Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fisher of Men, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2019)

Издание:

Заглавие: Ловец на хора

Преводач: Иван Градинаров

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1971

Тип: сборник

Печатница: Печатница на Отечествения фронт

Редактор: Кунчо Вълев

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: Мариана Генова

Коректор: М. Томова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10535


Оттогава изтече много време. Аз често го виждах да излиза от дома си, следван от своите кучета, едното ирландска порода, другото фокстериер. Ще прекоси към църковния двор и при дворната врата ще се изправи, ще огледа корнуолското възвишение, където бе пръснато паството му, ще погледне към морето, почти на една миля далеч. Върху черната му тънка фигура имаше, светло петно от малък златен кръст, провесен върху жилетката. В такива моменти очите му бяха като очите на въдичар, който наблюдава скалите и чака да дойде сардината. Ала докато очите на този ловец на хора опипваха сивите скали, покрити с жълти лишеи, по съсухрените му бузи се появяваха червени петна. Устните му се размърдваха, той рязко се обръщаше и хлътваше през вратата, над която бе написано: „Врата към божието царство“.

В двора на църквата се пазеше едно озеленено място, където нямаше надгробни плочи, които иначе гъсто покриваха останалата му част. Струва ми се, той никога не пропускаше да погледне към това място, без да си помисли: „Ще запазя този кът свободен. Не искам да бъда погребан всред хора, отрекли се от своя бог!“.

Точно това беше неговото нещастие, което като пълзяща съдба го смазваше от година на година през неговото двадесетилетно свещеничество в енорията. То го бе прояло отвътре, както става с неприятностите, които човек не може да проумее. Просто казано, неговата власт над душите на енориашите отслабваше от сезон на сезон, докато от триста души при постъпването му в енорията сега паството му едва ли наброяваше четиридесет човека. Неделя след неделя той отслужваше своите три литургии. Два пъти седмично от стария амвон обгръщаше с поглед в църковния полумрак все повече намаляващото си стадо и със сух, конвулсиращ глас, чиито тонове, несъмнено, му звучаха като музика, произнасяше благословия или проклятие — според своята вяра. Всяка седмица той ни говореше за цялата степен на греха, ако не посещаваме храма господен, ако не тачим божия ден. Той почиташе всеки църковен обред и церемония и никога не отказваше кръщение дори и на неграмотните, нито пък на някого опело, освен на онези, които сами са сложили край на живота си. С особена радост и възторг приемаше да венчава млади, чието поведение бе предизвикало по някакъв начин скандал в селото. Но и тогава при всяко непочитание лицето му приемаше строг израз — спомням си, че никой не можеше да влезе в неговата църква с фланелени панталони.

И все пак паството му бавно намаляваше! Живеейки неженен в запуснатата енория с двете си кучета, с една стара прислужница и едно канарче, той сякаш нямаше други интереси, като въдичарство или лов, които да го отвлекат от свещеническите му задължения. И не търсеше нищо друго, освен да надзърне в домовете и личния живот на своите енориаши: минеше ли покрай нечия врата — сух, гладко избръснат и целият в черно, често можеше да го видиш как ще спре, ще направи някакъв заплашителен жест и ще продължи с жадни очи, вперени право напред.

Всяка година, за да насърчи паството си във вярата, той отпечатваше частно и раздаваше текстове, съдържащи фрази като: „За него бе по-добре да му окачат на врата воденичен камък и да го хвърлят в морето…“, „… А страхливите и неверните ще найдат езерото, където гори огън и сяра…“. Когато ги е писал, представям си, очите му са пламтели, сякаш е виждал тези наказания вече да се сбъдват. Всъщност не заслужаваха ли неговите енориаши такава участ?

Ако при своите разходки срещнеше някого от нередовните посетители на литургия — някой рибар или земеделец, той непременно ще спре с очи, вперени в лицето на престъпника.

— Вие не идвате в църква, защо?

Като всеки истински корнуолец, с надежда да избегне една неприятност, запитаният ще посочи някакво извинение:

— Всички ни знаеха сър, жената беше нещо болна, винаги нещо таквоз се случва!…

Това надиграване с дявола всъщност никога не минаваше, без да предизвика огън в очите на пастора или да не изтръгне от гърдите му изблик на сух смях.

— Не знаеш какво говориш, човече! Трябва да си луд, ако си мислиш, че можеш да спасиш душата си по този начин! Това е християнска страна!

И въпреки това той вече не виждаше в църква лицето на такъв енориаш.

— Нека си чака! — си шепнеха хората. — Да не мисли, че ще ходим в черквата му да ни говори като на кучета.

Но в действителност дори и да бяха кучета, пасторът никога не би им говорил така. Към кучетата неговото отношение беше винаги мило. Виждаха го понякога да стои край нива с орязана царевица, където главите на двата му териера ту се подават, ту се скриват между златистите царевични стебла при преследването на ято яребици или пък, застанали неподвижни, да се облизват за млади фазанчета, които са подушили. Тогава дрезгавият му глас ще се повиши: „Джим, Джим! Пат, Пат! Тук вие, немирници!“. Ала дойдат ли с радостно изплезени езици, той само ще се наведе и ще им покаже пръст, а те ще близнат ръката му или ще се заумилкват около панталоните му, уверени, че той никога не ще ги удари. Към всяко животно, към всяка птица или насекомо пасторът бе все тъй внимателен и те напълно му се доверяваха. Човек често можеше да го изненада седнал на някоя дебела глинена плоча или изправен в някоя падина на широкия път между двата ската, обраснали с прещип и къпини, с широкополата си шапка на глава, малко кривната настрана, а през това време някоя червенушка или горска завирушка, кацнала само на три крачки от ухото му, ще му разказва своята малка приказка.

Преди да излезе на разходка, той ще огледа с бинокъла си бледозлатистия пейзаж на царевичните ниви, на опалените от слънцето пасища и пясъчните дюни, за да види дали някой кон не изглежда ненапоен или някоя овца не лежи по гръб. Той бе заклет враг и на всякакви капани и клопки и откриеше ли такива, правеше така, че те да не хванат нищо. Тази упорита нежност към безсловесните животни се дължеше навярно на желанието му да вземе тяхната страна срещу селяните, които не искаха да ходят в църква, или, мисля си, повече на чувството, че бедните създания не притежават душа, че днес са тук, а утре ги няма — не подлежат на спасение и трябва да се отнасяме към тях със съчувствие, за разлика от тези хора с безсмъртни души, нарочно поверени от Бога на неговите грижи, за чието безпътство не е достатъчно никое наказание. Обличайки го със своята власт над хората, църквата сякаш го бе разделила на две половини.

А пък възгледа му върху живота бе иначе съвсем прост — несмутен от никакво чувство за ирония, неразмътен от любопитство или желание да свързва причини със следствие, или изобщо да приеме необходимостта от причина: в един определен ден Бог е създал земята и материята. Тази материя той разделил на две — неодушевена и одушевена, без връзка на едната с другата. Одушевената материя той наново разделил на хора и животни. В хората вложил душа, създавайки ги по свой образ и подобие. Хората разделил още на служители на църквата и на други хора. А за управлението и усъвършенствуването на тези други Бог се е превъплътил в своята църква. Църквата на свой ред се е превъплътила в своите свещеници. И така, върху църковните служители, поставени от провидението извън риска да направят грешки, е наложен моралният дълг да напътствуват, да водят и да спасят на всяка цена душите на хората.

Точно затова, мисля си, когато се натъкнеше на един странен свободолюбив дух сред простите хорица, които му бяха поверени, на едно спонтанно чувство, че светът е неделим, че силата идва отдолу, а не отгоре, че всички неща са относителни, а не абсолютни и т.н., изразени на техния прост език, той отначало изпитваше някакво остро раздразнение, което като червей разяждаше сърцето му. Постепенно човек можеше да забележи как тази зараза плъзва по лицето и тялото му, отива в очите и гласа му, засяга самите жестове на тънките му ръце и китки. Цялата му фигура напомняше потъмняло дърво, обрулено и проядено от пустинен вятър, подобно на съсухрените дъбове по корнуолските хълмове, набръчкани и напукани от атлантическите хали.

Денем и нощем в старата енорийска резиденция с нейната червена оранжерия той навярно бе умувал върху злините, нанесени му от неговите енориаши, лишили го от законната му роля — властта да спаси техните души, също като офицер, поставен начело на своята част, но заставен да гледа войниците си да се придвижват без него. Или като училищен директор, вързан за бюрото си, всред невъобразимата бъркотия, създавана от неговите подчинени. Провалът му бе факт, чужд и непоносим за него, необяснимо трагичен — факт, зазидан в тайната, която слепотата на всеки води към същността на неговия собствен дух и обвива отношенията му с неговите ближни. Той не можеше да се съмнява, че енориашите му, лишили се поради своето своенравие от неговите свещенически услуги — в същност от църквата, а чрез църквата — от Бога, са обречени на вечни мъки. Ако те и така са си обречени, тогава той, техният истински пастир, техният законен водач, въплъщение на църквата, и в същност на Бога, бе една безплодна съсипана вещ. Точно това той не можеше да понесе. Неспособен да види себе си, както другите го виждаха, той се мъчеше да намери обяснение за това. Такова не намери. Знаеше много добре, че не бе проповядвал тесногръда доктрина, заразена от фанатизма, какъвто той откриваше в римокатолическата и неконфирмистката вяра. Доктрината и догмите, които бе натоварен да предава, бяха излагани в точно необходимата широта — ни повече, ни по-малко. Най-съвестно, дори против личните си чувства, той спазваше буквата на енцикликите. Тъй че нищо от естеството на неговите проповеди не можеше да бъде причина за постепенното отдръпване на паството му от църквата. Нито пък в начина, по който ги изнасяше, той долавяше нещо неоправдано. И при все това, както при отлива водата спада при сивите скали, така бавно, с убийствена сигурност продължаваше отливът от неговата църква. Как тогава можеше да си го обясни, освен да повярва, че неговите енориаши са враждебни лично към него?

В училището, в пощенската служба, на полето, по време на спевки или на път за църква, където и да ги срещнеше, той можеше да види, че постоянно е принуден да понася леко незачитане или пренебрежение. Струва ми се, бе почнал да си въобразява, че тези хора, които никога не идваха в църква, избират злонамерено часовете на своите раждания, смърт и сватби, за да се присмиват на неудобството на този, който нито можеше, нито искаше да откаже изпълнението на своите задължения. Това, което вършеха, бе светотатство. Като избягваха божията църква, а все пак изискваха услуги от божия наместник, те по този начин превръщаха Бога в свой слуга.

Човек можеше да го намери всяка вечер в неговия кабинет, подпрял брада с длан пред мъждукащото кандило; кучетата са се свили до него, а платненият калъф на кафеза е намъкнат отгоре така, че светлината да не измъчва бедното създание — канарчето.

Още щом заговореше, думите му издаваха непрестанна размисъл. „Нищо не процъфтява в това село — ще рече той. — Започнах с това, онова! Ето футболният клуб, ето класът за изучаване на Библията — нищо не излезе! Какво искате от такива хора, на които липсва уважение, смирение и обич към дисциплината? Вие не сте си имали работа с тях, каквато аз съм имал!“

Наистина неговата работа с тях бе станала известна по целия окръг. Една петиция с подписи на селяните, настояваща за неговото отстраняване, бе връчена на епископа, но, разбира се, без успех. Свещеник не може да бъде преместен от мястото си по никакви причини — то е закупено от неговия баща. Нито пък положението му на божи служител би могло да се оспори поради такива доводи, като личната ненавист от страна на неговите енориаши, — то би било същото, като да искат чрез петиция да премахнат самата църква. Съзнанието за неуязвимото му положение намери сред енориашите израз в крадешком отправяните погледи и в думите: „Ех, много ни е грижа!“.

Чак през двадесетата година на неговото свещеничество едно леко стълкновение с енорийския съвет го принуди да напише ей това писмо: „Мой дълг е да напомня за моето намерение да не присъствувам повече на събрания, защото, като християнин, не мога да продължавам да срещам онези, които упорито отказват да идват в църква“.

Тогава бе краят на септември и празникът на жътвата бе определен за следващата неделя. Седмицата изтече, а стопаните не предоставиха нищо за украса на църквата. А и рибарите, които по стара традиция в тази енория обикновено даваха плодове, купени срещу сребристите си риби, също не изпратиха нищо. Очевидно бойкотът бе предварително подготвен.

Ала когато пасторът пристъпи към амвона тази неделя, църквата бе така пълна с хора, както не е била от много години. Жени и мъже, престанали отдавна да посещават службите, бяха дошли, обладани явно от любопитството да видят как „старият“ ще „преглътне хапа“.

В очите на селяните и рибарите, закоравели от природните стихии, се четеше мрачно и същевременно насмешливо любопитство, каквото би могло да се открие в очите на мъже, заградили някакъв нещастник и движени от грубо чувство за справедливост, го подмамват, за да изгуби достойнството си. Лицата почти на всички като че искаха да кажат: „Сър, никой не ни е питал за вашия избор. Още от първия ден вие си показахте рогата. Никога не сме ви искали, но ако трябва да ви понасяме, нека за всеки случай поне си направим с вас малко шега!“.

Бялата фигура на пастора, изникнала сякаш от тъмния амвон, срещна, без да трепне, стрелите на нашите погледи. Дълбоките му жадни очи бяха забодени в Библията, която държеше в ръце. Той прочете текста: „… благодатния плод на земята, паднал навреме…“

Спомням си, че гласът му — особено плавен и дълбок — започна със слово за благодеянията и всеблагостта на Бога, който направил така, че земята да дава на човеците всяка година храна според техните нужди. Като че меката улегналост на този сезон на съзряването бе завладяла неговия изгнанически дух. Но изведнъж той спря, наклони се напред и изгледа поотделно всеки от мъжете и жените в църквата. Тези очи отново придобиха особения блясък, който ние така добре познавахме. Отново се извиси гласът му: „А какво направихте вие, братя мои, за тези благодеяния, как изразихте вашата благодарност към Бога, въплътен в неговата църква и в мен, нейния нарочен представител? Мислите ли вие, че Бог ще ви остави да го оскърбявате безнаказано? Мислите ли с вашата глупава гордост, че Бог ще търпи ненаказано това преднамерено пренебрежение? Ако си въобразявате така, горко се лъжете. Познавам до дъно вашите бунтовни души. Чета ги, както чета тази книга. Вие се стремите и сте се стремили да отхвърлите моя авторитет — своенравно и непокорно поколение! Но трябва да ви кажа: Бог, който е установил своята свещена църква над вас, е справедлив и всемогъщ; както добрият господар наказва своите кучета за тяхно добро, така и той ще накаже вас. Искате да ме изгоните? — и от безкръвните му изкривени устни заедно със съсъка излезе звук, подобен на смях. — Да изгоните църквата, да прокудите самия Бог? От този грях по-голям не бихте могли да сторите. Смятате ли, че ние, тържествено удостоени с бремето на вашето спасение, ще се смутим от подобен детински бунт? Не! Нас Бог ни е назначил и ние само пред него можем да отговаряме. Дори ако всеки от вас в тази енория, както мъже, така и жени, дори и децата, напуснат тази църква, аз не ще отстъпя ни крачка от моя дълг, не ще изоставя поста си! А помислете си наистина, че вашата църква се представлява от един жалък, от вас избран пастир, предмет на вашите прищевки, който може да бъде махнат, когато на вас ви скимне. Считате ли характера на църквата и на моята мисия така жалки и нищожни, че да ви храня с желаната от вас храна и да ви водя натам, накъдето вие заповядате? Не, братя мои, вие нямате тази власт! Стадото ли избира своя пастир? Слушайте тогава истината, та макар и страшна да е тя! Църквата е скала, поставена от Бога всред движещите се песъчинки на живота. Тя е дошла от небето, не от тази жалка земя. Нейната мисия е да заповядва, вашата — да се подчинявате. Ако и последният човек в тази християнска страна се окаже бунтовник или предател, църквата и нейните наместници ще останат непоклатими, както аз стоя тук, твърд в моето решение да спася душите ви. Паднете на колене и помолете Бога да ви прости за безпътството, с което го оскърбихте!… Химн 266: «Води, благословена Светлина, сред окръжаващия мрак…».“

През сивата пътека, където цареше такова тежко мълчание, се понесоха звуците на органа. Първият стих от този химн бе изпят само от хора и от няколко женски гласа. После, един по един, се присъединиха и мъжете. Гласовете ни набъбнаха до вик, толкова висок, какъвто никога преди не се бе чувал в малката църква — бунтовен, суров, гръмовен звук, като че ли чрез думите на този нежен химн всеки от нашата мрачна конгрегация изливаше цялата ненавист на сърцето си. Ревът, излизащ от отворената врата, навярно е изплашил минаващите туристи и гъските в съседния селски двор. Песента завърши със стон, напомнящ продължителния хлип на оттегляща се вълна.

През цялата следваща седмица в селото не се говореше почти за нищо друго освен за тази проповед. Земеделците и рибарите са хора на природата. Условията на техния живот, определяни единствено от неспирните им усилия в борбата с морето и земята, неподкрепяни от никакъв авторитет, освен от собствения им кураж, им създаваха особена дълбока философия. Измежду рибарите имаше един белобрад старец, който, изглежда, виждаше в проповедта на свещеника някакво по-дълбоко знамение. „Попа слага себе си над нас като руския цар — казваше той. — На тая работа душата й е гнила. Приказва ни за всеблага любов, дето я няма никаква в църквата. Поне доколкото аз виждам, цялата работа стои ей тъй: «Прави това или върви по дяволите!». Този човек си е круша от дървото!“.

Така говореше старецът, сякаш отношението на пастора към тях бе символ на отношението на църквата към хората. Всред земеделците такива сравнения бяха забулени с по-опростени изрази: „Можеш да заведеш коня до водата, ама не можеш го накара да пие“, „Кой иска от попа да ни спасява душите? Нека попът спаси своята!“, „Мисля, не сме толкоз добри за неговите проповеди“.

Следната неделя конгрегацията, пред която той изнесе своето слово, се състоеше от клисаря, двама туристи, три старици, една от които бе напълно глуха, и четири малки момиченца.

По-късно, през ветровития и бурен следобед, тръгна из селото присмехулна мълва: „Старият е горе на високата Треслинска скала и говори на водата!“.

Скоро се събра тълпа, жадна за най-дребната сензация, коя би нарушила еднообразието. Отвъд клисурата, над сивите покриви на рибарското селце се откроява рязко високата Треслинска скала. На върха й, на самия ръб, се виждаше дребна човешка фигура, изправена, с вдигнати над глава ръце. Пасторът ту коленичеше, ту се изправяше и стоеше така неподвижно в продължение на доста минути, с протегнати нагоре ръце. А през това време зад него се забелязваха една бяла и една кафява точка и двата му териера, легнали на ниската трева. Внезапно той започваше бурно да ръкомаха, а двете петънца на кучетата скачаха и после пак лягаха по корем, навярно ужасени от държането на своя господар.

Цели два часа това фантастично зрелище бе наблюдавано с дълбоко внимание. Общият извод бе: „Старият я кара добре“. Обаче постепенно, бавно, гледката на тази мъничка фигура върху скалата, молеща се на своя бог — бога на неговата църква, войнствен, живеещ за да властвува — събуди суеверие у хората, които сами живееха в някакъв първичен конфликт с природните сили. Те не можеха да не оценят онова, което бе в такова съгласие с отмъстителния дух на един борещ се род. Можеше да се забележи, че дори почнаха да се страхуват. После се изля пороен дъжд, идващ от морето, и той заличи гледката върху скалата.

Рано на следващата сутрин се пръсна новината, че пасторът бил намерен в креслото си с двете кучета при нозете и канарчето, кацнало на безжизнената му ръка. Бил в същите дрехи, но мокри, сякаш щом седнал на стола си, издъхнал там от пълно изтощение. Тялото на „клетия нещастен господин“ — ми каза старата хазайка, било свито и някак смалено, брадата му се била опряла върху малкия златен кръст, висящ на жилетката.

Погребаха го в зеленото кътче, отделено от неговите енориаши, което той бе избрал за свой гроб, и поставиха отгоре камък със следните думи:

ТУК ПОЧИВА

П…… В……

Пастор от британската

еклесиастка църква

„БОГ Е ЛЮБОВ“

Край