Тони Салазар кацна на летище „Хийтроу“ в сряда вечерта. Като изключим няколко посещения на крайграничните градове в Мексико и Карибските острови, където перяха парите, това беше първото му истинско излизане от Съединените щати. Той взе сутрешния полет и пристигна значително по-рано от определения час, защото трябваше да направи някои проучвания.

След като мина проверката на багажа и остави единствената си чанта, той се отправи към гишето на „Херц“ и попита коя е най-добрата кола, която предлагат под наем в Лондон. Отхвърли с презрение идеята за „Ролс Ройс“ с шофьор. Искаше нещо с повече устрем и определено без шофьор. „Форд Проуб“ беше твърде далеч от представата, която се въртеше в главата му, затова, без да благодари на служителя, се завъртя на пети и отиде на щанда на „Авис“. Предложеният „Ягуар“ беше някаква възможност, ако не намери нещо по-добро. От „Аламо“ излязоха с „Воксхол Калибра купе“, на което Тони се изсмя, а в „Бъджет“ измислиха лимузина „Мерцедес“, който според него беше ужасно скучен. Най-накрая в представителството на „Евроспорт“ той улучи десетката: можеха да му предоставят един „Бентли Континентал купе“. Седем часа по-късно той взе ключовете в залата за пристигащи на „Хийтроу“ и след като изслуша упътванията на чиновника, потегли към града.

Отседна в хотел „Интерконтинентал“ и веднага се обади на баща си. Научи, че Суини се е срещнал с Клейтън, но последният иска голям дял, преди да върне останалото. Джо Салазар беше наредил на Суини да му даде половин милион.

— Половин милион? Ти да не си мръднал? — възрази Тони.

— Има причина да му дам парите и тя не е твоя работа. А сега слушай внимателно — Перача обясни, че Клейтън ще отсъства от града и Суини ще се срещне с него чак в петък. Да не прави нищо. Просто да седи мирен няколко дни. Ако предложението бъде прието и задникът върне парите, Тони трябва да остане, докато Суини уреди всичко. Ако обаче Дик се провали, Тони трябва да измъкне парите от Клейтън с всякакви средства, защото след това така или иначе трябва да го убие.

— Ясно ли ти е?

— Да, но никакъв половин милион, ако аз трябва да оправям нещата.

— По дяволите, сине, ако вземеш мангизите, можеш да запазиш този половин милион.

На Тони това му хареса. Надяваше се Суини да се провали с трясък. Лесно ще убие този тип, както се оказа лесно да донесе пистолет в Лондон. Беше го пъхнал в издълбан том на речника „Уебстър“, който изпрати на свое име чрез куриерска служба до хотела. Ако този колет се окажеше единият на един милион, който отварят, за да проверят съдържанието, щеше да отрече всичко. Можеше да стане напечено, но добър адвокат щеше да го измъкне без забавяне. Но колетът не беше проверен и чакаше на рецепцията, когато Тони пристигна. Преди да убие Клейтън, трябваше да вземе парите, а за да свърши тази работа, се налагаше да открие къде ги е скрил този задник. А ако мангизите са все още в Швейцария? Това можеше да създаде много проблеми.

Тони Салазар знаеше от собствения си опит в управлението на тази сметка, че е невероятно Клейтън да е подписал освобождаване от отговорност, което да позволи на банката да приема нареждания по телефона. Не и за толкова голяма сума. Но как да закрие сметката? Може да опре пистолет в главата на Клейтън и да го принуди да подпише писмо до банката, но после какво? Ако го гръмне веднага след това, а после излезе, че нарежданията са нарочно прецакани или дори невалидни (погрешна банка, сбъркан номер на сметката), Тони Салазар щеше да изпадне в голяма беда.

Имаше нужда от средство за натиск. Нещо, което да накара Клейтън да прави каквото му се нареди и да стои далеч от ченгетата. Копелето има жена и деца. Беше ги видял на погребението. Къде ли живее? Разбира се, Суини можеше да отговори на тези въпроси, но Тони нямаше да го пита. Не вярваше на адвоката. Всички знаят, че тези ирландци се поддържат. Във всеки случай Тони искаше да оправи тази бъркотия по свой начин. Така щеше да натрие носа на своя старец. Знаеше къде работи Клейтън, така че в краен случай можеше да го проследи до вкъщи, когато си тръгва в петък, ако се окаже, че задникът е достатъчно тъп, за да продължи да работи на заплата, макар че е докопал четиридесет и три милиона долара.

Зае се с телефонния указател. В Централен Лондон имаше шейсет и девет души с фамилия Клейтън. Шестима носеха малко име, започващо с „Т“. Това беше поносимо. Той взе лист от папката за писма с логото на хотела, записа си адресите и го прибра в джоба. На друг лист написа целите имена с адресите и телефонните номера. Него сложи в чантата си. Вече беше почти полунощ. Слезе във фоайето, което, както можеше да се предположи, беше доста спокойно. Видя дежурната рецепционистка да работи на писалището си и отиде при нея.

— Казвам се Тони Салазар — започна той с най-обаятелната си усмивка. — От стая 853. Можете ли да ми помогнете?

— Ще се радвам, господин Салазар — отговори тя и посочи празния стол. — Какво мога да направя за вас?

Той обясни, че е за пръв път в Лондон. Работи в нюйоркска банка, която иска да открие клон в Лондон. Той ще ръководи филиала й трябва да си намери много бързо място за живеене. Един брокер на недвижими имоти му е дал списък с жилища, които да огледа. Разбира се, тези адреси нищо не му говорят и той й показа, списъка, който беше съставил.

— Знаете ли къде ще бъде вашият офис? — попита жената, докато четеше списъка.

— „Бишопсгейт“ — отговори той, използвайки местоположението на банката на Том. — Търся наистина добър квартал, нещо изискано. Разходите не ме притесняват.

— Добре — каза рецепционистката, — най-добрият квартал за живеене е Мейфеър, в който се намираме в момента — и тя му се усмихна. — След това може би Найтсбридж, Белгрейвия, Кенсингтън или Челси. Някои от тях са в тези райони — каза тя, докато гледаше списъка на Тони. — Имате ли „От А до Я“?

— Моля? — попита Салазар.

— Много полезна малка книжка, ако ще живеете в Лондон. Ако желаете, мога да ви я взема от магазинчето — тя кимна в посока на хотелския вестникарски щанд — и да ви отбележа адресите. Струва около пет лири.

Салазар й благодари и й даде двадесетпаундова банкнота, показно измъкната от дебелата пачка банкноти в джоба, и след това се загледа след нея. Хубаво дупе, помисли си той. Жалко, че съм зает.

Тя изключи три от адресите, изразявайки съмнение, че господин Салазар би искал да живее там, и отбеляза останалите три. Обясни му, че много американци предпочитат да живеят извън столицата и че може да огледа места като Ричмонд и Уентуърт, ако не успее да намери нищо в града, което да му хареса.

Следващото нещо, от което Тони Салазар имаше нужда, беше оперативна база. Работеше по една идея, която вече беше започнала да придобива плът, но „Интерконтинентал“ не беше подходящото място. Излезе на улицата и помоли портиера да му докара колата. След като се посъветва с „От А до Я“, пое нагоре по „Хамилтън плейс“ до „Парк лейн“, а след това зави наляво към „Хайд парк корнър“. Следвайки картата, която разгъна на пътническата седалка, мина покрай „Хародс“, чиято ярко осветена фасада изглеждаше нелепо на фона на пустия Западен Лондон, след това продължи по „Корнуел роуд“ към А4, който вървеше успоредно на магистралата. Час по-късно и за голямо негово разочарование още не бе успял да намери подходящ мотел. По-рано, когато влизаше в града откъм летището, беше забелязал няколко познати емблеми. Сега прегледа наново всички летищни хотели: „Рамада“, „Шератон“, „Холидей ин“. Нито един традиционен мотел от онези, където можеш да спреш колата си пред своята стая. Всички заведения, които провери, изискваха гостът да мине през фоайето, за да стигне до стаята си.

Отчая се и реши да обърне. Тия гадни англичани не ходеха ли някъде да изчукат набързо секретарките си, нима всички бяха отвратителни педали. И тогава го видя. От лявата страна на пътя, закътан встрани от шосето, се издигаше едноетажен мотел, който се падаше на запад от „Хийтроу“. Стаите бяха разположени в два реда, притиснали гърбове една в друга, а прозорците им гледаха към околните полета. Това щеше да свърши работа. Стана му приятно, че видя няколко коли. Записа си името и се върна в града. Имаше пистолет и успя да си намери база. Следващото нещо, което трябваше да направи, бе да намери копелето Клейтън. Тони Салазар беше сигурен, че Суини ще се провали, и твърдо вярваше, че той самият ще блесне.

Когато влезе отново в хотелската стая, вече беше два и тридесет четвъртък сутринта, а в Колумбия беше десет и тридесет сряда вечерта. Кметът на Меделин погледна часовника и реши, че вече е време да си ходи вкъщи. Стана бавно от леглото и хвърли поглед към спокойното тяло на Алисия, която заспа след цяла вечер чукане. Спеше като дете на лявата си страна с притиснати към корема крака. Лявата й ръка беше пъхната под възглавницата, а десният палец в устата. Ромуалдес остана за миг загледан в щедрите извивки на нейното тяло и стегнатия задник, който пръв беше привлякъл вниманието му. Почувства възбуда и му се прищя да си легне до приятните й форми, но тогава в съзнанието му застрашително проблесна образът на Моралес и страстта му угасна. Влезе в банята на любовното гнезденце, което си беше устроил в центъра на града, и пусна душа.

Няколко седмици по-рано Ромуалдес се рееше из висините. Програмата и фондацията, в чието създаване участваше, вече бяха започнали да се оформят и дори ако властта зад кулисите беше и щеше да си остане в дон Моралес, той, кметът, беше видимото лице на властта. Това му харесваше. Бизнесмените и предприемачите се редяха на опашка, за да се срещнат с него, усърдно раболепничейки, за да получат дял в договорите на стойност четиридесет и три милиона долара, които той, Мигел Ромуалдес, имаше власт да раздава. В началото душата му се загърчи от толкова пропуснати възможности, защото трябваше да подписва тлъсти договори, без дори едно песо от човешката благодарност да влезе в джоба му. Но знаеше със сигурност, че колкото и да е голяма сумата, не си заслужава да рискува гнева на Моралес. Някои от онези, които печелеха от неговата щедрост, по навик донасяха запечатани пликове, които Ромуалдес не можеше да си позволи да отвори, камо ли да се подаде на изкушението да прибере. Единственото, което можеше да прави, бе да се опита да познае сумите в тях по тежестта и размера на пликовете. Беше отблъсквал едно по едно предложенията за благодарност на удивените приносители.

— Фондация „Моралес“ е благотворителна организация — обясняваше им той мрачно, — създадена за полза на бедните хора в Меделин.

Неговите гости изразяваха възхищение, докато се опитваха да прикрият своето неудобство. Без изключение посетителите заявяваха, че ако някога кметът почувства нужда от каквото и да било за тях ще бъде удоволствие да му услужат. В началото той пренебрегваше тези уверения, но после се научи да извлича полза от неловката ситуация. Преструвайки се на изненадан от неочакваното предложение, той съвсем мимоходом подхвърляше:

— Като стана дума…

Така започна да прибира по-различен вид подкупи — използването на яхта, швартована в Картахена, или на частен самолет, организиране на рождения ден на дъщеря му, лимузина с шофьор за жена му. Това наистина не беше същото като пари в брой, но така поне Моралес нямаше да се ядоса. В края на краищата щедростта и приятелските услуги си бяха нещо в реда на нещата между богатите и властимащите в Латинска Америка.

И точно когато Ромуалдес се зарея из висините, а слънцето обещаваше да грее вечно над всяко негово още по-бляскаво утре, в живота му се появи огромна пукнатина, която го запрати надолу с главата в един безкраен кошмар. За което трябваше да благодари на онзи курвенски син Роблес. Проклетия гватемалец и извратените янки!

Ромуалдес вече беше разпитал Алисия и със задоволство установи, че казва истината. Тя нямаше представа кой е Роблес, макар че веднъж беше ходил у тях, и никога не беше говорила за делата на своя любовник. С едно изключение — нали трябваше да каже на сестра си и Андрес за къщите, които ще получат. Как би могла да запази в тайна най-голямото събитие, което предстоеше да се случи в техния живот?

Ромуалдес беше кимнал одобрително и приел, че е невинна.

Слава Богу, Роблес, изглежда, беше напуснал Колумбия, както каза. Кметът не възнамеряваше да се обажда в ЕЛ БИД, за да провери това със сигурност. Следващия път, когато срещне някой от служителите на ЕЛ БИД, ще попита небрежно и може би ще разбере какво е станало. Копелето обаче надуши всичко за банките в Уругвай и Испания, където основно Моралес държеше парите си според сметките на кмета. Ето какво го тревожеше до смърт.

Слава Богу, само той и Роблес знаеха какво се беше случило онази вечер в неговия кабинет. Ромуалдес не виждаше какво би могъл да спечели Роблес, ако изтропа на Моралес. Но гринговците имаха пипала по цялото земно кълбо и достатъчно влияние, за да пипнат тези пари. Самата мисъл караше язвата му да кърви.

Срядата, прекарана в Градския съвет, беше съкрушителна. Предприемачите звъняха един през друг и всеки път, щом кметът или де ла Круз се обаждаха в банката в Антигуа, получаваха един и същ отговор: не е получен никакъв превод. Проблемът беше, че от желание да впечатли наркобарона Ромуалдес реши да действа бързо. Още с подписването на договорите за покупката на земята булдозерите започнаха работа. Бяха подготвени дълбоките изкопи, прекарани временните пътища и след седмица основите започнаха да се наливат с бетон. Поръчаха строителните материали, платиха депозити и постигнаха договореност доставката да стане за два пъти по-малко време. Тази дейност се гарантираше от обещанията за плащания в брой точно на уговорените дати и без никакви административни спънки и бавене. И сега сметките, представени на главния изпълнител „Малага строителство“, вече възлизаха на почти седем милиона долара, а за тяхното изплащане нямаше и един цент в наличност.

Ромуалдес беше планирал да прекара следващия уикенд в панамския град Фрийпорт на пазар с Алисия, но в последния момент обещаният от компанията, отдаваща под наем строителни машини и съоръжения, частен самолет „спешно“ трябваше да замине за Каракас. На Ромуалдес му се дощя да не бъде повече лице на фондацията, защото, за разлика от смаяния де ла Круз, той имаше представа какво става. Последното нещо, което искаше, беше да се срещне с Моралес, затова каза на Аристидес да се оправя с проблема и да докладва на дон Карлос, когато е готов.

Аристидес де ла Круз, който нямаше основания да се страхува от своя най-изтъкнат клиент, постъпи точно така. Първо, посети банката в Антигуа и се заключи за час с управителя. По настояване на адвоката последният се свърза с банките в Монтевидео и Севиля и попита защо не са извършени преводите. От двете банки заявиха, че могат да обсъждат сметките, които държат, само със законните собственици или упълномощени от тях лица. Служителят на „Банесто“, с когото разговаряха, намекна, че те самите чакат превод, за да извършат нужните прехвърляния. Тогава Де ла Круз се обади на своя клиент у дома, но му казаха, че Моралес ще отсъства до петък. Аристидес подозря, че „отсъства“ означава „в джунглата“, където лично надзирава някоя голяма пратка на север.

Де ла Круз беше прав за местонахождението на своя клиент, но стоката, която Моралес се готвеше да изпрати, щеше да поеме на юг. Той си сложи брезентовия колан с кобур отдясно и полицейска палка отляво и излезе, придружаван от двамината си телохранители аравакски индианци, Тупак и Амая. Те бяха дребни набити мъже, родени бойци, които носеха калашниците така, сякаш се бяха сраснали с тях. Бяха неграмотни и не хранеха особени амбиции. За техните нужди и тези на семействата им се грижеше шефът. В средата на сънародниците им най-важното нещо беше доброто име. Те бяха воини, имаха мъжка работа — не обработваха земята и не се унижаваха в града за жалка заплата. На подобни хора Моралес можеше напълно да се довери, а останалата част от бандата се страхуваше от тях.

Моралес седна зад волана на своя „Нисан патрул“ и подкара към полевата рафинерия, където бяха събрани всички присъствали на взривяването на самолета. Ако някой от тях не беше дошъл, Моралес щеше да знае кой е предателят, но всички единадесет души се бяха събрали и го чакаха. Работата ще се окаже трудна, помисли си той. Онази измет в Кали явно плаща добре на своя шпионин.

Рафинерията представляваше паянтова постройка от залепени едно до друго помещения с ламаринени покриви, подпрени на колове. Така разглобяването и пренасянето сред хълмовете — защото фабриките редовно се местеха — ставаше лесно. Пастата от листа на кока идваше от Перу и Еквадор в бидони и вързопи и се преработваше на пудра със стопроцентова чистота. Шестдесет души се трудеха на импровизирани работни маси, ръководени от химик, който проверяваше крайния продукт, преди да го обяви за редовен. Сега на всички беше наредено да спрат работа и те се бяха скупчили на малки групи в сянката на горичката, която обграждаше издигнатия на едно възвишение лагер. Заподозрените и обезоръжени единадесет мъже седяха на Земята видимо ужасени. Наказанието трябваше да е публично. Инцидентът беше коствал на Моралес самолет, пилот и четиристотин килограма кокаин. На следващия ден шестима от хората му изчезнаха безследно — вероятно за да си търсят работа далеч от Меделин. Наркобаронът знаеше правилата. Ако някога го сметнеха за уязвим, организацията му щеше да рухне за броени дни.

— Един от вас — каза Моралес достатъчно високо, за да го чуват всички — ме предаде. Един от вас е сложил бомба в моя самолет. Разполагате с пет минути, за да ми кажете, кой е. Иначе всички ще умрете.

Индианците заредиха демонстративно и вдигнаха калашниците. Товарачите се спогледаха уплашено и си зашепнаха със задавени гласове.

— Домингес — обърна се Моралес към бригадира на товарачите, — ти носеше отговорност за операцията. Искам да знам кой го направи?

— Не видях, шефе, кълна се — отговори мъжът и се изправи. — Дон Карлос, кълна се в живота на децата си.

— Плащам ти, за да виждаш, идиот с идиот! — избухна Моралес, измъкна своя „Колт“ 45 от кобура и здраво притисна цевта в челото му. — Помисли отново. Кой?

Мъжът онемя от ужас. Вероятно наистина не знаеше, но въпреки това Моралес дръпна спусъка и горната част на главата му просто изчезна. Останалите изскимтяха при оглушителния трясък и направо замръзнаха, когато кръвта, парченцата мозък и кичурите коса ги засипаха, преди още безжизненото тяло да рухне на земята с глухо тупване.

— Три минути! — изрева Моралес, като насочваше пистолета към всеки поотделно.

Мъжете започнаха да викат един през друг. Един от тях зададе въпрос и когато получи отговор, неколцина погледнаха към свой колега, който седеше сам в края на редицата. Внезапно всички започнаха да му крещят. Случаят, изглежда, започна да се разплита. Никой не го бе видял да поставя бомбата, но знаеха за двама-трима, които не са могли да го направят. След светкавично последователно изключване, тласкани от инстинкта си за оцеляване, всички се насочиха към този мъж. Импровизираният съд приключи. Предполагаемият престъпник скочи на крака и се хвърли към джунглата. Моралес вдигна ръка, за да попречи на индианците да открият огън.

— Върнете го — нареди той и работниците като един хукнаха да го гонят.

Петнадесет минути по-късно довлякоха своята плячка. Страхът в очите им беше заменен от омраза. Саботьорът, подкупен от картела в Кали, изглеждаше примирен, но погледна предизвикателно Моралес, когато той извади палката си и му нанесе удар от горе надолу. Всички чуха пукането на строшената раменна кост и предателят рухна на колене.

— Кажи ми кой те нае и ще умреш бързо.

— Рикардо Нориега — измърмори смъртникът.

Моралес кимна на своите телохранители и погледна към колибата. Те преметнаха автоматите през рамо, подхванаха мъжа и го повлякоха. Останалите чакаха безмълвно. Мъжът започна да вие да го застрелят в главата. Индианците го вдигнаха с лекота и го хвърлиха с главата напред в големия казан. Той потрепери няколко секунди, а зрителите ахнаха, когато усетиха острата миризма на хлорни пари от варела.

— Когато киселината си свърши работата — нареди Моралес на управителя на фабриката, — искам да сложиш костите в дървена кутия и да ми ги донесеш вкъщи. След това преместете лагера на осем километра в северна посока.

Той се обърна и тръгна към джипа, а охраната го последва. Утре щеше да изпрати кутията с костите на домашния адрес на Нориега в Кали.

В четвъртък следобед Де ла Круз работеше в градината си, когато му звънна дон Карл ос, научил за по-раншното обаждане на адвоката. Аристидес докладва за празните сметки и Моралес му предложи да дойде във Вила дел Кармен, за да обсъдят лично ставащото.

Де ла Круз намери Моралес много сериозен, но въпреки това в добро настроение. Наркобаронът изслуша търпеливо подробния разказ за трупащите се проблеми, но поне външно не показа загриженост. Покани адвоката да разгледа макетите на масата и да изпие нещо студено, докато проведе един телефонен разговор от кабинета си.

Моралес се обади на Енрике Шпеер в Сан Хосе и го помоли да изясни необичайното забавяне. В миналото Перача винаги беше изпълнявал даденото обещание. Шпеер му разказа за разговора си със Салазар във вторник. Перача дал дума, че средствата ще бъдат преведени още същия ден. В сряда Ричард Суини се обадил за да потвърди, че току-що е получил нужните пари, и наредил на банката си в Женева да преведе парите на „Малага“ и да го уведоми, когато това стане. Същия ден по-късно Суини се обадил наново, за да каже, че двете плащания са били извършени в 16:30 швейцарско време и „Банко Насионал“ и „Банесто“ ще могат да прехвърлят средствата в Меделин най-късно в петък сутринта.

Въоръжен с тази информация, Моралес отиде в трапезарията и успокои Аристидес, че той и Ромуалдес ще могат да подпишат всички чекове в петък и да ги изпратят на предприемачите.

Когато се върна в кантората си, адвокатът се опита да се свърже с кмета. Научи, че вече си е тръгнал, но още не се е прибрал вкъщи. Де ла Круз предположи, че Ромуалдес се е отбил в любовното си гнездо. Нямаше да го безпокои там. Остави съобщение да му се обади, щом се прибере у дома.

Ромуалдес спря горещата вода и остави студената струя да го залее с пълна сила. В настъпилия дискомфорт, на който той гледаше едновременно като на дар и наказание, кметът се прекръсти и отправи молитва към Дева Мария. Моля те, не позволявай да ми се случи нещо лошо, безмълвно замърдаха устните му. Моля те, нека този проблем, какъвто и да е той, да ме отмине. Моля те, не забравяй, че това е благотворителност за твоите деца и бедните хора с благословията на епископа. Моля те!

След това спря водата, избърса се и се облече. Отвън го чакаше колата, за да го откара у дома. Когато му предадоха съобщението да се обади на д-р Де ла Круз, той затвори вратата на кабинета и се приготви за най-лошото. Но след като изслуша Аристидес, избухна в сълзи, вдигна очи към небето и обеща, че в неделя, когато заведе семейството си в катедралата на литургия, ще направи голямо дарение за черквата и ще се причести.

След срещата със Суини Том се прибра вкъщи в късния следобед на срядата. Въпреки перченето думите на адвоката го бяха разтърсили.

— Кой, мислиш, поръчва да му перат парите? — беше креснал Дик.

Тонът му беше нахакан, но Том видя страха в очите му.

Мафията? Руснаците? Колумбийците? Какво значение има? Дали едните или другите — все си беше смъртоносно. Може би трябва да върне наличните пари. И ако „Таурус“ излезе на печалба до Коледа, да им даде и останалите.

Вкъщи намери бележка от Карълайн.

„Заведох децата на джудо. Ще се върнем около осем. Обади се Джеф Ленгланд. Той е отседнал в клуб «Реформ».

Любов, К.“

Том изруга. Не се бе сещал за Джеф вече цели четиридесет и осем часа. Сега поне можеше да му каже добрата новина и да обсъдят възможността Джеф да плати половината, ако „Таурус“ все пак излезе на загуба.

— Здрасти, приятел. Какво те води в Лондон? — попита той добродушно.

— Том, трябва да поговорим — Джеф звучеше ужасно.

— Ела вкъщи — продължи Том самоуверено. — Успях да уредя всичко.

Джеф замълча. Беше разбрал, че Том още не знае. И не би могъл.

— По-добре да се видим при мене — каза той най-накрая. — Можеш ли да дойдеш сега?

— Разбира се — отговори Том, който усети нещо особено в гласа на Ленгланд. — Джеф, какво става?

— Том, просто ела. Моля те.

— Разбира се. Никакъв проблем — Клейтън се опита да прогони едно ужасно предчувствие. — След половин час съм при теб.

Остави бележка на Карълайн и взе такси до „Пел Мел“. Във внушителното главно фоайе на клуб „Реформ“ бизнесмени и делови дами стояха на малки групички и разговаряха с приглушени гласове. В единия край на дълга маса се раздаваха напитки и Том се насочи натам, но видя Джеф да му маха от главното стълбище.

Джеф му посочи свободно кресло до малка маса на балкона и седна срещу него. Дори не му подаде ръка. Беше блед и ръцете му трепереха. На масата стояха две недокоснати тумбести кристални чаши с уиски.

— Като те гледам на какво приличаш, по-добре изпий първо това — каза Том, взе едната от чашите с бърбън и посочи другата.

— Днес се срещнах с Гринхолм.

— Какво си направил? — попита невярващо Том, но се овладя, защото забеляза, че хората започнаха да хвърлят скришни погледи нагоре. — Джеф, какво по дяволите си направил?

— Том, моля те, изслушай ме — настоятелно каза Ленгланд.

— Предполагам, че така ще е най-добре.

Смайването на Том нарастваше с всяко изречение, произнесено от неговия приятел. Джеф обясни, че не можел да продължава повече. Вече не можел да спи, а жена му се върнала бясна в Ню Йорк, когато й казал какво са направили.

— Казал си й всичко?

— Трябваше да го направя, Том.

Клейтън се замисли за своята собствена жена. Тя също се беше почувствала нещастна, но щеше ли да го остави? Карълайн беше различна, но в подсъзнанието му започна да пищи аларма.

— Какво каза на Гринхолм?

Почти всичко, както се оказа: че са използвали „Таурус“ като прикритие за загубата на първия милион, и как са доплатили.

— За сегашното ни положение. За парите, които взехме назаем, и моето тържествено обещание, че ще ги върнем — допълни картината Джеф.

— Тъпак такъв — бавно каза Том, като невярващо клатеше глава. — Гаден тъп задник!

Ленгланд не продума, беше подготвен за всичко.

— Какво каза Хал?

— Не много. Всъщност много по-малко, отколкото очаквах. Знам, че провери „Таурус“, но не можах да видя екрана му. Просто го разглежда известно време, но нищо не каза.

— Искаш ли да знаеш защо? — попита Том през стиснатите си зъби и преди Джеф да успее да отговори, продължи: — Уволниха ли те?

— Не — Джеф, вечният оптимист, сякаш не беше изненадан. — Каза да се връщам на работа. Да продължавам както досега. Разбира се, щяло да има вътрешно разследване. Вероятно ще ме глобят и със сигурност ще ме върнат в Щатите. Хал иска всичко да си остане в банката. Никакви скандали. Ако се разчуе, ще ме изхвърлят на мига.

— Спомена ли плановете си за мен?

— Мисля, че теб те чака същото — Окуражен от отсъствието на яростно избухване, Джеф продължи: — Том, за наше добро е. Помисли. Направихме грешка. С малко късмет може да мине със съвсем малко разходи…

— Аз върнах парите! — прекъсна го Том, който беше започнал да се вбесява от безсмислените дрънканици на Ленгланд. — Вкараха пет милиона от собствените си пари в „Таурус“ и реализирах активно салдо от два и половина милиона от маржа в курсовите разлики.

Раменете на Ленгланд увиснаха, а устата му зина отчаяно.

— Как? Откъде…

— Защо не идеш да вземеш по още едно питие? — подкани го Том презрително.

Докато Ленгланд слизаше несигурно по стъпалата, Том започна да обмисля възможностите си. Джеф може би беше твърде замаян, за да го осъзнае, но сега вече щяха да ги изхвърлят. Фактът, че не липсваха пари, щеше в най-добрия случай да ги спаси от съд. Поне в това отношение Джеф може би е прав. Каквото и да му беше казал Том в Цюрих, за да го накара да мълчи, истината беше, че никоя банка не иска скандали. Вътрешният й контрол ще бъде изложен на съмнения и самата тя може да бъде глобена. Обаче не биваше да забравя, че Хал Гринхолм беше първокласно лайно, което правеше винаги само това, което му е удобно, и в никакъв случай не би си рискувал задника заради някого другиго.

— Знаеш ли какво, Джеф — каза Том, когато приятелят му се върна с напитките, — хайде да приключваме този разговор.

— Но аз не знаех… — прекъсна го Ленгланд почти разплакан. Защо не ми каза?

— А ти защо не ми звънна, преди да хукнеш при Гринхолм? — пресече го Клейтън, макар че вътрешно признаваше, че е трябвало да говори с Ленгланд още в мига, когато получи превода от Цюрих. — Добре де, вече е твърде късно за всичко. Ти се върни в Цюрих, а аз ще се оправя.

След тези думи Клейтън се изправи, изгълта остатъка от втория бърбън, завъртя се на пети и тръгна към официалното стълбище.

Докато чакаше пред къщи шофьорът на таксито да му върне рестото, към него се приближи един мъж, чието лице му се стори познато, но не можа да се сети откъде.

— Господин Клейтън — заговори го той и извади една блестяща служебна карта.

Тогава Том си спомни. Казваше се Браун, от охраната.

— Казвам се Мик Браун, сър — потвърди младият мъж и подаде един плик на Том. — Аз съм от…

— Зная — прекъсна Го Клейтън, докато късаше плика.

Вътре имаше писмо от Гринхолм. Обичайните неща: „временно отстраняване… пълна заплата… предстояща…“ и така нататък.

Том не се изненада. Писмото завършваше с искане да предаде на Браун ключовете и служебната си карта. Не поискаха мерцедеса. Това щеше да стане по-късно, когато му прекратят договора или го помолят да напусне, каквато беше модата.

Том накара Браун да почака на площада, докато влезе вкъщи, за да вземе ключовете. Карълайн беше в кухнята на приземния етаж и хранеше децата. Трябва да го беше чула да отваря входната врата, но не се провикна както обикновено „Здравей, татенце!“

Вечерята мина мрачно и веднага след като децата си легнаха, той разказа на Карълайн най-важното от срещата си с Джеф Ленгланд. Тя не показа никакви признаци на гняв срещу техния приятел. Том изпита съмнение, че май дори му съчувства.

— Защо го направи, Том? — попита тя безстрастно.

— Предполагам, защото щяха да бъдат, и все още може да стане така, лесни пари.

— Нямаме нужда от „лесни пари“!

— Знам. Съжалявам. Мисля, че след всички тези години банката взе да ми доскучава. Имах нужда от малко адреналин.

— Ако е така, просто си смени работата — каза тя без колебание, но все още учудващо студено, сякаш беше обмисляла цял ден случилото се, изживяла и преодоляла емоционалната бъркотия и сега спокойно обявяваше заключенията си.

— Може би трябваше да го направя — за миг Том се почувства много обезверен, — защото обикновено отстраняването от работа бе само прелюдия.

— И върни парите на Дик — добави тя, пренебрегвайки последните му думи. Стана и заяви, че е уморена. Прибра празните чаши за кафе от масата, сложи ги в съдомиялната, бавно излезе от кухнята и пое нагоре по стълбището.

Том изчака, докато Карълайн си легна, и после тихо се качи в кабинета си на последния етаж. Неотворената сутрешна поща лежеше на бюрото, му, включително писмото от брокера на недвижими имоти, който потвърждаваше, че приема искането на своя клиент. Продавачите, които щяха да са доволни да се отърват от Корстън парк, също се бяха съгласили госпожа Клейтън да задържи ключа, за да може да покаже сградата на строителите и да поиска оферти. Сега това изглеждаше ужасно неуместно.

Отпусна се зад писалището и по навик включи монитора. За негова изненада паролата му за достъп до банковата система още важеше. Нещо бяха пропуснали. Вероятно ще му отрежат достъпа още утре. Той провери стойността на обменните курсове в края на работния ден. Лирата пак беше паднала. Сега предвижданата загуба на „Таурус“ се беше свила до един, и половина милиона лири. Общо два милиона и двеста хиляди, което оставяше положително салдо от два и половина милиона. Плюс спестяванията му и две жилища. Съвсем грубо пресметнато, около пет милиона долара. Дори да загуби работата си, това е добро ново начало за човек, който иска да си върне живота. Взе решение: утре ще отстъпи сметката на Дик. Цялата сума. Разбира се, с изключение на петте милиона. Това са неговите петстотин шейсет и седем хиляди триста осемдесет и четири долара и двадесет и два цента плюс лихвата от малко над три процента, парите на неговия дядо. Ще подпише договор за деветдесет дена. През това време ще борави толкова внимателно с парите, сякаш са на банката. Така ще изстиска още един милион от капитала, преди да го върне. Още на сутринта ще се види със Стюарт Хъдзън, за да го накара да направи проектодоговор, който Дик да подпише. Към него щеше да приложи извлечението от сметката на Пат Клейтън от 1944 г. Като адвокат Дик щеше да разбере, че то ще издържи пред всеки съд. Въпреки това осъзнаваше много добре, че предупрежденията на Дик бяха относно друг вид правосъдие. Нямаше да го убият, преди да изтекат деветдесетте дни — никой не би зачеркнал с лекота тридесет и седем милиона долара. Опасността, ако имаше такава, щеше да се появи след това. Но у него вече се зараждаше идея как да се справи с положението.

След като се види с адвоката, щеше да посети инспектор Арчър и ще го помоли за помощ. Ще му обясни, че неговият дядо е оставил малко пари през 1944, но фактът останал скрит. Че когато той, Том, открил това, предявил претенции за банковата сметка на дядо си съвсем законно й спазвайки всички изисквания, но за съжаление през времето оттогава досега трета страна е внесла значителна сума в тази сметка по причини, които Том не може да разбере. Въпреки че нито едно от тези събития не се е случило на британска земя, анонимно лице е изпратило емисар в Лондон, един американски адвокат на име Ричард Суини, който поискал от Том да върне цялата сума, включително тази, която по право му принадлежи, под смъртна заплаха. Тази заплаха срещу живота му е била отправена в Лондон. Тогава щеше да покаже на инспектор Арчър договора, който ще поиска от Суини да подпише, и да попита дали инспекторът или някой от колегите му би дошъл в хотела в четири следобед, за да поговори с господин Суини.

Том смяташе, че по този начин Дик и Салазар ще разберат, че ако му се случи нещо, полицията ще знае съвсем точно кого да заподозре. Предположи също така, че при това положение ще предпочетат да не клатят лодката, след като крият толкова скелети в гардероба си. Салазар трябваше да осъзнае, че е късметлия. Том не можеше да си представи някой друг банкер или дилър, който, поставен на неговото място, изобщо ще допусне, че може да върне цялата сума.

Утре се очертаваше важен ден. Щеше да застане лице в лице с Гринхолм. Ако неговият началник откаже да говори с него по телефона, ще го сгащи извън банката. Гринхолм беше лайно и страшен егоист. Том щеше да отрече обвиненията на Ленгланд и да заплаши Гринхолм със скандал. Нито един съд в Англия или Америка не би могъл да докаже кой е собственикът на „Таурус“. Ленгланд нямаше да свидетелства. Веднага щом разбере, че така или иначе ще го уволнят, той ще си затвори устата и ще се присъедини към него в делото за компенсации, което ще заведат. Единственото, с което разполагат, са двата и половина милиона — плод на грешка, която Том е поправил на мига, когато я е открил, и много преди Джеф да отправи своите обвинения. Том приема, че времето му в банката е изтекло, но ще настоява да получи тазгодишните премии и заплата за една година — да кажем, два милиона. В светлината на случващото се сега Том имаше важна причина да получи съгласието на Суини да си запази петте милиона.

След петък никога повече нямаше да види Дик Суини. Щеше да го помоли да предаде на кантората „Байрон“ всички документи, свързани с него, Теса и Клейтънови в миналото или сега. А това, заключи той, щеше да ознаменува края на проклетата банкова сметка в Цюрих.

Той обаче бъркаше.

Високо над океана Ред Харпър не можеше да заспи. Самолетните седалки във втора класа не бяха конструирани за хора по-високи от метър и осемдесет. Обикновено молеше да го сложат да седне до някой от аварийните изходи, но днес беше закъснял и мина късно проверките, затова трябваше да се задоволи с мястото, което беше останало в препълнения с прибиращи се английски туристи „Боинг“ 747.

След срещата във Вашингтон двамата с Хулио бяха пресекли коридора до правния отдел и получиха нужните разрешения за предварителни разпити. В Ню Йорк съдията Крамър се беше съгласил да се срещне с Харпър в кабинета си и подписа ново разрешение за подслушване на служебните и домашни телефони на Салазар. Но Харпър подозираше, че все пак ще пропуснат важни разговори. Салазар използваше цял арсенал от цифрови клетъчни телефони, които не само се прихващаха по-трудно, но й бяха регистрирани на имената на други лица. От правна гледна точка той ги беше взел назаем. Затова властите не можеха да получат съдебно, разрешение да подслушват телефоните на хора, които нямат дори висящо пътно нарушение. А освен това АБН трудно можеше да проследи чий телефон използва Салазар във всеки момент.

Агентите убедиха доста трудно съдията да разреши подслушването на телефоните на Суини да продължи. Мнението на съдията беше, че щом мишената е Салазар, всеки опит да се подслушват разговори те му с неговия адвокат ще бъдат отхвърлен от съда, ако се стигне до процес. Със сигурност, подчерта съдията, той би постъпил така в своя съд.

Харпър се аргументира, че те не се целят в отношенията между клиента и адвоката му и ако случайно запишат нещо подобно, записът ще бъде незабавно изтрит и няма да се опитват да го използват като доказателство. АБН разполага с доказателства, че „Суини, Тъли, Макандрюз“ и особено господин Ричард Суини са участници в кръг за пране на пари. Той подчерта, че вече има записи на разговори, в които господин Суини нарежда на банката на своята собствена фирма в Швейцария да извърши преводи към сметки, за които се знае, че са контролирани от известен наркобарон. Намерението на Агенцията за борба срещу наркотиците е да представи случая на главния прокурор, което ще доведе до отделно обвинение срещу господин Ричард Суини. На тази основа, но след като постави редица допълнителни изисквания, Крамър се съгласи. Въоръжени с този жизненоважен документ, агентите на АБН се върнаха право в нюйоркската централа и изпратиха двама специалисти по телефоните да работят на „Саут стрийт“. Поискаха също така още два екипа, за да подслушват двамата Салазар. След това седнаха да прочетат най-новите разпечатки от разговорите на Суини. Те потвърдиха подробностите за пътуването на адвоката до Англия и неговото намерение да измъкне пари от човек на име Том Клейтън. Също така се изясни, че Суини е получил четиридесет и седем милиона долара от банка в Джорджтаун, Каймановите острови, които на свой ред е превел на банки в Испания и Уругвай. Адвокатът беше предал тази информация на някой си д-р Шпеер в Сан Хосе, Коста Рика. Това ги изненада. АБН не разполагаше с досие на някакъв д-р Шпеер, свързан с трафика на наркотици, и Коста Рика не се смяташе за невралгичен район в това отношение. Ето още нещо за разследване. Тъй като нямаше какво повече да правят в Ню Йорк, Харпър и Карденас помолиха за транспорт до летище „Ла Гуардия“, за да се приберат в Маями.

В сряда отново планираха нещата. Бяха почти сигурни, че до петък ще успеят да ужилят колумбиеца с петдесет милиона долара, но след това какво? Моралес беше влязъл в лигата на големите играчи едва преди около осемнадесет месеца. Преди това той беше просто един от многото бивши помощници на Ескобар, които си съперничеха за останките от империята на своя бивш началник. В този бизнес разликата в заплащането между началника и дори най-високопоставените му помощници беше значителна. Преди смъртта на Ескобар Моралес едва ли е изкарвал повече от петдесет хиляди месечно, и то в най-добрия случай. Сега не можеха да кажат точно колко печели. Вероятно между сто и двеста милиона долара годишно.

Преди години колумбийското правителство беше хвърлило армията срещу Меделин, град, който по това време контролираше три четвърти от кокаиновата контрабанда от Южна Америка. Картелите рухнаха, но търговията продължи, защото нова, група наркобарони запълни вакуума, създаден от търсенето, в новата наркостолица — град Кали, разположен само на четиристотин километра от Меделин.

Новият картел растеше бързо, четири или пет организации успяха да си извоюват властващи позиции, а по тяхната периферия работеха още около две хиляди по-малки групи. Всички тези групировки контролираха 80 от световния пазар.

Когато дойде времето, САЩ и колумбийските власти щяха да ударят здраво и Кали, но точно сега на Харпър му се откриваше възможност да пипне Моралес и само по себе си това щеше да е значително завоевание. От всеки похарчен за кокаин долар в Америка петнадесет цента влизаха в неговия джоб, затова АБН нямаше да пропусне тази възможност. Ако Моралес можеше да си позволи да изгуби петдесет милиона долара, те просто трябваше да се погрижат да му нанесат още по-тежък удар. В това отношение брънката Суини — Салазар беше особено важна. Карденас повтори още веднъж, че техните възможности биха пораснали, ако се върне отново в Меделин. Харпър трябваше да се съгласи и затова, както се бяха уговорили предварително, Карденас позвъни на Ромуалдес вкъщи. Един прислужник му обясни, че не очакват кмета преди седем и половина. Това означаваше най-малкото, че е жив и мъдро не Се е изповядал на Моралес. Фактически точно в този момент кметът беше доста жив, с лице заровено между бедрата на Алисия. Каквото имаше да се случва, когато Моралес откриеше, че парите му ги няма щеше да стане другата седмица. Междувременно Харпър искаше, да разбере повече за Лондонската връзка.

Кой беше този Клейтън?

Защо от него се очакваше да плати на Суини?

Ако Харпър можеше да предизвика ареста на Суини в Лондон, АБН щеше да има ход напред. Суини нямаше да разполага нито с контактите, нито с ресурсите, които имаше у дома. Откъснати от обичайната обстановка, хората по-лесно се пречупват. А като премия Харпър може би щеше да научи кой е Клейтън. Ако е британец, това ще е малък подарък за момчетата от Скотланд ярд. Беше обещал на началника на управлението, че Карденас няма да се набърква в операцията срещу Кали. Но ако успеят да разкрият пътя на парите от Меделин, могат да се приближат и до съкровищницата на другия картел. Докато армията се подготвя да нанесе удар, най-добрият начин да се пречи на контрабандата на наркотици е да се предизвиква хаос във веригата за пране на парите. Ако АБН успее да запуши каналите за изпращане на парите за пране, наркобароните ще трябва да натъпчат къщите си с банкноти и няма да могат да се възползват от това богатство. Така натискът срещу тях ще се увеличи и те ще станат невнимателни. Ред Харпър щеше да замине за Лондон още тази нощ, а Карденас щеше да души в Коста Рика, след което ще се върне в Меделин, като мине по същия маршрут, който беше използвал, за да избяга.

Шест часа по-късно Харпър се размърда в седалката си, за да раздвижи кръвта в долните си крайници. Без да обръща внимание на филма, който прожектираха, докато летяха на изток за среща с изгряващото слънце, той прехвърли наум фактите, с които разполагаха.

Първо: Моралес се готви да похарчи големи пари в Меделин. Той се нуждае от петдесет милиона долара, които ще дойдат на два транша, за грандоманските си планове. Едната половина се очакваше от Уругвай, а другата от Испания.

Второ: Източникът на тези пари беше Креди суис в Женева, като сумата е преведена от сметките на правната кантора „Суини, Тъли, Макандрюз“.

Трето: Моралес няма да получи парите си. Шефът на Харпър получи съобщение от Държавния департамент, че сметките в Уругвай и Испания са замразени.

Но имаше много неща, които АБН не знаеше. Кой е Том Клейтън? Кой е Енрике Шпеер? Защо Суини е в Лондон и как всички се наместват във връзката Моралес — Салазар? Харпър смяташе, че ако успее да отговори на тези въпроси, ще нанесе съкрушителен удар на Моралес и може би ще прибере двамата Салазар за дълго време.

От „Хийтроу“ той отиде направо в своя хотел, четиризвездния „Британия“ на площад „Гросвенър“ срещу американското посолство. След горещ душ и здрава закуска той тръгна лениво надолу по „Гросвенър стрийт“ и влезе в голямото здание на посолството през страничната врата. Вътре показа на дежурния морски пехотинец служебната си карта от Департамента по правосъдието. Упътиха го към офиса на ФБР на третия етаж. Специален агент Дрейк вече го чакаше.

— Един посетител — започна Дрейк, като погледна бележките си. — В сряда следобед. Метър и осемдесет, около деветдесет килограма, бял, черна къдрава коса. Модни дрехи, американски акцент. Име неизвестно.

— Колко време прекараха заедно? — попита Харпър.

— Съжалявам. Не забелязах кога е влязъл. Замина си с такси. Успях да измъкна част от адреса от портиера — „Кенсингтън скуеър“, но не разбрал номера.

— Благодаря. Британците включиха ли се вече?

— Да. Снощи го поеха.

Харпър щеше да звънне по-късно в Скотланд ярд, но сега имаше нужда от малко помощ от ФБР. Възможно ли е Том Клейтън да е американец? Вече бяха прекарали името през базите данни на АБН, ФБР и полицията на Ню Йорк, но нищо не намериха. Имаше шестдесет души с името Томас Клейтън, които притежаваха нюйоркски шофьорски книжки. За трима излязоха данни за дребни простъпки, превишаване на скоростта и сбивания в барове. Не разполагаха с ресурсите, за да проверят всички тези хора. А и освен това връзката беше прекалено слаба. Харпър беше решил, че Клейтън е британец.

— Посолството разполага ли с регистър на американските граждани, които живеят в Лондон?

— Зависи — отговори Дрейк. — Те не са длъжни да се регистрират. Някои го правят доброволно, а важните персони ги включваме в списъците за разпращане на покани — изложби, Четвърти юли и така нататък. Отседналите за по-дълго вероятно фигурират в регистрите на данъчната служба.

— Къде другаде можем да проверим?

— В списъка на членовете на търговската камара, търговските справочници за банки, застраховки, индустрии по вид и… в лондонския телефонен указател.

Те се спогледаха глуповато ухилени. Дрейк взе тежкия том от лавицата зад гърба си и отвори на К.

— Клейтън, Т. Д., „Кенсингтън скуеър“ № 61, Лондон, Запад 8. Какво ще кажеш за този детективски метод?

— Дай да го проверим. Искам да разбера кой е.

В четвъртък сутринта, отспал и готов за акция, Тони Салазар сложи шестте имена с адресите на писалището. Набра първия номер.

— Международен разговор — каза той, стараейки се да имитира възможно най-добре операторите на Ей Ти Ти. — Търсят господин Том Клейтън от Ню Йорк. Ще приемете ли разговор за ваша сметка?

— Том Клейтън? — Аз съм Тери Клейтън. Какво за моя сметка?

— Господине, там ли е Том Клейтън?

— Тук няма Том Клейтън, приятелче. Казвам се Тери Клейтън. Кой се обажда?

— Извинете, сбъркал съм номера — Салазар затвори и задраска първия адрес.

Второто обаждане доведе до същия резултат, като се изключи това, че Тревър Клейтън избълва няколко благословии, задето са го събудили „посред нощ“. Салазар погледна към часовника. Десет и четиридесет и пет. Замалко да му каже какво мисли по въпроса, но устоя На изкушението и затвори.

Обаждане номер три. Никой не вдигна. Щеше да звънне по-късно. При обаждане номер четири слушалката вдигна Томас Клейтън лично, но попита кой се обажда, преди да се съгласи да плати, защото, както той обясни, не познавал никого в Ню Йорк. Салазар се престори, че пита обаждащия се за името му, след това се извини и обеща пак да звънне.

Салазар се почувства несигурен. Мъжът не звучеше като американец, но не говореше и като англичаните, които беше срещнал досега. Трябваше да го провери. Сложи чавка на адреса.

Номер пет се оказа Таня Клейтън, а при обаждане номер шест се включи телефонният секретар. Женски глас с определено английски акцент. Той не остави съобщение, но си отбеляза номера за повторно прозвъняване по-късно. Три установени и три неизвестни. Ако мишената му изобщо живееше в града.

По обяд слезе в кафенето да хапне нещо, а след това си купи малка пътна чанта от магазина на хотела. Занесе я в стаята, където я напълни с тоалетни принадлежности, няколко ризи и малко бельо. Взе своя справочник „От А до Я“ и пистолета и излезе да се повози с бентлито.

Взе си стая с изглед към полето в мотел „Скайпорт“ близо до Дачет, като заяви, че ще остане три нощи — бащата на Тони беше дал на Суини срок до петък. Извади съдържанието на чантата и го разхвърля из стаята. Разбута леглото. След това се опита да телефонира още веднъж. Том Клейтън номер две вдигна и заяви, че е готов да плати разговора.

Тони Салазар малко се обърка, но бързо се усети, че мъжът е пиян, и затвори. Във всеки случай според привлекателната рецепционистка адресът беше в един от не дотам атрактивните квартали. Щеше да се върне отново към него само ако не постигне резултат с останалите двама. На последния номер, който беше набрал сутринта, все още отговаряше телефонният секретар. Така останаха само два адреса за проучване: Томас Клейтън, югозападен Лондон 7 и Т. Д. Клейтън, западен Лондон 8. В справочника видя, че двата адреса са доста близко един до друг. Уверен, че лесно ще ги открие, той заключи стаята и подкара обратно към града.

Паркира автомобила в „Куинсгейт гардънс“ и закрачи небрежно по улицата. Мина покрай номер 57 и огледа внимателно къщата. Тя беше триетажна с елегантни колони на предната веранда, но под звънеца нямаше табелка с име. Днес Тони Салазар нямаше друга работа, освен да намери копелето, което беше задигнало парите. Затова си купи вестник, върна се в колата и търпеливо зачака. Рано или късно все някой щеше да излезе.

Не му се наложи да подлага търпението си на изпитание. Черен „Ягуар“ спря пред къщата и шофьорът изскочи пъргаво за да отвори задната врата. Баща, майка и две малки момчета слязоха и поеха към входната врата. Всички бяха добре облечени и с изискан външен вид. Децата хукнаха нагоре по стъпалата към верандата, а мъжът извади ключовете от джоба си.

Проклет да съм, измърмори под нрс Салазар, шибани хитреци!

След като поклати объркано глава, той отново разгледа картата и запали двигателя. Още една проверка. Мина с бентлито край площад „Кенсингтън“ №61. Много хубава къща на прекрасен площад. Беше готов да заложи десет към едно, че е на неговия човек. Не можа да си намери място за паркиране на площада. На ъгъла от другата страна на площада срещу № 61 намери обществен телефон.

— В момента Том го няма. Кой се обажда?

— Казвам се Тери. От Ню Йорк — отговори съвсем естествено Тони: — В банката ли е?

— Не, днес си взе свободен ден. Ще се прибере около девет и половина.

— Благодаря. Ще се обадя тогава.

— Госпожо Клейтън, имате много секси глас — каза той високо, след като остави слушалката. — Нямам търпение да видя и останалото.

Щеше да се върне по-късно. Зная телефонния ти номер, Томас Клейтън, каза си наум, докато се връщаше към колата. Зная къде работиш и къде живееш. Единственото, което остава да ми кажеш, е къде държиш парите.

Междувременно щеше да пообиколи и да види какво може да свали, а и нали трябва да се порадва на колата.

Хулио Карденас пристигна в Коста Рика от Маями и си взе стая в тризвездния хотел „Колон“ в центъра на Сан Хосе. Харпър му беше разрешил да прави каквото намери за добре, но и дума не можеше да става да се изправи лице в лице с Шпеер. Предварителните проучвания бяха извадили наяве един преуспяващ адвокат по търговски дела, единствения човек всъщност с такава фамилия в града.

Работата на Хулио беше да изрови малко повече информация за него. Присъствието на американските служби в тази централноамериканска република не беше особено силно, може би един представител на ЦРУ, който обикаля и съседните страни, така че едва ли доброволно би предложил помощ. Страната не представляваше заплаха за Америка, наркотрафикантите до голяма степен я заобикаляха и в посолството нямаше представител на Департамента по правосъдие. Преди няколко години, когато Веско^[1] ограби инвестиралите в Инвесторс оверсийс сървис АД, Съединените щати бяха притиснали властите с обичайните дипломатически заплахи. Фактът, че между двете страни няма споразумение за екстрадиция, превръщаше малката държавица в изкусително място за всички, които искаха да избягат от американските власти. Стигна се до размяна на мисли за търговските отношения и американската помощ. Веско беше принуден да си намери ново убежище и след тази история малцина наркотрафиканти се бяха опитвали да се скрият тук.

На сутринта Карденас отиде в посолството и беше приет от втория секретар. Хулио обясни, че Департаментът по правосъдието проявява интерес към Енрике Шпеер, но не спомена нищо за АБН.

Дипломатът му даде малкото информация, която можа да намери.

Очевидно Шпеер беше изряден гражданин. По рождение костариканец, завършил право в Мексико и собственик на процъфтяваща консултантска кантора в областта на търговското право. Много фирми търсели неговите услуги. От време на време пътувал до карибските страни и континента, но никога не е кандидатствал за американска виза.

— Защо Департаментът се интересува от Шпеер? — попита човекът от посолството.

— Не от него специално — обясни Хулио. — Знаем, че един от неговите клиенти е престъпник, както и че работи със заподозряно в пране на пари лице в Ню Йорк. Шпеер не ми звучи твърде латиноамериканско.

— Тук живеят много потомци на европейци и от Източна, и от Западна Европа. Мнозина са пристигнали след двете войни.

— Германец ли е?

— Предполагам.

— Как Изглежда?

— Около четиридесетте, слаб, рус, висок малко над метър и седемдесет. Независимо от времето винаги носи костюм. Ерген, канят го на всички приеми.

— Родителите му тука ли са родени?

— Това не знам и не бих могъл да питам службите, без да посоча причина.

— Молбата ни е да го държите под око и да ни информирате за всичко, което прави впечатление.

— Нямате ли собствени хора, на които това е работата?

Хулио се усмихна уморено. Беше срещал и преди такива дипломати. Живееха в безкраен кръг от политически коктейли, забравили напълно кой плаща сметките им.

Разходи се из „Плаза Индепенденсия“ и се настани в едно кафене близо до кантората на Шпеер. В Коста Рика всички се прибираха за обяд. В един и петнадесет Шпеер излезе и се отправи към паркирания отпред ленд роувър. Изглеждаше умислен и разтревожен. Карденас успя да го заснеме три пъти. За момента трябваше да се задоволят с толкова. Пъхна филма в един подплатен плик, адресира го до седалището на ЕЛ БИД в Маями и го пусна от хотела. След това си събра багажа и взе такси до летището. В Каракас мина през митническата и паспортната проверка като Хулио Роблес с официалния си паспорт и картата на служител на ЕЛ БИД. После хвана самолета на компанията за вътрешни полети „Аеропостал“ до Маракайбо, където го чакаше пилотът на АБН със своята „Чесна центурион“, за да измине с него предпоследната част от пътуването.

Излетяха в източна посока, направиха обратен завой и полетяха над петролните платформи в плитките води на голямото езеро, което беше дало името на града. Започнаха да се изкачват, за да прелетят над Сиерас де Перия, местност, която бележеше границата с Колумбия. Оборудвана със сателитна навигационна система, малката „Чесна“ не се затрудни да открие късата писта на мините „Сезар“. Дежурен беше същият ръководител на смяна. Лицето му грейна, когато видя двете бутилки с черен етикет.

— Идвай винаги, когато имаш нужда — каза той с добродушна усмивка, като подаваше на Хулио ключовете от колата.

Тепърва го чакаше дълго пътуване, повече от шестстотин километра по лоши пътища, но Роблес нямаше търпение да поднови старото си приятелство с меделинския кмет.

Шпеер наистина беше загрижен. Беше звънял на „Банесто“ в Севиля, защото знаеше от Суини, че трансферите от Швейцария са извършени. Ядоса се заради неочакваното забавяне, но реши да не го прави на въпрос. Тъй като беше уверил Моралес, че всичко е наред, тази сутрин поиска да се увери в това лично.

Тогава избухна бомбата.

Двадесет и четирите милиона долара наистина бяха пристигнали от Швейцария, за да закръглят сумата. За съжаление обаче по заповед на финансовото министерство сметката на строителната фирма „Малага“ беше замразена. Шпеер попита защо е предприета тази мярка, но банкерът не отговори категорично. Има съмнение, каза той предпазливо, че определени суми може да са свързани с незаконно пране на пари. С проблема се оправя ръководството от седалището на „Банесто“ в Мадрид. По-добре д-р Шпеер да попита там.

Адвокатът си записа номера и името на човека, с когото трябва да разговаря, но нямаше намерение да го направи незабавно. Вместо това се обади в „Банк о Насионал“ в Монтевидео. Там положението беше същото, но началникът, с когото разговаря, беше по-прям:

— Властите тук смятат, че това са мръсни пари. По-точно от наркотици. Не може да се оперира с тях, докато не приключи разследването.

Все пак той се съгласи да потвърди, че парите от Женева са пристигнали и преди да бъде блокирана сметката, балансът й бил над двадесет и пет милиона долара.

Шпеер остави слушалката на вилката и започна да обмисля последиците. Фирмата „Малага строителство“ беше чиста. Нямаше нищо, което можеше да я свърже с Моралес. Шпеер лично я беше създал още в началото на връзката си с колумбиеца. Нарочно беше избрал за седалище Испания, защото не вярваше в съмнителни офшорни фирми, след като парите са вече изпрани. Сериозните банки гледаха на подобни фирми с подозрение и с готовност сътрудничеха с властите, ако възникнеше проблем. Испания и Англия бяха най-добрите места за такава дейност. В Испания администрацията работеше небрежно и на никой не му пукаше какво вършат испанските фирми извън страната. От различни части на Латинска Америка можеха да се прехвърлят пари, маскирани като печалби от измислени проекти, и щом реализираш малко печалба и си платиш корпоративния данък, властите те оставят намира да си гледаш бизнеса.

В Англия човек можеше за пет минути да регистрира фирма с капитал по-малко от сто лири. Пощенски кутии на призрачни фирми струваха по пени дузината, а наетите за фасада управители не задаваха твърде много въпроси, когато им се връчеше списък с несъществуващи директори. Фирмите редовно си внасяха данъчните декларации, обявяваха около 6 печалба и плащаха 20 от нея като данък — реални разходи от цент и половина на долар, за да се снабдят мръсните пари с правдоподобно родословно дърво.

Очакванията на Шпеер бяха, че в течение на следващата година на Моралес щеше да се наложи да подслони още сто милиона долара. „Малага строителство“ беше само една от дузината фирми фантоми, които бяха нужни на Шпеер, за да изпълни тази задача. Сега всичко се проваляше и той не можеше да разбере защо. Най-много четирима души знаеха истината за „Малага“: Шпеер, Салазар, Суини и самият Моралес.

В момента голямата част от парите на наркобарона се управляваше от Салазар. Той беше полезен с големия си опит в прането на пари. Моралес докарваше куфарите си в една банка на Гранд Кайман и след три месеца парите се появяваха някъде другаде, минали по господ знае какъв маршрут. Шпеер не знаеше, нито го интересуваше. Но Моралес беше оставил и узаконените си пари при Салазар, а това Шпеер смяташе, че може да промени. Той не беше по-глупав от Салазар и неговите методи бяха по-добри. Надяваше да доживее деня, когато Моралес ще прехвърли управлението им на него. Да остави Салазар да ги пере, както той си знае, но след това да предостави управлението им на Шпеер. Той беше служил добре на Моралес и очакваше най-накрая и това да стане. Тогава д-р Хайнрих, бивш Енрике, Шпеер ще открие в Бавария една небиеща се на очи кантора и ще спечели богатство, инвестирайки парите на своите клиенти в Европа. Възможностите бяха неограничени. Моралес само щеше да предостави стартовия капитал.

А сега да вземе да се случи този гаф.

Някой беше открил връзката между „Малага“ и кокаина и причината за това не беше нито Шпеер, нито Моралес. Оставаха Суини и Салазар. Възможно ли е да са проявили непредпазливост? Нямаше какво друго да направи, освен да каже на Моралес, че парите му няма да пристигнат. Не му харесваше тази перспектива. Лесно можеше да се досети как ще реагира неговият клиент на загуба от петдесет милиона долара.

Същата сутрин Том Клейтън отиде да поработи на етажа над своята спалня. Седна на писалището си в седем и тридесет и нахвърли черновите на два документа. Първият беше договорът, който Суини трябваше да подпише. В него се признаваше, че сметката на Клейтън е принадлежала на дядо му и на негов партньор, клиент на „Суини, Тъли, Макандрюз“, който не желае името му да се споменава. По-нататък се удостоверяваше, че след смъртта на Пат Клейтън титуляр е станал синът му Майкъл Клейтън, а след неговата смърт — Том. Като изпълнители на завещанията на Патрик и Майкъл Клейтън „Суини, Тъли, Макандрюз“ потвърждаваха верността на тези факти.

Договорът също така постановяваше, че балансът на сметката на Клейтън не се разделя поравно между страните, а частта, която се полага на Томас Клейтън, възлиза на пет милиона долара. Тъй като тази сума вече е изплатена на Томас Клейтън, оставащата част от баланса е собственост на неназования партньор на Патрик Клейтън и Ричард Суини поема отговорността за предоставянето й на своя клиент. Договорът изясняваше, Том се постара да подчертае това, че Майкъл и Томас Клейтън не са имали нищо общо с неназования партньор, нито знаят неговото име и с какво се занимава. Предвид времетраенето на банковите процедури средствата ще бъдат предоставени на адвокатската кантора след деветдесет дни.

Вторият документ беше лична клетвена декларация. В нея Томас Клейтън заявяваше, че докато е упражнявал правата си според изискванията на бащиното си завещание, е посетил „Юнайтед кредит банк“ в Цюрих, за да прибере баланса от сметката на името на Майкъл Клейтън. Той с изненада разбрал, че в добавка към петте милиона долара, които очаквал, е открил, че по сметката са внесени още тридесет и седем милиона. Тъй като не успял да разбере какъв е източникът на тази огромна сума, я е оставил недокосната и се обърнал към изпълнителите на завещанието на покойния си баща „Суини, Тъли, Макандрюз“ и лично към Ричард Суини за обяснение, Господин Суини заявил, че един от неговите клиенти, Джо Салазар, е използвал от години тази сметка, като подправял подписите на Патрик и Майкъл Клейтън. Освен това господин Суини признал, че тези средства идват от криминални дейности. Господин Суини, който е участник в тази измама, пристигнал в Лондон, за да вземе не тридесет и седем, а четиридесет и три милиона долара от Томас Клейтън. Потвърдил, че неговият клиент иска цялата сума и че неизпълнението на това желание ще стане причина Томас Клейтън да бъде убит.

В осем и половина Том свърши с черновите, прочете ги отново и ги прибра в чантата. След това се зае с терминала и с учудване установи, че още има достъп до системата на банката. Швейцарският франк се беше покачил с още шест цента спрямо английската лира. Това му достави удоволствие по две причини. Първо, двадесет и петте милиона лири, които му бяха предоставили неговите работодатели, се бяха превърнали в петстотин милиона и показваха девет цента печалба. Това беше възвръщаемост от осемнадесет милиона лири стерлинги или 72 от изложените на риск суми. Ето ги аргументите, с които ще се изправи срещу Гринхолм.

Освен това личната загуба на Том чрез „Таурус“ беше намаляла с повече от милион долара. Прищя му се да има куража незабавно да удвои сумата, но реши да го дава по-предпазливо. Все още имаше време.

В девет позвъни на Стюарт Хъдзън, извини се, че се обажда в последния момент, и помоли за спешна среща, за да обсъдят два документа. Разбраха се да се видят в десет и половина в кантората на Стюарт.

След това се обади в Скотланд Ярд и най-накрая успя да се свърже с главен инспектор Арчър. Обясни кой е, спомена Пит Андрюз и помоли за бърза консултация. Арчър му отговори дружелюбно, попита как е Пит и прие да се срещне с Том около четиринадесет часа в кабинета си.

Том нямаше желание да спори с Дик Суини по телефона, затова му написа бележка, че ще го посети в петнадесет и тридесет, и я пусна по факса на хотела, като в горния край на листа надраска с големи букви: СПЕШНО!

— Не е лошо — каза Хъдзън с усмивка, като прочете първия документ. — Като за банкер си се справил много добре.

— Стюарт, трябва ми веднага — припомни му Том.

— Добре. — Хъдзън задраска няколко изречения и ги перифразира, промени две-три думи и след като отново прочете документа, даде го на секретарката си да го препише на чисто. После се зае с клетвената декларация и усмивката му се замени от смръщване. През това време Том се опитваше да омаловажи ставащото, като хвърляше стрелички по мишената, която висеше на стената в кабинета на неговия приятел.

— Какво възнамеряваш да правиш с това? — попита Хъдзън, като остави черновата на бюрото.

— Бих искал да го оставя при теб за всеки случай — отговори Том и метна още три стрелички.

Хъдзън прочете още веднъж четирите изписани на ръка страници.

— Том — попита той мрачно, — наистина ли смяташ, че Суини го е казал сериозно? Че онзи тип Салазар ще те убие?

— Не зная — каза откровено Том, — но сигурно скоро ще разбера.

— Заслужава ли си?

— Пет милиона долара, човече! Мои са си!

— Мога да ти дам пет милиона на заем, ако си закъсал — предложи полушеговито Хъдзън.

— Гледай си работата, Стюарт — отговори Том и замахна на ужким към него със стреличката, — и се захващай да го оправиш.

— Мислил ли си да отидеш в полицията?

— Там отивам, след като свърша тук. Уговорих си среща в Скотланд ярд.

— Възнамеряваш ли да им предоставиш копия от тези документи?

— Не — твърдо заяви Том. — Ще покажа копие от клетвената декларация на Суини, за да каже на Салазар, че ще се появи на бял свят веднага щом ми се случи нещо. Искам да я оставя при теб. Ти ще свършиш тази работа, ако се стигне дотам.

— В такъв случай — тържествено заяви Хъдзън, — ако декларацията трябва да играе ролята на застрахователна полица, мисля, че трябва да попълниш празнините.

Сега дойде ред на Том да загледа изненадано.

Хъдзън обясни:

— Имам предвид да ми разкажеш всичко. Имената, адресите, датите, сумите. Така ще покажеш на Суини, че не се шегуваш. Ако са толкова зли, колкото казваш, това може да те опази жив.

Том размисли и се съгласи. През следващите тридесет минути той говори пред включения диктофон на своя приятел. Започна да разказва историята от самото начало. Контрабандата на алкохол и сдружаването между Пат и Салазар, как са измамили баща му, като не са му казали за сметката, и как Том е научил за банковия депозит. Той показа на Стюарт старото извлечение от „Юнайтед кредит банк“ и преразказа всичките си разговори със Суини, като не скри нищо.

Когато свърши, секретарката на Стюарт се появи с напечатаните договори. Хъдзън й даде диктофона и поиска да свали на хартия съдържанието. Том го погледна тревожно, но Стюарт го увери, че е чувала далеч по-страшни работи. Прегледаха още веднъж първия документ и Стюарт даде две копия на Том, едното за Суини да го занесе в Ню Йорк, а другото за него самия. Третото копие щеше да остане в архива на Хъдзъновата кантора.

— Фактически — каза адвокатът — договорът трябва да бъде подписан от Салазар. Затова го написах така, че Суини да го подпише от името на своя клиент. За твоите дела това няма значение.

След това Хъдзън помълча неловко и смотолеви:

— Карълайн ми се обади.

— Карълайн? За какво? — раздразнено попита Том.

— Успокой се, Том. Просто се е уплашила — Стюарт започна да си играе с един телбод.

— И плаче на рамото на старото си приятелче, така ли? — попита двусмислено Том и веднага съжали за казаното.

— Чуй ме — твърдо каза адвокатът, — вадиш куп подозрителни пари и играеш тъпи игрички с фючърси. Отстраняват те от работа. Всичко това й се стовари в течение само на една седмица. Бъди разумен. Тя се тревожи за теб. Аз съм стар ваш приятел. Знаеш това. Няма да направя нищо без твоето одобрение, но може би мога да помогна.

Стар какво? Стар приятел или стар любовник?

За миг Том погледна блуждаещо към Стюарт и след това се ядоса на самия себе си, че изобщо си е помислил подобно нещо. Карълайн не заслужаваше такова отношение.

— Нека опитам по моя начин — каза той. — Ако имам нужда от помощ по някой от двата проблема, ще се обърна към теб. Може би… ако поговориш с Карълайн… ще успееш да я успокоиш… — гласът му заглъхна.

— Разбира се, обещавам ти.

— Не искам да я загубя!

— Няма — искрено го увери Хъдзън.

На Том му се дощя да бъде и той толкова сигурен.

Нямаше какво повече да си кажат или да вършат, докато секретарката сваляше клетвената декларация от записа, затова през следващия час поиграха на стрелички.

Моралес слушаше Шпеер, без да го прекъсва. Зададе един-два въпроса, но гласът му не разкриваше какви са действителните му чувства. Когато докладът приключи, той каза на Шпеер да остане край телефона. Ще си помисли за момент какви могат да бъдат последствията и ще му се обади.

Хвърли бегъл поглед на архитектурните макети, излезе навън дълбоко замислен и пое през градината. Пазачите в горите получиха съобщение, че шефът се разхожда наоколо, и удвоиха своята бдителност. Тупак го следваше безшумно на няколко крачки.

Бяха му спрели петдесет милиона долара. Би могъл да го приеме. Ако сметките в Испания и Уругвай са били замразени едновременно, сигурно са намесени американците. Въпросът беше как са разбрали.

Информацията трябва да е изтекла или в Ню Йорк, или в Меделин. Не смяташе, че Салазар може да се е раздрънкал, макар че понякога се тревожеше, че федералните изнудват Перача и той може да сключи сделка с тях. Шпеер го беше уверил, че това е невъзможно, защото в бизнеса са намесени много клиенти, включително парите на мафията. Ако Салазар пропее, смъртта му е гарантирана. Моралес повярва на това. Салазар не му изглеждаше като човек, който ще приеме за цял живот скромна самоличност в Програмата за защита на свидетелите.

Шпеер?

Едва ли. Енрике беше амбициозен и предвидлив човек и, подобно на него самия, би предпочел да си осигури спокойно бъдеще. Моралес знаеше, че парите, които в момента носи в джоба си, са достатъчни, за да изпрати човек в Коста Рика да взриви Шпеер заедно с къщата му и да го прати в царството небесно. Сигурно и Енрике Шпеер знаеше много добре това. Не, не е и Шпеер. Тогава кой?

Ще се върне на този въпрос по-късно. Първо трябва да избере следващия си ход. Ако не извади още петдесет милиона, фондацията ще се окаже мъртвородена. Но за да направи това, трябваше да извърши нещо, което беше табу в неговия занаят: да използва законните си пари и да ги върне там, откъдето бяха дошли. Ако постъпи така, рискува да остави следа, която да свърже безукорните му инвестиции с работата му в Меделин. През изминалия месец беше изпратил още шест милиона на Каймановите острови и сега те бяха в ръцете на Перача. Разполагаше с половин милион в къщи и с още два в Насау. Но те не бяха достатъчни. Досега Ромуалдес сигурно вече е казал на всички предприемачи, че парите им са на път. В края на седмицата новината, че чековете са без покритие, ще е стигнала до Кали. Нориега или фамилията Ортега моментално ще подушат кръвта. Разчуе ли се, че Моралес не може да си плаща сметките, ще пристигнат посред нощ с пикапите, за да го отведат със семейството му. По ирония на съдбата единствената защита, на която може да разчита, е полицейският обръч, разположен около Меделин.

Така възможностите се сведоха до две. Плати сега или бягай. Салазар държеше повече от шейсет милиона негови пари. Всички бяха законно инвестирани за дългосрочен растеж. Дори ако Моралес ги поискаше незабавно, щяха да минат дни или седмици, докато ги получи. А ако зад цялата бъркотия стоеше Перача, може би никога няма да ги види.

Трябва да напусне Колумбия. Не му остава друг избор. Ще лети със собствения си самолет до Панама и дори няма да излезе от салона за транзитни пътници, докато не хване първия полет на юг. За начало Рио или Буенос Айрес ще свършат работа. След това ще види. Човек, с шейсет милиона долара може да плаща на скъпи адвокати и да си намира приятели. Но първо трябва да се оправи в Меделин. Ако американците бяха получили информацията от някого там, целият град трябва да разбере, че не си струва да ядосваш дон Карлос. Глупакът Ромуалдес ще е първият.

Той се обади на Шпеер и нареди да изтегли всичките му инвестиции от контрола на „Салазар Ко“.

Том Клейтън пристигна в Скотланд ярд пет минути по-рано и беше придружен до кабинета на Арчър — просторен модерен офис с прекрасна гледка към Темза — на четвъртия етаж. Главният инспектор изглеждаше точно така, както звучеше по телефона. Макар и на възраст близка до пенсионната, беше висок и слаб. Носеше двуреден черен костюм, който някак си отговаряше на благото му държане. Поздрави дружелюбно Клейтън и го покани да седне на голямото тапицирано махагоново кресло, което, подобно на писалището в стил „Шератон“, не се вписваше в типичното учрежденско обзавеждане. Арчър почука лулата си в пепелника, очевидно нарочно, за да даде възможност на посетителя да възрази, ако не понася дима, след това се зае да я пали, но не преди да попита Том с какво може да му помогне.

Том му разказа една съкратена версия на случилото се. Той уточни, че фирмата, която Ричард Суини представлява, е работила за семейство Клейтън повече от век, но че също така обслужват и друг клиент, чието име той не знае, и който сега иска пари от Том. Обясни, че е получил средства, за които е вярвал, че са част от неговото наследство, но сега излиза, че другата страна има претенции за част от тях. Том е готов да върне парите, на които няма право, но е загрижен дали другата страна ще прояви разум.

— Как я кара Пит Андрюз? — изненадващо попита Арчър.

— Прекрасно. Той е добър човек.

— Твърдите, че не знаете името на клиента на господин Суини? — Арчър зададе въпроса много небрежно, без да вади лулата от устата си.

Въпреки това на Том му светна предупредителна лампичка.

— Честно казано, господин главен инспектор — застрахова се той, — едно име беше споменато. Но само като слух. Не зная със сигурност чии са тези пари, а единствено, че Суини е тук, за да ги вземе.

— Парите от вашето наследство… къде са те сега?

— Частта, която ми принадлежи, е тук, в Лондон. Остатъкът оставих в Цюрих, където ги намерих.

— Значи Цюрих? — отбеляза презрително полицаят, след което дръпна дълбоко. — Това винаги води до усложнения — и продължи, докато гледаше как димът се вие към тавана: — Господин Клейтън, струва ми се, че би трябвало да говорите с адвокат, а не с полицията. Направихте ли го?

— Да. А той ми каза да ида в полицията.

Полицаят кимна леко, сякаш в знак на съгласие.

Не беше твърде сигурен в този господин Клейтън. Историята му не се връзваше напълно. Два часа по-рано Арчър прие посетител от Америка — Ред Харпър от Агенцията за борба срещу наркотиците, който беше препоръчан на Арчър от специалните служби. Харпър информира главния инспектор за връзката между Моралес и Салазар, за операцията по изпиране на пари и своята собствена стратегия да закове Суини в Лондон. Към края на срещата Харпър спомена за възможното участие на някой си Томас Клейтън, американски банкер, живеещ в Лондон, за когото смятат, че по някакъв начин се вписва в пътя на парите, макар че Харпър си призна, че няма никаква представа как. Арчър се беше усмихнал многозначително при споменаването на Том Клейтън и беше започнал да чисти демонстративно лулата си. После каза на смаяния Харпър, че въпросният човек ще дойде да се срещне с него в два и то по свое собствено желание. Двамата решиха, че инспекторът ще го изслуша като начало. Харпър ще остане в съседната стая да чуе разговора по включения интерком и в подходящия момент ще се присъедини към тях.

— Вашият адвокат обясни ли ви защо смята случая за работа на полицията? — попита главният инспектор.

— Защото му разказах, че когато вчера се срещнах с господин Суини, той каза, че ако не върна всички пари, включително тези, които ми принадлежат, неговият клиент ще ме убие.

— А, така нещата повече се връзват — възкликна Арчър, който изведнъж се оживи. — Предполагам, че няма свидетели на отправената заплаха.

— Не, но аз ще се срещна със Суини в петнадесет и тридесет и съм сигурен, че ще я повтори.

— Къде ще се състои срещата?

Том му каза и Арчър си записа номера на стаята.

— Да, господин Клейтън — каза Арчър успокоително, оставяйки бележката настрана, — ние можем да ви помогнем. — Той се изправи и тръгна към вратата. Несигурен къде отива полицаят, Клейтън понечи да стане и да го последва, но Арчър му махна да остане на мястото си. — Има един човек, с когото трябва да се срещнете — каза той и отвори вратата на кабинета си.

Мъжът, който влезе, беше висок около метър и деветдесет, с широки здрави рамене и спортна походка. Дебелият му врат и късата подстрижка вероятно щяха да се чувстват по-удобно в униформата на морски пехотинец, отколкото в настоящия скучен костюм с убит цвят. Той влезе и протегна ръка.

— Господин Клейтън, казвам се Ред Харпър от Държавния департамент по правосъдието.

Том сдържано се здрависа с него.

Без да го усуква, Харпър обясни, че името на Том се е появило по време на разследване и е прелетял Атлантика само за да разбере каква е връзката.

— Господин Клейтън — каза той натъртено, — съветвам ви да изясните всичко от самото начало и да не възпрепятствате работата на Департамента.

— Обвинявате ли ме в нещо, господин Харпър? — Клейтън почувства как го обзема ярост, но положи усилия да се сдържа.

— На този етап не — отговори агентът на АБН не по-малко твърдо, — но трябва да отговорите на някои въпроси.

— Питайте — каза Том спокойно, но не можеше да скрие неудоволствието си.

— Да започнем с вас. Кой сте вие? С какво се занимавате?

Том отговори изчерпателно. Име, адрес, занятие.

— Работите в банка, така ли? — попита Харпър впечатлен.

Том кимна в отговор.

— На какъв пост?

Том описа работата си, намеквайки по този начин за нивото на заплатата си. Обикновено това караше държавните служители да започнат да се подмазват. Също така спомена петте години на „Уол стрийт“, преди да дойде в Лондон, и че баща му е бил професор в Колумбийския университет, а сестра му и нейният съпруг се движат в кръг на сенатори и други високопоставени политици. Три поколения в Америка вече се смятаха за финансова аристокрация.

— Та ето какво искам да кажа, господин Харпър — продължи Том, усещайки, че е спечелил леко надмощие. — Дойдох тук — и той погледна преднамерено към Арчър, — за да се оплача от заплаха, отправена срещу живота ми. А сега вие — той се обърна към Харпър — нахлувате и се държите така, сякаш съм извършил някакво престъпление. Предлагам да промените отношението си и може би ще стигнем донякъде.

— Възможно е — каза Харпър със съмнение в гласа. — А сега ми обяснете каква работа имате с Ричард Суини.

Разбира се, той беше чул какво разказа Клейтън на Боб Арчър, но не го показа. Във всеки случай беше по-добре да накара заподозрения да разкаже историята още веднъж. Така човек по-лесно забелязва лъжите.

Том се замисли за двата документа в чантата си. Нямаше начин да им покаже клетвената декларация, защото съдържаше достатъчно за завеждане на дело в Швейцария, а тогава парите можеха да бъдат замразени — цялата сума, включително петте милиона, които Том вече притежаваше. Но договорът, с който предлагаше да предаде парите, беше добре съставен.

— Мога да: направя нещо по-добро — отговори Том и вдигна чантата си от земята. Сложи я на коленете си, извади двете копия на договора и ги подаде на двамата мъже. — Това обяснява всичко.

Харпър и Арчър прочетоха документа в мълчание. Американецът първи вдигна поглед от листовете.

— Колко пари са останали в Швейцария? — попита той.

— Не знам — излъга Том.

— Тогава откъде знаете, че пет милиона са ваши?

Том обясни, че дядо му е оставил определена сума по сметката. Той знае цифрата наизуст: 567 384.22. Това е станало през 1944 и оттогава парите са недокоснати.

— Трябваше да се пазаря с швейцарците за лихвата — призна той. — Накрая се споразумяхме за три процента и девет десети или по-точно за три точка деветдесет и две. Това прави пет милиона долара. Накарах ги да ми ги преведат по сметка в Лондон. Можете да проверите в следващата ми данъчна декларация.

— Тогава за какво сте му на Суини, за да сложи ръка на остатъка? — Харпър не се отказваше лесно.

— Не знам — хладно отговори Клейтън. — Предполагам, че след като банката вече е разбрала, че татко е мъртъв, всичко внасяно и теглено незаконно от негово име сега попада под мой контрол.

— И от банката не ви казаха какъв е балансът?

— Не.

— Намирам това за странно.

— Познавам швейцарските банки — отвърна Том. — Те все още ползват печалбите от Третия райх.

— Дали ще ни кажат, ако ги попитаме?

— След разпореждане на съда — със сигурност — обясни Арчър.

— Господин главен инспектор — каза търпеливо Том, — държавата Израел ги пита от петдесет години и още чака отговор.

— Защо вие не ги попитате? — Харпър беше започнал да губи търпение.

— Не ме интересува. Просто искам Суини или който стои зад него, да вземат парите, скрити в сметката на моя нищо неподозиращ баща, и да се разкарат от живота ми.

— Като, разбира се, изключим незначителния факт, че са ви заплашили с убийство — измърмори Арчър с ъгълчето на устата си, докато разпалваше следващата лула.

— Точно затова дойдох тук — възкликна Том, зарадван от възможността да се върнат на темата.

— Още ли възнамерявате да се срещнете с него, както сте се разбрали? — попита Арчър.

— Можете да сте сигурен.

Арчър кимна одобрително.

— В такъв случай — продължи той съвсем небрежно, — нали нямате нищо против да подслушваме? По такъв начин — продължи той, преди Том да успее да възрази, — щом повтори заплахата за убийство, ще имаме повод за незабавен арест.

Клейтън не беше обмислял подобна възможност. Ако сложат бръмбар в стаята на Дик, нямаше да може да изиграе своя коз — клетвената декларация, която ще подскаже на Салазар, че не може да спечели, ако го убие, и ще е най-добре да приеме тридесет и седемте милиона и да се разкара.

— Разбира се, нямам възражение. Дано го пипнем — съгласи се въодушевено Том, но ясно съзнаваше, че трябва да води много внимателно разговора със Суини.

Подготовката беше завършена много бързо. Някъде от мазето се качи един недодялан тип на име Ъркуарт и закачи предавател с големината на кибритена кутийка във вътрешния джоб на сакото на Том. После закрепи с лепенки за гърба на ризата му тридесетсантиметрова антена. Арчър се обади в „Кларидж“ и се свърза с един от заместник-управителите, който се ужаси от идеята да подслушват някого от гостите и решително отказа да изпълни молбата на главния инспектор. Тогава Арчър потърси директора на групата „Савой“, която притежаваше „Кларидж“, негов стар приятел. След няколко уверения, че става дума за наистина сериозно нещо, той получи подкрепата му.

Апартаментът на Суини се намираше на края на коридора и стаята до него беше заета, затова се спряха на помещението отгоре. Ъркуарт потегли от Скотланд ярд с такси, като носеше екипировката си в сак. Том изчака петнадесет минути, след което и той взе такси в същата посока. Арчър и Харпър се качиха в полицейска кола без отличителни знаци и влязоха в хотела през задния вход откъм „Брукс мюс“.

Денят на кмета Ромуалдес беше започнал с приповдигнато настроение, което бързо започна да спада. Той се обади на де ла Круз вкъщи и го помоли да дойде в общината в седем и тридесет, за да прегледат отново всички висящи фактури.

Банката вече беше приготвила купчини чекови книжки за „Малага строителство“ и фондацията. Дори ги пуснаха, преди още по сметките да има пари, защото се съобразиха с високото положение на директорите и членовете на Управителния съвет. Кметът с радост се зае лично да пише чековете, като ги подаваше на Де ла Круз да ги подпише и да ги закачи към съответната фактура, а след това със замах добавяше своя собствен подпис. В течение само на час той раздаде един милиард песо. Мигел Ромуалдес очевидно беше човек с тежест.

В осем започна да звъни телефонът, но сега той не нареди на секретарката си да отклонява хората. Кметът пожела да говори с всеки, порицаваше го строго, че му липсват вяра и опит, след като си мисли, че при толкова огромен проект нещата могат да се уредят за един ден. Търпението, продължаваше Ромуалдес с маниер, който беше нов за него, е добродетел, урок, който предприемачите трябва да запомнят добре за следващия етап на строителните работи. На онези, които се обръщаха към него смирено и предлагаха лично да си вземат чековете, той определяше часове след седемнадесет часа, когато банките вече бяха затворени. На другите, особено на онези, които във времето на изпитания му бяха отказали обещаните преди това услуги, подробно обясняваше, че „Малага строителство“ няма куриери, затова всички чекове ще бъдат изпратени още тази вечер по пощата.

В девет се обади на директора на банката в Антигуа и го помоли да му звънне веднага, когато един от двата превода влезе в тамошните банкови сметки. След като до девет и половина нищо не се случи, отново се обади в банката. Изслуша извиненията, че парите идват чак през Богота, което е нещо нормално, и настоя да се свържат със столицата и да накарат бюрократите да се размърдат.

В десет и тридесет започна да звъни частният му телефон и той ядно се протегна за слушалката, но замръзна, като чу гласа на Моралес. Наркобаронът пожела кметът веднага да дойде при него. Все още реещ се в небесата на своята собствена суета, Ромуалдес му отговори, че е доста зает, забравяйки за миг с кого разговаря. Пронизителното мълчание, което настъпи след изпуснатите думи, го приземи твърде грубо и той се поправи, добавяйки, че естествено ще зареже всичко и незабавно ще дойде. Помоли Де ла Круз да го изчака, нямало да се бави дълго, и да се оправя с предприемачите така, както той беше правил. След това освободи шофьора, както правеше винаги в подобни случаи, и излезе от Меделин в посока Вила дел Кармен.

Когато пристигна, му махнаха да мине през портала и той очакваше да види Моралес на верандата. Вместо това, когато спря пред входа на къщата, единият от двамата индианци телохранители на Моралес отвори рязко вратата на колата, размаха пистолет пред лицето му и му заповяда да седне на предната седалка на спрелия наблизо джип. Другият индианец, който винаги се навърташе близо до наркобарона, вече седеше на задната седалка. Опитвайки се да запази известно самообладание, Ромуалдес настоя да разбере къде е дон Карлос, но придружителите му запазиха мълчание. Амая завъртя ключа на стартера и подкара към джунглата.

След няколко километра слязоха от горския път и завиха по тесен коловоз, който се изкачваше в планината. На едно място, където коловозът завиваше остро надясно и джипът трябваше да намали, от шубраците излязоха въоръжени мъже, но щом разпознаха телохранителите на дон Карлос, им махнаха да продължат напред. След двадесет минути стигнаха до полянка. За пръв път кметът видя фабрика за преработка на кока. Амая спря колата точно в средата на полянката и после двамата индианци съпроводиха Ромуалдес до най-голямата колиба.

Там ги чакаше Моралес.

В колибата се намираше лабораторията: дървени маси, покрити със стъкленици, везни и съоръжения за пакетиране. До стената бяха подредени петкилограмови пакети кокаин. Тупак блъсна кмета към голям дървен стол и го натисна да седне.

— Дон Карлос, искам да знам за какво е всичко това! — запротестира той, но гласът му се пречупи.

Моралес не продума.

Тупак започна да връзва дясната ръка на Ромуалдес към плоския подлакътник на стола. Когато кметът се опита да издърпа ръката си, индианецът му нанесе силен удар в гърдите и продължи. Само за няколко минути ръцете и краката на дон Мигел бяха вързани за стола, а торсът му беше омотан с въже и притиснат здраво към облегалката. Моралес вдигна ръка и двамата телохранители излязоха от колибата, затваряйки вратата след себе си.

— Какво става? Какво съм направил? — умолително попита дебелакът.

— Ти ми кажи, Мигел — гласът на наркобарона беше студен като арктически лед. — Някой току-що ми открадна — изсъска той в лицето на Ромуалдес — петдесет милиона долара. Петдесет.

— Не съм аз, дон Карлос, не съм аз, кълна се в Бога! — кметът се замоли да бъде разбран, защото това е ужасна грешка. — Парите още не бяха пристигнали, когато тръгнах от общината, за да дойда у вас.

— Кажи ми, Мигел, имаш ли представа колко са петдесет милиона долара?

— Нямам нищо общо с това. Кълна се!

— Как би се почувствал, ако бяха откраднали такова богатство от теб? А? — Моралес напъха дясната си ръка в азбестова ръкавица и кметът загледа ужасено как с мензура гребна изпускаща пари киселина от голям стъклен резервоар.

— Моля те, дон Карлос, кълна се, не съм аз!

— О, Мигел, сигурен съм, че не си ги взел — отговори Моралес и му се усмихна, — но може би ще съумееш да ми помогнеш да разбера кой го е направил.

— Всичко, което поискаш. Моля те — отговори той с треперещ глас. На хоризонта се появи лъч надежда, но пленникът не отместваше очи от мензурата.

— Ето как аз виждам нещата — обясни наркобаронът. — Само трима души знаеха откъде идват парите. Банкерът, Аристидес и ти. — Той се вторачи в кмета, който преглътна, и продължи: — Аристидес? Смяташ ли, че ме е ограбил?

— Не, дон Карлос. Не. Той ти е напълно верен.

— Съгласен съм. Не и Де ла Круз. Тогава е банката?

— Може би — потвърди въодушевено Ромуалдес. — Може би банката ви е предала.

Моралес премести мензурата над ръката на Ромуалдес и лекичко я почука. Няколко капки капнаха върху опакото на дланта му. Кметът нададе пронизителен писък и загледа изумено как киселината започна да поглъща плътта му. Доповръща му се от хидрохлорните пари.

— Приятелю мой, ти май не мислиш достатъчно трезво — каза Моралес и пак приготви мензурата за още няколко капки.

— Кълна се в Дева Мария, не съм аз!

Сега Моралес изля щедро количество киселина, което превърна ръката на пленника в кървава каша и стичайки се между пръстите, си прояде път почти до костите.

Ромуалдес зарева като хванато в капан животно и писъците му събудиха ехото в долината.

— Ти ли беше, мръсно копеле?

— Не, не, не!

— Кой тогава? — и вдигна мензурата над другата ръка.

— Роблес! Този кучи син Роблес!

Моралес остави мензурата на дървената маса, придърпа стол и седна толкова близо срещу кмета, че лицата им почти се докосваха. Погледна към вонящата ръка на Ромуалдес, поклати неодобрително глава, наведе се още към него и прошепна:

— Роблес, казваш? И кой е този човек?

— Хулио Роблес. Работи за ЕЛ БИД.

— Кое те кара да мислиш, че той ме е ограбил?

— Разпитваше за твоите банкови сметки.

— Тебе питал ли те е?

— Казах му да се разкара, но мисля, че е душил в банката.

— Радвам се, че си си държал устата затворена. Ние сме приятели, нали?

— Разбира се, дон Карлос. Винаги.

— Къде мога да намеря Роблес?

— Замина си. Изплаши се, защото го притиснах.

Моралес повика Амая да отвърже кмета. Извади от един долап аптечка за първа помощ, зае се да изстиска голяма доза антисептичен мехлем върху тампон и нежно го сложи върху ръката на кмета. Придирчиво отмери нужната дължина бинт и грижливо бинтова раненото място.

— Мисля, че сега трябва да си вървиш. Иди на лекар.

— Благодаря, дон Карлос.

— Роблес каза ли къде отива?

— Не, но предполагам — в Америка.

— Значи гринговците са ме ограбили, така ли?

— Вероятно.

— Да, ама въпреки това трябва да платим на предприемачите, нали?

Ромуалдес вдигна въпросително очи и Моралес се усмихна.

— Ще намеря още петдесет милиона. Този път в брой. Предполагам, че ще ми трябва около седмица. Дотогава ще накараш ли всички да си мълчат, приятелю мой?

— Ще го направя. Разчитай на мен.

— Обичам добрите приятели. Ти ще си получиш заслуженото.

Индианците заведоха Ромуалдес до джипа и потеглиха обратно. Моралес остана в бараката още половин час, провери счетоводните книги, поговори с хората си и след това си тръгна за вкъщи. Когато се озова отново в своята бърлога, той отвори телефонния указател на Меделин и звънна в ЕЛ БИД.

— Моля ви, господин Роблес — каза той.

— В момента го няма — отговори телефонистът. — Мога ли да знам кой се обажда?

— От кабинета на кмета. Няма го в сградата или в страната?

— Знам само, че ще се върне днес следобед, господине.

— Благодаря, ще го потърся пак.

Моралес тресна слушалката и за миг му се дощя да беше хвърлил Ромуалдес в киселината. След това се успокои. Имаше причина да не убива кмета. Ако Моралес искаше да започне нов живот някъде в Южна Америка, обвинение в „предполагаема контрабанда на наркотици“ беше нещо, с което можеше да се живее, но убийството на правителствен служител беше повод за екстрадиране. Гангстерите с много пари ги търпяха, но убийците на политици — не. Нека Тупак да се оправя с кмета. След като Моралес е заминал.

Междувременно трябваше да свърши по-важна работа. Изпрати да повикат телохранителите и им заповяда да намерят Хулио Роблес, да го хванат жив и да го доведат във вилата. След това седна на хамака на верандата, поиска да му донесат едно уиски и зачака Шпеер.

В едно голямо имение на десет километра западно от Кали Рикардо Нориега хапваше втора закуска. Външният му вид даваше невярна представа за неговото богатство и власт. Седеше на опърпан ракитов стол, отпиваше бира направо от шишето и ръфаше парче франзела, обилно натъпкано с шунка. Носеше мръсни джинси, маратонки „Рибок“ и тениска с надпис „Лейкърс“, а по бузите му чернееше тридневна брада. Беше извървял дълъг път от незавидната позиция на бияч от бандата на Очоа в Меделин. Сега ръководеше собствена организация, но начинът му на живот не се бе променил. На тридесет и шест години командваше триста души и беше на четвърто място в йерархията на престъпния свят в Кали. Нямаше семейство. Имението, което беше придобил, след като подсказа на петото поколение собственици, че ще живеят по-дълго, ако се преместят в Богота, беше негов дом, кабинет и база за разпространението на кокаина. Бандитите се мотаеха из вилата в колониален стил, слагаха крака върху ценните мебели и лепяха лекета от смазката на автоматите по нежните тъкани на тапицериите. Шест докарани от Буенавентура курви денонощно се разхождаха полуголи.

С пълна уста Нориега даваше заповеди на своите помощници. Тази вечер трябваше да се откара тристакилограмова пратка до Баранкила. Стана, защото чу пристигащата пощенската кола. Излезе на терасата и видя как хората му обкръжиха пощаджията, който извади от пикапа едно дървено сандъче.

— Какво е това, по дяволите? — провикна се той към тях, но те само вдигнаха рамене.

Сандъчето си лежеше там, дълго деветдесет сантиметра, широко четиридесет и пет и също толкова високо, а мъжете стояха и го гледаха, докато пощенската кола се отдалечаваше.

— Отворете го — нареди Нориега.

Задачата не им допадна особено. Членовете наркокартела не бяха чужди на бомбените изненади, но Нориега стоеше заплашително на терасата, а на рамото му сякаш случайно се полюшваше автомат „Хеклер Кох“.

Един от мъжете тръгна към гаража и се върна с малък железен лост. Когато пъхна извития край между капака и стеничката, останалите благоразумие заотстъпваха назад. Дървото изскърца пронизително в тихия сутрешен въздух и пироните започнаха да излизат. Капакът се повдигна, мъжът се отпусна на колене, за да надникне вътре, и внезапно се дръпна назад с изкривено лице, а другите се проснаха на земята. Нориега дори не трепна.

— Какво е това? — настоя той.

— Исусе мили, шефе, това са човешки кости! — извика мъжът с лоста.

— Свали капака — нареди Нориега и тръгна по стълбите.

Проснатите на земята мъже наставаха засрамени. Обкръжиха сандъчето и се втренчиха вътре. Скелетът беше спретнато подреден. В единия край беше положен черепът, съвършено оголен от киселината. Нориега приклекна, взря се по-внимателно, протегна се и извади парченце ламиниран картон — беше част от лична карта.

Наркобаронът изруга на глас и тръгна с тежки крачки към къщата. Моралес, този курвенски син Моралес, отново се беше опитал да го унижи. Двамата съперници се познаваха отдавна, още от времето, когато Моралес работеше за Ескобар, а Нориега — за Гавириа, тогавашните наркокрале на Меделин. Още тогава се мразеха и в червата, но трябваше да се подчиняват на чужди заповеди. Нориега често си беше мечтал неговият началник да нареди удар срещу Ескобар, за да се възползва незабавно да очисти Моралес.

Но такава заповед никога не бе дадена. С годините и двамата производители на наркотици бяха забогатели и стигнали на свой ред до върха. Нориега мразеше покровителственото държане на Моралес, който сякаш можеше да проследи дедите си чак до Писаро. Сега дон Карлос трябваше да си плати за това открито предизвикателство. Единственият въпрос беше как.

Той не се страхуваше от Моралес. Вярно, че господарят на Вила дел Кармен командва двеста души, но се говореше, че изпитва парични проблеми. Ако Нориега го нападне масирано, половината от хората на Моралес ще дезертират. Единствената пречка бяха ченгетата в Меделин. Откакто силите на реда от Богота проведоха чистка в града, там бяха разквартирувани петстотин добре обучени и въоръжени от армията полицаи. Те патрулираха по шосето, свързващо Кали с Меделин, й контролираха всички подходи към града. Уличните войни в Меделин останаха в миналото. Ако искат да пробият полицейския обръч, трябва да са готови да убиват ченгета и сами да понесат загуби. Нориега не го беше грижа за жертвите, но мъртвите ченгета щяха да докарат отново армията. А това щеше да навреди на бизнеса. И тогава като гръм от ясно небе съдбата реши да му помогне. Телефонът звънна и един от хората му го повика.

— За теб, шефе.

— Кой е?

— Бил ти приятел.

— Кажи му да го духа.

Мъжът заговори отново в слушалката, а след това към Нориега:

— Свързано е с Меделин, непременно трябвало да го изслушаш.

Нориега стана и сграбчи слушалката.

— Кажи на боклука, дето му лижеш задника — изрева той, — че схванах посланието. Сега той трябва да си стиска гъза и да чака отговор.

— Ако искаш да пипнеш Моралес, аз мога да ти помогна — каза гласът от другия край на линията.

— Кой си ти, по дяволите?

— Можеш да ми викаш Хулио Инглесиас.

— А ще ли ти се да пропееш? — каза той закачливо, за радост на хората си. — За Моралес ли работиш?

— Да.

— Какво?

— Планирам и осигурявам маршрутите за излизане от Колумбия.

— Пари ли искаш? Колко?

— Искам работа, когато приключиш с Моралес. Наскоро той изгуби много пари. Тук вече няма бъдеще.

— Кое те кара да мислиш, че ще ми трябва помощта ти?

— Ще ми дадеш работа, защото съм най-добрият с маршрутите. Досега не съм изгубил нито една пратка.

— Трябва да знам името ти.

— Когато му дойде времето. Ще дойда при теб и ще ти припомня за Хулио Инглесиас.

— Добре. Докажи, че можеш да помогнеш, и ще получиш работа.

— Удари го утре вечер. Между шест и осем вечерта наоколо няма да има нито едно ченге.

— И мислиш, че ще се хвана на тази глупост?

— Нали имаш шпиони в Меделин? Провери. Няма да ти се отвори втора възможност.

Хулио затвори.

Бележки

[1] Робърт Веско — американски финансист мошеник, избягал през 1973 г. в Коста Рика. От 1982 г. живее в Куба, където по-късно е осъден на затвор за търговия с наркотици. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Бил Видал Наследникът (9)

Метаданни

Данни

Наследникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

9

Бил Видал
Наследникът (9)