Уил Лавендър
Превъзходство (47)

45

Нощ.

И двамата мълчаха. Не говореха нито за Чарли Ръдърфорд, нито за „Сияйният град“ и какво означава всичко това. Бяха го оставили за по-късно. Келър изгаси лампата и двамата легнаха един до друг в мрака на хотелската стая. Накрая тя го потърси с глас:

— Страх ме е.

Усети, че той я гледа. Почувства докосването му. Затвори очи.

— Аз ще те пазя — прошепна Кедър, придърпа я към себе си и я целуна — така, както никой не я бе целувал досега.

Тя заспа. Не сънува Олдис, но когато се събуди в сивия полумрак на ранната утрин, й се стори, че професорът е бил в стаята. Че я е насочвал. Подбутвал я е. Измъкна се от леглото внимателно, за да не събуди Келър. „Добре, добре, професоре, чувам ви“, каза си.

Събуди се малко преди седем сутринта. Келър спеше спокойно. „Кога ще му кажеш? — помисли си тя. — Кога ще му покажеш книгата от библиотеката?“

Още не беше готова. Научаваше за себе си нещо, което Олдис може би беше знаел през цялото време. Тя искаше да победи. Струваше й се, че вечерният курс е само заради нея. И единственият начин да го завърши успешно беше да провери всяка възможност. Олдис я водеше. Подтикваше я да се върне на улица „Маслина“.

Сама.