади бележник и химикалка. Беше безсмислено да използва касетофона: нищо нямаше да се чува през маската. Носът вече започваше да я сърби досадно като счупен и гипсиран крайник.

Мястото й за работа беше съвсем ограничено. Щом помръднеше, тялото й се опираше в стената или в пода и върху костюма й се лепваха част от нечистотиите, с които бе покрито всичко. Те се стичаха по стените и бавно капеха в шахтата.

Макар Стречъм да бе изчезнал едва преди седмица, тялото му вече бе доста разложено. На места плътта му бе дори наръфана от многобройните плъхове, които обитаваха канализацията. Докато работеше, Сам чуваше как цвърчат и драскат, сякаш се оплакват от нарушеното си спокойствие. Силните прожектори, поставени в отходната шахта, засега ги държаха настрана, но тя се чудеше колко дълго ще продължи това. Плъховете бяха дръзки и упорити твари, които бързо се адаптираха към всякакви условия. Спомняше си, че полицаи и оперативни работници й бяха разказвали как им се е налагало да ги разгонват от труповете с лопати и палки. „Плъхове, големи колкото човешка глава“, беше ги описал един от тях. Тя потръпна и се надяваше да приключи, преди животинките да се върнат на недовършеното си пиршество.

Тялото беше не само силно разложено, но и покрито с дебел слой тиня, която се бе наслоила върху останалата част от шахтата, и това затрудняваше първоначалния оглед. Сам не можеше да почисти местата, които искаше да огледа, защото се боеше да не би заедно с това да унищожи и важни доказателства.

Започна да пише: „Канализацията под американската военновъздушна база Лиймингъл, 22:42 часа, 30 май 1996 година. Тялото е на бял мъж, вероятно на авиатора Рей Стречъм. Останките са силно разложени и нападнати от гризачи, сигурно плъхове“.

Внимателно обърна главата му на другата страна и потърси някакви наранявания. „От дясната страна на главата има… — премери с шестинчова прозрачна линийка — … половининчова рана, вероятно от огнестрелно оръжие. Необходим е по-задълбочен преглед, за да съм напълно сигурна.“

Премина към следващата част: „До главата на жертвата има прозрачна найлонова торбичка, част от която е притисната под главата“. Леко разтвори пликчето с линийката си. „Вътрешността на торбичката е опръскана с кръв.“

Макар да беше само предположение от нейна страна, беше сигурна, че торбичката е била нахлузена върху главата на Стречъм, след като е бил застрелян. Това обясняваше липсата на кръв на мястото на убийството. Прегледа останалата част от тялото, но предвид състоянието му, в момента не можеше да направи много. Трябваше да се изчака, докато извърши аутопсията.

Тъкмо започна да прибира нещата си, когато от другия край на дългия канал нещо внезапно се стрелна към нея. Мярна го само за миг на светлината, проникваща през шахтата между тръбите, преди то — каквото и да беше — да изчезне в околните сенки. Но и това й бе предостатъчно: дори не затвори чантата си както трябва, скочи на първото стъпало на стълбата и се покатери по най-бързия възможен начин, признателна на протегнатите ръце на двама оперативни работници в бели костюми, които я издърпаха от шахтата, преди те самите да се спуснат в противната клоака.

Сам свали маската си, широко отвори уста, започна да поема големи глътки въздух и остави нощният бриз да разхлади лицето й. Носът я сърбеше и тя в последния момент се сети да свали гумените ръкавици, преди да го почеше, за което копнееше вече четвърт час.

— Долу е малко гадничко, а?

Вдигна поглед и видя Колин Фланъри.

— Малко ли? Ще бъда искрено учудена, ако плъховете не изядат поне един от оперативните ти работници.

Фланъри се засмя. Сам рязко смъкна защитния си костюм и изрита надалеч ботушите, нетърпелива да се отърве от мръсотията и вонята, които проникваха във всички пори на кожата й. Той грижливо събра екипа й и го пъхна в черен плик за съхранение на веществени доказателства.

— Извинявай — виновно въздъхна тя.

Той разбираше състоянието й.

— Поне не беше изкормен.

— Да, сигурно и на това трябва да се радвам. След колко време ще извадите тялото?

— Все още не сме приключили с канализацията. Да кажем, след няколко часа. Няма да е много лесно.

— Винаги е така.

— Да. Кога смяташ да направиш аутопсията?

Сам погледна часовника си.

— Вече е доста късно, а аз направо съм капнала. Нека оставим за утре, става ли?

— В девет?

— Девет и половина. Дай ми възможност да понаваксам с работата и да поспя.

— Значи в девет и половина. А срещата ни, за да обсъдим плана на действие?

— Нека я прескочим този път. Да видим какво ще излезе.

Фланъри не си падаше много по „прескачането“. То беше в разрез с правилата. Но реши, че сега не е нито времето, нито мястото да влиза в спорове за свързаната с аутопсията процедура и ще се оправи с този проблем сутринта. Завъртя се на пети и се присъедини към колегите си до отходната шахта.

Сам се запъти към колата си с единствената мисъл да се прибере у дома, да пъхне разгорещеното си лепкаво тяло под хладния душ и да отмие противните следи от този ден.

Гласът на Том Адамс я изтръгна от унеса й:

— Може ли да приемем, че е Стречъм?

— Да, защо? Още някой от базата ли е изчезнал?

Той поклати глава:

— Ще сритат нечий задник по този повод. Вече похарчихме по-голямата част от извънредния бюджет на полицията да го търсим, а той през цялото време е бил тук.

— Но е малко труден за откриване, наврян в отходната тръба.

— Ако мързеливите копелета си бяха свършили работата и бяха слезли в шахтата, вместо да я огледат само отгоре-отгоре, можехме да си спестим много време и притеснения. Сега отново сме на изходна позиция.

— Не можеш да си сигурен, че не са го направили.

— Нима?

След кратка пауза Том попита:

— От какво е умрял? Или предпочиташ да почакаш и най-напред да уведомиш приятелите си от ФБР?

Тя продължи да крачи.

— Не съм им разкрила нищо, което вече не съм казала и на теб.

Това не го успокои.

— Не трябваше да им съобщаваш каквото и да е, преди да се посъветваш с нас. Знаеш го много добре.

Сам спря и се обърна към него:

— Ще кажеш ли на Фармър?

— Трябва, но няма да го направя.

Много добре знаеше какви проблеми ще последват за Сам и за всички останали, ако Фармър узнаеше за случилото се.

— Благодаря.

— Но не разчитай на мен, Сам. Аз съм професионалист, работя прецизно и винаги съм смятал, че и ти правиш същото.

— Няма да се повтори.

— Къде ли съм чувал това преди?

Тя знаеше, че няма какво да каже в своя защита, затова смени темата:

— А къде е Фармър между другото?

— Няма я. Опитахме да се свържем с нея, но не отговаря на пейджъра, а никой не знае къде се намира. Трябваше да се срещне с твоите приятели от ФБР утре, но се наложи да отменим срещата. Ще вдигне голяма дандания, когато научи за Стречъм.

Сам продължи да върви бавно, а той повтори въпроса си:

— Е, как е умрял?

— Не съм съвсем сигурна. Доста е разложен. Ще трябва да го поизчистим малко, но, изглежда, е бил прострелян в главата.

— Не е ли изкормен?

— Не, нищо подобно. Просто е обикновено убийство. Ще съм в състояние да кажа повече след аутопсията.

Том разбра, че няма смисъл да я притиска: за момента му бе казала всичко възможно. А имаха и други неща за обсъждане.

— Е — подхвана той, — как си?

— Ами все още не съм се побъркала.

— Не ми се искаше да приключим по този начин, но и бездруго нямаше да се получи. Просто искаме различни неща от живота, това е.

— Знам.

Адамс се закова на място, когато Лиз Фенуик го застигна тичешком.

— Извинявай, Том… — Забеляза втренчения поглед на Сам и се поправи: — … сър, но шефът на оперативната група иска да говори с вас за преместването на тялото.

— Добре, идвам веднага.

Сам критично изгледа колежката му. Беше млада, имаше гладка кожа, стегнато тяло и извънредно дълги крака. Докато разговаряше с Том, гласът й звучеше фамилиарно, а това никак не й се понрави.

Той отново се обърна към нея:

— За кога насрочи аутопсията?

Отново изразяваше само хладен професионализъм.

— За девет и половина.

— Не е ли малко късно?

— Не. Фланъри и екипът му още работят на местопрестъплението и имат нужда от време, за да извадят тялото. След това трябва да го закарат в моргата и да го подготвят и — което е най-важно — вече е късно и аз съм изморена.

Адамс неохотно замълча, но не искаше да спори.

Сам го измери с поглед.

— Този път ще дойдеш ли?

— Трябва, особено ако Фармър не се появи.

— Добре, но нали помниш, че пропусна последната аутопсия?

Тя се обърна и се отдалечи, без да му даде време да отговори. Беше ядосана и разстроена. Причината беше в начина, по който му говореше тази полицайка, и в незабавната промяна на отношението му към нея. Нямаше доказателства, но интуитивно усещаше, че Том я бе излъгал, когато при раздялата им го попита дали има връзка с друга жена. Не можеше и не искаше да прави нещо по този въпрос, но лъжата му и младостта на новата му приятелка, кой знае защо, предизвикаха гнева й.

Когато стигна до колата си, Хамънд я чакаше там. Не беше в настроение да разговаря с него или с когото и да било в този момент.

— Не сега, Боб, не сега.

Той не се отказа:

— Искам да поговорим за Стречъм. Ще отнеме само минутка.

— Обади ми се сутринта или ела на аутопсията.

— Кога е?

— В девет и половина. — Сам поспря за момент. — Но най-напред ще попитам инспектор Адамс. Мисля, че днес вече достатъчно го разстроихме.

На няколко метра зад него забеляза Дойл и Золхайм и се обърна към агента:

— Не, нямаше бележка, нямаше омега и не беше изкормен.

След тези думи бързо се качи в колата си, метна чантата си на задната седалка, излезе от паркинга и рязко потегли по пътя към изхода на базата. Ако зависеше от нея, кракът й никога повече нямаше да стъпи в Лиймингъл.

 

 

Когато Сам се довлече до дома, отвътре я посрещна вече познатата миризма на ирландска яхния. Докато Лиъм беше тук, тя знаеше, че не й се налага да разчита на благоуханната си градина, за да се увери, че обонянието й е непокътнато и все още действа. Окачи сакото си на дървената закачалка до входната врата и влезе в кухнята, където завари Лиъм да бърка в огромна метална тенджера с дървена лъжица. Макар да бе прекрасно от негова страна, че я посреща с готова вечеря, тя не бе в настроение да го отрупва с горещи благодарности.

— Само яхния ли умееш да готвиш?

Той спря да бърка.

— Зависи какво искаш да кажеш.

Отново увърташе. Като че ли му доставяше удоволствие да се самоиронизира.

— Искам да кажа точно това: само яхния ли умееш да готвиш?

Лиъм усети настроението на Сам още в мига, когато тя затръшна входната врата, и реши да се опита да го промени, като я омае с приказки. Беше рискована стратегия.

— Ами — отговори той, — и да, и не.

Сам нетърпеливо го изгледа.

— Знаеш ли, има най-различни яхнии и аз мога да приготвям повечето от тях. Макар всички да се наричат с това име, всъщност са коренно различни. Затова някой би казал, че мога да готвя само яхния, но в действителност това не е единственото ястие, което ми се удава, защото от яхния до яхния има голяма разлика. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя се приближи до масата и си наля голяма чаша червено вино.

— Как разбра кога ще се прибера? Този път е доста късно, за да си звънил в болницата.

— Не съм. Сготвих към шест часа, а когато чух колата ти да се приближава по алеята, започнах да притоплям яденето. Почти е готово.

Сам се обърна и се отправи към вратата.

— Не съм гладна.

Влезе в дневната, тръшна се на канапето и едва не разля виното си. Взе списание от малката масичка отстрани и започна безцелно да прелиства страниците.

Лиъм я наблюдаваше как се отдалечава. И преди я бе виждал в подобно настроение и знаеше, че просто трябва да изчака да й премине. Изключи печката, сложи капака на тенджерата, наля и на себе си чаша вино и я последва в дневната.

Седна на канапето до нея — не твърде близо, за да не я притеснява с присъствието си, но не и твърде далеч, за да може да слуша.

— Освен че трябваше да се справиш с още едно ужасно убийство, как мина денят ти?

Тя изненадано го погледна.

— Преди да попиташ, ще ти кажа, че съобщиха за това по новините тъкмо преди да се прибереш.

Сам отново отпи глътка вино.

— Скоро ще съобщават за убийствата още преди да са извършени.

Захвърли списанието на пода, обзета от гняв и безсилие, и потърси дистанционното на телевизора.

Лиъм го забеляза пръв.

— Върху телевизора е.

Сам изсумтя недоволно. Не й се мърдаше, затова само сви колене, облегна на тях брадичката си и впери празен поглед пред себе си.

Той се досети какъв е проблемът.

— Да не си видяла Том?

Тя не реагира.

— Все някога щеше да се случи. Работите по един и същ случай.

Сам извърна глава към него.

— Смяташ ли, че все още съм привлекателна?

— Много, но аз съм пристрастен.

— Искам да кажа, за моята възраст.

— За коя да е възраст.

— Има си друга приятелка. Много млада.

— Той ли ти го каза?

— Не се наложи. Аз я видях. Великолепна коса, страхотни крака и гладка кожа.

— Не ми прилича на неговия тип жени. По-скоро приляга на моя.

— Да, знам, млада и красива — такава иска всеки.

Той реши да се включи в играта:

— Не е толкова жена, колкото трофей.

— Точно така.

— Съвсем сигурна ли си за тях?

— О, да! Трябваше да ги видиш заедно. Дребни прикрити интимни жестове.

— Коя е тя?

— Полицайка от екипа на Том. И преди съм я виждала и бог ми е свидетел, че наистина обича да бие на очи.

Ревността на Сам извика усмивка на устните на Лиъм. Беше толкова непривично за спокойната и разсъдлива професионалистка, в каквато се бе превърнала с течение на времето. „Щом нещата опрат до сърдечните дела — помисли си той, — всички започваме да действаме импулсивно и напълно забравяме за логиката.“

— Каза ми, че няма друга — продължи тя. — Излъгал ме е. Ето това ме вбесява. Чудя се колко ли време продължава цялата история? Откога ли ми се присмиват зад гърба?

Това направо го вбеси.

— Моля се на Бога да спреш да се самосъжаляваш. Ти искаш от живота едно нещо и това е прекрасно. Том иска друго и това също е прекрасно. Ако наистина има връзка с тази жена, то е по-скоро за компания и утеха, отколкото за нещо друго. Повярвай ми, веднага щом успее да се отърси от раздялата с теб, той ще я зареже.

— Мислиш ли, че нещата между нас можеха да се получат?

— Може би, ако и двамата бяхте различни хора, но това е невъзможно и няма какво да се направи. Трябва да продължиш напред.

— Да продължа към какво?

— В момента, Сам, работата ти е най-важното нещо за теб и докато не намериш човек, който е готов да те дели с амбициите ти, ще трябва да проявиш огромно търпение.

Тя се намуси. Не това искаше да чуе, макар да беше самата истина.

— Освен това си разстроена не толкова от това, че си изгубила Том, а от това кой ти го е отнел.

Сам вдигна ръце към страните си и силно опъна кожата назад.

— Смяташ ли, че един лифтинг ще помогне?

— Не. Само ще лепне на лицето ти една от ония противни застинали усмивки. Като на отвратителните холивудски женички.

Той разтегна устни в пресилено широка усмивка, което разсмя Сам. Започна да се отпуска и изпъна крака в скута му. Лиъм вдигна стъпалото й и се зае да го разтрива.

— Кое беше онова грамадно гадно копеле в студентската градина? — попита я.

— Едуард Дойл. Агент от ФБР, който ни помага в разследването на убийствата.

— Внимавай с този тип. Грубиян е, обича нещата да стават така, както той иска, и не подбира средствата, с които да го постигне.

Сам беше трогната от загрижеността му.

— Умея да се справям с такива като Ед Дойл.

Той й се усмихна, но не повярва особено на перченето й.

Тя небрежно прокара големия пръст на стъпалото си нагоре-надолу по неговия крак.

— Някога ни беше добре заедно, нали?

— Някога.

— Дали не можем да опитаме отново?

— Кой знае? Може би. Зависи дали ще мога да приема амбициите ти, или не.

— Вероятно отново бихме могли да вкусим страстта в името на доброто старо време?

Лиъм се ухили:

— Не са ми правили по-добро предложение от години.

Сам изчака, без да сваля поглед от лицето му.

— По принцип не се сещам за човек, на когото бих казал „да“ с по-голяма охота, но точно в този момент ми се струва, че се възползвам от ситуацията.

— Отблъсната два пъти за една седмица. Не знам дали ще мога да го понеса.

— Само два пъти? Освен това аз не те отблъсвам.

— Нова порция ирландска логика?

— Ти не желаеш мен, искаш просто да отмъстиш на Том. Пък и не си падам особено по връзките за една нощ.

— Може и да не е само за една нощ.

— Боя се, че ще е така. Утре си тръгвам.

— Какво?

Сам сепнато се изправи, изпълнена с тревога.

— Отдавна се каня да ти кажа, но теб все те нямаше и така и не успях да издебна удобен момент.

— А какво стана с работата в Кеймбридж?

— Не ме одобриха. Взеха някакъв скулптор от Глазгоу. Очевидно носи на пиене повече от мен.

— Защо не си ми казал?

— Както вече изтъкнах, беше трудно, а и ти имаше достатъчно собствени проблеми. Реших, че мога да поостана и да ти помогна да ги преодолееш, преди да се омета.

— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Имам работа в Сидни.

— В Австралия?

— Със сигурност не е в Донегал.

— Уверен ли си, че е достатъчно далеч?

— Само това успях да намеря. А и англичаните изпращат ирландци в Австралия от години.

Лиъм видя как отчаянието внезапно завладя Сам.

— Договорът е краткосрочен, по-точно само за година.

Тя все още усещаше лека паника при мисълта, че може да го загуби.

— И какво ще работиш?

— В университет. Ще преподавам английски.

Ненадейно Сам се хвърли към него, седна в скута му, прокара ръце през вече прошарената му черна коса и страстно го целуна за пръв път от близо двадесет години насам.

След няколко минути той се отдръпна от нея.

— Казах ти — нежно промълви, — че няма да се възползвам от положението.

Тя не каза нищо, просто седеше задъхана, вперила поглед в очите му, а пръстите й галеха лицето и си играеха с косата му.

Лиъм не бе в състояние да понесе това.

— О, по дяволите, защо пък да не го направим!

Сключи ръце зад главата й, отново я притегли към себе си и я целуна пламенно. След това я вдигна на ръце и я отнесе горе в спалнята.

 

 

Сам се събуди още по тъмно. Утринният концерт на птичките тъкмо бе започнал и изпълваше въздуха с приятно чуруликане. Обикновено това й харесваше, но не и днес. Беше твърде уморена.

Погледна настрани, за да види дали Лиъм все още е до нея, но той си беше отишъл. Една бележка стоеше облегната на бледорозова роза. Полетът му беше рано и той си бе поръчал такси за четири сутринта. Тя му каза да я събуди, но той бе решил да се измъкне тихомълком и да я остави да поспи. Като се вземе предвид състоянието й в момента, сигурно имаше право.

Бележката беше поставена на обратно по шеговития австралийски начин. Тя се надигна и я издърпа изпод розата. Макар цветето да бе красиво и уханието му да изпълваше въздуха, то, както всички диви рози, все още бе опасно и бодлите му лесно можеха да набодат и да разранят кожата й. Сам се зачуди дали не бе прибягнал до някоя поетическа ирония, за да се опита да й каже нещо. Бележката беше кратка:

Не съм принц, да те разбудя със целувка,

но загледан в лицето ти, ще копнея за милувка.

С много любов — Лиъм

Сам стана от леглото, приближи се до големия махагонов скрин и извади от най-долното чекмедже стара кутия от обувки. В нея пазеше всички писма и бележки, които й бе изпращал Лиъм през годините. Не бяха много и точно се побираха в малката кутия. Пусна вътре и тази бележка, усмихна се на спомените, които съдържанието й разбуди, и се зачуди кога ли ще види приятеля си отново. Най-вероятно след години.

Не съжаляваше, че се люби с него — в действителност й бе приятно. Чудеше се дали се дължи на факта, че не вижда от негова страна никаква заплаха. Той си тръгваше, така че нямаше опасност връзката им да се задълбочи. Може би тъкмо от такъв сексуален живот се нуждаеше: случайни срещи без никакви усложнения. Несъмнено подхождаше на начина й на живот, но какво щеше да прави за в бъдеще? В момента беше твърде изморена, за да се замисля над това. Пъхна кутията обратно в чекмеджето и влезе в банята, за да си вземе душ.

 

 

Когато Сам пристигна в моргата, цялата предварителна подготовка бе приключила. Всички проби бяха взети от тялото и предадени за съхранение, рентгеновите снимки бяха направени и трупът беше почистен. Каза си, че Фланъри и екипът му сигурно са работили цяла нощ, при това не за първи път. По някакъв начин Колин успяваше да внуши на хората си лоялност и любов към работата, които им даваха стимул да се трудят часове наред на най-неудобни места и да го правят с удоволствие.

Том Адамс чакаше пред моргата, когато тя нарочно мина точно покрай него и влезе в стаята. За нейна изненада, Фармър все още я нямаше. Трябваше да бъде тук в качеството си на главен следовател. Откакто правеше аутопсии, особено от такова значение, не помнеше Фармър да е пропуснала дори една. Вдигна поглед към галерията. И отново, за своя изненада, съзря там Дойл, Золхайм и Хамънд. Реши, че сигурно са оправили отношенията си с Том, но това не значеше, че са му разкрили съществена информация по случая.

Студеното и посивяло тяло на Стречъм лежеше върху масата от неръждаема стомана, а главата му беше леко повдигната на пластмасово блокче. Сега поне изглеждаше като човешко същество, а не като злокобното привидение, което я бе посрещнало на дъното на отходната шахта.

Бързо проведе основния преглед, отбеляза теглото и ръста му, разгледа и измери видимите наранявания по цялото тяло. След това Фред обърна трупа на една страна и й даде възможност ясно да го огледа отзад. Отначало нищо не привлече вниманието й, но тъкмо когато помощникът й се канеше да го върне в първоначалното му положение, Сам забеляза нещо.

— Налице е малка, тънка следа от нараняване върху задната част на врата — Фред й подаде линийка и тя измери белега, — дълга два инча и половина.

Върна му линийката и продължи:

— Белегът е почти идентичен с открития върху тялото на Мери Уест, но е на друго място.

Дръпна се от масата.

— Искам снимки на раната, моля.

Съдебният фотограф се приближи и засне няколко кадъра. След като приключи, Сам продължи. Взе проби изпод всички нокти и ги подряза. След това силно разчеса окосмените участъци — и главата, и срамните части. Всичко бе поставено в торбички за веществени доказателства и запечатано за по-нататъшен анализ. После Фред й подаде тампони с различна дължина. Сам ги взимаше един по един и ги прокарваше във вътрешността на носа, устата и ануса на Стречъм.

Когато пъхна тампон дълбоко в пениса, Адамс сведе поглед надолу. Беше наблюдавал тази процедура много пъти, но все още целият се разтреперваше.

Сега идваше ред на черепа. Сам вече бе разгледала рентгеновите снимки и бе видяла, че в главата на Стречъм има някакъв твърд предмет. Когато прегледа тялото за първи път, сметна, че раната на главата е предизвикана от куршум, но предметът, пронизал мозъка, беше твърде дълъг, тънък и тъп в единия край. До този момент не беше виждала подобно нещо и нямаше търпение да разбере какво е.

Отдръпна се, докато Фред първо подряза, а после обръсна косата около раната. Като приключи, Сам измери първо диаметъра на раната, а след това разстоянието от нея до върха на дясното ухо и до средата на главата.

— Раната е с диаметър три четвърти инча — продиктува тя, — на четири инча зад дясното ухо и на шест и половина инча от върха на главата.

Тези измервания помагаха да се установи положението на раната върху главата и даваха възможност на съдебните заседатели, които не са специалисти, да разберат точно къде се намира.

Сам насочи вниманието си към входната рана и я прегледа с просто око, а после и с пръсти.

— По черепа има следи от барут, които показват, че изстрелът е бил произведен отблизо, вероятно от упор.

При нормални обстоятелства би очаквала да има повече следи от барут, но предвид мястото, където бяха открили тялото, можеше да се приеме, че те вероятно са били отмити или дори изтрити.

— Кожата около центъра на раната е изопната, гладка и кафеникава на цвят. Освен това е охлузена и нацепена на няколко места.

Фред й подаде скалпел. Тя направи два разреза — по един зад всяко ухо, след това прокара острието през горната част на главата и ги свърза. Започна да опипва скалпа само с пръсти, като смъкваше кожата надолу, за да оголи черепа. Отново измери и прегледа входящата рана. Този път белезите бяха неправилни и нащърбени, а следите от счупванията, предизвикани от металния предмет, се разпростираха радиално навън от отвора. Черепът обаче беше цял и това я улесняваше. Раните, предизвикани от силен удар, можеха да строшат костта и единственото нещо, което крепеше парченцата заедно, беше кожата. След като я отстранеше, костта се разпадаше в ръцете й. Фред й подаде трион и тя започна да реже около покрива на черепа.

В галерията Дойл направи гримаса. Звукът от триона винаги му напомняше за зъболекарска машинка, а тъкмо тя бе причината да не търси стоматологична помощ повече от десет години.

Фред отстрани черепния покрив и го постави върху един поднос. Сам започна да преглежда мозъка. Беше отекъл и зле разбъркан от проникването на острието, с увредени участъци и разпокъсан в различни посоки. Виждаше върха на предмета. Беше потънал на няколко сантиметра в окървавените останки от сивото вещество. Тя пъхна пръсти в меката тъкан и внимателно издърпа предмета навън.

Адамс пристъпи напред, а в галерията Дойл изпъна шия, за да види, и двамата заинтригувани като Сам да узнаят какво е. Тя го постави в дланта си и им го показа. Не беше някакъв специален куршум, както очакваха детективите, а дълъг два инча зидарски пирон.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Сам вдигна прозрачното найлоново пликче към светлината и разгледа отблизо предмета в него. Неведнъж се бе сблъсквала с озадачаващи и странни смъртни случаи, но никога досега не бе виждала мъртвец, чийто череп е бил пробит с пирон. Като вземеше предвид обстоятелствата около смъртта на Мери Уест, Сам смяташе, че би било по-вероятно да открият Стречъм прободен в сърцето.

Почукване на вратата извести за пристигането на Адамс, Дойл, Золхайм и Хамънд. Влязоха в стаята на няколко крачки зад Джийн, която с жест ги покани да седнат на креслата в средата на кабинета.

— Чай? — Гласът на секретарката прозвуча делово, както винаги.

— Бих предпочел кафе, госпожо, ако е възможно.

Дойл се държеше необичайно почтително. Джийн влияеше на хората по този начин. Те сякаш се бояха от нея.

— Разбира се. В такъв случай — кафе. За всички ли?

Останалите кимнаха, тя излезе и плътно затвори вратата зад себе си.

Сам попита Адамс:

— Къде е групов началник Фармър?

— Заета е другаде.

В действителност той нямаше никаква представа къде е Фармър, но не искаше да го признае пред американците. Обаждането от началника на полицията потвърждаваше, че дори и най-висшите шефове не знаеха къде се намира тя. Том реши да изчака до края на деня, преди да започне да я търси. Ако се бе захванала с някакво независимо разследване, нямаше да му бъде особено признателна за намесата.

— Е, какво можете да ни кажете? — попита Дойл.

— Смъртта е причинена от масивно увреждане на мозъка, когато задната част на черепа е била пронизана с това — отвърна Сам и вдигна пирона в прозрачното пликче. — Но не съм сигурна как точно е било извършено. Очевидно е била използвана огромна сила.

— Пистолет за пирони?

Всички се обърнаха към Хамънд.

— В базата имаше работници. Правеха ремонт в един от хангарите. По време на проверка преди няколко седмици забелязах, че използват пистолет за пирони.

— Но тогава откъде са следите от барут по черепа? — възрази Сам.

— Тези пистолети действат по почти същия начин, както обикновените, така че това е обяснимо.

С явно раздразнение в гласа Адамс каза:

— В списъка, който ми дадохте, нямаше никакви работници.

— Те не са от персонала на базата. Наемаме ги отвън, местни са. Освен това приключиха ремонта в деня преди убийството на Мери Уест.

— И не са съобщавали за кражба на пистолет за пирони?

— Поне на мен не ми е известно. Но в базата често стават дребни кражби и аз невинаги научавам за тях.

— Смятате ли, че можете да откриете нещо?

Сарказмът на Том напомни на Сам за Фармър. Може да не присъстваше от плът и кръв, но духът й несъмнено бе тук.

— Ще го направя веднага щом приключим — обеща Хамънд.

— Освен това искам името на компанията, която сте наели за ремонта.

Майорът кимна.

Сам отново се обърна към Дойл:

— Някои от предишните жертви убити ли са по този начин?

Той поклати глава:

— Не, всички бяха намушкани. Поне тези, при които успяхме да установим причината за смъртта. Другите бяха твърде разложени. Но нямаше никакви пирони, сигурен съм.

Адамс почти скочи от стола си.

— Какви други жертви? — вбесено попита той. — Ще ми каже ли някой какво, по дяволите, става тук?

Дойл побърза да го уведоми:

— Смятаме, че смъртта на Мери Уест и тази на Стречъм са свързани със серия убийства, които разследвам в Щатите през последните няколко години.

Том си рече, че Фармър се оказа права за причината, довела тук агентите на ФБР. Гневът му нарасна още повече.

— И ни съобщавате това едва сега?

— Щяхме да осведомим началничката ви тази сутрин, но срещата бе отменена.

— А междувременно сте решили да се разприказвате пред местната, приятелски настроена патоложка, преди да поговорите с нас.

— Нямаше смисъл да ви тревожим, ако се окаже, че сме допуснали грешка. Не искахме да изглеждаме като глупаци. Доктор Райън просто ни насочи в правилната посока. Сега сме убедени, че става дума за същия човек и ще се радваме да си сътрудничим с британската полиция.

— Браво на вас — кисело заяви Том и метна вбесен поглед към Сам.

Тя не му обърна внимание и каза:

— И върху тялото на Мери Уест, и върху това на Стречъм имаше белег като от изгаряне с ток.

Извади една снимка от папката върху бюрото си и я подаде на Дойл. Беше цветна фотография на белега, който бе открила на шията на Мери Уест.

— Виждали ли сте нещо подобно преди?

Той внимателно разгледа снимката, като я въртеше, за да я погледне от различни ъгли.

— Не съм съвсем сигурен, но смятам, че да. Ще трябва да се снабдя със снимки от някои аутопсии, за да съм сигурен. — Изсмя се кратко и добави: — Досега не бяхме ги свързвали.

Ед се ядосваше на самия себе си. Смяташе, че знае всичко за този убиец и за начина му на действие. Но не беше така и една жена го бе накарала да го разбере. Беше горчив урок за него.

Сам усещаше как вълнението й нараства.

— Можете ли да си спомните кои от жените имаха подобни белези?

— Не, по-скоро зависи от това дали патологът ги е забелязал, или не. Може да са били пропуснати или отметнати като случайни наранявания.

Тя си припомни собствените си първоначални предположения за тези рани и призна, че е напълно възможно.

— За колко време ще успеете да получите копия от снимките?

— Ще изпратя факс до Куонтико довечера. Ще отнеме няколко дни.

Адамс се намеси:

— Значи няколко от тези жени са имали подобни наранявания и ФБР изобщо не е направило връзката? Не говори добре за вас.

Все още беше бесен, задето са го държали на тъмно, и търсеше удобен случай да си отмъсти.

Дойл остана непоколебимо спокоен.

— Някои от жертвите бяха мъртви и погребани, преди ние да се намесим. Други бяха открити едва след като телата им бяха силно разложени, поради което бе невъзможно да се извлекат каквито и да е убедителни доказателства. Ако имахме щастливата възможност — колкото и неподходяща да е тази дума при дадените обстоятелства — да разследваме две убийства на едно и също място за кратък период от време и ако телата безпроблемно се разпознаваха като човешки, вероятно също не бихме пропуснали нищо.

Двамата мъже враждебно кръстосаха погледи.

Хамънд побърза да се намеси и попита Сам:

— Какво се е случило според теб?

Тя хвърли бегъл поглед към Том, за да потърси одобрението му, преди да заговори. Явно се бе поуспокоил, затова Сам каза:

— Стречъм или е изнасилвал Мери Уест, или е правил необуздан секс с нея, когато е бил застрелян в гръб с пистолет за пирони. Това обяснява наличието на кръв в дъното на хангара. След това убиецът е нахлузил на главата му найлонов плик и така е попречил на кръвта да изтича по земята. Намерих торбичка под главата на Стречъм. Вероятно се е измъкнала, когато тялото е било изтласкано от тръбата, а това обяснява защо на местопрестъплението имаше кръв, но нямаше следи до шахтата.

— Защото се е събирала в пликчето ли? — попита Хамънд.

Сам кимна.

— Умно.

Тя продължи:

— След това той е занесъл или замъкнал Уест до бараката, където я е убил.

Адамс рязко се намеси:

— Кого е убил първо — Стречъм или Уест?

Сам сви рамене:

— Според мен — Стречъм.

— И е оставил Уест сама? И тя не е разбрала какво я очаква и не е офейкала?

Дойл също забеляза този пропуск в разсъжденията й, но беше по-предпазлив с критиката:

— Възможно ли е движението на Уест да е било възпрепятствано по някакъв начин?

Тя си помисли, че звучи така, сякаш говори за автомобил, но го остави да продължи.

— И така да е дала на убиеца време да се отърве от трупа на Стречъм, преди да се върне за нея? Шахтата е само на няколко метра от хангара. Едва ли му е отнело много време.

— По китките и глезените й нямаше никакви белези — каза Сам, — нито пък следи да е била пребита до припадък. Възможно ли е да е замесен и друг човек? Това определено би дало отговор на някои от въпросите.

Дойл беше категоричен:

— Но това е дело само на един човек.

Адамс го понатисна:

— Откъде сте толкова сигурен?

— Сигурен съм. Достатъчно дълго вървя по петите му. Познавам го по-добре, отколкото самия себе си.

— Тогава защо още не сте го заловили?

Том знаеше, че въпросът ще раздразни агента. Знаеше и това, че истинската причина Дойл да пази разследването в тайна толкова дълго бе опасението му да не би британската полиция да се намеси и да заслужи цялата слава. Бе сигурен в това, защото, честно казано, и той би постъпил точно по същия начин. Дойл сигурно се чувстваше като маратонец, който е бил лидер по време на цялото състезание и когото са надминали на финалната права.

Джийн влезе с подноса с кафето тъкмо когато гостите се канеха да си вървят.

— О, всички ли си тръгвате?

Тримата мъже се извиниха, Джийн прие думите им с учтива усмивка и отново се накани да излезе. Точно в този момент до нея изникна Тревър Стюърт и си взе чаша от подноса.

— За мен ли е, Джийн? Колко мило! Дори не се наложи да си уговоря среща предварително.

Тя го изгледа навъсено и се измъкна от кабинета.

Сам го представи:

— Доктор Тревър Стюърт, мой колега патолог. А това са агент Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение в Академията на ФБР в Куонтико и неговата колежка, агент Катрин Золхайм. Познаваш инспектор Адамс, а това е майор Робърт Хамънд — началник на охраната във военновъздушната база Лиймингъл.

— Отдавна не сме се виждали, Боб. Чувам, че все още организирате великолепни танцови забави.

— Когато имаме възможност.

Очевидно очарован от Золхайм, Тревър се обърна към нея:

— Колко време смятате да останете в Кеймбридж?

— Все още не съм сигурна — отговори тя. — Зависи от разследването.

Той кимна с разбиране:

— Къде сте отседнали?

— В Лиймингъл.

— Чудесно. Успяхте ли вече да разгледате нашия прекрасен град?

— Погрижихме се за това, доктор Стюърт — твърдо каза Хамънд, хвана Катрин за ръка и я изведе от стаята.

Тревър изглеждаше разочарован.

— Наистина ли? Колко жалко. Е, може би друг път.

Робърт поклати глава:

— Съмнявам се.

Когато и останалите от групата се наканиха да си тръгват, Дойл се обърна към Сам:

— Има ли възможност да прегледам доклада от аутопсията?

— Трябва да попитате инспектора. Струва ми се, че ви направих достатъчно услуги.

Адамс я изгледа с каменно лице. Покорството й не го успокояваше, защото беше убеден, че няма да продължи дълго. Обърна се към Дойл:

— Мисля, че ще трябва да изчакате до разговора си с началничката ни. Зависи от нея.

— Когато и да стане това.

Том безразлично сви рамене и излезе.

Сам с огромно облекчение се отпусна на стола си.

След като всички си тръгнаха, Тревър Стюърт остави на масата чашата си с кафе и откачи сакото на колежката си от закачалката на вратата.

— Ела, ще те изведа навън.

Вдигна я от мястото й и наметна сакото на раменете й.

— Къде? Заета съм. Нямам никакво време.

— В кланицата в Мортън.

Стисна ръката й и почти насила я помъкна към вратата.

— Къде?! Наистина умееш да осигуриш приятно прекарване на една жена.

Той спря и й се усмихна самоуверено:

— Мисля, че разбрах от какво е белегът, който откри на шията на Мери Уест. Интересува ли те?

Сам облече сакото си и с готовност го последва извън кабинета към паркинга.

Веднага след като се измъкнаха от уличното движение, Стюърт я изгледа проницателно и попита:

— Какво става?

Тя сви рамене, поклати глава и се опита да си придаде вид, сякаш не разбира какво точно иска да знае той. Но Тревър я познаваше твърде добре.

— Хайде, стига! Федерални агенти чак от Щатите, Хамънд присъства на срещите. Не ми прилича на най-обикновен работен ден.

— Знаеш повода. Разследват убийствата на Мери Уест и Рей Стречъм в базата. Тя официално е американска територия, поради тази причина се интересуват. Това е всичко.

— Но това са местни убийства, които обикновено се разследват от местните ченгета. Не ме карай да ти се моля.

Сам се усмихна. Познаваше Тревър още от пристигането си в Кеймбридж и макар да изживяваше прекалено силно кризата на средната възраст, той беше добър приятел и колега и тя му имаше доверие.

Лесно се предаде:

— Свързват двете убийства с поредица подобни случаи в Щатите.

— Сериен убиец?

— Така изглежда.

— Каква е връзката?

— Всички жертви са жени и макар да не са някакъв точно определен тип, маниерът на убиеца е доста характерен. Наскоро са установили, че всички случаи са свързани с американски военновъздушни бази.

Тревър обмисли думите й.

— Изнасилени ли са?

— Не. Или поне на тях не им е известно.

— Уест беше изнасилена.

— Но не от убиеца. Смятаме, че е била изнасилена от Стречъм, който след това е бил убит.

— Защото му се е изпречил на пътя ли?

Сам кимна:

— Все още чакаме резултатите от ДНК тестовете, но смятам, че те ще подкрепят моята теория.

— Виж, знам, че обичаш да се ангажираш със случаите си и извън болницата, но според мен трябва да стоиш настрана от този. Ако наистина си имаме работа със сериен убиец, ситуацията става много опасна. Това не е лъжица за твоята уста, Сам.

— Не се тревожи за мен. Аз съм голямо момиче. А и вече почти приключих. Не съм в състояние да направя още кой знае какво.

— Добре.

— Освен ако не открият още някой труп, разбира се.

Той разбра, че положението е безнадеждно. Просто трябваше да я наглежда известно време и ако станеше твърде напечено, да направи така, че тихомълком да я отстранят от случая. Все още се ползваше с достатъчно влияние в болницата, за да го уреди, и в края на краищата всичко беше за нейно добро. Засега се съсредоточи върху шофирането.

Мортън беше красиво малко селце на двайсетина километра от Кеймбридж, основано преди около четиристотин години. Бе останало до голяма степен незасегнато от съвременните новости и извънградските търговски центрове, в резултат на което постепенно бе населено от по-заможни хора, които ежедневно пътуваха до работата си, и от онези, които можеха да си позволят да имат по две къщи. Преди пет години новината, че там ще бъде построена кланица, предизвика яростен отпор сред жителите на селцето, които заедно упражниха силен политически и финансов натиск. В края на краищата бе постигнат компромис и кланицата бе построена на четири километра източно от селото — но дори и там, все още предизвикваше протести.

Когато пристигнаха, Стюърт паркира на мястото с надпис Изпълнителен директор и изскочи от колата. Докато вървеше към вратата, едър пълен мъж в елегантен син костюм излезе да го посрещне. Ръкуваха се и Тревър го поведе към автомобила, за да го запознае с колежката си.

— Сам, това е Питър Кинг, управителят на кланицата. Той ще ни помогне да разрешим проблемчето си. Питър, запознай се с доктор Райън — патоложката, за която ти говорих.

Кинг протегна ръка и Сам се ръкува с него. Ръкостискането му не беше силно. В действителност дланта му беше мека и отпусната и тя се почувства неловко.

— Радвам се да се запознаем, госпожо.

Американският му акцент за миг я учуди. След това си спомни, че тази и още няколко подобни кланици в страната са построени от американска компания. Беше голямо многонационално сдружение, притежаващо кланици и месопреработвателни предприятия из целите Съединени щати, а сега бързо си пробиваше път и в Европа.

В едната си ръка Кинг държеше нещо, увито в бял плат. Сам беше любопитна, но не попита какво е то. Знаеше, че ако е нужно, той ще им го покаже, когато му дойде времето.

Управителят направи жест по посока на кланицата:

— Заповядайте насам и мисля, че ще успеем да се справим с демонстрацията съвсем бързо.

Сам последва двамата мъже и точно в този момент пристигна пратка овце и прасета. Тя беше свикнала със смъртта и не беше вегетарианка — дори много обичаше да си похапва месо — но се разстрои при вида на тези злочести същества, които изкарваха от камионите и повеждаха на заколение. Надяваше се поне преди това да са били гледани добре.

Пътят към кланицата минаваше през няколко халета, където животните и месото се намираха в различни стадии на обработка. Мястото никак не допадна на Сам. Миришеше на смърт, а жалното блеене и мучене на животните, подредени за клане, бяха наистина покъртителни.

В отдалечения край на скотобойната имаше малка кошара с най-различни по размер железни клетки. Отправиха се към малка клетка в средата на помещението, където имаше едно прасе. Клетката беше толкова малка, че животното не можеше да помръдне нито напред, нито назад, а само стоеше на място и мърдаше крака в отчаяно усилие да се намести удобно.

Кинг го погледна, но не със състрадание, а с нещо като задоволство. По гърба на Сам пробягаха тръпки и тя се запита какво ли са намислили двамата с Тревър. Управителят разви предмета, който носеше. Беше пушка с формата на буквата Y, с черно копче за спусък отстрани. От вътрешната страна на чатала имаше малки железни шипове. Кинг я подаде на Тревър, който я хвана пред Сам и натисна копчето. Последва мигновен блясък и силно пращене, когато тънка мълния от синьо-бяло електричество, прилична на светкавица, пробяга от едното до другото метално шипче на вилообразния край на уреда.

Стюърт се усмихна, забелязал слисаното изражение на колежката си.

— Това е зашеметяваща пушка.

Подаде я на Сам и тя я разгледа по-отблизо, като внимаваше да държи пръстите си далеч от спусъка.

— Помниш ли онази конференция за гражданските права, на която говорих? — попита той.

Тя кимна.

— Там ми показаха снимки на политически затворници, които са били измъчвани. Предимно физически — има държави, в които никак не си поплюват. Както и да е, забелязах, че някои от раните приличат на онези, които ми показа на снимките от аутопсията на Мери Уест, и на белезите, които самият аз видях по тялото на момчето, загинало, докато се опитвало да освободи хвърчилото си. Така че ги поразпитах за тях. Предизвикани са от такава пушка, която се притиска до плътта и след това се привежда в действие.

— Но откъде, по дяволите, някой може да се сдобие с такъв уред?

— Главно от нас. Изглежда, продаваме доста от тях.

Сам беше слисана.

— Като се контролира силата на тока, който се пуска през уреда, човек може или да предизвика сериозно нараняване — особено ако това чудо е допряно до някои уязвими части на тялото, или — ако е необходимо, да зашемети някого, да го нокаутира. Схващаш ли накъде бия?

Тя схващаше много добре.

— Нека ти покажа. Питър?

Кинг допря устройството до гърба на прасето и натисна копчето. Резултатът последва светкавично. Краката на животното се огънаха и независимо от ограниченото пространство, то незабавно се строполи на пода в безсъзнание.

Сам беше ужасена. Снимките биха били съвсем достатъчни, за да убедят и нея, и полицията. Тази демонстрация беше напълно излишна. Тя само задоволяваше любовта на Тревър към показността.

Той й кимна да се приближи и двамата коленичиха до все още гърчещото се животно.

— Убихте ли го? — попита тя Кинг.

— Не, госпожо, само го зашеметих леко. Ще се оправи след няколко минути.

— И тогава можете да го заколите?

Кинг сви рамене.

— Виж, виж това — настоя Тревър.

Сам погледна накъдето й сочеше. Отзад, на врата на прасето, имаше дълга следа от изгорено, досущ като онези, които бяха открили върху телата на Мери Уест и Стречъм.

Осма глава

Обиколката със Золхайм из Кеймбридж отне целия следобед и по-голямата част от вечерта. След като срещата им с груповия началник Фармър беше отменена, Дойл реши да прегледа бележките си, за да се увери, че не е пропуснал нещо, затова Катрин се оказа свободна следобед. Хамънд веднага откликна и снабдени с туристически пътеводител, двамата успяха да посетят всички стари колежи и дори няколко от по-новите, след което той я заведе на кратка разходка с лодка по Бакс, последвана от вечеря в малък интимен ресторант близо до моста „Магдалена“.

Той беше съвършен компаньон, приятен, привлекателен и пълен с информация. В негово присъствие тя се почувства щастлива и отпусната и дори си позволи да го хване за ръка, докато се разхождаха по улиците следобед, наслаждавайки се на илюзията, че са заедно от години.

Накрая отидоха в апартамента на Робърт. Щом влязоха, Катрин машинално посегна да светне лампата, но той стисна ръката й и я възпря. Стаята тънеше в мрак. Лунната светлина, проникваща през прозорците, беше достатъчна да се ориентираш и покриваше всички повърхности с тайнственото сребристо сияние на лятната нощ. Хамънд обърна жената към себе си, прихвана брадичката й, повдигна главата й и я целуна. Тя веднага откликна, отвърна на целувката му страстно и прокара ръце по раменете му. Ласките им станаха по-нетърпеливи и пламенни, Робърт я вдигна и я отнесе в спалнята.

Нежно я положи върху леглото и прошепна в ухото й:

— Сигурна ли си, че го искаш?

Тя се усмихна, прокара пръсти по устните му и го накара да замълчи. Той загали тялото й, което веднага откликна. Катрин протегна ръце над главата си и тихо застена. Хамънд усети, че ако не се освободи от панталоните си веднага, ще се пръсне от възбуда. Тя докосваше косата му, галеше с дългите си пръсти тила му, а после го придърпа към себе си.

 

 

След като научи за предстоящото приключение на Рики, Сам незабавно се включи в приготовленията. Знаеше, че това не е правилно от нейна страна. Все някога трябваше да дойде време той да стъпи здраво на собствените си крака. Пък и ако някой се бе намесил в нейните планове, когато беше на неговата възраст, щеше направо да я вбеси. Каза си обаче, че Рики е различен от нея. Тя беше по-зряла и знаеше повече за живота от него.

Маршрутът беше начертан, паспортът му — редовен и с всички необходими визи. Сам дори преподреди раницата му, докато Уин седеше отстрани и протестираше:

— Той трябва да се научи да го прави сам.

Пренебрегна думите на сестра си и продължи с демонстрацията, а Рики и Трейси я наблюдаваха равнодушно, седнали до масата в кухнята. Когато тя привърши, младежът стана и се приближи до нея.

— Нали знаеш какво ще стане сега? — попита я той.

Сам го погледна озадачено.

— Първото нещо, което потърся, ще се окаже на дъното и ще трябва да извадя всичко, за да го взема.

Тя не проумяваше.

— Подредих раницата ти съвсем практично, така че нищо подобно няма да се случи.

— Би било прекрасно, ако си имаше работа с практичен човек, а аз не съм такъв.

Изгледа го мълчаливо, а Трейси едва се сдържа да не се разкиска. Разбира се, той имаше право и в края на краищата трябваше да се научи да го върши сам, както бе казала Уин, но поне успя да му покаже как се прави.

Предложи да ги откара до Лондон, а после каза, че ако стигнат дотам, нищо не й пречи да ги закара дори до Дувър. Сега вече Рики се разтревожи, понеже реши, че леля му ще ги последва чак до Катманду, и категорично заяви, че ще се придържат към първоначалния план. Сам трябваше да се задоволи да ги закара до гарата.

Движението в Кеймбридж изглеждаше по-натоварено от обикновено. Нямаше друга причина освен огромния брой автомобили, но Сам все повече се безпокоеше. Отне й повече време, отколкото бе очаквала, за да вземе Трейси от къщата на родителите й и да ги изчака да се сбогуват, а сега и това. Щеше да е нелепо, ако двамата изпуснеха влака още в началото на пътуването си. Движението стана по-спокойно и тя успя да навакса изгубеното време и да стигне до Стейшън Роуд сравнително бързо.

При вида на Мемориала на загиналите през войната на кръстовището буца заседна в гърлото на Сам. Представляваше голяма бронзова фигура на млад мъж, който бодро заминава на война и окуражително маха към другите. Беше глупаво и прекалено драматично, но за момент лицето на статуята й заприлича на това на Рики. Прогони тази мисъл и продължи към гарата. Намери място и паркира съвсем близо до входа. Всички се изсипаха от автомобила и помогнаха при разтоварването на раниците и различните чанти, пълни с някои основни хранителни продукти, които Уин бе настояла да вземат Трейси и Рики.

Когато стигнаха на перона, влакът за Лондон вече бе композиран, затова бързо качиха всичко във вагона и се погрижиха двамата пътници да се настанят на хубави места. След това отново слязоха на перона, за да се сбогуват.

Сам изчака Уин да прегърне и целуне Рики и Трейси за последен път, след това сграбчи племенника си и развълнувано го прегърна.

— Слушай ме внимателно! Имаш телефона ми. Ако възникне някакъв проблем, какъвто и да е, обади ми се, разбра ли? Обади ми се!

Рики също я прегърна.

— Благодаря ти за всичко, лельо Сам. Може би нямаше да се справя без теб.

— Не ставай глупав, разбира се, че щеше да се справиш.

Тя стисна ръката му и мушна вътре още петдесет лири.

— Мисля, че вече направи за нас предостатъчно — каза той. — Наистина няма нужда от това.

Опита се да й върне парите, но Сам не искаше и да чуе.

— Те са за разговорите, които ще проведеш с майка си и с мен.

— Ти ми даде фонокарта за тази цел.

— Може да я изгубиш, знае ли човек.

Началник-влакът наду свирката си, Рики и Трейси прегърнаха всички за последен път и скочиха във вагона. Секунди по-късно композицията напусна гарата и бързо набра скорост. Сам погледна към сестра си и видя, че по бузите й се стичат сълзи. Обгърна раменете на Уин и я притисна до себе си, когато влакът се изгуби от поглед.

— Не се тревожи прекалено за него — нежно й каза тя. — Проблемът не е в това дали Рики е готов за света, а дали светът е готов за него.

Уин опита да се усмихне. Хиляди млади хора постъпваха по същия начин всяка година и всички се връщаха благополучно у дома. Но за разлика от по-авантюристично настроената си сестра, тя никога не бе поемала по пътищата и някак не можеше да свикне с мисълта, че малкият й син се отделя от дома.

Сам пъхна ръка в тази на сестра си.

— Хайде, ела да пийнем по чаша чай. Казват, че кафенето тук е доста добро, а ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — ти плати.

— Това определено ме кара да се чувствам по-добре.

Обърнаха гръб на пустите релси и се запътиха обратно по перона натам, откъдето бяха дошли.

 

 

Робърт върза възела на вратовръзката си и погледна към Катрин в спалнята. Очертанията на стегнатото й тяло под тънката завивка събудиха у него желание да се съблече отново и да легне до нея. Почти омагьосан, наблюдаваше как тя изви гръб и захапа долната си устна. По време на службата си бе спал с много жени. Някои от тях бяха привлекателни, други — не, но не помнеше някога през живота си да е срещал толкова зашеметяващо красива жена като Катрин в този момент. Сърцето му забиваше учестено само при спомена за допира на ръцете му до младото й тяло. Радваше се, че се бе поддържал във форма. Това, заедно с приятната му външност и чара, породен от искрения му интерес и любов към противоположния пол, му бе донесло траен успех с жените, независимо че вече бе на средна възраст.

Но колкото и да я желаеше, не беше сигурен, че ще издържи още един акт. Очертаваше се дълъг ден и той щеше да се нуждае от всички сили, които му бяха останали. Генерал Браун щеше да извърши последния си оглед, преди да отлети обратно за Щатите, а Робърт знаеше, че независимо колко добре е подготвено всичко, генералът все ще открие някакъв пропуск — дори само за да оправдае съществуването си.

Привърши с тоалета си и се приближи до Катрин. Наведе се и я целуна по устните. Преди да осъзнае какво става, ръцете й обгърнаха шията му, а устните й плътно се притиснаха до неговите. Опита да се изправи, но установи, че я повдига заедно със себе си, защото го бе стиснала силно и не го пускаше. Той се засмя и неохотно се освободи от хватката й, като я остави коленичила и тъжна на ръба на леглото.

— Ще се видим довечера — каза й.

Тя се излегна назад и го погледна с присвити очи.

— Може би.

Той изчака.

— А може и да се обадя на симпатичния доктор Стюърт, за да проверя как е.

Робърт не се остави да го подведе.

— Ще се видим довечера. И не се бави много — Дойл сигурно ще започне да те търси.

Излезе, тихо затвори вратата зад себе си и се запъти към кабинета си.

Катрин бавно се надигна от леглото и отиде в банята, за да се изкъпе. Прекара приятно предишния ден и нощта. Хамънд беше добър любовник, поемаше инициативата, но без да се налага, а за мъж на неговата възраст беше изключително издръжлив. Не бяха спали много и тя се чувстваше изморена, затова се надяваше Дойл да не й е подготвил твърде изморителна програма. Чудеше се дали да се види с Боб вечерта и реши да го направи. Щеше да си отспи, когато се върнеше в Щатите.

Влезе в хола, докато подсушаваше тялото си. Стаята беше голяма и за разлика от нейната, в която бе винаги разтурено, се намираше в идеален ред. Но не можеше да не забележи, че прилича по-скоро на кабинет, отколкото на дневна. Беше безупречно чиста. По стените бяха окачени снимки на Хамънд в униформа и по време на различни военни курсове заедно със свидетелствата, които бе получил от тях. Странно, но нямаше никакви фотографии на семейството му, на приятели или на приятелки. Различни сувенири красяха поличките на бюфетите и рафтовете: полицейски шлемове от Англия, Германия и Франция, а също и няколко от Щатите. Книгите му бяха предимно по военно право, но имаше и няколко с литературна критика, поезия и биографии на различни писатели.

Стаята не й хареса. Беше твърде безлична: нямаше топлота, липсваше й индивидуалност. Не беше сигурна дали е пропуск на Хамънд, или се дължеше на воинските порядки. Армията беше затворено общество, в което непрекъснато се пътуваше от едно място до друго, и караше хората да планират живота си само до следващото преместване. Върна се в спалнята да се облече.

 

 

След като остави Уин, Сам се запъти обратно към дома си. Надяваше се да види майка си, но този ден тя беше в медицинския център и сестра й се наслаждаваше на възможността да си отдъхне.

Сам се освободи от службата до края на деня и реши да го прекара предимно в градината, като свърши някои неща, които бе занемарила през последните седмици. Чувстваше се ужасно изморена, почти изцедена, и имаше нужда от почивка.

На път за вкъщи спря в местната туристическа агенция и взе купчина брошури, предлагащи отдих на различни места. Нуждаеше се само от уединен плаж на някое далечно място, плажна кърпа и един роман.

Щом се прибра, стовари брошурите, измачканите вестници и писмата на канапето. Знаеше, че къщата се нуждае от основно почистване, но когато се налагаше да избира между нея и градината, второто винаги надделяваше. Беше пуснала обява за чистачка, но все още никой не се бе обадил. Харесваше й, че домът й се намира далеч от града, но станеше ли дума да наеме някого на работа, тъкмо това отблъскваше хората.

Облече работните си дрехи и ботушите и излезе навън. Тъкмо се запъти към бараката, когато чу познатото скърцане от гумите на автомобил по чакъла на алеята. За момент се ядоса, надяваше се да не е нещо спешно. Заобиколи, отиде пред къщата и за своя изненада, завари Хариет Фармър пред входната врата.

— Госпожо групов началник?

— Доктор Райън, надявам се, нямате нищо против, че се отбих. Искам да поговоря с вас.

Сам забеляза промяната у нея в мига, в който Фармър се обърна към нея. Косата й не беше силно опъната назад, а падаше свободно по раменете, прихваната с черна панделка. Нямаше ги и деловия тъмен костюм и строгите обувки. Те бяха заменени с красива лятна рокля и сандали. Лицето й изглеждаше по-спокойно и отпочинало.

Домакинята беше заинтригувана.

— Искате ли кафе?

Хариет кимна и я последва зад къщата.

Сам сервира кафето във вътрешния двор. Завари гостенката да се любува и да мирише особено красива туфа хелиотроп.

Тя остави чашите на масата.

— Красиви са, нали?

— Да, красиви са. Винаги съм искала да имам голяма градина.

— Каква имате в момента?

— Зеленикавокафява морава, голяма колкото пощенска марка. Много практично и много бездушно.

Сам кимна и се зачуди кога Фармър ще мине към същността на въпроса.

Тя го направи незабавно:

— Напуснах работа — или по-скоро се оттеглих — по здравословни причини.

Слиса се не само от новината, че Хариет е напуснала полицията, която беше смисълът на живота й, но и поради причината за напускането. По здравословни причини ли? Винаги бе изглеждала така, сякаш пращи от здраве.

Фармър беше напълно откровена и по този въпрос:

— Имам рак, рак на гърдата.

— Откога знаете?

— Отскоро. Напипах бучката преди няколко седмици.

— Каква е прогнозата?

— Ще ми направят мастектомия, а след това вероятно лъчева терапия. Открих го рано, затова прогнозата е оптимистична.

— Затова ли изчезнахте така?

Хариет кимна:

— Уплаших се повече, отколкото съм предполагала. Когато го открих… не знам… почувствах се малко замаяна — като след дълъг полет с реактивен самолет.

— Защо напускате, след като прогнозата е добра? Ще видите, че ще се възстановите бързо след операцията. Вероятно ще отнеме повече време да се настроите психологически, но вие сте силна жена. Сигурна съм, че много бързо ще се върнете към обичайния си ритъм.

— Не, няма. Никога вече няма да съм същата. Стига ми толкова. Това няма нищо общо с физическото обезобразяване — с него мога да се справя. Дължи се по-скоро на шока, който изпитах, когато осъзнах, че съм смъртна и че времето ми на тази земя е ограничено. Не е ли странно какво може да направи с човек едно докосване на ангелското крило?

Сам мълчеше. Фармър имаше нужда да поговори с някого и по някаква причина бе избрала нея. Почувства се поласкана.

— Постъпих в полицията по примера на баща си. Тогава ми се струваше правилен избор, проява на еманципация и други подобни. Мисля, че станах жертва на нов вид радикализъм. Познато ви е, нали: жените трябва да имат собствена кариера, да се състезават с мъжете, да не изостават от останалите.

Знаеше го твърде добре.

— Но знаете ли какво исках всъщност?

Сам поклати глава отрицателно.

— Да имам голямо семейство, просторна градина и рунтаво куче. Но не можех да си го позволя, защото от мен се очакваше друго. Гледаха ме отвисоко. През целия си живот вършим неща, за да доставим радост на други хора. Затова си пробих път до върха на тази трудна професия и после се запитах защо.

— Хариет, вие постигнахте много. Няма от какво да се срамувате.

— Не се срамувам. Просто се чувствам така, сякаш съм живяла заради другите. Години наред „силният пол“ е гледал с пренебрежение на жените, които са избрали да бъдат майки и съпруги, и ги е карал да се чувстват като хора втора ръка. Но какво лошо има да желаеш това? То не е по-малко важно от коя да е друга кариера.

Сам винаги бе изпитвала същите колебания, но засега премълча.

— Какво ще предприемете след операцията?

— Ще пътувам.

— Сама ли?

— Не, имам приятел — Ерик. Ще повярвате ли, че излизаме заедно през повечето почивни дни? Той е по-възрастен от мен, всъщност е приятел на баща ми, но се разбираме добре и имаме общи интереси. Можеше да бъде и по-зле.

— Ще се ожените ли?

— Кой знае? Защо не, ако наистина го искаме? Всичко друго е за предпочитане пред пагубната рутина, в която бях затънала през последните двадесет години.

— Здравей, живот!

Фармър се усмихна:

— Да, горе-долу така се чувствам.

— Сигурна ли сте, че взимате правилното решение?

Въпросът беше риторичен, но Сам усети, че трябва да го зададе.

— Никога не съм била по-уверена през живота си.

Долови твърдата убеденост на Хариет и се успокои. Изпита известно колебание за собствения си избор, но бързо го изтика назад в мислите си. Всички живееха по различен начин и откриваха щастието на различни места.

— Изглежда, всичко се повтаря най-малко три пъти.

Фармър я погледна въпросително.

— Вие сте третият ми познат, който заминава тази седмица.

— Кои са другите двама?

— Един стар приятел — Лиъм, който замина за Австралия, и племенникът ми Рики, който реши да опознае света. А сега и вие.

— Ако попадна на някого от тях, ще му предам поздрави от вас.

Сам се усмихна:

— Мисля, че ще ми липсвате.

— Предпочитате по-малкото зло, така ли?

— Нещо такова. Кой ще поеме поста ви?

— Предстои да бъде решено. Ще има известна борба. Засега ще ме замести групов началник Пол Райд.

— Що за човек е той?

— Не толкова умен, за колкото се смята. Офицер от кариерата и доста самоуверен, но посредствен. Освен това търпи вмешателствата по-малко и от мен, затова внимавайте.

Сам разбра, че това е приятелски съвет, и кимна в знак на благодарност.

— Съжалявам за вас двамата с Том. Мисля, че вие бяхте подходяща за него.

Домакинята сви рамене:

— Стават такива неща.

Фармър отново стана сериозна, като че ли се канеше да я разпитва за някакво тежко престъпление.

— Когато ръководех някой случай, толерирах намесата ви, защото сте дяволски добра и долавях някаква прилика със самата себе си. Но да бъдеш най-добрата не е толкова важно, колкото да имаш собствен живот. Не правете грешките, които допуснах аз, Сам. Махнаха името ми от вратата на кабинета и това беше краят. За полицията, на която съм посветила целия си живот, аз вече бях затворена страница, една жена, която ще забравят и ще взимат на подбив. А вече са се натрупали твърде много неща, които искам да наваксам.

Никога не бе виждала Хариет в подобно състояние и се съмняваше, че ще се повтори. Но онова, което наистина я разтревожи, бе фактът, че тя изразяваше гласно мисли, които самата тя отбягваше от известно време.

 

 

Катрин се облече бавно и старателно. Искаше да изглежда възможно най-добре, а не като след страстна любовна мощ, което Дойл можеше лесно да забележи. Тъкмо се канеше да тръгва, когато погледът й попадна на леглото. Върху него имаше недвусмислени следи от любовната нощ. Завивките се въргаляха навсякъде, а чаршафите бяха смачкани на топка в средата. В други случаи би ги оставила така, но всичко останало в апартамента на Хамънд беше толкова чисто и подредено, че тя се почувства задължена да приведе в порядък и тази стая. Най-малкото, което можеше да направи, бе да оправи леглото.

Докато пъхаше долния чаршаф под матрака, ръката й докосна нещо твърдо, ъгълчето на някаква книга. Измъкна я и погледна корицата. Беше „Смел нов свят“ на Олдъс Хъксли. Добре познаваше тази творба. Защо Хамънд я държеше в спалнята си и защо, за бога, смяташе за необходимо да я крие под дюшека? Боб беше човек, който вършеше всичко поради точно определена причина, така че това можеше да се окаже нещо важно.

Бързо прелисти томчето: нищо. Обърна книгата със страниците надолу и отново я разлисти. Дълго листче бяла хартия бавно полетя към земята. Беше скрито някъде в средата на книгата. Сигурно просто отбелязваше докъде е стигнал.

Золхайм го вдигна и тъкмо се канеше да го пъхне обратно, когато в горния му край забеляза знака омега, изписан с мастило. Втренчи се в него с тревожна изненада. Беше просто драскулка, но наличието й бе обезпокоително. Искаше й се да знае коя страница или откъс от книгата са били отбелязани. Беше ли това основание за подозрение? Да поразгледа ли още, в случай че има скрито и друго? Остави книгата на нощното шкафче и сериозно се замисли.

 

 

Когато Хамънд пристигна в кабинета си, неговата помощничка — сержант Гроувс, вече бе там. Тя се изправи и му козирува, щом влезе.

— Някакви съобщения, Джени?

Той закачи фуражката си на закачалката зад вратата и се увери, че униформата му е безупречна.

— Не, сър. Има няколко писма, но са съвсем рутинни. Изискват само подпис.

Беше подредила съответните документи върху бюрото му в очакване да бъдат парафирани. Той се приближи и бръкна в джоба си за писалката. За своя голяма изненада, не я откри. Провери върху самото бюро, но и там я нямаше.

— Джени, виждала ли си писалката ми?

— Не, сър, не и тази сутрин.

Робърт си припомни предния ден и се сети, че я бе оставил върху бюрото си, след като бе написал обширен доклад за убийствата на Уест и Стречъм.

— Вземете моята, сър — предложи Гроувс.

Оцени предложението й, но много обичаше писалката си. Беше останала от баща му и бе единственото наследено от него нещо, което действително харесваше.

— Не, благодаря, Джени. Знам къде е. В стаята ми. Ще отида да си я взема. Ще отнеме само няколко минути.

Нахлупи фуражката си, намести я под правилния ъгъл, след това излезе от кабинета и се отправи към жилището си.

 

 

Золхайм бавно и методично претърси апартамента на Хамънд и върна всяко нещо обратно на мястото му. Последното, което искаше, бе да предизвика подозренията му, особено ако грешеше. Обискира така, както го правеха в Бюрото. ФБР си имаше свой начин да върши нещата: като се започне от издирването на заподозрени и се стигне до денонощното наблюдение. Познаваше агенти, които не следваха правилата, но тя го правеше. Макар похватът на претърсване да беше бавен, той бе последователен и обикновено водеше до успех. Идеите и методите биваха усвоявани и подобрявани в течение на много години и тя не смяташе, че е по-добра от инструкторите, които са помагали и съветвали стотици опитни агенти.

Но не откри нищо, освен доклад върху бюрото на Хамънд, който описваше действията на британската полиция до този момент. Беше написан със строго придържане към езика на дипломацията, хвалеше усилията на полицаите, но заключаваше, че въпреки старанието си, те все още не са успели да арестуват никого или да определят сериозен заподозрян. Беше виждала подобни доклади в Бюрото и се зарадва, че служителите му не са единствените, които използват полицията като извинение за неуспехите си.

След като не откри нищо в дневната, тя се насочи към банята. Претърси шкафчето над мивката, като вадеше отвътре всеки предмет, разглеждаше го и едва тогава го връщаше на мястото му. Нищо.

Оставаше й само спалнята. Нямаше много мебели, но тя огледа всичко. Като се изключат няколкото вестника, шкафчето до леглото беше празно. Провери нощната лампа, като огледа долната част на основата й и прокара пръсти по вътрешната страна на абажура. Отново нищо. Най-накрая взе елегантната писалка, която лежеше върху шкафчето, развъртя я и провери дали вътре няма нещо скрито. Беше празна. Завинти я и я върна върху шкафчето до книгата „Смел нов свят“.

Имаше ли място, каквото и да е, което не бе претърсила? Не се сещаше за нищо. Внезапно чу как вратата се отваря и Хамънд влиза в апартамента.

Катрин мушна листчето между страниците, набързо напъха книгата под матрака и опъна чаршафите, преди да се появи в дневната.

Робърт се изненада да я завари там.

— Още ли си тук?

— Тъкмо тръгвах. Исках да съм сигурна, че не изглеждам като „добре задоволена жена“, преди да се изправя пред Дойл.

Той се усмихна, поласкан. Прегърна я и се опита да я целуне, но тя се отдръпна.

— Отне ми страшно много време да се гримирам. Ще трябва да почакаш до довечера, ако държиш да размажеш червилото ми.

Усмивката на Хамънд стана още по-широка:

— Поне има какво да очаквам.

Катрин реши, че сега, когато той е спокоен и отпуснат, е най-подходящият момент да се опита да измъкне онова, от което се нуждаеше. Беше стар трик, но не виждаше причина да не проработи. Искаше да знае доколко важно е откритието й, свързано с книгата.

Тя се приближи към библиотеката и прокара пръсти по гръбчетата на книгите.

— Какво правиш, когато си сам?

— Рядко съм сам.

— О, разбирам, жените се редят на опашка пред вратата ти, така ли?

— Де да беше! Не, просто съм много зает.

— Все някога си почиваш. Какво правиш тогава, когато останеш сам в апартамента?

— Опитвам се да го избягвам. Тук съм много самотен. Е, поне през повечето време.

Золхайм започваше да губи търпение.

— Не ти ли остава време да погледаш телевизия, да почетеш? Имаш някакви книги.

Той се засмя:

— Не мога да понасям британската телевизия, освен може би филмите по Агата Кристи. Предпочитам музиката.

— Но сигурно и четеш понякога?

— Най-вече доклади. А и се опитвам да съм в крак с новото законодателство.

Тя реши да го понатисне:

— Ами книги? Какви книги ти харесват?

— Защо е толкова важно?

— Не знам. Казват, че можеш да прецениш един човек по книгите, които чете.

Робърт застана до нея пред библиотеката.

— Нямам много време, освен когато съм в отпуск. Тогава се опитвам да намеря нещо, което да развива ума. Не мога да чета боклуци. Това какво ти говори за мен?

— Не много повече от онова, което вече знам.

Катрин се отчая. Нямаше представа как да измъкне от него още информация, без да се издаде. Затова се отказа, докато не обмисли нова стратегия.

Хамънд погледна към стенния часовник. Беше десет и двадесет.

— Господи, времето наистина лети, когато ти е приятно.

Той започна да оглежда стаята.

— Какво търсиш?

Отговори, без да вдига поглед:

— Писалката си. Сигурен съм, че беше у мен вчера сутринта, но…

— Върху нощното ти шкафче е. Видях я, докато се обличах.

— Благодаря.

Той влезе в спалнята и веднага забеляза, че леглото е оправено. Беше доволен, че е намерила време да разтреби, но едновременно с това се разтревожи.

Взе писалката си и се върна в дневната.

— Благодаря, че си оправила леглото, но чистачките щяха да се погрижат.

— Аз ти помогнах да го разтуриш, така че това бе най-малкото, което можех да сторя. Е, май ще е по-добре да вървя и да разбера какво е намислил Дойл. Ще се видим довечера. — Тя се приближи до Хамънд и го целуна по бузата. — При теб или при мен?

— При мен. Ще взема бутилка хубаво питие.

— Не е нужно да ме напиваш, но помага. Довиждане.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба й, Робърт се втурна обратно в спалнята и опипа под матрака. За негово огромно облекчение, книгата беше там, където я бе оставил. За момент се бе усъмнил в сексуалния ентусиазъм на Золхайм и егото му вече се бе подготвило да понесе удара. Сега отново се успокои и разлисти страниците до листчето си. Беше на двадесет страници от мястото, където го бе оставил.

Седна на леглото и яростно удари по кувертюрата с юмрук.

Беше допуснал огромна грешка.

 

 

Том Адамс четеше доклада на Сам за белезите, които пушката за зашеметяване бе оставила върху врата на прасето. Това със сигурност даваше нова насока на разследването и с малко повече късмет, можеха да стигнат до още няколко имена.

Не че не разполагаше с предостатъчно. След като бе открито тялото на Стречъм, разследването стана два пъти по-сложно. Освен това вестниците ги нападаха, надигаха вой за някакво разрешение и правеха смътни намеци за некомпетентност. Главният инспектор бе включил в разследването и последните остатъци от вече доста понамалелия бюджет, но дори това можеше да се окаже недостатъчно. След още три дни премиите щяха да свършат и хората щяха да работят само срещу обещания за почивка по-късно — но никой не бе в състояние да каже кога точно щяха да я получат.

Засега просто проверяваха различните възможности и отхвърляха колкото могат повече работа, за да убедят пресата, че поне на хартия полицията прави всичко по силите си. Имаше решение да разпитат и да вземат показания от всички, които са били в базата в нощта на убийството и предния ден, и да въведат показанията им в компютъра с надеждата, че някои от тях ще се пресекат и евентуално ще се появи заподозрян. Стреляха до известна степен напосоки, но това бе всичко, с което разполагаха.

Помоли Дойл да му даде списък с военновъздушните бази на територията на САЩ, в близост до които са били открити труповете на останалите жени. Искаха да сравнят целия персонал на тези бази с военните в Лиймингъл и се надяваха да се появи някое общо име. Дойл го увери, че ФБР вече е правило това и е стигнало до задънена улица, но Адамс искаше да се заеме лично и Ед се съгласи. Повсеместните разпити по домовете на хората също бяха подновени, този път със съвсем различни въпроси. Те също трябваше да бъдат сравнени и да се види какво ще излезе. Това беше монотонната и, честно казано, ужасно скучната страна в работата на детективите, която никога не се показваше на телевизионния екран.

Докато Том разглеждаше дъската с дежурствата и се опитваше да разбере кога ще бъде следващият му почивен ден, вратата на главната стая се отвори с трясък. Всички в залата вдигнаха поглед. Групов началник Пол Райд остана за малко в рамката на вратата, изгледа присъстващите един по един, като се опитваше да прецени до каква степен представляват потенциална заплаха за него, след това уверено прекоси стаята и закрачи към бившия кабинет на Фармър. След него вървеше спретната, добре облечена жена малко над трийсетте.

Адамс познаваше Райд отдавна и както всички останали от полицията в окръг Кеймбридж, смяташе, че е истински задник. По всеобщо мнение повишението му се дължеше по-скоро на масонската ложа, към която принадлежеше, отколкото на способностите му като полицай.

Том не познаваше жената, но се досети, че вероятно е детектив инспектор Сара Холмс, която бе пристигнала в Кеймбридж малко след Райд. Очевидно работеха заедно от години, освен това злите езици говореха, че тя му е и любовница. Райд обаче беше много предпазлив и нямаше никакви доказателства за връзката им, само множество слухове и скрити нападки.

Бюрото на Фармър вече бе разчистено, а табелката с името й — свалена от вратата. Сякаш групов началник Хариет Фармър бе престанала да съществува само за една нощ.

Преждевременното й пенсиониране беше шокирало всички. Том смяташе, че й е близък, но тя не му бе споменала и думичка. Началникът на окръжната полиция трябваше да ги осведоми, но той дори не бе проявил вежливостта да им го съобщи лично, а им бе изпратил кратка бележка: „Групов началник Хариет Фармър е преждевременно пенсионирана от работа в полицията. От понеделник нейния пост ще заеме групов началник Райд“.

Адамс опита да й се обади по телефона, но се включваше само секретарят. Остави й съобщения, но тя не му позвъни в отговор. Отиде до дома й, но и това не даде резултат. Или не си беше вкъщи, или не отваряше вратата. Какво ставаше, по дяволите? В отчаянието си той толкова силно притисна молива към листа, върху който драскаше, че графитът се счупи.

Звукът привлече вниманието на сержант Чоки Уайт, който го погледна и попита:

— Знаете ли какво става, сър?

Детективът поклати глава:

— Нямам никаква представа.

Райд го повика от кабинета си:

— Том, може ли да поговоря с теб, ако обичаш?

Докато Адамс отиваше към кабинета на новия си началник, Уайт му метна кос поглед. Знаеше за какво ще стане въпрос. Райд искаше собствен помощник и той нямаше да бъде Том Адамс.

— Том, искам да те запозная с детектив инспектор Сара Холмс — каза Райд. — Тя се присъединява към екипа от днес.

Двамата инспектори се ръкуваха. Адамс си каза, че лицето й издава сурова жена, която му напомняше на змия, готова да те ухапе. Двамата с Райд напълно си подхождаха.

Шефът му направи знак да седне. Подходът му не беше особено изкусен.

— Том, както знаеш, от днес аз поемам разследването на убийството на Уест и като всяка нова метла, боя се, че ще трябва да поразчистя малко.

— Значи ме отстранявате? — попита Адамс.

— Точно така. Нищо лично, но искам да се обградя със свои собствени хора, а ти беше твърде близък с Фармър. Не става въпрос за личните ти качества и способности, просто така се стекоха нещата.

— И какво ще стане сега?

— Уредих преместването ти в южния участък. Ще поемеш работата на стария Сид Райд. Той е на служба повече от тридесет години и е решил да основе собствена охранителна фирма, господ да ни е на помощ. Смятам, че ще се справиш добре. Районът там е труден, тъкмо за човек с твоите способности.

Том си припомни думите на своя инструктор, когато започваше стажа си: „Ако успееш да се справиш в южния участък, значи можеш да се справиш с всичко. Там изпращат всички боклуци и отрепки от полицията: хора, които са разстроили системата, ядосали са шефа си или просто са арестували не когото трябва и не където трябва. Ако светът имаше задник, сигурно щеше да е на това място“.

Познаваше и Сид Райд. Сид напускаше тъкмо преди най-сетне да го изгонят. Вършеше всичко толкова погрешно, че дори снимките на стената му висяха накриво, но точно такъв беше и целият участък. Том знаеше, че трябва да се възползва от това по най-добрия начин и да се измъкне при първа възможност. Пол Райд никога не бе харесвал Фармър и всички, свързани с нея, затова той, Адамс, със сигурност се намираше на първо място в списъка на хората, от които искаше да се отърве.

Райд продължи:

— Така че, ако въведеш инспектор Холмс в хода на разследването — което едва ли ще отнеме много време, като се има предвид колко успя да напредне групов началник Фармър — не бихме искали да те задържаме повече.

Той го погледна с очакване. Том схвана намека и без да каже дума, се върна в общата зала. Не си спомняше друг път през живота си да е бил толкова вбесен, но не искаше да го показва. Можеше да лиши Пол Райд поне от това дребно удоволствие.

Тежко се отпусна на стола си и направи на сержант Уайт знак с обърнат надолу палец.

— В южния ли, сър?

Адамс кимна.

— Няма да сте единственият, сър.

Докато говореше, Райд отново извика:

— Сержант Уайт, имате ли свободна минутка?

Сега беше ред на Том да се обади:

— Ще се видим другата седмица.

Чоки кимна и се отправи към кабинета на шефа си като френски аристократ на път за гилотината.

 

 

Сам беше в градината, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да се обади. Но можеше да се окаже нещо важно, а не просто Джийн, която й напомня за някое съдебно дело или за лекция, която трябва да посети. С въздишка влезе вътре, изрита ботушите си и хвърли градинарските си ръкавици върху масата в кухнята.

— Доктор Райън.

Винаги се обаждаше по този официален начин, в случай че я търсеха по работа. Но не и този път. Беше Уин и плачеше:

— Сам, ела бързо, ела бързо!

Тревогата я стисна за гърлото и тя попита:

— Какво има? Какво се е случило? Нещо с Рики ли?

Отговорът беше кратък и почти истеричен:

— Мама! Тя умира, Сам, тя умира!

Тя се опита да запази спокойствие.

— Къде си, Уин?

— В болницата „Парк“, в „Парк“. Ела веднага, моля те! Преди да е станало твърде късно.

— Къде в „Парк“?

— „Нещастни случаи“.

— Стой там. Идвам веднага.

Затвори телефона, навлече обувките си и грабна ключовете за колата — като по чудо ги намери веднага. Зачуди се дали да не звънне в болницата и да попита какво става, но се въздържа. Трябваше да стигне там бързо, а не да ги чака да я свържат със съответния лекар. Изтича навън до колата.

Движението и светофарите не я забавиха и тя стигна в болницата доста бързо. Паркира на едно от лекарските места и се втурна в отделението за нещастни случаи. Никъде не видя Уин, затова попита на рецепцията и оттам я упътиха към стаята на майка й.

В мига, в който отвори вратата, чу риданията на сестра си и разбра, че вече е твърде късно. Сам се приближи до паравана и дръпна завесата. Уин се бе навела над тялото на майка им и плачеше горчиво, а медицинската сестра се опитваше да я успокои.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, когато Сам влезе.

— Закъсня. Тя си отиде, отиде си!

Сам потърси с поглед потвърждение от сестрата и тя кимна. Погледна към майка си: лицето й бе толкова спокойно, колкото не го бе виждала от години, и сякаш наистина бе намерила покой.

Взе ръката на Уин и я стисна здраво, а с другата ръка погали оредялата бяла коса на майка си. За свое най-искрено удивление и тревога, Сам откри, че не е способна и дори няма желание да се разплаче.

Девета глава

Уин отново ридаеше. Сам беше прегърнала сестра си през раменете, докато ковчегът с тялото на майка им бавно изчезна зад избелелите жълти плюшени завеси и последните думи от словото на свещеника отзвучаха. Веднага след това ги изведоха от параклиса през задната врата и те изведнъж се озоваха под ярката светлина и сред хладния, свеж въздух.

Като че ли бяха на лента на конвейер. Когато Сам пристигна за погребението на майка си, предишното тъкмо свършваше, а сега, когато напуснаха параклиса, отвън чакаха хората за следващото.

Погребението беше скромно и на него присъстваха само няколко души. Повечето от приятелите на майка им и най-близките роднини бяха починали на преклонна възраст като самата нея или все още живееха в Ирландия. Уин пусна съобщение в „Хералд“, „Поуст“ и „Телеграф“, които излизаха в Белфаст, в резултат на което получиха много съболезнователни писма и телеграми. Двете сестри бяха трогнати, защото някои от тях бяха от хора, които не бяха виждали от години, но които ги помнеха и бяха намерили време да им пишат и да изразят съчувствието си.

Решиха да не казват на Рики. Той обичаше баба си и щеше да му е мъчно, че не е присъствал на погребението, но разходите и разстройването на пътешествието му, ако го бяха извикали, щяха да обезсмислят цялото начинание. Щеше да се сбогува с нея, когато се върне.

Уин и Сам решиха да отнесат праха на майка си в Белфаст, за да бъде погребана редом с баща им. Тя винаги бе искала това и беше правилно двамата съпрузи заедно да почиват в мир в родината си. Заради Рики щяха да изчакат до завръщането му, преди да извършат това тъжно поклонение.

Уин избърса очите си и започна да чете картичките по венците и букетите, изпратени за майка им. Сам наблюдаваше черния дим, който се извиваше от комина на крематориума, и се постара да не мисли за това.

Зарадва се, когато гласът на Том Адамс я изтръгна от мислите й:

— Моите съболезнования, Сам.

Той я прегърна и силно я притисна до себе си. Независимо от случилото се помежду им, това изглеждаше напълно нормално и Сам се радваше, че той е тук. Но се зачуди как бе успял да се измъкне от работа, за да дойде.

В цяла Източна Англия гъмжеше от полиция, защото разследването се бе разширило и вече обхващаше целия район. Макар историята да беше отстъпила на заден план в националните вестници, местните продължаваха да я следят на първите си страници и Сам знаеше, че полицията се намира под огромен натиск да извърши навременен арест. И все пак, независимо от всичките си усилия, не се бяха приближили до решението на загадката повече, отколкото в нощта на убийството на Мери Уест. Том сигурно работеше денонощно по случая.

Той сякаш прочете мислите й и я пусна. Взе ръката й и каза:

— Трябва да вървя. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— В залата на следствието?

Том сметна, че нито времето, нито мястото са подходящи, за да й съобщи, че са го свалили от случая, затова каза:

— Потърси ме у дома. Номерът е същият.

Сам кимна. Той я целуна по бузата и се отправи към колата си.

Когато Том се отдалечи, Уин се присъедини към нея.

— Според мен ти допусна голяма грешка с него.

Докато наблюдаваше как колата му се отдалечава, Сам почувства болката от един изгубен живот, любов и нови възможности.

 

 

Когато се прибра у дома след погребението, Сам с раздразнение видя, че Катрин Золхайм я очаква, а големият й „Джип Чероки“ е паркиран точно на мястото, където обикновено оставяше колата си — пред входната врата. Въздъхна. Надяваше се да остане сама за няколко часа и да поразмисли, да си припомни и да разбере защо не бе проляла нито една сълза след смъртта на майка си. Непрекъснато се самообвиняваше и този постоянен анализ правеше смъртта на майка й още по-трудно поносима.

Сам слезе от колата си и Золхайм се приближи до нея.

— Изглеждате много елегантна — каза тя, като огледа класическата черна рокля на Сам с къси ръкави. — Някакъв специален повод ли?

— Погребението на майка ми. Струва ми се, че е доста специален.

Катрин се изчерви от смущение. Понечи да се качи на колата си и да се върне в базата, но доктор Райън бе единственият човек, на когото имаше пълно доверие, и беше важно да разговарят дори и в този труден за нея момент.

— Съжалявам, не знаех. Не исках да ви обидя.

Сам изгледа Золхайм с безизразно лице, без дори и намек за това, че извинението е било прието, и се отправи към входната врата.

Катрин я последва и настоя:

— Знам, че моментът никак не е подходящ, но трябва непременно да поговоря с някого и, честно казано, вие сте единственият човек, за когото се сещам.

— Сигурно не е без значение, че Дойл не е с вас?

Золхайм кимна.

Сам неохотно отвори вратата. Все още не беше склонна да й прости, но вече бе достатъчно заинтригувана и искаше да чуе какво иска да й съобщи. Покани я вътре и каза:

— Надявам се да не трае дълго.

— Няма.

Сам се качи горе да се преоблече, а гостенката се настани в дневната. Беше точно такава, каквато можеше да се очаква от стара английска селска къща: стара, ниска, с дъбови греди, голяма открита тухлена камина, малки прозорци и врати. Единственото нещо, което изглеждаше необичайно, беше безпорядъкът. Навсякъде по пода се въргаляха книги и вестници, а върху всяка масичка или ръчка на кресло имаше недопита чаша чай или кафе. Золхайм си помисли, че Сам може и да е педантична в моргата, но домакинството й определено имаше нужда от ред.

Голям сив котарак изникна изневиделица, скочи на скута й и започна да се намества удобно. Тъкмо се канеше да го отблъсне в напразен опит да предпази тъмния си делови костюм от ноктите и козината му, когато се появи домакинята.

— Казва се Шоу. Кръстен е на писателя — Джордж Бърнард Шоу.

Катрин кимна и се насили да го погали, но Сам забеляза, че го прави неохотно, затова прегърна Шоу и го вдигна от скута на Золхайм.

— Чудесен котарак е, но козината му се скубе. Ще повреди костюма ви, ако не внимавате. Ще го изведа навън.

Мина през кухнята и пусна Шоу в градината зад къщата. Когато се върна, завари гостенката си права, яростно триеща полата и сакото си от космите, но без никакъв резултат.

Сам й подаде четка за дрехи.

— Всеки допир оставя следи. Опитайте с това. Обикновено върши работа.

Золхайм изчетка костюма си и отново седна. Сам си наля бренди. Въпросително вдигна чашата си, но агентката поклати глава. Тя отпи голяма, живителна глътка и потъна в канапето срещу гостенката си. Вдигна колене и подпря брадичката си.

— Дано новините да са добри — каза.

Катрин бръкна в чантата си, извади оттам малко листче хартия, което разгъна, и й го подаде.

— Питах се дали сте виждали нещо подобно преди.

Сам взе бележката и я прочете. Първата част беше на латински: Si monumentum requiris, circumspice. Знаеше какво означава това: „Потърсиш ли неговия паметник, огледай се около себе си“. Продължи да чете: „Аз изконсумирах цивилизацията. Тя ме отрови. Бях омърсен. После изконсумирах и собствената си злина“. Бележката беше подписана: Джон Савидж.

— Джон Савидж е герой от книгата на Хъксли „Смел нов свят“ и според мен и двата цитата са оттам, макар оригиналът на първия да се намира над северната врата на катедралата „Свети Павел“.

Золхайм кимна.

— Но защо ми ги показвате?

— Различни откъси от същата книга открихме на местата и на останалите убийства и всички бяха подписани с „Джон Савидж“. Всички, освен при последния случай.

— Това ли е тайната на Дойл?

Катрин отново кимна.

— Знаете ли, според мен и тук е имало бележка, но е била скъсана, преди да бъде намерена от полицията.

Още парченца от пъзела се подреждаха по местата си.

— Имате предвид парчето хартия, което открих на пирона ли? — бавно попита Сам.

— Да. Както сама посочихте, от кървавите следи разбираме, че там е имало нещо по време на убийството на Уест, но е изчезнало, преди да се появите вие и полицията.

— Какво искате да кажете?

— Ами, понеже убиецът не би го свалил, това ме навежда на следващото заключение: бележката е била свалена от човек, който се е опитал да прикрие престъпника.

— Но кой би го направил?

— Може да е само един от четирима души. Или двамата полицаи от охраната, които са открили тялото, но доколкото знаем, те не биха спечелили нищо, ако преместят каквото и да е, или…

— Хамънд или Къли — изстреля Сам право в целта.

— Точно така. След като е било открито тялото, се води точен списък на намерените доказателства. В бараката не е влизал никой друг, освен, доколкото ни е известно, Къли и Хамънд.

— А преди тялото да бъде „официално“ намерено?

— Ако двамата офицери от охраната казват истината — а аз не виждам причина да се съмняваме в техните показания — те са подгонили убиеца от бараката. След това единият от тях е бил в бараката през цялото време.

— Както сама споменахте, ако казват истината и ако онзи човек е бил убиецът — предупреди я Сам.

— А кой друг би могъл да бъде?

— Човекът, взел бележката.

— Ами чантата, която е носел? Онази, в която смятаме, че са били органите.

— Не сме сигурни в това. Може да е имало нещо друго.

— Единствените отпечатъци, открити в бараката, принадлежат на полковник Къли и на майор Хамънд.

— Ами убиецът?

— Нищо. Сигурно е внимавал много.

— Което вероятно е било доста трудно — замислено подхвана Сам — в оплисканата с кръв барака посред нощ.

— Именно.

— Очевидно имате теория. Искате ли да я споделите с мен?

— Хамънд. Според мен Хамънд е свалил бележката.

Сам слисано замълча, но бързо се окопити.

— Защо Хамънд, а не Къли?

— Защото смятам, че вероятно Къли е нашият убиец, а Хамънд го прикрива.

— А защо да не е обратното?

— Къли да прикрива Хамънд? Той не е такъв тип. Би продал и родната си майка за едно повишение.

„Много научно“, каза си Сам.

Золхайм продължи:

— Освен това психологическият профил на Къли е по-сходен. Параноичен, няма много приятели, а и се носи слух, че има доста нестандартни сексуални предпочитания.

Сам между другото се позачуди какви ли са те.

— Факт е и че в продължение на години е обикалял много военновъздушни бази в Щатите за инспекция подобно военен скитник — идеално положение да извърши убийство и след това да изчезне, преди властите да успеят да открият престъпника.

— Нещо като Хенри Лий Лукас с ордени?

Катрин се засмя кратко:

— Добре казано.

— Доколко сте сигурна в това?

— Доколкото е възможно в този момент. Изпратих няколко запитвания до Куонтико, за да разбера дали някои от инспекциите на Къли по базите не съвпадат с датите на част от убийствата, но проверката ще отнеме известно време.

— А междувременно?

— Просто ще държа копелето под око, докато съм готова да действам.

— Казвате „аз“. Дойл не влиза ли в плана ви?

— Аз със сигурност никога не съм влизала в неговия.

Независимо от всички доказателства, Сам все още не бе убедена.

— Колкото и да сте уверена, мисля, че грешите за Робърт. Той е полицай до мозъка на костите си и не би извършил подобно нещо. За Къли не знам. Явно не го харесват, нито пък го уважават особено, но пък съдя само от думите на Хамънд. Според мен той е невеж сексистки досадник и аз бих го обесила дори само по тази причина, но това не означава, че убива хората за удоволствие.

— Ще видим. Но засега е най-вероятният ми заподозрян и аз няма да се откажа.

Патоложката сви рамене.

— Освен това има още нещо, което вероятно трябва да знаете. Намерих книгата „Смел нов свят“ в стаята на Хамънд. Беше скрита под матрака.

Сам не попита какво изобщо е търсила в спалнята на майора, а просто каза:

— Да се приспива преди лягане?

Золхайм се усмихна саркастично.

— Кой още знаеше за бележките?

— Освен Дойл и мен, неколцина щатски шерифи и полицаи, чиито хора бяха открили телата. Със сигурност не и майор от военновъздушните сили на САЩ на служба в Англия.

Сам преосмисли всичко, което беше чула. Трябваше да признае, че доводите на агентката звучаха доста убедително.

Но тя още не беше приключила:

— Съществува ли някакво доказателство от областта на съдебната медицина, което би ни помогнало да свържем Къли с убийството?

— По-добре ще е да поискате тази информация от полицията. Аз не разполагам с такава.

— Но можете да се доберете до нея.

— Не.

— Направихте го за Дойл и за Хамънд.

— Онова, което им показах, се намираше донякъде под мое разпореждане. Нямам никаква власт в Британската служба по съдебна медицина.

— Ала имате приятели в различните отдели, които биха могли да ни помогнат.

— Не бих замесила други хора в неофициални интриги.

Не беше напълно честна. В действителност не се бе поколебала да поиска достъп до информация от Марша и от още редица специалисти преди, но то беше за нейна собствена употреба. Никога не би застрашила службата на други хора, като предостави тези данни на трето лице.

— Значи няма да ми помогнете? — попита Золхайм.

— Не мога. Съжалявам. Вижте, сигурна съм, че ако поговорите с Том Адамс, той ще ви окаже съдействие.

Катрин поклати глава:

— И да рискувам Дойл да узнае? Не, благодаря. Смятах, че можем да се разберем по този въпрос по женски.

— Казвам ви го като жена на жена: в тази игра има правила и ограничения и ако ги нарушите, съществува твърде голяма вероятност някой проклет, хитър адвокат да отхвърли доказателствата ви и да съсипе делото ви, защото не сте се съобразили с процедурата. Вие работите в американската система и това би трябвало да ви е известно по-добре, отколкото на редица други.

Вече й писна. Опитът на Золхайм да събуди у нея някаква псевдоженска съпричастност беше не само неумел, но и дразнещ. Все още дълбоко наранена от смъртта на майка си, Сам копнееше за истинско приятелство и обич. Безскрупулната амбиция, която демонстрира агентката, я извади от нерви повече, отколкото би успяла при нормални обстоятелства. Тя се изправи и даде на посетителката си да разбере ясно, че е време да си върви.

Золхайм схвана намека. На вратата тя се обърна и каза:

— Надявам се, че мога да разчитам на вас. Не бих искала информацията да се разпространи.

— Като жена на жена, нали?

Катрин разбра, че е подразнила доктор Райън и може да разчита само на дискретността й.

 

 

Том Адамс сведе поглед към празното си бюро и към кашона върху стола до него. Учуди се, че нещата му се побират в една кутия. Не съжаляваше за напускането си. В следствието цареше пълна бъркотия. Райд отстрани всички опитни полицаи и ги замени с послушни некадърници, които не бяха способни да открият дори снега през зимата. Пък и не беше останало бог знае какво за екипа на новия шеф. Предимно писарска работа и най-рутинни разследвания. Останалото вече бе свършено.

Винаги ставаше ясно, че едно следствие е стигнало до задънена улица, щом командващият офицер — в този случай Райд — внезапно разпореди всеки човек с криминално досие от последните десет години за престъпление, сходно с разследваното, да бъде проверен, разпитан и — ако е необходимо — задържан. Това обикновено не водеше до никакви положителни резултати в следствието, но така поне можеше да се каже, че полицията е проверила всички възможни следи, а и броят на проведените разпити изглеждаше страшно впечатляващ на хартия. В действителност, откакто Адамс беше в участъка, нито един успех или арест не бяха постигнати чрез този метод. Той струваше скъпо, но така не се налагаше шефът да се черви, пресата кротуваше и следователно всичко беше наред.

Том хвърли поглед към кабинета на Райд. Той седеше зад бюрото си и говореше по телефона, а инспектор Холмс се въртеше около него, изгаряща от нетърпение Адамс да си тръгне, за да заеме неговото място и да поеме нещата в свои ръце.

Чоки Уайт, който седеше срещу него през последната година и му беше приятел — доколкото е възможно сержант да бъде приятел с инспектор — вече си беше тръгнал. Уайт му позвъни, за да му каже, че в южния участък положението е ужасно, както винаги. На негово място бе назначен кисел на вид сержант от централното управление, който се казваше Уинтърботъм, не говореше, а ръмжеше, и очевидно не бе склонен да се държи приятелски с Том, особено когато шефът го наблюдава.

Адамс въздъхна мислено. Двамата с Уайт организираха общо прощално тържество в „Майпол“. Това беше най-приятната кръчма в Кеймбридж и предлагаше най-хубавото тъмно пиво — обикновено запоите на отдела започваха там. Всички се напиха и се разбъбриха на воля за минали случаи и за непопулярни висши началници. След като кръчмата затвори, отидоха в най-близкия ресторант и хапнаха къри. Много хора дойдоха. Райд, Холмс и, разбира се, Уинтърботъм не се появиха, но и никой не усети липсата им.

Фармър също не дойде и Том искрено съжаляваше за това. Все още не бе успял да поговори с нея. Тя явно искаше да се откъсне от всички и от всичко. Носеше се слух, че е болна от рак и — което беше още по-учудващо — че има приятел, с когото се кани да замине на пътешествие след края на лечението. Адамс винаги се бе ласкал от мисълта, че познава Фармър добре и че е по-близък с нея, отколкото всеки друг полицай, което предвид строгия й нрав си бе достойно за гордост. Но тя бе водила таен живот, за който нито той, нито — доколкото му бе известно — някой друг от полицията подозираше. Зачуди се доколко въобще познава хората.

Том прекара изминалата работна седмица с инспектор Холмс. Ако при първата им среща не я бе харесал, сега истински я ненавиждаше. Заедно бяха прегледали целия случай: показания и разпити, имена и хора. Каквото и да кажеше или да направеше той, тя винаги намираше пропуски и беше непоносимо досадна. Явно искаше да се издигне и нямаше никакви скрупули кого ще стъпче, за да го постигне. Беше сигурен, че ще успее с помощта на Райд. Ако наистина имаше връзка с него — макар това засега да бяха само слухове — според Адамс те напълно си подхождаха.

Освен това Холмс беше ненужно агресивна в подхода си и към колегите, и към заподозрените. Том знаеше по-добре от мнозина други пред какви трудности е изправена една жена на служба в полицията, вероятно по-големи дори от тези пред представител на малцинствата. Но и нямаше никакъв смисъл от нападателното й поведение. А и в случай че възникнат проблеми, сега повече от всякога имаше възможност да бъдат подавани оплаквания. Не, реши той, тя беше просто досадна простачка, която направо си търсеше белята. След Холмс южният участък щеше да му се стори истински рай.

Последното нещо, което направи, преди да освободи бюрото си, бе да се обади на Сам. Независимо от внезапния край на връзката им, тя беше от малцината хора, на които все още имаше доверие, и в момента изпитваше необходимост да я види. Не беше на работа, а на домашния й телефон, както винаги, се обади дяволската й машинка. Том й остави кратко съобщение за това къде е най-вероятно да го открие и някои от новите си телефонни номера.

Усети, че някой застана до него. Беше Лиз Фенуик.

— Съжалявам, Том — тихо каза тя, за да не чуе никой.

— Благодаря. Стават такива неща. Поне ти оставаш.

— Засега. Не виждам как бихме могли да се разберем с инспектор Холмс.

— Успя при Фармър.

— В сравнение с тази тя беше сладко котенце. Остава ли уговорката ни за почивните дни?

Адамс погледна към кабинета на Райд и видя, че Холмс ги наблюдава изпитателно.

— Внимавай — предупреди я. — Гледат ни.

— Добре. Може би и мен ще изпратят в южния участък. Казват, че там имали доста голям склад за изгубени вещи.

Той се усмихна:

— Дръж се прилично. Е, до петък вечер.

Лиз отвърна на усмивката му и се върна на бюрото си. Тя му напомни, че му остава поне едно хубаво нещо, което да очаква с нетърпение.

Том пъхна в кашона последните дреболии и се обърна към останалите от екипа:

— Ще се видим в южния участък, момчета.

Някои — старите приятели — махнаха с ръка и му пожелаха успех. Други — новите попълнения, хората на Райд — сякаш изобщо не го забелязаха и не вдигнаха глава, като че ли нищо особено не се случваше.

Щом той излезе, Холмс прекоси стаята и след като измери всички с хищен поглед, си присвои бюрото му и авторитета, който вървеше заедно с него.

 

 

Сам изчака няколко дни, преди да посети сестра си. Обаждаше се всяка сутрин и вечер, за да провери как се справя тя, и окаяната й самота беше повече от очевидна. Огромната й къща с три спални беше пуста и твърде голяма за един човек. Тревожеше се при мисълта, че Уин размишлява там сам-самичка. Макар никога да не бяха били особено близки, тя все пак й беше сестра и Сам се чувстваше отговорна за нея. Реши, че вече е време да я навести.

Изпиха по чаша чай в кухнята и Уин, както винаги, се отдаде на спомени за Ирландия и за прекрасните години, които бяха прекарали там с родителите си. Сам мълчеше и я слушаше и виждаше колко по-бодра и спокойна е тя само заради възможността да поговори с някого. Изчака, докато сестра й се набъбри, след това каза:

— Искам да се преместиш при мен.

Уин се слиса.

— Искаш да кажеш, в къщата извън града? Мислех, че ти харесва да си сама.

— Така е, но има голяма разлика между това да си сам и да си самотен.

— Ами ако искаш да си доведеш някой приятел през нощта?

— Ще се наложи да спиш в бараката — сви рамене Сам.

Сестра й се засмя:

— Ако не ме лъжат спомените за начина, по който се любиш, и оттам ще те чувам.

Тя усети, че се изчервява. Уин никога не бе повдигала този въпрос пред нея и за пръв път през живота си тя просто не знаеше какво да каже.

— Ако се преместя при теб, ще трябва да си купиш запушалка за уста.

Сам зарови лице в ръцете си и се засмя:

— Какво искаш да кажеш, Уин? Всъщност, както вървят нещата напоследък, едва ли около мен ще се навъртат някакви мъже, но ако се случи, обещавам да бъда дискретна. Е, какво мислиш?

Идеята допадна на Уин. През последните няколко седмици бе осъзнала до каква степен нуждата на майка й от постоянно внимание я бе бранила от собствената й самота. Но беше твърдо решена да не се превръща в тежест за Сам.

— Искам да ти плащам наем — твърдо заяви тя.

— Не е необходимо.

— Напротив — настоя Уин. — Не искам милост от никого, включително и от теб.

— Виж, нали знаеш, че съм малко немарлива и не умея да се грижа за домакинството…

— На мен ли го казваш!

— Е, не ми го натяквай. Мислех, че би могла да се заемеш с това вместо мен, а не да ми плащаш наем.

— Да ти бъда чистачка, така ли? — ядоса се Уин.

— Не да ми бъдеш чистачка. Работя по цял ден и нямам възможност да върша повечето от нещата вкъщи. Мога да наема някого, но не знам дали ще имам доверие на непознат. — Замълча, за да постави акцента върху следващите си думи. — Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя и който може да ме изтърпи. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че вероятно се нуждая от теб повече, отколкото ти — от мен.

Гневът на Уин се стопи. Но имаше още едно сериозно възражение:

— Но ти живееш твърде далеч в онази пустош.

— Ще ти купя кола.

— Ами когато се върне Рики?

— И той може да дойде, ако иска, но според мен вече ще бъде готов да се оправя сам.

— Ами ако не се получи?

— Тогава ще ти помогна да си намериш по-малка къща или апартамент, но дотогава бихме могли да опитаме.

Уин обмисли предложението.

— Добре, съгласна съм. Кога мога да се нанеса?

Сам сърдечно прегърна сестра си.

— Когато пожелаеш. Сигурна съм, че ще си живеем страхотно.

— Ще видим. Хайде най-напред да се опитаме да поживеем заедно, без да се изтрепем.

Сам се усмихна, с надеждата нещата да потръгнат.

 

 

Когато Сам се прибра у дома, на телефонния секретар я очакваше съобщение от Том, който я канеше да пийнат по нещо в „Краун“ в Снърсбург. Тя се досети, че сигурно иска да й разкаже какво се е служило. Можеше поне да му предложи приятелското си рамо, върху което да поплаче. Помисли дали да не се нагласи, ако реши да отиде? Или да не си дава много труд? Видя новата му приятелка и нямаше никаква надежда да се съревновава с младостта й. И все пак, защо да не опита! Късата зелена рокля й стоеше добре — а под нея нямаше да носи почти нищо. Имаше време да измие косата си и поне веднъж да се гримира както трябва. Хукна по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Намери Том, седнал на една от ъгловите маси в „Краун“. Изглеждаше неспокоен и непрекъснато оглеждаше помещението, като че ли търсеше някого. Дори бе паркирал колата си в другия край на селото и беше дошъл пеш. Тя взе две питиета от бара и се присъедини към него.

— Благодаря.

— Неприятности ли надушваш?

— Никога не се знае.

Тя очакваше да й обясни, но вместо това той рязко смени темата:

— Изглеждаш страхотно, но и бездруго винаги е било така.

Тя вдигна чашата си към него:

— Не е зле за стара мома.

Той знаеше много добре какво има предвид тя, но не се хвана на въдицата й.

— Не е зле и за млада.

— Е, на какво дължа тази чест? От неспокойното ти поведение заключавам, че правиш нещо, което не е редно.

Том й се усмихна:

— Ти ми оказа лошо влияние.

— Е, какво има?

Той се наведе над масата и й подаде голяма синя папка.

— Това е цялата информация по случая с Мери Уест и Стречъм до този момент. Изхвърлил съм всичко ненужно.

Сам беше смаяна.

— Но защо ми я даваш?

Той отпи голяма глътка от питието си и каза:

— Напуснах участъка. Щях да ти кажа на погребението на майка ти, но моментът не ми се стори подходящ.

— Аз вече знаех.

— Как разбра?

— По разваления телефон.

Нищо не оставаше тайна в полицията.

— Нова метла — нова чистка. Гледат на мен като на човек на Фармър и ме изхвърлиха.

— Но това е нелепо! Ами познанията ти по случая?

— Показах всичко на новата инспекторка.

Сам поклати глава с отвращение. Тежката папка в ръката й напомни, че той все още не е отговорил на въпроса й.

— Виж, съжалявам за случилото се и не бих искала да изглежда като липса на съчувствие, но защо ми даваш тази информация?

Том се облегна назад, отново отпи голяма глътка от бирата си, като повъртя течността в устата си за момент и се наслади на вкуса й, преди да я глътне. Сам мразеше този негов навик.

— Помниш ли Джон Рочестър? — попита той.

— Предишният началник на полицията ли? Разбира се, че го помня. Беше свестен човек.

— Да, така е. В момента ръководи полицейския колеж „Кромуел Парк“. Може да ни бъде много полезен.

— На нас ли?

— На теб.

— Смятах, че в колежа просто обучават хора.

— Правят и някои други неща. Както и да е, той сформира нова група за разследване на серийни убийства.

Сам постави чашата си на масата и заслуша с изострено внимание.

— От известно време полицията смята, че стотици серийни престъпления — особено убийства — остават неразкрити всяка година. Знаеш, че ежегодно ни съобщават за изчезването на хиляди хора. Много от тях откриваме или поне имаме представа къде се намират и защо ги няма, но стотици други просто изчезват безследно. Нищичко. Като жените, които откриха на Кромуел Роуд. Нито една от тях не бе регистрирана като жертва на престъпление. Просто ги смятаха за изчезнали от дома, а в действителност бяха заровени до къщата на Фред Уест и на различни места в страната. Както и да е, целта на този отряд е да събере най-добрите умове на едно място — компютърни специалисти, съдебни лекари, адвокати, психолози, детективи — и да ги обучи като група, подготвена специално да открива серийни убийци.

— Значи има и разкрити престъпления, за които не е било съобщавано. Не знаех.

Том кимна:

— Нещо такова. Проектът се финансира от Министерството на вътрешните работи и отрядът ще бъде на разположение на всяка организация, която се нуждае от него.

— Звучи ми като началото на британско ФБР.

— Така е, но засега без много шум. Всичко това е твърде обвързано политически.

— Тогава защо не сте ги използвали за това разследване?

— Канехме се да го направим, преди Фармър да напусне. Споменах за това на Райд, но самонадеяното копеле не искаше и да чуе. Надява се да си присвои заслугата за всеки арест и да се приближи към поста началник на полицията.

— Значи искаш да отида в Хемпшър с тази папка и да видя дали Рочестър няма да се заинтересува, така ли?

Той отново кимна.

— А какво да правя, ако Джон реши да се обади на Райд, като ме види с цяла папка секретни документи, които нямам право да притежавам?

— Няма да го направи.

— Установих, че е лесно човек да дава уверения, когато сам не поема рискове.

— Той ненавижда Райд. Направи всичко възможно да го изгони от полицията, когато стоеше начело.

Сам вдигна вежди насреща му и Том раздразнено се обърна на другата страна. Но малко се поободри, когато тя взе папката и я мушна в куфарчето си.

— Значи ще го направиш?

— Ще си помисля. Ще прочета сведенията тази вечер и ако преценя, че си струва риска, може и да се обадя на Рочестър. Нищо не ти обещавам.

Том се усмихна широко:

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Казах „може би“. — Тя шумно стовари празната си чаша на масата. — Ама че противно място.

Той схвана намека й и се отправи към бара, като я остави да размишлява върху онова, за което я бе помолил.

 

 

Час по-късно Сам отново бе в болницата на път за кабинета си. Щом се приближи към вратата, Джийн се хвърли насреща й.

— Доктор Райън, слава богу, че ви хванах! — напрегнато й прошепна тя. Задъхваше се от напрежение и загриженост. — В кабинета ви са някакъв групов началник Райд и инспектор Холмс. Опитах се да ги отпратя, но казаха, че е спешно.

Все някога трябваше да се срещне с тях. Така че защо не сега? Поне се намираше на собствена територия.

— Добре, Джийн.

Преди да влезе, тя спря, извади синята папка, която Адамс й беше дал, от куфарчето си и я подаде на секретарката си.

— Искам да пазиш това, Джийн, разбираш ли? Заключи го в някое от чекмеджетата си. Не искам никой да го вижда.

Помощничката й взе папката.

— Какво сте намислили този път?

— Не разбирам за какво говориш, Джийн — с престорено възмущение каза Сам и влезе в кабинета си.

Райд и Холмс се изправиха при влизането й. Патоложката реши, че нападението е най-добрата защита, затова още преди някой от двамата да успее да се обади, заяви:

— Секретарката ми вече ви е казала, че съм заета. Обикновено не приемам никого без предварително уговорена среща, но след като вече сте тук, ще направя изключение. Бъдете кратки.

Райд беше приготвил речта си предварително, но поведението й напълно го обърка. Посъвзе се и каза:

— Аз съм групов началник Райд, а това е инспектор Холмс.

Холмс кимна неопределено. Държеше бележник и записваше всяка дума на Райд.

— Наскоро поехме разследването на убийствата на Мери Уест и Стречъм — продължи той — и решихме, че ще е най-добре да дойдем и да ви се представим.

Сам продължи да се държи остро.

— Всичко това ми е известно. Приключихте ли? Както вече казах, заета съм.

Райд обаче бе дошъл с определена цел и бе решен да каже каквото е намислил, преди да си тръгне.

— Доктор Райън, научих, че имате навика да пренасяте патологичните си изследвания извън болницата и да навлизате в моята територия.

Не му отвърна нищо, но усети как гневът й нараства.

— Научих, че понякога помощта ви се оказва ценна.

„Понякога значи!“, помисли си тя.

— Тук съм, за да ви предупредя официално, че не желая повече да се месите в това или което и да е мое разследване освен в качеството си на съдебен патолог. Всяка допълнителна информация, на която може да попаднете по време на работата си, трябва да предавате на мен или на инспектор Холмс. Надявам се, че се изразявам ясно, доктор Райън!

— Напълно. Това ли е всичко?

— Засега.

— Добре, тогава бихте ли си тръгнали? Трябва да се приготвя за важна аутопсия.

Холмс продължи да пише неистово още няколко секунди. След това се изправи и последва Райд към вратата.

— Моля, затворете вратата на излизане.

След като си тръгнаха, Сам се облегна на стола си и въздъхна с облекчение.

Джийн влезе.

— Добре ли сте? Не ми изглеждаха особено доволни.

— Радвам се.

— Мисля, че трябва да внимавате с тях. Той ми се струва истински гадняр.

Откъм вратата долетя глас:

— Наистина е такъв, Джийн. Голям гадняр.

В стаята влезе Тревър Стюърт и се настани на обичайното си място срещу Сам.

— Значи вече се запозна с новия екип — Крачун и Малчо.

— На мен ми приличат повече на Джекил и Хайд.

Той се засмя:

— Да. Първо дойдоха при мен.

— Защо?

— Искаха аз да поема случая.

— Какво?!

— Трябвал им по-зрял поглед върху патологичните доказателства.

— А ти какво им каза?

— Че вече са получили възможно най-професионалната оценка и че предложението им не ме интересува.

— Копелета! Е, добре, ще подам оплакване и срещу двамата!

— За какво? Те са в правото си.

— След цялата допълнителна информация, която получиха от мен…

— Сам, много добре знаеш, че нито ти, нито аз имаме каквото и да е право да се намесваме в полицейските разследвания извън професионалната си ангажираност към случая. Досега извади късмет. Остави нещата такива, зарежи ги. После, като се издънят, могат да завлекат надолу всички ни.

Тя не знаеше кое я дразни повече: това, че Райд бе поставил под съмнение професионализма й, или подлият начин, по който се бе опитал да й отнеме случая.

— Надут задник! — изръмжа.

— Зарежи го. Просто прави каквото трябва и забрави за това.

Но Сам нямаше никакво намерение да се откаже от случая. Ако преди малко все още се колебаеше дали да се срещне с Рочестър, Райд предопредели твърдото й решение.

 

 

Сам спря за малко на портала на „Кромуел Парк“, докато пазачът проверяваше пропуска й и установяваше с кого е дошла да се срещне. „Кромуел Парк“ беше колежът, където се обучаваха полицаите, изявили желание да заемат по-високопоставено място в системата. Но той по нищо не приличаше на останалите полицейски колежи, които Сам бе посещавала. Тук нямаше варосани стени и чисти парадни плацове. Красивата сграда от осемнадесети век бе заобиколена от девствен парк. До нея се стигаше по дълга алея, която минаваше по стар мост над потока, а след това плавно се издигаше към главната постройка.

Пазачът приключи с проверката, върна й пропуска и вдигна бариерата. Сам паркира в покрития с чакъл преден двор на сградата, прилежно заключи колата си и се изкачи по каменните стълби към входа. Там се обади на рецепцията и й дадоха пропуск за посетител. Друг пазач я придружи по дълъг коридор, а после нагоре по извитото стълбище до кабинета на командира.

Сам познаваше Джон Рочестър от времето, когато беше началник на полицията в Норич. Беше роден лидер и офицер от кариерата, решен името му да се запомни, след като се оттегли от служба. Преди да се прехвърли в Норич, бе служил в Лондон и бе ръководил или работил в почти всички отдели, натрупвайки огромен опит преди преместването си. Освен това бе отличен с множество похвали и награди, някои от които за храброст.

Секретарката му — Каръл Уинг, я посрещна на вратата.

— Доктор Райън? — Двете жени се ръкуваха. — Господин Рочестър ви очаква. Заповядайте.

— Благодаря.

Каръл я преведе през стаята, където работеха тя и помощникът на Рочестър, и я въведе във вътрешния кабинет. Джон седеше зад бюрото си и говореше по телефона. Той се изправи и широко се усмихна. Махна на Сам да седне на един стол, даде знак на секретарката си да направи чай и тя излезе. Когато приключи разговора си, се приближи към посетителката с думите:

— Сам, радвам се да те видя отново.

Тя се изправи и двамата си размениха вежливи целувки.

— И аз се радвам да ви видя. Този кабинет е малко по-различен от офиса ви в Норич.

— Съвсем малко. Но е хубав.

Рочестър не си падаше много по празните приказки, освен това подозираше, че посещението на Сам не е просто приятелско.

— Е, какво мога да направя за теб? Още ли си пъхаш носа в чуждите работи?

Тя го познаваше не по-зле, отколкото той — нея, затова премина направо към въпроса:

— През последните няколко седмици в Кеймбридж бяха извършени две убийства…

— Предполагах, че става въпрос за това.

— И аз си помислих, че вашият нов отряд може да е от помощ.

— Навярно. Проблемът е, че трябва да бъдем поканени за участие в дадено разследване. Не може просто да цъфнем на вратата без покана.

— А ако аз ви поканя?

— Прекрасна идея, но трябва да бъде офицерът, който ръководи следствието.

— Доколкото съм наясно, там няма никакъв шанс.

— Знам, че невинаги си се разбирала добре с Фармър, но тя е добър полицай и ще постави разследването над всичко останало.

— Фармър напусна. Групов началник Райд зае поста й.

Рочестър беше изумен.

— Но до мен не е стигнало нищо!

— Повечето хора не знаеха, докато не се случи. Стана доста неочаквано.

Когато беше начело на полицията, тъкмо Рочестър беше човекът, който откри възможностите на Хариет Фармър и като детектив, и като бъдещ групов началник. Следеше кариерата й внимателно и подпомагаше изкачването й нагоре по стълбицата. И той, както мнозина други, се почувства засегнат, че тя не е сметнала за нужно да сподели плановете си и дори да потърси помощ, ако е съществувал някакъв проблем.

— Знае ли се защо?

— Рак.

— Господи, това е ужасно!

— Е, поне смятат, че са го открили достатъчно рано и болестта не застрашава живота й. Но лечението ще бъде много тежко.

— Ще й се обадя.

— На ваше място не бих го сторила. Смятам, че има нужда да остане насаме със себе си. Убедена съм, че ще се обади, когато се почувства готова.

Настана кратко мълчание, докато Рочестър осмисли думите й. След това той продължи:

— Е, така и така си тук, бихме могли да поговорим неофициално за случая. Какво можеш да ми кажеш?

— Това са всички важни сведения във връзка с разследването.

Тя извади от куфарчето си синята папка, която й бе дал Том, и му я подаде. Рискуваше много, но реши да го направи.

Джон бързо прелисти страниците.

— Не си се променила, Сам. Предполагам, че Адамс ти е дал папката.

Тя не можа да скрие смайването си от това, че той незабавно разпозна източника на информацията й.

— Не се учудвай толкова. Вярно, не бях научил за Хариет, но продължавам да поддържам връзка със старите колеги. Не може ли Адамс да убеди Райд да се обърне към нас за съдействие?

— Отстраниха го от случая.

Рочестър се изсмя мрачно:

— Значи вече размахахме сабите, така ли? Райд винаги е действал по този начин. Къде премести Том?

— В южния район.

— Горкият Том! Да се надяваме, че ще оцелее.

Сам вметна:

— Това е другото, за което исках да поговорим.

— Дали не бих взел Том Адамс тук ли?

— Да.

— Той е способен детектив, а и все още има едно-две свободни места, които трябва да попълним. Сигурна ли си, че ще иска да дойде?

— Абсолютно.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Не обещавам нищо. Ще се свържа с новия му шеф, но го познавам добре и смятам, че няма да има проблем.

— Благодаря.

Рочестър остави папката на бюрото си.

— Има още нещо — каза Сам.

Той се облегна на стола си в очакване. Тя порови в чантата си и извади отвътре листче хартия.

— Катрин Золхайм — един от агентите на ФБР, които пристигнаха да разследват случая — ми даде това.

Рочестър разгледа листчето.

— Това са редове от книгата на Олдъс Хъксли „Смел нов свят“. Откривали са цитати от нея на местата на всички убийства, освен на това на Уест. Подозираме, че бележката е била там, но е била махната, преди да пристигнем.

— Но защо дойде при теб? Защо не е отишла в полицията?

— Мисля, че се стреми да заслужи похвала. Иска лично да залови престъпника.

— Добре. И кой, смяташ, е свалил бележката?

— Ами според Золхайм, е началникът на охраната на базата — майор Хамънд, който прикривал шефа си, командира на базата, полковник Къли.

— А според теб?

— Мисля, че греши. Хамънд е полицай до мозъка на костите си. Не мога да си представя, че би се забъркал в подобно нещо, а и какъв мотив би могъл да има?

— Той е повече полицай или повече войник?

Сам не разбра какво точно има предвид той.

— Моля?

— На кое е по-предан според теб — на правосъдието или на армията?

Не разполагаше с готов отговор на въпроса му. Искаше й се да каже „на правосъдието“, но осъзна, че в действителност не познава Робърт толкова добре.

Рочестър забеляза несигурността й и смени темата:

— Хайде, ела да те запозная с мозъчния тръст на тази операция. Никога не се знае, може и да научим нещичко. Ще те представя на някои хора от екипа.

Поведе я през фоайето, после излязоха в парка през страничната врата и се отправиха към няколко модерни сгради близо до езерото. Минаха през поредица летящи врати и слязоха по дълго стълбище.

— Колко души има в отряда? — попита Сам.

— Засега двадесетина, но все още набираме хора. Доста ни е трудно. Искам само най-талантливите, а шефовете им, съвсем естествено, неохотно се разделят с най-добрите си служители.

— Нещо като група истински мъжкари?

Това описание на новия му проект жегна Рочестър и той кратко отсече:

— Нещо такова.

Най-сетне стигнаха до контролната зала. Тя представляваше голяма обща стая, пълна с обичайната апаратура, която човек свързва с полицейска централа: табла за инструкции, компютри, телевизори, с прилежащи странични офиси и неизменната малка кухничка. Повечето от бюрата все още не бяха заети и стаята изглеждаше някак пуста. Но там, където имаше хора, работата кипеше с пълна сила.

Джон поведе Сам към млад мъж, който работеше на компютърен терминал.

— Джеймс, искам да ти представя доктор Саманта Райън. Тя е съдебен патолог в Кеймбридж. Доктор Райън, това е детектив Джеймс Морган.

Младият детектив се изправи и срамежливо подаде ръка:

— Казвайте ми Джим.

Свенливостта бе необичайно качество за един полицай и на Сам й се стори доста очарователно.

Рочестър продължи:

— Доктор Райън се занимава с двойното убийство в Кеймбридж. Успя ли да изровиш нещо?

Тя го погледна учудено, а той й обясни:

— Когато ми съобщиха за посещението ти, реших, че едва ли идваш само да ме видиш. Както вече ти казах, предположих за какво може да става дума и накарах Джеймс да извърши малко подготвителна работа по случая, преди да дойдеш. Приятно е поне веднъж да съм с крачка пред теб.

Сам се усмихна.

— Джеймс работи на новата ни компютърна система, която се нарича ЦАТЕРУ — Централизиран аналитичен терминал за експертно разследване на убийства. Нещо като ПОН системата на ФБР, но е по-добра. Вече е свързана с европейската мрежа на Интерпол, така че можем да проследяваме серийните убийци, независимо къде в Европа са решили да се мотаят.

— Свързани ли сте и със системата на ФБР?

— Не, все още не. Трябва да преодолеем още няколко препятствия, преди да го направим, но и това ще стане.

— И какво прави тази система по-добра?

— По-аналитична е. В състояние е да извежда модели и да ги анализира — нещо като механичен психолог. Джеймс вкара вътре информацията, която успяхме да изровим по твоите убийства. Имаме ли нещо?

Морган поклати глава:

— Боя се, че не, сър. Не разполагаме с достатъчно сведения.

— Съжалявам — каза Рочестър, — но все още сме в началото. Твоята папка сигурно ще е от полза.

Очите на Сам блеснаха.

— Попитайте вашия компютър колко жени са били убити или са изчезнали в близост до американски военновъздушни бази на територията на Великобритания през последните, да речем, пет години.

Морган погледна към Рочестър, който кимна в знак на съгласие.

— Какво разстояние от базите да задам? — попита детективът.

Сам се замисли за миг.

— Една миля^[9]. Опитайте с една миля.

— Някакъв конкретен тип жени? Възраст, физика, цвят на косата?

— Няма такъв, но пробвайте с възрастта между шестнадесет и петдесет.

— Доста широк обхват, но ще опитам.

Джим започна да трака инструкции по клавиатурата на компютъра. Пръстите му се движеха бързо и всичко отне само броени секунди. Докато компютърът анализираше информацията, екранът стана черен и на него остана да мига единствено курсорът. Внезапно мониторът се активира и по него започна да тече информация. Имаше всичко на всичко осем имена, придружени от дата на раждане, време, място и дата на изчезването и името на полицая, ръководил разследването. Рочестър се наведе към екрана и се намръщи. Изглежда, нещо го тревожеше.

— Нещо необичайно ли? — попита Сам.

Все още загледан в екрана, той каза:

— Може би. Опитай с десет години — нареди на Морган.

Пръстите на Джим отново литнаха по клавиатурата и курсорът запримигва в очакване на отговора. Този път на екрана се появиха четири имена заедно с цялата необходима информация. Всички жени бяха обявени за изчезнали.

Рочестър издаде друга заповед:

— Провери мъжете в същия район.

Инструкциите отново бяха вкарани в компютъра и няколко минути по-късно получиха данните. Имаше само двама мъже.

— Разпечатай ми го, Джеймс, и поръчай всички досиета на изчезналите момичета. Да ги пратят по факса. Бил!

Един детектив в отдалечения край на стаята вдигна глава.

— Имаш ли свободни хора?

Мъжът огледа стаята, преди погледът му да се спре на двама детективи, които седяха на бюро близо до Сам и Рочестър.

— Дан, Хари, можете ли да се освободите за няколко часа?

От отчаяните им погледи ясно пролича, че няма да им е лесно.

— Добре, в такъв случай помогнете на командира, става ли?

Двамата неохотно кимнаха.

Рочестър не се трогна особено.

— Върху бюрото ми има една папка. Бих искал да я снимате — вероятно ще ми трябват около шест копия. След това си поговорете с Джеймс и се погрижете досиетата на „изчезналите“ от разпечатката да ни бъдат изпратени незабавно от съответните полицейски участъци.

— А ако попитат защо ни трябват?

— Позалъжете ги, докато успеем да проверим някои неща. Ако има проблеми, кажете им, че става въпрос за разследване на Министерството на вътрешните работи и ако искат да си имат работа с тях, ние нямаме нищо против. Това би трябвало да задържи любопитните настрана.

Той се приближи до Морган, който му подаде разпечатката, а колегата му бързо излезе от стаята, за да донесе папката.

Сам беше нетърпелива, както винаги.

— Ще ми обясните ли какво става?

— Може и да сме очаквали да открием едно или две изчезнали момичета в близост до някакво място, но не и цели дванадесет. Възможно е да става дума просто за съвпадение — едва ли всички са били убити — но независимо от това е странно.

— Искате да кажете, че нашият убиец може да действа от години, така ли?

— Няма да узнаем, докато не започнем да вкарваме още информация, но това трябва да се провери, и то бързо.

— И сега какво?

— Ако се окажа прав, ще поискаме одобрението на вътрешното министерство, за да разследваме случаите, и ще съберем екип.

— Трябва да разговаряте с двамата агенти на ФБР. Намират се в американската военновъздушна база Лиймингъл. Всичко е вътре в папката.

— Добре, а сега предлагам да се върнем в кабинета ми и заедно да прегледаме папката страница по страница. И да видим какво можем да направим, за да прехвърлим Том Адамс тук колкото е възможно по-скоро.

Сам кимна със задоволство.

— Хайде, трябва да ми обясниш доста неща — каза той, поведе я навън от сградата и обратно към кабинета си.

След като прегледаха сведенията, двамата се върнаха в контролната зала, където се състоя кратко съвещание. Часовете се нижеха, а дейността на екипа ставаше все по-трескава: провеждаха се телефонни разговори, изпращаха се и се получаваха факсове, детективите хвърчаха във всички посоки. Независимо от интереса си към онова, което се случваше пред очите й, Сам се чувстваше някак изолирана — като студент, наблюдаващ аутопсия зад стъклена преграда. Ако в цялото разследване имаше място за нея, явно все още не бе настъпил моментът.

Беше много късно, когато Рочестър обяви края на работния ден. Опита се да я предума да пренощува в колежа, но тъй като не си носеше други дрехи и тоалетните принадлежности, Сам предпочете дългото пътуване до дома.

Пристигна доста след полунощ. Беше умствено и физически изтощена и имаше сили само да се замъкне горе по стълбите, да се съблече, да изключи телефона и да се строполи в леглото. Заспа на секундата.

Силен шум я изтръгна от съня. Седна в леглото с разтуптяно сърце. Какво беше това? Някой чукаше по прозореца ли? Или беше сънувала? И тогава го чу отново. Някой блъскаше по входната врата.

Запали нощната лампа и погледна часовника си — четири и петнадесет сутринта. Беше много необичайно някой да я търси по това време, без да се обади предварително, и тя се притесни. Облече халата си, изтича надолу по стълбите, включи външната лампа, след това се върна в спалнята си и погледна през прозореца.

Първо видя автомобила — „Джип Чероки“, след това чу познатия провлачен южняшки говор:

— Доктор Райън! Доктор Райън!

Веднага щом разпозна гласа, Дойл и Золхайм изникнаха пред погледа й. Сам изтощено попита:

— Какво искате, по дяволите? Имате ли представа колко е часът? Защо не се обадихте предварително?

— Съжалявам, но телефонът ви непрекъснато даваше заето — обясни Дойл.

Сам си спомни, че го бе изключила.

— И какво е толкова спешно, та идвате тук в четири часа сутринта и вдигате хората от сън?

— Командир Рочестър иска незабавно да се явим в „Кромуел Парк“. Открили са нещо.

Десета глава

Пътуването до Хемпшър я изправи на нокти, защото Дойл шофираше като луд. На моменти Сам се чудеше дали не е забравил, че се намира в Англия и не се е върнал към дясното движение. За щастие, освен някоя кола за разнасяне на мляко и група работници от нощните смени, по пътя нямаше почти нищо, което да ги застраши.

Докато пристигнат в „Кромуел Парк“, вече се бе развиделило напълно. Свежестта на ранното утро, която се носеше от дърветата в парка, повдигна духа й и прогони летаргията, обхванала я по време на пътуването. Усети глад и осъзна, че не е слагала и хапка в устата си през последните двадесет и четири часа. Не знаеше каква е храната в колежа, но се надяваше поне да им предложат закуска.

Неспокойният пазач, който изглеждаше изморен и настръхнал от студ, ги пропусна бързо през портала. Сам упъти Дойл как да стигне до чакъления паркинг пред сградата. Тя слезе от колата и се протегна, докато не усети напрежение в кръста си, стараейки се да прогони схващането от дългото пътуване.

Един униформен полицай слезе по парадните стълби и ги поздрави:

— Не сте си губили времето. — Ръкува се със Сам. — Главен инспектор Тери Ламбърт. Аз съм помощникът на господин Рочестър.

— Доктор Райън, Саманта Райън.

— Радвам се най-сетне да се запознаем. Мисля, че не успяхме да се срещнем при последното ви посещение тук. Предизвикали сте доста голямо оживление.

Сам направи жест към придружителите си:

— Това са агентите Катрин Золхайм и Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико.

— Радвам се, че сте тук — поздрави ги Ламбърт. — Научих, че сте съгласни да ни помогнете в разследването.

Формулировката не допадна на Дойл.

— Тъкмо обратното, смятам, че вие се съгласихте да ми помогнете.

Тери не искаше да бъде въвлечен в спор и просто се усмихна. Ед изтълкува усмивката му като признак на слабост и остана доволен, че ще може лесно да „се справи“ с британската полиция.

— Последвайте ме, моля — каза Ламбърт, — господин Рочестър ви очаква.

Вместо да се насочат към стълбите, които водеха към кабинета на командира, както очакваше Сам, той заобиколи зданието и ги поведе към модерните сгради на брега на езерото, където беше контролната зала.

Рочестър се намираше в другия край на помещението и разговаряше с детектив, който въвеждаше данни в компютъра. Ламбърт ги поведе към него.

— Сър, доктор Райън и останалите.

Джон вдигна поглед и се усмихна на Сам:

— Сам, благодаря ти, че дойде толкова бързо.

Дойл се ядоса, че са го определили просто като един от „останалите“, придружаващи патоложката, и се представи:

— Агент Едуард Дойл от Куонтико. Бих искал да ви благодаря, че се съгласихте да ни помогнете в това разследване.

Смисълът на думите му не убягна на Рочестър.

— Бихме направили всичко, за да помогнем на американските си колеги. Още вчера изпратих подобно съобщение на господин Барток.

Дойл застина. Барток беше шефът на отдела на ФБР в Куонтико, безмилостен тип, стремящ се към политическа кариера и тъпчещ всеки, който по някакъв начин застрашаваше безупречната форма на неговото управление. От всички хора, с които си бе имал работа Ед, Барток беше човекът, от когото най-силно се страхуваше.

Джон се наслади на словесната си победа и продължи:

— Той вече ме увери в пълната подкрепа от страна на вашата агенция, тоест на ФБР. Ще ни изпрати всички необходими досиета на убийствата в Съединените щати, за да сме в състояние да попълним информацията си.

Бяха го надхитрили и Дойл го знаеше. Каза с цялата учтивост, на която беше способен:

— Добре. Сигурен съм, че ще са ни от голяма полза.

— Носите ли документите, за които ви помолих?

Агентът не ги носеше. Не беше забравил, а нарочно не ги бе взел със себе си. Не знаеше със сигурност какво точно става, нито колко сериозна заплаха представлява тази нова агенция за личния му успех в разследването, и докато не установеше това, бе решил да им оказва възможно най-слабо съдействие.

— Не, съжалявам. Тръгнахме доста набързо. Забравих ги.

От скептичния поглед на Рочестър стана ясно, че лъжата му е разкрита.

— Е, няма значение. За щастие господин Барток ги изпрати по факса в кабинета ми. Трябва да пристигнат всеки момент.

След като се справи успешно с Дойл, Джон се обърна към Золхайм:

— Съдейки по описанието, което ми даде господин Барток, вие трябва да сте Катрин Золхайм.

Двамата се ръкуваха.

— Той се изказа много ласкаво за вас, изглежда, сте бъдещата звезда на отдела.

Сам погледна скришом към Дойл. Макар да успяваше да се овладее, тя усети как гневът му расте. Рочестър като че ли искаше да противопостави двамата агенти — и това нямаше да бъде особено трудно при техните и бездруго напрегнати отношения.

Командирът отново се обърна към екрана на компютъра.

— Е, май ще е по-добре да ви кажа защо ви повиках тук толкова внезапно.

Те го изгледаха с очакване.

— Макар все още да не сме напълно сигурни, ние смятаме, че убийствата в Кеймбридж може да са свързани не само със случаите, които ФБР разследва в Америка, но и с убийствата на безследно изчезнали във Великобритания и в Европа.

— За колко жени става въпрос? — попита Дойл.

— Съществуват вероятни връзки с убийствата поне на осем жени за период от десет години във Великобритания, но продължаваме да търсим още.

— Какви са тези връзки?

— Установихме, че всички жени са изчезнали в радиус от една миля от американска военновъздушна база и — поне до този момент — нито една от тях не е била открита, а само обявена за изчезнала.

Дойл кимна:

— Да, това е възможен модел.

— Има ли нещо необичайно в него? — попита Сам.

— Да — отговори Рочестър. — Проучихме и други модели — например на мъже, изчезнали в същата територия за същия период, и анализирахме най-общо статистиката на пропадналите без вест. Установихме съществена аномалия, свързана с военновъздушните бази, която заслужава по-нататъшно разследване, макар че все още е твърде рано, за да сме напълно уверени.

Дойл се канеше да зададе още един въпрос, но Золхайм го изпревари:

— Сигурен ли сте в информацията си?

— ЦАТЕРУ все още е съвсем нов, но като система работи добре. Но има и още нещо освен британската и американската гледна точка. Детектив Морган реши — по причини, известни най-добре на самия него, но за които сме му благодарни — да се свърже с компютъра на Интерпол във Франция. Той го захрани със същите данни, които въведе и в нашата система. Установихме, че в онези страни на Европа, с които Интерпол има връзки, през последните десет години е било докладвано за изчезването на повече от петнадесет жени в радиус от една миля до американски военновъздушни бази. Записваме имената им. Тялото на още една жена е било открито в горист район, на около половин миля от американска военновъздушна база в Германия, преди около година. Била е намушкана и двата й бъбрека били извадени. Убиецът така и не бил открит.

 

 

Отрядът със специално предназначение беше на крак още от зори. Бил Смедърст, партньорът му Анди Клау и останалите от частта смятаха това за чиста загуба на време и пилеене на парите на данъкоплатците. Мразеха задачите, изникнали в последния момент, които създаваха хаос в социалния им живот и поставяха браковете и връзките им под допълнително напрежение.

Сюзън Денч бе изчезнала преди повече от три години. Смедърст си спомняше, че беше провел издирването й, когато се бе изгубила. Доста бяха омаловажили случая. Бе изчезвала два или три пъти преди това и се бе появявала отново три-четири дни по-късно, след като бе прекарала времето си с някой непознат мъж. Така че в случая с Денч просто трябваше да се спази процедурата. В края на краищата тя бе просто поредната брънка от тъжна статистика в един свят, пълен с тъжни статистики.

Фактът, че този път не се бе върнала у дома, не будеше особена тревога: рано или късно щеше да се случи. Няколко души твърдяха, че са я забелязали в Лондон, затова полицаите бяха уверени, че тя, като северна пеперуда, е била привлечена от ярките южни светлини на Сохо. Единствените, които все още бяха убедени, че й се е случило нещо ужасно, бяха родителите й, но какво знаеха те? Бяха вдигнали известна врява и събудиха интереса на местните медии, но шумотевицата заглъхна заедно с приключването на разследването.

Смедърст нямаше никаква представа защо я издирваха след толкова време, освен ако шефовете му знаеха нещо, което на него не му беше известно. Шефовете рядко им съобщаваха интересните подробности. Правеха го само когато се наложеше, а в повечето случаи преценяваха, че не се налага. Той обаче предполагаше, че става въпрос за нещо важно, защото бяха извикали всички налични екипи, прекратиха почивките и отпуските на мнозина, за да се включат в търсенето, а това щеше да им струва страшно много пари за извънредна работа.

Предвид размаха и вида на издирването беше учудващо, че медиите отсъстват и не са въвлечени никакви цивилни лица. Обикновено полицията с благодарност приемаше всякаква помощ и в повечето подобни случаи се явяваха предостатъчно доброволци. Но този път на крак бяха вдигнати само полицаите.

Започнаха от различни изходни пунктове по протежение на оградата на американската военновъздушна база, образувайки огромна синя окръжност, след това се разгънаха и спираха да претърсват всяко възможно място. Бяха извикани дори полицейски водолази, които претърсваха местните езера и вирове, което изглеждаше като загуба на време след толкова дълъг период: щяха да са късметлии, ако откриеха дори зъбите й. Поне си даваха вид, че приемат нещата на сериозно. От време на време се чуваше свирка и редицата спираше на място, когато нещо биваше открито и разгледано, преди да го опаковат и отнесат за анализ. След това отново тръгваха.

Групата на Смедърст най-сетне стигна до Алегзандърс Плейс — неравна гориста местност, простираща се на около хиляда акра. Беше трудно да се върви през гъстите, избуяли храсталаци. Бил зарови тоягата си в туфа бодливи храсти, бурени и трева и поразбута наоколо с надеждата да се натъкне на нещо интересно. Така и стана. Той веднага разпозна звука: гофрирана ламарина — беше пренесъл доста от нея навремето.

Провикна се към Клау:

— Насам!

Партньорът му заряза онова, което правеше, и се приближи. Смедърст още веднъж удари по предмета, за да му покаже.

Анди не беше особено впечатлен.

— Някаква ламарина. Браво, полицай Смедърст! Вероятно ще ти дадат медал за това. Хайде, върви и го вземи. Може да има някаква изповед, написана на гърба.

Бил не обърна внимание на сарказма му и си проправи път през бодлите на храсталака. Силно тупна с крак върху ламарината и усети как тя изпращява и поддава под краката му. Пред погледа на Клау партньорът му първо извика, после изпищя и след това изчезна в облак от прахоляк и листа.

 

 

Рочестър остави Золхайм и Дойл да преглеждат информацията, която беше получил от Интерпол, а той изведе Сам от контролната зала и я поведе към кабинета си. За нейно учудване там, седнал до голямата кръгла маса в средата на стаята, се намираше Том Адамс. До него седеше възрастен мъж, когото тя не познаваше. И двамата се изправиха при влизането й.

Джон каза:

— Сам, мисля, че двамата с Том Адамс се познавате. А това е професор Бойд Чарлтън от другото място.

Сам реши, че „другото място“ сигурно е Оксфорд, защото Рочестър не само беше бивш началник на полицията в Кеймбридж, но бе завършил и местния Тринити Колидж и се гордееше с това.

Той продължи:

— Бойд преподава древни цивилизации и по-специално се интересува от древни писания и кодове.

Всички седнаха около кръглата маса.

— И какво общо има това със случая? — попита тя.

— Надписите, открити на местопрестъпленията — обясни й Джон. — Изпратих няколко копия от тях на Бойд и той смята, че е открил отговорите.

Професор Чарлтън беше по-предпазлив:

— Е, все още не съм ги открил, но според мен има голяма вероятност да съм се добрал до нещо.

Сам недоумяваше какво общо имат със случая древните писания.

— Какво сте установили досега?

Чарлтън попита Рочестър:

— Успяхте ли да се снабдите с още някои от надписите?

Командирът вдигна от бюрото си папка с факсове, която подаде на възрастния мъж. Професорът си сложи чифт очила с полукръгли рамки и зарови нос в листовете. Внимателно ги разгледа, докато останалите търпеливо чакаха. Сам на няколко пъти срещна погледа на Том. Имаше много неща, които искаше да каже, и още повече, за които искаше да попита, но сега не беше нито мястото, нито времето — щеше да се наложи да почака.

Чарлтън най-сетне остави документите на масата.

— Ами няма нищо очевидно. Нужно е време, за да се извлече нещо.

Рочестър каза:

— Добре, ще оставим това на вас, професоре. Колко време ви е нужно, за да ни кажете нещо по-конкретно?

— Не би трябвало да отнеме много. Ако има система, аз ще я открия.

Джон натисна малкото месингово копче отстрани на бюрото си.

— Поръчал съм ви такси. Вече трябва да е тук.

Ръкува се с професора и го изпрати до вратата.

— Желая ви успех и не забравяйте да ме държите в течение.

Той се върна до масата и каза:

— Сам, искам да останеш на разположение на екипа, докато изясним случая.

Тя усети, че нещата са извън нейния контрол, но не беше съвсем сигурна, че чувството й допадна.

— Не съм уверена, че идеята е добра, нито пък че университетът и болницата ще я подкрепят.

Рочестър без никакви проблеми преодоля възраженията й:

— Вече съм го уредил и на двете места. Тревър Стюърт предложи да поеме и твоята работа.

„Сега вече Тревър е решил да бъде полезен!“, помисли си Сам.

— А Джийн ме увери, че може да се погрижи за всичко, с което той не е в състояние да се справи. Страхотна дама е твоята секретарка. Болницата и университетът също са съгласни. Е, какво ще кажеш?

Тя капитулира:

— Само ако няма да се наложи да спя в една стая с Чарлтън.

Джон се усмихна:

— Много искаш, но ще се споразумеем.

Той се обърна към Адамс:

— Том, сигурен съм, че двамата със Сам имате за какво да си поговорите. Мога ли да разчитам на теб да я доведеш в контролната зала, докато аз уредя да й приготвят стая и кабинет?

Детективът кимна.

— Между другото, Сам, не знам дали вече ти казах, но тук имаме собствена лаборатория и морга. Можеш да ги разгледаш, ако искаш.

Рочестър рязко се изправи, което при него беше знак, че срещата е приключила и е време посетителите да си вървят. Адамс и Сам се запътиха към вратата. Тъкмо когато стигнаха до нея, Джон й подвикна:

— Между другото твоят приятел Хамънд си е отишъл.

— Отишъл ли си е? Къде?

— Призовали са го обратно в Щатите тази сутрин. Пътувал е с транспортен самолет на военновъздушните сили, можеш ли да си представиш. Явно е нямал търпение да се прибере.

— Знаем ли къде се намира в момента?

— Смешно е, че никой няма представа. Държавният департамент, Пентагонът, Вашингтон — всички мълчат.

— Ами Къли?

— А, той си е още тук. Трябва да проверя това-онова, но съм почти сигурен, че Къли не е нашият човек. Убийците не са толкова запалени да правят кариера.

— Смятате ли, че Хамънд е…

— Нашият убиец ли? — Рочестър сви рамене. — Не знам. Играят някаква игра. Просто искам да знам каква е. Нагазили сме в по-дълбоки води, отколкото смятахме.

Тя се обърна към вратата, а Джон я предупреди:

— Не се отпускай много, Сам. Имам чувството, че скоро ще бъдеш заета.

 

 

Когато се свести, Бил Смедърст установи, че лежи по гръб на дъното на дълбока около три метра яма. Над себе си виждаше върховете на дърветата, а над тях — синьото небе и облаците, които се движеха бързо по него.

Пред погледа му изникна лицето на Анди Клау.

— Бил! Бил, добре ли си?

Смедърст опипа краката и ръцете си. Всичко си беше на мястото и наред. Падането не му бе причинило болка, а само го бе изненадало и замаяло.

— Добре съм, Анди. Само достойнството ми е пострадало.

Той се изправи и се огледа наоколо. Ямата беше четвъртита, с отвесни стени и очевидно беше изкопана от човек. В едната стена имаше нещо, приличащо на отвор към тунел, висок около метър и половина и направен от бетон, а тунелът, изглежда, се спускаше още по-дълбоко под земята. От едната страна на входа имаше нещо като ключ, който той реши, че е за осветлението. Изправи се, изтупа дрехите си, след това се приближи и няколко пъти го щракна. Нищо не последва. Ако беше ключ за осветлението, със сигурност беше развален.

— Анди! — извика той. — Спусни долу един прожектор!

Клау кимна.

— Ей сега — каза и изчезна от погледа му.

Няколко минути по-късно той се върна и подаде на Смедърст огромен оранжев прожектор. Бил го включи и насочи широкия му лъч към тунела. Пътят изглеждаше чист. Той се наведе, влезе вътре и внимателно започна да се придвижва напред. Въздухът беше застоял и миришеше на мухъл. От тавана се процеждаше зеленикава тиня, а издължени влажни петна покриваха основите на бетонните стени. С течение на годините тинята и калта се бяха процеждали вътре и бяха образували хлъзгав пласт на пода. На няколко пъти той се подхлъзна и едва не падна.

Лъчът на прожектора играеше по стените на тунела, сякаш имаше свой собствен живот. Бил погледна към ръката си — трепереше. Целият изстина и краката му отмаляха. Беше много уплашен. За първи път, откакто беше на служба в полицията, изпитваше истински ужас, но нямаше никаква представа от какво.

Инстинктът му подсказваше да излезе, да се върне на безопасност горе, на светлото. Но в края на тунела, на около петдесетина метра, видя входа на нещо като камера и знаеше, че е длъжен да я провери. Със страхотно усилие на волята започна да се придвижва натам.

Смедърст освети вътрешността на камерата, без да смее да помръдне от входа. Спря лъча на голяма маса в средата на стаята. Задържа го няколко секунди, защото не можеше да повярва на очите си. Нервите му не издържаха и той хукна презглава назад по тунела, като отново потопи ужаса в мрак.

 

 

Том и Саманта слязоха по каменните стъпала към паркинга, но вместо да я заведе в командната зала, той я хвана за ръка и я поведе към срещуположната страна на сградата, откъдето можеха да виждат добре оформените градини и парка.

— Как се справя семейството? — попита я със съчувствие.

— Добре, благодаря.

Настана мълчание, след което той отново се обади:

— Доколкото разбирам, съм ти длъжник.

— Не съвсем.

— Ако не беше ти, щях да съм в тила и да се боря срещу пресата в южния участък.

— Ти си най-подходящият човек за тази работа. Участваш в разследването от самото начало. Знаеш какво се случва и съм убедена, че ще помогнеш на отряда да разреши случая успешно. Аз само го насочих в правилната посока, това е всичко.

— Но защо го направи? След всичко, което се случи, аз смятах, че… ами… нали разбираш…

— Че ще те намразя завинаги и ще се опитам да ти отмъстя при първа възможност, така ли?

— Нещо такова. Би трябвало да те познавам по-добре, нали?

— Да, би трябвало. Ако ме познаваше, може би все още щяхме да сме заедно.

Том хвана ръцете й.

— Това е възможно.

Тя се дръпна настрани.

— Не, не е. Онова, което ми каза в градината, може и да не ми хареса, но независимо от това е вярно.

Той я пусна: разбра, че случаят е безнадежден. Чудеше се дали не е уредила прехвърлянето му на тази работа само за да го откъсне от Лиз, с надеждата по този начин да ги раздели. „Една наранена жена“, помисли си той. Но Сам беше различна от всички жени, които познаваше, и той смяташе, че тя не е способна на такива дребни интриги.

Том промени темата, докато продължаваха да се разхождат:

— Смяташ ли, че Рочестър е прав?

— За обхвата на серийните убийства ли? Да.

— Но той разполага само с косвени улики.

— Аз не бих нарекла убийствата на Уест и на Стречъм косвени улики, а ти?

— Говоря за връзката между тях. Америка, Великобритания, Европа. Звучи ми невероятно.

— Унтервегер направи точно това.

— Той беше изключение.

— Всички серийни убийци са изключение.

Том се замисли за момент.

— Има достатъчно косвени доказателства да потопим нечия лодка, а с течение на времето според мен ще се появят и преките улики.

— Например?

— Кодовете на Чарлтън, влакна. Не забравяй рибената люспа и прашеца, който откри върху тялото на Уест. Докладите на ФБР също може да помогнат.

— Възможно е и твоите момчета в сини униформи да открият нещо.

— Горските ли? Никога не се знае — и друг път са имали късмет, но не разчитай прекалено на това.

До тях достигна гласът на главен инспектор Ламбърт, който настойчиво ги повика:

— Доктор Райън, инспектор Адамс, имат нужда от вас. Веднага! Открили са нещо.

 

 

Пътуването през Уилтшър и Кент подейства освежаващо на Сам. За да стигне до мястото на престъплението, обикновено й се налагаше да прекоси някакъв негостоприемен пейзаж до дадено място, което не съществуваше на картата. Този път обаче навсякъде имаше полицейски автомобили и мотоциклети с включени сирени, а тя, доктор Саманта Райън, седеше до командир Рочестър на задната седалка на една от колите без отличителни знаци като член на кралското семейство или поне като висш правителствен служител. Разликата беше в това, че хората обикновено посрещаха кралските особи с удоволствие, а тя изобщо не беше сигурна как ще приемат самата нея на мястото на престъплението.

Независимо от протестите си, Дойл и Золхайм останаха в базата. Нито една полиция не обича странични хора да се месят в собствените й разследвания. За местните власти щеше да е достатъчно трудно да преглътнат дори новия отряд — независимо колко специализиран е той — който идва отдругаде и поема разследването. Представители на чужда полиция, особено пък на ФБР, биха могли да предизвикат не само търкания, ами направо открит сблъсък. Рочестър знаеше, че това е безценна възможност да убеди Министерството на вътрешните работи в необходимостта от отряда си, и нямаше да позволи на двама федерални агенти да я провалят.

Не само реакцията на полицията тревожеше Сам. Районният съдебен патолог — доктор Джон Алегзандър, едва ли щеше да приветства намесата й в неговата територия. Бяха работили заедно в Лондон преди години и Сам знаеше, че той е добър човек и първокласен патолог. За съжаление беше надут и си падаше индивидуалист, който не понасяше изобщо, камо ли пък охотно, глупаците или хората, които се бъркат в делата му. Горещо се надяваше да не й се налага да си има работа с него, да са повикали някой друг от патолозите на окръга, но имаше лошото предчувствие, че ще се срещне тъкмо с Джон.

Сребристият изтребител в небето й подсказа, че вече са близо до целта. Няколко минути по-късно стигнаха до полицейския кордон, който беше обсаден от медиите с цялата им апаратура и неизбежното жужене на клюки. Журналистите знаеха много добре, че се случва нещо необикновено и нищо не бе в състояние да ги спре да научат какво е то. Самото им присъствие тук показваше, че вътрешните им информатори са си свършили работата. Автомобилната колона предизвика незабавна реакция у тях: всяка камера, всеки прожектор и микрофон бяха включени и насочени към колите.

Сам се слиса от всичко това и Рочестър искрено се развесели, когато я видя да прикрива лицето си като някоя холивудска звезда, хваната на местопрестъплението с любовника си.

Колите преминаха бавно покрай глутницата новинарски хрътки, пресякоха полицейския кордон и се насочиха към мястото на убийството. Най-сетне спряха и Рочестър и Сам излязоха навън в топлия следобеден въздух. Джон бе незабавно поздравен от униформен полицейски групов началник и двамата подхванаха сериозен разговор. Сам огледа заобикалящите ги гори и полета. Бяха учудващо девствени за един от най-гъстонаселените райони в страната. Запита се дали съществуването на базата бе спомогнало за запазването им и дали ще продължи да е така и след закриването й.

Около мястото на престъплението не кипеше толкова бурна полицейска активност, колкото можеше да се очаква. Сякаш всички очакваха нещо да се случи. Сам внезапно осъзна, че това действително беше така и че онзи, когото очакваха, беше самата тя.

Рочестър я повика:

— Доктор Райън, насам, моля.

Когато се приближи към него, той каза:

— Позволи ми да ти представя групов началник Кларксън. Той ще бъде нашата връзка с местната полиция.

Докато се ръкуваха, по лицето на Кларксън не пробяга и сянка от усмивка. Изражението му остана сериозно, дори сурово, а и гласът му не звучеше по-различно, когато се обърна към Рочестър с думите:

— Ако ме последвате, сър, ще ви отведа на мястото.

Когато потеглиха, Сам го попита:

— Има ли нещо, което можете да ми кажете, преди да огледам тялото?

— Телата.

— Не е ли само едно?

— Поне две, а може би и повече. Намират се в едно от защитните укрития. Има десетки подобни скривалища, пръснати из горите в околността. Построени са като първа защитна позиция в случай на нападение от страна на руснаците по време на студената война. Повечето от тях в момента се използват като убежища от децата и от влюбени двойки. Полицаят, който ги е открил, е в доста особено състояние. Изглежда, се страхува от тъмното.

Сам си спомни как и тя бе изгубила самообладание пред трупа на Мери Уест и почувства прилив на състрадание към непознатия полицай.

— Претърсени ли са останалите скривалища?

— В момента го правим. Проблемът е, че след толкова дълго време в базата не са сигурни къде точно се намират. Местоположението им се пазеше в тайна допреди няколко години, а тогава вече изгубиха значението си и никой не ги е прегледал както трябва.

— Е, явно някой много добре знае къде се намират.

Кларксън не изглеждаше особено доволен от разпита на Сам и не сваляше поглед от Рочестър в търсене на подкрепа. Но не получи такава.

— Смятаме, че тялото е на Сюзън Денч — двадесет и две годишно местно момиче. Напуснала е дома си преди няколко години. Очевидно е извадила лош късмет, имаше лоша репутация, няколко пъти е съдена за кражба. И преди бе изчезвала, обикновено се омиташе с някой местен боклук.

Сам се ядоса от начина, по който той говореше за Денч, сякаш тя изобщо нямаше никакво значение, сякаш това да си млад и безотговорен беше углавно престъпление.

— И вие просто я отписахте?

Кларксън се изненада.

— Не точно. Направихме всичко възможно при дадените обстоятелства.

— И какво бе то?

— Разпитахме съседите, приятелите, семейството й, изпратихме съобщения до други полицейски участъци.

— И все пак три години по-късно успявате да я откриете само за двадесет и четири часа, когато ви оказват натиск. Това не ви ли говори нещо?

Кларксън настръхна.

— Това разследване е финансирано от Министерството на вътрешните работи. Ние не разполагаме с достатъчно средства, за да тръгнем да търсим всяка буйна девойка, която решава да избяга от къщи заради светлините на някой забравен от бога град.

Сам знаеше, че той вероятно има право. Запита се колко ли още изчезнали хора не са открити поради недостиг на средства. Беше тягостна мисъл.

Не по-малко тягостен беше фактът, че когато стигнаха до защитния трап, първият човек, когото видя, беше Джон Алегзандър, който стоеше до рова и надничаше вътре.

Тя реши бързо да приключи с неприятната част и се приближи до него.

— Джон.

Той вдигна поглед към нея, после отново го сведе към рова.

— Сам. Станали сме много важни напоследък. Дори отказаха да ме пуснат вътре, преди да си дошла.

— Съжалявам. Откровено казано, няма нищо общо с мен. Решенията се вземат на много високо ниво.

— И аз така разбрах от Кларксън. Как се замеси във всичко това?

— Бях на неподходящото място в неподходящия момент.

Преди да успее да каже още нещо, нисък набит човек, понесъл бял предпазен костюм, се приближи до нея и се представи:

— Джон Хейс. Аз съм шефът на оперативната група по случая. Добре дошли. Това ще ви е нужно.

Сам му благодари и започна да облича гащеризона.

Хейс продължи:

— Бих искал да сляза долу с вас, ако нямате нищо против.

Тя се зарадва, че той прояви тактичността да я попита. Вероятно нямаше да има чак толкова търкания, колкото бе предполагала. Усмихна му се и кимна:

— Кой друг е слизал долу?

— Здравенякът с големите крака, който паднал вътре. Трябваше да сложим и прожектори. Долу е доста неприятно — нищо чудно, че ченгето превъртя. Освен него не съм пускал никого. Всъщност така ми наредиха. Има ли нещо специално, свързано с този случай?

Сам отново се усмихна, но не му отговори, а просто взе чантата си и я преметна през рамо.

— Не ми казвайте — предаде се той. — Само в случай на необходимост, а такава няма.

Хейс стисна здраво горната част на стълбата и я задържа неподвижно, докато Сам слезе долу. Беше уединено, неприятно място, вероятно идеално за техния убиец. Тунелът пред нея сега беше добре осветен и тя можеше да види чак до камерата в другия му край. Мястото й напомняше за египетските погребални камери с техните проходи и тайници. Беше чувала истории за места, които пазят духа на драматични и ужасяващи събития, придаващи им страховита атмосфера. Това определено беше едно от тях. Почувства огромно нежелание да тръгне надолу по тунела и да се изправи лице в лице с онова, което се намираше в края му, затова беше благодарна, че не трябва да го направи сама.

Веднага щом Хейс и Алегзандър се присъединиха към нея в трапа, тя започна да си проправя път през тунела, стъпвайки внимателно по хлъзгавия му бетонен под. Когато се приближи до камерата, изведнъж й се стори, че в далечината чува някакъв страховит писък. Стресна се и се обърна назад към останалите. Те с нищо не показаха да са чули каквото и да е. Вероятно бе плод на въображението й.

Независимо от това, когато стигна до камерата, тя с облекчение установи, че вътре няма никакви призраци. Беше голяма — висока към три и половина метра, с площ около девет квадратни метра. По стените все още висяха разкъсани карти на околността. Но онова, което я накара да се закове на място, беше един огромен символ на стената. Беше силно избелял, но тя веднага го позна: Ω

В средата на стаята имаше голяма маса, върху която лежеше скелетът на човешко същество. Черепът бе обърнат към Сам, леко наклонен на една страна, а челюстите бяха разтворени в широка, зловеща усмивка. Подът беше осеян с кости, вероятно след намесата на дивите животни. В основата на едната стена имаше купчинка прилежно сгънати дрехи, а в отсрещния ъгъл на стаята — още един череп. Сам не можеше да каже на колко хора са принадлежали тези кости, но в едно беше напълно сигурна: това бе една от неговите камери на смъртта.

Усети, че останалите са се присъединили към нея на входа. Мълчаха, не по-малко ужасени.

Сам решително изпъна рамене и попита Алегзандър:

— Искаш ли да влезеш пръв?

Той отвърна на тактичността й подобаващо:

— Не, случаят е твой. Ти влез първа. Аз ще наблюдавам отстрани.

„И ще ме чакаш да сгреша“, мрачно си каза тя. Извади касетофона от чантата си и започна да диктува: „Горите на Алегзандърс Плейс, Източен Стратън. Мястото на престъплението представлява камера в края на коридор, който тръгва от голям трап. Смята се, че е част от защитните съоръжения, изградени около базата по време на така наречената Студена война. Не е използвана от години. Висока е около дванадесет фута и има площ приблизително… — Огледа се наоколо. — … тридесет квадратни фута. По стените са закачени карти на местността, а на едната стена се вижда знакът омега, както при убийството на Мери Уест. До другата стена има купчина дрехи. В средата на стаята има маса, върху която се намира оголеният скелет на човек. Двете ръце са били в белезници и извити над главата, а след това са били вързани с въже за масата. Левият крак липсва“.

Сам спря, приближи се до масата и разгледа скелета отгоре и отдолу, преди да огледа черепа.

„Дълбоко в устата на черепа е пъхнат някакъв червен плат и е вързан с парче връв.“

Извади от чантата си пинцети и внимателно издърпа засъхналия плат. Вдигна го и го проучи.

Алегзандър пристъпи по-напред, за да може да вижда по-ясно.

— Какво смяташ, че е това? — попита той.

— Изглежда ми като бикини, но в състоянието, в което се намират, не мога да съм напълно сигурна. Вероятно са на мъртвата.

Алегзандър кимна и отново отстъпи назад. Хейс подаде на Сам малко пликче за веществени доказателства и тя пусна находката си вътре.

Възобнови огледа на черепа, като започна от носа: „Носната кост е сравнително широка. От друга страна, надорбиталният ръб и ръбът на тилната кост са относително малки“.

— Ами тазът? — настоя Алегзандър.

„Тазът — продължи тя, без да се смути от това, че той я прекъсна — е широк и нисък. При предварителен оглед скелетът очевидно принадлежи на жена, малко по-висока от пет фута, около двадесетгодишна. Мъртва е от няколко години.“

Това беше почти всичко, което би могла да установи за момента. Останалото трябваше да почака до аутопсията.

Хейс стоеше мълчаливо до Алегзандър и я чакаше да свърши. Тя се обърна към него:

— Можете да преместите телата, когато сте готови.

— Бих искал основно да претърсим мястото и да направим съответните снимки, ако нямате нищо против, докторе.

Сам се приближи до втория череп и клекна до него.

Хейс се присъедини към нея.

— Нещастни Йорик! — каза той.

В други случаи би сметнала подобен коментар за проява на изключително лош вкус, но сега беше благодарна на Хейс, задето се опитваше да разведри мрачната атмосфера. Тя прегледа черепа. Беше сигурна, че и той е женски, но и в този случай това беше всичко, което можеше да каже преди аутопсията.

Изправи се и се обърна към Алегзандър:

— В болницата готови ли са за аутопсията?

— Всичко е подготвено. Искаш ли да ти асистирам?

— Ако нямаш нищо против.

— Обещавам да не ти се пречкам — саркастично вметна той.

Сам знаеше, че той е до известна степен с извити ръце, но не можеше да направи нищо по този въпрос и сарказмът му я дразнеше.

— Добре.

Одобрението й очевидно го ядоса и Сам се надяваше поне засега да му е затворила устата. Започна да оглежда стената и внимателно да проверява всяка карта.

Хейс я наблюдаваше с интерес.

— Мисля, че след толкова дълго време ще бъдете истинска щастливка, ако откриете следи от някакви вещества, доктор Райън.

— Аз не търся това. То е ваша работа.

— А какво тогава?

Сам не отговори и продължи внимателния си оглед на стените. Макар знакът омега да беше достатъчно ясен, нямаше и следа от толкова важната бележка, затова тя насочи вниманието си към купчината дрехи. Клекна и ги разгледа. Имаше зелена рокля на цветя, чифт светлобежови чорапогащи и малка бяла ръчна чанта. Обувките липсваха. Огледа пода около купчинката — и там ги нямаше. Внимателно отвори чантичката и провери съдържанието й. Беше точно това, което бе очаквала: грим, портмоне с няколко лири, обичайните дреболии, които има в една дамска чанта. Освен това имаше и плик с името и адреса на Социалните служби. Пощенското клеймо беше четливо: 1992. Пликът беше адресиран до г-ца С. Денч.

 

 

След като докладва на Рочестър какво е открила, Сам реши да изчака преместването на останките, преди да се отправи към болницата. Тук все пак имаше няколко приятелски лица, а никак не беше сигурна как ще я приемат в местната морга, особено след като Алегзандър вече бе отишъл преди нея.

Бяха подредили полеви бюфет. Тя си взе пластмасова чашка с кафе и отпи с благодарност. Беше противно, но не чак колкото въздуха в ямата, който все още усещаше дълбоко в гърлото си. Наблизо имаше ниска каменна ограда и Сам седна върху нея, докато прехвърляше наум видяното.

Том Адамс се приближи и се присъедини към нея.

— Разбрах, че все още не можеш да кажеш много.

— Правилно си разбрал. Да се надяваме, че оперативните работници ще открият нещо по-съществено. Ако не стане така, ще трябва да се оставим на обстоятелствата и на евентуални догадки. Нали точно така разрешавате половината си случаи?

Той пропусна забележката й покрай ушите си.

— Ако са жертви на същия убиец, нещата доста ще се раздуят.

— Смятах, че вече е станало.

— Това ще е добре за новия отряд на Рочестър, особено ако постигне резултати. Има един-двама политици, които не са съгласни с тази идея и се опитват да сложат прът в колелата му. Това би ги убедило в достойнствата на замисъла.

Сам мрачно се усмихна:

— Страхотен начин да убедиш някого, нали?

Адамс сви рамене.

— Том, искам да те помоля за една малка услуга.

Той я погледна подозрително.

— Пробите, които вземат от мястото на убийството. Искам да ги изпратят в Кеймбридж. Нека Марша ги погледне. Тя вече е запозната със случая и е много по-вероятно да забележи нещо необичайно, ако има такова.

— Бихме могли да доведем Марша тук, да я включим в екипа за известно време.

— Каквото и да е, но искам да погледне пробите.

Адамс кимна:

— Ще видя какво мога да направя.

Хейс се появи внезапно от гората и неистово започна да маха към Сам. Тя скочи от оградата и хукна към него, следвана от Адамс. Хейс вече бе на половината път до трапа, когато тя го настигна.

— Какво има?

— Мисля, че е онова, което търсехте по-рано. Нали помните — „само при необходимост“.

Ямата беше пълна с черните чували за трупове и големи найлонови мушами, които щяха да използват, за да пренесат останките на мъртвото момиче. Те си проправиха път през тях и Хейс бързо ги поведе по тунела. Когато стигнаха до камерата, той се приближи до масата и застана до нея, за да ги изчака. Сам и Том побързаха да се присъединят към него.

Той тържествуващо обяви:

— Сигурно търсехте това?

Те погледнаха към повърхността на масата, която вече бе избърсана и чиста. В дървото бяха издълбани думите:

ГОРИ В АДА, РАЗВРАТ, ГОРИ В АДА.

ДЖОН САВИДЖ

Сам разпозна веднага думите. Тях изричаше Джон Савидж в „Смел нов свят“, когато си припомняше какво бе казал Терсит, докато заедно с Троил и Одисей наблюдавал сцената на съблазняването между Диомед и Кресида. Това беше моментът, в който Савидж окончателно стигаше до заключението, че Линина — ако не и всички жени — е развратница. Сам огледа жалките останки, пръснати из стаята. Други редове от книгата внезапно й се сториха съвсем подходящи: „Болката бе хипнотичен ужас“.

Единадесета глава

След като камерата беше разчистена, Сам отиде в местната морга заедно с другите от екипа. Останките от телата бяха събрани в големи найлонови чували. Хейс беше убеден, че са намерили всичко, което можеше да бъде открито, макар търсенето на парченца кости все още да продължаваше.

Сам тъкмо се бе преоблякла в екипа за аутопсия, когато на вратата се почука.

— Влез.

В рамката изникна младо усмихнато лице.

— Добър ден. Доктор Райън?

— Същата.

Усмивката се разшири.

— Робърт Янг.

Името й звучеше познато, но просто не можеше да си спомни откъде точно.

— Аз съм антропологът.

— О, извинете. Нямах представа, че са повикали специалист. Боя се, че аз не съм местният патолог, така че някои съобщения стигат със закъснение до мен.

— И аз така чух. Вашият господин Рочестър доста е поразбудил духовете.

Сам се усмихна:

— Много го бива в това.

Докато говореше, внезапно си спомни. Разбира се, Робърт Янг. Името му бе станало известно след анализа му по останките на Романов, които бяха открити в Източна Русия. До голяма степен благодарение на него царското семейство бе идентифицирано и бе установена причината за смъртта на членовете на фамилията. Без неговата работа онова, което по-късно свършиха Гил и Иванов в Алдермастън, не би било възможно.

Той беше висок, върлинест мъж и изглеждаше някак размъкнат поради пълната незаинтересованост от външния си вид. Сам се досети, че работата му го поглъща почти напълно и не му остава време да се замисля за такива подробности като облеклото. С нетърпение очакваше съвместната работа с него.

— Помолиха ме да подредя онова, с което разполагаме, в някакво подобие на ред. Надявам се, нямате нищо против намесата ми.

— Ако вие сте съгласен да се мотая около вас и да наблюдавам работата на един експерт.

Янг се засмя, явно поласкан:

— Признавам, че за мен ще бъде чест. Ами да започваме!

Сам кимна и заедно се отправиха към моргата.

Макар да беше по-голяма от тази в болницата „Парк“, тукашната морга не беше толкова модерна и изглеждаше като паметник от трийсетте години. Пет от масите с бяло порцеланово покритие бяха осветени с лампи отгоре и върху всяка имаше по една голяма найлонова торба с останките, намерени в камерата, както и скици, показващи точно къде е била открита всяка кост. По-късно щяха да пристигнат и снимките, но засега Янг се задоволи със скиците.

Той се провикна към Хейс и го попита какво има във всяка торба.

— Номер едно и две съдържат останките от масата, както и тези, открити близо до нея. В четири и пет са вторият череп и парчетата, намерени в близост до него. В номер три са прибрани всички парченца, които не успяхме да идентифицираме веднага. Възможно е да са от трето тяло, но може и да са фрагменти от другите две. — Той сви рамене. — Кой знае?

— Надписани ли са костите? — попита Янг.

Хейс потвърди, че всички имат етикети и номера, а мястото, от което са били взети, е отбелязано върху скиците.

— Ами тогава да започваме.

Янг отвори първата торба. Полицейският фотограф пристъпи напред и засне изваждането от пликовете и поставянето върху масата на всяка кост. Сам наблюдаваше и чакаше, докато торбите бавно се изпразваха.

Галерията беше доста пълна. Тя видя там не само Рочестър и Адамс, но и двама униформени полицаи, които не познаваше — очевидно с високи чинове, а също и двама държавни служители в тъмни костюми. Всички гледаха с напрегнато внимание. Там, разбира се, беше и Алегзандър, който наблюдаваше не толкова това, което се случваше, колкото следеше всяко действие на Сам със съвсем явно критично изражение.

Янг извади черепите и ги сложи на съответните маси. После направиха рентгенови снимки, за да може структурата на устната кухина да бъде огледана с цел идентификация. След смъртта зъбната система на човек се запазва по-дълго от коя да е друга тъкан, а резултатите от зъболекарската намеса, като например изкуствените зъби, са силно устойчиви на химическо и физическо разлагане. Почти безкрайният брой различия в отделните аспекти на зъбната система означава, че всяка конфигурация е практически уникална подобно на пръстовите отпечатъци.

Съединяването на костите беше като подреждането на огромен триизмерен пъзел. Янг привърши с първото тяло доста бързо. То беше откритото върху масата в бункера и местоположението му до голяма степен го бе предпазило от гладните животни. С изключение на липсващия ляв крак, останките бяха като цяло непокътнати.

Вторият скелет им отне повече време. Освен черепа, само половината от него беше намерена. Левият крак беше почти цял, но десният крак, част от десния хълбок и по-голямата част от двете ръце липсваха. Единствената утеха беше, че останките поне приличаха на човешки. Не беше така с третото тяло. Това, което бе останало от него, заемаше едва една трета от масата. Беше просто купчина нечистотии и кафеникави кости, поставени приблизително на предполагаемите им места: нямаше череп, само част от единия крак, от едната ръка, фрагменти от гръдния кош, трийсетсантиметров участък от гръбначния стълб и няколко малки парченца кости, които дори Янг не успя да разпознае.

На друга маса пък имаше още кости, които той беше отделил. Сам взе една от тях и попита:

— А тези какви са?

— Животински кости — отговори Янг. — Според мен са от две лисици. Сигурно са умрели миналата зима. Най-вероятно те са разхвърляли костите.

Тя кимна и остави костта на мястото й.

— Ами май е това — оповести той. — Няма повече парчета.

Сам огледа масите и жалките останки върху тях. Жените сигурно бяха преживели множество страхотии, а сега и този тъжен край… Ужасени тръпки пробягаха по тялото й при тази мисъл.

Овладя се и се върна към действителността.

— Е, какво можете да ни кажете?

— Две бели жени и една тъмнокожа. Всички малко под или над двадесетгодишни. Ако имаме късмет, не би трябвало да ни е трудно да идентифицираме първите две.

— Вече разполагаме с някаква идентификация за тази върху масата.

— Добре, добре. Но с третата, за съжаление, сигурно ще срещнете трудности. Както виждате, не е останало бог знае какво, за което да се хванем.

Сам погледна няколкото кости, които съставляваха останките на третото момиче, и бе принудена да се съгласи.

— Ами ДНК тестът?

— Ако костите не са били силно замърсени. Но дори и тогава ще ви е нужна проба за сравнение, а не мога да си представя, че властите ще се съгласят да сравнят ДНК пробата с тази на родителите на всички момичета, изчезнали през последните няколко години. Това е доста скъпо.

Тя отново трябваше да се съгласи.

— Ако това ви помага, всички са били наръгани — заяви Янг. — Погледнете тънките ръбове на белезите отстрани на гръдния кош. Дължат се на остър инструмент, с който е било намушкано тялото, одраскал гръдния кош при движението си нагоре. Всичките три скелета имат подобни следи.

Сам ги разгледа отблизо, а след това забеляза и други белези по гръдния кош и по няколко от другите кости.

— А това от какво е?

Янг ги огледа бързо.

— Ухапвания от животни. Според мен от плъхове, лисици и язовци. Трябва ми още малко време, за да съм напълно сигурен.

— Откога са мъртви според вас?

— По-скоро от години, отколкото от месеци, и смятам, че са убити приблизително по едно и също време. Ако успеете да установите кога са изчезнали първите две момичета, може да ви помогне да определите приблизително и времето на изчезване на третото. Знам, че е доста несигурно, но всичко може да бъде от помощ.

Тя кимна.

— Е, оставям ви да довършите. Приятно ми беше да работим заедно и съм уверен, че скоро пак ще се видим.

Сам се ръкува с него.

— Вие свършихте основното. За мен остават само подробностите. Много ви благодаря.

— За мен беше удоволствие. Утре ще ви изпратя доклада си по пощата.

С тези думи Янг излезе от залата и я остави да изследва онова, което бе останало от трите млади жени.

 

 

Срещата й с Рочестър след аутопсията беше доста кратка. Не можеше да му каже почти нищо, което той вече да не знае, а дори и него щеше да прочете в доклада й. Джон й обясни, че двамата униформени полицаи, които бе видяла в галерията, са началникът и заместник-началникът на областната полиция. Двамата мъже в костюми бяха служители от Министерството на вътрешните работи, които вероятно бяха дошли, за да се убедят в необходимостта от новия отряд на Рочестър и да намерят мястото му в политическата история.

Сам го помоли за списък на евентуалните съдебни патолози, които могат да бъдат привлечени. Сега, когато почти всеки полицейски участък в страната с подновен интерес преразглеждаше случаите на безследно изчезналите, вероятността да бъдат открити още тела беше много по-голяма и тя знаеше, че не би се справила сама. Рочестър се съгласи, че би било много по-лесно, ако патологът на дадена област извърши първоначалната аутопсия, а докладът му бъде препратен на Сам за по-нататъшно проучване. Вече знаеха достатъчно за убиеца и можеха да разпознаят стила му сравнително лесно. Така биха избегнали патолози като Алегзандър да се чувстват обидени от това, че външни лица навлизат в собствената им територия.

Сам беше ужасно изморена. Не беше спала както трябва от много време, а шеметните събития от последните двадесет и четири часа бяха изчерпали и физическите, и моралните й сили. Не можеше като Джон да работи непрекъснато и въпреки това на сутринта да изглежда свежа и във форма. Чувстваше се мръсна и беше гладна. Всичко, което искаше, беше да вземе гореща вана с най-ароматната пяна, която можеше да намери, с чиния сандвичи до себе си. Рочестър уреди да я закарат у дома с полицейска кола и тя си мечта за банята през цялото време. Той се опита да я убеди да остане в колежа до края на разследването, но тя искаше да се прибере у дома — при Шоу и при всичките си любими вещи.

Когато пристигнаха пред къщата, Сам с удивление видя, че всички лампи светят. Тъкмо се канеше да помоли полицая да я изчака, докато влезе и провери дали всичко е наред, когато се сети, че най-вероятно Уин се беше нанесла. Дори й бе обещала да й помогне, но улисана в цялата въртележка, съвсем бе забравила.

Облегна се на вратата за малко, докато събере смелост да се изправи пред сестра си. Най-сетне пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата. Забеляза разликата още щом пристъпи прага. Почувства се като едно от седемте джуджета, които се прибират в подредената си и почистена къщурка. Промените в дневната бяха още по-големи. По пода нямаше вестници, камината беше почистена и огънят запален, дори бюрото й беше разтребено. „Сега вече нищо няма да намеря“, помисли си Сам. Прокара пръст по полицата над камината — нито прашинка.

Чу да се отваря вратата на кухнята и гласа на сестра си:

— Ти ли си, Сам?

— За теб ще е най-добре да е точно така — отговори тя и се запъти към кухнята.

Уин тъкмо бе донесла кошница със зеленчуци от градината. Изгледа я и каза:

— Изглеждаш изтощена. Къде се изгуби, по дяволите?

Сам уморено се отпусна на един стол.

— В Кент. Извинявай, че не бях тук, за да ти помогна да се пренесеш.

— Няма нищо. Хората от фирмата по преместването бяха много мили. Уредих да ти изпратят сметката.

— Много ти благодаря.

— Удоволствието е мое.

Сам огледа кухнята. Беше чиста и подредена, както никога.

Сестра й изсипа зеленчуците в мивката.

— Не мога да си представя как е възможно човек да живее при тези условия.

— О, много ти благодаря!

— Няма защо. Да не си се занимавала с онези трупове, които открили в американската военновъздушна база?

Сам кимна.

— Нищо чудно, че изглеждаш толкова изморена. Това е новината на деня.

— Така ли? Е, не съм учудена.

— Колко бяха телата?

— Три.

— А така! Човек не трябва да вярва на всичко, което съобщават по новините. Казаха, че са между шест и дванадесет.

„Напълно в техен стил“, помисли си Сам. Бяха готови на какво ли не, само и само да представят събитието колкото е възможно по-драматично, за да спечелят повече публика.

— Струва ми се, че имаш нужда да се изкъпеш и да се пъхнеш в леглото — каза Уин.

— Говориш като мама.

— Добре. Ти обикновено я слушаше — е, в повечето случаи.

Сам с усилие се надигна от стола и се запъти нагоре по стълбите. На половината път извика:

— Би ли ми направила няколко сандвича, ако обичаш?

Уин подаде глава иззад вратата на кухнята.

— Според мен ти трябва нещо по-питателно. Върви и се изкъпи, а аз ще го приготвя, докато слезеш.

Признателно й се усмихна и се заизкачва с мъка по стълбите.

След като се навечеряха, напъхаха чиниите в мивката и се преместиха във всекидневната.

— Е, какъв е проблемът? — попита Уин. — Мислех, че обичаш зловещите убийства.

— Толкова ли ми личи?

Сестра й кимна.

— Знам, че звучи глупаво, но усещам присъствието на някакво страхотно зло наоколо.

— Смятах, че злото витае около всяко убийство.

— Така е, но никога досега не бях усещала толкова осезателно присъствието му. Като че ли можеш да го докоснеш.

— Млъкни! Тръпки ме побиват, като те слушам.

— Извинявай.

— Ако това толкова те потиска, защо не им кажеш, че не искаш да работиш повече по случая?

Сам въздъхна:

— Де да беше толкова лесно! Наистина ме потиска, но искам, ако е възможно, да стигна чак до края.

— Убедена съм, че ако бях толкова уплашена, колкото си ти, аз не бих могла.

— Нищо подобно. Ти си толкова любопитна, колкото съм и аз. Наистина.

Уин се усмихна с обич на сестра си.

— Е, ако не поспиш, няма да си в състояние изобщо да работиш. Очите ти са ужасно зачервени.

Сам примигна.

— Малко са възпалени. Хайде, вдигам гълъбите.

С мъка се изправи и пое нагоре по стълбите. Когато стигна горе, се обърна към сестра си:

— Наистина се радвам, че си тук, и благодаря за всичко. Ще видиш, ще си живеем страхотно.

Последните й думи заглъхнаха в широка прозявка.

— Ще си поговорим след шест месеца — тихо каза Уин и отиде в кухнята, за да измие съдовете.

 

 

Някой рязко дръпна пердетата. Сам сърдито изръмжа и се зави презглава, за да се скрие от ярката светлина, нахлула в стаята. Но след като отвори широко прозорците, Уин безмилостно отметна завивките.

Сам опита да придърпа чаршафите и запротестира:

— Аз не съм Рики. Аз съм голяма жена, която много добре знае кога иска да стане от леглото.

— Така е. Само че долу те чакат двама полицаи.

Смяташе, че е общувала с Рочестър и Адамс предостатъчно за цял живот, но след като бяха били целия път дотук, сигурно ставаше дума за нещо спешно. Върху нощното й шкафче имаше чаша чай. Тя я взе и отпи глътка. Беше леденостуден.

Уин не показа никакво съчувствие:

— Беше топъл, когато ти го донесох преди половин час.

— Колко е часът?

— Единадесет и половина.

— Моля?!

Невярващо погледна часовника си.

— Ще сложа чайника. На твое място, не бих карала гостите си да ме чакат дълго. Май не са от търпеливите.

Сам се строполи обратно в леглото, като се опитваше да събере достатъчно сили, за да стане.

Когато слезе долу, Уин й подаде голяма чаша горещо кафе, преди отново да хлътне в кухнята. За свое най-голямо учудване, Сам установи, че я очакват не Рочестър и Адамс, а Райд и Холмс.

Тя погледна към него и повдигна чашата си:

— Искате ли?

— Не, благодаря. Чистачката ви вече ни направи кафе.

От кухнята долетя вик:

— Всъщност съм й сестра. Само изглеждам като чистачка.

Райд очевидно се разкъсваше между желанието да се извини и нежеланието да вика в отговор. Сам се наслади на неловката ситуация, в която беше изпаднал, и се настани в любимата си поза в ъгъла на канапето, а Шоу незабавно се присламчи към нея.

— Е — подхвана тя, — на какво дължа неочакваното ви посещение?

— На убийствата в Кент. Смятам, че са свързани с двете убийства тук, в Лиймингъл, и се питах какво имате да ни кажете.

Сам погали Шоу.

— Не съм сигурна, че имам това право.

— Вие сте патолог на подчинение на Министерството на вътрешните работи, а аз съм офицерът, който води разследването. Защо да не можете да ми кажете какво става?

— Защото в момента не работя за вас, а за командир Рочестър от „Кромуел Парк“, а чрез него — директно за Министерството на вътрешните работи.

— Това е местно убийство, което трябва да бъде разкрито, при това бързо. Независимо към кого сте прикрепена в момента, вие сте длъжна да информирате мен и екипа ми за хода на това следствие. Другото нещо, което не трябва да забравяте, е, че в един момент ще се наложи да се върнете на работа тук.

Сам усети как цялата настръхва.

— Заплашвате ли ме?

— Нищо подобно. Просто ви ориентирам в положението.

— Моето положение ми е съвсем ясно. Ако имате нужда от допълнителна информация по този случай, най-добре ще е да говорите с командир Рочестър или с инспектор Адамс. Ако те ми позволят да ви предоставя информация или докладите си, ще го сторя. В противен случай ще трябва да отнесете всичките си оплаквания за начина, по който се води следствието, направо до вътрешното министерство, пък да видим докъде ще стигнете.

Райд стана по-отстъпчив.

— Вижте, всички сме професионалисти и трябва да си вършим работата. Искам само да ме ориентирате какво става, защото се надявам това да помогне на нашето разследване тук.

Сам не се поддаде.

— Както вече казах, обърнете се към командир Рочестър. Сигурна съм, че ще ви окаже цялото необходимо съдействие.

Настъпи мълчание, докато мъжът осмисли думите й. И двамата много добре знаеха за отношението на Рочестър към него и че няма никакъв шанс той да измъкне нещо от Джон.

Преди полицаят да заговори отново, на входната врата се позвъни. Сам избута Шоу от скута си и стана да отвори, но Уин вече я беше изпреварила.

— Всичко е наред, мадам. Аз ще отворя — каза тя, подръпвайки перчема си.

Сам се усмихна на сарказма на сестра си, но нито Райд, нито Холмс трепнаха. Уин влезе в дневната, следвана по петите от Адамс, и съвсем ненужно обяви:

— Том е.

Той се изненада да завари тук бившите си колеги не по-малко от Сам.

Райд се изправи и протегна ръка:

— Том.

Независимо от дълбокото си презрение към Райд, Адамс прецени, че ще е най-добре да се държи дипломатично и да се ръкува с него.

— Господин групов началник — кратко каза той.

Едно от правилата на Том беше да не нарича „сър“ човек, когото не уважава. Но много внимаваше да не наруши йерархията, затова се обръщаше към тези хора с техния чин и така не можеха да го упрекнат в нищо.

— Може ли да попитам какво правите тук, господин групов началник?

Въпросът явно раздразни Райд.

— И аз се канех да ви попитам същото, но доколкото разбирам, отношенията ви с доктор Райън не са само на професионална основа.

Адамс реши, че забележката не заслужава отговор.

— Отново ви питам: какво правите тук, господин групов началник?

— Разследвам убийствата, инспекторе.

Устната на Райд се изви презрително, когато произнесе думата „инспекторе“.

— Както много добре знаете, всички разследвания, свързани точно с тази серия убийства, са поставени под ръководството на командир Рочестър — с равен глас каза Адамс.

— Я си отвори ушите — внезапно избухна Райд — и си спомни кой съм аз! Аз съм твоят шеф! И ако ти кажа да ми оближеш ботушите, ще трябва да го направиш. Не можеш да ми нареждаш при кого да отида и с кого да разговарям. Ясно ли е?

Том остана невъзмутим.

— Вие вече не ми заповядвате какво да правя и никога повече няма да го вършите.

За момент Сам си помисли, че Райд ще избухне, и бързо се намеси:

— Инспектор Адамс може и да не е в правото си да ви каже къде да отидете и с кого да разговаряте, но докато сте в къщата ми, аз мога. Така че, ако нямате нищо против, бих искала да си вървите…

Райд изгледа гневно Том, който издържа погледа му, без да мигне, а след това отново се обърна към Сам:

— Пак ще се видим.

— Твърде е възможно.

— Ще напиша пълен доклад за случилото се до командир Рочестър и Министерството на вътрешните работи — студено заяви Адамс.

— Правете каквото щете!

Пол кимна на Холмс, тя се изправи и двамата напуснаха стаята.

Уин им отвори входната врата.

— И да не се връщате скоро.

Затръшна вратата зад тях и се присъедини към сестра си и детектива в дневната.

— Каза ли му нещо? — попита я Том.

— Разбира се, че не.

— Извинявай. Просто целият настръхвам, когато съм в една стая с това копеле.

— Наистина ли? Не бих и предположила. Беше възхитително спокоен.

— Искаш ли кафе? — попита го Уин.

— Не, благодаря. Едва ли ще имам време. Трябва да се върнем за среща с шефа.

Уин се запъти към кухнята, за да им направи сандвичи за обяд, а Сам сърдито го попита:

— Трябва ли? Е, имам някои собствени планове, преди да го направим.

Адамс погледна нетърпеливо към нея, а после и часовника си.

— Например?

— Имам среща с Марша Евънс в лабораторията.

— Ами ако побързаме, ще можеш да видиш Марша и пак да не закъснеем много с връщането в „Кромуел Парк“.

Тя се замисли за момент.

— Добре.

Когато стигна до вратата, нещо й хрумна и се обърна към него:

— Идентифицирахте ли вече трите момичета?

— Две от тях. Едната е била Сюзън Денч, а другата се казва Елизабет Кар от Ийлинг, Лондон.

— Това не е близо до никакви военновъздушни бази, нали?

— Пътувала на автостоп, за да посети приятели в Сафълк. Значи може да са я прибрали където и да е по пътя. Изчезнала е около три седмици след Денч.

— Ами третото момиче?

Той сви рамене:

— Една от хилядите. След като Елизабет не е била местна и е идвала чак от Лондон, значи ще имаме работа със стотици изчезнали момичета.

Сам знаеше, че това е тъжната истина. Можеше да мине много дълго време, преди да открият кое е било третото момиче — ако изобщо някога откриеха. Въздъхна и промълви:

— Само пет минутки.

Том я погледна скептично и извика:

— Може би все пак ще имам време за кафе, Уин.

Тя го изгледа навъсено и изчезна нагоре по стълбите.

 

 

През по-голямата част от пътя до Скривингдън Сам лакомо поглъщаше сандвичите с бекон, които Уин им бе приготвила. Откакто се бе прибрала у дома предната вечер, непрекъснато усещаше глад. Съвсем егоистично бе предложила на Адамс само няколко хапки, но продължаваше да чувства стомаха си празен.

Когато пристигнаха в лабораторията, намериха Марша в обичайната й поза — залепена за микроскопа. Тя изобщо не им обърна внимание. Адамс се прокашля, но младата жена не помръдна.

— Знам, че сте тук — обади се. — Не съм глуха. Но ако не свърша това сега, ще ми виси на главата дни наред.

Обърна се към тях едва след като приключи и набързо надраска няколко бележки в тетрадката си.

— Добро утро, Сам. Надявах се да дойдеш по обяд, за да ме почерпиш. Мисля, че ми го дължиш — каза тя й кимна по посока на огромна купчина торбички с веществени доказателства.

— Съжалявам за допълнителната работа, но не познавам друг човек, на когото мога да се доверя достатъчно.

Марша се усмихна язвително:

— Ами намери си нови приятели. Знаеш ли, мисля, че ще си умра девствена.

Долната челюст на Сам увисна в шеговито удивление, а Марша й се усмихна одобрително.

— Както и да е, смятам, че имам онова, което ви трябва, ей там.

Поведе ги към отдалечения край на лабораторията. На закачалките висяха две външно еднакви куртки. Марша взе едната и обясни:

— С тази е бил облечен Стречъм, когато тялото е било намерено в канализацията.

Сам направи гримаса:

— Не ми напомняй.

— Това е стандартната униформена куртка за редниците и медицинските служители във военновъздушните сили на САЩ. — Марша отново я окачи и взе другата. — А тази е от униформата на офицерите от военновъздушните сили. Изглежда като първата, но не съвсем. Взех я от интендантството в Лиймингъл.

Сложи униформеното сако на работната пейка и се приближи към един от множеството си микроскопи. Провери фокуса, след това покани Сам да погледне. Тя се наведе и видя тъмна усукана нишка.

— Влакното, което виждаш — обясни Марша, — е от куртката на Стречъм и е типично за изкуствените материи. С помощта на спектрометрията и на тънкослойната хроматография можем да анализираме боите, използвани за тази тъкан. Влакната, които открихме в найлоновата торбичка в бараката, където бе намерено тялото на Мери Уест, са различни от пробите, които взехме от униформата на Стречъм.

— Това ни е известно, защото според мен е разумно да се предположи, че не Стречъм е убил Мери Уест.

— Съгласна съм, но аз го използвам само за сравнение.

Сам изчака, изпълнена с очакване.

— Боите на влакната в найлоновата торбичка също са използвани за военни униформи, но по-често за облеклото на офицерите, а не на редниците.

— Значи твърдиш, че нашият убиец е американски офицер, така ли? — попита Адамс.

— Не, това, което казвам, е, че влакната в найлоновата торба са от униформа на офицер от Военновъздушните сили на САЩ.

Адамс погледна към Сам.

— Нищо чудно, че Хамънд изчезна толкова светкавично.

— Не избързваш ли малко? — попита тя. — Според мен той не е единственият офицер в Лиймингъл.

— Но само той избяга.

— Извинявай, но доколкото чух, са го отзовали в Щатите. Не знаех, че е избягал.

Детективът изглеждаше определено скептичен.

— Това е нещо различно — каза Сам. Все още не вярваше, че Хамънд е способен да извърши убийство, да не говорим за жестоки, извратени серийни убийства. Попита Марша: — А какво ще ни кажеш за цветното влакно, което ти откри?

Приятелката й сви рамене:

— Все още не съм сигурна откъде идва то.

Когато се извърна настрани от микроскопа, погледът на Сам попадна върху офицерската куртка, която лежеше на пейката. Тя се вгледа в нея. Имаше нещо странно, но не можеше да каже какво точно. Опита се колкото е възможно по-ясно да си представи сакото облечено. Разбира се! Това беше! И върху двете куртки нямаше никакви ордени, а американските военновъздушни сили се гордееха с множеството отличия, които раздаваха. Просто не проумяваше как не се е сетила по-рано.

— Ордените — каза тя. — Къде са ордените?

Забързано прекоси лабораторията, взе двете куртки и посочи към мястото, където обикновено се окачваха отличията.

— Виждате ли? Няма ордени. Ето оттук идва твоето неидентифицирано цветно влакно. От лентичка на орден.

— Хамънд имаше ли ордени? — попита Адамс.

— По целите гърди, но така е с повечето офицери след толкова години служба.

— Предполагам, че ще зависи от лентичката на какъв точно орден е влакното — каза Марша.

Адамс я погледна въпросително.

— Някои от ордените са твърде разпространени и повечето офицери ги получават. Но други са редки и така бихме могли да постесним кръга.

— Колко време ти трябва, за да разбереш от какъв орден е влакното? — попита я той.

— Ще мога да кажа веднага щом получа списък на американските ордени и на съответните им цветове. Не би трябвало да отнеме много време. Незабавно ще се заема с това.

— Добре. Ще видя какво мога да направя, за да открием Хамънд.

Сам го измери с гневен поглед, докато излизаше от лабораторията.

 

 

Пътуването от Кеймбридж до „Кромуел Парк“ беше дълго и премина в почти пълно мълчание. Когато стигнаха до главния портал, Адамс спря колата и се обърна към Сам:

— Откъде си толкова сигурна, че е невинен?

Тя гледаше право пред себе си.

— А ти защо си толкова сигурен, че е виновен? Смятах, че основното правило в британското правосъдие е, че човек е невинен до доказване на противното.

— Според мен вече разполагаме с достатъчно доказателства.

— Както вече изтъкнах — косвени.

— Хайде стига, Сам, ако беше друг, а не Хамънд, щеше да си съгласна с мен.

Тя се обърна към него, пламнала от гняв:

— Това е ужасно нелепо. Не смятам, че е виновен, защото мисля, че няма достатъчно доказателства срещу него. А твоят проблем, Том, е полицейското ти мислене. По принуда решаваш, че е виновен, и всяко доказателство, което ти помага да потвърдиш вината му, независимо колко половинчато е то, ти е добре дошло. А всяко, което доказва противното, просто пренебрегваш. И докато всички се потупвате похвално по гърбовете, убиецът все още е на свобода и е много вероятно отново да убие някого!

Рязко се обърна на другата страна и скръсти ръце. Том знаеше, че няма смисъл да продължава спора, затова отново запали колата и мълчаливо потегли към сградата.

Когато влязоха в кабинета на Рочестър, Дойл и Золхайм вече ги очакваха. Джон се приближи да поздрави Сам. За момент тя си помисли, че ще я целуне, но той просто протегна ръка и тя я пое.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — каза й.

Сам ядосано измери с поглед Адамс, който седна далеч от нея.

— Е, смятам, че още е малко прибързано — отговори тя.

— Може би, но влакната, а с малко късмет и тази лентичка на орден, биха могли да подплатят сериозно обвиненията срещу Хамънд.

Той покани Сам да седне и се върна на мястото си.

— Боя се, че нашият приятел, професор Чарлтън, не пожъна твоите успехи. Не успя да стигне до никакво заключение за бележките. Изглежда, нашият човек е просто смахнат.

Дойл категорично поклати глава:

— Не, не е смахнат. Той много добре знае какво прави и то му доставя удоволствие.

Макар да ненавиждаше убиеца, Ед изпитваше към него и някакво необяснимо уважение. Ако не беше умен, отдавна вече да са го заловили.

Рочестър продължи:

— Мисля, че другото, което трябва да знаете, е, че агент Золхайм се опита да установи местонахождението на Хамънд по време на някои от останалите убийства и те очевидно до голяма степен съвпадат.

Сам изгледа агентката.

— До голяма степен ли?

Катрин не беше толкова уверена като Рочестър.

— Има още някои неща, които трябва да свърша, но това, което успяхме да проверим, го поставя приблизително на точното място в почти точното време.

— Приблизително? Почти? Какво по-точно означава това? — настоя Сам. — В същата база, близо до базата, в същата страна, щат, какво точно? Поне едно от откритите в Кент момичета не е местно.

Дойл се намеси:

— Достатъчно близо, за да стигне до мястото и да извърши убийството, но и достатъчно далеч, за да не пада подозрението върху него.

— Разбирам. Значи вече не фактите се съотнасят към престъпленията, а престъпленията — към фактите.

— До голяма степен сме сигурни за него — каза Золхайм.

Сам се обърна към нея:

— Вие бяхте „до голяма степен“ сигурна и за полковник Къли.

Рочестър и Адамс останаха изненадани от думите й, тъй като добрият стар полковник беше изключен от разследването доста отдавна, но Катрин знаеше точно къде се прицелва патоложката и явно възнегодува.

Сам не се отказа:

— Мисля, че правим прибързани заключения. Всичко е чиста спекулация, която се основава единствено на догадки.

— Но тогава защо Хамънд избяга? — съвсем уместно запита Адамс.

— Вече ви попитах доколко сме сигурни в това. Смятах, че са го отзовали в Щатите.

Рочестър поклати глава:

— Това ни казаха, но явно е история, която самият Хамънд е съчинил. Военновъздушните сили твърдят, че не знаят нищо за подобна заповед.

При това разкритие Сам сви платна. Съкрушена, облегна се назад.

Командирът продължи:

— Смятаме, че успяхме да проследим майора до Джорджия, вероятно точно до Атланта, което — многозначително изгледа Сам, — доколкото ми е известно, съвпада съвсем точно с някои проби, взети както от мястото на убийството, така и от тялото.

— Да — призна тя, — с цветния прашец и с рибената люспа. Как успяхте да го проследите?

Рочестър направи жест по посока на Золхайм и Дойл:

— С помощта на нашите приятели от ФБР. Те ще отлетят за Атланта утре сутринта, за да се опитат да го открият.

— Късмет! — пожела им Сам. — Ще ви бъда благодарна, ако ме осведомите дали сте го арестували.

Дойл погледна въпросително Рочестър, който каза:

— Смятам, че няма да има нужда да ти съобщават. Надявахме се да заминеш заедно с тях.

Сам зяпна от учудване.

Том Адамс беше не по-малко учуден от нея.

— Смятате ли, че това е добра идея, сър?

— Да, иначе не бих я предложил.

— В такъв случай, сър, не трябва ли да замине и някой от нас?

— Не. Това вече е работа на американците. Сигурен съм, че доктор Райън ще ни представи добре. И все пак всичко зависи от нейното мнение.

Последното нещо, което тя искаше, бе да се натрапва в разследване, водено от ФБР. Навярно имаше някакъв начин да се измъкне от това.

— Каква полза ще има от мен? — попита тя. — Сигурна съм, че ФБР разполага със свои хора, които са напълно способни да допринесат за успеха на следствието точно колкото и аз.

— Освен агентите Дойл и Золхайм, ти си по-запозната с разследването от когото и да е друг. Аз — Джон погледна иронично към Ед, — тоест ние смятаме, че познанията ти по случая, заедно с тези на ФБР, ще допринесат за бързото разрешаване на загадката.

Той лъжеше, разбира се. Дойл не искаше там да присъства дори собствената му колежка Золхайм, да не говорим за някой досадник от британската полиция, още повече жена. Това беше ход на Рочестър, за да е сигурен, че един от неговите хора ще следи разследването отблизо, и нямаше да й разреши да откаже.

Сам попита агента:

— Ще получа ли пълното съдействие на ФБР?

Рочестър отговори преди него:

— Господин Барток ме увери, че ще направи всичко необходимо, за да останеш неизменна част от екипа.

Името на Барток произведе обичайното въздействие върху Дойл: той кимна с престорен ентусиазъм, но очевидно му беше крайно неприятно.

Сам се чудеше дали може да получи някаква помощ от Том. Беше сигурна, че той не желае тя да заминава — поне не сама. Но не можеше да иска нищо повече от него. Погледът, който му метна Рочестър, когато се обади, ясно показваше, че всеки по-нататъшен протест ще му се отрази зле — заплахата от южния участък и от Райд просто висеше във въздуха. Том трябваше да остане встрани. Внезапно се почувства съвсем сама.

Дванадесета глава

Самолетът кацна във Вашингтон рано следобед. Една кола ги посрещна на летището и бързо ги откара в централната част на Вашингтон. Дойл и Золхайм оставиха Сам в хотела й, за да си разопакова багажа и да се освежи, а те незабавно се отправиха към Куонтико, за да поставят Барток и останалите от екипа в хода на събитията.

Сам беше дълбоко впечатлена от хотела: петте му звезди бяха напълно заслужени. Стаята й беше луксозна, просторна, с климатична инсталация, а върху малка масичка бяха поставени свежи цветя и кошница с плодове. От прозорците се разкриваше великолепна гледка към Вашингтон и тя се опита да разпознае някои от по-известните забележителности на града.

Но в момента имаше най-голяма нужда от баня, а в нейната имаше дори джакузи. Никога не бе използвала такова нещо преди и нямаше търпение да опита — щеше да остави душа за друг път. С удоволствие се плъзна в топлата вода и пусна джакузито. Мехурчетата погъделичкаха кожата й и масажираха напрегнатите й мускули. Не можа да се стърпи и се разкиска. Чувстваше се като момиче, което се готви за първата си среща. Независимо от тъжната причина за посещението си, тя реши, че съдейки по условията, би могла да прекара приятно. Облегна глава на ръба на ваната и се замечта. Пронизителното иззвъняване на телефона я откъсна от унеса й. Разбира се, имаше апарат и в банята.

— Доктор Райън.

Обаждаше се Золхайм.

— Вижте, знам, че сигурно сте уморена, но се чудех дали не бихте вечеряли с мен. Аз ви каня.

Сам се замисли за момент. Не й се искаше особено: още един разговор с агентката, по време на който тя ще се опитва да я спечели на своя страна срещу Дойл, не й изглеждаше примамлива перспектива.

— Бих искала, но…

— Знам какво си мислите — прекъсна я Золхайм, — но няма да се опитвам да ви убеждавам да играете срещу Дойл. Просто си помислих, че е добре и за двете ни да си починем една вечер. Виждали ли сте Вашингтон нощем?

— Не съм го виждала дори през деня.

— През нощта е по-красив. В тъмното не се забелязва цялата мръсотия.

Независимо от резервите си, Сам откри, че приема предложението й.

— Добре. Значи — решено. Ще ви взема в осем. Ще отидем на едно изискано място, така че късата черна рокля ще бъде подходяща, ако си я носите, естествено.

Сам затвори телефона, леко разочарована от себе си, задето не бе имала смелостта да откаже. Проигра и последната си възможност да се отпусне. Излезе от ваната, уви се в хавлия и се отпусна тежко на един стол, твърде апатична, за да се изсуши. Вашингтон може и да беше по-красив нощем, но тя все пак предпочиташе да го види на дневна светлина.

За щастие си носеше къса черна рокля. Облече я, гримира се и се опита да събуди у себе си малко въодушевление от предстоящата вечер. Тъкмо се обуваше, когато от рецепцията позвъниха и съобщиха, че Золхайм я очаква.

Слезе във фоайето. Катрин изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Това се дължеше не толкова на дрехите й, колкото на начина, по който ги носеше. Докато чакаше доктор Райън, няколко души, включително и служителят на рецепцията, я наблюдаваха с открито възхищение. Сам се почувства невзрачна, незначителна и старомодна. Защо, за бога, се бе съгласила?

След кратко пътуване с кола пристигнаха в малък ресторант близо до търговската част на града. Золхайм очевидно го посещаваше често, защото я посрещнаха изключително сърдечно. Отведоха ги до усамотена маса в задната част на заведението и им връчиха менюто. Беше на френски. Сам го изчете с интерес. Дали от вълнението или от стреса, но апетитът й се бе възвърнал.

Катрин вдигна поглед към нея.

— Имате ли нужда от помощ?

Тя надникна иззад менюто, леко засегната.

— Не, няма проблем. Издържах приемния изпит по френски.

— Моля?

— Няма значение. Един стар изпит.

Поръчаха, а Золхайм избра виното. След първата чаша Сам започна да се отпуска.

Както можеше да се очаква, Катрин заговори за случая:

— Вие все още не сте убедена във вината на Хамънд, нали?

Патоложката поклати глава:

— Не. Знам, че някои от доказателствата сочат натам, но все още не съм убедена. Сигурно е просто интуицията ми.

— Жалко, че не можете да използвате интуицията си в съда. Честно казано, аз също не смятам, че той е нашият човек.

Сам не бе очаквала да чуе това.

— В кабинета на Рочестър ми се сторихте доста убедена.

Золхайм сви рамене:

— Беше заради Дойл. Имаше нужда от подкрепа.

— Защо сте толкова сигурна? Шестото чувство?

— Нещо такова, но не като вашето. Аз спах с него.

Сам не беше сигурна дали е по-изненадана от факта, че тя е спала с Хамънд, или от откровеното й признание.

Агентката спокойно продължи:

— Той беше много нежен любовник. Внимателен, без фантазии или насилие. Беше загрижен повече за моето, отколкото за собственото си удоволствие. Ценя това качество у мъжете.

— Изглежда, сте прекарали приятно.

— Да, така е. Вие спали ли сте с него?

Изненадана, Сам поклати глава:

— Не.

Катрин й се усмихна:

— Той със сигурност се интересува от вас. Реших, че вероятно това е причината за сътрудничеството ви.

Сам отново поклати глава:

— Ако бях спала с него и по-късно бях открила, че той е убиецът, щях да го предам на полицията.

— Доста неловко.

— Може би, но въпреки това щях да го направя.

Келнерът церемониално им поднесе предястието. Когато той се отдалечи, Золхайм попита:

— Тогава кой смятате, че го е извършил?

— Нямам представа. Но какъвто и да е отговорът, мисля, че ще го открием тук, а не в Англия.

Другата жена кимна:

— И аз смятам така.

Известно време се храниха мълчаливо, след това Катрин запита:

— Разследването създаде ли ви някакви проблеми?

— Не. Поне не повече от друг път. Защо питате?

— След като открихме шестото тяло, изведнъж започнаха да ни посещават неканени гости. Просто се появяваха на местопрестъплението и ние трябваше да им препращаме всички показания и разпити. Дойл страшно се вбеси.

— Нищо чудно. Кои бяха те?

— Така и не ни казаха. Барток прецеждаше цялата информация и ни съобщаваше онова, което сметнеше за необходимо.

— А това не беше.

Золхайм кимна.

— И във Великобритания действа подобна система. Кои са били според вас?

— ЦРУ, Разузнаването на военновъздушните сили, Държавният департамент, може дори да е бил друг отдел на Федералното бюро. Кой знае? Конкуренцията е толкова жестока, че е възможно да са били дори всички едновременно.

Англичанката се зарадва да научи, че подобни щуротии се случват и от тази страна на Атлантика.

Отсервираха празните им чинии със съответния ритуал и поднесоха основното ястие. Сам го опита — беше божествено.

Катрин я изгледа.

— Храната е великолепна, нали?

Сам кимна в знак на одобрение.

— Разкажете ми за себе си и за инспектор Адамс. Знам, че сте били любовници. Според мен е много симпатичен.

След като приключиха с вечерята, Золхайм повика такси и двете се отправиха да разгледат забележителностите на града. Агентката разбираше тази дума твърде широко: посетиха не само ярко осветените паметници, но и една от най-шумните и задушни дискотеки, в които Сам бе стъпвала. Отначало отклони всички покани за питиета и танци, но след това усети, че се държи зле, започна да ги приема и за свое най-голямо учудване, прекара великолепно. Повечето от мъжете, с които танцува, бяха по-млади от нея, но това явно не притесняваше нито тях, нито пък нея, особено след като двете със Золхайм бяха пресушили три бутилки вино по време на вечерята.

Когато се прибра изтощена в хотела посред нощ, там я очакваха три съобщения: две от Рочестър и едно от Адамс, който я молеше да му се обади в кабинета му в „Кромуел Парк“. Тя се качи в стаята, набързо взе душ и се пъхна в леглото. Уморено се пресегна към телефона на нощното шкафче.

Том веднага вдигна:

— Инспектор Адамс.

— Прозвуча доста официално.

— Аз съм си такъв.

— И откога? Почти очаквах да се обади новата ти приятелка.

Той не се поддаде:

— Нямам нови приятелки.

Сам беше прекалено уморена, за да продължава разговора в тази посока.

— Какво искаш? Късно е и аз съм много уморена.

— Къде беше?

— Разглеждах града със Золхайм.

— Женско парти, така ли?

— В действителност разговаряхме за теб.

— За мен ли? Че какво толкова интересно има в мен?

— Искаше да знае как си в леглото.

Тази непривична за Сам откровеност го свари неподготвен.

— Какво?! Пила ли си?

— Доста. Смятам, че съм си го заслужила, а ти все още не си ми казал какво искаш.

— Просто да се уверя, че си пристигнала благополучно и че всичко е наред.

— Добре съм. Утре ще ходя в Куонтико. Ако нещо се случи, ще те осведомя. И още нещо…

— Какво?

— Някой опитвал ли се е да се меси в случая?

— Кой например?

— Надявах се ти да ми кажеш. Просто Золхайм ми спомена нещо.

— Поне на мен не ми е известно. Ще попитам Рочестър, ако искаш.

Идеята не допадна особено на Сам. Като имаше предвид игричките, които Рочестър обичаше, не беше изключено самият той да е замесен по някакъв начин.

— Не, няма нужда. Просто се чудех.

— Хубаво. Е, най-добре да те оставя да поспиш.

— Да, най-добре.

— Между другото, ти какво й каза?

— За кое?

— За това как съм в леглото.

— Нима мога да преценя само за десет секунди?

Последното нещо, което Сам чу, докато затваряше телефона, беше как Адамс изпъшка слисано и с наранена гордост.

 

 

Марша беше решила да работи до късно, за да се справи с книгата. „Ордени, отличия и награди в армията на Съединените американски щати“ не се покриваше съвсем с представата й за приятно четиво преди лягане, но знаеше, че така или иначе трябва да я прочете. Започваше да съжалява, че не се бе обърнала за помощ към американското посолство. Не го направи, защото сметна, че сама ще се справи по-бързо, но вече изпитваше известни съмнения. Бе минала отличията за чужденци, медалите за добра служба, отлични резултати и за различни военни операции и сега я очакваха ордените за храброст. Започваше да й се приспива и се зарадва на почукването на вратата, което я откъсна от книгата.

Майкъл Спендър надникна иззад вратата.

— Май сме останали само двамата — обяви той. — Искаш ли да пийнем по нещо?

Той беше новото попълнение в лабораторията, бе завършил университет и очевидно напредваше доста добре в кариерата. Освен че бе отдаден на работата си, беше и интересен и привлекателен мъж. Марша погледна към книгата. Оставаше й последната глава — щеше да почака до следващата сутрин. А междувременно възнамеряваше да изследва възможностите, които предлага питие в интимна обстановка с младия Спендър.

Тя отбеляза страницата, затвори книгата и свали лабораторната си престилка.

— Ти ли черпиш?

— Естествено. Ако е само кока-кола.

Марша профуча покрай него и каза:

— С голям ром в нея.

Майкъл Спендър се усмихна и я последва.

 

 

На следващата сутрин кола дойде да вземе Сам в десет часа. Чувстваше се леко отпаднала и пропусна закуската, защото безвъзвратно бе изгубила апетита си. Куонтико се намираше на доста по-голямо разстояние от Вашингтон, отколкото си бе представяла, и пътуването им отне почти час.

Академията представляваше внушителна гледка. Напомняше й новите университети, които се строяха във Великобритания. На паркинга я посрещна Золхайм, която отново я подразни със свежия си външен вид. Сам мина през пропуска и двете се отправиха към кабинета на Барток.

— Добре ли прекара снощи? — попита Катрин.

— Чудесно, но май попрекалих.

— Понякога има нужда и от това.

Асансьорът спря на техния етаж и Сам последва агентката по коридор с плюшени килими. Кабинетът на Барток беше голям и внушителен, при това доста далеч от стандартния за случая дизайн. По стените висяха авангардни картини, а няколко съвременни скулптури бяха поставени на подходящо осветени места. Единствената снимка беше на семейството на Барток и тя стоеше на бюрото му. Нямаше нито една полицейска фотография или нещо подобно. Барток беше близо петдесетгодишен мъж, висок, загорял от слънцето и красив. Все още смолисточерната му коса бе прошарена на слепоочията. Беше облечен в тъмнозелен модерен костюм, който според Сам вероятно беше „Армани“, и ги чакаше с нагласена усмивка.

Прекоси стаята към гостенката.

— Доктор Райън. Толкова много съм чувал за вас, че сякаш ви познавам.

Сам протегна ръка:

— И с мен е така.

Когато той се приближи към нея, тя разбра, че слънчевият загар най-вероятно е изкуствен и че си е правил поне един лифтинг на лицето. Запита се колко ли още са изкуствените неща, свързани с него.

Дойл вече бе там. Изправи се и се ръкува със Сам. Барток я придружи до едно кресло, след това се върна на мястото си.

— От Ед разбрах, че Бюрото е успяло да открие местонахождението на Хамънд.

— С известна помощ от шерифските служби — допълни Дойл.

— Добре. Научих, че са го проследили до Джорджия. Това е доста голям щат. Какви са според вас шансовете да го открием?

Сам беше подготвена за такъв въпрос.

— Зависи от това дали ще успеем да проследим цветния прашец, който открихме върху тялото на Мери Уест.

— Доста трудна работа.

— Не съвсем. Растенията са редки и виреят само в определени блатисти местности. Ако сполучим да установим ДНК-то на прашеца, ще можем да кажем дори точно от кой храст е.

— Впечатляващо. Но колко време ще отнеме това?

Дойл се обади:

— Резервирал съм билети за всички нас за полет днес следобед, сър. Реших, че колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Не е ли малко раничко, Ед? Надявах се да поразведа доктор Райън из нашата столица, преди да тръгнете.

— Вече я разгледах. Агент Золхайм ми показа града снощи. Великолепно място.

Ед се намръщи на Катрин, а тя отмести поглед. Сам разбра, че отново е оплела конците.

— Колко жалко — каза Барток. — Е, може би следващия път. Все нещо сте пропуснали. — Той смени темата: — Добре, какво искате от мен?

— Ще ни помогнете много, ако ни осигурите съдействието на местните съдебни органи — каза Дойл.

Барток кимна.

— Там има един съдебен патолог, Самюъл Кларк — намеси се Сам. — Той е познавач на местната флора и фауна. Мисля, че си струва да посетим и него.

— Няма проблеми. Смятате ли, че ще успеете да откриете Хамънд?

Золхайм беше скептично настроена, а Дойл не чак толкова.

— Ще го намерим. Никой щат не е достатъчно голям, за да се укрие напълно.

— Оптимист, както винаги — усмихна му се Барток и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Чакат ме в Капитолия.

Вратата се отвори тъкмо навреме и влезе секретарката на Барток. „Сигурно натиска някое тайно копче, когато е време хората да си тръгват“ — помисли си Сам.

Всички се изправиха и Барток отново се ръкува с нея.

— Радвам се, че се срещнахме, макар и за толкова кратко време. Няма да забравите за уговорката, нали?

— Разбира се — каза Сам. — Очаквам го с нетърпение.

Той кимна и секретарката изведе тримата посетители от стаята.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Барток вдигна телефона:

— Свържете ме с полковник Терингтън от Пентагона, ако обичате.

Затвори слушалката и се облегна на стола си със загрижено изражение.

 

 

Тримата се отправиха надолу към кабинета на Дойл.

— А сега какво? — попита Сам.

Агентът я погледна.

— Ще вземем самолета в четири следобед за Атланта. Уредих кола, за да ви върне в хотела, а после да ви докара на летището. Ще се видим там. Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.

Той отвори едно чекмедже, извади отвътре автоматичен пистолет и провери пълнителя.

— Извървяхме дълъг и изморителен път, но вече е към края си.

Бутна пълнителя на мястото му и сложи пистолета в кожения кобур, който лежеше върху бюрото му. Сам се запита как ли би постъпил той, ако открие Хамънд, и внезапно се разтревожи да не би чувството му за справедливост да се окаже скрито в пълнителя на пистолета.

 

 

Марша дойде на работа късно следващата сутрин. Вечерта с „новото момче“ бе продължила по-дълго от очакваното. Нищо не се случи — е, почти нищо. Двамата просто поседяха в апартамента му и си побъбриха.

Най-странното от всичко бе, че на нея не й доскуча. Обикновено, когато разговорът се въртеше около работата и амбициите, мъжете винаги отблъскваха Марша от себе си, но Майкъл беше различен. Той не й налетя незабавно, а това също беше необичайно. Целуна я едва когато се накани да си ходи — и то каква целувка, господи! Едва успя да устои на изкушението да го бутне обратно в апартамента и да му се нахвърли върху килима в хола. Но не го направи и се радваше, че стана така.

Разбраха се да прекарат заедно следващия уикенд, но Марша не бе сигурна, че ще може да издържи чак дотогава, без да го вижда. От много време не бе изпитвала подобни чувства към мъж. Въздъхна дълбоко и й се прииска Сам да е наблизо, за да могат да си побъбрят. Помисли си, че когато наистина има нужда от нея, приятелката й все я няма.

Погледна към дебелата книга, която я очакваше върху една от работните маси. Съблече сакото си, навлече бялата си престилка и взе томчето. Отвори на последната глава — за ордените за храброст — и се зае с първата картинка. Изчете надписа под нея, а след това и описанието на лентичката на ордена. После ги препрочете с нарастващо вълнение. Цветовете не просто приличаха, а напълно съвпадаха с тези на копринените нишки, намерени в найлоновия плик. Марша грабна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

 

 

Сам не успя да види много от Атланта. Кола, изпратена от шерифството, ги посрещна на летище Хартсфийлд и бързо ги откара в града. Успя да добие само бегла представа за това, че огромно богатство съжителстваше рамо до рамо със страхотна мизерия. Нищо чудно, че нивото на престъпността бе толкова високо.

След около час вече прекосяваха някаква извънградска местност и минаха през портала на лабораторията по съдебна медицина на окръг Джонсън. Не беше голяма, но очевидно бе най-натоварената в щата. Очакваха ги и след като ги регистрираха на пропуска, ги насочиха по поредица от дълги коридори към лабораторията на Самюъл Кларк. Помещенията приличаха на тези в Скривингдън и Сам изведнъж се почувства като у дома си. Кларк ги очакваше.

— Вие, предполагам, сте доктор Райън.

Тя се усмихна:

— Наричайте ме Сам.

— В такъв случай и вие ме наричайте Сам.

— Е, Сам втори номер, вероятно познавате Дойл и Золхайм от Куонтико.

Той се ръкува и с двамата.

— Вашият господин Барток ме предупреди за посещението ви. Помоли ме — всъщност направо ми нареди — да ви окажа съдействие. Мисля, че знам какво търсите, затова си позволих да приготвя няколко карти, които да погледнете.

Той се приближи до голямата маса в средата на помещението, върху която огромна карта беше разгъната и затисната в ъглите със стъклени буркани, пълни с разноцветни течности.

Кларк се обърна към Сам:

— Научих, че върху тялото на една от жертвите сте намерили цветен прашец от растението Myrica indora.

Тя кимна.

— Можете ли да извлечете ДНК от него?

— Разбира се, но не за една нощ.

— Значи ако събера различни проби от тези храсти, вие ще можете да сравнявате тяхното ДНК, докато открием точното растение.

Той поклати глава:

— Това е страшно много работа.

— Смятах, че растението е рядко.

— Така е, ако говорите за целите Съединени щати, но не и за този район.

Сам изпита леко разочарование.

— Имаше и една рибена люспа, ако това може да помогне.

Кларк отново поклати глава:

— Рибата тиганка. Голяма помощ, няма що!

— Рибата тиганка ли?

— Извинете, така ги наричат тук. Децата ги пържат в малки тигани. Рибките са съвсем дребнички. Използват се предимно за стръв.

— Твърде красиви са, за да се ядат — протестира Сам.

— Прекрасни са, нали?

Дойл започваше да губи търпение.

— Къде според вас ще е най-добре да ги потърсим?

— Извинете. Двете се намират на едно и също място в три района в цялата страна и за щастие всички са тук.

Той им посочи един участък на картата.

— Първото и според мен най-малко вероятно е Стамп Крийк. Но там няма много храсти от това растение, а рибите са дори още по-малко.

Сам кимна.

— Не казвам, че не трябва да го претърсите, но просто предлагам да го оставите за накрая. Вторият и третият район, които аз бих огледал, са Блу Крийк и Сома Крийк.

— Сома Крийк ли? — намеси се Сам. — Защо се нарича така?

— Доколкото ми е известно, винаги е носел това име — отвърна той. — Но аз съм тук едва от няколко години. Защо питате?

— Сома е името на експериментално лекарство, за което се споменава в „Смел нов свят“. Едновременно успокоително и стимулант — нещо като химическо средство за убеждаване.

— Откривате ли някаква връзка между книгата и наименованията на останалите две местности? — попита Дойл.

Сам поклати глава:

— Не, не мисля. Изглежда, в крайна сметка от бележките все пак имаше някаква полза.

Агентът я изгледа скептично.

— Все още не сме сигурни в това, но според мен Сома е добро място за начало.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Теренът е труден — предупреди ги Кларк. — Няма да е лесно да се съберат проби, въпреки че растенията не са в изобилие.

Дойл размишляваше върху нещо друго:

— Много хора ли живеят там?

Кларк поклати глава:

— Доколкото знам, никой. Местността е много негостоприемна. Риболовът е слаб, потокът е труден за лодките. А има и гадни насекоми.

— Възможно ли е човек да се укрие там?

— Ако е луд.

Дойл кимна. Сам го погледна. Очевидно той се надяваше да открият нещо повече от храсти.

— На ваше място бих си взел водач — предложи Кларк. — Местността е опасна. Дълбока вода, подводни растения, блата. Няколко души изчезнаха там безследно. Надяват се да ги открият, когато пресушат мястото и построят там игрище за голф.

— Такива ли са плановете?

— Нямам представа, но съм сигурен, че някой ден ще се доберат и дотам. Май успяха да разрушат всичко останало. Попитайте шерифа. Ако той не може да ви заведе, непременно ще намери човек, който да го направи. Може да се разделите с няколко долара, но си струва.

Сам сърдечно му благодари.

— Ще се върнем с пробите възможно най-бързо.

— Добре. Ще приготвя всичко и ще ви чакам. Колкото по-бързо ми донесете семената, толкова по-бързо ще мога да свърша работата. Може би ще имаме възможност да си поговорим по-надълго и нашироко за семената и за цветния прашец.

— Няма да забравя — отговори тя, ръкува се с него и последва Дойл и Золхайм навън.

 

 

Няколко часа бяха необходими на Марша, за да се сдобие с екземпляр от лентичката на ордена. След като опита без всякакъв резултат в американското посолство и в няколко американски военновъздушни бази, тя най-накрая откри един „Орден за храброст на Конгреса“ в малък антикварен магазин до моста „Магдалена“.

Преговорите със собственика, който се кълнеше, че орденът вероятно е единствен в Англия и затова — невероятно скъп, се проточиха, но най-накрая постигнаха споразумение и Марша уреди да изпрати такси, за да го вземе. Половин час по-късно орденът беше в лабораторията й. Сравнението между лентичката му и влакната, открити в найлоновата торбичка, показа, че са напълно еднакви. Марша отново вдигна телефона и повторно набра някакъв номер.

 

 

Том Адамс за пореден път преглеждаше досиетата на заподозрените, когато телефонът иззвъня.

— Инспектор Адамс.

Гласът от другата страна беше висок и развълнуван и говореше толкова забързано, че почти нищо не се разбираше.

— Марша, успокой се и бавно ми кажи онова, което искаш.

Той взе писалка, готов да си води бележки.

— „Орден за храброст на Конгреса“ ли? Да, чувал съм за него. Това е американската версия на кръста „Виктория“, нали?… Разбирам… Добре, Марша. Добра работа. Ще поддържаме връзка.

Том бавно затвори телефона. „Да — каза си той, — разбира се!“ Това беше повратната точка. Сега просто се нуждаеше от малко повече информация. Отново вдигна слушалката, обади се в американското посолство и помоли да го свържат с информационния отдел.

— Ало, обажда се инспектор Адамс от полицията в графство Кеймбридж. Работя в сътрудничество с вашето ФБР… Да, точно така… Дали не разполагате с актуален списък на всички офицери на действителна служба, наградени с „Орден за храброст на Конгреса“?… Да, ще почакам.

Той се облегна назад и стисна палци за късмет. След няколко минути библиотекарката се върна на телефона. Том стисна писалката.

— Да, готов съм.

Жената започна да му диктува имената. Първите три не му говореха нищо, но последното разпозна незабавно.

— Господи, сигурна ли сте? Бихте ли ми прочели името отново?

Нямаше никакво съмнение.

Той тресна слушалката и хукна към кабинета на Рочестър.

 

 

Сома Крийк се намираше само на половин час път от лабораторията на Кларк. По пътя спряха, за да вземат шериф Марк Конак, който бе подочул някои неща за случая и изгаряше от желание да се включи.

С напредването на деня жегата ставаше все по-непоносима. Сам се радваше, че в колата има климатична инсталация, и се ужасяваше от мига, в който ще трябва да излязат и да започнат търсенето.

А това стана твърде скоро. Спряха на малък запустял паркинг до потока, където ги чакаха две малки дървени лодки, и излязоха в наситения с влага въздух до едно от най-големите блата в Джорджия.

Дойл погледна към Золхайм.

— Ти тръгни с шерифа, аз ще поема доктор Райън.

Тя поклати глава:

— Не, ти върви с шерифа, аз ще остана с доктор Райън.

Гневно се измериха с погледи. Това беше неподчинение — и двамата го знаеха, но Ед реши, че в момента не е време да спорят. Щеше да напише рапорт впоследствие. Може би това бе поводът, който търсеше, за да се отърве от нея.

— Добре — примири се той, — ти вземи доктор Райън.

Шерифът сухо се намеси:

— Е, ако сте свършили с кавгата, предлагам дамите да поемат на изток, а ние — на запад. Това не е обида към способностите ви, дами, но западната част на блатото се смята за по-опасна от източната, а аз я познавам по-добре от вас.

Катрин усети, че казаното от него има основание, и се съгласи.

Шерифът продължи:

— Управлявали ли сте лодка някога?

Сам поклати отрицателно глава, но Золхайм каза:

— Мога да се справя.

— Това е добре. Поддържайте ниска скорост и не бързайте. Така няма да пропуснете нищо, а ако се блъснете, щетите няма да са сериозни.

Той се качи в едната лодка и се приготви да потегли.

— Въоръжени ли сте? — намеси се Дойл.

Катрин дръпна сакото си и му показа 38-калибровия си „Смит и Уесън“.

— Добре. Надявам се, че знаеш как да го използваш.

Той много добре знаеше, че е така, но не се стърпя да я ухапе още веднъж.

— А ако откриете нещо по-различно от храсти, веднага се върнете тук и докладвайте. Ясно ли е?

Золхайм кимна.

Сам погледна към агента.

— Сигурен ли сте, че знаете какво търсите?

— Хамънд?

Тя се вбеси, но не каза нищо.

— Знам как изглеждат храстите — каза той. — Ще взема проби.

— И помнете, от възможно най-много различни храсти. Кларк каза, че тук не са много, така че не би трябвало да ни отнеме кой знае колко време.

Отегчен, Дойл се извърна и се качи в лодката до шерифа.

Сам му напомни:

— И не забравяйте да отбележите от кой храст е пробата и да си запишете местонахождението му.

Ед махна с ръка. Шерифът запали извънбордовия двигател и те се отдалечиха от брега.

Золхайм привлече вниманието на Сам:

— Добре, хайде да потегляме.

Качиха се в лодката, Катрин пое кормилото и двете се отправиха към вътрешността на блатото.

След като се отдалечиха достатъчно далеч, за да не могат да чуят, радиото в колата на шерифа изпращя:

— Тук централа. Спешно съобщение за доктор Райън или агент Дойл. Обадете се.

Централата щеше да продължи да се обажда още известно време, но нямаше да успее да се свърже, докато не стане твърде късно.

 

 

Малката лодка с бръмчене навлезе в блатото. Почти веднага дърветата сключиха клони над главите им, препречиха пътя на светлината и — което беше още по-лошо — захлупиха влагата. От водата се издигаше пара, която обгръщаше дърветата и храстите в мъгла и пораждаше чудати, тайнствени форми. От носовете и ушите им капеше пот, като че ли се намираха в сауна. Дрехите вече бяха залепнали за телата им и Сам с мъка си поемаше въздух. Като капак на всичко имаше и още нещо, което не бе очаквала: шумът. Хиляди насекоми и животинки се състезаваха да бъдат чути.

Решиха да проверят възможно най-голяма част от блатото с лодката и да вървят пеша колкото се може по-малко. Първата им спирка беше островче, чиито брегове бяха покрити с храсти и дървета. Золхайм беше търпелива и дори помагаше на Сам, докато тя взимаше проба след проба от храстите, поставяше всяка в отделна торбичка и отбелязваше растението с бяло етикетче. След като отбеляза броя и местоположението на всеки храст, от който беше взела проба, двете навлязоха още по-навътре в блатото.

 

 

Слънцето се спусна ниско и светлината започна да отслабва. Дойл даде знак на шериф Конак да обърне лодката, за да се връщат. Беше взел няколко проби, но се интересуваше повече от това дали няма да открие признаци на таен живот някъде из блатата, отколкото от самите проби. Не забеляза нищо. Кларк беше прав: местността беше изключително враждебна. Ед не изгаряше от желание да замръкне тук.

Връщането му се стори изключително бързо и скоро Дойл тромаво се изкачваше по брега към колата. Шериф Конак върза лодката и го последва. Точно в този момент радиото му отново изпращя: „Централа до шериф Конак. Край“.

Марк вдигна апарата.

— Тук шериф Конак. Казвай, Били.

Докато слушаше съобщението, очите на Дойл се разшириха от изненада.

 

 

Золхайм вдигна глава и погледна нагоре през гъстите клони на дърветата. Смрачаваше се. Напрегна се да различи в здрача Сам, която поставяше етикетче на поредния храст.

— Мисля, че ще е по-добре да се връщаме — каза Катрин. — След час ще бъде съвсем тъмно.

Сам приключи с етикета и огледа течението на потока.

— Да, добре, можем да довършим утре. Смятам, че разполагаме с достатъчно материал, за да може Кларк да започне.

Золхайм започна да обръща лодката и в този миг Сам забеляза нещо, наполовина скрито зад китка дървета. Махна на агентката да спре и й показа откритието си. Една дървена колиба се издигаше самотно на малък обрасъл остров. Около нея растяха гъсти храсти и дървета, които й осигуряваха почти идеално прикритие. Пред колибата имаше малък кей, от който тръгваха няколко стъпала и водеха към вратата. Двете жени наблюдаваха известно време, но не забелязаха никакво движение или признак, че мястото е обитавано. Който и да беше собственикът му, него или го нямаше, или си кротуваше.

— Кларк не каза ли, че нямало никакви постройки? — прошепна Золхайм.

— Да.

Катрин бръкна под сакото си и извади пистолета. Провери пълнителя и го пъхна отново на мястото му.

Сам я погледна подозрително.

— Нали Дойл каза да се върнем при колите и да съобщим, ако открием нещо.

— И точно това ще направим, след като проверим мястото.

Преди да успее да я спре, Золхайм скочи от лодката, нагази до гърдите във вода и започна да се придвижва напред, като държеше пистолета над главата си и не откъсваше поглед от колибата. За облекчение на Сам, тя стигна до брега без произшествия и се качи на кейчето. Обърна се и бързо й махна, преди да изкачи стълбите към колибата. Сам изчака, уплашено притаила дъх.

Разнесе се мигновен шум, подобен на изпращяване на лед при допира му с проводник за високо напрежение, който се извиси над жуженето на насекомите. Сам инстинктивно вдигна глава, но не видя никакъв проводник. Всъщност, като се замисли, реши, че вероятно такъв няма на мили разстояние от това място. Погледна часовника си. Золхайм беше влязла в колибата едва преди няколко минути.

Сам се разкъсваше от колебания. Дали да се върне при колите, както заповяда Дойл, или да преплува краткото разстояние и да провери дали агентката е добре? Сигурно трябваше да се върне и да доведе помощ, но ако… Не можеше да изостави Катрин. Плъзна се през борда на лодката, като внимаваше да не вдига никакъв шум, и заплува. Водата беше някак необикновено топла, гъста и зловонна, сякаш плуваше в супа. Сам държеше устата си плътно затворена и дишаше дълбоко през носа.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да се добере до колибата и с мъка да успее да се повдигне до кейчето. Полежа няколко минути, за да нормализира дишането си, опитвайки да се убеди, че вероятно напразно се е намокрила, след това се изправи и тръгна към стълбите. Макар да се стараеше да пристъпва съвсем леко, всяка крачка отекваше високо. Който и да беше вътре, несъмнено щеше да я чуе.

Промъкна се до един прозорец и надникна вътре. Колибата се състоеше от една голяма стая. В дъното й имаше неоправено легло, до което се виждаше шкафче и голям дървен гардероб. Зад леглото висяха няколко рафта, върху които се мъдреха големи стъклени буркани. В тях имаше нещо, но тя не можеше да види какво. В средата на стаята бе поставена голяма маса. Върху нея с разперени ръце и крака лежеше Золхайм. Беше напълно облечена, а ръцете и краката й висяха отстрани. Изглеждаше неподвижна.

Сам се зачуди дали не може да намери пистолета на агентката. Не че щеше да й помогне особено, понеже никога не беше стреляла и дори не знаеше как точно да се прицели. Но все пак Хамънд не знаеше това. Хамънд — очевидно подсъзнанието й бе решило кой е убиецът, макар разумът й да се противопоставяше. Прокрадна се покрай вратата и се промъкна вътре, като непрекъснато се оглеждаше за евентуален път за бягство. Приближи се до Золхайм и хвана китката й. Имаше пулс, макар и слаб. Сам прегледа главата й за рани, но не откри нищо.

Разтърси я и прошепна в ухото й:

— Катрин, Катрин, събуди се. Трябва да изчезваме оттук. Моля те, Катрин, събуди се!

Докато шепнеше, забеляза яркочервен белег отстрани на шията на жената. Беше почти същият като белега, който бе открила на тялото на Уест, и обясняваше звука отпреди малко. Отново разтърси Золхайм, този път още по-настойчиво. Никаква реакция. Сам просто недоумяваше какво трябва да направи. Не можеше да зареже Катрин, защото така я обричаше на сигурна смърт, ако Хамънд се върнеше. Не беше достатъчно силна, за да я носи, а останеше ли, излагаше на опасност и двете. Вероятно предупредителен изстрел щеше поне да предизвика незабавното идване на Дойл и на шерифа.

Докато претърсваше Золхайм за пистолета, вратата на гардероба изскърца и започна да се открехва. Сам отчаяно затърси нещо, с което да се отбранява, но не успя да открие подходящо. Вратата се отваряше все по-широко и по-широко… Тя ужасено я наблюдаваше и очакваше всеки момент да изникне онзи, който се крие вътре, но никой не се показа. Бавно и с разтуптяно от страх сърце тя приближи към гардероба.

Вътре нямаше никой. По пода и натрупани до половината на стените имаше десетки чифтове обувки. Различни на цвят, номер и модел, но всичките до един — женски.

Поуспокоена, Сам насочи вниманието си към стъклените буркани върху рафтовете зад леглото. Внимателно ги разгледа. Всеки от тях съдържаше по два бъбрека. На пода имаше няколко буркана, които, за неин ужас, бяха празни, но все още влажни. Тя не знаеше колко точно нещастни жени представят обувките и бурканите, но със сигурност бяха много.

Докато обмисляше какъв да бъде следващият й ход, чу някакво изпращяване. Този път не беше от гардероба, а откъм стълбите отвън. Разпозна звука, защото го бе чула преди малко, когато самата тя ги изкачваше. Бързо и безшумно отиде до прозореца.

Хамънд се качваше по стълбите. В едната си ръка носеше нещо, което бе скрито под парче бял плат, а в другата — пистолет. Сам не искаше да оставя Золхайм сама, но нямаше друг избор. Изтича до отсрещния прозорец и скочи навън. Едновременно с това мярна майора, който влетя в стаята и насочи пистолета си право към нея.

Приземи се тежко, но земята беше мека и — като се изключи това, че остана без дъх — тя не се нарани. Поне имаше под краката си твърда почва, а не вода: не беше особено добра плувкиня. Нямаше време за размисъл. Изправи се с усилие и хукна.

Чу как Робърт извика зад гърба й:

— Спри, Сам, спри!

Тя нямаше представа накъде тича и не й пукаше. Единствената й мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от него. Не успя да се отдалечи много, когато усети, че Хамънд я преследва. Продължаваше да вика името й и всеки път гласът му се чуваше все по-отблизо.

Уморена от дългия полет и недоспиването предишната нощ, Сам бързо губеше сили. Препъна се веднъж, втори път и накрая се строполи изтощена на земята. Почти пълзешком се довлече до един от толкова познатите й храсти — отбеляза между другото наум тази ирония на съдбата. Хамънд шумно си пробиваше път към нея, но внезапно спря, а калните му ботуши се намираха само на няколко стъпки от лицето й. Тя затвори очи и задържа дъха си в очакване той да я забележи.

Чу как стъпките му се отдалечават. Отвори уста и тихо и дълбоко започна да си поема дъх. Когато се увери, че си е отишъл, изпълзя от укритието си и хукна обратно към бараката. Планът й беше прост: щеше да измъкне Золхайм до водата, да я довлече до лодката и да избягат. Надяваше се да й стигнат силите и да се сети как да запали двигателя.

Сковаваща болка прониза ръката й и тя чу мъжки глас:

— Гори в ада, разврат, гори в ада!

Тялото й потръпна, когато през него премина електрически ток, и тя се строполи долу. За свое учудване, не изгуби съзнание, а просто се търколи на земята, като се държеше за ръката и пищеше. Докато се премяташе, успя да вдигне поглед.

Над нея стоеше не Хамънд, а генерал Артър Уилмът Браун.

Той й се ухили:

— Не пропускам често, млада госпожичке. Обикновено обичам да зашеметявам жертвите си, преди да ги накълцам, но на теб май ти провървя. Такъв ти бил късметът.

В дясната си ръка той все още държеше електрическата пушка, а в лявата стискаше голям ловджийски нож с назъбено острие. Коленичи до нея, здраво притисна с коляно гърдите й, за да я задържи неподвижна, и насочи ножа надолу.

Сам изпищя и започна да моли за пощада:

— Не ме убивай! Моля те, не ме убивай!

Смяташе, че никога не би направила подобно нещо. Винаги бе смятала това за слабост у другите хора. Но сега, когато бе застрашен собственият й живот, осъзна, че както всеки човек, е готова на всичко, за да спечели време, да остане жива.

Проехтя изстрел и куршумът се вряза в дръвче до главата на Браун. Той моментално отскочи от нея и хукна между дърветата към бараката. Сам усети, че някой я вдига от земята.

Беше Хамънд.

— Добре ли си? — тревожно попита той.

Не беше добре, чувстваше се съвсем отмаляла, но успя да кимне:

— Само ръката ми. Като че ли ме е ритнал кон.

Робърт внимателно я положи на земята и отстъпи назад.

Тя го погледна.

— Може ли някой да ми обясни какво, по дяволите, става тук?

— Да, наистина имаш право на обяснение…

Откъм блатото долетя викът на мъж, който молеше за помощ.

Хамънд стисна пистолета си още по-здраво.

— Стой тук.

След тези думи той изчезна в същата посока, където преди малко бе избягал Браун. Сам се огледа. Почти се бе стъмнило и дърветата и храстите изглеждаха тайнствени и заплашителни в здрача. Реши, че за нищо на света няма да остане тук. Олюлявайки се, тя се изправи и тръгна след Робърт бързо, доколкото й позволяваха силите.

С мъка си проправяше път през храстите и буренаците в продължение на стотина метра и след това внезапно се озова в една просека. Хамънд стоеше неподвижен и наблюдаваше Браун, потънал до кръста в блатото, което бързо го всмукваше към дъното.

— Веднага ме извадете оттук! — изкрещя генералът. — Чувате ли ме, майоре! Това е заповед! Извадете ме оттук!

Лицето му бе разкривено и обезумяло, а очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите.

— Чувате ли ме, майоре! Извадете ме, извадете ме!

Робърт не помръдна, просто наблюдаваше как Браун потъва.

— За бога, майоре, не позволявайте да умра така! Направете нещо!

Каквото и да бе извършил, Сам не можеше просто да стои и да гледа как се дави. Тя горещо помоли Боб:

— Помогни му. Извади го!

Младият мъж не продума.

Генералът се бореше с всички сили, но без резултат.

— Хамънд, ти, гадно копеле! Да не мислиш, че ще забравя това! Ще убия теб, семейството ти, приятелите ти и всичките ти курви!

Той посочи към Сам, която със здравата си ръка се опитваше да откърши голям клон от едно дърво, за да му го подаде. Най-сетне успя. Калта вече стигаше до гърдите на Браун, а крясъците му ставаха все по-истерични. Робърт не попречи на Сам да замъкне клона до Браун, но и не й помогна.

Когато тя се доближи до генерала, той опита да се протегне и да стигне клона.

— Тук, кучко, дай го насам!

Гласът му се бе превърнал в изтънял писък. Докато тя буташе клона към него, двама мъже в бойна униформа изникнаха иззад Хамънд.

Те погледнаха към Сам.

— Вземете й го, майоре — нареди единият.

Робърт веднага реагира. Вдигна Сам във въздуха и дръпна клона от протегнатата ръка на Браун. Той отчаяно започна да дращи с нокти и да къса листата от най-горните му вейки.

Виковете му започнаха да отекват с още по-голяма сила:

— Не! Не! Застреляйте ме, за бога! Не ме оставяйте да умра така!

Един от мъжете кимна на Хамънд, който хвърли клона настрани и пусна Сам на земята. Извади четиридесет и пет калибровия си пистолет от кобура и внимателно се прицели. Но преди да натисне спусъка, усети студената стомана на друго дуло, притиснато до слепоочието му.

— Хвърли пистолета на земята! И не прави глупости или ще ти пръсна черепа.

Робърт тутакси разпозна гласа на Дойл и разбра, че наистина ще изпълни заканата си. Наведе се и остави оръжието на земята. Един от хората в бойни униформи леко се пресегна към пистолета.

Агентът незабавно се прицели в него:

— На твое място не бих го направил!

Усмихна му се, преди да насочи вниманието си към Браун, който се опитваше да запази носа и устата си, като непрекъснато плюеше кафява кал и се давеше. Дойл искаше да е сигурен, че генералът го вижда. Искаше да бъде последното нещо, което кучият син ще зърне преди смъртта си — и проклет да бъде, ако допуснеше тази смърт да бъде лека.

Браун замълча за миг, загледан в агента, който приличаше на грамадна котка, готова да се нахвърли върху жертвата си. Дойл го беше победил и дори сега, в предсмъртния си час, той беснееше заради поражението си. Направи още един отчаян опит да се измъкне от тинята, но беше здраво заклещен. Нададе последен яростен вик и потъна в калта, която избълбука и отново застина неподвижна, сякаш нищо не се бе случило.

Един от мъжете в бойни униформи измери с поглед Дойл.

— Това ще ти струва значката.

— Съмнявам се — невъзмутимо отвърна Ед.

Вдигна Сам на ръце и я понесе към бараката.

 

 

Седнаха в колибата в очакване да пристигне екипът от съдебни медици, което щеше да отнеме известно време. Не беше най-подходящото място, но беше единственият подслон, който успяха да открият, и понеже Золхайм беше ранена, а Сам — на края на силите си, щяха да се нуждаят от помощ, за да се измъкнат от блатото. Шерифът и един от мъжете в бойни униформи бяха тръгнали преди половин час към колите, за да се обадят по радиото за помощ.

Положиха Катрин върху леглото. Тя вече бе в съзнание, но все още се намираше в шок. Сам бе направила всичко по силите си, но то не беше много. Золхайм имаше нужда от време, за да се възстанови. Сам хвана ръката й и приседна на ръба на леглото, за да следи състоянието й.

Дойл прекоси стаята и се приближи до тях.

— Как е тя?

— Добре е или поне ще се оправи.

— Глупачка! Казах й да се върне и да докладва. Но тя е твърде заета с това да изпъкне, за да проумява какво е добро за нея.

Гневът на Сам надви изтощението й.

— Ако я бяхте включили пълноценно в разследването, нямаше непрекъснато да се опитва да изпъкне!

Дойл прокара език по предните си зъби и се замисли над думите й. Беше права, но той не беше уверен, че може да се промени, дори и след случилото се. Сигурно вече бе твърде късно за това.

— Ще докладвате ли за инцидента? — попита Сам.

— Ще се наложи.

Тя отвратено се извърна.

— Но да кажем, че ще изменя малко истината, за да може и двамата да оберем лаврите.

Хамънд се обади откъм масата, където седеше заедно с другия непознат:

— Как е тя?

— Какво ти пука! — разпалено отвърна Сам. — Едва не ни убиха заради теб и приятелите ти.

Непознатият се намеси:

— Не, това не е съвсем вярно. В действителност ние ви спасихме живота.

— Може би, ако ни кажете какво точно става — кисело се обади Дойл, — ще има по-голяма вероятност да ви повярваме.

Мъжът погледна към Хамънд и кимна:

— Но помнете, че онова, което чуете днес в тази колиба, трябва да остане тайна. Животът ви зависи от това.

Ед го измери с поглед.

— Това заплаха ли е?

— Не, господин Дойл, определено е обещание.

Мъжът замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, след това продължи:

— Преди години във Виетнам американското правителство изпробваше някои нови химически оръжия с надеждата да спомогнат за по-бързото приключване на войната.

— Имате предвид нещо като „Ейджънт Ориндж“, така ли? — прекъсна го Дойл.

— Нещо подобно. Става дума за вещество, наречено ZO-23. Вместо да поразява тялото, както повечето конвенционални реактиви, то прониква в мозъка и предизвиква страх, параноя. Идеята беше да се разпръсне над виетнамската армия с надеждата, че войниците ще прекратят огъня и ще започнат да се изтребват помежду си.

— Това обяснява много неща — каза Сам. — Подейства ли?

— Веществото изобщо не беше използвано срещу Виетконг. Беше проведен експеримент с малка група доброволци.

Дойл се ухили саркастично:

— Смятах, че основно правило за всеки войник е никога да не става доброволец за нищо.

— Несъмнено. Така или иначе, обещаха им да ги върнат у дома и номерът подейства.

Сам отново го прекъсна:

— За колко души става дума?

— За двадесет. Заведоха ги в изпитателен център на около трийсетина километра от Сайгон и разпръснаха веществото над тях при бойни условия. След това ги отведоха в Сайгон за по-внимателно наблюдение.

Дойл изпреварваше мисълта му:

— И какво стана?

— Това, което очаквахме. Страх, параноя, крайни пристъпи на насилие, загуба на чувство за действителността.

Сам беше ужасена, но и заинтригувана.

— Колко време продължаваше това състояние?

— Около седем-десет дни или поне така смятахме. След като ги освободиха и ги върнаха в Щатите, някои от тях продължиха да проявяват симптомите.

— И резултатът беше, че…

— Един уби цялото си семейство, друг — няколко съседи и полицай. Трети отишъл на работа един ден и избил всички в печатницата, след като ги поканил на парти.

— Всички ли реагираха по този начин?

— Не, близо половината. Но не можехме да си позволим да поемем рискове, затова интернирахме всички. Един от тях успя да се измъкне и предизвика истински хаос за няколко дни, но вече отново е под контрол.

— А онези, които не проявиха такава реакция?

Мъжът я погледна.

— Беше нужен само още един инцидент и някой умен журналист, който да надуши връзката, и всички щяхме здравата да загазим.

— Но как реагираха роднините на тези хора?

— Никак. Казахме им, че са мъртви, последваха щедри обезщетения и проблемът просто отшумя.

Дойл прекоси стаята и седна от другата страна на масата, срещу мъжа.

— Докато не се появи Браун.

— Да, докато не се появи Браун — кимна мъжът.

— Но как се е замесил във всичко това?

— Самолетът му се разбил близо до тази зона и той я прекосил точно когато сме напръскали. Дори не знаехме, че е бил там.

— Кога узнахте?

— Със сигурност след убийството на младото момиче в Англия.

— Беше права за бележката, Сам — каза Хамънд. — Аз я взех. Трябваше.

— Защо?

— Разпознах почерка. Преди това старото копеле ми беше изпратило благодарствено писмо за празненството в хангара, което организирах за него.

— Онова, на което ходихме?

Той кимна:

— Почеркът беше същият.

Сам не остана доволна.

— И дотогава не знаеше, че е той, така ли?

Хамънд поклати глава отрицателно.

— Но защо не го арестува, след като разбра, че е той?

Преди Робърт да успее да отговори, непознатият се обади:

— Защото ние му наредихме да не го прави.

— А кои сте вие, по дяволите? — настоя Сам.

— Това няма значение. Но не можехме да позволим един от най-прочутите ни генерали да бъде арестуван за убийство.

Дойл се изсмя:

— Черна точка за Пентагона.

— Нещо такова.

Агентът продължи:

— Откога знаете, че е той?

— Отскоро.

— Преди убийството на момичето в Англия?

Непознатият кимна:

— Смятахме, че ще можем да го контролираме, докато се върне в Щатите.

Сам не можеше да повярва на ушите си.

— И после какво?

— Бяхме уредили да бъде настанен, да кажем, в охраняем старчески дом, но той ни изпързаля.

— Не ви бива особено, а?

Мъжът сви рамене:

— Случва се. Тогава отзовахме майор Хамънд. Първо, за да му попречим да задава неудобни въпроси, и второ, за да ни помогне да заловим този кучи син, преди всичко да се разчуе.

Сам невярващо поклати глава:

— Е, сега е повече от сигурно, че ще се разчуе.

— Съмнявам се — каза мъжът. — Първо ще опразним това място, а след това ще го сринем със земята. Артър Уилмът Браун ще бъде обявен за загинал при трагичен инцидент и ще заеме достойно място в Арлингтън сред американските герои от войната.

Сам заяви предизвикателно:

— Британската полиция и Рочестър вероятно ще бъдат на друго мнение.

— Вашето Министерство на вътрешните работи и командир Рочестър са уведомени. Те се съгласиха да ни съдействат.

Дойл отиде и още веднъж провери състоянието на Золхайм.

— Значи да си държим устите затворени.

Мъжът мълчеше.

— Ами аутопсиите, разследването? — попита Сам.

— Всичко приключва тук.

— А семействата на всички жени, които е убил?

Мъжът вдигна рамене:

— Нещастни жертви на войната.

Дойл се върна на масата.

— Ами ако решим да разгласим всичко?

— Няма да ви позволим. Ако смятах, че ще го направите, нямаше да допусна да напуснете тази колиба.

— Още жертви на войната, така ли?

Мъжът кимна. Ед знаеше, че не може да направи нищо повече, но поне убийствата щяха да престанат.

Сам се изправи и яростно изгледа мъжа.

— А още колко души сте изпуснали?

Той изглеждаше объркан.

— Изпуснали сте Браун. Колко още?

Мъжът сви рамене.

— Значи е възможно в този момент да има още неколцина като Браун, дето избиват когото им падне, а никой няма представа какво, по дяволите, става. Предполагам, че и техните жертви ще бъдат „жертви на войната“. Ако благоволите да си спомните, господин както и да се казвате, тъкмо хората спряха войната във Виетнам и те заслужават нещо много по-добро от вас.

Мъжът изобщо не се смути.

— Сигурен съм в това, но аз съм всичко, което имат. Страшничко е, нали?

 

 

Беше студен, мрачен ноемврийски ден в графство Кеймбридж, когато най-сетне погребаха неизвестното момиче, чиито кости бяха открити в ямата. Полицията месеци наред се опитваше да установи самоличността й, но безуспешно. Десетки хора посетиха моргата с надеждата да открият, че тя е изчезналата им дъщеря, сестра или съпруга. Нямаше нужда да идват — повечето подробности можеха да научат и по телефона — но за тях това беше нещо като поклонение, пътуване на надеждата. За всички обаче то завърши с разочарование.

Полицията и дори семействата на други изчезнали хора се появиха, за да си вземат последно сбогом, като че ли момичето беше незнаен воин, когото всички приемаха за своя изчезнал роднина.

Сам стоеше до Том Адамс и стискаше ръката му, докато спускаха малкия ковчег в земята. След края на проповедта всеки от присъстващите хвърли шепа пръст върху ковчега, преди да си тръгне, повечето бяха дълбоко трогнати от церемонията и от собствените си спомени.

Сам бе платила за гроба и за надгробния камък. Не беше длъжна да го прави, просто така й се искаше. Имаше чувството, че е измамила доверието на момичето и искаше някак да поправи злото.

Том долови мрачното й настроение, обгърна талията й и нежно я дръпна настрани от гроба. Докато се отдалечаваха, Сам размишляваше за надписа, който бе избрала за надгробния камък.

НЕПОЗНАТА

Душата ми сън завладя

и всички страхове прогони:

и някак неподвластна стана тя

на тленните години.

 

Сега ни порив, нито сила има в нея,

не чува нищо и не вижда,

със земното кълбо безспирно се върти,

в дървета и скали тя себе си оглежда.

Надяваше се стиховете на Уърдсуърт да накарат хората да поспрат за миг, да си припомнят и да поразмислят върху краткия живот на това момиче.