Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ctayton Account, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Бил Видал

Заглавие: Наследникът

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 26.01.2009

Редактор: Шели Барух

ISBN: 978-954-585-991-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4543

История

  1. — Добавяне

10

Суини крачеше из апартамента си в хотела и непрекъснато проверяваше колко е часът. Том щеше да дойде всеки момент и той си повтаряше наум всички възможни аргументи. Как да накара този глупак да разбере, че няма никаква друга възможност?

Беше разговарял два пъти със Салазар. В началото банкерът се беше съгласил за половин милион, но когато Суини му изложи исканията на Клейтън, той изпадна в дива ярост. Суини се опита да го вразуми — от правна гледна точка нещата бяха ясни. Пат Клейтън беше оставил над половин милион през 1944, Том разполагаше с доказателство за това и лихвите трябваше да се платят. Пет милиона беше много разумна цифра.

— Помисли си, Джо — му каза той. — Ако мога да прибера тридесет и седемте милиона, повече няма да имаш проблеми с него.

Клейтън беше заплашил, че ще иде в полицията, и Суини смяташе, че не се шегува. Ако това стане, цялата сума от четиридесет и три милиона долара ще бъде загубена. Заслужаваше ли си?

По-късно през деня Салазар се съгласи неохотно, при условие че Клейтън предаде тридесетте и седем милиона веднага. Суини трябваше да го накара да напише писмо на банката с нареждане да прехвърли парите по сметката на правната кантора в Женева. Дик му напомни, че говорят за внука на Пат Клейтън, и настоя, че щом прехвърлянето бъде извършено, Том не бива да пострада.

— Давам ти дума. Само върни парите и приключваме с това. Завинаги.

Малко след един и тридесет на вратата се почука и Суини въведе Том Клейтън, който изглеждаше свеж и делови. След кратка размяна на поздрави седнаха отново около масичката за кафе.

— Надявам се, че си успял да вразумиш клиента си — започна Том без предисловия.

— Сигурно не ми вярваш — отговори сериозно Суини, — но причината да съм тук е, че вземам присърце твоето и на Карълайн добро.

— Не намесвай жена ми — изсъска Том, но веднага съжали, че си бе изпуснал нервите.

— Както, желаеш, но независимо дали ти харесва или не, тук съм, за да помогна. Аз съм твоят единствен шанс.

— Моят единствен шанс, Дик? — Том съзря възможност да бъде записана заплахата. — Или какво?

Суини само го изгледа, без да обръща внимание на въпроса. Не искаше да задълбават в тази посока.

— Най-важното е, че ти запазваш пет милиона — увери го адвокатът. — Моят съвет е да приемеш парите и да върнеш остатъка. Използвах цялото си красноречие, за да убедя клиента. Том, недей да клатиш лодката.

— Дик — започна търпеливо Том, имайки наум подслушвачите, — ти май забравяш как започна всичко това. Ти или твоят клиент сте скрили парите в сметката на татко. Аз не знам откъде сте ги взели. Мисля, че по-подходящо ще е да се извиниш, вместо да ми даваш съвети.

— Добре, да зарежем дрънканиците. Какво възнамеряваш да правиш с парите на моя клиент?

Том отвори чантата си и извади договора, който Хъдзън беше съставил. Подаде едното копие на Суини и след това прегледа набързо второто, докато адвокатът четеше своя екземпляр.

— Изглежда ми наред — каза Дик след малко. — Къде са парите?

— Моите пет милиона са тук, в Лондон, а остатъка не съм докосвал.

— Значи са още в Цюрих?

Том кимна.

— На чие име?

— Преди да преминем към подробностите, искам да изясним нещо. Заплахата отменена ли е?

Заплаха? — попита Суини, който изведнъж усети, че нещо не е наред. — Каква заплаха?

— Вчера ти съвсем ясно ми заяви, че ако не върна парите, съм мъртъв.

— Е, млади момко, позволи ми да те поправя. Нито сега съм отправял заплахи, нито вчера. Тук съм, за да разреша едно голямо недоразумение. Пари, които не ти принадлежат, са ти дадени погрешка. Моят клиент си ги иска. Казах ти, че той е ядосан, много ядосан, което е твърде разбираемо.

В стаята над апартамента Харпър и Арчър се спогледаха. Нямаше да се получи, но въпреки това разполагаха с достатъчно следи, свързващи Суини със Салазар. Можеха да го арестуват и да се надяват да се огъне.

— Много добре си спомням какво каза, Дик. Щом искаш, отричай го. Давай да подпишем тези документи и да се разделяме. Вече ми писна от теб.

— Разбира се. Веднага щом ми покажеш как точно възнамеряваш да върнеш парите.

В този момент звънна телефонът. Суини стана и вдигна слушалката. Хвърли тревожен поглед към Том, когато чу колко е гневен Салазар. Клейтън се запита дали полицията подслушва разговора. Арчър и Харпър също чуха звъна на телефона и се запроклинаха, че не чуват какво се говори. Бяха се опитали да се включат към телефоните, но управителят на хотела настоя да спазват закона. Интересите на неговите гости били на първо място, независимо какво се говори за тях. Той не можел да попречи на полицията да наеме стая, било му наредено да я предостави, но подслушването на телефонните разговори изисква съдебно нареждане. Няма ли такова — няма бръмбари. Скотланд ярд ще набави такава заповед, обясни Арчър, на което управителят отговори, че могат да заповядат и да подслушват, когато документът стане готов. Подобно на Том, те чуваха само онова, което казваше Суини, и то беше достатъчно да се разтревожат.

Суини се обърна към Том с паника в очите.

— Страхувам се, че сделката се отменя — каза той тъжно. — Сега искат всичко.

— Искат моите пари? — попита невярващо Том.

— Цялата сума. Моят съвет е, да я върнеш.

— Казваш ми да дам на един гангстер в Ню Йорк пет милиона, като знаеш много добре, че парите са мои?

Суини го гледаше с тъга и само повтори думите си.

— Просто ги върни.

— И казваш, че не съм бил заплашван?

— Не от мен, синко. Върни проклетите пари.

Суини не можеше да предаде на Клейтън думите на банкера. Салазар беше изпаднал в ярост. Изглежда, нещо се беше случило след вчерашния разговор, защото Джо крещеше, че бил вътре с петдесет милиона от собствените си пари и след минутка други седемдесет ще се изпарят. Той хвърли вината за провала изцяло върху Том Клейтън и нареди на Дик да вземе цялата сума от четиридесет и три милиона, и то днес, или да се връща в Ню Йорк. Ако не се справи, фирмата щяла да поеме събирането на сумата.

— Отговорът е не — отговори твърдо Том, бръкна в джоба си и откачи антената на предавателя.

Той предположи, че полицията ще нахлуе след минута, и каза на Суини онова, което не искаше да бъде записано.

— И още нещо. Кажи на проклетия Салазар, че подписах клетвена декларация. В нея разказвам цялата история с имена включително твоето, дати, суми. Ако нещо се случи с мен или моето семейство, там има достатъчно да срине целия му бизнес.

Преди Дик да успее да отговори, на вратата се почука. Том стана, отвори и пусна двамата мъже да влязат.

— Господин Ричард Суини? — зададе реторичен въпрос единият от тях. — Аз съм главен инспектор Арчър от Скотланд ярд. Трябва да ви задам няколко въпроса.

— А вие кой сте? — попита Суини по-високия мъж, който не му заприлича на английски полицай.

— Казвам се Харпър, господин Суини, от Департамента по правосъдието на САЩ. Аз също искам да ви задам няколко въпроса.

 

 

Шпеер пристигна в Меделин на смрачаване и веднага се отправи към Вила дел Кармен. Той прочете на глас и обясни всички документи, които щяха да му осигурят пълна власт над парите на неговия клиент, и Моралес ги подписа един по един. Нямаше никакви проблеми около инвестициите. Титуляри бяха различни фирми, контролирани и управлявани от Салазар. Съществуваше и пълномощно, което щеше да бъде анулирано. На летището в Сан Хосе Шпеер купи вестник „Уолстрийт джърнал“ и брой на „Файненшъл таймс“ отпреди два дни. От информацията, която успя да извлече от тях, и от данните, предоставени от Перача, той успя да състави приблизителна оценка на портфейла.

— Енрике, колко са според теб?

— Най-малко шейсет и пет милиона.

— Грижи се за тях — каза Моралес.

Шпеер изложи идеите си. Вече ги беше споменавал. Най-добре е парите да се изтеглят напълно от Америка, повтори той. Европа беше по-сигурна и най-вече — надалеч.

Моралес кимна одобрително. Щом американците са го взели на мушка, най-добре ще бъде да разчисти всичко, преди да избяга.

Няма време за губене, продължи Шпеер. Ако Салазар е компрометиран по някакъв начин, трябва веднага да прекъснат всички връзки с него. Моралес посочи телефона и адвокатът се обади в Ню Йорк. Ще бъде там преди обяд, за да направи значителни промени в начина, по който се управляват инвестициите на дон Карлос. Ще трябва да види всички акции, права на собственост и сметки. След това попита Моралес дали може да ползва неговия самолет. Тази вечер не беше останало време да направи връзката в Богота. Преди да си тръгне, той даде на Моралес фактура за свършената до днес работа на стойност 146 000 долара. И може би още една подобна сума по сметката му?

Моралес се смръщи на това предложение, но Шпеер обясни, че докато не утихне бурята, за него ще е по-добре да се държи настрана. Моралес нямаше друг избор. Само Шпеер можеше да свърши тази работа за него. Отвори шкафа и извади няколко пачки банкноти, които Шпеер с благодарност прие и прибра в чантата си. На сутринта, преди да замине от Аруба, щеше да помоли свой приятел да го запознае с хората от неговата банка. Ханрих Шпеер щеше да си открие сметка с десет хиляди долара и да наеме банков сейф, където да остави остатъка от парите. Нямаше намерение да влезе и излезе през летище „Кенеди“ с двеста хиляди долара в брой по джобовете си.

Самолетът на Моралес се приземи на холандска територия още преди полунощ. Шпеер си запази място за сутрешния полет до Ню Йорк, звънна в „Хаят“ за стая и след това пое направо за „Недер гаудас“. Маркус и неговите момичета го поздравиха приятелски и той помоли приятеля си за малка услуга. Решиха да се срещнат в осем сутринта пред офисите на банката.

На следващия ден кацна на летище „Кенеди“ в 9:30 и звънна на Салазар, за да му каже, че вече пътува към него. В единадесет двамата мъже седнаха един срещу друг.

— Приготвих всичко, което поиска, приятелю каза арогантно банкерът. — Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Не можех да ти обясня по телефона — решително отговори Шпеер, — но парите, които изпрати на дон Карлос, не стигнаха до него.

Салазар замълча за няколко секунди, опитвайки се да асимилира чутото.

— За преводите към „Малага строителство“ ли говорим? — той изглеждаше искрено учуден.

— Да.

— Енрике, това е невъзможно — възкликна Перача. — След последния ни разговор лично се погрижих.

Той обясни как е превел четиридесет и седем милиона долара по сметката на „Суини, Тъли, Макандрюз“ в Женева и как, от своя страна, Суини е придвижил уговорените суми нататък.

— Специално го помолих — добави банкерът — да ти звънне за потвърждение.

— Направи го. Още в сряда вечерта каза успокоително Шпеер.

— Тогава къде е проблемът?

— Когато сумите стигнаха в Испания и Уругвай, сметките бяха замразени. Нито цент не успя да стигне до Колумбия.

— Ние платихме. „Салазар Ко“ винаги си плащат. Като адвокат трябва да се съгласиш, че ние не можем да носим отговорност за небрежността на твоя клиент.

— Не намеквам подобно нещо и се радвам да чуя, Джо, че винаги си плащате — каза Шпеер натъртено.

— Защото това е следващата тема, която искам да обсъдим. Обаче — той отново натърти на думите си — за момента съм съгласен с теб. Ти даде парите на Суини, а той ги изпрати на „Малага“. Не съм сигурен, че моят клиент е проявил небрежност. Въпросът е кой прецака „Малага“?

— В този кабинет това име е известно само на мен — отговори Перача с известно предизвикателство в гласа.

— Разбира се, не си ти, нито аз, нито пък Моралес. Кой тогава? Суини?

Салазар се замисли за малко. Дик беше алчен, но страхлив. Да се обърнеш към закона, се изисква кураж. Суини би предпочел да гние в затвора, отколкото до края на живота си да чака Салазар да го пипне.

— Не мисля — отговори той на Шпеер.

— Гарантираш ли за него? В края на краищата той е твой адвокат. Предполагам, се досещаш, че дон Карлос няма да остави това така.

— Кажи на нашия приятел, че според мен не е Суини. Ако Суини го е предал, аз лично ще се погрижа за него.

Шпеер си отбеляза наум, че Перача не предложи компенсация, но реши да не го прави на въпрос. Имаше по-важни неща, заложени на карта.

— Добре, Джо, ще предам твоята гаранция. А сега — започна бавно да обяснява Шпеер — сигурно ще проявиш разбиране, че при тези обстоятелства моят клиент е много загрижен за своите средства, които ти е оставил да управляващ. Ако от твоята фирма има изтичане на информация, цялото му състояние може да бъде изложено на опасност. Бих искал да установя с точност какво е положението и да обсъдим алтернативни решения.

Салазар пребледня, но не трепна. Първо, малкият Клейтън му открадна четиридесет и три милиона. След това беше принуден да вземе назаем четиридесет и седем, за да не разсърди Моралес. Замразените суми вероятно щяха да останат за правителството. Кой друг може да окаже такова влияние, че да бъдат блокирани сметки в Испания и Уругвай? Сега Шпеер говореше за изтеглянето на седемдесетте милиона, оставени му за управление. Салазар естествено ще оцелее и без тях, но ще изгуби един милион и четиристотин хиляди годишно от хонорари и такси. Това бяха чисти законни пари и ако някой клиент искаше да премести парите си в „Ситикорп“ или „Чейз Манхатън“, „Салазар Ко“ трябваше бързо да изпълнят това желание, иначе можеха да загубят лиценза си и което е по-лошо, да предизвикат паника сред останалите инвеститори. От загубата на бизнеса с мръсните пари на Моралес щеше повече да го заболи. През последната година колумбиецът беше израснал като силен наркобарон, като доскоро пренасяше по пет милиона седмично в Джорджтаун. От тях Салазар щеше да изгуби десет процента. Но той все още имаше за клиенти новите момчета от Кали, което го подсети, че им дължи двадесетте и седем милиона или по-скоро Томас Клейтън им беше длъжник. Да, двадесет и седем милиона и на всичкото отгоре има претенции! Тогава се сети, че Шпеер го гледа мълчаливо и чака отговор, и си пое дълбоко дъх.

— Добре, приятелю — усмихна се той, стана и покани адвоката да го последва до съвещателната маса в единия край на кабинета. — Тук са всички документи, свързани с инвестициите на дон Карлос. Ще ти оставя време да ги проучиш, а аз ще отида да проведа няколко телефонни разговора. Ако имаш нужда от нещо, Ектор с удоволствие ще ти услужи.

Салазар излезе и отиде в кабинета на сина си, за да използва мобилния си телефон. Проведе два телефонни разговора. Първият беше с Лондон.

— Дик Суини — каза адвокатът в слушалката.

— Взе ли вече парите? — направо попита Салазар.

— В момента съм в среща — предпазливо отговори Суини и стрелна поглед към Том Клейтън.

— Не ми пука дори английската кралица да е при теб. Той плати ли?

— Всичко е уредено.

— Хубаво. Забрави тридесет и седемте милиона. Искам цялата сума.

— Това може би няма да е възможно.

— Ти изпрати ли петдесетте милиона на Моралес?

— Във вторник. Нали ти казах?

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че парите не са стигнали до него. Задържани са по пътя.

— Исусе, как е могло да стане?

— Ще разберем. А сега кажи на онзи задник, че има пет минути да върне всички мои пари. Ако вземеш парите, звънни ми. И в двата случая хващай самолета за Ню Йорк още тази вечер.

Вторият му разговор беше с неговия син Тони.

— Суини се провали — каза той, пропускайки поздрава. — Сега всичко зависи от теб. Искам те утре тук с четиридесет и седемте милиона. Направи, каквото е нужно.

— Разчитай на мен, татко — отговори Салазар младши. — Още тази вечер ще ги измъкна от него.

Докато се водеха тези разговори, Шпеер си записваше данни в бележника. Нещата бяха забележително прости. Един инвестиционен тръст със седалище на Бермудските острови държеше почти една четвърт от облигациите, които лесно можеха да се обърнат в пари. Около единадесет и половина милиона бяха вложени в акции, търгувани на Нюйоркската фондова борса, още шест милиона и осемстотин хиляди — в общински облигации в Сиатъл, Мемфис, Финикс — разумен избор. Фирмата „Ронда пропъртис“ от Тъскон, Аризона беше собственик на ранчото „Ронда“, закупено за три милиона долара, и търговски център за осем милиона. И двата имота се стопанисваха от номинални директори[1], а работата в ранчото се вършеше от наемни работници. Компанията „Алба инвестмънтс“, регистрирана в Панама, също се управляваше от номинални директори, а за целия й капитал бяха издадени акции на приносител. Тя притежаваше осеметажна сграда на Осемдесет и четвърта улица в Ню Йорк, за която Салазар беше платил дванадесет милиона долара само преди три месеца. „Съншайн холдинг“ от Маями притежаваше шест жилищни блока до „Кий Бискейн“ на стойност два милиона и четиристотин хиляди и също така разполагаше с банков депозит от шест милиона. Под събирателното название „Клиентски сметки“ Салазар беше вложил девет милиона долара от парите на Моралес в американски държавни облигации. Шпеер трябваше да признае, че Джо беше куражлия. Освен това имаше голф клуб за седем милиона, до него хотел за други шест, събрани под наименованието „Палм спрингс леджър“. Накрая компанията притежаваше представителство на „Форд“ близо до Сан Диего.

Общият сбор възлизаше на впечатляващата сума от седемдесет и три милиона и седемстотин хиляди, натрупани през осемнадесетте месеца възходящо развитие на Моралес. Износът на кокаин без съмнение беше добър бизнес.

Когато Салазар се върна, Шпеер изложи нещата пределно ясно: от момента той поема пълния контрол върху активите на Моралес. След това показа на Джо генералното пълномощно, което колумбиецът му беше дал, и Банкера разбра, че е безсмислено да спори. Това беше неудобството да въртиш легален бизнес: ако някой вложител иска да прекрати договора, няма какво друго да направиш, освен да му изплатиш парите.

Заедно прегледаха наново всички документи. Акциите на приносител бяха предадени на Шпеер, а правата за администриране — анулирани. При назначаването си номиналните директори винаги подписваха недатирани оставки. Шпеер ги провери една по една и ги добави към растящия куп хартия. За един час Салазар подписа всичко, което трябваше, и се поздрави наум, че успя да запази спокойствие. След това обсъдиха въпроса за парите, които още се намираха в „преход“ Салазар обясни, че са около седем милиона. Щяха да са му нужни тридесет дни, за да премести тези средства от Гранд Кайман, след което ще ги предостави на Шпеер, на което място пожелае, естествено, след като си удържи обичайната комисионна.

Двамата се разделиха хладно, но учтиво. Докато чакаше такси, Шпеер не забеляза мъжа с телеобектив на апарата, който го снимаше. На агента на АБН бяха наредили да снима всички, които излизат или излизат от сградата на Салазар. След края на работното време щеше да изпрати филма по куриерска служба до адрес в Маями.

Шпеер се върна право в хотела и звънна на една адвокатска кантора в центъра. Беше я използвал и преди за делата в Коста Рика и сега трябваше да даде нареждания. Адвокатите щяха да използват генералното МУ пълномощно, за да продадат всички имоти на компаниите в САЩ. Неговите клиенти, които са собствениците им и не са нито американци, нито живеят в САЩ, искат да се отърват от доларите. Целият портфейл от имоти трябва да бъде превърнат в пари, а сумата да се преведе в „Дрезднер банк“ в Германия. Те се споразумяха за хонорарите и веднага се заеха с подготовката на нужните документи. Шпеер им каза, че ще остане още един ден в Ню Йорк. Съзнавал, че продажбата на някои инвестиции, основно недвижимите имоти, ще изисква повече време. Обаче акциите и облигациите можеха да бъдат ликвидирани доста бързо и би искал да види парите от тях и останалите средства в брой, преди да напусне града на път за Германия.

След това се обади в клона на „Дрезднер“ в Мюнхен и им каза какво да очакват. Отново обясни, че той и група инвеститори се отказват от долара, нещо, към което германците проявиха разбиране, и че той ще ги посети много скоро, за да обсъдят възможностите за инвестиции. Господин доктор Шпеер е добре дошъл по всяко време, гласеше отговорът.

Разпитваха Суини повече от час в хотелския му апартамент, но той отказа да отговаря, като отричаше всички обвинения. Дори се озъби на представителя на АБН, поставяйки под въпрос правото му да присъства на разпита. Той е адвокат, припомни му Дик, и общуването с неговите клиенти е адвокатска тайна. Ако Департаментът по правосъдие е придобил конфиденциална информация, неговата кантора ще се обърне към федералните съдилища.

Той призна, че „Салазар Ко“ са клиенти на адвокатската му кантора, но отказа категорично да говори за техните работи. Те са частни банкери, притежаващи законен лиценз, и Суини няма да каже нищо повече. Когато Арчър го попита каква е целта на идването му в Лондон, той отговори, че и Томас Клейтън е негов клиент. Дошъл е да му даде съвет по един сериозен проблем, но също отказа да разкрие каква е същността му, като се позова на поверителния характер на отношенията между адвоката и неговия клиент. Арчър подчерта, че Клейтън е помолил за тяхната помощ, като цитирал заплахи, отправени от адвоката, но Суини не се огъна. Той отхвърли обвинението и изрази съжаление, че господин Клейтън е постъпил толкова глупаво, защото въпросът, по който го съветвал, бил финансов и търговски и по никакъв начин не е бил свързан с каквото и да е насилие.

Харпър спомена за прехвърлянето на наркопари от Женева. Суини отговори, че всички тези трансфери са от сметки на клиенти и съгласно с техните нареждания. Но това също са поверителни сведения, които той няма намерение да обсъжда.

Когато поканиха Клейтън да каже мнението си, той разказа историята така, както вече я беше изложил пред главния инспектор. После извади договора, който беше донесъл, и заяви, че постигнали съгласие за условията и точно се готвели да го подпишат, когато звъннал телефонът. Веднага след това Суини променил намеренията си.

— Кой се обади? — попита Харпър.

— Един клиент — отговори адвокатът без колебание. — И това е всичко, което ще кажа, и то по същите причини, които вече посочих. Освен това отричам решително всички внушения, че съм бил готов да подпиша този документ — посочи той договора, съставен от Стюарт Хъдзън.

— Господин Суини, колко дълго възнамерявате да останете в Лондон? — попита Арчър, знаейки, че адвокатът лъже поне по тази точка.

— След като очевидно съветът ми беше отхвърлен — отговори Суини, като погледна към Том, преди да насочи погледа си отново към полицая, — ще замина още тази вечер за Ню Йорк.

— Трябва да ви уведомя, че това не е възможно.

— Искате да кажете, че съм арестуван?

— Можете да останете доброволно, за да ни помогнете в нашето разследване. Ако не, да, ще ви арестувам тук и сега.

— В какво ме обвинявате?

— О, във възпрепятстване на правосъдието и отправяне на заплахи срещу живота на господин Клейтън.

— Нищо подобно не съм правил.

— Господин Суини, срещу вас бяха отправени обвинения и ние трябва да ги разследваме. Ще останете ли по своя воля, или ще ме придружите до Скотланд ярд?

— Ще остана двадесет и четири часа и ще се срещна с адвокат. Ако в този срок не ме обвините, си заминавам.

— Задължен съм ви, господин Суини. Ще ви бъдем благодарни, ако тази вечер останете в хотела. Може да се наложи пак да разговаряме.

— Добре.

— И за да избегнем възможни недоразумения, мога ли да получа паспорта ви?

— Предполагам, че не ме молите?

— Да речем, че е част от уговорката. Символ на взаимното ни доверие.

— Разбира се, още сутринта ще се срещна с адвокат — повтори Дик, докато му подаваше паспорта си.

— Това е ваше право — усмихна се Арчър. — Ако забележите някой да ви следва, не се плашете. Ще бъдат нашите хора.

 

 

Хулио Роблес беше репетирал думите си, преди да поеме към общината малко след десет. Той предположи, че в началото кметът ще откаже да се срещне с него, но в такъв случай просто ще остане да чака. Рано или късно Ромуалдес ще започне да се пука по шевовете от безпокойство какво е намислил Хулио и ще го приеме. Ромуалдес знаеше много добре, че е предал Моралес, и не би посмял да дразни човека, който знае това.

Но докато агентът на АБН крачеше към общината, видя как кметът излиза от сградата, как шофьорът му отваря вратата и как Ромуалдес потегля сам.

Хулио се върна на бегом при своята кола и го последва, като се надяваше, че си отива вкъщи, където би било по-удобно да осъществи плана си. За съжаление обаче Ромуалдес излезе от града.

Тогава Роблес осъзна къде отива неговият човек: пътят водеше към имението на Моралес. Не можеше да рискува да го следва в тази посока, затова отби, обърна и потегли обратно за Меделин. С връщането си в Колумбия беше разбрал, че Моралес има проблеми. Петдесет милиона проблеми, помисли си той с удовлетворение. Говореше се, че сметките за величествената програма на фондацията още не били платени. Хулио вярваше, че Ромуалдес не е продумал за тяхната последна среща. Той реши, че посещението при Моралес е нещо нормално, и престана да мисли за това. Също така предположи, че когато си тръгне от Виладел Кармен, кметът ще се прибере за обяд.

Паркира колата си от другата страна на улицата срещу къщата на кмета, но на около петдесет метра по-надолу. Три часа по-късно търпението му беше възнаградено, когато видя колата на Ромуалдес да идва срещу него с надут клаксон. Забравил за съседите, кметът зави, спря пред затворената врата и отново натисна клаксона. Когато видя разтворените врати, Роблес се измъкна от колата си и закрачи към къщата, докато един разтревожен прислужник се бореше с вратата. Оставаха му още двадесет метра, когато видя кадилакът да потегля със свистене на гумите и да се стрелва вътре.

Веднага след това крилата започнаха да се затварят.

Хулио правилно предположи, че Ромуалдес не е от хората, които поглеждат в огледалото за задно виждане. Едно от крилата вече беше затворено, а другото почти, но Роблес успя да се промъкне през процепа. Той поздрави прислужника, който го позна, и продължи да крачи по автомобилната алея. Вратата на кметския „Кадилак“ беше отворена и Ромуалдес бавно се измъкваше навън, без да забелязва присъствието на Роблес. Хулио видя превързаната лява ръка и как дебелият мъж я държи настрана от тялото си, докато се опитва да се оттласне от седалката, използвайки дясната си ръка и левия лакът.

— Добър ден, господин кмете — произнесе ясно той, а след това застана усмихнат срещу него, наблюдавайки реакцията му.

Ромуалдес го зяпна невярващо. Първоначалната тревога и уплах се смениха с проблясване на гняв, който на свой ред отстъпи място на откровен ужас.

— Ти! — промълви думата така, сякаш беше видял привидение. — Как смееш да се връщаш тук?

Хулио престана да се усмихва. Беше разчитал сам да поеме инициативата.

— Трябва да поговорим. Още сега — каза той твърдо. Разполагаше с още муниции, ако кметът откажеше, но дебелакът имаше вид на съкрушен и страдащ човек. Хулио посочи превръзката и попита как е пострадал.

— Какво искаш? Върви си, защото накрая ще ме убият.

Ако беше малко по-предвидлив, Хулио трябваше да забележи, че последните думи на кмета бяха малко странни. Убият? Защо? Ако Ромуалдес си е държал устата затворена, няма нищо нередно в това кметът на Меделин да се среща с лесовъд от ЕЛ БИД. Но съзнанието на Хулио беше твърде съсредоточено върху непосредствената цел, за да забележи тази жизненоважна следа.

— Трябва да говорим. Още сега и на четири очи — повтори той твърдо, докато помагаше на кмета да слезе от колата.

В къщата ги посрещна госпожа Ромуалдес, която първо се усмихна и започна да сипе любезности, защото по-възрастните жени винаги се разтопяваха пред красавеца Хулио, но изведнъж ахна.

— Мигел, какво се е случило? — възкликна тя уплашена, когато видя превързаната му ръка.

— Леко произшествие — отговори й уклончиво той. — Нищо сериозно. Моля те, обади се на д-р Палмиро. Помоли го да дойде веднага.

След като останаха насаме в кабинета на кмета и вратата беше затворена, Хулио премина към деловата част.

— Господин кмете, мисля, че имате сериозни проблеми.

— Закле се, че ще ме оставиш намира. Защо се върна тук? Казах ти каквото искаше, копеле такова!

— Знам, благодарен съм ти и си удържах на думата, не се обадих на твоя приятел от Вила дел Кармен, за да му кажа как пипнахме парите му.

— Какво искаш? Не зная нищо друго, което да те заинтересува.

— Ромуалдес, не съм дошъл да взема нещо от теб, а да ти дам.

Хулио извади цигара от сребърната кутия върху богато украсеното писалище, пъхна я, между устните на кмета, който имаше такъв вид, сякаш глътка дим щеше да му дойде добре, и му поднесе огънче. След това му заговори толкова търпеливо, сякаш обяснява на дете проблемите на възрастните.

— Очевидно не си се разприказвал, защото иначе щеше да си мъртъв. Нали така?

Ромуалдес само кимна.

— Ако нашият приятел не е готов да рискува още петдесет милиона, фондацията никога няма да плати сметките.

Сега Ромуалдес се почувства по-добре. Знаеше, че Моралес щеше да извади още петдесет. И то в брой, както каза. Трябваше да го направи, иначе Меделин щеше да му се види тесен.

— Мога да те уверя, че това няма да се случи — твърдо каза Хулио, — защото сега знаем с подробности как прекарва парите. А е мръднал и един долар, а е по паднал в хазната на Чичо Сам. Това наистина ще го ядоса, нали?

— Той и така е достатъчно ядосан. Защо се върна, гринговска подлога?

— Да отстраня Моралес завинаги.

— Няма да можеш и с пръст да го докоснеш.

— Бъди уверен, че ще го направя. И ти ще ми помогнеш.

— Забрави! Писна ми вече! Направих каквото поиска, стига толкоз. Довиждане — Ромуалдес направи опит да стане, но Хулио вдигна ръка предупредително.

— Приятелю, ти не мислиш трезво. Бавно изброи възможностите, които оставаха на кмета. Фондацията няма никога да иззида и една стена. Каквито и пари да се изпращат от офшорните зони, сумите ще бъдат конфискувани още преди да са наближили Меделин. Като кмет Ромуалдес ще бъде свършен. Какво го очаква тогава? Забрава в най-добрия случай, ако Моралес го остави жив. Дори нещо по-лошо: Хулио припомни, че винаги може да звънне по телефона и да остави на Моралес да избере съдбата на дон Мигел. Ромуалдес изстена и подхвана със здравата си ръка подлакътницата на ранената.

— Какво става? — попита Роблес, загледан с любопитство в превързаната ръка.

— Мисля, че си счупих пръстите. Прищипах се на една шибана врата.

Кметът все още имаше инстинкт за самосъхранение, макар и много отслабнал.

Хулио се засмя.

— Трябва повече да внимаваш — каза той с нравоучителен тон. След това изигра коза си, изваждайки лист хартия, който остави на бюрото.

— Разписка за петдесет хиляди долара от националната банка във Флорида, платени от АБН. Сметка на името на Мигел Ромуалдес. Ако ги искаш, твои са. Имам предвид разписката и парите. Ако не искаш, ще ги пусна по пощата до Моралес. Е, какво избираш?

— Какво искаш в замяна?

— Нещо наистина много просто. Поне веднъж в живота си да бъдеш добър кмет. Ти си притеснен от възникналото положение. Фактури на предприемачите за почти десет милиона са останали неплатени, не са платени и надниците на работниците… могат да възникнат граждански безредици. Добрият кмет би трябвало да предугади това и да направи нещо по въпроса.

Ромуалдес го гледаше с празен поглед, защото не го разбираше, а и ръката му пулсираше от болка.

— Подготви се. Свикай утре събрание в общината. Покани и полицаите и сподели най-мрачните си опасения. Строителството може да бъде спряно, така че трябва да се очакват бунтове, плячкосване, безредици. Поискай да те посъветват, да ти дадат предложения за план за действие при непредвидени случаи. Каквото се сетиш. Само ги задръж там два часа. Два часа. Разбра ли? Това е единственото, което искаме.

— Какво ще получа, ако го направя?

— Петдесет хиляди за начало и след това още. Освен това ще останеш кмет и най-важното — жив.

— Да не искаш да кажеш, че ще се погрижиш за Моралес?

— Когато приключиш, него вече няма да го има.

На Ромуалдес това му хареса. Изведнъж болката в ръката му намаля. Гринговците винаги излизаха по-силни. Ако успееше да стане техният човек в Меделин, това щеше да му осигури много пари. Госпожа Ромуалдес почука и надникна, за да каже, че д-р Палмиро вече е тук. Кметът й махна да си върви, подхвърляйки, че ще свършат след минутка.

— Сто хиляди — каза той решително — и смятай въпроса за уреден.

Налучка сума, която му звучеше добре. Да, кметът отново беше във възход.

Прислужникът изпрати Роблес до вратата и той тръгна към колата си. Беше успял. Нямаше време да иска разрешение от Вашингтон. Утре бандитите от Кали ще свършат онова, за което американските агенти дори не можеха да си мечтаят. Бързо и откровено правосъдие плюс премия от тежки загуби от двете страни. Кали също е проблем, но може да почака. Когато му дойде времето, там също ще си получат заслуженото. Хулио запали двигателя и настрои внимателно радиото, защото свиреха една от любимите му колумбийски песни. Докато певецът възпяваше чудесата на свети Сантандер, Хулио Роблес почувства студения метал на автоматичен пистолет 45, притиснат във врата му.

— Завий наляво в първата пресечка и след това карай направо — заповяда му глас с твърд индиански акцент.

Съдейки по посоката, в която поеха, американецът разбра, че най-накрая ще се срещне лично с Моралес.

 

 

Когато Ричард Суини се тръшна в едно от креслата в своя апартамент с голяма чаша уиски в ръка, Тони Салазар се приготви да излезе от своя хотел. Потърси Клейтън в банката и там му казаха, че днес няма да се връща. Набра домашния му телефон. Вдигна жена, но гласът не беше на онази, с която Салазар разговаря по-рано. Тони вече беше стигнал до заключението, че ще бъде непрактично, ако пресрещне Клейтън на връщане от банката. Улиците в Ситито бяха оживени и тесни и дори Тони да закове плячката си с насочен пистолет, те не предлагаха много възможности за бягство дори с кола като бентлито.

За сметка на това „Кенсингтън скуеър“ беше тъмен и удобно разположен в западната част на града. След седем движението щеше да намалее. Тони смяташе, че за десет минути с лекота може да стигне до магистралата. Във фоайето на хотела взе под наем мобилен телефон, помоли да включат разговорите към сметката на стаята, след това се качи в колата и потегли. Когато наближи площада, се притесни дали ще намери стратегическо място за паркиране. Като във всички големи градове тук местата за паркиране бяха ограничени. Около площада се издигаха триетажни къщи, разположени в кръг около една градинка. Външният им вид подсказваше, че това са домакинства, които разполагат най-малко с два автомобила. Затова Тони прие за добър знак, че намери празно място срещу № 63. След като паркира умело бентлито, той звънна отново на същия номер. Вдигна същата жена и каза, че съжалява, но господин Клейтън още не се е върнал. Тони отново не се представи, нито остави съобщение, а излъга, че е негов колега от банката. На бавачката това не се стори подозрително. Тя беше свикнала с обажданията на американци, много от които не бяха възпитани според британските представи.

Салазар видя в огледалото за обратно виждане една кола да завива в площада към мястото, където беше паркирал. Остана неподвижен, докато тя бавно мина край него и спря пред номер 61. Попипа револвера си в десния джоб на палтото, дръпна ръчката, която освобождаваше капака на огромния багажник на бентлито, и подбирайки внимателно момента, понечи да излезе. И в този миг сърцето му подскочи. Това не беше Клейтън, а една много привлекателна жена. Външният й вид отговаряше на гласа, който беше записан на телефонния секретар, и Тони Салазар инстинктивно разбра, че е открил по-добрия начин. Таксито потегли и тя закрачи към входната врата.

— Госпожо Клейтън? — попита той, докато вървеше към нея.

— Да? — отговори тя и се усмихна нищо неподозираща. Не успя да разпознае лицето, но акцентът несъмнено беше американски.

Салазар се доближи, докато тя стоеше все още усмихната, наполовина извърната към него, продължавайки да бърка в чантата за ключовете. Той я хвана здраво за ръката и притисна оръжието в стомаха й.

— Не вдигай шум и тръгвай с мен — каза той тихо и властно, докато изкуствената усмивка още стоеше залепена на лицето му.

Даде й само две секунди да се съвземе и да осъзнае положението. Винаги действаше така. Човек трябва да даде на жертвата време да помисли, защото иначе се паникьосва и прави глупави опити да избяга. Той се съсредоточи върху очите й. Когато видя в тях разбиране, продължи:

— Защото иначе ще вляза и ще почна да стрелям из къщата.

Това подейства. Със сигурност вътре имаше деца, а всички майки по света бяха еднакви. Тя тръгна покорно редом с него, мърморейки несвързани въпроси. Когато отвори багажника на бентлито, той усети очакваното колебание, затова престана да се усмихва, ръгна цевта в тялото й и яростно нареди:

— Влизай вътре.

Карълайн се подчини. Той я следеше как се намества и свива на кълбо в просторния багажник и започна внимателно да спуска капака.

— Не вдигай шум, отпусни се. Ще отидем на едно място на най-много двадесет минути път от тук. Аз ще карам. Ако направиш някоя глупост, ще ти издухам мозъка, разбра ли? — след което натисна здраво капака надолу, докато не чу как ключалката изщрака.

Отвличането бе продължило по-малко от две минути. Тони Салазар зави наляво към „Кенсингтън хай стрийт“ и след това отново наляво, смесвайки се с малкото коли, които пътуваха към Хамърсмит. След десет минуси щеше да е на магистралата. Беше много доволен от свето изпълнение. Сега вече разполагаше с лост за въздействие върху Том Клейтън, нещо, което да размени за четиридесет и три милиона долара.

 

 

Онова, което Тони не забеляза в своето главозамайване, беше личицето, което надничаше от прозореца на номер 61. Патрик Клейтън се намръщи и чак сбърчи нос от удивление.

— Току-що видях мама да влиза в багажника на една кола — обяви той.

— Така ли, Патрик? — попита младата бавачка, без да вдигна поглед от плетката си. — И къде точно видя това?

— Точно тук! — подвикна Пат развълнувано. — Пола, кълна се, качи се в багажника на една кола!

— Патрик Клейтън, какви ги говориш?

Тя стана и тръгна към прозореца. Нервно намести лентата, която придържаше косата й опъната назад, с едната си ръка, а с другата дръпна пердето настрана и започна да оглежда площада.

— Нищо не виждам. Защо ще й е на мама да се качва в багажника на някаква кола?

Тя се изкиска нервно на тази нелепа представа.

— Пола, имаше един мъж. Видях го. Той хвана мама за ръката и я заведе до колата. Ето. — Той посочи към празното място, там беше паркирана! След това се качи и потегли натам. — Той пак посочи с пръст.

Бавачката се намръщи. След това се отпусна на колене, за да може да погледне Патрик в очите.

— Сигурен ли си, че беше майка ти?

— Разбира се. Чух таксито и дойдох да погледна. Видях мама да слиза, после плати на таксито и след това се появи този мъж.

— Те отидоха при колата и ти видя, че тя се качи в багажника?

— Да!

— Не на задната седалка?

— Не, в багажника! Мъжът го отвори и мама се качи!

Пола повярва, че Патрик казва истината, но какъв беше смисълът на случилото се, тя нямаше ни най-малка представа. Помоли момчетата да седнат и да гледат телевизия, след това отиде при телефона и се обади в банката. Вече минаваше осем и обаждането беше прието от охраната, която потвърди, че господин Клейтън си е тръгнал. Тя опита да открие Том на мобилния му телефон, но чу запис, който й съобщи, че апаратът е изключен. Като се надяваше, че няма да излезе глупачка, пое дълбоко дъх и набра 112.

Операторът на спешния телефон записа данните й и я увери, че много скоро при тях ще дойде полицай.

Първата патрулка пристигна след пет минути с примигващи буркани, но без сирени от уважение към аристократичния квартал, чиито оплаквания от шума със сигурност щяха да намерят благосклонни уши, независимо колко сериозно е било положението. Двама униформени полицаи почукаха на вратата и бяха поканени да влязат от разстроената бавачка. Тя ги въведе в приемната, където полицайката я прегърна през раменете и нежно я накара да седне. Когато бавачката се посъвзе, тя повтори онова, което момчето й беше разказало. Тогава полицаите се заеха с Патрик, който изглеждаше разтревожен, след като пристигна полицията. Те внимателно го придумаха да им разкаже всичко, което беше видял.

Поискаха от него да потвърди, че е сигурен, че е видял майка си, когато прозвуча глас от радиостанцията на рамото на единия. Той им нареди да не вдигат шум, да махнат колата от къщата на Клейтън и да очакват заповеди от Скотланд ярд.

Когато подробностите от обаждането по спешност на бавачката бяха вкарани в компютъра, той веднага ги препрати на специалните служби. Операторът се беше обадил в Скотланд ярд, а оттам бяха уведомили главен инспектор Арчър. По това време той беше в колата си заедно с Харпър и двамата се връщаха на „Виктория стрийт“. Бяха оставали Суини в хотела, но без паспорт, а фоайето на „Кларидж“ — под бдителния поглед на дежурния детектив. Клейтън беше отказал да го откарат. Каза им, че се нуждае от питие, за да свали натрупалото се напрежение, и го видяха как тръгва по „Парк лейн“. Когато получи съобщението, Арчър каза адреса на шофьора си и му нареди, да изгаси буркана и сирената с наближаването на „Кенсингтън скуеър“. Петнадесет минути по-късно те вече бяха в къщата на Клейтън. Патрик трябваше за трети път да разкаже за предполагаемото отвличане на своята, майка. За съжаление описанието на похитителя беше объркано.

— Успя ли да видиш колата? — попита Харпър.

— Да — отговори уверено Патрик.

— Знаеш ли каква марка беше?

— Разбира се — отговори момчето убедено. — Кафяво купе „Бентли континентал Р“.

— Моля? — попита Арчър.

— Патрик е нашият спец по колите — обясни бавачката.

— Кафяво купе „Бентли“? Ей, Патрик — възкликна Харпър, — а не си ли спомняш случайно и номера?

— Не, не го помня — тихичко отговори момчето, но изведнъж се оживи, — но започваше със С, а после имаше 97 или 98.

— Добро момче! — похвали го Арчър.

— Сър, мога ли да предложа нещо? — заговори полицаят. — Аз също се интересувам от коли. Това е много рядък двигател. Произведени са малко бройки, повечето за износ. Да проверим продадените през последната година кафяви модели Р, обзалагам се, че няма да са повече от десетина.

— Какво по-конкретно предлагаш? — попита Арчър.

— Да се обадим в „Ролс ройс“. Оттам ще ни дадат имената и адресите на собствениците. Или поне на първите собственици. Така ще можем да проследим колата.

— Заеми се — нареди главният инспектор. — Добра идея. Междувременно пуснете за издирване всички коли, отговарящи на това описание.

Взеха телефона на фирмата от справки, но когато, се обадиха, чуха записано съобщение, че работното време на централата е от девет до шест. Тогава предположиха, че в сградата не може да няма охрана.

След като звъннаха в местния участък, една патрулка спря със свирещи гуми пред седалището на компанията и десет минути по-късно полицията от Чешир се обади, за да издиктува телефонния номер на директора по маркетинга. Успяха да го хванат точно преди да излезе да вечеря навън. Когато разбра, че специалните служби се нуждаят спешно от неговата помощ, човекът се съгласи да иде на работното си място и да събере исканата информация. Половин час по-късно се обади. Даде информация за общо шест кафяви „Континентал Р“: една собственост на член на кралското семейство, две на известни шоузвезди, една притежание на господин Дънкан Камерън от „Инвърнес“. Останалите две бройки били купени от фирмата за автомобили под наем „Евроспорт“.

Звъннаха веднага във фирмата, но в началото срещнаха известна съпротива. Откъде, обясни служителят по резервациите, може да е сигурен, че наистина разговаря с полицаи?

— Момче, мога да пратя една патрулка да те арестува. Това ще бъде ли достатъчно убедително?

Служителят подви опашка и каза на Арчър каквото му трябваше. Едната кола в момента се намирала на паркинга на летище „Хийтроу“, а другата е наета в сряда от някой си господин Антонио Салазар.

За миг Арчър и Харпър направо онемяха. Салазар? В Лондон? Сега поне всички съмнения отпаднаха. На Суини щеше да се наложи да даде подробни обяснения, преди нощта да е свършила.

— Адрес? — поиска Арчър.

— Номер 114, Източна седемдесета… — започна младежът да чете.

— В Англия, глупако, в Англия — кресна Арчър, който започна да се ядосва на дребния чиновник.

— О, да видим… да, хотел „Континентал“, „Хамилтън плейс“…

— Благодаря — каза рязко Арчър и затвори. — Мошеникът се е настанил на Мейфеър в петзвезден хотел — обясни той на Харпър. — На десет минути пеша от хотела на Суини.

— Той не би завел там госпожа Клейтън, нали така? — изказа Харпър очевидното. — Тогава къде?

— Да караме поред — Арчър се обърна към униформените полицаи. — Искам да отидете в „Кларидж“. Във фоайето има цивилен детектив. Казва се Никълъс. Обадете му се. След това се качете в стая 501. Човекът се казва Ричард Суини — той им подаде американския паспорт на адвоката. — Прочетете му правата и го арестувайте. Ако иска да разбере в какво го обвиняваме, можете да му кажете като начало за заговор за отвличане. Останалото ще изясним по-нататък. Заведете го на „Савил роу“ и го затворете сам в килия.

— Слушам, сър. Опасен ли е?

Арчър погледна към Харпър, който помисли малко, но после поклати глава.

— Не, той не е — каза американецът, — но не знаем кой още е в Лондон с него. Така че бъдете внимателни.

Когато двойката полицаи излезе, Арчър поиска от Пола позволение да използва телефона и звънна в Скотланд ярд, за да нареди изпращането на въоръжена група в хотел „Интерконтинентал“. Той предполагаше, че Салазар няма да е там, и ако предположението му се окажеше вярно, трябваше основно да претърсят стаята му.

— Нещо друго? — попита той Харпър.

— Мисля, че, поне за момента, най-полезното, което можем да направим, е да останем и да изчакаме господин Клейтън. След станалото той сигурно ще бъде по-разговорлив.

Бавачката обеща, че ще им направи чай, след като сложи момчетата да си легнат.

По това време Тони Салазар беше пристигнал в мотела близо до „Хийтроу“. Той заобиколи откъм задната част, обърна колата и я паркира с багажника към своята стая. Забеляза, че откъм тази страна имаше паркирани само два автомобила, а отвъд тях се виждаше само пусто поле под отблясъците на най-голямото европейско летище. В двете стаи, пред които имаше коли, светеше, но нито една от тях не граничеше с неговата. Салазар отключи вратата и влезе, за да запали нощната лампа. След като огледа набързо помещението, се върна и отвори багажника. Той махна с револвера на Карълайн да излиза и я отведе в спалнята на апартаментчето. Там й нареди да си свали палтото и да легне. Тя все още беше объркана. Мъчеше се да си възвърне част от самообладанието и да разбере защо се случва всичко това. Салазар отиде в банята и се върна с голяма хавлия, извади сгъваемия си нож и я наряза на ивици. Карълайн се опита да завърже разговор, но той й махна с ножа да млъква.

— Легни по корем — изкомандва той носово. — Сложи си ръцете на гърба. — Той завърза китките й и след това повтори процеса с глезените. — И така, госпожо, ако започнеш да правиш номера, ще те гръмна. Ясно ли е? — Той размаха оръжието, докато тя не кимна. — Не ми пука за теб. За мен не означаваш нищо. Трябва ми шибаният ти съпруг. Той вече е почти мъртвец. Но ти? Ако се държиш прилично, кой знае? Може да оцелееш и да си намериш друг съпруг! — той се засмя неприятно, докато сядаше в долния край на леглото.

Карълайн нищо не каза. Ужасена, тя не можеше да повярва, че е подложена на подобно изпитание. Въпреки това изпитваше странно облекчение, че кошмарното пътуване в багажника е свършило.

— А сега ми кажи по десния начин къде е той?

— Не знам — отговори тя честно, сдържайки сълзите си. — Защо го преследваш?

Салазар и удари шамар с рязък отмерен удар и цяла длан. Карълайн прехапа устни, но нищо не каза.

— Помисли си добре. Аз задавам въпросите, разбрано? Не е в банката и не беше вкъщи, когато те взех. Къде ходи след работа? Да не е скрил любовница в някое малко гнезденце? — той облиза чувствено устни.

— Остави ме намира, копеле такова! — изпищя тя истерично.

— Госпожо, трябва да се научиш да се държиш прилично.

Той отново я удари, но този път с опакото на ръката. От носа й потече кръв, която той грубо избърса с парче от хавлията. Не искаше да остават кървави следи по леглото.

Тони се усмихна отново и нарочно се загледа в дългите й крака. Полата й се беше вдигнала доста над коленете и Салазар почувства възбуда от пълната си власт. Карълайн разпозна погледа и страхът й нарасна.

— Знаеш ли, че си много готино парче?

Карълайн не отговори, опита се да избегне погледа му и се замоли този кошмар да свърши по-скоро.

— Слушай, госпожо. Твоичкият ми открадна четиридесет и три милиона долара. Искам си ги. Нима това е неразумно?

Значи това влечуго, помисли си Карълайн, застанало пред нея, е собственикът на парите, които Том намери в Цюрих? Направо не е за вярване.

— Парите вече не са у него — каза тя с болка в подутите устни. — Той никога не ги е искал. Днес отиде да ги върне.

— На кого?

— На Ричард Суини. Познаваш ли го?

— Да, ама изглежда е променил намерението си. Не ги е върнал. Затова си тук. Къде са ми проклетите пари?

— Не знам. Трябва да питаш съпруга ми.

— Точно това възнамерявам да направя.

След тези думи Салазар набра телефона на Клейтън. Когато телефонът звънна, Арчър и Харпър се приготвиха и повикаха Пола. Тя вдигна слушалката, а те застанаха от двете й страни с наострени уши. Беше същият мъж, който се бе обаждал по-рано, и отново потърси Томас Клейтън. Харпър чу това и бързо посочи себе си с пръст.

— Минутка — нервно каза Пола и подаде слушалката на Харпър.

— Том Клейтън — каза агентът на АБН след кратко забавяне.

— Здрасти, Томас, обажда се Тони Салазар. Чувал ли си това име?

— Да — отговори Харпър, — какво искаш?

— Искам си парите, Томи, но първо трябва да ти кажа нещо. Можеш ли да познаеш кой е при мен?

— Престани да играеш игрички, Салазар — твърдо каза Харпър.

Тони Салазар не знаеше, че някой е разбрал за изчезването на Карълайн. Може би закъсняваше след пазара, но нищо повече. Харпър се включи в тази игра.

— Хванах жена ти. Хубаво парче, Клейтън. И така, къде са парите?

— А ти къде си?

— Там, където не можеш да ме намериш. Ето, поговори с нея.

Той притисна слушалката до лицето на Карълайн и я чу да казва:

— Ало, скъпи.

В този миг Тони долови нещо: може би широко отворените очи или спирането на дъха. Бързо дръпна слушалката и чу един спокоен глас с американски акцент да й казва, че няма защо да се тревожи, защото всичко ще бъде наред. Със свободната си ръка Тони дръпна ципа на дамската чанта на Карълайн и изсипа съдържанието на леглото.

— Клейтън, кога е родена жена ти? — попита той, стиснал шофьорската й книжка. — Имаш три секунди — Тони изброи до три и затвори. — Кой беше това, кучко тъпа?

Той я удари няколко пъти, но вече със стиснат юмрук, в ребрата и стомаха. Тя изстена от болка и умолително каза, че не знае. Салазар отново извади револвера и го притисна в бузата й.

— Госпожо, питам те за последен път. Къде е мъжът ти?

— Не знам! Казах ти вече. Представа нямам! Той има… — Карълайн започна неудържимо да хлипа и се ядоса на себе си. — Има мобилен телефон. Потърси го на него.

Тя му продиктува номера и Салазар взе отново наетия телефон.

В този момент Клейтън чакаше такси пред хотел „Четири сезона“. След като излезе от апартамента на Суини, повървя по „Брук стрийт“, а след това надолу по „Парк лейн“, потънал в мисли. На пресечката с „Хартфорд стрийт“ го стресна някакъв глупак в кафяво „Бентли“, който взе завоя с висока скорост, и го принуди да отскочи назад върху тротоара. Беше казал на Карълайн, че ще й звънне към осем и половина и ще се срещнат в „Марк“ за вечеря. Том беше предположил, че тогава вече историята със Суини ще е приключила и тревогите за банковите сметки в Цюрих вече ще са минало. Ще излязат да отпразнуват, беше казал той безгрижно, факта, че веднъж в живота си са притежавали четиридесет и три милиона долара. Докато влизаше в хотела, той размишляваше върху странния факт, че все още притежаваше над четиридесет милиона, но дамоклевият меч още не е прибран в ножницата. Изпи две питиета в бара на мецанина, изчака да стане осем и половина, за да е сигурен, че Карълайн се е прибрала вкъщи, и едва тогава набра номера. Смая се, когато Пола предаде слушалката на Харпър. Човекът от Агенцията за борба срещу наркотиците му обясни положението такова, каквото знаеха, че е в момента, и Том каза, че ще се прибере у дома след петнадесет минути. Той скочи в таксито, без да обръща внимание на протегнатата длан на хотелския портиер, и настоя шофьорът да го откара колкото може по-бързо до „Кенсингтън скуеър“. Когато таксито зави към Хайд парк, мобилният телефон на Тони звънна.

Този път Тони Салазар беше брутално кратък и отказа да позволи на Том да разговаря с Карълайн.

— Ако повикаш ченгетата, тя е мъртва — заплаши го той. Искаше да се срещнат на някое спокойно място, където да няма други хора. — Ти познаваш Лондон — нареди Салазар, — избери подходящо място. Аз ще го проверя, преди да се покажа. Ако нещо ми се стори странно, си отивам на секундата. След това ще ти пратя картичка къде да намериш трупа на жена си.

Том предложи „моята къща в провинцията“ — на около осемдесет мили от Лондон, усамотена, няма съседи.

— Дай ми адреса — поиска Салазар.

— Не, попитай жена ми — отговори Том. — Ако вече си я убил, забрави за тридесет и седемте милиона. И това ще е само началото, защото след това аз ще те погна.

Салазар изпсува вулгарно, преди да напомни на Том, че сумата всъщност е „четиридесет и три милиона плюс лихвите“. Том не му обърна внимание.

— След полунощ ще бъда там.

След като каза това, прекъсна връзката, плъзна надолу прозореца, отделящ задната седалка от шофьора, и каза, че е променил намеренията си.

— Коли под наем „Херц“ на „Марбъл арч“.

Дотам се стигаше за две минути, а фирмата работеше двадесет и четири часа. Не можеше да рискува да вземе някоя от семейните коли от „Кенсингтън скуеър“.

Тони Салазар погледна колко е часът. Осемдесет мили — никакъв проблем.

— Къде е селската ви къща?

Карълайн се поколеба и трепна, защото той се готвеше да я удари. Салазар промени намерението си и зарови из книжата й, но там нямаше никакви указания. Отново стовари юмрук в ребрата й и тя изкрещя от болка.

— Ах, ти, инатлива кучко! — изрева той яростно. — Дай ми шибания адрес или ще ти счупя пръстите един по един!

— Няма да ти помогна да убиеш съпруга ми! — изхлипа тя.

Салазар изруга и отново набра мобилния телефон на Клейтън. Том стоеше пред гишето на „Херц“ и чакаше да му дадат ключовете. Когато позна гласа на Салазар, се дръпна настрана.

— Кучката не иска да ми каже адреса. Говори с нея, глупако! — кресна Салазар, притискайки отново телефона към лицето й.

— Том? — попита тя колкото можа по-нормално.

— Само той ли е при теб? — попита хладнокръвно Клейтън.

— Да.

— Престани с глупостите! — ревна Салазар, който не можеше да чуе какво казва Том.

— Кажи му как да стигне до Корстън парк и не се притеснявай. Той няма да се върне.

— Обичам те — успя да каже тя, преди Салазар да дръпне телефона и да го изключи.

Карълайн му каза адреса и го упъти как да стигне. Следващият проблем на Тони Салазар беше, че още не можеше да я убие. Първо трябваше да си вземе парите. Ако откраднатите пари бяха останали в Швейцария, щеше да отнеме време да ги получи, може би ден или два. Междувременно този копелдак Клейтън щеше да поиска да говори отново с нея. Така че засега мотелът беше сигурно място, но трябваше да я накара да мълчи. Откъсна още две ивици от хавлията. Едната сви на топка и я пъхна в устата на жената, а другата стегна на възел на тила й. След това я завлече в банята, остави я на пода и пусна душа.

— Един звук и си мъртва.

Остави вратата на банята открехната, за да може да я вижда. След това се обади на обслужването по стаите и си поръча бира. Момчето, което я донесе след около пет минути, изглеждаше подходящо. Младо и гладно. Салазар му каза, че не може да спи и че му трябва малко валиум, а после попита дали наблизо има аптеки.

— В Хаунслоу има колкото искаш — отговори момчето.

Салазар измъкна банкнота от петдесет лири и го помоли да иде и да му купи. Момчето каза, че сигурно ще му поискат рецепта, но Тони обясни, че е чужденец и няма лекар в Англия и дори не знае как да си намери.

— Сигурен съм, че това ще уреди въпроса — каза той с намигване и му подаде още една петдесетачка.

Парите говореха по един и същи начин на всички езици, отбеляза той философски, когато момчето хукна да изпълни поръчката. Върна се след половин час с шишенце десетмилиграмови таблетки. Разбира се, не направи опит да му върне рестото и Салазар се ухили. Малкото копеленце дори имаше нахалството да му представи касовата бележка на аптекаря за шест лири и двадесет и два пенса!

Спря душа и върна Карълайн на леглото. Извади хавлията от устата й, напъха вътре хапче и поднесе чашата с вода до устните й.

— Преглътни го — нареди й той и повтори още два пъти операцията, като след всяко хапче шареше с показалеца си из устата й, за да се увери, че не скрила валиума под езика.

След час тя изглеждаше дълбоко заспала. Той й свали обувките и я зави с покривката на леглото. За да се увери, че не се преструва, Тони разкопча блузата и пъхна ръка в едната чашка на сутиена. Тя не помръдна. Така ще е през следващите осем часа, уверено си помисли той.

Докато заключваше вратата и закачаше табелката с надпис „Моля, не безпокойте“, Тони Салазар не можа да се сдържи и почувства възбуда. Великолепни цици, помисли си той. Може да я опъне поне веднъж, преди да я гръмне.

 

 

Том натисна газта до ламарината. Искаше да стигне много преди Салазар, но му мина през ума каква жестока ирония ще бъде, ако го спре полицията. Затова продължи внимателно със сто и двадесет. Спря само в търговската част на Малсбъри и влезе в един железарски магазин за десет минути. В Корстън парк нямаше нищо и той нямаше намерение да пристигне там с голи ръце. Потегли отново, въоръжен с железен лост, фенерче, два кухненски ножа, малка туба с бензин, две бутилки кола и две големи чаши.

Прииска му се да бе запазил пистолета на дядо си. У дома си в Лондон имаше две гладкоцевни пушки, заключени в шкафа в спалнята, но сега те не му бяха от полза. Помисли си дали да не се отбие у Хорнби и да вземе нещо назаем от истинската оръжейна на Джек, но неговият тъст щеше да се опита да го разубеди и да го накара да иде в полицията. Хорнби обичаше дъщеря си не по-малко от Томи със сигурност не се плашеше от битки. Неговите разкази за Дофар[2] и Гус Грийн[3], а това не бяха единствените места, където се беше сражавал, свидетелстваха за това. Но той нямаше да приеме начина на Том да се справи с отвличането на дъщеря му, а Клейтън беше решен да се оправи със Салазар, както той бе решил. По един или друг начин щеше да убие този кучи син.

Единственото, което Том знаеше със сигурност, беше, че Салазар няма да го убие веднага, не и ако си иска парите и планира действията си на основата на тази крехка предпоставка.

Пристигна в Корстън парк в десет и половина, отключи вратите и спря наетата кола пред къщата. Запали лампите в предните помещения и огъня в приемната. В кухнята си поигра с таблото с бушоните, докато останалата част от къщата не остана без ток. След това разположи оскъдното си въоръжение на стратегическите места. Сложи лоста и единия от ножовете на полицата над камината, която беше достатъчно висока, за да останат скрити от погледа на всеки, който не е висок поне два метра. В трапезарията, която беше залепена за приемната, остави фенерчето и втория нож. Щеше да хукне в тази посока, ако Салазар още с влизането си започнеше да стреля. Двете чаши напълни с бензин и ги постави на пода до стената отляво на камината, така че се оказаха между нея и вратата на трапезарията. Остатъкът от горивото отнесе в кухнята отзад. Накрая се зае с единствените два стола в къщата. Единият разположи до стената и чашите с бензин, а втория — на няколко метра пред него, легнал небрежно на едната страна. Арсеналът му не беше много богат, но най-голямото му предимство беше в това, че Салазар не може да го убие веднага, без да се увери, че е предал банковата сметка. Без това нищо не можеше да направи.

Том седна на пода и зачака. Гневът в него нарастваше с всяка изминала минута. Той копнееше да убие Салазар, но не за сметка на основната си цел — да спаси живота на Карълайн.

Сети се за онзи ден през 1985. Сякаш беше вчера. Беше изкарал само една година в „Саломон“. След тежък делови ден се върна в апартамента си в Грийнидж вилидж. Вдигна ключа си да отключи и забеляза, че вратата беше леко открехната. Когато я бутна тихо да се отвори, се оказа пред дребен мъж с латиноамериканска външност. За миг и двамата замръзнаха, но после всичко се случи за секунди. Крадецът пусна на пода задигнатата стереоуредба и бръкна в джоба си за оръжие. Том се хвърли към закачалката в антрето и измъкна бейзболната си бухалка. Завъртя се, замахвайки хоризонтално и удари с пълна сила противника, като строши лявата му раменна кост и две ребра. От болка мъжът рухна на колене, а Том замахна за втори мощен удар по ключицата, запращайки пишман крадеца с разперени крайници на пода. С ядно ръмжене се насили да не стовари последен удар върху черепа на мъжа. Изрита пистолета в ъгъла, вдигна един обърнат стол и седна.

— Е? — попита, размахвайки лекичко бухалката като махало.

Кубинецът го удари на молба. В простотията си очакваше, че ще прояви разбиране, че му трябвали пари. Том огледа бъркотията в апартамента, отворените чекмеджета, разхвърляните по пода книги, и накара крадеца да стане и да подреди всичко с една ръка, макар че човекът се гърчеше от болки.

— Изпразни си джобовете — заповяда Том на полуприпадналия мъж, когато свърши с работата.

С крака си разрита купчинката върху паркета. Чифт ключове за кола, шофьорска книжка, девет долара и двадесет и пет цента. Евтина имитация на швейцарско офицерско ножче и книжка с купони от социалното осигуряване. Бутна с крак ключовете към своя пленник.

— Твои ли са? — попита той и внезапно установи, че се наслаждава на властта си.

Мъжът кимна.

Том му каза да си вземе оръжието. Крадецът го погледна невярващо, след което запълзя към мястото, където лежеше късоцевният револвер, а Клейтън крачеше до него с бухалка, опряна в рамото му.

— Вдигни го за цевта — нареди той. — Отвори барабана и изсипи патроните.

Крадецът изпълни заповедта и на пода тупнаха три патрона.

— Сега го прибери в джоба си — нареди Том. — А после се качвай на колата. Ето — и той му подхвърли банкнота от двадесет долара, — това е за бензин. Махай се от Манхатън и никога повече не стъпвай тук. Зная кой си. — И посочи към шофьорската книжка с крак. — Ще я запазя в офиса си с малка бележка. За всеки случай. Ако те видя още веднъж в квартала, смятай се за прецакан.

Не разказа на никого за произшествието и никога повече не видя кубинеца. Тъй като всичко, което знаеше за предците си, беше разказано от собствения му баща, Том не осъзнаваше напълно какво означава във вените ти да тече кръвта на Клейтънови.

 

 

Докато чакаше в Корстън парк усети напрежението отново да нараства. Но сега то не беше спонтанно. Почувства разбиването на апартамента като нетърпимо предизвикателство. Отвличането на Карълайн — като омърсяване на душата.

Антонио Салазар, трето поколение частен банкер от Ню Йорк, дори не можеше да си представи какво го очаква.

 

 

Хулио Роблес отвори очи, но видя само мрак. В първия миг не можа да си спомни нито къде е, нито как се е озовал там. Тялото го болеше и му беше трудно да диша. И тогава, докато се опитваше да разпознае околността в черната безлунна нощ, бавно си припомни в какво опасно положение се намира.

Беше управлявал собствената си кола до имението, докато индианецът седеше мълчаливо зад него. Пое нагоре по автомобилната алея покрай невидимата охрана и спря пред прилична на дворец къща. Друг индианец заговори с неговия похитител, обръщайки се към него с името Тупак.

— Дон Карлос е зает в момента — каза той на испански.

След това заговориха на език, който Хулио не разбираше. Намираше се на петдесетина метра от господарската къща на наркобарона и видя двамата мъже, седнали в хамака на терасата. Веднага ги позна: Моралес и Шпеер.

Индианците наредиха на Роблес да слезе от колата си и го поведоха към един джип. Заключиха ръцете му на гърба с белезници и му завързаха очите с някаква кърпа. Единият караше джипа с Роблес седнал до него, а другият седеше отзад, за да парира всеки опит за бягство. Пътуваха около половин час и Раблес разбра, че са слезли от шосето, защото всъдеходът се люшкаше и подскачаше, въпреки че се движеше много бавно. Изпитваше отчетливото усещане, че се изкачват в планината, защото въздухът захладня, а вятърът носеше неповторимия мирис на джунглата.

Когато стигнаха своята цел, Роблес започна да чува и други гласове. Няколко невидими ръце го издърпаха от седалката и го хвърлиха на хладната влажна земя. След това изпита съкрушителна болка — някой го изрита с ботуш в бъбреците. Последваха жестоки ритници, докато не изгуби съзнание. Следващият му спомен беше как плисват вода върху лицето му и звукът на подигравателни гласове.

Някой го сграбчи за краката, вероятно бяха двама души, като се съди по бързината, с която го затеглиха по неравната земя. Той изстена от болка, когато тялото му мина през острия ръб на прага на някакво помещение. Отново започнаха да го обработват, докато пак изгуби съзнание.

Когато се свести, превръзката на очите се беше разхлабила. Цареше тишина, като се изключат тропическите насекоми, които се веселяха в нощната гора. Ръцете му още бяха вързани зад гърба, но сега и втори чифт окови беше щракнат около глезените му. Той направи усилие да погледне краката си, както беше проснат по лице, но му попречи въжето на врата. Скоро осъзна, че въжето, увито около врата му, беше толкова късо и здраво вързано за дървен кол, че затрудняваше дишането му при всяко движение. След няколко опита той се отпусна и с благодарност започна да вдишва уханния нощен въздух.

Това ли е, помисли си той. Така ли ще свърши всичко? Къде беше сбъркал?

Ромуалдес не го бе очаквал тази вечер. Съдейки от реакцията му, Роблес би могъл да се закълне, че кметът изобщо не е допускал повторната им среща, но въпреки това индианецът го чакаше в колата. Трябва да се е настанил там, докато той и Ромуалдес разговаряха. Как можа да се случи? Каква грешка беше направил Хулио, която им позволи да проникнат през неговото грижливо изработено прикритие? Не можа да се сети за отговор. Беше сигурен, че на сутринта вратата ще се отвори и ще влезе Моралес. Надяваше се, че ще го довърши бързо, но някак не му се вярваше. Под елегантното си лустро колумбиецът беше корав и зъл като всички, които някога са ръководили наркокартел.

У дома си в Меделин кметът Мигел Ромуалдес не можеше да спи и причината не беше само в пулсиращата ръка. Д-р Палмиро беше превързал изгарянията и поставил две инжекции, но настоя пациентът да иде в болницата, за да го прегледат спешно. Ромуалдес обясни, че това не е възможно, защото има много предварително планирана работа. Ще може да иде в болницата едва вечерта.

— Дългът — обяви той с глас, който проеча из къщата — преди личното удобство. А може би ще бъде по-добре да ида в Богота при някой добър пластичен хирург? Така би било най-добре.

Лекарят кимна и обеща да го уреди.

Ромуалдес не скри, че изгарянето е от киселина. Малка стъкленица се строшила в гаража, докато се пресягал да вземе нещо от рафта. Но когато лекарят попита каква е киселината, кметът вдигна рамене и заяви, че това няма значение. Идеята да иде в столицата на преглед много му хареса. На сутринта ще се види с де ла Круз и ще го остави да се оправя с всички кредитори, като повтаря обещанието на Моралес: само още една седмица. След това ще свика съвещанието с полицията, за което сега разполагаше с още една добре обоснована причина. Кметът беше сериозно ранен, но дори силните болки не можеха да го накарат да пренебрегне своите задължения! Сигурно ще има вълнения и бунтове, така ще им каже. Хората, които не са си получили заплатите, стават неуправляеми. Щеше да поиска от полицаите план за действие как ще предотвратят грабежите, насилието и хаоса. Цялата строителна индустрия в Меделин е в криза, ще каже той. Ромуалдес с лекота можеше да ги накара да говорят поне два часа. След това ще поеме направо за летището и ще отиде в една от най-добрите частни болници в Колумбия. Градът ще плати този разход.

На сутринта взе двойна доза от предписаните му болкоуспокояващи, облече своя най-хубав ленен костюм и звънна в кабинета на Палмиро. Смениха му превръзката, сложиха му още две инжекции и се обадиха да потвърдят резервацията на стая в болницата „Матер дей“ в Богота. По-късно същата сутрин повика де ла Круз в кабинета си и макар че той не се зарадва на предложението сам да застане срещу кредиторите, беше трудно да спори пред очевидното медицинско доказателство, което се набиваше в очите му. Мина му мисълта, че под този дебел бинт се крие напълно здрава ръка, затова реши, че ще звънне на д-р Палмиро по някакъв измислен повод, за да се увери.

След това Ромуалдес се зае с най-трудната задача — да победи началника на полицията. Той не беше от Меделин и силно ненавиждаше кмета. Началникът не беше съгласен, че нарастващото напрежение по повод забавените плащания ще доведе до бунтове. Кметът настоя, че като избрано от хората отговорно лице има право да се обърне към силите за сигурност. Ако началникът пренебрегне искането му, кметът няма да посети само столичната болница, а ще се срещне лично с министъра на вътрешните работи. Отново подчерта колко тежко е нараняването му и пак обрисува с черни краски възможното развитие на нещата, докато началникът не си представи как дори само един ранен или убит в отсъствието на кмета ще се превърне в повод за обвинение в нарочно възпрепятстване на осигуряването на обществения ред.

Макар и неохотно, той се съгласи срещата да се състои в шест часа. Щеше да остави дебелака да си издекламира думичките и с облекчение да му види гърба, когато се качва на самолета за Богота. След като се отърве от него, ще прави каквото сметне за добре.

По обяд всичко беше уредено и Ромуалдес се върна вкъщи.

— За да си почина и да страдам в самота — обяви той гръмогласно, когато си тръгваше, но когато се обърна, се усмихна гордо на своята находчивост.

От безнадеждното положение, което би сломило мнозина, беше подредил картите за игра, която нямаше как да загуби.

Ако Роблес й неговите убийци гринговци си свършеха работата както трябва, когато кметът тръгне за летището, Моралес вече щеше да е мъртъв. И тогава никой не можеше да обвини дон Мигел за рухването на величествения план. Щеше да е свободен да осъди търговеца на наркотици Моралес и щеше да отправи предизвикателство към всички, които изразят отрито желанието си той да беше останал жив.

От друга страна, ако дон Карлос оцелее и успее да убие Роблес, в случай че гринговците се провалят, толкова по-добре. След седмица фондацията щеше да има парите и героизмът на водача, който поставя задълженията си пред своята лична болка, щеше да се разнесе надлъж и нашир. Той лично ще да се погрижи за това.

Междувременно вече разполагаше с петдесет хиляди долара в Маями плюс още петдесет, който щяха да дойдат по-късно. След като Моралес го няма вече, американците сигурно щяха да станат по-щедри, защото няма как да не искат влиятелни приятели в толкова важен град като Меделин. Каквото и да се случи, помисли си той, щеше да отсъства дяла седмица. Веднага щом си стигна вкъщи, звънна в кабинета си.

— Запази две места за полета довечера — нареди той на личната си секретарка.

Не виждаше защо да не вземе и Алисия.

 

 

Предишната нощ в Лондон Харпър и Арчър не останаха дълго на „Кенсингтън скуеър“. Минаха петнадесет минути, но още нямаше следа от Томас Клейтън. Двамата мъже изчакаха още петнадесет минути, чувствайки как напрежението нараства. След като минаха още десет минути, приеха, че Клейтън няма да дойде, и взеха решение в съответствие с това положение. Арчър нареди пред къщата да бъде паркирана патрулка и бързо мобилизира временно от частта за охрана на дипломатите полицайка с разрешително да носи оръжие. Нареди й да остане в къщата на Клейтънови с Пола и децата. След това двамата полицаи отидоха в Централното полицейско управление на „Савил роуд“ в Уест енд.

Там ги заведоха в голяма килия на приземния етаж, където беше затворен Ричард Суини. Полицаят, който го беше арестувал, им каза, че американецът, е отказал да даде показания. Настоял да дойде неговият адвокат, без когото нямало да каже каквото и да било.

Арчър седна на свободния нар срещу адвоката, а Харпър предпочете да остане прав със скръстени ръце и да се облегне на вратата. Главният инспектор каза на Суини, че Карълайн е отвлечена, и внимателно се вгледа, за да види неговата реакция. Беше очевидно, че е разтърсен. След това Арчър добави, че са установили, самоличността на похитителя като Антонио Салазар. Суини изглеждаше наистина поразен, но все още не искаше да каже нищо, като се изключи настояването, че е невинен. Каза го с твърд глас, но си личеше, че го е страх.

— Повтарям: пристигнах в Лондон единствено за да обсъдя един въпрос с моя клиент Томас Клейтън. Не зная нищо за това предполагаемо отвличане и не зная нищо за Антонио Салазар, с изключение на това, че е син на един от клиентите на нашата правна кантора. И сега за вече десети път искам да се срещна с адвокат, а докато това не стане, няма какво да добавя.

— Някой определен адвокат? — попита Харпър.

— Просто ми дайте телефонния указател.

Харпър погледна към Арчър, който кимна и се зае да му намери.

— Някаква идея къде може да е отишъл Том Клейтън? — попита отново Харпър.

— По дяволите, откъде бих могъл да знам? Той си тръгна от хотела с вашите хора — ядно отговори Суини.

— И отказвате да ни кажете как стои въпросът с тези пари, така ли, господин Суини?

— Вече ви обясних моето мнение. Няма да кажа нищо повече, докато не говоря с английски адвокат.

— Осъзнавате ли, че може би задържате жизненоважна информация за разследването на тежко престъпление?

— Не.

— И възпрепятствате правосъдието.

— Я се разкарайте. Имам право на адвокат. Ако продължавате да нарушавате законите, ще дойде време и на вас да ви потрябва такъв.

В този момент дежурният сержант почука на вратата.

— Спешно обаждане за главен инспектор Арчър — обяви той.

Арчър и Харпър излязоха забързани, пренебрегвайки настояването на Суини да получи телефонен указател.

Обаждането беше от Скотланд ярд. Една патрулка от Кралския полицейски участък в Беркшър беше видяла бентлито да се движи по Д4 и в момента го преследваха.

 

 

Тони Салазар беше запомнил пътя. Право на запад по Д4, след това трябваше да завие по изход №17 и да продължи на север още пет километра по 1249. Шосето щеше да го отведе до село Корстън, където трябваше да завие надясно и да кара още километър и половина до Корстън парк. Той натисна педала на газта и усети как бентлито се хвърли напред.

Щеше да вземе тези пари на всяка цена. Системата, с която баща му толкова се гордееше, беше виновна за тази каша и смотаният адвокат Суини не беше постигнал нищо в опита си да оправи нещата. Пълен провал, точно както Тони предсказа. Когато се върне в Ню Йорк с четиридесет и трите милиона долара, старецът ще трябва да започне да се вслушва в него. Вече беше време старото поколение да направи път. Истината беше, поне Тони така виждаше нещата, че богатите възрастни мъже се размекват.

В старите лихварски дни фамилия Салазар можеше да извади сто бойци. А сега какво имаха? Шестима биячи, включително Перес. Една шепа бойци. Десетина адвокати и счетоводители. И всички смучеха от фирмата като пиявици. С помощта на страха и подкупите можеха да се отърват от половината хрантутници. А освен това стоеше въпросът и с дела на фирмата. Десет процента за пране на пари. Боже мили! На улицата днешната тарифа беше двадесет и пет!

Не, Тони щеше да свърши тази работа както трябва, да се докаже и после да започне да изтиква стареца встрани. Разбира се, любезно. Няма нужда човек да плюе на собствения си корен. Но след днешната работа Салазар старши трябва да разбере, че е настъпило времето на Тони.

Толкова късно вечер почти нямаше движение по шосето и Тони караше с висока скорост, когато забеляза просветването на бурканите зад себе си. Полицейската кола стоеше в един страничен път западно от Хънгърфорд. Уморените от нощното дежурство полицаи трябваше да изпробват нов модел радар, когато видяха стрелката да скача на сто и шейсет километра в час. Те тръгнаха още преди превишаващата скоростта кола да мине край тях, и едва тогава я видяха да профучава. Когато шофьорът на патрулката ускори до двеста километра в час, максимално разрешената им скорост, неговият колега съобщи провинението по радиостанцията. След десет километра те наближиха бентлито и той съобщи номера на колата в централата. Точно в този миг Салазар ги забеляза отзад, изруга, натисна газта до дъно и нададе жизнерадостен вой. Когато спидометърът му показа двеста петдесет и пет километра в час, полицейските лампи изчезнаха. Той стигна до изход № 15. На указателната табелка пишеше Суиндън. Това му заприлича на голям град, минаването през който щеше да го забави, и той го отмина. Когато стигна до изход № 16, една табелка услужливо му съобщи, че търсеният от него изход №17 се намира само на двадесет километра оттук. По-малко от четири минути при тази скорост. Там щеше да излезе от магистралата и да остави на полицаите да, си заврат в гъзовете фиша за превишена скорост. Случилото се доказа на Тони, че когато имаш важна работа, си заслужава да караш подходящата кола. Това беше още нещо, което на баща му ще се наложи да разбере.

Лесно намери къщата — тази английска крава я биваше в обясненията, особено след като й наби малко разум в главата. Той мина през железните крила и навлезе десетина метра нагоре по алеята, докато колата вече не можеше да бъде видяна от шосето. Слезе и се върна обратно, затвори вратата и я зарези. След това тръгна към къщата. Крачеше бавно, с наострени сетива. Пистолетът тежеше успокоително в ръката му, докато внимаваше за възможен капан.

През щорите на приземния етаж видя да се процежда светлина. Останалата част от къщата беше потънала в мрак. Салазар забеляза колата пред входната врата и заобиколи къщата. Изглежда, никой не се криеше отвън. Май този тип наистина много искаше жена си. Той се върна обратно към няколкото дървета от другата страна на паркинга пред къщата и извика на Клейтън да излезе. След малка пауза дъбовата врата изскърца и в рамката на вратата се очерта тялото на Клейтън, осветено от слабата светлина.

— Спазвам уговорката — провикна се Томас в мрака.

— Ела насам! — нареди Салазар, докато продължаваше да оглежда горните прозорци за издайническо движение, проблясване на цев или каквото и да е.

Не видя нищо.

— Добре, стига толкова — каза той, когато Том се оказа на двадесетина крачки от него. — А сега се обърни и сложи ръце на тила.

Том послушно се обърна кръгом, чу стъпките по чакъла и усети дъха на мъжа по врата си, докато той го претърсваше за оръжие.

— Има ли някой в къщата? — попита Салазар.

— Не.

— Добре, тогава ще влезем. Ти ще вървиш бавно пред мен. Ако видя някого, дори и улична котка, първо ще ти отнеса главата, след това ще гръмна и нея. Ясно ли е?

Том направи каквото му бяха наредили. Той мина през фоайето и зави в голямата приемна, която изглеждаше още по-пуста на призрачната светлина на двете слаби крушки и трепкащите пламъци на огъня в другия край. Салазар вървеше на няколко крачки след него и затвори вратата зад гърба си.

— Е, Клейтън, къде са шибаните ми пари? — той размаха пистолета си, когато Том се обърна, за да застане с лице срещу него.

— В Швейцария.

— Къде в шибаната Швейцария?

— Да караме поред. Първо, къде е жена ми?

— Слушай, задник — изригна Салазар и тръгна нападателно към Клейтън, който бавно заотстъпва към камината в края на помещението. — Аз ще задавам въпросите!

Клейтън вдигна ръка с обърната към Салазар длан като знак, че трябва да се успокоят.

— Не е точно така — каза той сдържано. — Съгласен съм, че у мен има нещо, което ти принадлежи. Но в същото време у теб има нещо, което е мое. Така че може би ще успеем да се разберем.

Салазар се поколеба и Клейтън тръгна към стола, който беше поставил по-рано до стената.

— Защо не седнем — предложи той и посочи към другия стол — и не обсъдим положението като двама банкери?

— Много ви е претенциозно обзавеждането — подигравателно отбеляза Салазар, оглеждайки помещението. — Толкоз ли ти плащат в банката?

Щеше да му достави наслада да убие Клейтън. Познаваше този тип надути пуяци. Разхождат се наперено из нюйоркските клубове, облечени като погребални агенти, излъчват аура на превъзходство и непрекъснато ръсят известни имена. Шибани бели англосаксонски протестанти. Е, съвсем скоро ще има мъртвец от тази категория. Но първо трябва да вземе парите. Тони вдигна стола и го завъртя на обратно, обкрачи го и седна на него на около три метра от Клейтън, а ръката му, небрежно стискаща пистолета, бе провесена през облегалката.

— Слушам — подкани той.

— Как да се обръщам към теб?

— С господине — изсмя се Тони подигравателно.

— Слушай, мазнико — озъби се Клейтън и се пресегна към една от бутилките от кола на пода — Казах ти…

Оглушителният трясък на произведения с револвер калибър 38 изстрел накара Клейтън да скочи на крака. Бутилката се пръсна в ръката му, разплисквайки пенестата течност на всички страни. След това настъпи напрегната тишина, нарушавана само от съскането на локвичките кола.

— Следващият път ще го отнесеш в ръката — каза Салазар невъзмутимо. — А сега започвай да говориш и се дръж уважително.

Всичко се случи прекалено бързо за Том. Трябваше дяволски да внимава с всяко свое движение. Той се опита да не мисли какво ли е преживяла Карълайн, потисна гнева си и си пое дълбоко въздух.

— Онова, което ме гложди професионално като банкер — търпеливо започна Клейтън, — е чии пари са това всъщност? Какъв е този тип, който ще депозира близо петдесет милиона при Салазар? — Той погледна многозначително Тони.

— Започваш да ме дразниш.

— Сигурно е — Том сниши глас и се наведе — от онези типове, дето ще ти изядат топките на закуска, ако установят липсата и на един цент. Нали така?

— Накъде биеш?

— Натам, мазнико е, че не ти искам шибаните пари. Можеш да си ги получиш.

— Продължавай.

— Но ако пък не получиш парите, жив ще те одерат. Така че няма да ме застреляш, защото тогава трябва да се сбогуваш с живота. Затова бъди така добър да прибереш пищова, който пък започва мен да дразни, И нека помислим как да направим размяната. Твоите пари срещу моята жена.

Салазар се замисли. Този задник беше прав донякъде, но само докато предадеше парите. Ако позволяват чукане в рая, там ще бъде следващият път, когато задникът ще го прави с жена си.

— Някакви идеи? — попита надменно Салазар.

— Да — убедително произнесе Клейтън.

След това показно се протегна за втората бутилка кока-кола, поглеждайки към другия мъж, сякаш иска разрешение. Салазар кимна и Том започна да развива пластмасовата капачка. Чу се характерното съскане на газирана напитка.

— Обаче зависи от това къде си скрил жена ми.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тони, докато гледаше как Том се приготвя уж да си налее в чашата.

— Ето това, мазнико!

Клейтън запрати чашата с бензин в лицето на Салазар и се хвърли надясно. Бандитът дръпна спусъка и пламъците от цевта запалиха бензина. За секунда се създаде усещането, че цялото помещение се взриви. Том усети горещината и подуши опърлената коса, докато криеше лицето си, обърнато към стената. След това чу мъчителните писъци на Салазар. Клейтън скочи на крака и почти без да вижда, опипом се втурна в изпълненото с пушек помещение. Направи две гигантски крачки и се приземи до проснатото димящо тяло. Очите на Тони бяха затворени, а част от дрехите горяха. Том се отпусна на колене до него, стисна врата му с лявата си ръка, а десницата стовари в лицето на Салазар. С ъгълчето на окото си забеляза револвера. Когато го придърпа, осъзна, че неговият враг е ослепял. След като притисна още горещата цев на оръжието в ухото на Салазар, той изкрещя достатъчно силно, за да заглуши писъците му:

— Къде е жена ми?

Въпросът, изглежда, проникна до съзнанието на Тони, защото престана да вие и изригна поредица псувни. Клейтън беше изпаднал в ярост, едва се владееше да не стигне докрай. Повлече Салазар към камината, обърна го по корем и след това го затегли за косата, докато лицето му не се озова само на няколко сантиметра от пламтящите цепеници. Внезапната топлина върху изгореното му лице накара гангстера да се разпищи. Клейтън натисна лицето му към огъня и след това го издърпа обратно.

— Къде остави жена ми?

— Остави ме да си поема дъх, шибан гадняр — помоли Слазар на пресекулки, задавян от кашлица.

Клейтън го придърпа отново към цепениците и пак попита.

— С мен е свършено. Това важи и за теб — Салазар говореше на пресекулки, защото не му достигаше въздух. — Няма да се отървеш. Всичко е въпрос само на време.

— Къде е жена ми?

— Майната ти!

Клейтън хвана десницата на Салазар и докато все още го стискаше за перчема, пъхна ръката му в огъня. Салазар закрещя като обезумял, докато плътта му се стопяваше в пламъците. Том я остави да гори и продължаваше да повтаря същия въпрос през стиснати зъби.

— Спри, копеле гадно! Спри! Ще ти кажа!

Том пусна ръката и остави главата да тупне на пода, след което, неподвижен, притиснал гърба на другия с коляно, изчака дишането му да се успокои.

— Задави се до смърт, докато ми правеше свирка, скапаняко — избъбри Салазар и се изсмя за посведен път предизвикателно.

На Том Клейтън му причерня. Той повдигна Салазар и заби с все сила главата му в пламтящите цепеници. Тони Салазар ритна един-два пъти и след това утихна. Нажеженият въздух изгори дробовете му. Клейтън го издърпа обратно на голия дъсчен под и се вторачи в кашата, която бе сътворил. Не изпитваше нито съжаление, нито угризения. В този момент усети парене на гърба. Протегна се надолу и видя кръв на пръстите си. Беше чул куршума да се забива в стената, но до този момент не бе осъзнал колко близо е бил до смъртта. Без да обръща внимание на болките, той се зае да претърсва джобовете на Салазар, докато не намери онова, което търсеше: ключ от хотелска стая. Номер 26, „Скайпорт“ мотел, Дачет, Мидълсекс.

Не си загуби и минута повече за Салазар. Не възнамеряваше да вика полиция или да разсъждава върху чудовищността на извършеното убийство. Цялото му същество беше съсредоточено върху една цел: да си върне Карълайн. Изскочи в нощта и се хвърли в колата си. Гумите превъртяха, защото натисна газта, до дупка, запращайки потоци чакъл към къщата. Вдигна сто километра в час по тясната осеяна с дупки алея. Съвсем неочаквано в мрака изплуваха очертанията на тъмно „Бентли“, което му препречи пътя. Осъзнавайки на мига, че няма да успее да спре, Том завъртя кормилото докрай наляво и в същото време натисна спирачката. Наетият „Форд Мондео“ се удари странично в десния калник на бентлито, поднесе встрани от алеята, профуча през храсталаците и спря рязко, когато предницата се блъсна в огромен дъб. Клейтън, който забрави да си сложи колана, беше запратен напред с голяма сила. Докато въздушната възглавница се разпъваше, той успя да стисне с все сили волана, за да не излети с главата напред през предното стъкло, но въпреки това за няколко минути изгуби съзнание.

Когато се свести, откри, че от раната на челото и счупения му нос тече кръв. Залитна към бентлито и с облекчение видя ключа в стартера. Подкара с висока скорост към шосето и едва не направи втора катастрофа, когато стигна до затворените врати. Остана седнал неподвижно и си пое десет пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Избърса покритото си с кръв лице с ръкава на палтото, след което го хвърли на задната седалка. Тогава забеляза мобилния телефон на Салазар на пътническата седалка. Операторът го накара да изчака две минути, след това му даде номера на „Скайпорт“ мотел. Той го набра, докато караше през селото Корстън, и поиска да го свържат с господин Салазар, но когато това стана, никой не вдигна. Както е обичайно за евтините хотели, просто го оставиха да слуша сигнала свободно, затова той прекъсна връзката и набра отново номера. Мъжкият глас, който се обади първия път, с готовност разказа, че господин Салазар си е легнал рано. Изглеждал много уморен, каза той, без да споменава за валиума.

— Госпожа Салазар по същото време ли си легна? — попита Том и му се повдигна от сцената, която си представи.

— Госпожа Салазар? — попита младият рецепционист учудено. — Съжалявам, господине. Смятам, че господин Салазар е сам.

Но Карълайн беше при Салазар, когато говори с нея, и вероятно сигурно е още там. Вързана и заключена в банята? Жива? Том поклати глава и потрепери, чувствайки как силна болка изпълва гърдите му. Помоли младия мъж да му обясни как най-бързо да стигне до Дачет и мотела. Той познаваше донякъде района на Уиндзър и си помисли, че при скоростта, която позволява бентлито, ще стигне там след тридесет минути.

Изключи мобилния телефон, когато излезе на Д4, и пое към Лондон, без да знае, че всяка налична патрулка на полицейските участъци в Уиндзър и Бекшър търси бентлито, което той кара. Тяхната заповед гласеше, да го последват от разстояние и да докладват. Полицаите знаеха, че шофьорът на колата се издирва от специалните служби, което подсказваше, че работата е сериозна. Не се налагаше да се питат дали човекът е опасен, защото специално им го подчертаха. Въоръжена група с бърза кола стоеше на повикване край Чизуик, където започваше магистралата. Тя щеше да се включи веднага щом се получеше сигнал, че бентлито се е появило. Членовете на специалната част знаеха, че тяхната мишена е въоръжена. Бяха получили разрешение да стрелят и да го убият, ако е нужно, но само при чиста огнева линия и без опасност за заложничката, която смятаха, че е скрита в багажника.

Първата патрулка, която го забеляза, се намираше на пет километра от изхода към Суиндън в западна посока. Тя не можа да пресече мантинелата, която разделяше магистралата, достатъчно бързо, за да се включи в преследването, тъй като луксозното купе се носеше с много голяма скорост. По радиото подадоха сигнал за тревога до всички останали патрули и след няколко минути един от тях, който се беше разположил край изхода за Рийдинг, видя Том да минава. Отбелязаха, че беше изминал шейсет и осемте километра след първия сигнал за по-малко от двадесет минути, което означаваше, че се движи с около двеста и осем километра в час. Както им беше наредено, го последваха от разстояние, внимавайки да не изгубят червената светлина на стоповете му. Въоръжената група направи няколко бързи изчисления и реши да го пресрещне край Уиндзър, По този начин, ако Салазар решеше да слезе от магистралата по-рано, щяха да са много по-близо до него. От друга страна, ако продължеше направо през Уиндзър, вече щяха да са заели позиция, готови да го притиснат отпред и в гръб.

Малко преди дванадесет и половина Клейтън слезе от магистралата край Уиндзър. Пое на юг към село Итън и видя отляво указателната табела за Дачет. Зави в указаната посока, мина край входа на училището и застави сърцето си да бие нормално. Оставаха още пет минути, докато намери Карълайн. Той се помоли наум да я завари жива.

Точно тогава забеляза колата, която се движеше тревожно близко зад него. Разстоянието беше достатъчно късо, за да събуди подозренията му, но твърде голямо, за да я разпознае като полицейска. Докато Том беше съсредоточил вниманието си в огледалото за обратно виждане, втора кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно го засече, заставайки под ъгъл, и препречи пътя му. Той успя да спре, защото караше бавно, оглеждайки се за мотела. Първата му реакция беше да изскочи от колата и да побегне, защото усещаше, че сега Карълайн е на една ръка разстояние. Когато отвори вратата на колата, всичко стана много бързо. Видя маскираните мъже да изскачат от колата отпред и да насочват автомати срещу него, облягайки ги заплашително на покрива на автомобила. После чу команда откъм гърба си да вдигне ръце и да не мърда. Полицаят беше излязъл от колата, която го следваше, и се беше приближил приведен откъм тила му, стиснал с две ръце деветмилиметровия си пистолет.

Том се опита да обясни, че би трябвало да му помогнат, но докато мънкаше неразбираемо, силуетите в бронежилетки го обградиха отвсякъде и го проснаха на земята. Няколко чифта ръце го обискираха грубо и извиха ръцете му зад гърба, без да ги е грижа за болката от отворилата се на гърба му рана. С ъгълчето на очите си Том видя, че претърсват бентлито, което стоеше с отворени врати и багажник. Той почувства гадене и усети как силите му го напускат. Последното нещо, което долови, беше далечен глух глас, който яростно го питаше какво е направил с госпожа Клейтън. След това изгуби съзнание.

 

 

Моралес разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да уреди всичко. Първо разговаря насаме със семейството си. Обясни им, че ще се наложи да заминат за известно време. Най-големият му син попита дали това е обещаното пътуване до Сингапур, а той му отговори, че трябва още да почака. Това ще бъде изненада. Сега ще пътуват с малкия самолет, посочи той, така че на всеки е разрешено да вземе само една чанта. С жена си беше по-откровен: тя можеше да вземе само бижутата и най-хубавите си рокли.

След това възложи на индианците специална задача. Изпрати ги в къщата да съберат всички ценности: сребърните прибори, картините, скулптурите, и внимателно да ги подредят в три големи сандъка. Тях, обясни им той, трябва да вземат със себе си и да ги скрият в тяхното село. Веднага щом самолетът излети, трябваше да си заминат и да останат в селото, докато не им прати известие след няколко месеца. Даде им петдесет хиляди долара в колумбийска валута, за да посрещнат нуждите си до неговото завръщане. От всички хора, които работеха за него, само Тупак и Амая се радваха на доверието му. След това отведе Тупак в градината, за да се поразходят, така че никой да не може да чуе техния разговор. След месец и нещо, когато нещата поутихнат, Тупак трябваше да намери кмета Ромуалдес и да го убие. Сам, без свидетели и по възможност през нощта. Ножът ще е най-подходящ и ако обстоятелствата позволяват, Тупак трябваше да каже на кмета по чия воля умира. Индианецът разбра и не зададе въпроси.

За себе си Моралес нямаше нужда от много неща. Малко дрехи, златния „Ролекс“, парите в брой, които държеше в къщата. След като плати на Шпеер, му бяха останали триста хиляди долара, които натъпка в една раница. Разполагаше и с кръгла сумичка в песос, по-голямата част от която щеше да изпрати на де ла Круз. Адвокатът щеше да получи указания да защитава Вила дел Кармен и в съда, ако е нужно, и да се противопоставя на всички опити да бъде конфискувана. Моралес беше убеден, че картелите от Кали си бяха сами най-големите врагове. Тяхното загиване беше само въпрос на време. Може би наркотърговията щеше изобщо да се премести от Колумбия в Перу или може би Северозападна Бразилия. Там вече действаха дребни търговци и самият Моралес беше започнал да проучва подобна възможност. Едно знаеше със сигурност: докато американското общество продължаваше да иска дрога, някой някъде щеше да продължава да я доставя.

В късния следобед му се обади Шпеер. Сега всичките активи на наркобарона бях под контрола на адвоката от Коста Рика и възлизаха на обща стойност повече от седемдесет милиона. Други шест милиона и осемстотин хиляди бяха създали дребен проблем. Салазар нямаше да ги предаде преди изтичането на тридесет дни и дори тогава щеше да вземе десетте си процента. Шпеер беше решил, че ще бъде най-добре да не се кара с Перача и на всяка цена да избягва всеки сблъсък, който би могъл да попрепечи на прехвърлянето на по-голямата част от активите. Досега винаги се беше оказвал прав. Моралес не беше доволен, че се налага да се раздели с шест милиона и осемстотин хиляди, но ако операциите на Перача бяха разкрити, най-добре беше да се раздели с него напълно.

Шпеер често беше настоявал пред него да изтегли инвестициите си от Съединените щати, но той, подобно на повечето латиноамериканци, винаги гледаше към Севера, търсейки дългосрочна финансова сигурност. Ценеше американските долари и смяташе Щатите с тяхната смесица от благосъстояние и възможности за по-напреднала и по-добре управлявана разновидност на южната част от континента. Европа го плашеше. Той разбираше твърде малко от нейните обичаи и почти нищо от езиците й. Но в края на краищата Шпеер се оказа прав. Американците вече му задигнаха половината от богатството и сега беше време да премести остатъка на по-сигурно място. Щеше да остане в Южна Америка за известно време, след което Испания може би беше най-добрия избор. Познат език, храна, традиции плюс факта, че ако се наложеше да работи с официалните институции, те бяха достатъчно корумпирани. Моралес вече беше ходил там и си спомни как си помисли, че Марбела и околностите са добро място да купи имот. Затова разреши на Шпеер да продаде всичко и да прехвърли парите в Европа.

Командирът на самолета, който беше закарал Шпеер до Аруба, се беше върнал на наркопистата. Самолетът беше проверен и презареден за предстоящия полет до Панама. Сега на Моралес оставаше да се погрижи само за едно нещо — Роблес. За цената от петдесет милиона долара той нямаше да остави на друг да свърши тази работа. Хората, който наркобаронът смяташе виновни за тази загуба, заслужаваха неговото лично внимание.

В пет и половина Моралес се качи на джипа и потегли за лагера в планината. Тупак щеше да кара пикапа със сандъците, а Амая — нисана със семейството. На индианците от племето аравак беше наредено да бъдат край пистата в осем, да изчакат, докато самолетът излети, и след това веднага да потеглят за своето село.

Във фабриката всичко изглеждаше нормално. Като в обикновена мелница и тук след края на работното време се почистваше и се отчиташе свършената работа. Единствената разлика беше, че белият прах беше хиляди пъти по-ценен от брашното или захарта. Работниците предпазливо поглеждаха към своя началник и с още по-голямо усърдие се залавяха за работата. Всички, край които мина достатъчно близо, го поздравиха учтиво, а онези, които бяха с шапки, ги повдигаха почтително. Никой не се изненада, когато той тръгна право към голямата колиба. Знаеха, че предната вечер индианците бяха довели един мъж, за щастие не някой от техните. Не ги беше грижа за неговата самоличност и който дръзнеше да попита, щеше да се окаже много глупав.

Моралес влезе в колибата и погледна проснатата на земята фигура. Мъжът представляваше жалка гледка. Наркобаронът вдигна едно мачете и се наведе близо до главата на Роблес.

— Чуваш ли ме? — попита той безстрастно и когато мъжът кимна, доближи острието до врата му и бавно започна да движи острието сякаш реже с трион. Въжетата падаха едно по едно. Освободен от кола, към който беше привързан, агентът на АБН въздъхна дълбоко и се протегна, както беше легнал на земята.

— Естествено знаеш, че ще те убия, нали? — попита спокойно Моралес.

Роблес погледна нагоре към своя похитител и кимна.

— Тогава гледай да го направиш лесно за себе си. Кажи ми каквото ми трябва.

Роблес не отговори.

— За американците ли работиш?

— Аз съм американец — отговори Роблес. — Един ден ще си спомниш моето убийство като своята най-тъпа грешка. Ние се грижим за нашите хора.

— И кои сте вие?

— Департамента по правосъдие на Съединените щати.

Моралес изпръхтя подигравателно.

— Само го направи, копеле — уморено продължи Роблес, — и скоро ще ти предявят сметката.

— Онова, което искам да разбера, е как надушихте моите банкови операции? Кой ви каза?

— Половината Меделин знае. Всички се обаждат в банката ти и задават въпроси — Хулио излъга наполовина. — А аз просто ги зададох по-добре от останалите.

Не искаше да споменава Ромуалдес, докато все още имаше надежда да свърши онова, което се очакваше от него. Ако планът сработи, може и да е късно той да се спаси, но не и Моралес да бъде унищожен завинаги.

— Банката, а? — той обмисли казаното. — И какво, трябваше и аз като бабите да си държа мангизите под дюшека?

Може би, помисли си Моралес, наистина беше банката. Но това нямаше голямо значение. След два часа щеше вече да е на път към нов живот. Един богат и достоен нов живот. Той свали едната гривна на белезниците от ръката на агента и му каза да протегне ръце пред себе си, за да ги заключи пак.

— Така ще ти бъде малко по-удобно, когато умреш — пошегува се мрачно.

Вдигна пленника си на крака и го бутна да излезе, следвайки го на няколко крачки разстояние с пистолет в ръката. Когато минаха през вратата, Моралес взе една лопата, подпряна на стената, и подкара Хулио към границата на лагера.

На Роблес му беше много трудно да се движи. Побоят му беше причинил сериозни увреждания. Със сигурност имаше няколко счупени ребра. Стоманените букаи на краката му правеха невъзможна дори мисълта за бягство в джунглата. Щеше да опита, ако беше сигурен, че Моралес ще го застреля, но знаеше, че това няма да се случи. Щяха да го върнат и побоят щеше да започне отначало.

Когато стигнаха до първата редица дървета, Моралес хвърли лопатата на земята и заповяда на Роблес да копае. Последните мисли на американеца, преди да започне стрелбата, бяха, че ямата трябва да е дълбока метър и половина и че трябваше да иде с Ред Харпър в Лондон. В този момент почвата на няколко метра зад неговия пазач избухна сякаш някакъв дух стъпи на пехотна мина. Хулио видя ярък огнен език и почувства, че пада. Нямаше нито болка, нито звуци. Просто настъпи мрак.

Нориега беше планирал нападението много грижливо. Целия ден беше подготвял хората си за сражението: двеста двадесет и седем души щяха да го придружат до Меделин. Те бяха въоръжени с обичайния арсенал от калашници и ръчни гранати плюс две карабини със снайпер, купени на висока цена от един еквадорски контрабандист. Разполагаха и с две минохвъргачки с около сто заряда. Но първото, което направи, беше да вземе предпазни мерки. Преди дори една кола да излезе от Кали, той изпрати шпиони в Меделин. Те трябваше да обърнат особено внимание на контролните постове по пътя, а след това да седнат на площада и да пият кафе като туристи. При това трябваше да броят полицаите, които влизаха в градския съвет. Към десет сутринта шпионите докладваха, че са заели позиция, и веднага след това нестройната, но смъртоносна частна армия потегли на път.

През целия ден излизаха от Кали на интервали от по петнадесетина минути с помощта на автомобили от всякакъв вид и размер, в които се качваха по четирима-петима души. Някои поемаха към крайбрежието, други — в северозападна посока по шосето за Богота. Заповедта гласеше да се съберат към шест в отдалечена ферма на север от Манизалес. Преди това там беше изпратена малка група, която трябваше да осигури мълчаливото съгласие на собственика. В шест пристигна и самият Нориега и зачака край телефона. В шест и петнадесет дойде обаждането от Меделин. Излезе, че получената от него информация е вярна. През последния половин час всички полицаи в района се събираха в Градския съвет. За всеки случай Нориега нареди на своя наблюдател да остане на мястото си и на всеки десет минути да му звъни. След това колоната потегли на север. Можеха да стигнат до целта за половин час и докато полицаите бяха в Градския съвет и обажданията през десет минути продължаваха, щяха да се придвижват към целта си.

Петдесет души щяха да се отправят направо за Вила дел Кармен със задачата да убият Моралес. Нориега знаеше, че имението е добре охранявано, и макар да очакваха само дузина противници, те щяха да са добре въоръжени и да разполагат с предимството да се бият на свой терен. Изненадата и превъзходството в числеността трябваше да дадат предимство на нападателите. Щеше да има жертви. Нападателите от Кали щяха да открият огън с едната минохвъргачка, стоварвайки мина след мина върху къщата. Ако имаха късмет, може би още с първия изстрел щяха да убият Моралес. Въпреки това Нориега беше предоставил своя брониран „Мерцедес“ 600 за ядро на атакуващите. Шестима души щяха да нахлуят с него, да напреднат с максимална скорост по автомобилната алея, да спрат пред входа и след това на бегом да се качат на верандата. Оттам щяха да покрият къщата или онова, което е останало от нея, с автоматичен огън и ръчни гранати.

Нориега щеше лично да предвожда другата група нападатели. Три малки екипа щяха да се заемат с отдалечените рафинерии, докато основната — близо до пистата, — където очакваше да намери по-голямата част от готовата стока на Моралес, щеше да превземе лично с помощта на стотина бойци и втората минохвъргачка. Той предполагаше, че там ще има поне две хиляди килограма, вече опаковани за транспортиране. Това щеше да е неговият бакшиш, който щяха да откарат обратно в Кали под бдителния му поглед. Нориега гледаше никога да не излага хората си на излишни изкушения.

Избухването на първата мина запрати Роблес и Моралес на земята, но като по чудо и двамата оцеляха. Роблес, който не беше улучен от шрапнелите, падна смаян в гроба, който сам бе изкопал. За момент оглуша и му потече кръв от ушите от взривната вълна. Моралес беше запратен на ръба на същия изкоп, улучен от метални осколки в левия прасец и рамото, но беше в пълно съзнание и знаеше какво се случва. Мините падаха една след друга и неговите хора, неспособни да определят откъде се стреля, тичаха нагоре-надолу из рафинерията като кокошки с отрязани глави. След това взривовете спряха и затракаха автоматите.

Моралес се изправи на крака и хукна назад, властно крещейки заповеди, и за миг изглеждаше възможно хората му да се окопитят и организират. Но вече беше твърде късно. По тях стреляха от прикритието на джунглата и единственото, което можеха да направят, бе слепешката да отговарят на огъня. Тъй като беше изпуснал оръжието си, Моралес измъкна полуавтоматичен пистолет от ръката на един ранен и хукна право към джунглата. Нориега го видя, изненадан да го завари тук, но нямаше съмнение, че това е старият му съперник. Той изпразни един пълнител по мъжа, докато той не се хвърли в джунглата, но не можеше да бъде сигурен, че го е улучил. Нареди на хората си да го последват и презглава се втурна след Моралес.

Той чуваше преследвачите и разкъсваше гъстата растителност в джунглата като диво животно, насочвайки се към височините. До върха на хълма оставаха само около стотина метра, но придвижването беше трудно. Знаеше, че от другата страна на хълма растителността не беше толкова гъста. В подножието му течеше река. Ако успееше да се спусне до половината на склона, преди другите да се покажат на върха, беше сигурен, че ще успее да стигне до водата. Тогава може би щеше да оцелее, за да изкара още един ден.

Чуваше как клонките пукат все по-близо. Обърна се и изстреля шест патрона. Един мъж извика. Това изпълни Моралес с известно удовлетворение. Почувства прилив на енергия да продължи напред. Зад гърба си чу залп и куршумите засвириха наоколо, но не спря, защото знаеше, че неговите изстрели бяха накарали преследвачите да се разколебаят или поне да напредват по-предпазливо. Това щеше да му позволи да спечели още няколко ценни метра. Изведнъж джунглата пред него оредя и той видя върха съвсем наблизо. Изстреля останалите в пълнителя патрони по преследвачите си, след това хвърли пистолета настрана и се затича надолу към реката.

Нориега пръв стигна гребена и го видя на около сто и петдесет метра надолу по хълма, почти стигнал брега на реката. Прицели се внимателно, стреля и мъжът рухна. Не можеше да е сигурен, че го е убил, защото само видя как пада в гъстата трева край речния бряг.

— Хей — обърна се той към хората си, — вижте къде стрелям — и продължи да отправя изстрел след изстрел във високата трева.

Неговите хора последваха примера му, макар и с автомати. Когато пълнителите им се изпразниха, Нориега поиска да му дадат ръчна граната. Измъкна щифта и запрати металната топка във висока дъга към Моралес. Гранатата отскочи веднъж от каменистата земя и падна в реката, където избухна с глух тътен. Водата изригна като гейзер високо в небето и хората му завикаха одобрително. След това хвърлиха още три гранати. Когато екът на взривовете в долината Порсе утихна, всичко, което беше останало от скривалището на Моралес, беше голям къс гола димяща земя. Доволни, Нориега и хората му тръгнаха да се връщат в лагера.

Екипът, нападнал Вила дел Кармен, също беше постигнал успех. Още първият изстрел на минохвъргачката проби покрива и зарядът избухна вътре на мраморния под. Експлозията в приемната беше оглушителна, а взривната вълна се разпростря навсякъде. Прозорците, вратите и парчета мазилка полетяха навън. Отначало бавно, но след това все по-бързо, сякаш подпомаган от експерти в разрушаването на сгради, покривът рухна. Въоръжената охрана беше объркана, хукна към къщата, защото смяташе, че вътре е била поставена бомба, и обърна гръб на нападателите.

Тупак и Амая, които седяха в автомобилите и се готвеха да потеглят, за да изпълнят поставените им задачи, знаеха, че няма смисъл да се маят. Дадоха газ и се насочиха към автомобилната алея. Отпред беше нисанът, в който Кармен Моралес притискаше децата си и гледаше с невярващ поглед останките от своя дом. Мините продължаваха да падат, започнаха да се чуват изстрели и в този миг видяха черния „Мерцедес“, който се понесе право към тях. Тупак зави наляво, а Амая надясно. Мерцедесът леко занесе, докато се опитваше да спре между тях, но след това подгони нисана. Японският джип с тонирани стъкла имаше повече вид на мишена, която си заслужава. И двете возила ускориха първо по автомобилната алея, а след това през тревата, където нисанът имаше малко предимство. Изведнъж люкът на мерцедеса се отвори и оттам се показа цев, последвана от глава и рамене. Бързите изстрели пръснаха задното стъкло на превозното средство и продължиха неспирно, докато джипът изведнъж не направи рязък завой, обърна се и се претърколи сред чимове трева и облаци прах. Шестимата бойци на Нориега слязоха от мерцедеса и тръгнаха към обърнатия всъдеход, като продължаваха да стрелят. Когато стигнаха до него и прекратиха огъня, останките от мъжа вътре представляваха неузнаваема кървава маса.

Тупак беше продължил, защото нищо не можеше да направи. Той стигна до пътя, зави на запад и пое към вкъщи. Така беше наредил шефът, а и сега нямаше смисъл да рискува да ходи до пистата. Имаше още една задача, но шефът беше казал да я изпълни най-рано след месец.

Когато Нориега и малкият му екип се върнаха в лагера, битката вече беше свършила. Онези от хората на Моралес, които бяха оцелели след яростното нападение, се бяха разпръснали в джунглата. Нямаше смисъл да ги преследват. Убитите оставиха намира, а ранените освободиха от мъките им. Тогава един от мъжете до Нориега се разкикоти.

— Ей, шефе, я виж това! — той посочи към Хулио Роблес, който се измъкваше от изкопа.

— Я какво предприемчиво копеле — изрева Нориега и се заля от смях, последван от другите. — Изкопал е собствения си гроб!

Един от мъжете вдигна лопатата, която лежеше наблизо.

— Дали да не му помогна, шефе? — пошегува се той, запращайки гребнатата пръст по Хулио, докато смехът нарастваше, защото и другите мъже започнаха да се присъединяват към веселбата.

— Недейте — помоли се Роблес, опитвайки да надвика шумотевицата. — Повикайте Нориега. Имам нещо за него.

Мъжете се обърнаха към своя шеф с усмихнати лица, на които беше изписано очакване нещо да се случи. Нориега се изправи на ръба на гроба и намигна с насмешлив поглед към хората си.

— Значи имаш нещо за Нориега, а? Е, кажи ми го, аз ще му го предам.

— Кажи му, че аз съм Хулио Инглесиас.

Мъжете едва не се затъркаляха по земята от смях. Кикотеха се и се споглеждаха невярващо, а един дори се опита да изпее фалшиво „Всички момичета, които съм обичал“.

— Значи ти си Хулио Инглесиас, така ли? — повтори Нориега. След това се обърна към мъжа до него и му нареди: — Извади го!

Те се вторачиха в белезниците и оковите на краката и отново избухнаха в смях, когато Нориега отбеляза:

— Предполагам, че на Моралес не му е харесало пеенето ти.

— Ти… ти ми обеща работа — почтително напомни Хулио.

— Вярно е, Хулио. Вярно е. Как се казваш в действителност?

— Хулио Ниевес[4] — отговори той с първото име, което му хрумна.

— Ниевес, а? Като сняг! Много подходящо име за нашия бизнес — и мъжете отново се засмяха.

— Освободете този човек — нареди Нориега и се обърна към Хулио: — Качи се в една от колите. Нориега си държи на думата. Ако си толкова добър в маршрутите, колкото твърдиш, ще те взема на работа.

Хулио Карденас беше сигурен, че ще се справи. Той знаеше всичко, което можеше да се научи, за контрабандата на кокаин. Беше го назубрил в класната стая в „Арлингтън“, Вирджиния, в центъра за обучение на Агенцията за борба срещу наркотиците.

Ред Харпър сигурно ще се ядоса, че не се е допитал до него. Но какво пък, човек не бива да изпуска подобна възможност.

 

 

В клона на АБН в Маями Лий Тавели разглеждаше с лупа два комплекта снимки. Първите бяха изпратени от Хулио Карденас. Това бяха три снимки на Енрике Шпеер, докато излиза от кантората си и тръгва към своя автомобил. Бяха направени в неделя в Сан Хосе. Другият комплект беше дело на екипа за наблюдение, разположен на „Саут Стрийт“, и Тавели нямаше съмнение, че това е същият човек.

Той ли беше връзката между Моралас и Салазар?

Звънна на Харпър в Лондон, защото той искаше да научава всичко ново на часа, но Тавели и без него знаеше много добре какво трябва да бъде направено. Харпър одобри предложението му и му нареди да използва всички правителствени ресурси, за да намери Шпеер, ако мъжът още беше в Ню Йорк. Той лично щял да остане още малко в Лондон, докато британската полиция не разпита Клейтън и Суини. След това, в зависимост от резултата и напредъка на Хулио в Колумбия, Харпър щеше да се върне у дома.

Тавели започна търсенето на два фронта: главните хотели и Департамента по имиграция на САЩ. Възложи задачата с хотелите на двама агенти от своята служба и им нареди да започнат от петзвездните, защото подобни хора обикновено живееха стилно, а след това да продължат с по-ниските категории. Имиграционната служба щеше да отнеме повече време, но някъде в нейната система трябваше да се крие нужната му информация. Всички чужденци, които влизаха в Америка, трябваше да попълнят въпросник. Формулярите бяха два: единият оставаше у служителя, пуснал лицето да влезе, а вторият се прикачваше към паспорта на лицето, за да се предаде на авиокомпанията при заминаване. Частта за вътрешна употреба оставаше на летището и когато се съберяха достатъчно формуляри, се преместваха в имиграционните депа във всеки град.

Накрая се събираха с отрязъка, предвиден за заминаване, но в по-голямата си част системата бе доста безполезна. Всяка година милиони гости влизат в САЩ и единственият начин да пресрещнеш издирвано лице или нелегални имигранти е с помощта на първоначално компютърно издирване. Когато то не доведе до резултати, това обикновено слага край на разследването.

Тавели бързо установи, че от понеделник насам е имало само девет полета от Коста Рика за САЩ: три са кацнали на летище „Джон Кенеди“ и шест в Маями. Той обърна внимание и на всички възможни връзки: през Панама, Ямайка и Бахамските острови, но във всички случаи ставаше дума само за тези две точки за допускане в страната. Свърза се с имиграционните служби на двете летища и получи разрешение да проучи всички формуляри, които има при тях, което разбира се, щеше да отнеме много време, но Таве ли се беше примирил с това.

Както често се случва, многото време щеше да се окаже просто поредното пропиляно време.

Шпеер никога не беше оставал в Америка повече от двадесет и четири часа. Когато му се налагаше да преспива, той винаги изписваше името си в хотелските регистри като Х. Гюнтер Шпеер и никога не отсядаше два пъти в един и същи хотел.

Точно в този случай беше нарушил едно от своите собствени правила, но нуждата да уреди контрола върху седемдесетте милиона долара щеше да го задържи тук до петък. Управляването на активите на Моралес на него лично щеше да му носи пет милиона годишно и ако след това успееше да събере още неколцина толкова богати клиенти, а той разполагаше с дълъг списък от възможности из Латинска Америка, щеше да натрупа богатство за сравнително кратко време.

Докато АБН разширяваше търсенето на Енрике Шпеер, Х. Г. Шпеер, германски гражданин, плати сметката си в разположения в центъра хотел и тръгна към Гранд сентръл стейшън. Две последователни нощи в Ню Йорк беше твърде дълго време, за да се чувства спокоен, особено ако „Салазар Ко“ бяха изложени на риск по някакъв начин. Ако случаят е такъв, наблюдаването на посетителите на „Саут драйв“ съвсем не беше изключено и Шпеер не искаше да поема никакви рискове. Беше сигурен, че никой не го следи, но нямаше никакво желание да изложи на опасност маршрута си през Аруба. Плати в брой билета за влака Ню Йорк — Вашингтон и от американската столица взе директния полет на „Луфтханза“ за Франкфурт. Беше преценил, че сега му е моментът да си поговори с „Дрезднер“ банк.

Самолетната компания още не беше получила искането на АБН да внимава за определен пътник. Но дори да го бяха получили, вътре щеше да пише Енрике Шпеер с костарикански паспорт, а не господин Гюнтер Шпеер, гражданин на федералната република. В края на краищата Шпеер не беше толкова необичайно име в Германия.

Един час след излитането за Франкфурт адвокатът престана да се числи в списъка с приоритетите на агентите за борба с наркотиците. Новинарските емисии бяха съобщили за сраженията около Меделин. Тъй като нямаше никаква вест от Хулио Карденас, Тавели се посъветва с колегите си и накрая звънна отново на Ред Харпър. Началникът на екипа нареди веднага да изпратят човек за Меделин, този път без прикритие. Щеше да иде там като представител на АБН, да поиска информация от първа ръка какво се е случило с Моралес и да издири Хулио.

Ред Харпър Щеше да лети за Маями още тази вечер.

В Богота кметът на Меделин даде пресконференция. Беше седнал на леглото и отложил с няколко часа спешната операция, от която се нуждаеше лявата му ръка. Той накара всички да разберат, че макар и да изпитва силни болки през последните тридесет и шест часа, той не можеше да се подложи на пълна упойка, докато не изпълни задълженията си към своя народ както трябва. Колумбийският народ без съмнение знае болката и мъката, която някои провинции трябва да понасят вследствие на международния трафик на наркотици. Малцина съзнават този проблем повече от него. Като кмет на бившата кокаинова столица на Колумбия той е видял и преживял най-лошото, но е работил търпеливо и без да трепне, защото винаги е знаел, че достойните мъже и жени ще победят. Със смъртта на Карлос Алберто Моралес може да се каже, че Меделин е свободен от наркотиците град. Може би други градове, добави той, без да споменава имена, скоро ще последват неговия пример. Обаче, добави той мрачно, проблемите, които създадоха наркобароните, съвсем не са изчезнали. Все още има бедност, мизерни жилища, недостатъчно медицинско обслужване и недостиг на добри училища.

— Мога да ви кажа — продължи той, вперил поглед в камерите, — че работейки тихо и ненатрапчиво, с помощта на един адвокат и съгражданин и с частни средства съм закупил земя, за да помогна за решаването на тези проблеми. Всички пари са събрани на място, без държавата да даде и стотинка.

Той изчака слушателите му да възприемат напълно казаното и след това продължи:

— Сега е дошло време и конгресът да свърши своята работа. Плановете са изработени, предприемачите са налице и земята, както вече споменах, е платена и на разположение. — Гласът му зазвънтя от страстната молба, отправена от мъж, който понасяше силна физическа болка: — Дайте ни средства, за да изпълним тази задача. Ние не искаме прекалено много. Със сто и двадесет милиарда песо ще успеем Да свършим работата. Какво са те, петдесетина милиона долара, за бюджета на държавата? Едно подаяние за хората от Меделин, които със своите жертви ни показаха правилния път!

Сега ние се обръщаме към вас, граждани на Колумбия. Един град, който някога беше перла в короната, трябва отново да стане такъв. Един и половина милиона трудолюбиви и почтени граждани живеят там и очакват да се върнат към нашите традиционни занимания: производство, селско стопанство, и отново да заемем мястото си на световен лидер в търговията с кафе.

Сега ще се изправя пред моя хирург с радост и чиста съвест. Ако се намери един конгресмен в Колумбия, който е готов да ни откаже тази заслужена помощ, нека се обади, ако смее. Ако не се намери такъв, когато се върна в Меделин след кратко възстановяване, ще наредя на предприемачите да започнат работа.

Това беше великолепно изпълнение и го приеха по съответния начин. Молбата на Ромуалдес се появи в новинарските емисии на всички телевизионни канали и оглави страниците на сутрешните вестници. Достатъчно конгресмени и сенатори решиха, че това ще е добра платформа за повишаване на тяхната собствена популярност, и подкрепиха този бюджетен разход.

 

 

Том се будеше бавно и заспиваше няколко пъти, но някак си съзнаваше, че се намира в болница. Може би причината беше в миризмата на дезинфектанти. Все още лежеше по корем, смътно усещайки болка в гърба, докато изведнъж не си спомни с шокираща яснота събитията от предната нощ.

Опита се да се раздвижи, но му беше трудно.

— Карълайн? — прошепна той с пресъхнали устни, защото почувства присъствието й в помещението. Чу шумоленето на вестници, шума от ставането и след това скърцането на пружините, когато тя се отпусна на леглото до него и взе ръката му.

— Как се чувстваш? — попита Карълайн нежно.

Клейтън усети как напрежението се оттича от него под влиянието на нейния глас.

— Добре. Добре съм — отговори той и наистина го мислеше.

След това с помощта на Карълайн се обърна на една страна.

— Но не изглеждаш добре — каза тя безгрижно, оглеждайки седемте шева на дълбоката рана на челото и подпухналото лице около счупения му нос.

— А ти добре ли си? — попита той тревожно, когато забеляза синините по лицето й.

Последната му мисъл снощи беше молитва тя да е жива и здрава. Сега се трогна, когато я видя да се усмихва.

Карълайн се зае да му разказва какво е станало преди Том да успее да попита. Салазар я накарал да вземе някакви хапчета, след което нищо не си спомняла. Докарали я в болницата с линейка, но сутринта въздействието на валиума отминало и я изписали.

— Децата? — попита той.

— Вкъщи са с Пола. Ходих да ги видя. Изпращат ти своята обич.

— Колко е часът? — Том беше объркан, мислеше, че е рано сутринта.

— В момента е десет и нещо, петък вечерта — обясни тя и с тих глас попита: — Том, какво се случи?

Той й разказа за срещата със Суини и как в последния момент адвокатът е променил намеренията си. След това описа случилото се в Корстън и заяви, че това бил единственият начин, който виждал, да я измъкне жива.

— Полицията ми задава въпроси — каза тя предпазливо, — затова се обадих на Стюарт. Надявам се, че нямаш нищо против.

— И какво казва Стюарт? — Том се опита да се надигне на лакът, но изстена от болка и падна обратно на леглото.

— Посъветва ме да говоря колкото може по-малко. Да се придържам към отвличането и мотела. Иска да му звънна, щом се събудиш.

— Инспектор Арчър тук ли е?

— Не, но пред вратата пази полицай, който чака да отвориш очи, за да се обади в Скотланд ярд.

Том се замисли, чувствайки ръката на жена си, отпусната успокоително върху лявото си рамо. Какво трябваше да направи? Не съжаляваше за убийството на Тони Салазар. Би го направил отново, без да се колебае, ако пак изпадне в подобно положение. Клейтън знаеше, че сега ще трябва да се изправи пред полицията, но сигурно щяха да приемат, че става дума за самозащита. Законът не е ли същият и в Англия?

 

 

В стената на Корстън парк имаше две дупки от куршуми, които можеха да докажат правотата му, да не говорим за раната на гърба. По-тревожно беше заявлението на Дик, че фамилията Салазар няма да се спре пред нищо. Клейтън беше сигурен, че след случилото се те ще направят и невъзможното, за да го убият. Ако знаеше, че връщането на четиридесет и трите милиона долара ще сложи точка на станалото, щеше да ги върне без всякакво колебание. Но нещата излязоха извън контрол. Стигна до заключението, че си има работа с хора, които няма да се спрат пред нищо, за да си отмъстят. И ако те така или иначе няма да го оставят на мира, ще е по-добре да задържи цялата сума — тя може да му помогне да оцелее.

Може би трябва да избяга. Суматра или Бора Бора, някое място, където е най-малко вероятно да срещне нюйоркски гангстери. Но Карълайн щеше да се противопостави на идеята да живее в чужда страна. Може би най-доброто решение е да си намерят някое тихо местенце сред приятели. Селски район, където чужденецът ще личи отдалеч. Отново се замисли за Ирландия и малките сплотени общности, за които беше чел. Том реши, че веднага щом излезе от болницата, ще заведе Карълайн и децата при нейните родители. Там щяха да са в безопасност, докато той намери чичо Шон в Донегал. Шон знаеше какво е насилие и щеше да го разбере.

— По-добре кажи на полицая, че съм буден — каза той, след като взе решението. — След това звънни на Стюарт и виж дали може да дойде.

— Добре — каза тя. След това го погледна. — Том?

— Да?

— Щеше ли да дадеш четиридесет и трите милиона долара, за да ме измъкнеш?

— Разбира се! — възкликна той, разтърсен от подобен въпрос.

— Само се пошегувах — каза тя с топлота в гласа и се наведе да го целуне.

Когато Карълайн се изправи и тръгна към вратата, той долови аромата на нейния парфюм като спомен от далечно и почти забравено минало.

 

 

Предишната нощ Ред Харпър успя да поспи само няколко часа. На въоръжената група не й беше отнело много време да установи, че са хванали Том Клейтън вместо Антонио Салазар. Клейтън беше измърморил името на някакъв мотел и няколко несвързани думи за жена си. Сред нещата, които откриха у него, имаше ключ за стая № 26 и след като взеха обичайните предпазни мерки, полицаите разбиха вратата. Вътре намериха Карълайн Клейтън дълбоко заспала и здраво завързана. По лицето й имаше няколко сълзи, но иначе изглеждаше наред. Главен инспектор Арчър и неговият американски колега пристигнаха половин час по-късно. През това време един полицейски лекар беше прегледал госпожа Клейтън и я обяви за здрава. Сънят се дължеше на въздействието на тридесет милиграма валиум. Дозата беше определена по броя на хапчетата, останали във флакончето на нощната масичка.

Харпър настоя да се опитат да я събудят и донякъде успяха или поне достатъчно, за да спомене Корстън парк, което по това време за тях, разбира се, нищо не значеше. Идеята да звъннат на Пола дойде на Арчър и тя веднага разбра какво иска да каже госпожа Клейтън.

Полицаите от Уиндзър стигнаха първи на мястото. Когато шофьорът на Арчър зави, за да влезе в имота, наоколо кипеше оживена дейност. Повреденият „Форд Мондео“ все още стоеше с предница забита в дъба, а къщата беше ярко осветена. Най-оживено беше в бившата бална зала, където един патолог вече беше огледал останките на Антонио Салазар. Той не беше готов да посочи определена причина за смъртта, трябваше да изчакат аутопсията. Но неофициално спомена изгаряния трета степен и задушаване.

Полицаят, който ръководеше огледа, им показа пистолета и двете дупки от куршуми. Другите улики в помещението: бутилката от кока-кола, лостът, бензинът в чашата, бяха също забелязани, снимани и изпратени за изследване.

Преди да потегли за Лондон, Арчър успя да установи, че господин и госпожа Клейтън са в болницата „Челси Уестминстър“ на „Фулъм роуд“, където ще прекарат нощта под полицейска охрана. Харпър се върна в „Британия“ в десет и пет сутринта. Преди да се хвърли на леглото да поспи, той звънна във Вашингтон на своята връзка във ФБР, след което помоли на рецепцията да го събудят в девет.

Точно в девет, свеж и бодър, дойде да го вземе Арчър и заедно потеглиха към болницата. Там намериха Клейтън заспал под въздействието на болкоуспокояващите, които му бяха дали. Карълайн била будна от осем, настоявала да влезе при мъжа си и да се върне вкъщи, за да види децата.

Арчър и Харпър я разпитваха в продължение на половин час, но научиха много малко. Никога преди не беше срещала Антонио Салазар или чувала за него. Тя разказа как с насочен пистолет й заповядал да влезе в багажника и я отвел в мотела. Нямала представа къде се намира мотелът, но предположила, че е близо до някое от лондонските летища, защото непрекъснато се чувал рев на самолетни двигатели. Не знаела защо Салазар иска да навреди на нея и съпруга й, но се питала дали случилото се има някаква връзка с идването на Ричард Суини в Англия. Предложи им да почакат, докато се събуди нейният съпруг.

Полицаите позволиха на госпожа Клейтън да си иде у дома и се върнаха в Скотланд ярд. Точно бяха седнали с по чаша кафе в кабинета на Арчър, когато се получи първото сведение от Маями. Тавели смяташе, че е надушил следата на Шпеер — очевидно беше още в Ню Йорк. Заместникът на Харпър предложи някои прости полицейски хватки за издирването му. Харпър му възложи да направи всичко възможно, а след това се разговори с Арчър за Том Клейтън. И двамата бяха убедени, че банкерът знае много повече, отколкото признава. Арчър смяташе, че е най-добре да го попритиснат.

— Ще го обвиня в убийство да видим как ще реагира.

— А Суини? — попита Харпър.

— Съучастие в отвличане. За известно време това ще го задържи тук.

Те прекараха следващите няколко часа в опити да подредят онова, с което разполагаха. Харпър се свърза с ФБР и помоли Аарон Коул да посети Салазар. От участъка в Уест енд сентрал звъннаха, за да доложат на инспектора, че един скъпо платен адвокат разговаря с Ричард Суини. В седем двамата мъже вечеряха на „Виктория стрийт“ преди да се върнат в Скотланд ярд и да се обадят в болницата, за да разберат какво е положението с Том Клейтън.

Точно тогава от Маями за втори път потърсиха Харпър. Този път Тавели не можа да потисне вълнението си.

— Ред, свършено е! — възбудено каза той. — Къщата, фабриките, пистата, всичко! Целият картел на Моралес е изтрит от лицето на земята!

— Знае ли се нещо за Хулио? — Харпър не направи опит да скрие своята загриженост.

— Засега нищо — отговори Тавели. — Познаваш Хулио, шефе. Ще цъфне отнякъде!

На Харпър му се прииска и той самият да беше толкова уверен, но не каза нищо повече по въпроса.

— Обади се веднага, щом научиш нещо ново — нареди той на своя заместник. — Ще хвана някой полет още тази вечер.

Арчър го гледаше въпросително и Харпър се зае да му обясни.

Не са сигурни как се вписа Клейтън в уравнението, но ще отидат в болницата веднага щом американецът се събуди, и ще го притиснат да отговори на въпросите им. След това английските власти ще довършат нещата с Клейтън и Суини. Харпър ще бъде по-полезен у дома, където ще се опита да се свърже с Карденас и ще погне здраво Джо Салазар.

 

 

През това време Хулио вече кроеше планове. Беше се съвзел от побоите, а както се оказа, ребрата му не бяха счупени. Имаше шанс да осъществи пробив, за какъвто от ДБН не бяха и мечтали — дейността на Нориега беше много различна от тази на Моралес. С повишено от победата настроение бандата от Кали се веселеше, пиеше и не обръщаше много внимание на новия член. Хулио трябваше да замине за ден-два, за да се разберат в Маями как ще работят, а после да се върне да постави основите. Той си взе бутилка бира, за да изглежда като всички, и предпазливо се отправи към къщата при Нориега.

— Ей, Хулио — подвикна му неговият нов работодател, проснат в едно кресло, — няма ли да ни попееш, а?

Двадесетината мъже, които се мотаеха из всекидневната, много харесаха шегата.

— Не, шефе, трябва да ида да си събера нещата.

— Какви неща? — попита Нориега, преструвайки се на сериозен.

Главатарят още витаеше в облаците. Разгромът на Моралес го беше издигнал с няколко стъпала в йерархията на картела. Отсега нататък братята Ортега трябваше да разговарят с него като с равен.

— Моите карти, графици, маршрути, адреси. Скрил съм ги на сигурно място, нали разбираш? В жилището ми в Богота.

— Значи си добър в планирането на маршрути, а, Ниевес?

— Никога не съм губил пратка — усмихна се Хулио. — Е, всъщност само една — добави той, внезапно станал сериозен. — Преди няколко дни един от самолетите на Моралес се взриви!

Това предизвика радостна врява, защото скелетът в кутията вече беше забравен.

— Добре, приятелю, върви си свърши работата и се върни, за да ми покажеш какво можеш. В понеделник да си тук.

— Шефе, ще ми трябва някоя пара за разходи — каза Роблес извинително, — защото се наложи да напусна бившия си работодател твърде набързо.

Нориега отново избухна в смях и трябваше да отпие глътка бира, преди да може да говори. Тогава се обърна към един от помощниците си и му нареди:

— Дай хиляда долара на Хулио Снежния човек — след което добави към Хулио: — Видя ли? При Нориега трябва само да помолиш. Върви да си вземеш нещата. Ще се видим в понеделник. Служи ми добре и аз ще се погрижа за теб.

Хулио се качи на влака за Богота и оттам обратно за Меделин. Посред нощ влезе в апартамента си и прибра паспорта, шифрите и малкото лични вещи, които не искаше да оставя. На разсъмване беше отново в столицата, където плати билета си до Маями с парите на Нориега. Нямаше търпение да види Ред.

В Ню Йорк Джо Салазар показваше признаци на ярост, които само старите му познати от Бронкс можеха да разпознаят. Всеки, който се престрашеше да го приближи, отнасяше по някоя ругатня. Някои отдаваха това състояние на разбираемата бащинска скръб.

По-рано през деня двама агенти на ФБР бяха посетили Банкера, за да му съобщят, че синът му Антонио е бил замесен в сериозно произшествие в Лондон, при което е загинал. Салазар ги изслуша безмълвно, тайно разкъсван от болка, защото по свой начин обичаше Тони, като насилваше мозъка си да бъде нащрек, за да може да прецени колко знаят федералните.

— Какво искате да кажете със „сериозно произшествие“? — обърна се той към единия от агентите, който водеше разговора.

— Че се е бил с човек на име Томас Клейтън — отговори Коул, забил поглед в бележките си. — Познато ли ви е това лице?

— Единственият Томас Клейтън, за когото се сещам — Салазар не виждаше причини да крие, — е внукът на един стар приятел. Да, Том Клейтън, финансист, живее в Англия.

— Стар приятел? — полюбопитства другият агент, елегантен дребосък с мустак като на Гручо Маркс, който досега беше мълчал.

— Пат Клейтън ми беше приятел. Почина през 43 или 44. Не си спомням точно.

— Господин Салазар, какво е правил синът ви в Лондон? — попита Коул.

— Не знаех, че е там — излъга Перача и смени темата. — Как е загинал синът ми?

— Смятаме, че се е опитал да убие Томас Клейтън — каза Коул, вторачен в очите на Перача. — Имате ли представа защо?

— Тони? Да убие Том Клейтън? — изпръхтя той в отговор на това тъпо предположение. — Сигурно сте си изгубили ума!

— Нали познавате Ричард Суини?

— Дик Суини? Разбира се. Той ми е адвокат.

Джо беше очаквал този въпрос. Проблемът беше, че Суини е попаднал в ръцете на закона. Колко ли е издрънкало копелето?

— Защо господни Суини е в Лондон?

— Ей, я чакайте малко — Салазар повиши тон. Тази печка сериозно му лазеше по нервите. — Както вече казах, той ми е адвокат. Ако искате да знаете какво прави, питайте него. Схващате ли?

— Господин Салазар — настоя Коул, — според информацията, която получихме от Англия, вашият син първо е отвлякъл госпожа Клейтън, а след това се е опитал да убие нейния съпруг. Освен това е притежавал незаконно оръжие. Оказало се е, че Клейтън е по-силният от двамата, и в последвалата битка Антонио е загинал. Можете ли да ни кажете нещо, с което да ни помогнете да изясним тази история?

Горкият Тони, помисли си Джо. Смело момче, но доста тъповато.

— Дааа — проточи Салазар презрително. — Погрижете се този Клейтън да си получи заслуженото за убийството на сина ми, това е ваша работа.

— Британската полиция ще се погрижи — отговори Коул в същия дух. — Очакваме да разберат от господин Клейтън за какво са се скарали и защо е трябвало да убива вашия син.

— Добре, вършете си работата — каза Джо решително и стана. — Междувременно аз ще си върша моята. Затова, ако няма още нещо, което искате да ми кажете, ще ви помоля да си вървите и да ме оставите да оплаквам сина си. — Той погледна към Перес за да подчертае, че посетителите си тръгват.

Щом федералните излязоха, Салазар накара Перес да затвори вратата. Макар и неохотно, трябваше да приеме, че четиридесет и трите милиона долара на практика са изгубени. Те се бяха превърнали в горещ картоф. Прекалено горещ. След като полицията в Обединеното кралство и федералните в САЩ знаеха за станалото, засега опитите да притиска Клейтън биха били твърде рисковани. Обаче светът скоро ще научи, че „Салазар Ко“ са били обрани, и това ще е лошо за бизнеса, може би дори смъртоносно. Затова той даде на Перес ясни и съвсем точни нареждания. Първо, да се оправи със Суини веднага щом адвокатът се върне. Второ, след като смъртта на Тони слезе от първите страници, да отскочи до Европа и да вкочани този шибан ирландец.

След като уреди деловите въпроси и изпълни бащинските си задължения, Джо обяви, че си тръгва по обяд, макар че не гореше от нетърпение да съобщи на жена си за тяхната загуба.

 

 

Том слушаше Арчър и не можеше да повярва на ушите си. Изисканата любезност а ла детектив от романите на Агата Кристи, която инспекторът излъчваше вчера в Скотланд ярд, се беше изпарила. Сега Арчър се държеше така, сякаш Том е извършил престъпление.

— Господин Клейтън, въпросът сега е дали наистина ви се е налагало да убиете Тони Салазар.

— Мисля, че клиентът ми вече отговори, господин главен инспектор.

Стюарт Хъдзън беше прекарал с Том и Карълайн двадесет минути преди визитата на Арчър и Харпър. Том му беше разказал какво се бе случило в Корстън и Стюарт го предупреди да внимава как ще го представи пред полицията. Освен Том само Стюарт беше виждал съдържанието на клетвената декларация.

— Придържай се към най-съществените факти — посъветва го той. — Реагирал си на заплаха за живота на жена си. Пристигнал си първи. Онзи тип е стрелял по теб и не е улучил, стрелял е втори път и те е ранил. Все още е държал пистолета, докато сте се боричкали на пода. Натиснал си лицето му в камината, защото си се борил за живота си. Това е, Том.

Арчър не обърна внимание на Стюарт и продължи да притиска Том.

— Господин Клейтън, чух какво ми казахте, но въпреки това искам да го чуя още веднъж. От началото. В края на краищата имаме труп.

— Щом трябва — съгласи се уморено Том.

— Господин главен инспекторе, гледайте разпитът да не продължи твърде дълго — Хъдзън нямаше да му позволи да си разиграва коня. — Клиентът ми все още е в шок и лекарите му наредиха да почива.

Този път Арчър погледна към адвоката и кимна. След това замислено измъкна лулата си от джоба.

— Твърдите, че сте пристигнали пръв в Корстън парк?

— Да. Около петнадесет минути преди Салазар.

— Какво правихте през това време?

Том разказа как е изключил няколко бушона, в случай че се наложи да се укрие в тъмното, и как е приготвил оръжия за самоотбрана — лост и два ножа, защото не е знаел дали похитителят на жена му е въоръжен.

— Защо не ни се обадихте? — намеси се за пръв път Харпър.

— Салазар държеше жена ми. Не исках да рискувам. Той каза, че ще я убие, ако не дойда сам, и аз му повярвах.

— Сметнали сте, че ще свършите по-добре работата? — гласът на Харпър тежеше от сарказъм.

— Е, май наистина го направих. Трупът, който имаме — той погледна към Арчър, иронизирайки използвания от него израз, — слава Богу не е на жена ми.

— Кажете ни, господин Клейтън, има ли някаква причина да желаете смъртта на Антонио Салазар?

— Достатъчно! — намеси се Хъдзън, преди Клейтън да има възможност да отговори. — Господин главен инспектор, мисля, че това е прекалено. Съветвам клиента си да не казва нищо повече. Вашата инсинуация е нелепа. Напомням ви, че господин Салазар отвлече госпожа Клейтън с насочен пистолет и се опита да убие господин Клейтън. Ще обсъдя случилото се с клиента си… двамата си клиенти — поправи се той, след като стрелна поглед към Каролайн — и веднага щом се съвземат от преживяното страдание, ще дадат пълни доказания.

— Господин Хъдзън — обърна се Ред Харпър към адвоката, — в тази минута моите хора рискуват живота си, разследвайки престъпленията на семейство Салазар. Вашият клиент не ни казва истината и ако бяхме в Америка, щях да го арестувам за възпрепятстване на федерално…

— Но не сме в Америка, господин Харпър — прекъсна го натъртено Хъдзън, — и вие просто спекулирате, като внушавате, че моят клиент крие нещо.

— Сериозно ли очаквате да ви повярваме, че нямате представа защо Салазар е искал да ви убие? — попита Арчър, вторачен в Том.

— Вече ви казах — отговори гневно той. — Искаше пари. Пари, които аз нямам.

— Глупости! — Харпър стана. — Ние може да сме в Англия, синко, но ти все още си гражданин на САЩ и аз ще те призова пред американско съдилище, ако се наложи.

— Господин главен инспектор, смятам, че изразих пределно ясно позицията на моите клиенти — Хъдзън също беше започнал да се дразни. — В момента е очевидно, че на семейство Клейтън им дойде твърде много.

— Щом така искате, ще стане по трудния начин — каза Арчър, докато ставаше и прибираше, лулата в джоба на сакото си.

— Томас Деклан Клейтън — избоботи той тържествено, — арестувам ви за убийството на Антонио Емилио Салазар. Можете да запазите мълчание, но всичко…

Той изрецитира стандартните формулировки, а Ред Харпър не можа да скрие самодоволната си усмивка. Карълайн гледаше смаяно, но забеляза гневното проблясване в очите на своя съпруг и на бившия си любовник.

Стигнаха до съгласие, че Том ще остане в болницата още двадесет и четири часа, но под полицейска охрана. След това щеше да бъде официално обвинен, макар че Хъдзън изтъкна показанията на клиента си, че не е извършвал казаното престъпление, и съобщи на Арчър, че ще настоява за освобождаване под гаранция. Арчър се съгласи да не възразява срещу пускането под гаранция, а единствено срещу нейния размер. Също така той поиска да прибере паспорта на Том, с което Хъдзън се съгласи като условие за излизането под гаранция.

След като полицаите си тръгнаха, Хъдзън остана още малко, за да успокои Том и Карълайн, че обвинението е напълно безпочвено и че ще успее да го обори, преди изобщо да стигне до съда. След това се извини и си тръгна.

— Значи нямаш намерение да върнеш парите, нали така? — попита Карълайн, когато останаха сами.

Тя седеше до прозореца със скръстени ръце, а последната дневна светлина очертаваше силуета й.

— Имах намерение — отговори Том умолително. — Исках да ги върна. Проблемът сега е, че няма на кого.

— На полицията? — предложи тя.

— За какво? Съмнявам се, че ще ни купят мир и безопасност.

— А Дик?

— Опитах се да се разбера с него. Кълна се! Дори накарах Стюарт да състави договор.

— И Дик не се съгласи?

— Беше готов, но някой му се обади по телефона и работата се разсъхна.

— Том — в гласа й прозвуча уплаха, — мислиш ли, че ще ни убият?

— Обещавам, че ще им дам цялата сума, стига да ни оставят на мира. Но първо трябва да се уверя, че има такава възможност.

— И какво ще правим сега?

Том вдигна ръце и я повика да дойде наблизо. Притисна я до гърдите си и заговори в косата й. Помоли я да заведе децата при родителите си. Той ще поиска полицейска защита, докато нещата утихнат. Карълайн се съгласи, че най-добре ще бъде за известно време да се махнат от Лондон.

— Платихме ли вече къщата? — попита го внезапно тя.

— Не още — призна той и добави тревожно, — но можем веднага да го направим. Поне така си мисля.

— Да оставим това засега — каза тя, сдържайки сълзите си.

Настъпи миг тишина и след това тя го погледна напрегнато в очите.

— Ще трябва да си помисля. Моля те.

Том не можа да отговори. Още веднъж изпита болезненото предчувствие, че лежащото в Цюрих богатство може да се окаже цената, която трябва да плати за любовта на Карълайн.

В събота го изписаха от болницата. Следобед замина със семейството си за Глочестършър. Раните все още го боляха, но упорито не поиска да се откаже от плановете си. Никой не продума, когато минаха покрай табелката за село Корстън. Докато полицията не свършеше със събирането на доказателства, Корстън парк оставаше недостъпен за тях.

 

 

Джек Хорнби изпадна в ярост, когато научи, че полицията отказва да осигури охрана на внуците му. Той атакува първо местния участък, после звънна на голямото началство в Скотланд ярд и дори на министър-председателя в дома му, но всичко се оказа напразно. Накрая се обърна към адютанта от някогашния си полк и щом обясни обстоятелствата, намериха едно просто решение. Двама лейтенанти от парашутния полк ще получат двуседмичен отпуск и с радост ще приемат поканата на полковник Хорнби да ловуват и ходят за риба в земите на неговото имение. Полковникът няма да възрази, ако младите мъже пожелаят да донесат служебните си пистолети. Още една двойка младши офицери ще стои в готовност, ако се наложи да бъде удължено гостоприемството с още две седмици след изтичането на първата четиринадесетдневка.

В неделя вечерта Том се върна сам в Лондон, успокоен от осигурената охрана на въоръжените войници. Включи телефонния секретар и борейки се с капачката на бутилката „Реми Мартен“, изслуша речта на Гринхолм: Със съжаление научих за трудните мигове, които си преживял… Обвинението е смешно. Директорите решиха — решиха, отбеляза Том, а не предложиха — да ти разрешат да използваш колкото време ти е нужно… неплатен отпуск… Владимир Кройц ще се погрижи за твоите сделки.

Том спря записа. Знаеше какво следва. Ако излезе чист като сълза или като Снежанка, щяха да го поздравят и да отворят бутилките с отлежало шампанско. Ако нещо се усложни, когато процесът свърши, щяха да се сетят, че Том е отсъствал от банката между три и шест месеца. В света на финансите това означава, че отдавна си отписан.

По навик включи терминала и му стана забавно, като видя, че банката още не беше отменила достъпа му в реално време. Прегледа движенията на валутните курсове и фючърсите в Цюрих. Лирата отново беше паднала. Един и три четвърти цента. Добра новина за Том и неговата банка. Или по-точно бившата му банка. Ако Кройц не прецака работата.

Междувременно на Том се прииска да спечели повече пари. Щеше да продава масово стерлинги на къси позиции. Във всеки случай фактът, че лирата стерлинга е сериозно надценена, започна да светва на всички. Индустриите се оплакват, износът куца, а лихвите се превръщат в политически въпрос и то чувствителен. В най-лошия случай стерлингата ще започне бавно да пада. Освен ако не се случи нещо или нетърпеливи спекуланти не й нанесат удар. Тогава умните ще обърнат парите си в долари. Или в новата любов — еврото. Или в швейцарски франкове.

Може би, помисли си Том, наближаваше времето на спекулацията на живота му. Имаше достатъчно смелост, знаеше го. А и това бяха лесни пари, като изключим проблема със Салазар. Е, може би ще опита другата седмица. Но първо трябва да оправи работата с Шон.

 

 

Както се очакваше, в понеделник сутринта Том присъства на кратко заседание на съда и беше формално обвинен в непредумишленото убийство на Антонио Салазар. Стюарт Хъдзън беше с него, придружаван от един юридически съветник. Последният заяви, че обвинението е неоснователно, и предложи съдът да го отхвърли веднага. От страна на полицията възразиха, че в случая има обстоятелства, които свързват обвиняемия с международната организирана престъпност, за което ще бъдат представени доказателства, когато започне процесът. Съветникът отхвърли тези твърдения от позицията, че в случая става дума за очевидна самозащита. Накрая съдът постанови, че трябва да има процес и делото ще се гледа в „Олд Бейли“ на допълнително определена дата.

Наложиха гаранция от двеста хиляди лири, допълнително условие паспортът на Том да остане в полицията и всяка седмица той да се разписва в участъка. Поредната му молба за полицейска защита беше отхвърлена. Като взе предвид, че Клейтън отказва да сътрудничи по въпроса защо починалият Салазар е искал да го убие, съдът реши, че е неразумно да се харчат обществени средства, след като не съществуват доказателства за съществуваща заплаха срещу живота на обвиняемия.

Втората молба, която отправи, беше да му се издаде разрешително за носене на оръжие за лична самозащита, но тя също беше отхвърлена и дори има лоши последици, защото привлече вниманието върху факта, че Клейтън има разрешително за ловна пушка, което бе незабавно иззето.

Неговите правни съветници му обясниха, че не бива да гледа прекалено сериозно на този първи рунд. Те бяха убедени, че накрая обвинението ще приеме версията на Том, че е действал при самозащита. Това били най-обикновени полицейски номера, за да го държат натясно, докато се опитват да ровят по-дълбоко. Може би гледната им точка беше правилна, но не донесе голяма утеха на Том.

По-късно тази сутрин взе метрото до „Хийтроу“. Спомни си пътуването по същата линия, когато духът му беше висок, защото успя да надхитри швейцарските банкери и се прибираше триумфално вкъщи. Сега се чувстваше отчайващо сам. Не можеше да направи нищо повече, освен да чака неизбежния ден на разплата, когато щеше да се наложи да плати с живота си. Той се надяваше и се молеше по някакво чудо да пощадят Карълайн и децата. Единствената му надежда беше в Шон. Шон, който познаваше насилието. Шон Клейтън — неговото семейство? Може би.

Купи си билет от Аер Линус за машината в терминал №1. След едночасов полет до Дъблин се прекачи на един „Фокер френдшип“. Поглъщаше красотата на старата родина през големите илюминатори: Смарагдовия остров — нещо, което за мнозина в Ню Йорк си беше чиста измислица.

Имаше късмет, че Ирландия е единственото място в Европа, където можеше да влезе без паспорт и то заради британската хитрост. Благородниците, които притежаваха половината остров, нямаха нищо против ирландците да имат политическа независимост, но със сигурност бяха против да им искат документи при посещенията в края на седмицата, когато пристигаха в своите замъци и имения. И разбира се, заради ирландската хитрост: от години безработните можеха да прекосят канала и да поживеят за сметка на социалните служби на своя стар враг. И всичко това десетилетия преди изобщо някой да се сети за Европейски съюз!

Самолетът навлезе във въздушното пространство на Северна Ирландия северно от Каван, след това прелетя над замъка „Балфур“ и покрай проблясващите води на Горен Лохърн. Тесният северен край на езерото сочеше пътя към Инискилън. Отвъд града се отваряше гледка към великолепието на Долен Лохърн. На другия му бряг при Петиго въздушният коридор навлизаше обратно в Република Ирландия и машината започна да се спуска към малкото летище на провлака в залива Донегал.

Колата на „Херц“ го очакваше и Том потегли веднага в посока към Маунт Чарлз. Двадесет минути по-късно при Дънкинийли зави на север. Докато пътуваше през хълмистата околност, той непрекъснато поглеждаше наляво към възхитителния полуостров, който се издаваше в океана между Килибегс и Ардара. Том Клейтън не можеше да не се замисли какви ли ужаси се бяха стоварили върху ирландците в миналото, че им се е приискало да напуснат този рай и да започнат нов живот на чужда земя.

Най-накрая стигна до Дънглоп, малко красиво селце на брега, и влезе в близката кръчма, за да попита за пътя.

Неколцина мъже стояха на бара, а други — по масите с халби силна тъмна бира. Всички едновременно обърнаха глави, за да разгледат непознатия. Той се приближи към мъжагата зад бара, вероятно господин Котър, след като кръчмата се казваше така, и попита къде може да намери Шон Клейтън. Разговорите в кръчмата утихнаха. Котър продължи да бърше чашата, която държеше, но излезе иззад бара, заобиколи го и се изправи пред чужденеца, така че червендалестото му сипаничаво лице да бъде на едно равнище с това на Том.

— И кой го търси? — попита той нападателно и достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Томас Клейтън.

— Значи роднина, а? Говориш като американец.

— Да, американец съм — отговори Том. — Внук съм на Патрик Клейтън.

— Момчето на Майки? — обади се един глас.

Всички се обърнаха към мъж с черни панталони и дебела карирана риза под отворения анорак. Имаше почти същата фигура като Том, същата къдрава черна коса и тъмнозелени очи, само че тридесет години по-възрастни. Усмихна се на Том и му протегна десницата си.

— Джералд, дай чаша на братовчед ми — обърна се 5 той към кръчмаря, а после заговори на Том: — Аз съм Фейлим, синът на Шон.

Само няколко думи, а освободиха порой от потискани чувства. Том стисна мазолестата ръка на братовчед си и двамата се прегърнаха сякаш връзката помежду им никога не бе прекъсвала.

Мисълта, че всъщност няма приятели, внезапно прониза Том. Карълайн? Тя беше негова жена. Теса? Негова сестра. Стюарт… И толкова. На четиридесет години нямаше истински приятели. Междувременно останалите клиенти се бяха трогнали от гледката и весело подвикваха „Добре дошъл у дома.“

— Съжалявам за баща ти, Томас — каза Фейлим. — Бяхме съкрушени, когато научихме.

— Познаваше ли баща ми? — изненада се Том.

— Веднъж идва тук — кимна тъжно Фейлим.

Вратата се отвори и влезе Шон. Той изглеждаше половин век по-млад от възрастта си. Не беше висок, най-много метър и седемдесет, но крачката му беше твърда, раменете — изправени, а очите — подобни на отворени прозорци, от които струеше завладяваща вътрешна сила.

— Е, Томас Клейтън — избоботи той, така че всички да чуят, но дружелюбно, — най-накрая реши да дойдеш да ни видиш, а?

Джералд Котър несъзнателно се протегна към бутилката с „Джеймисън“ и наля едно двойно на Шон. Шон забеляза полупразната чаша на Том, който пиеше „Мърфис“, и нахока кръчмаря:

— И едно от същото за Том. Дай на човека едно хубаво питие. Предполагам, че пиеш уиски, Том?

Том кимна с усмивка. Това правя, да, каза си той наум. Последваха още по няколко питиета. Представиха му дузина мъже. Макар да стоеше до Том, Шон не говореше много, повече слушаше разговорите и сегиз-тогиз го поглеждаше с разбираща усмивка. По едно време възрастният мъж го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Да дадем малко почивка на, моя племенник — обяви той, докато останалите се сбогуваха с тях. — Може би довечера пак ще намина — и намигна палаво.

Когато се озоваха отвън, той попита Том дали има кола. Когато американецът я посочи, Шон кимна и предложи да се поразходят малко. Оставиха Дънглоп зад себе си и се отправиха нагоре в планината към Бъртънпорт. Оттам поеха пешком по една камениста пътека. Том можа да усети и подуши океана още преди да го види. Шон крачеше пред него с уверени и енергични стъпки. Като го гледаше как се движи, Том се подсмихна, сещайки се за предположението, изказано от Суини: „… ако е още жив“.

Стигнаха до малък нос, купчина скали на края на Ирландия, и Шон покани Клейтън да седне. Двамата останаха известно време смълчани, усещайки как вятърът нахлува от Атлантическия океан. Същия океан, каза си Том, който беше гледал от пясъчните дюни в Лонг Айлънд.

Друг свят и друг живот.

— Ето там — обади се Шон, сочейки с ръка на юг, — се намира Кройхед. Отвъд него Гуинбара бей. — Той се изправи, сякаш за да види по-добре, след това се обърна и погледна на север. — А това — посочи малък остров на около километър и половина навътре в океана — е Глобъл. Назъбените камъни, които стърчат от сушата малко по-натам, са Блъди Форланд.

— А това? — кимна Том към по-големия остров точно пред мястото, където бяха застанали.

— Това е — отговори Шон с дяволита усмивка — остров Аран. Там някога товарехме уискито.

Том също се усмихна и поклати глава.

— Е какво те доведе тук най-накрая? — попита Шон и седна отново, без да го поглежда.

— Чичо Шон, имам проблеми. — Том сам се изненада от обръщението, което използва с такава лекота. — Сериозни проблеми.

— Когато бях малко момче — отговори Шон, пренебрегвайки за миг чутото, — идвах и сядах тук почти всеки ден. Седях и гледах, присвил очи. Мислех си, че ако се взирам достатъчно упорито, ще мога да видя Америка.

— Наистина ли беше толкова зле?

— О, да. Беше наистина много зле. — За миг очите му се замъглиха от нахлулите спомени. — Понякога се изправях на тази скала и започвах да викам Патрик, да го моля да се върне и да ме вземе със себе си.

— Съжалявам, Шон. Доскоро не знаех много за вас тук. Какво се случи, когато дядо се върна? Защо не тръгна с него?

— Тогава вече бяха пораснал. Имах мисия. Не съжалявам, че останах.

— Пат пращаше ли пари?

— Да, пращаше. Редовно. До деня, когато умря. Той беше корав човек, но когато ставаше дума за Ирландия, никога не отказваше.

— Баща ми продължи ли да помага?

— Само на семейството. Младият Майкъл беше миролюбив. Рядко качество. Не успя да ни разбере, а и Пат не го притискаше. А ти? Къде живееш? Имаш ли семейство?

Том сподели всичко за себе си, за дома си в Англия, за годините, прекарани в банките. После му изложи своя проблем, разказа за парите, които беше намерил, за мъжа, който беше отвлякъл жена му, преди Том да го убие, и как сега разбираше, че дните му са преброени. Един ден щяха да се върнат и да го пипнат и макар да не се плаши лесно, наистина се страхува за семейството си. Том призна, че го е страх да остане в Лондон. Но в Америка щеше да е още по-лошо.

— Може би — подсказа той предпазливо — бих могъл да се настаня тук за известно време. Да наема къща.

— Колко пари взе? — попита направо Шон.

— Четиридесет и три милиона долара — отговори Том глуповато усмихнат. — Част от тях принадлежат на Пат. По-голямата част — не.

— И какво направи с парите?

Тъй като добре разбираше, че тук увъртания няма да му помогнат, Том каза истината на чичо си: пет милиона са преведени в Лондон, а тридесет и осем са още в Цюрих.

Шон поиска да разбере как е успял да получи банковата сметка и когато Том му разказа за този победоносен ден в Цюрих, чичо му се засмя.

— Държали са ги на името на Пат? — смая се той.

— По-късно са ги прехвърлили на името на баща ми.

Том обясни и как се беше опитал безуспешно да върне тридесет и седемте милиона. Подтекстът на цялото му изказване беше, че каквото и да направи, ще го убият. Шон попита откъде идват заплахите и Том обясни какво беше научил от Дик Суини за Салазар и прането на пари.

— Как се живее сред тях? — неочаквано попита Шон и допълни, когато забеляза учудения поглед на Том. — Сред англичаните.

— О, те са си наред — отговори той, като се опитваше да прецени дали не бърка. — Жена ми е англичанка.

Шон кимна с разбиране, стана, скръсти ръце на гърба и се вторачи в океана.

— Значи смяташ, че тези хора ще те убият? — попита той небрежно.

— Да — Том вече не се съмняваше.

— И ти ли си миролюбец като баща си?

Когато Шон се обърна, за да го погледне в лицето, Том забеляза, че в големите очи на чичо му не беше останала никаква топлота.

— Не — отговори Том, устоявайки на погледа на чичо си, — не съм. Не съм като татко.

— И аз не мисля, че си, Томас Клейтън. Ти си като нас. Ще направиш каквото трябва и ако се наложи, ще окървавиш ръцете си.

— Искаш да ме попиташ нещо? — каза Том, неуспял да прикрие страха в гласа си.

— Не, казвам ти нещо — избоботи Шон и неочаквано избухна в смях. — Имам намерение да те използвам. Какво ще кажеш? Животът ти в замяна на една услуга?

Том се втренчи онемял в него.

— Сега вече не ти харесвам, чак толкоз, а? — Шон беше престанал да се смее.

— Не — Том се сети за баща си и реши, че няма смисъл да отрича. — Не наистина. Заради начина, по който…

— Май си голям куражлия, щом си дошъл тук да търсиш помощ — прекъсна го Шон, — а после да съдиш за неща, които не разбираш. Да не мислиш, че ще спра тези бандюги с голи приказки?

— Само този път, Шон — помоли се той. — Заради семейството ми? За мен самия не ми пука…

— И за моите грехове също, нали така? — каза Шон в лицето на Том. — Томас Клейтън, погледни зад гърба си и ми кажи какво виждаш.

Том се обърна надолу към вълнистите хълмове. Селото, откъдето бяха дошли, не се виждаше, но в южна посока някъде отвъд него той можа да различи очертанията на голям град. Описа прилежно всичко така, както го виждаше, естествено, без имена, защото не ги знаеше. Когато свърши, Шон заговори:

— Аз никога не поглеждам на изток. И знаеш ли защо?

Том нищо не каза.

— За да съм сигурен, че няма да видя английското знаме, веещо се нагло на вятъра на ирландска земя отвъд тяхната граница! Тази гледка — натъртено каза той, обръщайки лице към Том — не желая да виждам. Тя може да ме убие!

— Шон, но вие спечелихте — умиротворително каза Том. — Формулата на мира за една обединена Ирландия…

— Томас, това са само приказки. Дрън-дрън. Говори се, че нас, ирландците, много ни бива по приказките, но англичаните винаги гледат да имат последната дума. Те са умни и лъжливи.

— Въпреки това смятам, че победихте.

— В Дъблин разправят същото — че сега борбата е политическа и че ще струва повече пари от войната. Но аз вече съм чувал всичко това. Затова ще ти помогна, Томас Клейтън. Ще уредя дребния ти проблем в Ню Йорк.

— Чичо Шон, много съм ти благодарен. Всъщност безкрайно съм ти благодарен.

— Аз ще ти кажа колко трябва да си ми благодарен — старческото лице на Шон беше станало кораво като гранит. — Тъй като тези пари не са твои, ще ги дадеш на моите хора.

— Какво? Всичко?

— Всичко. На Пат това щеше да му хареса. Дааа, и то много.

— А петте милиона, които взех? Казах ти… Използвах ги, за да покрия… — заекна нервно Том.

— Е, просто трябва отново да ги откраднеш. Нали това ти е работата?

— Как… искаш парите?

— Все още ли са в Швейцария?

— Да.

— Тогава ще ги вземем оттам. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Предполагам, че междувременно си ги инвестирал, нали? За да изкараш лихви и така нататък?

Том преглътна и потвърди.

— Чудесно. Запази лихвите… заради причинените неприятности! — Шон се изкиска. — За какъв срок си ги вложил?

— Деветдесет дни.

— Значи този въпрос е уреден. След три месеца, считано от днес, ти ще платиш. Докато свършим, неколцина от нашите хора в Лондон ще те пазят. Ти няма да ги виждаш, но те ще бъдат около вас.

— Благодаря ти, Шон, наистина ти благодаря…

Още докато благодареше, Том пресмяташе наум колко ще останат от петте му милиона.

— Грижи се за нашата инвестиция, младежо. И не забравяй, че когато всички те изоставиха, твоята родина ти подаде ръка. Занапред трябва да идваш всяка година. Доведи децата и англичанката. Тогава пак ще говорим. А сега — той се напъна да надвика внезапния порив на вятъра — ще черпиш в кръчмата цялото село, както подобава на добро ирландско момче от Америка. Аз не съм много по сметките, нали разбираш, но си мисля, че лихвата на четиридесет и три милиона долара за три месеца ще ти стигне за някое и друго питие.

 

 

В единадесет сутринта пуснаха Суини от затвора. Придружаваше го един от най-добрите английски адвокати по криминални дела, който нарече действията на полицията „блъф“. Всички обвинения срещу неговия клиент, уважаван нюйоркски юрист, се основаваха на неубедителни косвени доказателства. Обяснението на Ричард Суини, че е дошъл в Лондон, за да даде съвети на свой клиент, е много по-убедително. Законните или незаконни деяния на клиентите на господин Суини, било на Клейтън, Салазар или който и да е, нямат отношение към обвиненията срещу него. Във всеки случай е направо нелепо да се твърди, че юридическата помощ на престъпник може да се квалифицира като незаконно действие.

— Господин Арчър, ако това беше възможно — заяви авторитетно адвокатът, — то аз самият щях да бъда вкаран в затвора до края на живота си!

След това отправи сериозни заплахи за съдебен процес, който ще бъде заведен срещу полицията, и официален протест, който несъмнено ще бъде отправен от Американското сдружение на адвокатите чрез Форин офис за това въпиещо неуважение към едно от основните граждански права, правото на адвокат, независимо какво престъпление се твърди, че е извършило дадено лице. С уговорката, че действа неофициално, той направи предложение нещата да бъдат отнесени до американски съд. След като неговият клиент не иска нищо друго, освен да си иде у дома, ненужното раздухване на нещата може да бъде избегнато, като му се разреши да направи точно това.

В хотела Суини намери съобщение да се обади на господин Салазар. На бележката беше посочен американски мобилен оператор и той излезе на улицата, за да потърси обществен телефон. Научи, че Джо бил посетен от агенти на ФБР, които му обяснили, че неговият син е замесен в отвличане и изнудване, което довело до смъртта му. Салазар не им казал каквото и да било. Това е бил най-гадният месец в живота му. Сто и седемдесет милиона долара се изпарили, а сега за капак загубил и сина си.

— Искам те в Ню Йорк — обяви заплашително Перача. — Веднага.

Суини, който и без това бързаше да напусне Лондон, си запази, място за следобедния полет. Отказа вечерята от шест блюда и вместо нея поиска второ уиски, отбелязвайки с благодарност, че мястото до него е свободно. Понякога първа класа беше много полезна при завързването на делови контакти, но днес не му беше до това. Разполагаше с шест часа, за да помисли задълбочено, преди да се изправи пред Салазар.

Можеше да се опита да си спаси живота с помощта на изнудване. Пазеше таен архив в сейфа си. Всяка папка съдържаше достатъчно материал да вкара задълго в затвора повечето свои клиенти. Обаче Джо имаше избухлив южняшки характер и вероятно първо щеше да действа, а после да мисли.

Не, доводите никога нямаше да сработят при проклетия латиноамериканец. Суини трябваше да преглътне гордостта си и да потърси помощ от своя собствен баща. Еймън Суини беше възрастен и болнав, но на Салазар щеше да се наложи да го послуша. Все още имаше неплатени сметки от едно време. Да, това ще направи, реши Суини. Повика стюардесата и каза, че е променил мнението си за вечерята. Докато чакаше, се почувства по-добре и отпи солидна глътка от петото си „Чивас регал“.

След още шест уискита кацнаха в Ню Йорк. Въпреки че се гордееше с издръжливостта си на алкохол, Суини все пак съзнаваше, че е пиян. Запази известно благоприличие, докато минаваше през паспортната и митническата проверка, но щом влезе в салона за пристигащите пътници, почувства гадене и тръгна да търси тоалетна.

По-късно Харпър призна, че е направил голяма грешка. Трябваше да прибере Суини веднага щом слезе от самолета, но вместо това беше решил да го изчака отвън. Беше направил погрешното предположение, че адвокатът ще отиде направо в кабинета на Салазар, който вече се подслушваше. След двадесет минути чакане агентът на АБН се разтревожи й се втурна в сградата, подтикван от лошо предчувствие. Намериха Суини опрян на тоалетната чиния. Ризата и палтото му бяха оповръщани, а заради счупения гръбнак главата му стоеше странно извита встрани.

Това беше най-лесната задача, която Ектор Перес някога бе изпълнявал с голи ръце.

 

 

Докато агентите на АБН търчаха из летище „Кенеди“, Джо Салазар изхвърли временно Ричард Суини от мислите си, защото получи пълните подробности за злощастния край на Моралес. Новината го накара да закрещи мръсотии. Току-що бе изпуснал сладката възможност да прибере седемдесет и един милиона долара, които принадлежаха на мъртъв клиент и нямаше защо да ги връща.

— Този курвенски син Шпеер! — изрева той колкото му глас държи. — Това костариканско копеле!

Няма начин, повтаряше си той непрекъснато, няма никакъв начин Енрике да се измъкне толкова лесно. Трябва да го примами в Ню Йорк, но как? Той се обади в кантората на Шпеер в Сан Хосе, но удари на камък. Партньорът на дон Енрике не се подаде нито на заплахи, нито на ласкателства.

— В момента е в чужбина — беше всичко, което Салазар успя да измъкне.

Заяви много настойчиво, че Шпеер трябва непременно да му се обади. Възможно ли е кучият син да е още в Ню Йорк? За пръв път Салазар осъзна колко малко знае за действията на адвоката — къде отсяда, с какви други контакти разполага. Затова страшно се изненада, когато след по-малко от час телефонът звънна и чу гласа на Шпеер.

— Енрике, приятелю мой — поздрави го той сърдечно, — опитвах се да се свържа с теб.

— Току-що ме уведомиха от кантората — отговори хладно Шпеер. Той също беше чул новините от Меделин. Първо беше прочел малкото каре във „Франкфуртер алгемайне“, а след това лично потърси повече сведения. — Никакви имена или цифри, Джо. Говоря по открита линия.

Салазар чу странното бръмчене, което звучеше като фон, и се зачуди дали Шпеер не записва разговора им. Обаче онова, което бучеше по сателитния телефон, бяха четирите турбини „Прат Уитни“, които носеха големия „Боинг“ 747 от Цюрих към Панама.

— Сигурно си чул трагичната нови за нашия добър приятел в Южна Америка — внимателно започна Салазар.

— Да, случилото се дълбоко ме натъжи.

Тъга на стойност седемдесет и един милиона, помисли си Перача.

— Нетърпящият отлагане въпрос е — продължи той — какво ще правим с активите?

Шпеер се замисли. Трябваше да се досети. Откакто научи за смъртта на Моралес, той беше предприел стъпки, за да се приспособи към новите обстоятелства. Енрике Шпеер вече не беше начинаещ в управлението на парите на един богаташ. Днес Хайнрих Шпеер е богат благодарение на една прищявка на съдбата, която поставяше неговото бъдеще в съвсем различна светлина.

— Имам нареждания, няма какво повече да добавя.

— Енрике, не се ебавай с мен! — избухна Салазар. — Ще си ги поделим. Това трябва да направим. Цялата сума.

— Имаш ли някакво предложение за съотношението?

Салазар се успокои малко. Така беше по-добре.

— Е, ти си адвокатът. Мисли за станалото като за попечителство. Сякаш ще обсъждаме бъдещето на дете. Детето е… да речем на осемнадесет месеца? Аз съм бащата, който го гледа, откакто се роди. Ти имаше само… право да го посещаваш. Мисля, че осемдесет на двадесет е повече от щедро.

— На теб осемдесет, а на мен двадесет? — зададе реторичен въпрос Шпеер и направи отвратена физиономия.

— Е, приятелю, аз съм щедър човек. Ще получиш… двадесет и пет. — Ако каже още една думичка, ще го убия, помисли си Салазар.

— Да погледнем нещата от другата страна — отбеляза Шпеер с желязна германска логика. — В момента детето е извън страната. Мисли за мен като майката, която го държи за ръчичка. Това е лош сценарий за баща, който иска да стане опекун.

— Да, ти наистина си майката! — изригна Салазар. — Най-гадният кучи син на всички времена! Скоро ще получиш новини от мен. Ще ти откъсна задника, педал нещастен! — Перача стовари слушалката върху вилката и запрати самия телефон в стената.

Трясъкът избухна в слушалките на агента на АБН в съседната сграда, който с рязко движение ги хвърли от главата си и изруга заради болката в тъпанчетата.

— Мамка му! Мамка му! — развика се Джо толкова силно, че охраната му се втурна в кабинета. — Нима целият свят е полудял?

 

 

Тази седмица Еймън Суини щеше да празнува своя деветдесет и пети рожден ден. Вместо това трябваше да погребе своя най-голям син. Старецът седеше неподвижно на креслото си. Краката му до скута бяха завити с меко карирано одеяло. Не внимаваше в приглушените разговори пред вратата. В голялата къща в гористата Уестчестър каунти имаше бдение, на което щеше да се изреди целият ирландски Ню Йорк. Еймън реши да остане сам в кабинета си и да приема опечалените един по един. Той обичаше своя Ричард и никога не се бе съмнявал, че Господ ще прибере първо него, бащата, и ще му спести тази нечовешка болка. Не че Еймън Суини не знаеше какво е отмъщение, но в неговия кръстоносен поход винаги беше имало причина, надвишаваща отделния човек. Историята със Салазар беше само лична и този факт усилваше скръбта на стареца.

Следващият посетител беше млад мъж. На външен вид беше силен и грубоват. Личеше, че в костюм изпитва неудобството на човек, който обикновено не слага подобна дреха. Влезе тихо и леко затвори вратата, след това се приближи и приклекна, хващайки неподвижната лява ръка на Суини в своите корави длани.

— Нося съболезнования от Донегал, сър — каза той с ясно доловимия акцент на Западен Белфаст. — И едно съобщение от командир Шон.

— Шон ли те изпрати? — попита Еймън, вдигна глава и изведнъж се загледа с интерес в младежа. — Как е той? Как е семейството му?

— Добре са, слава на Бога.

— Как се казваш, синко?

— Риордан Мърфи, сър, от…

— А съобщението?

Младият мъж предаде каквото му бе наредено.

Суини го изслуша внимателно, защото, макар и да беше в толкова напреднала възраст, главата му още беше наред. След това отново го обхвана скръб, която пролича в гласа му, когато заговори.

— Кажи на Шон, че му благодаря от все сърце. Ще направиш това за мене, нали, Рори?

— Да, господине.

— Но също така му кажи, че няма да рискувам никаква част от моята организация за бъдещо разчистване на лични сметки.

— О, шефе, това не е лично — спокойно заяви Мърфи. — За каузата е. — И после обясни защо.

Еймън Суини се преобрази като по магия й годините сякаш нямаха значение. Той се усмихна и седна изправен.

Рори Мърфи, ти ще направиш две неща за мен — каза той с възвърнати сили. — Първо, отвори онзи шкаф и ми налей едно голямо уиски. След това влез там — и той кимна към приемната, — намери Даниъл О’Донъл сред скърбящите и ми го доведи.

Когато Мърфи излезе, Еймън Суини вдигна чашата близо до носа, вдиша дълбоко, след това отправи с нея наздравица към тавана и гаврътна стария „Бушмилс“ на една глътка. Като съосновател на „Помощ за Ейре“ и несменяем ковчежник основната грижа на Суини бяха парите. Войната в старата родина, подобно на всички войни, беше твърде скъпа. Никога не беше трудно да се намерят оръжия, муниции и експлозиви, но за тях трябваше да се плаща. Източното крайбрежие на Америка винаги беше плодородна почва за подобни начинания. Доброволци с кутии за пожертвования обикаляха баровете и улиците. Дарения в размер на един милион долара в деня на свети Патрик не бяха нещо необичайно. Други, които имаха по-добри връзки, се обаждаха на богатите си приятели. И милионите потичаха. В повечето случаи от Америка и Ирландия по обиколни начини стигаха до анонимни банкови сметки, за да се плати на безскрупулните съмнителни търговци за оръжията. Суини контролираше тази дейност. Освен това уреждаше купуването на фалшиви документи, а най-голямата тайна беше, че командва малка ударна група, която представляваше северноамериканското военно крило на организацията. Понякога, когато имаше въпиеща нужда от пари, тази група нападаше някой микробус, пренасящ пари, или обираше малка банка. Случваше се и да изпълняват екзекуции. Тези простовати убийци не търсеха друга награда, освен признанието и изпитваха нездрава гордост, че са изпълнили всичко, което им е било наредено. Никой не ги свързваше с „Помощ за Ейре“. Това би било пагубно за тази патриотична организация и доброто й име, с което се ползваше в Америка. Заловени, те трябваше да приемат да ги квалифицират като обикновени престъпници и мълчаливо да понесат последствията. Междувременно не задаваха въпроси и изпълняваха съвсем точно онова, което им беше заповядано.

Дан О’Донъл шофираше по протежение на „Нортън авеню“ в посока „Фишър пиър“. Паркира колата, прекоси улицата и потъна в оживлението на петъчната вечер в бара „Джимис харбърсайд“. Мъжете, с които трябваше да се срещне, вече бяха дошли. Забеляза червената коса на Мара на бара, оформен като лодка. О’Донъл се запровира между хората и ги поздрави възторжено като стари приятели, след това се настани за чаша бира и поведе светски разговор. Анди Мара беше водопроводчик от Рок пойнт. Неговото семейство беше пристигнало в Америка от бреговете на Галуей бей и се засели на място, откъдето можеха да виждат океана край Кейн Ан. Анди беше израснал в северен Масачузетс и сега, на прага на тридесетте, беше създал дом с жена си и първото им дете близо до родното си място. Той беше едър и висок мъж с големи ръце. Заплатата му като активист на организацията беше достатъчно голяма, за да му осигурява удобен живот.

Неговият другар Еди Брофи беше няколко години по-стар. Макар и малко по-нисък, все пак беше достатъчно силен мъж. Той притежаваше бар в Куинси южно от Бостън и минаваше за тих и малко тайнствен човек. И двамата бяха потомци на ирландски семейства, но не бяха ходили в старата родина.

О’Донъл и Брофи носеха сиви костюми и приличаха на отговорни служители, които разпускат след цяла седмица работа в центъра на града. Дрехите на Мара бяха малко по-спортни, но за разлика от Джими, той си беше вързал зелена вратовръзка. Те си намериха маса в задния край на помещението и седнаха пред три чинии с миди и риба.

О’Донъл представи подробно плана за акцията. Мара и Брофи го изслушаха внимателно и приеха възложените им задачи.

В четвъртък потеглиха с кола към Бостън. Намериха зеления „Шевролет“ на посочения паркинг точно на указаното място и изминаха по междущатската магистрала близо четиристотин километра на юг. По пътя, докато Брофи караше, Мара изучаваше картите и плановете, които намериха в жабката.

Стигнаха до Манхатън през тунела Мидтаун и подкараха покрай Ист ривър по „Рузвелт драйв“. В западния край на Бруклинския мост потърсиха паркинга, където щяха да получат последния сигнал за провеждане на акцията. Мъжът, който ги чакаше, беше прекарал цяла сутрин в наблюдаване на „Саут драйв“ и потвърди, че всички лица са там. След това седна зад волана и ги проследи как заобикалят колата, отварят багажника и вадят оръжията. Всеки взе автомат и пистолет със заглушител, които, поставиха в дипломатическите си куфарчета. Резервните пълнители разпределиха по джобовете си. После, с вид на бизнесмени от близката „Уол стрийт“, потеглиха пеша към „Саут драйв“ номер пет.

От другата страна на улицата агентите на АБН ги следяха от паркиралия микробус. Те ги заснеха и звъннаха на своите колеги в съседната сграда.

— Ред, двама непознати бели мъже се качват — каза на Харпър агентът, който приемаше съобщенията.

— Снимахте ли ги?

— Да.

— Да видим каква ще я свършат тия типове в приемната.

Човекът на подслушвателната станция включи вътрешен номер 101 и усили звука. Чуха служител на име Фернандес да вдига телефона и да обяснява, че ще трябва да попита господин Салазар, след това звук, който в първия момент не разпознаха. Глухо тупване, последвано от силното стенание на човека от рецепцията. Мара го беше улучил, в сърцето с един деветмилиметров куршум от своя „Браунинг“ със заглушител. Преди униформеният пазач да успее да реагира, Брофи го простреля два пъти в главата. Мара заключи входната врата и двамата мъже хукнаха по коридора. Брофи нахлу в залата и нареди на всички да станат, насочил автомата и пистолета. Една машинописка изпищя, но повечето застанаха неподвижно. Един неблагоразумен мъж се протегна към телефона, но Брофи го простреля в гърдите.

— Тишина! — заповяда той, а след това спокойно им нареди да легнат на пода с разкрачени крака. — Това няма нищо общо с вас. Не мърдайте и ще живеете.

— Ако някой се намеси, всички ще умрете — Добави Брофи и тръгна надолу по коридора.

— Стрелят! — каза един от агентите на Харпър. — Ред, да влизаме!

Другите агенти започнаха да вадят оръжията си.

— Не — замислено се възпротиви Харпър. — Повикайте ченгетата. Анонимно.

— За Бога, Ред, докато пристигнат, ще минат най-малко петнадесет минути.

— Прав си — отговори Харпър, за да прекрати разговора.

В кабинета си главният счетоводител на Салазар, Риос, разговаряше с двама мъже. Те ядосано вдигнаха очи, когато някой отвори вратата, без да почука, но преди да разберат какво става, Мара ги застреля.

В съседната стая, някогашния кабинет на Тони Салазар, се беше разположил Ектор Перес и разглеждаше документите, които му беше дал Джо Салазар: аржентински паспорт със снимката на Перес, залепена над името на предишния собственик, и картата на Лондон с указания къде да отседне и как да намери Том Клейтън. Аржентинските паспорти бяха много удобни за подобни задачи, защото от собствениците им никъде в Европа не се изискваха визи. Той дочу шума оттатък й се хвърли в тоалетната секунда, преди Брофи да отвори вратата и да надникне вътре. Перес стоеше неподвижен и ругаеше наум, че няма оръжие в себе си. Нападателите очевидно се придвижваха към кабинета на Салазар в дъното на коридора. Ектор излезе от укритието си, вдигна телефона и се обади на банкера.

— Шефе, заключи вратата. Нападат ни!

Джо изскочи иззад писалището си, втурна се към вратата и я заключи, след което се върна на бегом при компютъра и натисна съкратена команда за унищожаване на файловете. След секунди нямаше да остане никаква следа от това кой какво притежава. Веднага след като обискът свърши, щеше да възстанови информацията, която съхраняваше на диск в банков сейф под фалшиво име.

В този миг някой заблъска вратата.

— Господин Салазар? ФБР.

Перес чуваше всичко и трескаво съобразяваше как да се докопа до оръжие. Надникна в стаята на счетоводителя и огледа касапницата. Тези хора можеха да бъдат всякакви, но не и агенти на ФБР. В приемната лежаха двамата мъртви пазачи. Той извади пистолета на Фернандес от чекмеджето на бюрото му и хукна обратно. Твърде късно. Ектор чу как автоматът отнася ключалката и после три глухи излайвания, които нямаше как да сбърка. Вмъкна се обратно в бившия кабинет на Тони и изчака, докато нападателите изтрополиха покрай вратата. Тогава излезе в коридора в гръб на убийците на Джо, стиснал пистолета с две ръце. Първият изстрел улучи Брофи в основата на черепа и го пръсна като диня. Още преди мъртвото тяло на Брофи да рухне на земята, Мара се обърна и даде откос с автомата, но Ектор беше предвидил тази реакция и стреля приклекнал още три пъти. Мара не умря веднага. Бавно падаше назад, обсипвайки тавана с куршуми.

Перес не си губи времето да проверява как е Салазар. Тези двамата нямаше да хукнат да бягат, ако не си бяха свършили работата. Избърса пистолета с копринената си носна кърпа и го пусна на пода. Спокойно напусна офиса, качи се по задното стълбище и излезе на плоския покрив. Прескочи ниския парапет към съседната сграда, прехвърли и следващия и слезе по противопожарната стълба до третия етаж, откъдето се качи на асансьора за фоайето. След като прегледа дрехите си за петна и се пооправи, излезе на „Фултън стрийт“. Щеше да вземе метрото до „Канал стрийт“ и да прибере нещата си от своя скромен дом.

Оттам смяташе да хване автобуса за Маями, където щеше да открадне лодка и да потегли за Куба. В течение на годините Ектор беше спестил повече от сто хиляди долара. Днес правителството окуражаваше необвързаните политически богати кубинци да се връщат у дома. Ектор Перес планираше да си купи малка къща на брега на Сибони и да си намери някоя сочна мулатка. Ще си почива, ще се наслаждава на рома и риболова и ще гледа леко на живота, докато не изникне нещо. Най-малкото ще е на сигурно място, далече от ръцете на Чичо Сам, А след месец-два, когато нюйоркската каша се позабрави, ще направи един последен жест в памет на своя шеф. Ще отиде в Лондон на собствени разноски, ще намери Томас Клейтън и ще го убие.

 

 

Тупак се върна в Меделин точно месец след клането във Вила дел Кармен. Не беше чувал нищо за Моралес. Може би го бяха убили, но според вестниците тялото му така и не беше намерено. Един от старейшините в селото на Тупак всеки ден купуваше вестник и му го четеше. Пишеха, че Моралес е умрял на брега на реката. Индианците познаваха мястото. Намираше се от другата страна на хълма, където беше главната рафинерия. Може би тялото беше паднало в Порсе, която се вливаше в Каука. Ако е станало така, трупът е бил отнесен надолу по течението на реката, извираща от разположената на хиляда и петстотин метра надморска височина долина Каука, чак до Тихия океан.

Независимо дали е мъртъв или жив, Моралес му беше заповядал нещо. Честта беше много важно нещо за индианците от племето аравак, а сега честта на Тупак бе подложена на изпитание. В продължение на три дни той наблюдава кмета на Меделин. Беше си намерил легло в бедняшката част на града и оттам всяка сутрин потегляше към центъра. Сядаше на стъпалата на катедралата „Вилануева“, откъдето се откриваше гледка към парка „Бодивар“. Оттук можеше да наблюдава несмущаван ежедневието на Ромуалдес. Той беше готов да чака сгодния момент колкото е нужно. Времето нямаше особено значение в културата на аравак. Той се смеси с тълпата просяци, за да не привлича вниманието. Повечето хора, които минаваха покрай него, обръщаха главите си на другата страна.

На четвъртия ден, много по-рано, отколкото беше очаквал, Ромуалдес му падна в ръцете. В ранния следобед индианецът го видя да си тръгва пеша от Градския съвет. Кметът прекоси площада и свърна по тясна уличка. Тупак го последва на безопасно разстояние. Белите не различават лицата на индианците, но като се има предвид при какви обстоятелства се бяха срещнали, по-добре да не рискува.

Ромуалдес влезе в тиха жилищна сграда на три етажа с не повече от три апартамента и пое нагоре по стълбите. Тупак огледа фоайето и стигна до заключението, че ще свърши работа. Чака там в продължение на два часа и най-сетне чу гласа на кмета, който се сбогуваше с някаква Алисия. Вратата на жилището се затвори и Ромуалдес се помъкна мързеливо надолу по стълбите. Тупак се притисна към стената вляво от стълбището и когато нищо неподозиращият мъж мина покрай него, измъкна ножа си, впи дясната си ръка под дебелата му брадичка, притисна коляно в кръста му и лесно го свали на земята. Опря острото като бръснач острие във врата на Ромуалдес и предаде съобщението, както му беше наредено:

— От дон Карлос Моралес.

След това с едно преднамерено бавно движение сряза сънната артерия и отскочи назад. Кръвта изригна на метър и половина, заливайки фоайето, докато животът за секунди напусна именития син на Меделин.

Тупак избърса ножа си в сакото на умиращия и излезе на улицата, обладан от вътрешен покой.

През следващите два месеца АБН проведе разследване, което на пръв поглед изглеждаше повърхностно. На практика осребряваха свършеното от Карденас. Под името Ниевес Хулио работеше усърдно по планирането на маршрутите на дрогата и постепенно започна да печели доверието на Нориега. Отначало колегата на Харпър, който ръководеше операцията в Кали, беше леко враждебен, но постепенно осъзна, че постигнатото — агент на АБН да отговаря за износа на стоката на наркобарон — надхвърля и най-смелите мечти.

Двете операции бяха синхронизирани и от Вашингтон им предоставиха три пъти повече средства и служители. Нориега, който досега изнасяше наркотици само в Калифорния, започна, под ръководството на Хулио, да изпраща товари и към източното и западното крайбрежие. АБН не се намеси на този етап, защото, ако заловяха товарите още с пристигането, със сигурност щяха да изложат на опасност Хулио. Затова хващаха, по договореност с ФБР, една от десет пратки, което не можеше да събуди подозрение. Харпър направи предложението за сътрудничеството и макар че на никого не го каза, това беше неговият начин да си върне дълга към специален агент Аарон Коул.

Хулио вече можеше да се движи свободно из Кали. Като планьор на маршрутите трябваше да проверява контактите, самолетните писти, да подкупва подходящите служители и да се грижи за безопасността на избраните пътища. Той стоеше настрана от Меделин, където някой можеше да го разпознае като Хулио Роблес. Като допълнителна мярка за сигурност се подстрига късо и си пусна брада. След като Нориега одобреше изпращането на товарите кокаин, Хулио съобщаваше подробностите за маршрута на АБН. Управлението вдигаше самолетите на бреговата охрана, които с помощта на своите електронни джаджи чакаха на точното място в точния час. Играта „намери иглата в купата сено“ вече имаше нови правила. Сега службите на САЩ хвърляха само шестици като комарджии с подправени зарове. Не смущаваха самолетите на Нориега, а ги следваха на тридесетина километра разстояние, за да потвърдят местоположението им на контролните пунктове, където ги препредаваха на ФБР.

Специалните агенти тайно наблюдаваха разтоварването на кокаина и не се намесваха. Когато оставяха пратката на временен склад, агентите си отбелязваха адреса и го поставяха под двадесет и четири часово наблюдение. След като големите купувачи, които поръчваха над сто килограма, вземаха стоката, агентите ги проследяваха, за да разплетат цялата мрежа на търговците на дребно. От този момент стоката се считаше за „сменила три ръце“ и полицейска акция на това и на по-ниско равнище не можеше да хвърли съмнение върху маршрутите на Карденас. Една пратка от петстотин килограма, която на улицата би струвала петдесет милиона долара, се разделяше между четирима големи търговци, които, от своя страна, продаваха своите части, разделени на по пет и десет килограма, на десет или двадесет търговци на дребно. Те, на свой ред, снабдяваха разпространителите си, известни имена в Холивуд или разработили различни територии търговци, които взимаха пликове по половин килограм. В дъното на веригата се нареждаха градските наркопласьори, които предлагаха в нощните клубове и по уличните ъгли пакетчета с по няколко грама.

При обичайните операции полицията прибираше наркоманите и с морковче и тояга измъкваше имената на доставчиците на дребно. Понякога успяваха да принудят дребните риби да признаят откъде купуват стоката, но в повечето случаи следата свършваше по ниските етажи на системата. Разпространяването на наркотици беше гигантски бизнес и разкриването на големия играч обикновено водеше до скоропостижна смърт. Сега, благодарение на информатора в Кали, процесът вървеше по обратния ред. АБН получаваше центъра на цялата организация, поднесен на тепсия. Само за месец успяха да установят самоличността на всички замесени по веригата.

Но дори тогава действаха предпазливо. Твърде много арести наведнъж щяха да предизвикат съмнения, затова разиграваха малки игрички. Цивилна кола на ФБР случайно се блъскаше в автомобил, за който се знаеше, че превозва стока, и тогава също съвсем случайно се намесваше патрулка. Друг път нахлуваха в някое жилище, като се позоваваха на анонимна информация. С течение на времето успяха да съставят пълна картина на пътя от производителя през разпространителите чак до прехвърлянето на печалбите.

В средата на февруари Харпър информира директора на агенцията, че е готов да нанесе удар, Хулио получи нареждане да се прибере вкъщи и два дни по-късно, точно по план, влезе с танцова стъпка в помещенията на службата в Маями, облечен в пончо и с боливийско бомбе на главата. Носеше квитанция от митническата служба на САЩ за един куфар, конфискуван на международното летище в Маями, докато не успее да даде смислено обяснение за съдържанието му, В куфара имаше сто и петдесет хиляди долара, връчени на г-н Ниевес като премия от благодарния Нориега, който смяташе, че човек трябва да се грижи за най-добрите си хор.

Три дни по-късно агенти на АБН и ФБР, подкрепени от полицията в единадесет щата, арестуваха шейсет и седем души и конфискуваха тон и половина кокаин.

 

 

През това време Том Клейтън се зае да събере парчетата на разбития си живот. След като Моралес и Суини изпаднаха от уравнението, Арчър загуби козовете си. Кралската прокуратура направи един последен, съшит с бели конци, опит да сключи сделка със Стюарт Хъдзън — ще променят обвинението в непредумишлено убийство в нападение и побой, ако в замяна Том се признае за виновен, но адвокатът им каза да се разкарат. След произшествието със Салазар обвинението нямаше повече свидетели. Макар че кабинетите на Перача и Суини бяха щателно претърсени, не беше открито и най-малкото доказателство, което да свързва Клейтън с мръсните пари, с прането им или с наркотърговията. Хъдзън атакува яростно и малко преди Коледа Том получи извинения плюс уверения в безупречната си невинност. На всичкото отгоре му възстановиха разноските по делото.

 

 

В края на декември успя да си уреди среща с Хал Гринхолм. За изненада на Том той настоя да се срещнат една вечер.

— Твърде зает съм — обясни. — Докато не се реши какво да правим с теб, с Влад си делим твоята работа.

Помещението на дилърите беше призрачно празно, само няколко компютърни екрана примигваха в мрака. Удължените силуети на двамата мъже се проектираха на пода от светлината, които проникваше през стъклените стени на кабинета на Хал.

Том разпалено настоя веднага да бъде възстановен. Няма нищо, заяви той, от правна гледна точка, което да пречи на подобна стъпка.

— Онази работа с „Таурус“ още ме гложди — отговори Гринхолм. — Въпреки това — продължи той замислено и вдигна рамене, — нещата не зависят само от мен.

— Кой още трябва да изслуша моята гледна точка за случилото се? — упорстваше Том.

— Зарежи това. Не клати лодката. Нали все още ти плащаме?

— Не е там работата. Аз искам…

— Точно там е работата! — прекъсна го шефът. — Ако решиш, можеш да ме прескочиш. Напиши оплакване до централното управление. Намери си адвокат и заведи дело. Можеш да направиш каквото поискаш. Ще получиш някакви пари. И ще ти посочат вратата. Наясно си с това, нали? — Гринхолм се наклони към него.

— Разбира се, но ти изслуша само онова лъжливо лайно Джеф Ленгланд. Имам право да разкажа своята версия.

— Ленгланд си подви опашката — направи физиономия Гринхолм. — Не иска да разговаря с никого по този въпрос.

— Значи ще го уволните.

— Да бе — отговори саркастично Хал, — тъкмо половината му рода е в Управителния съвет в Ню Йорк. — Той поклати глава. — Не, нека този задник си гние в Цюрих. На мен не ми пречи.

— Какво смяташ, че трябва да направя? — Том се опита да смени тактиката.

— Остави нещата както са.

Том разпозна лъжливата усмивка на Гринхолм.

— Наслади се на Коледа. Чух, че ще купуваш дворец. Порадвай му се известно време. После, когато мине Нова година — Гринхолм се изправи и тръгна към малкия кабинетен хладилник, продължавайки да говори, — в края на януари, а може би февруари, всички вече ще са се отегчили от цялата история и аз ще те уредя. Обещавам — добави той и отвори половинлитрова бутилка шампанско.

— А премията ми?

— Ще се погрижа и за това — отговори той и започна да пълни двете чаши.

— Обявиха ли вече сумите?

— Другата седмица. Ти ще получиш около три четвърти. Още една причина да ми се довериш и да си траеш. — Гринхолм вдигна чашата до устните си и се взря над нея в Том.

— Добре, Хал, ще ти се доверя — излъга Клейтън и отпи на свой ред.

Докато не успея да те преметна, помисли си той, но на него също му се искаше една спокойна Коледа. В главата му започна да се оформя план.

Покупката в Корстън беше оформена две седмици преди Том да се обади на Хал Гринхолм. Когато се върна от Ирландия, той показа на Карълайн писмото на продавача, с което приемаше предложените от тях условия. Но каквото и да беше мислила по-рано, сега тя изпитваше сериозни колебания. Той я увери, че все още могат да си го позволят, като избегна основния въпрос: как ще продължи връзката им.

След като Том излезе от болницата, между тях постепенно отново се появи известна топлота, но разликата в сравнение с предишните им отношения продължаваше да се чувства, независимо че Том си беше по цял ден вкъщи. Изглежда, че действията на Том, след като беше намерил швейцарското богатство, го бяха опетнили в нейните очи. Той отчаяно искаше да си върне изгубеното и вярваше, че ще успее.

Корстън можеше да се превърне в ново начало и Том нямаше намерение да изпусне тази възможност. По негово настояване три седмици преди Коледа Карълайн всеки ден пътуваше до Уилтшър да надзирава ремонта, да влачи мебели и да връща на голямата къща някогашното й великолепие. Когато наближи коледната ваканция, част от къщата вече беше обитаема и тя реши да се премести там с децата. Изпитанието, което преживя със Салазар, беше започнало постепенно да избледнява и очакването на предстоящите празници, купуването на елхата, подаръците, братовчедите, които щяха да тичат навън с Пат и Майкъл, се оказаха много по-лечебни преживявания от всякакви срещи с психиатри.

Като се изключат почивните дни, Том рядко се вясваше там. Независимо че вече не работеше в банката, той продължаваше да се изживява като финансов дилър, а и компютърният му достъп до банката си оставаше. И двете му инвестиции се развиваха добре.

До 22 декември лирата стерлинга беше спаднала до 2.50 швейцарски франка. Двадесет и петте милиона, които Гринхолм му беше разрешил да заложи на маржа, бяха спечелили на банката двадесет и четири милиона лири. Том почти удвои парите им. След това погледна собствената си инвестиция: двадесет милиона лири му бяха спечелили петдесет и два милиона и четиристотин хиляди франка, които сега можеше да продаде за двадесет и един милиона лири с печалба от милион и половина долара. Така напълно покриваше загубите на „Таурус“. Но това не беше достатъчно, за да удовлетвори Том. Вярно беше, че имаше тридесет и осем милиона долара в Цюрих и пет милиона в „Таурус“. Но скоро трябваше да предаде четиридесет и три милиона на Шон. Така ли ще приключи всичко, се запита той. Нима цялата болка, опасностите и травмата, причинена на цялото му семейство, са били непразно? Той избегна да отговори на този въпрос. По обед се обади на Акерман и му нареди да тегли чертата. След комисионните и изравнителните плащания на Том му оставаха един милион петстотин седемдесет и пет хиляди седемстотин петдесет и седем долара. Колко пари може да изкара човек, ако разиграе такава сума както трябва, помисли си той. Но същевременно един тъничък гласец му нашепваше, че може и да ги загуби. А в този случай Том не можеше да си позволи да загуби.

Тазгодишната Коледа не приличаше на никоя друга. За първи път, откакто бяха женени, Том и Карълайн се задоволиха с това, с което разполагаха. Три четвърти от къщата оставаше необзаведена, а останалата част беше натъпкана с мебели, които не бяха нужни на роднините им: легло тук, шкаф за книги там, опърпани картини и старомодни графики. Единственият дъх на лукс внасяха три стари дивана, купени от Карълайн на търг в „Челтънхам“. Бяха предвидени за горния етаж, но сега стояха в средата на голямата приемна. Дупките от куршуми от нощта на ужасите бяха замазани, а следите, от изгаряния по пода бяха покрити с килима на един от братовчедите. На двадесет и седми декември пристигна голям камион, натоварен със съдържанието на тавана на Хорнби, едно истинско съкровище, което затъмни дори дядо Коледа.

Но най-хубавото беше, че Карълайн отново започна да се смее. Тя изглеждаше по-щастлива на това място откогато и да било в съвместния им живот. Обикаляше местността с изкаляни ботуши, в джинси и няколко слоя пуловери. Забрави бижутата и гримовете. За пореден път Том осъзна какво съкровище е тя и изпита още по-голяма любов. И сексът им беше различен — постигаха нови върхове на страстта и още по-голяма близост.

Но всеки път, когато по-късно лежеше буден и я държеше в прегръдките си, Том си даваше сметка, че и той самият е различен. Докато Карълайн беше истинска, той се оказа лъжлив измамник. Още в самото начало й беше казал, че мъчението им е свършило. Никакви Салазаровци, Суини или швейцарски пари. Имаме достатъчно пари, беше заявил той внушително, независимо дали банката ще ме назначи пак или не. Беше я накарал да повярва, че е зарязал мръсните пари, и тя уважи молбата му да не го пита как го е направил. Приемаше стореното като благородна лъжа, но в сърцето си знаеше, че трябва да намери начин да превърне лъжата в истина, да приключи с бандитите и да осигури бъдеще на семейството си. Едва тогава ще може да гледа Карълайн в очите, бе да се срамува.

През втората седмица на януари Том се върна в Лондон. За да не губи връзката си със Ситито, както обясни. В началото на февруари, тъй като Гринхолм още не се беше обадил, той се върна в Корстън парк. Двама градинари бяха направили възможно най-доброто за пространството около къщата. Въпреки че резултатите нямаше да се видят чак до пролетта, това бе доказателство, че новите собственици ще се грижат за имота. Дупките по автомобилната алея бяха запълнени и валирани, но следите по ствола на дървото, където се беше размазал наетият от „Херц“ автомобил, още се виждаха. Вътре в къщата бояджиите си бяха свършили работата в срок и макар че миризмата на боя и лепила още тежеше, идеята за нормален и спокоен живот вече беше на ръка разстояние.

Съботната поща донесе една малка, но приятна изненада: възстановеното разрешително на Том за притежаване на ловна пушка. Без да се замисля, звънна по телефона и си уговори среща за втори март, рождения си ден, да му приемат поръчката за две пушки „Пърди“ в легендарната „Дълга стая“ на известната фирма.

И тогава, в късния съботен следобед, докато прелистваше вестниците, Том взе решение. Прочете „Телеграф“, „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“. Добави информацията към онова, което знаеше от проучванията на пазара. Оставаше малко време, а пазарите не подсказваха нищо. Ако щеше да го прави, това беше последната му възможност. Защо не — каза си той. Беше напълно възможно. Всеки финансист трябва да го направи поне веднъж в живота си.

В неделя се обади на Ленгланд.

— Ще те върнат? — попита Джеф невярващо. — Слава Богу! Боже, Том, нямаш представа какво означава това за мен. Съжалявам. Не съм в твоята категория и наистина си помислих…

— Успокой се, Джеф — отговори добродушно Том, — няма нищо. Но си дръж устата, докато не го обявят официално. Освен това сме с един милион и половина в плюс…

— Знам — потвърди оживено Ленгланд, — постоянно следя курса. Не мога да повярвам…

— Изслушай ме — прекъсна го Том и му довери, че е спечелил двадесет и четири милиона долара за банката, като добави поверително, че лирата непременно ще падне до 2.40.

— Сигурен ли си?

Том долови страха, който пропълзя отново в гласа на Джеф.

— Напълно — отговори той уверено. — Затова ще те помоля за една услуга и на двама ни.

От другата страна настъпи мълчание.

Том отчетливо си представяше как Ленгланд се гърчи от безпокойство, осъзнавайки едновременно, че беше предал своя приятел, който му прости, и че „услугата“ може отново да отвори дверите на ада.

— Какво искаш? — най-накрая попита Джеф, засрамен от собственото си малодушие.

— За каква сума можеш да сключваш фючърси? — попита Клейтън със спокоен, но решителен глас и след малка преднамерена пауза продължи: — Имам предвид за банката.

— О, банката! — Ленгланд направо изпръхтя от облекчение. — За петдесет-шестдесет милиона долара. За какво става дума?

— Сключи сделката чрез „Юнайтед кредит банк“.

— ЮКБ? — в гласа на Ленгланд прозвуча изненада, а след това тревога:

— Обикновено не… Искам да кажа, че аз винаги използвам Креди суис фърст Бостън…

— Знам, Джеф, знам — прекъсна го нетърпеливо Том. — Както ти казах, става дума за услуга. Нали шейсет милиона са ти разрешени и можеш да сключиш сделка с ЮКБ?

— Да, Том, така е.

— Добре, тогава го направи. След това ще бъдем квит за милионите, които рискувах за нас двамата.

Следващият му разговор беше с Ню Йорк. Първо опита на домашния телефон, защото беше неработен ден, но никой не вдигна. Откри своя приятел и колега в офиса му. След като си размениха любезности и решиха скоро да се видят, Том зададе въпроса си.

— Не — отговори Хоровиц. — Защо? Трябва ли?

— Теб питам — Том престорено се засмя. — Тук от петък се носят слухове. Помислих си, че може би знаеш дали някой от големите играчи на пазара разпродава лири стерлинги.

— Това е ново за мен. Ще поразпитам. Мога ли да те цитирам?

— Моля те, Мел, недей — настоя Том. — Ако е вярно, утре ще трябва да сключа голяма сделка и… нали разбираш.

— Не се притеснявай, ще ти звънна, ако науча нещо. Благодаря ти.

В понеделник сутринта, след като се прибра в Лондон, Том се обади на Акерман. Швейцарецът беше внимателен, защото изпитваше уважение към човек, способен да спечели над два милиона долара за един месец.

— Господин Акерман, искам отново къса сделка със стерлингите — каза той небрежно.

— Разбира се, господин Клейтън. Отново двадесет милиона лири? — попита банкерът.

Той изживяваше швейцарската разновидност на тръпката. Този клиент, чиято сметка едва не съсипа кариерата му, се оказа истинска благодат. Сега Акерман имаше заповед, предадена му лично от д-р Грубер, да докладва направо на д-р Улм. Това беше едно от онези въодушевяващи преживявания, които човек рядко изпитва в работата си: излизаше целеустремено от кабинета и казваше на секретарката със силен и ясен глас:

— През следващия половин час ще бъда при д-р Улм.

— Цифрата, която ми се върти из главата, е двеста милиона стерлинги.

Том чу как Акерман си пое шумно дъх, сякаш го бяха ударили с чук в слънчевия сплит.

— Господин Клейтън, при нас имате само четиридесет милиона.

Том се усмихна на това „само“. Сякаш банков мениджър мъмри някой студент по финанси, че е излязъл на червено в края на месеца.

— Как предлагате да покриете остатъка?

— Господин Акерман, смятам, че можете да си ги вземете от маржа. Ако лирата се качи над 2.70, ще вземете моите четиридесет милиона, за да покриете загубите, а остатъка ще ми изплатите.

— Господин Клейтън, ще се наложи да поискам разрешение — каза много сериозно швейцарецът, но Том беше очаквал точно такава реакция.

— Разбира се, няма проблем. Нека обаче изясним нещо. Аз бих могъл да възложа сделката на клона на моята банка в Цюрих, но естествено в такъв случай ще се наложи да преместя сметката си при тях. Очаквам вашия отговор след тридесет минути. Достатъчно ли е това време?

— Да, господин Клейтън, достатъчно е. Мога ли да ви звънна в банката?

— Не, ще излизам. Аз ще ви се обадя.

Акерман отиде направо при Улм, който, без да трепне, изслуша искането. Той много добре знаеше за скорошната печалба на Томас Клейтън и също така разбра, че работодателите на американеца държаха двадесет и пет милиона лири стерлинги на къса позиция. А сега господин Клейтън лично искаше да заложи цялото си богатство върху предположението, че лирата ще падне. Никой финансов дилър не би сторил подобно нещо, без да разполага с вътрешна информация. Що се отнася до заплахата, че Клейтън може да осъществи сделката чрез банковия клон на своя работодател в Цюрих, Улм се съмняваше в това.

— Не ви ли каза да му звъннете след тридесет минути? — попита той.

— Не, господин директор, аз му предложих, но той каза, че сам ще ми се обади.

Д-р Улм се усмихна. Очевидно беше прав за две неща: Клейтън разполага с вътрешна информация и крие сделките си от своите шефове. При тези обстоятелства последното нещо, което Улм би искал, бе да изгуби възможността да държи под око тези сделки, а това неминуемо щеше да стана, ако Клейтън прехвърли сметката си другаде.

— Добре, Акерман, кажи му, че сме съгласни. — Той се отпусна назад и се вторачи в своя подчинен. — При две условия. Първо, ако лирата стерлинга се повиши, веднага щом парите от маржа му бъдат изразходвани на деветдесет процента, ние ще му изплатим остатъка. Няма да има удължаване на позицията, докато не намери пари за допълнително покритие.

Акерман знаеше, че останалите десет процента, които възлизаха на четири милиона долара, щяха да бъдат приспаднати като комисионни и разходи, ако сделката се провали.

— И второ, а то се отнася за теб, Акерман, докато тази работа не приключи, ще знаем само ние двамата. Няма да казваш дори на д-р Грубер. Ясно?

Акерман разбра много добре.

— А сега се погрижи всички условия да бъдат приети и подписани.

Минаха почти четиридесет и пет минути, преди Том да се обади на Акерман. Междувременно влезе в системата на банката чрез терминала си и като си пое дълбоко дъх, направи предпазлив опит. Първоначално действаше много внимателно. „Таурус“ беше опитното зайче. Извади малка част от депозита и я внесе по друга сметка. Получи се, защото системата прие паролата на Том без колебание. Десет минути по-късно отново влезе в системата и пак нищо не се случи. Парите по сметките на „Турус“ си стояха както ги беше оставил. Нямаше отмяна на сделката, нито размахан червен флаг. Той изкара на екрана сделката за банката, запазена все още на името на Томас Д. Клейтън. Двеста и петдесет милиона лири фючърс и двадесет и шест милиона печалба. Той въведе още една фючърсна сделка за продажба на нови двеста и петдесет милиона лири, потвърди я със своята парола за достъп и я осъществи. Екранът примигва няколко пъти и договорът беше утвърден.

— Да ти го начукам, Хал — извика той и думите отекнаха в празната къща.

Том се наслаждаваше на игричката си. Когато най-сетне се обади на Акерман, швейцарецът потвърди:

— Двеста милиона лири стерлинги, продадени на къса позиция след тридесет дни за две точка четиридесет и осем.

Четиридесетте милиона долара, които в момента бяха по сметка в ЮКБ, щяха да бъдат използвани за марж. Те нямаше да получават лихва, докато служеха за тази цел. Но сделката нямаше да бъде сключена, докато Клейтън не се подпише. Двамата спориха по това изискване, докато Акерман не се съгласи да прати документите до клона на ЮКБ в Лондон. Том му даде тридесет минути, за да уреди въпроса. Толкова време щеше да му трябва да стигне с такси от „Кенсингтън скуеър“ до Ситито.

Когато се качи на таксито, Том призна пред себе си, че току-що бе заложил парите на ИРА. Той не изпита нищо, ръката му дори не трепна.

За разлика от него, Улм изпитваше доста неща. За един швейцарски банков директор взетото решение представляваше значително отклонение от правилата. Той се вълнуваше, че е успял да подуши поверителна вътрешна информация, и предвкусваше похвалите, които щеше да получи на следващото събрание на Управителния съвет. Междувременно, щом американецът разпродаваше стерлинги, лирата със сигурност щеше сериозно да падне.

През следващите осем часа Улм проверяваше отново и отново дали не е пропуснал нещо. Консултира се със своите валутни специалисти. Те не знаеха нищо неблагоприятно за британската валута, но бяха уверени, че няма да се покачи. След това началникът на валутния обмен му предаде три съобщения. Първо, от банката на Клейтън са удвоили позицията си на половин милион. Второ, на цюрихския клон на същата банка е наредено да бъдат продадени четиридесет милиона стерлинги на къса позиция. Необичайно, сделката бе осъществена чрез ЮКБ, Улм реши, че сигурно имат подобни договори из целия банков пазар. Третото и по-важното беше копие от статия в тазсутрешния „Уол стрийт Джърнал“. В нея уважаваният финансов колумнист Мел Хоровиц пишеше за въздействието на единната валута върху търговията с Америка. Към края, почти незабележими, се мъдреха няколко изречения, в които се споменаваше за непотвърдени слухове за големи продажби на лири.

„Ако Великобритания се присъедини към единната валута, девалвацията ще се случи. Тони Блеър със сигурност не е забравил тежките последици за неговите предшественици торите, когато влязоха в европейския механизъм за валутен обмен с твърде скъпа лира.“

Инстинктът на Улм му подсказваше, че е на прав път. Вече беше дошло времето за най-важното.

 

 

Джеф Ленгланд направи услугата, която Том беше поискал, защото смяташе, че няма друг избор. Откакто се бяха разделили в клуба „Реформ“, го измъчваше чувството за вина. В началото обвини жена си, че го притисна, но най-накрая прие, че вината беше само негова. Предаде приятеля си от страх пред бедността и безработицата, но Том все пак намери пари и плати за двамата. Огледа се в помещението на дилърите и се почувства някак си изолиран. Шестимата му колеги, швейцарски младежи на половината на неговите години, се смееха и си разменяха оживени закачки. За тях това място беше добро постижение. Бяха дошли от нищото и животът им вървеше нагоре. Джеф, от своя страна, знаеше, че не е за тук, точно както разбираше, че светът, който действително желае, е недостъпен за него.

Той стана от мястото си, без да продума някому, и взе асансьора до приземния паркинг. Натисна дистанционното и светлините на неговото беемве премигнаха два пъти, преди вратите да се отключат. Подкара из тъмния мъглив град и след десет минути откри, че се движи на юг по аутобана покрай западния бряг на Цюрихското езеро. Когато стигна до канала „Лунт“, излезе от магистралата и включи чистачките. Отново валеше сняг, който трупаше по-бързо по тесния междуселски път. На южния бряг на Валензее попадна на ресторант. Сградата беше нова, изградена в традиционен стил, като се изключи фактът, че всички стени бяха остъклени. Ленгланд влезе в паркинга и остана известно време в колата, втренчен в ярките светлини на заведението. Вътрешността едва се различаваше през запотените стъкла. Той отново изпита копнеж по топлина, утеха и надежда.

Не, каза си той малко по-късно, това са само илюзии. Нямаше убежище. Закрачи надолу към езерото, а обувките му потъваха безшумно в пресния сняг. Забеляза, че не може да различи къде брегът и водата се срещаха, но природата му отговори с пукота на тънкия лед. Ленгланд продължи докато водата стигна до коленете му и спря. Не усещаше студа и това му се стори странно. Той хвърли поглед на ролекса си и се усмихна — сети се, че е водоустойчив. След това закрачи леко напред в белия мрак, сам и свободен от всичко.

 

 

Във вторник, когато еврото падна леко заради спекулантите, Улм направи своята сделка: един милиард стерлинги в евро. Той уважаваше валутата на своята страна твърде много, за да я използва за обикновени спекулации.

Час по-късно в „Дрезднер“ банк забеляза сделката. Те не знаеха защо е направена, но продължиха внимателно да следят случващото се. По обед още три швейцарски банки дочуха за станалото в Цюрих и решиха да не изостават. Креди суис сключи сделка за петстотин милиона. Тъй като подобни спекулации не бяха нещо обичайно, новината бързо се разнесе. В 14.00 Дойче Банк продаде два милиарда лири стерлинги и когато пазарите в Ню Йорк затвориха, над европейската валута се завихриха облаци.

В сряда британското правителство, атакувано с въпроси от медиите, направи изявление:

„Няма никакви основания за слуховете, че предстои девалвация на лирата, и политиката на неприсъединяване към общата валута през този мандат на парламента остава непроменена.“

Това беше достатъчно. Във вторник, когато свърши работния ден на борсите, бяха продадени тридесет милиарда лири стерлинги.

 

 

Шпеер излезе от хотела и тръгна по заснежената улица към „Мариенплац“. Това беше ден, на който се готвеше да се наслади, но в слънчевата февруарска сутрин, сред местните жители и туристите, излезли на разходка из стария град, той се разчувства истински.

Все още не можеше да повярва, че точният усет кога да проведе операцията му беше осигурил такова богатство. Когато научи, че Моралес е победен от конкурентите в Кали, Шпеер започна да обмисля следващата си стъпка. На негово разположение бяха активи на стойност почти седемдесет милиона долара. Тази мисъл беше помрачена единствено от заплашителния гняв на Салазар. Шпеер вложи цялата си находчивост, за да измисли някаква форма на споразумение, но тя му убягваше. Перача беше алчен и безскрупулен. Шпеер или трябваше да върне богатството на Моралес, или до края на живота си да живее в страх и да се крие. Но спасението беше дошло като по чудо. Може би това е неговото предопределение, заключи Шпеер, довело го по волята на съдбата в земята на предците, където му предстоеше да сътвори велики дела.

Когато чу за смъртта на Салазар, той се разтрепери неконтролируемо. Трябваше му известно време, за да възприеме новите обстоятелства, но истината беше, че се превърна в един много богат човек. Професионалистите, на които беше наредил да разпродадат активите на Моралес, притежавани понастоящем от него самия, работеха с удовлетворителна бързина. Държавните ценни книжа, акциите и срочните влогове бяха лесни за ликвидиране, но недвижимите имоти щяха да отнемат повече време и това беше разбираемо. Той не искаше да рискува, затова нареди на адвокатите да приемат и по-ниски цени, ако се наложи, като се позова на други възможности за инвестиции, които го карат да бърза. Чековете започнаха да пристигат един по един — все платежни нареждания от водещите банки на Америка.

През ноември Шпеер се срещна в Мюнхен с високопоставени служители на „Дрезднер“ банк. Обясни им, че след дълги години, прекарани отвъд океана, където е успял да спечели значително богатство в двете Америки, сега разпродава активите си и възнамерява да се върне у дома. Разполага с около петдесет милиона долара в брой за добри и сигурни дългосрочни инвестиции. Възложи им да потърсят подобна възможност, като изрази предпочитание към застраховането, корабоплаването или финансите. След тридесет дни банкерите се свързаха с него и му предложиха възможност, която се явява веднъж в живота и е подходяща за забележителен и способен господин като него.

Той се спря край Нойес ратхаус и се загледа във високата готическа кула на кметството. Оставаха две минути до дванадесет. Ще почака точно до минутата. Камбанен звън изпълни площада и Шпеер изпита удоволствие от възторжените лица на чужденците, които се наслаждаваха на мелодията. Продължи с бавни крачки надолу по „Бергенщрасе“ към Алтерхоф. Дворът на стария замък беше оазис на спокойствието, озвучено само от плискането на фонтаните. За миг Шпеер изпита чувството, че графовете Вителебах, властвали през тринадесети век, още си бяха у дома. Мина под арката и покрай монетния двор, за да излезе на оживената „Максимилиан щрасе“. Там зави надясно. Мислите му се върнаха в далечната Коста Рика.

Беше оставил своя способен и трудолюбив младши партньор да се грижи за делата на кантората. Бизнесът там ще преуспее под неговото ръководство. Шпеер беше го посъветвал да продължи да ухажва големите южноамерикански пари, но да стои настрана от Колумбия. Контрабандни пари, незаконни сделки — да, но повече никакви наркотици. Шпеер възнамеряваше да се връща от време на време, за да се наслаждава на слънцето и да се позабавлява с веселите момичета. Може би, когато се умори от дългите зими, но не и сега. Сега един нов живот, с който баща му би се гордял, очакваше Хайнрих Шпеер в Бавария.

Той мина край извисяващите се в небето коринтски колони на операта, зави наляво към побелелия от сняг „Марщалплац“ и доближи до №7, като пулсът му се учестяваше с всяка измината крачка. Спря отвън и вдигна поглед към фасадата, наслаждавайки се на мига и на малкия безупречно стилен вход на „Хубер банк“.

Хубер старши, който седеше начело на масата, се изправи, за да поздрави доктор Шпеер. Останалите трима директори, също в напреднала възраст, както и адвокатите на двете страни, го поздравиха на свой ред с голямо уважение. Днешната среща беше просто формалност.

Един от предците на фамилията, Йоахим Хубер, беше основал частната банка през 1622 г. През вековете неговите наследници я бяха управлявали грижливо. Финансираха търговци в Брюксел и Венеция, събираха средства за безбройните войни и с течение на времето си осигуриха уважавана клиентела. Днес обаче банката беше просто трезор на баварските благородници. Почти нищо не беше останало от миналото й величие. По време на последната война много от клиентите на Хубер изчезнаха през комините на Дахау.

Фридрих Хубер беше останал ерген до есента на своя живот и едва наскоро се ожени за по-млада жена, обедняла шейсетгодишна наследница на прочут род. Барон Фреди искаше да прекара остатъка от живота си без задължения, наслаждавайки се на вкуса на закъснялата си любов под слънчевите лъчи в къщата на Ривиерата, която подари на съпругата си за сватбата. Стойността на банката в най-добрия случай не надминаваше тридесет и пет милиона, но доброто й име също имаше цена. Д-р Шпеер предложи петдесет милиона и барон Хубер ги прие с благодарност, като в главата му се въртяха мисли за Кап Фера.

Подписаха документите и наляха чашите с шампанско. Всички отпиха по глътка от учтивост. Докато квасеше устните си, Шпеер отправи няколко неискрени думи на благодарност към Карлос Алберто Моралес, глупака, който смяташе, че може да търгува почтено с наркотици, и откри грешката си твърде късно, за което плати с живота си.

Тъй като си бяха изкарали хонорарите, адвокатите скоро си тръгнаха, за да търсят нови възможности, а Фреди Хубер поведе Шпеер по мраморното стълбище към своя кабинет. Учтиво го покани да седне зад писалището в стил Луи XIII, но Шпеер се усмихна и поклати глава. И утре е ден. Сега искаше само да погледне през прозореца. Като венец на живота му долу грееше Хофгартен, душата на Мюнхен. Паркът щеше да радва сетивата на Шпеер до края на трудовия му живот.

От другата страна на океана в Ню Йорк счетоводители и експерти по финансовите измами от ФБР и данъчната служба ровеха из архива на Перача. След време щяха да успеят да възстановят унищожените данни и да се доберат до клиентите на Салазар.

Но едно нещо нямаше никога да открият: четиридесет и три сметки, отворени на чужди имена в различни клонове на швейцарски банки от бреговете на Женевското езеро до висините на Сен Готар. В тях имаше повече от сто и двадесет милиона долара, които собствениците никога нямаше да си поискат.

По времето, когато следователите приключиха с претърсването на помещенията на „Салазар Ко“, в Швейцария беше два сутринта и цюрихските банкери вече спяха дълбоко.

 

 

Търговията през последния февруарски понеделник се откри при курс 2.19 швейцарски франка за лира. Директорът д-р Улм беше спечелил на банката си почти двеста милиона долара само за шестнадесет дни. Колегите му от Управителния съвет се поздравиха, че го бяха избрали. Неколцина от висшите служители, които знаеха какво е станало, минаха през кабинета му да изразят почитанията си. ЮКБ прибра печалбите и прекрати всички договори. Улм се изненада, когато разбра, че Клейтън, който беше спечелил още четиридесет милиона долара, не се обади да си получи печалбата, и нареди на Акерман да бъде нащрек. Сега, когато съзнанието му беше свободно от напрежението, Улм реши, че може да подари на себе си и на госпожа Улм една седмица в Сен Мориц.

 

 

Том Клейтън също беше доста еуфоричен, но не се главозамая от своя успех. Не се включи заедно с останалите в прибирането на печалбата, защото искаше да изчака до края. Оставаха шест дни до 1 март. Във вторник лирата се повиши и пазарът затвори при курс 2.21. Тази грешка струва на неговия работодател близо десет милиона долара, а на него лично — три. В сряда, преди пазарът в Цюрих да спре работа, Томас Клейтън затвори и двете сделки. Работодателите му бяха спечелили сто петдесет и три милиона долара за три месеца. Печалбата на Том от тази спекулация възлизаше на 39 726 027 долара, които, прибавени към останалите му банкови сметки, закръгляваха сумата на повече от осемдесет и два милиона.

Той се обади на Акерман, за да даде нови нареждания, които трябваше да бъдат потвърдени по-късно през деня с факс. Том искаше да прехвърли веднага точно четиридесет и три милиона долара в анонимна сметка в женевския клон на Ирландската банка. Направи това четири дена по-рано от уговореното и в противоречие с Четвъртия закон на Клейтън в банкирането: „Никога не плащай сметките си по-рано. Докато дойде определената дата, може някой да умре.“ Останалите тридесет и девет милиона долара щяха да си останат както винаги в „Юнайтед кредит банк“. Лихвата от четири и една четвърт процента беше подновена. Това щеше да му носи един милион и триста хиляди годишно. Том написа оставката си, като поиска да му се изплати и премията за миналата година, и я занесе лично на своите вече бивши работодатели.

По-късно същата вечер, останал сам в салона на дилърите, Гринхолм остави писмото на Том в сектора за входящата поща и със задоволство погледна към екрана на своя терминал. Изтри името на Том Клейтън от сделката за половин милиард и написа своето. Докато файловете се обновяваха автоматично, той извика на екрана „Таурус“ и закри тяхната сметка. На сутринта чек с останалата сума по сметката щеше да им бъде изпратен на адреса в Лихтенщайн.

Гринхолм си избра една бутилка отлежало шампанско „Круг“ от хладилника. Докато мехурчетата съскаха в източената чаша, той грижливо приготви най-добрата си хаванска пура и бавно я запали със специалната удължена кибритена клечка. След като дръпна няколко пъти с наслада, извади на екрана личното досие на Клейтън. Одобри превода на 650 000 долара с вчерашна дата по сметката му, а с днешна дата въведе „напуснал“. Компютърът свърши останалото.

Паролите за достъп до системата бяха отменени, документите за прекратяване на договора, служебната бележка за доходите и данъчната декларация, вноските за пенсионния фонд — всичко това щеше да се обработи автоматично. Когато шампанското беше изпито и Гринхолм си тръгна от храма на Мамона за заслужена почивка, Томас Клейтън вече беше история.

Малко по-рано същата вечер Ектор Перес видя как Том излиза от банката точно след като си беше подал оставката. Кубинецът следеше Клейтън вече от седмица, но досега навиците на мишената объркваха неговите планове. Том се движеше из Уест енд главно с таксита, като колата винаги го взимаше от входа на къщата и го оставяше там, където отиваше: пред някой ресторант или магазин, и Перес нямаше възможност да нападне. Убиецът търсеше или напълно усамотено, или гъмжащо от хора място. Досега Том не му беше осигурил такава позиция.

В дните, когато Том отиваше в Ситито, той се качваше на метрото. Перес стигна до заключението, че това е най-добрата възможност, особено в пиковите часове, когато тълпата е многобройна, а влакчетата претъпкани.

Когато пристигна в Лондон, Перес тръгна да пазарува и скоро откри търсеното в един магазин близо до „Пикадили съркъс“, където се продаваха всякакви спортни оръжия: въздушни пистолети, пушки, лъкове и невероятен асортимент от ловджийски ножове. Перес си избра осемнадесетсантиметрова кама от толедска стомана, здрава и лека. От друго място си купи професионално точило и през вечерите, седнал в хотела си и потънал в мечти как ще се върне в Куба, той търпеливо точеше двуострото оръжие, докато не стана остро като бръснач, а върхът му можеше да влезе в ухото на игла. След това изпили два жлеба близо до ръкохватката, докато острието там не изтъня достатъчно за целта му. Всеки ден, докато търсеше възможност да нападне, той носеше камата в джоба, пъхната в импровизирана от вестник и безцветни лепенки кания. Понеделник, вторник, сряда — седмицата отминаваше без никаква промяна. Всеки ден, когато Клейтън излизаше и влизаше в къщата си в „Кенсингтън“, Перес търпеливо го следваше. Но днес моментът беше подходящ. Том излезе от банката в пет и двадесет и се смеси с тълпата в Ситито.

Перес влезе в метрото на „Банк стейшън“ само на няколко крачки след него. Беше забелязал, че Клейтън винаги изчаква застанал назад, когато влакчето влизаше в станцията. Пропускаше хората да се качат и едва тогава се влизаше, по възможност последен. Освен това Перес забеляза, че хората, които слизат от вагоните, тръгват право към ескалаторите. Никой не поглеждаше назад. Щеше да забие ножа право в гърба на Клейтън вдясно от гръбначния стълб под такъв ъгъл, че да прониже дробовете и сърцето, след това ще го блъсне във влака, ще отчупи ръкохватката и докато вратите се затварят, ще се дръпне назад. Мотрисата ще измине половината път до следващата спирка, преди натъпканите като сардели хора да забележат, че човекът до вратата е мъртъв.

Платформата беше достатъчно оживена, когато Перес застана зад Том в очакване влакчето да навлезе в спирката. Когато то спря на място, вратите се отвориха със съскане и чакащите с неохота оставиха място за пристигащите пътници да слязат. Перес зае позиция, извади камата и стисна с две ръце дръжката и канията зад гърба си. Когато мъжът пред Клейтън се качи във вагона, Перес свали хартиената кания и я остави да падне на пода, след това застана така, че почти докосваше Клейтън, леко изнесе дясната би ръка назад и насочи острието под желания ъгъл. Той леко блъсна Том с дясното си рамо, както беше нормално в най-оживените часове, избра точното място за удара и стегна мускули, за да го нанесе.

Но ръката му не помръдна. Погледна я невярващо и направи усилие да я насочи напред, когато отровата подейства докрай и зрението му се замъгли. Точно преди да умре, на Перес се стори, че някой скочи във влака, минавайки покрай него.

Риордан Мърфи се хвърли във вагона точно преди вратите да се затворят. Той внимателно пъхна спринцовката с кураре надолу с иглата в десния си джоб, който беше изолиран с алуминий. След това застана неподвижно, а лицето му се озова на няколко сантиметра от Клейтъновото, но Том не осъзнаваше, че Мърфи току-що му е спасил живота.

В продължение на почти пет месеца ирландецът беше следил Клейтън с екип от петима души.

— Пазете го до 2 март — беше заповядал Шон. — Тогава или ще го оставите и ще се приберете у дома, или ще трябва да го убиеш. Ще ти съобщя навреме.

Когато до 2 март оставаха само три дни, Рори започна да се готви за екзекуцията. На предпоследния ден се получи съобщение от Дъблин:

„Всичко е наред. Връщайте се у дома. Той е един от нас.“

Бележки

[1] Номинален директор — лице, което действа като директор в борда на фирма от името на друго лице, фирма или банка; най-често това са жители на офшорни зони. — Б.пр.

[2] Дофар — област в Оман, където са се водили сражения срещу Маркситкия фронт за освобождение на Оман в Персийския залив с участието на английски въоръжени сили. — Б.пр.

[3] Гус Грийн — селище на Фолклендските острови, за което се води първата битка по суша по време на фолклендската война. — Б.пр.

[4] Ниевес (теуеа, исп.) — снегове. — Б.ред.

Край