Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

20.

Бейрут/Аман

В апартамента на Ферис в хотел „Финикия“ в Бейрут, Омар Садики се държеше стеснително. Изглеждаше впечатлен, макар хотелът да беше поизгубил блясъка си сред опустошеното великолепие на Бейрут. Йорданецът продължаваше да се усмихва смутено и докато усмивката му ставаше все по-широка, молитвеният белег на челото му се сви до червена трапчинка. Ферис се зачуди защо се държи толкова странно, докато не видя цифрата. „Ал Фаджр“ беше оценила разходите по проекта почти двойно на това, което беше очаквал. Можеше само да си представи комисионите от предприемачите в Абу Даби, които щяха да потекат към джобовете на шефовете на „Ал Фаджр“ в Аман. Нищо чудно, че Садики се беше размазал от кеф: обираше неверниците. Ферис трябваше да помисли за миг как би реагирал Брад Сканлън. Поглади фалшивите си мустаци, докато мислеше какво да каже.

После изведе Садики на терасата и го накара да седне на един от столовете от ковано желязо. Гледката беше великолепна — отсреща се простираше Заливът от Бейрут до Джуние и назъбените склонове на Ливанската планина. Беше късна есен, но слънцето светеше ярко и въздухът беше толкова свеж и чист, че се виждаха чак върховете на планината. Бомбените разрушения в течение на поколения не си личаха. Ферис поръча кафе от румсървиса и седна да разгледа предварителните разходи и цените на изпълнителите. Не спираше да клати глава, докато преглеждаше цифрите. Накрая щеше да извади калкулатора си и да направи някои свои въображаеми изчисления, които щеше да надраска върху белия си бележник. След като разгледа всичко, свали дебелите си черни очила и разтърка очи.

— Прекалено скъпо е — рече той. — Мениджърът ми никога няма да го одобри.

— Господин Сканлън, моля ви. С „Ал Фаджр“ ще знаете, че получавате най-доброто. Затова и репутацията ни е добра. Защото работата ни е висококачествена. Затова дойдохте при нас. Да?

— Слушай, Омар, приятелю. Много ясно, че искаме най-доброто, но няма да строим палат там. Трябва да разбереш, че ние сме банка и трябва да внимаваме с парите, иначе хората няма да ни имат доверие. И както казах, не мога да ги накарам да го одобрят, дори и аз да го приема. Това би бил най-скъпият клон на „Юнибанк“ в света. Трябва да свалим разходите.

Садики кимна и Ферис реши, че е постъпил правилно. Много ясно, че първоначалните оценки бяха надути. Животът е пазар. Ако американците бяха достатъчно глупави, за да платят толкова много, защо да ги спираш?

— Промени са възможни с всеки проект, господине. Можем да накараме някои от подизпълнителите в Абу Даби да преразгледат разходите си. Дадохте ни много кратко време, така че цифрите са малко груби. Каква сума сте имали предвид, когато сте решавали колко да похарчите за този проект?

Ферис погледна белия си тефтер, натисна още няколко цифри на калкулатора си. Импровизираше, като се надяваше Садики да не заподозре нищо.

— Според мен сумата, която биха ми одобрили, е с около двайсет и пет процента по-малка.

— Според мен не разбирате много от строителство, господин Сканлън. — Ферис се размърда неловко на стола си: нещо в тона му го накара да се разтревожи, че Садики е наясно с играта му.

— Какво искаш да кажеш? — остро отвърна Ферис.

Йорданецът веднага даде на заден:

— Двайсет и пет процента е голямо съкращение, господин Сканлън. Ще трябва да жертвате качество. Не мисля, че ще останете доволен от тази цена.

— Добре, виж какво ще ти кажа. Ще ми дадеш най-добрата ви цена. Сведи я колкото се може по-близо до моите двайсет и пет процента. Няма да се разправяме за всяко пени, но се опитай да направиш колкото се може повече икономии. Ако успееш и ми дадеш по-добра цифра, сигурен съм, че накрая и двамата ще сме доволни.

Садики каза, че трябвало да се обади в Аман и да поговори с генералния директор. Пазари се с него на арабски известно време, отбеляза си разни неща по листовете с предложението, после се обади на един номер в Абу Даби. По средата на второто обаждане от близката джамия се чу призивът на мюезина за молитва, след което проехтя от още няколко джамии в Източен Бейрут. Садики се извини и отиде да се моли.

Когато се върна, изглеждаше освежен. Беше вярващ, нямаше съмнение в това. Извини се за забавянето и продължи с телефонните обаждания. След като извади душата на двама подизпълнители от Емирствата, се зае отново със сметките и след няколко минути предложи намаление в цената наполовина от това, което беше поискал Ферис. Точно там подозираше и Ферис, че ще свършат, когато бяха започнали пазаренето, така че се съгласи и предложи допълнителна среща след две седмици в Аман, за да обсъдят окончателните изчисления и строителните планове. Срещата в Йордания в нарушение на оперативните планове, които бяха съгласували с Хофман, но щеше да е само една, а и той не желаеше повече да оставя Алис, освен ако не се налагаше.

— Има още нещо — рече Ферис, преди да си стиснат ръцете за сделката. — Докато си в Бейрут, искам да се срещнеш с консултанта ни по сигурността Хюсеин Ханафи. Той е необикновен човек. Мисля, че преди е бил свързан с… е, сещаш се, екстремистите. — Сега Ханафи консултирал международни компании, обясни Ферис. Знаел всичко за защитни стени, електронен трансфер на пари, интернет сигурност и така нататък. Понеже той трябвало да се подпише на окончателните планове, било полезно да се вземат предвид препоръките му сега. Садики кимна и се усмихна. Явно нищо не го притесняваше.

Консултантът работеше в квартал Факхани в Източен Бейрут, някога щаб на милициите на Ясер Арафат, а в последните години неформално сборище на малък кръг бейрутски фундаменталисти сунити. Садики се притесни малко, когато шофьорът се заби навътре в лабиринта от улички — не се тревожеше за себе си, а за домакина си. Това беше бандитска страна, а не място за американец като господин Брад Сканлън.

Когато стигнаха до адреса на Ханафи, видяха на прозореца на втория етаж рекламна табела: „Ейч Ейч Глобал Сълюшънс“. Садики покровителствено хвана Ферис за ръка и го поведе към малката офис сграда и после нагоре по стълбите. Кой командваше тук, зачуди се Ферис, но остави Садики да води. Офисът беше ярко осветен и наскоро боядисан; мебелите бяха нови и чисти. На едно бюро седеше жена със забрадка. Тя натисна интеркома веднага щом влязоха и един арабин с очи като мъниста и дебели стъкла на очилата изникна да ги посрещне. Представи се като Хюсеин Ханафи и ги поведе към вътрешния офис, в който имаше няколко компютъра и полица, пълна с технически ръководства от „Майкрософт“, „Оракъл“ и „Симантек“.

Ханафи беше компютърен гений — това поне не беше измислица. Ливанското Второ бюро[1] го следеше, откакто се беше върнал от Афганистан през 1998 година. Въртеше малкия си бизнес и консултираше разни джихадски уебсайтове — тъкмо оттам Сами Азхар беше научил за него. И да имаше някакви подозрения за кого всъщност щеше да работи, когато Азхар го вербува за веригата си от тайни доставчици на услуги, не ги изразяваше на глас. Беше ценен улов — истинско лице и име, което хората от движението познаваха. Хората на Хофман тайно бяха опънали жици в офиса и бяха вкарали вътре две малки камери и микрофон.

Ханафи говореше на архитекта на смесица от английски и арабски, изтъкваше цял списък с важни за компютърната сигурност неща, които трябваше да се вземат предвид при проектирането на новата сграда. Ферис се правеше, че му е трудно да разбере за какво става въпрос, и след десетина минути се извини и каза, че ще ги остави да се разберат какво е най-доброто за проекта в Абу Даби. След като Ферис си тръгна с колата, Садики и Ханафи говориха близо час, като от време на време се смееха и шегуваха. Оказа се дори, че имат общи приятели. През цялото време разговорът се записваше и цифровите камери запечатваха всичко.

 

 

Ферис имаше нов помощник в Аман, казваше се Аджет Сингх. Дребен жилав американец от индийски произход с лъскава кафява кожа и вечна непроницаема усмивка. Като повечето хора на неговата възраст и той обичаше да носи бейзболна шапка, понякога обърната назад, понякога напред, понякога настрани. Азхар го беше пратил в Аман да помага с техническите подробности.

Аджет беше интересен случай. Баща му беше направил добро състояние в Силициевата долина, първо като създал програма за инвентаризация, която продал на „Уолмарт“, после като инвестирал парите си умно в компании, където работели неговите индийски приятели инженери. Младият Аджет, току-що излязъл от Станфорд с шанс за фантастично доходоносна кариера, беше започнал работа в Управлението като акт на отмъщение. Беше ходил на почивка при роднините си в Кашмир след дипломирането си. След половин година неколцина от близките му бяха загинали при самоубийствен атентат на Ал Кайда. След като беше обсъдил въпроса с баща си, който беше изключително патриотично настроен като преуспял имигрант, Аджет Сингх беше кандидатствал в ЦРУ. С невероятните си компютърни умения — дори и през първите си месеци бил един от най-добрите хакери на Управлението — скоро привлякъл вниманието на Азхар, който го подмамил в умната си черна дупка.

Аджет Сингх можеше да прави с компютрите всичко. По същия начин му се удаваха и езиците, които за него представляваха пореден низ символи, също като компютърна програма. Беше се научил сам да чете и пише на арабски за няколко месеца, след като беше превърнал разплатата в цел на живота си. Сингх можеше да създава интернет сайтове, да манипулира интернет сайтове, да прикача към интернет сайтовете специални „бисквитки“, така че разузнаването да може да следи кой влиза и излиза. Когато дойде на работа в Аман, Ферис му даде стария кабинет на Франсис Олдърсън, който още стоеше празен. Сингх го напълни със сървъри, плоски екрани и най-различни периферни устройства. Местната служба на Агенцията за национална сигурност трябваше да прати технически екип, за да го свържат изцяло.

Сингх беше окачил на стената надпис, който гласеше: „Хората са глупави“. Това беше тайната на успеха му. Хората бяха достатъчно глупави да си вкарват паролите в компютри, които бяха програмирани да следят всяко натискане на клавиша; достатъчно глупави, за да забравят, че когато посетят някого в интернет сайт, забърсват електронен маркер, който ги придружава от сайт на сайт; достатъчно глупави, та да не разбират, че когато компютърът им е онлайн, всеки може да бърника в харддиска им; всъщност дори толкова глупави, че не си даваха сметка, че всеки лаптоп или мобилен телефон с блутут[2] представлява на практика предавателна антена. Особено когато хората се мислеха за умни и вземаха специални предпазни мерки, беше повече от вероятно да направят най-много глупости.

Работата на Сингх в Аман беше да подсигури електронната страна на операцията на Ферис. Беше събрал всички имена и адреси, задигнати от хотелската стая на Омар Садики в Абу Даби. Беше свалил информацията от харддиска на компютъра на Садики и я беше обърнал наопаки, за да намери данни, които стават за манипулиране и пренасочване. Колегите му се чудеха дали не спи на пода, защото винаги пристигаше преди всички и продължаваше да седи, след като всички си тръгнеха. От време на време служителите го виждаха в кафенето да слуша айпода си и да яде пържени картофи. Но иначе беше като призрак.

След като прекара десетина дни в Аман, Сингх помоли Ферис за среща. Изглеждаше доста развълнуван и Ферис беше любопитен какво е измислил. Срещнаха се в кабинета на Ферис по-късно следобед.

— Виждам разклоненията — заяви Сингх с необичайно широка усмивка. Носеше тениска с надпис „Хистерикс“, реклама на нюйоркска пънкрок банда, която харесваше, и жълта гривна, която изпъкваше на тъмната му кожа.

— Браво на теб — каза Ферис. Представа нямаше за какво говори младият индиец.

— Разклоненията — повтори Сингх. Изглеждаше разочарован от възможността, че Ферис може вече да е разбрал какво се кани да каже. — Открих разклоненията на мрежата, в която се опитваш да проникнеш. Или каквото там правиш. Не ми казвай. Няма нужда да знам. Важното е, че цялата е там. Работих над нея със Сами и хората му у дома и съвсем я разнищихме. Любезният архитект господин Садики посещава цял тон джихадски уебсайтове. В сървърите сме на горе-долу половината от тези, които посещава, и знаем кои още ги използват. Знаем кои само минават и кои са сериозни. Така че имаме представа какво представлява групата му. Тоест виртуалната му група. Не е ли супер?

— Супер е. Но искам да се съсредоточиш върху братството му в джамията, Ихуан ихсан. Това са връзките, с които трябва да започнем. Те са перфектни. Той познава тези хора. Те ще направят легендата истинска.

— Със сигурност. Сравних хората от групата му — плюс техните братя и първи братовчеди — със списъка от посетители на джихадски уебсайтове, за които знаем, че са получавали и пускали оперативни съобщения от Ал Кайда. Сравняваме имената и извлеченията от кредитните им карти по алгоритмите, които имаме у дома. Ако някога са купили сувенир в Карачи или са се обадили от уличен телефон близо до салафитска джамия в Бирмингам, ще разберем. Тук става дума за истинска мрежа. Сега трябва просто да я подпалим.

— Супер — повтори Ферис с искрено признание. — Но помни, че трябва да направим Садики убедителен муджахидин. Не само тип, който посещава уебсайтове, а човек, който планира и провежда операции.

— Да-а-а. — Сингх провлачи думата, както често правят децата, сякаш искаше да каже о-че-вид-но. — Това, което съм готов да направя сега, е да изпратя съобщения от Садики до някои хора от тази група, някои разклонения, които са истински муджахидини. Създадох му имейл, който никога няма да види. Но имам нужда от помощ. Какви съобщения искаш да изпратя? Напиши ми ги. Аз съм само техник.

Ферис се замисли за миг. Съобщенията трябваше да навеждат на размисъл, но да са неясни. Трябваше да намекват, че Садики е упълномощен от някого, без да се казва направо. И трябваше да сочат към датата, която двамата с Хофман бяха определи за операцията, а именно 22 декември, точно преди коледните празници.

Ферис се замисли за трийсетина секунди, нахвърли няколко груби бележки и после написа три кратки изречения на арабски и ги прочете на Сингх:

— „Учителят ми нареди да подготвя урока. Сега търсим подходящото място за проповед. Изпращаме поздрави на нашите братя и молим господ да ни помогне“.

— Хубаво — отвърна Сингх. — Учителят. Урокът. Ще свърши работа.

— Ще ни трябват още няколко, за да не получат всички едно и също. Трябват ни и няколко отговора, които да пуснеш на хората, които ти пишат. Дай ми малко време да помисля. — Сингх си сложи слушалките и слуша музика, докато Ферис дращеше на арабски.

— Чуй това — рече Ферис след няколко минути, като дръпна слушалките на Сингх, за да го извади от рокендроловия му транс. — „В името на господ благодарим на братята, които подготвиха пътя за нас. Празникът настъпва скоро. Господ е велик“.

— Това ще свърши супер работа — отвърна Сингх.

Ферис се бъхти още един час да съчинява съобщения и отговори. Сингх ги взе и започна да ги разпраща като имейли от Садики до петнайсетината души, които бяха подбрали от виртуалната група на своя виртуален агент. Към всяко прикачваше съобщение на арабски, което гласеше: „Скъпи братко, ако се срещнем, ще ми простиш мълчанието“. По този начин, ако някой наистина тръгнеше да разпитва Садики директно — и чуеше как той отрича да е изпращал съобщения, — щеше да предположи, че просто прикрива следите си.

Сингх зачака електронната реколта. Няколко души изобщо не отговориха. Други отговориха на адреса, който си мислеха, че е на Садики — като съобщенията им вместо това отиваха при Сингх. Той отговори с кратките мамещи изречения, които му беше написал Ферис и които намекваха за допълнителни подробности от коледния заговор. Трима от получателите препратиха оригиналното съобщение на Садики на други имейл адреси с любопитни коментари, които в общи линии гласяха: Наш ли е? Истински ли е? Това даде на екипа на Азхар още имейл адреси и още сървъри за следене и електронен път, който ги приближаваше по-близо, байт по байт, до Сюлейман.

Бележки

[1] Ливанската служба за вътрешна сигурност. — Б.пр.

[2] Промишлен стандарт за безжична „лична мрежа“ (Bluetooth). Осигурява начин за свързване и пренос на информация между устройства от рода на мобилни телефони, лаптопи, персонални компютри, принтери, цифрови фотоапарати, игрални конзоли и дори автомобили чрез късообхватна радиочестота. — Б.пр.