Бил Видал
Наследникът (7)

7

Във вторник Том Клейтън неохотно тръгна за работа по „Броуд стрийт“, защото сутринта беше ветровита и хладна. Той се съревноваваше с другите работещи в Ситито за местата под козирките, обикалящи сградите, които създаваха илюзия за защита срещу носения от вятъра ситен дъждец. Минути след като излезе от метростанцията на „Ливърпул стрийт“, косата му вече беше мокра, а вдигнатата яка на шлифера му, макар да я беше стиснал с лявата си ръка, не можеше да попречи на струйките вода да се стичат по врата му. В такива сутрини винаги му се искаше да живее в Калифорния.

Добрите обноски го накараха да отстъпи на разминаваща се с него дама. Направи крачка встрани, уцели една локва и лявата му обувка се напълни с вода. Въпреки всичко жалкият вид на Том беше свързан повече с неговите чувства, отколкото с несгодите на природата. Беше разказал на Карълайн всичко, което знаеше за сметката в Швейцария, и вместо да се зарадва, тя се уплаши. Том виждаше, че тя изказа гласно тревогата, която той самият се опитваше да потисне, че един хубав ден някой ще поиска от него да върне парите.

Двамата обсъдиха различни възможни обяснения. Първо отхвърлиха възможността за грешка на банката — твърде много хора бяха проверили сумите в Цюрих след заявката на Клейтън. Той увери жена си, че половин милион не могат да се превърнат за петдесет години в четиридесет и три милиона. Не и ако парите са оставени да дремят в банката. Очевидно към първоначалната сума бяха добавени пари. Кога? Колко? И най-важното — от кого?

Несъмнено Дик Суини знаеше отговорите, но Том беше сигурен, че едва ли ще му каже цялата истина. Не се страхуваше от Суини и все пак беше уверен, че ще изстиска достатъчно от него, за да може сам да си състави пълна картина. Карълайн го умоляваше да обещае, че няма да докосва парите, докато не научи истината, и Том се съгласи. Нито цент повече от петте милиона, които вече беше взел. Наложи се да каже на жена си за историята с Джеф Ленгланд, но отхвърли всяко предположение за закононарушение. И във всеки случай, увери я той самоуверено, веднага щом пазарите се обърнат, ще излязат на печалба. Карълайн не каза нищо — паричните въпроси винаги са били работа на нейния съпруг, но изражението й подсказваше, че съвсем не е спокойна.

Влезе в офиса към осем и тридесет. Свали си обувките и ги постави до радиатора, седна пред мониторите и се загледа мрачно в наквасените крачоли на панталона си. Когато вдигна очи, видя, че Гринхолм му маха от вратата на своя стъклен кабинет. Том се затътри натам, проклинайки мокрите си чорапи.

— Том, през целия ден ли ще си тук? — попита небрежно неговият началник.

— Нямам други планове — отговори Клейтън.

Имаше нещо тревожно в тона на Гринхолм.

— Тогава да обядваме заедно — каза той властно. — В един.

Обърна му гръб и влезе в кабинета си. Това съвсем не прозвуча като случайна покана.

Том провери сметката на „Таурус“ и едва не повърна от онова, което установи. Петте милиона долара от Цюрих бяха изчезнали. Беше видял с очите си превода в петък, но също така знаеше, че всички плащания се нуждаят от потвърждение. Нима швейцарците се бяха въздържали? По какви причини? Том отпусна лявата си ръка между коленете и провери баланса на „Таурус“ — един милион и шестстотин и петдесет хиляди на червено. Депозираният от тях марж покриваше загубата, но едва-едва.

Той скришно погледна към кабинета на Гринхолм. Шефът му говореше по телефона, но улови погледа на Том. Лицето му беше безизразно. Правилата в търговията с фючърси бяха прости: ако маржът бъде изразходван, преди срокът да изтече, депозитът трябва да се увеличи. Това ли стоеше зад поканата за обяд, или имаше нещо по-зловещо?

Наложи се да излезе от банката, за да намери обществен телефон. Взе два листа хартия, пъхна ги в прогизналите си обувки и излезе, без да погледне назад. Мина през охраната без сако и шлифер, промърморвайки, че има нужда от цигара, след което хукна по мократа „Броуд стрийт“.

С Акерман го свързаха мигновено. Банкерът реагира с изненада на новината, че „Таурус“ не е получил парите си. Може би защото това е първият превод, процедурите са отнели малко повече време от очакваното.

— Господин Акерман, моля да ми спестите подробностите — твърдо каза Том. Тъй като нямаше какво да губи, той можеше да изиграе ролята на раздразнен клиент, оказал доверие на банка, която не струва пукната пара. — Вие се съгласихте да преведете парите в петък. Не си изпълнихте обещанието. Ако искате да задържите сметките ми, трябва да осъществите превода още сега.

— Господин Клейтън, ще направя всичко възможно — Том усети нервност в гласа на Акерман. — Мога ли да ви се обадя?

— Не, не можете — отговори Том с една идея по-бързо, отколкото би трябвало. Затова си наложи да обясни: — През целия ден ще бъда в движение. Ще ви звънна следобед.

— Както желаете, господин Клейтън…

— И докато сте още на телефона — Том реши да се възползва от предимството си. — Искам да продам тридесет милиона стерлинги. Фючърсен договор, тридесет дни. По обменния курс между лирата и швейцарския франк, обявен в Цюрих — той си погледна часовника — днес на обяд.

— Господин Клейтън — възрази Акерман, — това е извън моята сфера. Ще трябва да поискам разрешение.

— Ами поискайте го — отговори рязко Том. — Ще ви се обадя следобед. Надявам се да не ме разочаровате.

Акерман веднага докладва нарежданията на Клейтън на д-р Грубер и му беше казано да изчака за отговор. От своя страна, вицепрезидентът отиде да се посъветва с директора.

Д-р Улм започна да почуква с пръсти по писалището си и да обмисля алтернативите. Ако адвокатите в Ню Йорк смятаха, че наистина имат право на претенции, тъй като бяха американци и адвокати едновременно, досега щяха да са бомбардирали ЮКВ с факсове и телефонни обаждания.

Сделката за тридесет милиона лири не представляваше риск за ЮКВ, той като на сметка при тях лежаха тридесет и седем милиона долара и с това марж от 125. Ако ЮКБ не реагира веднага, като се има предвид, че претенциите на Клейтън за парите са наред, в което Улм не се съмняваше, можеше да се наложи да плащат огромни компенсации.

В края на краищата единственото, което рискуваха, бяха пет милиона долара, и то само ако в бъдеще се появи ново предявяващо права лице, което в момента изглеждаше твърде невероятно. Сега д-р Улм имаше и втори мотив да запази отношенията с Клейтън. В понеделник беше научил от финансовото разузнаване на банката, че работодателят на Клейтън изпитва недостиг от петстотин милиона лири стерлинги.

Малки късове информация като тази можеха да струват цяло състояние в подходящите ръце, сигурни и сръчни като неговите собствени. Той беше уверен, че господин Клейтън не е глупак и навярно притежава ценна информация. Защо иначе ще рискува своите лични пари и то без знанието на своята банка? Налагаше се да държи под око действията на американеца и ако е удобно, сам да предприеме ход, преди пазарите да са се усетили.

Той заповяда на Грубер да разреши на Акерман да изпълни и двете нареждания на Клейтън. Също така временно промени субординацията, което със сигурност не се хареса на вицепрезидента, но нямаше какво да прави. Отсега нататък Акерман трябваше да докладва всички трансакции на Клейтън веднага след извършването им лично на директора. След това повика един от най-добрите анализатори и му нареди да изнамери всичко за продажбите на стерлинги, извършени от банката на Том.

В един и петнадесет Том и Гринхолм излязоха заедно от банката, бъбрейки за незначителни неща, докато крачеха по „Треаднийдъл стрийт“. Дъждът беше спрял, но беше студено и влажно и лицата на хората изразяваха ясно мнението им за английските зими. Пресякоха „Линдън хол маркет“, като Том просто следваше началника си, защото нямаше представа къде отиват, докато не стигнаха „Бошамп“. Пред входа имаше опашка, но Люси беше запазила предварително масата на Гринхолм.

— Ако ядеш тук, получаваш допълнително мили по програмата за лоялни клиенти на „Бритиш еъруейс“ — прошепна Гринхолм, докато келнерът ги водеше към тяхната маса.

И двамата си поръчаха пресни омари, а след това океански костур.

Гринхолм избра бутилка шабли от 1979 г., което пропъди и последните съмнения на Том, че банката плаща сметката. Веднага след като поръчаха, Гринхолм заговори по работа.

— Малко съм загрижен за теб — измърмори той, докато се правеше, че много внимателно маже с масло парче хляб. След това вдигна поглед и попита: — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Откакто получи поканата за обяд, Том беше гадал какво става. „Таурус“ още беше наред. Последните загуби бяха само прогнози, които още не се налагаше да бъдат уредени. А ако Гринхолм беше надушил играта с Ленгланд, щяха да му сложат окови, а не да го водят на обяд.

Обмисли и положителния сценарий — краят на годината беше времето на премиите. Добрите и лошите новини винаги се обсъждаха предварително и според сегашните резултати това щеше да е добра година.

Възможно ли е зад всичко това да стои телефонният му разговор с Дик Суини? Всички обаждания се записваха. Такива бяха правилата — привидно за да се уреждат споровете, ако две страни по един устен договор не са съгласни с онова, за което са се договорили, макар подобни неща да се случваха много рядко — на нивото на Том играчите бяха съвършени професионалисти. Записите всъщност бяха предназначени да предотвратяват неетичното поведение и сделките с вътрешна информация. Съществуваше и мълчалива гаранция за опазване на личната тайна. Личните неща никога не се споменаваха и с времето човек свикваше с подслушването и започваше да говори свободно, както Том разговаряше с Карълайн. Дощя му се Гринхолм да стигне до същността на въпроса. Пищният обяд не означаваше нищо. По един и същи начин те канеха на ресторант, за да ти съобщят, че те уволняват или че ти вдигат заплатата.

— Хал, можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — кротко попита Том.

Гринхолм не се славеше с плахост. Той притежаваше самоувереността на човек със скромен произход, който сам е стигнал върха. Същевременно не беше от Бръшлянената лига и Том беше открил, че от време на време изживява комплекс за малоценност.

— Добре — съгласи се той. — Първо, наистина съжалявам за баща ти. Загубих своя не много отдавна и зная какво е…

— Това е наред — Том не искаше да допуска Гринхолм до личния си живот. — В това отношение всичко е наред.

— Също така — продължи Гринхолм, но в гласа му прозвуча нотка на нетърпение, — както ти казах, ако имаш нужда от малко време да се погрижиш за личните си работи, няма да имам нищо против.

Том поклати енергично глава.

— Добре — Гринхолм се наведе към него, — ако не е това, тогава какъв е проблемът?

Преди Клейтън да успее да отвори уста, келнерът пристигна с виното. Хал Гринхолм му махна да си върви, взе бутилката и лично наля двете чаши. Веждите му все още бяха повдигнати нагоре, подчертавайки важността на последния въпрос. За миг Том си помисли, че Ленгланд е признал всичко. И се наруга, че не звънна на Джеф, след като се върна от Цюрих.

— За какви проблеми говорим, Хал?

Гринхолм беше готов за този въпрос и започна да изброява, свивайки пръстите на едната ръка.

— Първо, като оставим настрана тези швейцарски фючърси, от месец не си сключил свястна сделка. Второ, не отработваш обичайните часове. Трето, прецакваш своята премия и оттам моята. Четвърто, мисля, че имаш финансови проблеми. Така ли е? Какво всъщност става?

— Финансови проблеми?

— Знаеш какво имам предвид — отговори Гринхолм, но вече малко по-спокойно.

Стигна се до записите на телефонните разговори, разгорещения му спор със Суини и настояването на последния да върне парите.

— Боже, Хал, погрешно си разбрал случилото се — Том поклати театрално глава.

Суини е адвокат, обясни той. Изпълнител на завещанието на баща му. Копелето, натърти Том, има генерално пълномощно за една сума, която принадлежи на неговия баща, и като мислел, че Том няма представа, си затраял. Том просто си е взел парите, всичко е законно и проверено и банката е напълно доволна.

Гринхолм, изглежда, прие версията.

— Значи си получил парите, така ли? — попита той.

— Да.

— Затова ли ходи в Цюрих?

— Да — призна си съкрушено Том, — но бях искрен за проучването, което исках да направя за нас. Фактически, ако провериш, ще видиш, че вървим нагоре…

— Зная — съгласи се Гринхолм. — Едно точка осем. Колко пари имаше по сметката на покойния ти баща?

— Три милиона долара — излъга Том.

Гринхолм подсвирна.

— И този… ъъъ… адвокат мошеник си ги иска?

— Да.

— Защо?

— Може би баща ми е имал партньор. Ще видим. Поисках от Суини да изясни всичко и той ми каза, че ще дойде в Лондон за тази цел.

— И какво ще правиш, ако е имал партньор?

— Тогава, Хал — отговори Том и вдигна рамене, — ще поискам да се срещна с него. Да поговорим. Ако ме убеди, ще му дам неговия дял. Това е.

— Струва ми се почтено — отговори замислено началникът му. — Три милиона, а?

Том се усмихна и Гринхолм напълни отново чашите. Шефът на Том изпитваше маниакална любов към парите. Уважението, което изпитваше към другите, беше пряко свързано с тяхното богатство.

— Знаеш ли кои са твоите от „Таурус“? — най-неочаквано попита Гринхолм, докато се бореше с щипките на омара.

— Мисля, че са шваби — отговори Том, насилвайки ръката си да не трепери. — От Вадуц.

— Твоят приятел Ленгланд ли те свърза с тях? — с гримаса Гринхолм остави намира омара и се протегна към купичката за плакнене на пръстите.

— Аха. Искаха малко по-голям обхват.

Гринхолм кимна с разбиране. Германците обичаха да правят сделки с Лондон. Цюрих беше прекалено близо до дома.

— Маржът се свива.

— Знам. Поисках да преведат пет милиона, ако ще остават в играта.

Гринхолм кимна одобрително.

Том безмълвно се помоли Акерман да не го подведе.

— А този адвокат, Суини, кога пристига?

— С нощния полет — отговори Том, доволен, че разговорът се отдалечава от „Таурус“.

— Тогава утре можеш да не идваш на работа. Ще накарам Влад да те замести. След това искам да работиш на сто процента.

— Имаш го, Хал. Благодаря.

 

 

Със слушалки на главата Мак Макдугъл седеше с крака на бюрото, а очите му бягаха по спортните страници на „Ивнинг поуст“. Той разполагаше с най-добрата апаратура на света и му правеше удоволствие да я използва. Колегите в АБН не разбираха как може да седи с часове и да слуша хорските разговори, но Мак виждаше нещата по различен начин. Това беше разрешено душене. Пъхаш си носа в работата на другите и отгоре на това ти плащат за удоволствието. Беше удивително какво може да научи човек, като просто си седи и слуша телефонни разговори. Правната кантора, която сега беше на мушката му, разполагаше с централа за двадесет линии и Мак беше настроил съоръжението да записва всичките. Вече не използваха ленти, записите се качваха направо на БУБ. Става много по-лесно, спретнато е, а освен това дисковете побират много повече. Цифровият дисплей показваше на Мак кои линии се използват в момента. Всички разговори се записваха, но с едно преместване на ключето Мак можеше да се включи във всяка линия и да подслушва на живо. За последните няколко дни беше научил няколко интересни неща: че някои от тези адвокати изкарваха по петстотин долара на час, че един известен магазин на Пето авеню щеше да смени собственика си, че срещата по тенис следващата събота в 3:30 на Флашинг медоуз е нагласена и че една машинописка на име Талула се надява тази вечер да се изчука.

Мак никога не използваше в частния си живот информацията, която събираше. Колкото и да му беше приятно да подслушва, той вършеше само онова, което очакваха от него. На всеки два часа сменяше диска в комбинираното записващо устройство с нов и след това пъхаше пълния диск в четеца на своя компютър. После кликваше на телефонния номер в Маями и съдържанието му изтичаше по модемната връзка от компютъра до машините на Ред Харпър на две хиляди и четиристотин километра оттук.

Екипът на Харпър разпечатваше записите и ги сортираше в папки според вътрешните номера. Пълните записи на разговорите, провеждани от номера 24 и 25, тези в кабинета на Суини, се предаваха лично на Ред Харпър. В Южна Флорида беше ранен следобед, когато Ред започна да чете втория комплект разпечатки от днешния ден и внезапно вдигна ръка със стиснат юмрук:

— Пипнах те!

Хората му вдигнаха погледи от работата си и се скупчиха около бюрото му.

— Момчета, нашият много учен член на нюйоркската адвокатска колегия току-що се е обадил на един прочут банкер — възкликна той победоносно. — Кой иска да отгатне името му? — очите му сияеха.

— Салазар! — извикаха едновременно останалите трима.

— Право в целта!

— Ей, Ред, я виж това — обади се един агент, докато ставаше от бюрото си, за да донесе новите разпечатки. — От номера на Мери Гулън, личната секретарка на великия Дик — подаде листовете на своя началник. — Птичката май отлита за Европа!

Ред Харпър зачете на глас разговора на секретарката на Суини с „Юнайтед еърлайнс“:

— Резервация, естествено първа класа, от Ню Йорк за Лондон. Моля запазете и апартамент в „Кларидж“ за две нощи.

След това се върна на краткия разговор между адвоката и Салазар и също го прочете на глас. Когато свърши, всички се развикаха радостно. Суини молеше за спешна среща с Перача.

— Сигурно имаш лоши новини? — намръщи се Салазар.

— В Женева май са се получили усложнения — предпазливо отговори адвокатът.

— Какви шибани усложнения?

— Нали те предупреждавах, Джо — започна да се покрива Суини в типичен адвокатски стил.

— Нещо свързано с банкерския задник, внука на Пат Клейтън? Дик, кажи ми, че не е вярно, моля те — тонът на Салазар беше подмолно заплашителен.

— Съжалявам, Джо, но се страхувам, че е така. Предупредих те.

— А аз те предупредих какво ще стане, ако този кучи син се опита да ме окраде.

— Джо, мога да оправя нещата — умолително каза Суини.

— Ектор със сигурност може да ги оправи.

— Джо, изслушай ме.

— Слушам те — отговори заплашително Перача.

— Не по телефона. Кога мога да те видя?

— Веднага.

— Тръгвам. Може ли и Тони да присъства?

— Можеш да си заложиш главата, че ще бъде тук — отсече Салазар и затвори.

В този миг вратата на помещението на операцията под прикритие на АБН в Маями се отвори и Хулио Карденас влезе усмихнат, въпреки че имаше уморен вид.

— Добър ден, шефе — провикна се той. — Искаш ли да чуеш една новина?

 

 

Аристидес де ла Круз стисна по-здраво слушалката и се вторачи в извлеченията на писалището си. От банката в Антигуа бяха непреклонни: никакви пари не бяха превеждани от „Малага строителство“, но те обещават да се обадят на д-р Де ла Круз веднага щом трансферът бъде потвърден. Първият транш от пет милиона долара за плащанията на подизпълнителите вече трябваше да е дошъл, още повече че Моралес държеше да се знае, че винаги плаща сметките си навреме. При тези обстоятелства, реши адвокатът, негов дълг бе да уведоми своя клиент.

По това време Моралес се намираше в трапезарията, която беше заприличала на архитектурно бюро, защото на масата стояха макетите на училищата, болницата и жилищните квартали. С всеки изминал ден вълнението му нарастваше.

Неговият търпелив и често свързан с опасности възход в редиците на кокаиновото братство в Колумбия не беше лесен. След като търговията с марихуана стана неизгодна с появата на кокаина, Моралес започна работа при един от изгряващите наркобарони, Пабло Ескобар, който му се стори по-добър избор от главния съперник на Пабло за оглавяването на картела, дебелия тайнствен Очоа. Така или иначе, Ескобар беше поел операциите на бившия шеф на Моралес. В началото новият наемник охраняваше с пушка помпа превозваните по суша до Картахена товари. По-късно, когато спечели достатъчно доверие, започнаха да го пращат на Бахамите да предава стоката и да прибира парите. Ескобар го изпрати и три пъти в Маями и Лос Анджелис, за да договаря условията с големите клиенти и покрай това да научи някои правила. Като това, че касиерите никога не носят наркотици. Единият екип вкарваше стоката и я скриваше на сигурно място, а другият събираше парите и ги изнасяше. По този начин не можеш да изгубиш едновременно парите и стоката.

Въпреки това при третото си пътуване до Щатите се отърва на косъм и трябваше да прекара пет дни в затвора. Един твърде разпален тип от охраната на международното летище на Маями, дето му плащаха да внимава за бомби, мамка му, отвори куфара на Моралес и му поиска обяснение какво правят в куфара му половин милион долара в брой. За щастие Моралес се беше сетил да вземе предпазни мерки и установи контакт с един опитен адвокат, близък до подземния свят, който енергично го защити, сключи сделка с признаване на вина и го измъкна след пет дни. Това беше добро постижение и Моралес научи урока колко са важни добрите адвокати. Неговият клиент е дошъл да си купи къща, заяви адвокатът, и успя да представи двама брокери на недвижими имоти, които се заклеха, че са показвали къщи на Моралес. След като не успял да намери нещо подходящо, Моралес си тръгнал с парите в брой. Наистина е трябвало да ги декларира при влизането в страната, той нямало да оспорва тази простъпка и клиентът му бил готов да плати глобата. Пет хиляди долара. Адвокатът получи петдесет хиляди и се погрижи за брокерите. Визата на Моралес беше отменена и АБН му откри досие. Просто за всеки случай.

Когато Моралес обясни за какво е похарчил парите, Ескобар се ядоса, но по това време Карлос Алберто вече беше станал ценен помощник. Затова шефът трябваше да преглътне петдесетте хиляди за хонорара на адвоката, а петте хиляди удържа от заплатата на своя помощник.

През следващите пет години Моралес спестяваше колкото може повече. Изпитваше тревога заради хаоса, който търговията с наркотици предизвика в Меделин. Не заради будната си гражданска съвест, а защото смяташе, и се оказа прав, както щяха да покажат събитията, че самата Колумбия ще изгуби търпение и ще реши да сложи край на благополучието на наркобароните.

Опита се да убеди Ескобар да вложи част от богатството си в благоустрояването на Меделин и така да си купи вярност. Ескобар хареса идеята, но вместо да остави на Моралес да я приложи, лично се зае с някакви половинчати стъпки. Държеше се като патриарх, раздаваше пари на хората и даряваше суми на черквите и за граждански проекти, чиито ръководители бяха прекалено уплашени, за да ги откажат.

Според Моралес Ескобар не беше успял да се откъсне от корените си. Той си беше грубиян и хулиган. Взимаше сам всички решения, налагаше ред със силата на неграмотни палачи и най-вече не виждаше надигащата се опасност от срив, когато на гринговците им писне от Меделинския картел. Затова попадна в затвора, е, вярно в златна клетка, но все пак клетка. А после се прости с живота.

След смъртта на Ескобар всички смятаха, че картелът също е на умиране, но Моралес успя да събере останките. За по-малко от година стегна една напълно самостоятелна организация. А сега, само три години по-късно, полагаше последните щрихи на своя велик план. Трябваше да го направи или щеше да свърши като Ескобар. Наркотиците бяха основата на богатството, но щом веднъж е спечелено, човек трябваше да го узакони. Ето един урок, който можеше да бъде научен от гринговците. Трафикантите на алкохол ставаха посланици, лихварите — банкери, а събирачите на залози — управители на хотелски вериги в Лае Вегас. Стой мирен пет години, бъди щедър с богатството си й миналото ще бъде забравено. Моралес си беше поставил цел: двеста милиона долара. Сега я беше изпълнил наполовина, а растежът вече беше започнал да става лавинообразен. Още дванадесет месеца и с лекота ще постигне планираната цифра. След това ще даде да се разбере, че се е „пенсионирал“. Младоците в Кали можеха да грабнат целия бизнес, а Карлос Алберто Моралес щеше да спи спокойно и да помоли монсиньор Варела да му осигури папски орден.

И ето ти сега…

Той откровено каза мнението си по телефона на Де ла Круз, ядосан не на него, а на неспособността на толкова много други хора да направят онова, което се иска от тях, когато им се каже. Той заяви на адвоката, че лично ще се заеме с банките, и веднага се обади на Енрике Шпеер.

През това време в Ню Йорк течеше една много напрегната среща. Тони Салазар и Дик Суини седяха от другата страна на писалището на Банкера. Както винаги Ектор Перес тихичко и ненатрапчиво пребиваваше в своя ъгъл.

— Искаш да кажеш — обърна се Перача към Суини, — че малкият лайнар е прибрал четиридесет и три милиона от моите пари? — След това, преди някой да успее да каже нещо, рязко се обърна към своя син: — А ти си виновен за това.

В този момент звънна телефонът. Салазар го загледа с недоумение. Не беше в настроение за разговори, но въпреки това вдигна слушалката. На секундата гласът му стана тих и любезен.

— Енрике, приятелю, колко се радвам да те чуя — послуша известно време, след което отговори сърдечно: — Лично ще се погрижа. Още сега, приятелю.

Суини преглътна сухо. Лесно можеше да се досети за какво се обажда Шпеер.

Салазар остави слушалката и помълча известно време. Никой в помещението не посмя да наруши размисъла му. Онова, което притесняваше Перача, бяха четиридесет и седемте милиона долара. Трябваше да ги плати веднага или излизаше от бизнеса. Завинаги. В краен случай можеше да събере парите, това не беше проблем. Неговите активи струваха повече от петдесет милиона, но по-голямата част беше вложена в недвижими имоти и дългосрочни инвестиции. Парите в брой, които можеше да нарече свои, бяха колко, може би шест милиона? Най-много седем. А той беше обещал четиридесет и седем. Днес. Не можеше да пипне нито долар от управляваните от „Салазар Ко“ пари. Те бяха вложени нарочно с твърде големи ограничения. Така успяваше да убеди клиентите си да му оставят за управление парите си, след като ги е узаконил. Сто на сто прозрачност и винаги на разположение за проверка от Комисията по ценните книжа и борсите, което при банкер като Салазар се случваше много често. Налагаше се да вземе назаем от средствата в преход: незаконните пари на своите клиенти, които в момента се изпираха. Нямаше нужда да проверява в компютъра си, защото знаеше цифрите наизуст до последния цент по курса на деня. В момента разполагаше с достъп до над сто милиона на Каймановите острови, което му помогна бързо да вземе решение. Щеше да вземе шест милиона от една нюйоркска мрежа за проститутки и десет милиона от най-голямата незаконна лотария по Източното крайбрежие. Вече беше осигурил четири милиона — това беше разликата между баланса на депозита на Клейтън и поисканото от Моралес. Така или иначе парите бяха на колумбиеца. Трябваше да намери остатъка от двадесет и седем милиона и Джо Салазар реши да ги вземе назаем от трите картела в Кали. От всеки по девет милиона. Ако някога разберяха, че е използвал парите им, за да помогне на конкуренцията, щяха да му видят сметката. Но след като парите бяха в преход, нямаше начин да разберат. Веднага щом посетителите си тръгнеха, Салазар щеше да се обади на Големия Кайманов остров и да нареди да му приготвят четиридесет и седем милиона долара.

Той се обърна първо към Суини.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще ти дам назаем четиридесет и седем милиона долара. Още сега.

Суини понечи да възрази. Не искаше да взима назаем петдесет долара, какво остава за почти петдесет милиона. Проблемът не беше негов, но реши да си замълчи и да изслуша останалата част от предложението.

Тони Салазар също си мълчеше, но не успя да скрие изненадата си. Нямаше представа, че баща му може просто ей така да извади толкова пари.

— Ще ти дам седем дни, за да ги върнеш — продължи банкерът. — Ако бях на твое място, щях да се метна на първия самолет за Европа и да хвана за врата този банкерски задник. Щях да го стискам и нямаше да пусна — гласът му се извиси до ужасяващ крясък, а юмрукът му се стовари на плота на бюрото, — докато гадното копеленце не върне парите. Ясен ли съм?

— Възнамерявам да направя точно това — отговори Суини, опитвайки се да запази известно професионално достойнство. — Запазих си място в самолета и казах на Том Клейтън, че трябва да ги върне. Джо, цифрата всъщност е четиридесет и три милиона…

— Отсега нататък те държа отговорен за четиридесет и седем. Когато си върнеш четиридесет и трите милиона, ще говорим отново. А сега ме слушай внимателно — продължи той с по-спокоен, но също толкова заплашителен тон. — Утре по това време моите пари ще бъдат в женевската ти сметка. Още същия ден трябва да се погрижиш швейцарските ти банкери да извършат преводите за Испания и Уругвай и да ти потвърдят, че се го направили. След това ще се обадиш на нашия добър и твърде търпелив приятел в Сан Хосе. Ясно ли е?

— Напълно, Джо — отговори адвокатът. — Не се съмнявам, че Том ще върне парите, когато му обясня недвусмислено фактите. Трябва да подчертая отново — той дръзна да прехвърли вината върху младия Салазар, — че всичко това можеше да бъде избегнато, ако беше закрил сметката преди години или поне веднага след смъртта на Майкъл Клейтън. — Което ще ти струва повече за текущия ми хонорар, помисли си той.

Салазар старши се вторачи в него, а след това насочи заплашителен взор към своя син. Тони вдигна рамене, но се въздържа от коментар.

— Остави ми данните за полета си и тръгвай — нареди Джо Салазар, без да поглежда към Суини, — чака ме работа.

Когато ирландецът излезе, банкерът се обърна към Тони:

— Заминаваш за Лондон. Вземи друг полет. Открий къде живее малкият Клейтън. Ако Суини не получи парите до четвъртък, ти трябва да ги вземеш. Ако се наложи, убий тъпото копеле. И, Тони, не се връщай в Ню Йорк без парите.

 

 

Предния ден Карденас беше останал в службата до полунощ, за да получи инструктаж от своя началник, след което се прибра със заповед да се наспи добре. Когато следващата сутрин се появи на работа, той разбра, че Харпър изобщо не е мигвал. Докато Хулио си бе почивал, началникът на групата бе седял на телефона. Беше се обадил на специален агент Аарон Коул от ФБР и бе помолил за още една услуга: да пуснат опашка на Ричард Суини само за ден-два, докато АБН успее да отправи официално искане до британските специални служби. Коул му каза да смята въпроса за уреден. Щял да звънне на лондонския пост на ФБР още сега. Харпър му даде подслушаните данни за полета и хотела и го помоли да обърне особено внимание на хората, с които Суини ще се срещне в Лондон. После телефонира на своя административен ръководител, за да поиска съдействие за операцията в Лондон. Нахалникът му каза да замине за Вашингтон, за да представи всички налични доказателства. Ред взе Карденас със себе си. Двамата излязоха от офиса в Маями и поеха направо към летище „Опа Лока“, където ги чакаше лиърджетът на АБН.

По време на двучасовия полет Харпър разказа на Хулио какво е свършил и му изложи своята стратегия. Заедно съставиха доклад, основаващ се на разкритията на агента в Меделин, набраха го на лаптопа и копираха файла на дискета, която Харпър прибра в чантата си. Хулио предложи да направи кафе, което Ред прие с благодарност. Докато шеташе в малката кабинка в предната част, Карденас заговори:

— Шефе, след снощи доста размишлявах.

— А аз си мислех, че си спал — отговори Харпър с тон, в който се долавяше известен укор.

— Да, наистина се наспах, но ето какво сънувах — отговори Хулио, докато се връщаше с две чашки вдигащо пара еспресо. — Ако решим да ударим Моралес, аз ще бъда по-полезен в Меделин.

— Да не си откачил! — възкликна Харпър и чашката с кафе спря насред път.

— Не съм. Помисли малко. Ако Ромуалдес беше отишъл при Моралес да му разкаже за мен, сигурен съм, че наркобаронът щеше да измъкне истината от него и кметът на Меделин щеше да е вече мъртъв. Обзалагам се, че дон Мигел разбира това и е решил да си държи езика зад зъбите.

— Е?

— Връщам се ни лук ял, ни лук мирисал. Нали си спомняш, че заминах заради погребението на сестра си? Връщам се и продължавам работата си в ЕЛ БИД. Но сега вече ще разполагам с един много услужлив кмет.

— Той може винаги да отиде при Моралес.

— Няма да го направи. Ред, познавам човека. Пълен негодник. Не вярва на никого, освен на себе си. Ще му предложа добра сделка. Той ще ми предостави копия от всички документи, а ние ще депозираме на негова сметка петдесет хиляди долара в Маями. Ако ме предаде, ще го издам. Така и двамата ще свършим с куршум в главата. Моята кожа не го интересува, но обича своята.

Харпър помълча малко, сякаш запленен от гледката на крайбрежната ивица и Мексиканския залив под тях. Най-накрая взе решение.

— Първо, да видим какво ще свършим днес. Нямам нищо против, стига да свършим работа. Ще се върнеш в Колумбия, но преди това трябва да проверим дали Ромуалдес си е държал устата затворена.

— Какво имаш предвид?

— Едно обаждане по телефона, за да видим дали кметът още се радва на добро здраве.

Кацнаха на вашингтонското летище при силен вятър и леден дъжд, което подсети двамата пътници, че не са си взели зимните палта. За щастие шофьорът от АБН беше паркирал при стоянката на самолета и двамата новопристигнали прекараха по-малко от минутка на открито.

Движението към центъра на града вече се беше нормализирало, защото наближаваше десет часа, и само петнадесет минути след като слязоха от самолета, те пресякоха моста над река Потомак. След това колата пое по Четиринадесета улица и зави надясно по Конститюшън авеню, така че да влязат в сградата на Департамента по правосъдие от задния вход.

 

 

Хулио вдигна очи към извисяващата се над тях постройка. Гледката събуди спомени за единственото му предишно посещение тук скоро след като завърши обучението си преди около седем години. От този ден той вечно работеше на терен — Маями, Неапол, Тампа, докато не натрупа опит. След това го изпратиха в Мексико, Каймановите острови и накрая в Меделин.

Докато прекрачваше прага, Хулио изпита гордост, че работи за тази институция. Гордост за това, че е един от малцината избрани мъже и жени, които ежедневно рискуват своя живот, за да премахнат най-гнусния противник. Противник, който в името на парите съсипва животи, руши семейства, лишава деца от достойно бъдеще. Половината от децата в Малката Хавана^[1] през ученическите години на Хулио отпадаха от училище и започваха да извършват престъпления, за да могат да си плащат дрогата. Може би приблизително една трета от тях свършваха в затвора или ковчега, убити от дилъри, от полицията или от свръхдоза, вкарана с мръсна игла на някоя самотна задна уличка.

Да не говорим за съкрушените сърца на надживелите ги родители. За Хулио Карденас търговците на наркотици на всички равнища бяха най-големите боклуци на земята. Той беше готов да се върне в Колумбия по всяко време.

Неговите родители бяха напуснали така наречения „Остров на свободата“ с една от ранните вълни от бегълци. Уважавани собственици на магазин, избягали от Кастро, те започнаха отначало, макар и в победните квартали на Маями. Бяха добри и почтени хорица, които помагаха на своите родени в Америка деца да си пишат домашните, а в неделя ги водеха на черква. Хулио беше сред тримата от класа, които влязоха в колеж. В студентското градче в Тампа беше завербуван от АБН. Рисковете и трудностите на неговото скитническо съществуване през последните седем години изобщо не го притесняваха. Той беше изцяло отдаден на работата си.

Ред и Хулио бяха въведени веднага в чакалнята на началството. Харпър предаде дискетата с доклада на една от секретарките и я помоли веднага да им го разпечата. Докато чакаха, Карденас обиколи помещението, разглеждайки снимките на стените. Много от тях бяха на директора и неговите предшественици, които, се усмихваха и здрависваха с Рейгън, Буш, Форд и дори Никсън. Хулио забеляза, че Картър и Клинтън липсват, и се запита дали тяхното отсъствие е намек за политическите пристрастия на Морган Форбс. Имаше и снимки на техния шеф на срещи с чуждестранни президенти и министър-председатели, облечен винаги строго официално и с неизменната усмивка на лицето, която прикриваше бремето на неговата служба. Хулио разпозна някои от лицата, други не успя. В далечния край на помещението бяха щитът с герба на АБН и знамето на Съединените американски щати. Това беше сега светът на Хулио. Явно господин Карденас беше изминал дълъг път от бедняшките квартали на Маями.

— Господин Харпър, господин Карденас, шефът ви очаква — каза един помощник от вратата на кабинета.

Двамата влязоха в просторното помещение, а Форбс излезе иззад писалището, за да ги поздрави, обръщайки се към тях на малките им имена, и ги покани да седнат в креслата, подредени около масичка за кафе. Столовете за посетители срещу голямото писалище в другия край на стаята не бяха предназначени за тях. Полевите агенти на АБН, винаги казваше Морган Форбс с мекия си акцент от Нова Англия, не са посетители в неговия кабинет. Тук те са у дома си.

— Е, Хулио — обърна се началникът първо към него, — чух от Джеремая, че може да си попаднал на нещо голямо в Меделин.

— Да, сър, така мисля и аз. Освен това смятам, че ще свършим много повече работа, ако се върна там.

— Искаш да се върнеш? — Морган погледна към Харпър с повдигнати нагоре вежди. — Защо не ми спомена това?

— Една възможност, която обсъждахме по време на полета насам — предпазливо обясни Харпър.

— Хулио, не обичам излишните геройства.

— Не възнамерявам да рискувам, господин директоре. Просто ми трябват още няколко седмици, за да свърша работата.

— Ще видим — отговори уклончиво Форбс. След това се обърна към Харпър: — Да обсъдим отново исканията ти.

Харпър повтори предложенията, които беше направил снощи по телефона, като този път подкрепи думите си с факти. Първо извади разпечатките на телефонните разговори на Суини и добави доклада на Хулио за срещата му с кмета на Меделин, подробностите за фондация „Моралес“ и подробностите за маршрута на парите от Испания и Уругвай до Колумбия.

— Значи ще приберем този тип? — попита Форбс.

— Това е само началото — отговори Харпър. — Надявам се следата да ни отведе до източника на парите. Ако това стане, смятам, че ще конфискуваме много повече от петдесетте милиона. Това ще е краят на Моралес. А с него и на Меделин.

— Нещо лично ли имаш срещу Моралес? — попита Форбс.

— Не — отговори натъртено Харпър, — но го смятам за най-опасния от всички наркобарони.

— Стига, Ред, на колко възлиза пазарният му дял?

— На пет процента, шефе, но не в това е проблемът.

— А в какво?

— Там Моралес е единственото умно копеле. Той се държи както трябва и дори си плаща данъците. Сега е на път да се превърне в еднолична здравноосигурителна система на Меделин. Външно погледнато, той не работи срещу страната си. С всичките проблеми, пред които е изправена Колумбия днес, може би са склонни да го оставят на мира.

Форбс кимна замислено, но нищо не каза. Харпър продължи:

— Освен това той може да се окаже точно онази брънка, която ни липсва, за да свържем наркопарите с основния перач Джо Салазар.

Директорът на АБН помисли известно време и накрая каза:

— Добре. Ще поискам съдействието на Държавния департамент и на лондонската полиция. Ако се наложи, ще идете и вие в Лондон. Срещнете се лично със съдия Крамър в Ню Йорк. След това сложете бръмбари на „Салазар Ко“. Що се отнася до бандата от Кали, не съм много очарован. Не казвам „не“, но не казвам и „да“. Ще изчакаме да видим как ще се развият нещата.

Харпър и Карденас се спогледаха. Бяха постигнали много повече от онова, на което се бяха надявали.