Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

7.

Аман

Ферис взе Алис Мелвил от апартамента й. Намираше са в стария квартал до римския амфитеатър. Ферис не знаеше там да живеят други американци. Алис беше руса, носеше рокля с презрамки, сандали и пуловер, преметнат през раменете. В първия миг косата й сякаш се развяваше на забавен каданс.

— Здравей — каза тя, когато седна на предната седалка, и веднага смени радиостанцията. „Боже, красива е“, помисли Ферис.

Заведе я на вечеря в италианския ресторант в хотел „Хаят“ — най-романтичното място, за което се сети. Седяха под звездите, с газова печка до тях, която да пропъжда нощния хлад. Проблясваше в жълто и синьо като въглени в огнището. Ферис поръча бутилка вино и когато я изпиха — още една. Виното й развърза езика, макар че Ферис не мислеше, че това е проблем дори и да е съвсем трезва. Разказваше му за работата си с палестинските бежанци. Това беше нейната професия: работеше към една неправителствена организация, развиваща хуманитарна дейност в лагерите, които още приютяваха много бедни палестинци. Ферис я наричаше „Спасете децата“, макар че всъщност се казваше Съвет за хуманитарна помощ за Близкия изток.

— Бежанците нямат никаква надежда, Роджър — прошепна тя, сякаш това беше тайна. — Крепи ги само гневът. Слушат шейховете от Хамас и Ислямски джихад. Купуват си касетите с Бин Ладен. Когато заспиват вечер, мисля, че сънуват как убиват израелци и американци. А сега и италианци, за бога!

— Но не и теб — отвърна Ферис. — Теб не искат да те убият. — Беше толкова сериозна, че той можеше само да я гледа. Светлината на газовата лампа придаваше на косата й червеникав оттенък. Надвеси се над масата към нея, сякаш я слушаше. Докато говореше, виждаше в деколтето на роклята й как гърдите й се надигат и спускат.

— Не, мен не. Те ме уважават… защото аз ги слушам. Ти слушаш ли ги, Роджър? Американското правителство слуша ли ги? Или просто искаме да ги застреляме? — Ферис й беше казал, че работи в политическия отдел на посолството, каквото всъщност беше прикритието му.

— Разбира се, че ги слушам. Посланикът ги слуша. Всички ги слушаме. Дори говоря с тях. — И изтърси няколко изречения на перфектен арабски, каза й колко е красива на лунната светлина и как се надява, че ще дойде в апартамента му тази вечер.

За негова изненада тя му отговори на сносен арабски. Каза му, че е красив, но че съдбата му зависи от божията воля. После добави на английски:

— И не се опитвай да ме омайваш със сладки приказки, Али Баба. Натискали са ми се повече, отколкото на Кърт Шилинг[1]. И не се е получавало.

— Привърженичка на „Ред Сокс“?

— Много ясно.

— Не те омайвам със сладки приказки. Просто имам проблем: неустоимо ме привличат блондинки, които говорят арабски.

Алис обърна очи и погледна към арабите, които седяха в ресторанта.

— Добре дошъл в клуба. Сериозно, Роджър, искам да знам какво разправя посолството на хората. Казвате ли им, че съжалявате, че американци убиват мюсюлмани? Казвате ли им, че съжалявате, че къщите им са били сринати с булдозери, а децата — убити? Казвате ли им, че само изглежда, че сме съюзници с десните кретени в Израел? Казвате ли им, че сгрешихме, когато нападнахме Ирак и го разкъсахме на милиони парчета? Какво им казвате всъщност? Бих искала да знам.

Ферис изръмжа. Не беше дипломат; беше разузнавач.

— Трябва ли да говорим за това?

— Не. Можеш да ми кажеш, че не е моя работа. Тогава ще си ида вкъщи.

Ферис се сепна от мисълта, че може да си тръгне.

— Добре. Чакай да помисля. Когато хората се оплакват, казвам, че ценя тяхната гледна точка. Казвам, че не аз определям правителствената политика на САЩ. Понякога им казвам, че ще включа възгледите им в доклада си. Как ти се струва? Ще включа възгледите ви в доклада си. — Искаше да се пошегува, но не се получи.

— Наистина не разбираш! Седиш си в посолството по цял ден, а аз съм на огневата линия. Сериозно ти говоря, Роджър. Трябва да слушам как тези хора ми крещят по цял ден. Знаеш ли, че празнуваха в лагерите тази седмица, когато чуха новината за бомбения атентат в Милано? Празнуваха. Наложи се приятели да дойдат да ме пазят. Искаха да ни убият. Не разбираш ли?

Спорът беше зачервил бузите й и сега и те имаха червеникав оттенък на газения пламък. Ферис знаеше, че трябва да й даде по-добри отговори, но един от проблемите му беше, че не го биваше за политически дебати. Напомняха му за това, което беше намразил в журналистиката. Политическите дебати бяха за истинските служители в министерството на външните работи или за журналистите със собствена колонка до тази на редактора, или за хора, които си падаха по тази мистериозна Алис, която работеше в бежански лагери и носеше рокля с презрамки на вечеря. Но трябваше да каже нещо, в противен случай тя щеше да го зареже.

— Разбирам, Алис. Повече, отколкото си мислиш. И аз съм на огневата линия също като теб. Всички сме. Такъв е животът сега.

Тя го погледна в очите, сякаш търсеше нещо. Знаеше ли какво прави всъщност? Беше ли се досетила? Тази мисъл го накара да се почувства неудобно. Извини се и отиде до тоалетната. Докато вървеше, се опитваше да скрие накуцването си, но кракът го болеше от студа и тя забеляза.

— Какво ти е на крака? — попита го, когато той се върна на масата. — Ранен ли си?

— Бях. Вече не. Добре съм.

— Какво се е случило? Ако нямаш нищо против, че питам.

Ферис се замисли за миг. Имаше против, но ако отношенията им щяха да се развиват в някаква посока, щеше да се наложи да й каже повече за това кой всъщност е.

— Раниха ме в Ирак. По време на предишното ми назначение. Бях в една кола, улучи ни граната и ми се заби шрапнел в крака. Сега съм добре. Просто понякога куцам. Но това ме прави много по-добър в леглото.

Тя не се разсмя на шегата му. Все още го изучаваше.

— Какво си правил в Ирак?

— Бях в нашето посолство. Трябваше да прекарам там една година, но когато ме раниха, ме изпратиха тук. Така срещнах теб. Виждаш ли? Късметлия съм.

— Не си бил в посолството, когато са те ранили.

— Не. Бях извън Зелената зона. На едно шосе северно от Багдад.

Тя взе ръката му, стисна я в полуздрача и после я пусна.

— Не работиш за ЦРУ, нали?

— Разбира се, че не. Не ставай смешна. Работех за списание „Тайм“, преди да отида във Външно. Провери в „Нексис“[2]. Никога не биха позволили на бивш журналист да работи за ЦРУ.

— Това е добре — отвърна тя. — Защото иначе щяхме да имаме проблем.

Ферис усети как го побиха тръпки, косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Обикновено нямаше нищо против да лъже за работата си в Управлението: това беше част от задълженията му. Но сега беше различно.

— Възхищавам се на смелостта ти, Роджър. Просто ми се искаше да си смел за нещо друго. Имам чувството, че тази война унищожава страната ни. Хората искат да обичат Америка, но ни виждат как вършим ужасни неща и се чудят дали не сме се превърнали в чудовища. Страх ме от това, което предстои.

— И аз се тревожа. — Ферис стана от масата и хвана ръката й. — Лоши времена. — Притегли я леко към себе си. Тя остана в прегръдките му за един дълъг миг и после се отдръпна.

 

 

Ферис караше по улица „Принц Мохамед“ към дома й в стария квартал в центъра. Тя мълчеше и гледаше през прозореца. Ферис се страхуваше, че му се е разсърдила, но тя изведнъж рече:

— Завий наляво. Искам да ти покажа място, на което не си бил никога.

Упътваше го из тесните улички на стария град и след няколко минути се озоваха на няколко километра от центъра, в един квартал, който нямаше нищо от международната патина, която чужденците обикновено виждаха. Улиците бяха усойни и лошо осветени; магарешки каручки тракаха отстрани. Стените бяха накичени с палестински знамена, стари олющени плакати на Ясер Арафат и нескопосани антиамерикански графити.

— Спри — нареди тя, когато стигнаха до билото на хълма и един тесен път, не по-широк от алея, който продължаваше към лабиринт от измазани бетонни къщи. Ферис разтревожено се огледа. Това беше палестински бежански лагер, един от старите, където хората бяха пристигнали най-напред след войните от 1948 и 1967 година. Ферис го беше виждал на една оперативка по безопасност. Това беше едно от местата, на които служителите от посолството не бивало в никакъв случай да ходят, посъветва ги служителят, отговарящ за безопасността.

— Аз работя тук — рече тя и отвори вратата на колата. — Искам да кажа, това е едно от местата, на които работя. Исках да го видиш. Така може би ще ме разбереш по-добре. Ще се сближим, нали така?

Подиграваше ли му се?

Алис тръгна към входа на лагера. Ферис погледна към прашния път. Жици с премигващи светлини висяха по пръснатите стълбове като коледна украса; досами стената имаше отворено кафене, както и няколко магазина по-надолу. Няколко мъже седяха в кафенето и въртяха едно наргиле, смучеха мундщука и издишваха дима. Разговаряха, но когато видяха Ферис и огромния му джип, млъкнаха. Ферис беше настръхнал. Здравият разум му казваше, че не бива да е тук толкова късно вечерта.

— Ела — рече Алис и се запъти към кафенето. — Може някои от приятелите ми да са тук.

Ферис още се колебаеше. Все едно беше в колежа и някой подпийнал искаше да кара, а ти трябва да решиш дали да развалиш веселбата и да кажеш не, или да продължиш.

— Ела, глупчо, аз ще те пазя. — Тя го сграбчи за ръката и го дръпна към кафенето. Седнаха на два пластмасови стола върху бетонната тераса под дървения навес, който пазеше сянка през деня. Мъжете огледаха предпазливо Ферис и после продължиха да си говорят. Ферис видя как един от тях махна към него и го чу да пита на арабски:

— Кой е евреинът?

След минутка излезе собственикът. Алис го поздрави и той сърдечно я приветства. Тя попита на арабски дали Хамид се е мяркал тази вечер и собственикът отвърна, че не бил, бил на гости на майка си в Рамала, хвала на бога.

— Жалко — отвърна Алис и се обърна към Ферис. — Исках да те запозная с Хамид. Той е от основните ми връзки в лагера. Един от най-умните хора, които познавам. Ще ти хареса.

— Така ли мислиш? — попита Ферис. — И защо?

— Защото е като теб. Наясно е и е корав. Хората тук го уважават. Реших, че може да обясни някои неща по-добре от мен.

— Знаеш ли, Алис, не съм сигурен, че приятелят ти Хамид ще иска да се срещне с човек от американското посолство. Не ни обичат много тук.

— Няма проблем. Ти си с мен. А мен ме обичат. Аз ще те пазя. — Погледът й казваше, че си го мисли сериозно. Това беше нейният район.

— Да, но той може да остане с погрешно впечатление. Или пък други хора да останат с погрешно впечатление.

— И какво по-точно? — попита Алис. Не виждаше ясно лицето й в тъмното. Знаеше ли с какво всъщност се занимава той? Това ли искаше да каже?

— Няма значение. — Ферис още беше напрегнат. Огледа района, търсеше нещо обезпокоително, но всичко беше тихо. Вероятно равнодушието на Алис — безхаберието й, че може да е опасно да се седи в палестински бежански лагер посред нощ — я пазеше. Или пък имаше нещо друго. Може би наистина я приемаха тук, както и на още много други места, които бяха затворени за Ферис.

Собственикът на кафенето се върна с турско кафе, сладко-горчиво като парче тъмен шоколад. Изпиха го бавно. Ферис си позволи да се отпусне малко.

— Как така нямаш приятел? — попита той. — Толкова красиво момиче като теб сигурно го канят непрекъснато на срещи.

Отначало тя не му отговори. Допи последната глътка от кафето си и после обърна чашата и остави утайката да засъхне на порцелана. Вдигна я към светлината, сякаш беше гадателка.

— Щастие? — попита Ферис.

— Може би. Ако вярваш, че щастието се изписва в утайка от кафе. Бившият ми приятел вярваше в това. И в още цял куп щуротии.

— Значи все пак си имала приятел.

Тя извърна поглед от Ферис и погледна по малката уличка към тъмните сенки. Минаха десетина секунди, преди да го погледне отново.

— Обичах го — рече тя. — Беше палестинец. Много горд, много гневен. Обичах го, но той се държеше лошо с мен.

Ферис се пресегна да я погали, но тя беше прекалено далече.

— Как се държеше лошо с теб?

— По всички начини, за които се сещаш, а и за които не ти е хрумвало.

— Боже мой! Не мога да си представя някой да те нарани.

— Не беше виновен. Беше изпълнен с толкова гняв. Не към мен. Към всичко. Това се опитвам да ти кажа. Тези хора наистина са ни разгневени. Мислим, че можем да ги лъжем, да крадем земята им, да се държим с тях като с боклуци и те просто ще го забравят. Но те не го забравят.

— Защо не напусна Йордания след това? Искам да кажа, как можеш да останеш тук, след като той е постъпил така с теб?

— Инат съм, Роджър. Това може би е общото помежду ни. Колкото повече мислех за него и за гнева му, толкова повече си казвах: „Не! Не бягай! Той би очаквал точно това, както и всички араби“. Правим се, че ни е грижа за тях, и когато истинският живот ни нарани малко, бягаме далече. Затова останах. Така го превъзмогнах. Продължих да обичам хората, които ме бяха наранили. Не си тръгнах тогава, няма да си тръгна и сега.

Ферис усети непознато смъдене на сълзи. Изтри очи, като се помъчи да прикрие жеста си, но тя хвана ръката му и се усмихна така, както никога досега. Той я целуна по бузата; неговата още беше мокра.

— На никого от двамата не му се тръгваше. Ферис я попита за работата й в лагерите и Алис се опита да обясни. Помощта за тези хора опираше до снабдяването: купуваше учебници и медикаменти; субсидираше проекти за водоснабдяване и зъболекарски клиники; уреждаше стипендии в американски колежи. Това беше работа и тя я вършеше добре. Но от оживлението в гласа й ставаше ясно, че прави единственото нещо на света, което има значение за нея.

Ферис погледна разбитата улица, тъмните къщи и скришните местенца, в които външен човек никога не би могъл да влезе. Искаше му се да може да сподели вярата на Алис, че свестните хора могат да преобладават, стига да има достатъчно учебници и зъболекарски клиники. Но знаеше прекалено много. Това беше свят, просмукан от омраза. Усмивките му бяха фалшиви; истинската жажда бе за отмъщение. Хората тук бяха пострадали от американци, израелци и от самите араби. Бяха плъхове в клетка. Алис, колкото и смела да беше, не можеше да знае за ужаса, който покарва в места като това. Не разбираше, че тези хора искат да я убият. Да, нея. Не беше недоразумение, което може да бъде поправено с любов. Това беше омраза. И работата на хора като Ферис, които бяха наясно с това, беше да унищожават клетките, мрежите и скривалищата на убийците, за да могат такива като Алис да оцеляват.

— Недей да си толкова сериозен — рече Алис. — Ще развалиш купона.

Ферис опита да се усмихне.

— Бъди внимателна, скъпа. Това е всичко. Просто бъди внимателна. Светът не е толкова хубав, колкото си ти.

— Знам какво правя, Роджър. Не ме подценявай. Знам къде са линиите. Ти си този, който има проблеми. На теб за малко не са ти откъснали крака, не на мен. Ти си този, който трябва да внимава.

Ферис отново я хвана за ръка и прошепна в ухото й:

— Искам да те прегърна, но не мога тук. Да идем у вас.

Тя се усмихна и стана от малката маса. Нещо се беше променило.

 

 

Минаха обратно през римските руини и пазара на злато и се качиха няколко пресечки нагоре до къщата на Алис. Нещо подсказа на Ферис да не насилва късмета си тази вечер, но не му се искаше да я остави да си иде. Когато я изпрати до вратата, попита дали може да се качи.

— Този път не, но може би друг път — отвърна тя. — Вечерта беше специална. Не съм се чувствала така с никого от дълго време. Просто искам да се уверя, че съм готова.

— Наистина те харесвам — отвърна Ферис. Искаше да каже „обичам“, но знаеше, че ще прозвучи налудничаво. Познаваше я само от няколко седмици.

— И аз също те харесвам, Роджър. Радвам се, че дойде с мен в лагера тази вечер. Сега знаеш коя съм. Малко.

Скриха се в сянката на входа, далеч от уличната лампа. Той я целуна по устата и тя му отвърна, устните й се разтвориха малко, после повече. Той я прегърна и притисна тялото си към нейното. Докато я целуваше, усещаше как тя се възбужда, прималява.

— Искам те — рече тя. Гласът й беше гърлен и изпълнен с желание.

— Можеш да ме имаш.

— Не още. — Тя отстъпи назад, за да може да го види. — Ти си силен, но мисля, че на това място си мек. — Потупа го по сърцето. — Така ли е? Меко сърце ли имаш?

Не беше сигурен как да отговори на това и само кимна. Тя го целуна по бузата, устните й се задържаха върху кожата му, след което се обърна и се качи по стълбите. Той стоеше и гледаше нагоре към апартамента й, докато не видя как лампата светна и едно лице се показа на прозореца. Отдалечи се замаяно. Отчасти заради чувствата, които напираха в него, но беше и объркан от думите й. Никога не му беше хрумвало, че има меко сърце. Зачуди се дали е права.

Бележки

[1] Известен американски бейзболен играч. — Б.пр.

[2] Nexis, компютърна база данни, в която се архивират статии от вестници и списания. — Б.пр.