Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (38)

36.

Никозия/Дамаск

Лицето на Сюлейман се виждаше през дебелото стъкло на вратата на килията. Под очите му имаше торбички, изглеждаше потиснат и недоспал. Но дори и в плен в тайния затвор в Кипър, където Хани го беше скрил след нападението, той все още изглеждаше като човек, който се владее. Бяха му взели безукорната плетена шапчица за молитви и изисканата роба, с която беше облечен в Халеб. Сега беше облечен със затворнически дрехи — не с оранжев гащеризон, а с простите сиви памучни дрехи на кипърски затворник. Носеше ги като гневен израз на собствено достойнство. Нямаше лесно да го пречупят. Щеше да се наложи да му смажат костите от бой, преди да го накарат да проговори, и дори и Хани да беше готов да го направи, това щеше да изкорми онази част от него, която всъщност можеше да им разкрие полезни тайни. Хани се беше подготвил да чака — достатъчно дълго, за да открие психологическите лостове, които може да дръпне, за да предизвика желания ефект. Но щеше да е труден случай.

— Нека сам се пречупи — беше му предложил Ферис, докато още бяха в Триполи. В този момент Хани наистина си даде сметка, че Ферис е станал друг човек. Беше разбрал, че не можеш да счупиш камък с друг камък. Че камъкът трябва да се сцепи по пукнатините, които вече има. Намериш ли ги, трябва съвсем леко да натиснеш. В този смисъл Ферис се беше превърнал в човек от Изтока, използваше уменията, които бяха в кръвта му.

Хани и Ферис дойдоха в Кипър от Триполи — взеха хеликоптер още същия следобед, за да не губят повече време. Хофман ги чакаше в Аман и без изобщо да има представа какво става, се наслаждаваше на незаслуженото си признание. Алис чакаше в Ливан. Ферис не искаше да я вижда, докато не стане изцяло неин и напълно свободен от оковите на лъжите си. Бяха само Ферис и Хани. Бяха направили пълен кръг от миризливия апартамент в Берлин. Сега стояха извън килията на набелязаната си жертва — и извън ума й.

 

 

Хани заведе Ферис до една празна килия. Американецът беше облечен в мръсните дрехи, с които беше в Хама: грубите панталони, пропитата с пот риза. Имаше червени следи по лицето — настоя хората на Хани да го пребият, уж че е информатор, който не си е свършил работата. Бяха махнали превръзката от пръста му, така че червеното чуканче се виждаше и все още пускаше гной. Ферис каза на Хани, че е готов за разпита. Но в момента нямаше да разпитват Сюлейман. А Роджър Ферис.

Ферис седна на груб дървен стол и изчака хората на Хани да вържат ръцете и краката му. Стаята за разпити беше тясна и усойна; по стените имаше избила влага. Срещу Ферис се намираше видеокамерата на Сюлейман, сложена на същия статив като в Халеб. Хани седеше срещу Ферис с черна маска за ски.

— Пускай — рече Ферис. Имаше пауза, докато Хани включи камерата, и после Ферис започна да говори със задъхания хрипкав глас на мъж, пребит от бой, за да се пречупи.

— Казвам се Роджър Ферис. — Думите звучаха грапаво и накъсано, сякаш му ги вадеха от червата. — Работя в ЦРУ.

Ферис погледна към пода. Хвана остатъка от кутрето си със здравата си ръка, сякаш се страхуваше, че някой може да му осакати още един пръст.

Хани грубо му нареди да говори на арабски и да разкаже историята си. Ферис започна отново, бавно, на измъчения си университетски арабски.

— Аз съм Роджър Ферис. Работя за ЦРУ. Това е моята изповед. Години наред бях част от операция за проникване в Ал Кайда. Опитахме се да подлъжем мюсюлманите да последват нашия агент. Извиняваме се на всички мюсюлмани.

Ферис спря и уплашено погледна встрани от камерата, към Хани. В същия миг йорданецът го цапардоса по бузата. Ферис изпъшка, и то не само за пред камерата. Хани го беше ударил доста силно. Бузата му почервеня.

— Кажи името! — изкрещя Хани. — Кой беше агентът ви?

Ферис се мъчеше да намери думите. Очите му се стрелкаха напред-назад. Вдигна осакатената си ръка към лицето си.

— Агентът ни беше сириец. Казва се Карим ал Шамс. Нарича се Сюлейман Великолепни. Преструваше се, че е плановик на Ал Кайда. Но през цялото време работеше за ЦРУ. Извиняваме се на всички мюсюлмани. Ние служим на дявола. Извиняваме се на всички мюсюлмани.

Ръката още веднъж замахна към Ферис. Този път Хани го удари толкова силно, че го събори от стола. Ферис лежа и стена, докато Хани не изключи камерата.

— Боже! — възкликна Ферис, докато разтриваше бузата си, след като Хани развърза китките му и отново го вдигна на стола. — Доста добре се получи.

 

 

Извикаха един кипърски доктор да се погрижи за Ферис. Хани настояваше. Беше разбрал нуждата от жестокост пред камерата, но се ужаси, когато видя, че е ударил Ферис толкова силно, та чак му е пуснал кръв. Накара Ферис да си почине един час и го нахрани с кебап и ориз. Предложи му и арак^[1], но Ферис отказа. Най-важната част от плана му тепърва предстоеше и главата му трябваше да е бистра, макар и подута.

Преоблече се в затворнически дрехи: прости памучни панталони и туника. Отиде заедно с Хани в една голяма стая за разпити с три стола. Ферис седна на единия и изчака отново да му вържат ръцете и краката. После го оставиха сам. Не виждаше видеокамерата, но знаеше, че е там, зад огледалната стена, насочена право към стола до него.

Сюлейман пристигна след десет минути — ходеше спънато между двамата пазачи. И ръцете, и краката му бяха оковани и пазачите грубо го блъснаха на стола до Ферис. Отначало той не позна американеца, но когато видя кой е, го прокле. Ферис вдигна глава, лицето му беше по-смазано от това на Сюлейман.

— Ти си Фарес, човекът от ЦРУ — рече Сюлейман. — Какво правиш тук, псе?

Ферис едвам говореше, уж от болка. Трябваше да изтръгне от Сюлейман само няколко изречения. Десетина фрази — и бяха готови.

— Сгреши за мен — изхриптя той. После главата му клюмна, все едно от изтощение. Не каза повече нищо, пускаше само по някое тихо стенание от време на време, докато чакаше Сюлейман да го заговори. Минаха трийсет секунди, минута. Ферис се разтревожи, че Сюлейман няма да налапа въдицата, но накрая той отново проговори:

— Защо си тук?

— Заловиха ме — отвърна Ферис. — Накараха ме да си призная.

— Значи е истина? Ти си мюсюлманин? Наистина си работил за нас?

— Какво? — Ферис се напрегна, сякаш не чуваше от болка.

— Ти си агент на ЦРУ, но си работил за нас?

— Заедно? — Ферис изстена въпросително.

— Да. Заедно. За нас ли си работил, Фарес?

— Да, през цялото време.

— И всички сведения от ЦРУ са били верни?

— Да, верни. Вие бяхте вътре в ЦРУ.

— Яллах! — възкликна Сюлейман с усмивка. — Бил съм вътре в ЦРУ. Това ме прави доволен. Благодаря на Аллах!

— Благодаря на Аллах — повтори Ферис.

— Можехме да направим велики неща заедно, за умма. Толкова много неща.

Ферис изстена и главата му отново клюмна на гърдите. Беше получил достатъчно. Не искаше да насилва късмета си. Сюлейман му зададе още един въпрос, но той само изстена.

След десет минути Хани влезе с маската си, седна на третия стол и изкрещя на Ферис и Сюлейман да внимават. Говореше на груб арабски диалект, не с обичайния си изискан глас, а по начина, по който функционер на Ал Кайда би разпитвал бивш водач, предал каузата.

— Погледни ме, Карим ал Шамс. Великият „Сюлейман“. Получаваше ли информация от човека на ЦРУ Роджър Ферис?

Сюлейман се разсмя. Беше проява на независимост. Хани го удари, много по-силно, отколкото беше ударил Ферис. После го изрита здраво първо по пищяла, после по коляното, после в бедрото. Скритата камера хвана ръката и крака на Хани, но не и лицето.

— Получаваше ли информация от човека от ЦРУ Роджър Ферис? — повтори въпроса си Хани.

— Да — изстена Сюлейман. — И се радвам, че го направих. Благодаря на Аллах. Това беше нашата победа.

— Защо направи такова ужасно нещо? — изръмжа Хани.

— Гордеем се със стореното. Гордеем се с операцията с американеца.

— Ти си обида за мюсюлманите. Ще навра обувката си в устата ти. Ти си срам за умма.

— Не се срамувам. Гордея се. Тази операция с американеца беше нещо велико за мюсюлманите. Тя говори, че сме способни на всичко.

Хани стовари юмрука си в лицето на Сюлейман, все едно не можеше да сдържи яростта си. Кръв рукна от носа му. Хани го наруга, стана и си излезе. Зад двойното огледало операторът изключи камерата. Вече имаха всичко, което им трябваше.

Един от мъжете на Хани дойде да развърже Ферис. Когато ръцете и краката му бяха свободни, той се надвеси над Сюлейман и му се усмихна. Това беше достатъчно за Сюлейман, за да разбере какво се е случило току-що. На лицето му се изписа безкрайно отчаяние. Стана му ясно, изведнъж.

— Ти губиш — рече Ферис.

Сюлейман изрева от мъка, воят на пречупен дух. Бяха го измамили. Беше работил с човек от ЦРУ. По-добре да беше мъртъв.

 

 

В Бейрут Ферис хвана такси и каза на шофьора, че иска да го закара до Дамаск, на три часа път от другата страна на билото на Ливанската планина. Беше субару, достатъчно удобно. Искаше да вземе маршрутка, но Хани го посъветва да не го прави. Щеше да изглежда странно американец да се вози заедно с турски работници и камериерки от Судан. Ферис трябваше да намери хубава кола и да седне на задната седалка като истински американец. В интерес на истината Хани изобщо не искаше Ферис да ходи до Дамаск. Нека някой друг да достави записа на Ал Джазира. Но Ферис беше настоял. Ако имаше проблем, само той щеше да може да обясни. Присъствието му доказваше автентичността на записа — той беше живото доказателство за това. Хани знаеше, че е така, но въпреки това се възпротиви. Предложи да изпрати отряд от спецслужбите да го охранява, но Ферис отказа. Това щеше да направи пътуването още по-опасно, а не обратното. Хани се съгласи, че Ферис е прав, но не остана доволен. Не искаше бомбата, която носи Ферис, да избухне в ръцете му.

Субаруто напусна Бейрут покрай брега и започна стръмното изкачване през планинските градове Алей и Бхамдун нагоре към билото. В планината имаше дълбок сняг и пътищата близо до върха бяха заледени, въпреки че грееше слънце. Изпълзяха до най-високия връх, покрай контролно-пропускателните постове на ливанската армия, и после се спуснаха надолу към Чтаура и долината Бекаа. Ферис усети, че стомахът му започна да се свива от страх, когато наближиха сирийската граница. Откакто беше в Близкия изток, вечно се беше страхувал от тази граница. Беше точка, от която нямаше връщане. От другата страна човек се оставяше на милостта на съдбата.

Хани му беше дал йордански дипломатически паспорт. На теория това трябваше да улесни нещата. Но сирийците бяха любопитни. Защо този човек, Фарес, пътува от Йордания? Информационните им системи бяха прекалено примитивни за по-сериозно търсене на друга самоличност, но въпреки това бяха подозрителни. Попитаха Ферис колко дълго смята да остане в Сирия и той отвърна, че очаквал да се забави само няколко часа. Трябвало да предаде една пратка и после се връщал в Ливан. Това явно окуражи капитана от гранична полиция. Ферис може и да беше проблем, но поне нямаше да е за дълго.

Колата прекоси анти ливанските заграждения покрай сирийската граница и след трийсетина минути се озоваха в покрайнините на Дамаск. Градът се простираше с километри в Сирийската равнина, бижу на Изтока, по-загубило блясъка си. Ферис даде на шофьора адреса на бюрото на Ал Джазира в Абу Раманех, близо до френското посолство. Офисът се намираше в невзрачна бетонна сграда. Като по-голямата част от Дамаск и тя изглеждаше извадена от капсула на времето от 60-те години. Когато пристигнаха, Ферис накара шофьора да го изчака: нямало да се забави повече от десетина минути и после се връщали в Бейрут.

Стисна малкия пакет с оригиналната видеокасета, увита в амбалажна хартия. Имаше и копие в джоба на сакото си. Натисна звънеца, на който пишеше „Ал Джазира“, и когато секретарката му отвори, поиска да се срещне с главния кореспондент. Появи се набит мъж с двуредно сако „Джордж Рафт“ и шарена вратовръзка. Огледа Ферис подозрително.

Ферис се изкашля. Не искаше да изглежда нервен, но не можа да се овладее. Това беше краят на един дълъг път.

— Нося ви касета от Рауф — каза Ферис.

— Кой? — попита мениджърът на кореспондентското бюро и се отдръпна назад.

— От Рауф. Това е името, което използва. Каза ми, че очаквате запис от него. Специална информация, която ще представлява голям интерес за вашите зрители.

Главният кореспондент пребледня. Прибра се бързо в кабинета си и Ферис го чу да говори по телефона. Гласът му звучеше покорно. Чу го как повтори името „Рауф“ няколко пъти, но не можа да разбере нищо повече. Накрая човекът се върна. Изглеждаше облекчен и скоро стана ясно защо. Щеше да се отърве от неканения си гост. Главният кореспондент му връчи лист, на който беше записал адрес в Стария град.

— Вървете при Хасан, щом имате касета от Рауф — каза той. — Не тук. Ето адреса. — Махна с ръце, сякаш искаше да изпъди Ферис през вратата.

— Нека ви оставя едно копие — отвърна Ферис, извади касетата от джоба си и я остави на масата. — Ако нещо се случи с мен и не успея да я занеса, ще искате да я видите. Много е важно за всички араби. Това е специален дар от Рауф.

Мъжът не остана особено доволен, че му оставят този тревожен важен подарък. Но не се опита да го върне.

 

 

Адресът беше в Баб Тума, християнския квартал на Стария град, колкото и да беше странно. Вероятно това беше поредната форма на такия. Шофьорът се оправяше някак със задръстванията и ревящите клаксони по улица „Багдад“ и накрая стигнаха до Баб Тума. Напредваха едва-едва по една стара улица покрай останките на древната градска стена. Най-накрая стигнаха до една калдъръмена улица, прекалено тясна за такси, и шофьорът спря и махна с ръка. Адресът беше някъде нататък, сред магарешките каручки и тъмните улички. Ферис пак му нареди да изчака: щеше да се върне след няколко минути.

Продължи пеш. Кракът му пулсираше от раните от шрапнели, но със силата на волята си той накара болката да изчезне. По тясната уличка имаше поток от сирийци, излезли на пазар. Месар режеше агнешко на открито; няколко врати по-нататък двама мъже разглеждаха сирийско мъжко списание в бръснарницата, докато чакаха да ги подстрижат. Двойка си избираше сватбени халки в един бижутерски магазин. Чернооки деца излизаха от двора на едно американско училище. Ферис се почувства така, сякаш изчезва в анонимния водовъртеж на този арабски град, но знаеше, че не е така. Набиваше се на очи като белег върху кожата. На всеки прозорец виждаше зловеща икона на Исус, мрачен източен Исус, който наистина знаеше какво значи да страдаш.

Стигна до адреса. Отдолу имаше малко магазинче, продаваше музикални и видеокасети под шарена тента. До него беше входът на жилищата. Над магазина светеше. Ферис спря и огледа улицата. Блъсканицата сякаш беше оредяла. Хората се връщаха по домовете и дюкяните си. Може би знаеха. Това им беше особеното на места като Дамаск: имаха си таен език. В мига, в който се случеше нещо, или щеше да се случи, всички начаса разбираха. Така оцеляваха.

Ферис провря глава през вратата. Вътре беше тъмно, затова той натисна ключа на лампата в коридора. Една жена пред прага на врата в дъното се дръпна в мрака.

— Къде живее Хасан? — попита Ферис.

Жената поклати глава, вдигна очи към стълбите и затвори вратата си. Ферис се качи по скърцащите стъпала. Всяка дъска сякаш поддаваше, а дървените перила се клатеха. Горе на площадката беше тъмно и Ферис не можа да намери лампата. Придвижваше се пипнешком, дланта му търсеше ключа на стената. Една врата се отвори и се показа брадато лице, полуогряно от светлината отзад.

— Ти ли си Хасан? — попита Ферис. — Нося нещо за Хасан.

Брадатият не отговори. Махна на Ферис да го последва в мъждиво осветената стая. На Ферис това изобщо не му хареса, но нямаше избор. Нещата бяха стигнали вече дотук. Трябваше да направи доставката, и толкоз. Касетата щеше да свърши останалото. Чу как резето щракна зад гърба му.

В апартамента имаше още един мъж. Също като първия, и той имаше гъста брада. Носеше плетена молитвена шапчица. Ако се съдеше по студената дълбочина на очите му, спокойно можеше да е брат на Сюлейман.

— Аз съм Хасан — рече той. — Ти кой си?

— Нося ти касета от Рауф — отвърна Ферис. — Рауф ми каза да ти я дам, за Ал Джазира е. Това е последното му желание. Каза, че трябвало да ти я дам и че ти си я чакал.

— Ти си американецът? Този, когото чакаше Рауф?

— Да — отвърна Ферис. Затъваше здраво, но нямаше значение. Важното беше да вземат касетата.

Хасан кимна. Знаеше кой е Ферис — затова беше отворил вратата, — но не беше доволен.

— Чакахме касетата преди няколко дни. Но загубихме връзка. Къде е Рауф? Защо нямаме вести от него?

— Не знам — отвърна Ферис. — Знам само, че искаше да получите това. — Подаде увития в амбалажна хартия пакет. Хасан внимателно го разопакова и огледа касетата. Провери написаното на арабски отстрани. Явно бяха кодови думи. Прочете ги два пъти и кимна.

— Благодаря на господ — рече той.

— Благодаря на господ — повтори Ферис. — Аз ще си вървя. Рауф каза, че трябва да си тръгна веднага щом ви предам касетата.

— Не — отвърна Хасан. — Първо ще я изгледаме.

Гореща вълна заля Ферис. Стаята сякаш започна да се свива. Трябваше някак си да я разпъне отново, преди да го смачка.

— Трябва да вървя — отвърна той и тръгна с гръб към вратата. — Когато видите касетата, ще разберете. Трябва да бъде показана по Ал Джазира.

— Ние ще решим това — отвърна Хасан. Подаде касетата на другия човек, който включи телевизора в малката всекидневна. Имаше вградено видео. След няколко секунди щяха да сложат касетата вътре и на екрана щяха да се появят образите. Ферис знаеше, че няма време.

— Трябва да си вървя — повтори той. — Веднага.

Хасан застана зад Ферис, за да му препречи пътя към вратата. „Край“, помисли си той. Хвърли крадешком поглед към прозореца и си спомни за магазина отдолу. Сети се, че имаше тента.

— Пусни касетата — рече Хасан. Помощникът му я пъхна вътре и на екрана започнаха да проблясват образи.

Ферис се втурна инстинктивно, без да обръща внимание на болния си крак, контузените мускули, страха, който се беше загнездил в крайниците и ставите му. Извърна се с гръб към прозореца и се хвърли с всичка сила към рамката, опитваше се да предпази главата си, доколкото може. Чу как дървото се сцепи от силата на тялото му и усети как парчета стъкло разрязват кожата му като хиляди срязвания от хартия. После политна във въздуха, без да знае дали тялото му ще удари острите камъни на калдъръма, или мекия плат на тентата. Всичко трая само миг, след което усети как се удря в тентата, достатъчно, та падането да се забави, а след това се стовари на земята.

Хората на улицата крещяха и го сочеха. Не разбра защо, докато не сложи ръка отзад на главата си и не я погледна — цялата бе в кръв. Имаше само няколко секунди, преди Хасан и помощникът му да изтичат на улицата след него. Опита се да се изправи и се олюля. След което хукна по улицата; бягаше толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Хората продължиха да пищят, но не му пукаше. За него беше най-добре сирийската полиция да го арестува. Но го оставиха да мине.

Когато наближи портата на Баб Тума, си даде сметка, че Хасан и помощникът му не го гонят. Къде бяха? И изведнъж му стана ясно. Бяха пуснали касетата точно когато той бе скочил. Бяха приковани от образа на Сюлейман: стъписани, потресени, парализирани. Отровното хапче беше стигнало до първото разклонение. Сега щеше да продължи нататък, щеше да мине нагоре по всички нерви и сухожилия, докато не стигне до центъра на центъра. И тогава светлините щяха да започнат да гаснат, системата щеше да се свие и да изсъхне и щеше да остане само съсухрената кожа.

 

 

Шофьорът го чакаше там, където го беше оставил. Имаше кърпа в багажника и Ферис избърса кръвта. Инстинктът му подсказваше да стои далече от сирийска болница или американското посолство. Нареди на шофьора да кара към френското, най-хубавото и най-модерното в града. Обясни на военния на портала, че трябва да се види с началника на службата на ГДВС^[2]. Може би заради кръвта, а може би заради твърдата решимост в погледа му, френският войник го покани да влезе вътре, зад тежката врата на посолството, докато се обади. Шефът на ГДВС пристигна след минутка с медицинска сестра, която почисти раните на Ферис в клиниката на посолството и повика лекар. Беше си счупил две ребра при падането и имаше нужда от близо четирийсет шева, за да се затворят всички срязвания, но беше извадил късмет. Ферис обясни малко от това, което беше направил — не много, но достатъчно, за да не изглежда смешен човекът от ГДВС, когато изпрати сводката си. Когато французинът го попита защо не е отишъл в американското посолство, Ферис отвърна: „Отстранен съм“ и французинът му се усмихна съчувствено.

Човекът му предложи дипломатическа кола и шофьор за обратното пътуване до Бейрут и Ферис с радост прие. Беше свършило. Сега имаше само една цел и тя беше да открие Алис.

 

 

Записът се завъртя по Ал Джазира след двайсет и четири часа. Говорителят го обяви за „признание на предател“. Все едно гледаш публично обесване. Може и да беше ужасно, но човек не можеше да откъсне очи.

Когато пуснаха записа, Ферис вече беше под закрилата и грижите на Хани. Дори не си направи труда да го изгледа. Остави „признанието“ на Сюлейман да си свърши работата — остави срамът и контраобвинението да отекнат в целия мюсюлмански свят, остави опроверженията и взаимните нападки да се разпрострат, остави политиците да се пенявят, да злорадстват или да търсят къде да се скрият. Не беше нещо, което щеше да отмине за няколко дни или седмици. Щяха да минат години, преди мрежата да се възстанови от токсина. Щом като движението не можеше да вярва на Сюлейман, великия съзидател на джихада, тогава не можеше да вярва на нищо.