Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (12)

10.

Аман

След няколко дни Хани повика Ферис в кабинета си. Ферис тръгна сам и взе завоя, който водеше към крепостта на хълма. Двама сержанти го придружиха нагоре този път, стояха от двете му страни почти като стража. И за пръв път не го заведоха до приемната на заместника на Хани, а го вкараха веднага при пашата. Ферис се зачуди какво става. Нямаше знак Хани да е ядосан; всъщност не се беше чувал с него от няколко дни.

Щом влезе в кабинета на Хани, веднага разбра, че нещо не е наред. От обичайното перчене на йорданеца не беше останало нищо. Беше с набола брада и имаше тъмни кръгове около очите, сякаш не беше спал от дни. Махна му да седне на стола пред бюрото му, вместо на дивана, където седяха обикновено, изчака вратата да се затвори, после изчака още една секунда, за да се успокои.

— Мустафа Карами е мъртъв — студено заяви йорданецът. — Нашият човек в Берлин. Беше убит миналата седмица.

Думите му бяха изречени с гняв. Бяха израз на раздразнение, болка, съжаление за многото напразни усилия. Не беше толкова заради отнетия живот, колкото за годините упорита работа, които бяха изминали за подготвянето на операцията, и хората, които можеха да бъдат спасени.

Ферис се чудеше какво да каже:

— Кой го е убил? — попита накрая.

— Смятаме, че е една от свръзките му в Ал Кайда. Хванали са го в Мадрид. Това, което не разбираме, е защо е убит. — Йорданецът погледна Ферис право в очите. — Имаш ли някаква представа?

Ферис замълча за миг, мигът се оказа прекалено дълъг.

— Абсолютно никаква — отвърна той.

— „Абсолютно никаква“. Това е повече от „не“ и ме кара да ти задам нов въпрос: защо хората имат нужда да добавят допълнителни думи към отрицанията си? Когато е напълно достатъчно да се каже „не“, защо човек казва „абсолютно не“? Странно е, не мислиш ли?

— Добре, Хани. Ще ти го кажа съвсем просто. Не знам кой е убил Мустафа Карами. Преди да вляза в кабинета ти, не знаех, че е мъртъв.

Хани продължаваше да разсъждава върху думите.

— Има нещо в нашия арабски език, което прави всяко твърдение лъжливо, знаеш ли? Дори когато казваш истината. Нашият език е за поети, не за инженери. Но английският е прост език. Той е език на „да“ и „не“. Когато хората добавят нещо, значи има причина. Когато някой ми каже „Честно, Хани…“ или „Откровено, Хани…“, винаги подозирам, че ме лъже. Ако казва истината, няма да се нуждае от тези допълнителни думи, за да я подчертава. Просто ще я каже. Прав ли съм.

— Да, Хани. Прав си.

— Но аз ти вярвам, когато ми казваш, че не знаеш защо Карами е убит. Защото как би могъл да знаеш? Аз самият не знам.

— Благодаря ти.

— Но, скъпи мой, ние ще разберем. Не е ли това късмет? Двамата с теб ще разберем защо Мустафа Карами е убит.

— И как ще го разберем? — Ферис изведнъж се притесни. Усети как сърцето му започна да бие по-бързо.

— Като разпитаме мъжа, който го е убил. Испанците са го заловили в Мадрид и ни го предадоха. Казва се Зияд. Тук е вече близо седмица. В момента се намира точно под нас, в затвора в подземието на тази сграда.

— Дворецът на призраците — рече Ферис. Така йорданците понякога наричаха затвора под централата на СОР. Казваха, че никога не напускаш затвора същият човек, който си бил, когато си влязъл в него.

— Това са глупости, скъпи ми Ферис. Няма нито призраци, нито счупени кости. Много добре го знаеш. Не изтезаваме хората. Най-добрата техника за разпит е да ги оставиш да се сриват сами. Или да доведеш някой шейх да четат заедно Корана. Шейховете са много по-ефективни от нас.

— Не и когато бързате да получите информация.

— Не, скъпи ми Ферис. Особено когато бързаш, трябва да си търпелив. Точно така се отнасям със Зияд. Когато го доведохме миналата седмица, крещеше през качулката си, че нямало да проговори никога. Кълнеше се в Аллах, че щял да се изсере на мустаците на краля, преди да ни кажел и думичка. Риташе и викаше, за да ни покаже колко кораво ще се съпротивлява на това, което си мислеше, че ще последва. Мисля, че всъщност искаше да го бия, за да си повдигне адреналина. Но аз си излязох. Без да му кажа нито дума.

— Нито дума ли, Хани?

— Нищо. Пред него само мълчание. Единствено се моля в часа за молитви. Върнах се втората нощ и той се държа по същия начин, но не чак толкова бурно. Седнах зад него в стаята за разпити и го наблюдавах повече от час. Можеш да чуеш виковете по коридора, но винаги така правим. Виковете са на запис. Пеняви се известно време, разправяше ми колко е корав. Каза, че с радост убил Карами, защото той бил предател. Беше доволен. Крещя ми. Очакваше изтезанията, но те така и не идваха. И аз не казах нищо. Преди да си тръгна, отново се молих. Но на него нито дума.

— Бил е разочарован. Наранил си гордостта му.

— Напълно прав си, Роджър. Това е арабинът в теб. Зияд се мислеше за толкова важен, че ще се наложи да го пребием като куче, за да изтръгнем сведения от него. Но ние не му обръщахме внимание. Не можеше да го разбере. Това беше обида за достойнството му, както казваш ти. Отидох пак снощи и отново седнах при него. Беше престанал да крещи. Седях пак зад гърба му, точно зад главата му, за да чува дишането ми. Мълчах дълго. Вероятно цял час, дори повече, не знам. Накрая той проговори. Искаше да знае дали ще му задам някакви въпроси. Тогава разбрах, че е готов да говори. Молеше да бъде разпитан.

— Е, и какво ти каза?

— Нищо, защото пак не говорих с него. Прошепнах му в ухото, че здравата е загазил. Махнах му качулката и сложих пред него една снимка.

— На майка му.

— Разбира се. „Внимавай“, прошепнах му. И отново си тръгнах. Исках да му дам още двайсет и четири часа пустота, за да има нужда наистина да си признае пред мен. Смятам, че вече сигурно е готов. Държали се го отново буден цяла нощ. Да, според мен сега е моментът. Да идем ли да видим?

— Да — отвърна Ферис. Знаеше, че няма избор. — Само едно нещо.

— И какво е то?

— Мога ли да се обадя в централата, за да им кажа, че Карами е мъртъв?

— Не. — Очите на Хани бяха тъжни като на куче. — Опасявам се, че не можеш да се обадиш в централата си. Няма да е никак уместно.

— Защо? — попита Ферис, но Хани не отговори на въпроса му. Тогава, за пръв път, откакто беше пристигнал в Йордания, Ферис се уплаши от домакина си. Той беше пленник на Хани и въпреки завоалираната игра на думи нямаше никакво съмнение, че пашата ще го убие, ако сметне за необходимо.

Хани се надигна от бюрото си и го поведе през вратата. Подчинените му веднага скочиха да помагат, но шефът им махна да си вървят. Един пазач в края на коридора ясно промълви: „Да, господарю“, докато началникът минаваше. Хани кимна и набра кода на електронната ключалка, тежката врата се отвори и Ферис го последва в Двореца на призраците.

До вратата имаше малък асансьор без копчета. Хани пъхна един ключ в ключалката и вратата на асансьора се отвори. Вътре имаше само две копчета — нагоре и надолу. Това беше личният асансьор на Хани към затвора. Слизаха доста време; Ферис не беше сигурен дали асансьорът е бавен, или се спускат много надолу в земята, но им трябваха близо трийсет секунди. Най-сетне вратата се отвори и пред очите на Ферис се разкри дълъг тъмен бетонен коридор.

Няколко огромни араби с вид на хора, които ще те гръмнат, без да им мигне окото, стояха в коридора. Хани се приближи и им каза нещо, което Ферис не можа да чуе. Американецът леко потрепери. В подземието беше студено. Човек можеше да замръзне тук, ако не му дадат подходящи дрехи. Хани му направи знак да го последва по коридора. На всеки десет метра имаше тежки метални врати с малки отвори.

— Можеш да гледаш, ако искаш — рече Хани.

Ферис надникна през един от отворите. Видя един измършавял човек по гащи с толкова изцъклен поглед, че изглеждаше полужив. В килията миришеше на екскременти и урина.

— Труден случай — каза Хани. — Но ще му дойде акълът.

Ферис не искаше да гледа повече в килиите. Не беше сантиментален човек и беше виждал и преди на какво са способни съюзниците и приятелите на Америка, когато решат да смажат някого. В сравнение с тях Хани пипаше нежно. Но не искаше да бъде на това място. Стигнаха до едно разклонение, където коридорът се разделяше на два други, дълги по стотина метра, и после до още едно подобно разклонение. „Боже — помисли си Ферис, половината страна сигурно е в затвора“.

— Стигнахме — рече Хани, когато стигнаха до трето разклонение. Тръгна наляво. По този коридор нямаше килии, а малки стаи, които явно се използваха за разпити. Ферис чу как някакъв мъж крещи. Започна като внезапен вой от болка и шок, сякаш му бяха счупили някаква кост, и после се усили все повече, сякаш някой разместваше счупеното. Ферис не можа да прецени дали гласът е истински, или на запис. Последва пауза и после нов ужасяващ вик, жертвата захленчи и се замоли на арабски.

Хани отвори една врата и направи знак на Ферис да седне. Пред него имаше стъклена преграда, а зад нея се намираше стаята за разпити, ярко осветена от флуоресцентните лампи на тавана, с едно бюро и два стола вътре. Стените бяха боядисани в синьо. Това беше. Синият хотел. От страната на Ферис имаше малък високоговорител, така че можеше да чува какво се говори в другата стая.

— Имаш късмет, че разбираш арабски — рече Хани. — Не мисля, че това може да се преведе лесно.

Остави Ферис, да влезе в стаята за разпити и дръпна стола си към стената, на десетина метра от другия стол. Миг по-късно вратата в дъното се отвори и двама пазачи вкараха затворника. Беше небръснат, изтощен от липсата на сън, но иначе изглеждаше невредим. Пазачите го сложиха да седне на стола и вързаха ръцете и краката му за металната рамка. После излязоха. Затворникът погледна Хани почти умолително.

Ферис зачака Хани да каже нещо, но йорданецът седеше и мълчеше.

— Какво искате от мен? — попита затворникът. Повтори го, този път почти го проплака. Хани продължаваше да мълчи.

Минаха няколко минути. Затворникът гледаше Хани с изтерзан поглед. Сълзи се затъркаляха по бузите му и той едва се удържа да не се разхлипа.

— Какво искате? — потрети умолително.

Най-накрая Хани отговори.

— Кажи ми, Зияд, защо уби Мустафа Карами? — Гласът му беше тих. От коридора се разнасяха непрекъснати писъци.

— Защото беше предател — отвърна затворникът. — Защото беше предател. Защото беше предател.

Хани остави тишината в стаята да се нагнети. Беше като напрежението в главата, когато гмуркачът се спуска прекалено дълбоко. След десет минути Зияд се отчая достатъчно, за да проговори пак.

— Моля ви. Истина е. Мустафа Карами беше предател.

— Но, Зияд, откъде знаеш, че Мустафа е бил предател? — Въпросът на Хани беше почти като подигравка.

— Това е номер. Вие вече знаете!

— Не е номер. Кажи ми.

— Защото работеше за американците. Той беше предател, работеше с американците.

Хани замълча, за да осмисли думите му.

— И как може да си сигурен в това? — Гласът беше като сън, от който е невъзможно да избягаш.

— Знаете отговора. Знаете го, знаете го.

— Разбира се, че го знам, но искам да го чуя от теб. Ти си важен човек. Трябва да го чуя от честен човек като теб, когото уважавам.

— Благодаря ви, сиди^[1]. Бяхме сигурни, че е предател, защото беше във връзка е техен човек. С Хюсеин Амари, който работи за американците в Индонезия. Така разбрахме, че Карами сигурно работи за американците.

— Да, американците. — Очите на Хани бяха непроницаеми гневни точици. — Но как разбрахте?

— Разбрахме, защото Карами се свърза с Амари. Отначало беше обратното. Амари се обаждаше на Карами. Той дори ни попита. Кой е този Хюсеин Амари? Защо ми се обажда? Но по-късно разбрахме, че Карами се е свързал с Амари. Искал да помогне на Амари да иде в Европа и да се срещне с някои от нас. Питал за някой на име Сюлейман. И тогава разбрахме: вие заедно с американците се опитвате да го внедрите в мрежата ни. Това беше вашият номер. Използвахте Карами да вкара някой в най-секретните ни места. Беше ясно, че на Карами не може да му се има доверие. Той работеше за американците и за вас.

Хани гледаше втренчено затворника. Ферис виждаше колко напрегнато е лицето му, докато се мъчеше да запази самообладание.

— Защо не убихте Амари? — попита Хани.

— Опитахме, но не успяхме да го открием. Той изчезна. Американците са хитри. Скриха го. Много са хитри тези американци. Но те са Сатана и господ ще ги накаже!

Хани погледна към огледалната стъклена преграда, към мястото, където знаеше, че седи Ферис.

— Да — тихо отвърна той. — Американците са много хитри. — Стана от стола си и напусна стаята. В стъпките му отекваше потисната ярост, като на професионален боксьор, който се запътва към ринга.

Отвори вратата на подслушвателната кабина. Ферис се зачуди дали йорданецът няма да го застреля на място. Хани стискаше юмруци — не като прелюдия към насилие, както се оказа, а за да си възвърне самообладанието.

— Не желая никога повече да разговарям с теб — рече той, гласът му леко потрепери. — Имахме добър и предпазлив план за Карами. Той можеше да бъде от голяма полза и за двама ни. Може би щеше да ни заведе там, където искаме да идем. А сега вече го изгубихме заради глупостта и лъжите ти.

Гледаше Ферис, все още смаян. Как можеше американците да са толкова глупави? Поклати глава. Край. Тръгна към вратата, после спря и отново се обърна към Ферис.

— Знам какво правите. Имаме дума за това на арабски, казва се такия. Идва още от времето на Пророка. Това е лъжа, която казваш, за да се защитиш от неверниците. Те са невежите, затова можеш да им кажеш каквато лъжа си пожелаеш. Така постъпвате с мен и вие двамата с Ед Хофман. Такия. Но направихте много лоша грешка.

— Съжалявам — отвърна Ферис.

— Не казвайте нито дума повече, господин Ферис. Ако още веднъж ми проговорите, ще ви убия. — И излезе, като остави Ферис в този капан, дълбоко в планината.

През преградата Ферис видя как пазачите разкопчават затворника Зияд и го извеждат. Сега, след като се беше пречупил, щяха да го използват, да изцедят от него всички контакти, които беше имал, всеки кенеф, в който беше пикал, но американците нямаше да разберат нищо от това.

Ферис изчака известно време, чудеше се дали някой ще дойде да го вземе, или ще го оставят да се разлага под земята. Накрая дойдоха двама пазачи, същите, които го бяха поели при пристигането му. Изведоха го по друг път, надолу по мръсни, зле осветени и вонящи на лайна коридори. Чуваше писъците от килиите, покрай които минаваха, хора, които ги болеше или които бяха тук толкова дълго, че просто бяха полудели.

Най-накрая стигнаха до асансьор със стара врата, достатъчно голям, за да побере цяло стадо добитък. Това беше затворническият асансьор, осъзна Ферис. Вонеше на хора, които се бяха насрали от страх, докато се спускаха към къщата на мъртвите.

Асансьорът бавно се изкачи нагоре, скърцаше. Вратата се отвори към нова мръсотия и боклуци. Ферис вдиша гадния мирис на пленничеството, мярна няколко лица под мижавото флуоресцентно осветление. Пазачите го поведоха към една залостена врата. Един затворник започна да му се моли — мислеше, че като е чужденец, може да го спаси. Вратата се отвори и пазачите смушкаха Ферис. Беше се смрачило и луната не се виждаше върху сърдитото небе.

Джипът му беше отсреща. Той се качи и запали двигателя, очакваше едва ли не той да експлодира. Но не, това не беше стилът на Хани. Ферис се върна в посолството, изпрати съобщение на Хофман по специалния канал, след което, час по-късно, разговаря с шефа на отдела по защитения телефон. Хофман звучеше притеснено, но не разкаяно.

 

 

На следващата сутрин Ферис трябваше да лети за Вашингтон. На път за летището се отби до апартамента на Алис и я събуди. Тя разбра, че се е случило нещо ужасно.

— Какво е станало, скъпи? — За пръв път го наричаше „скъпи“.

— Имам неприятности в службата. Искат да се прибера у дома, да говоря с хората от Държавния департамент.

— Загазил ли си? Нещо ужасно се е случило, нали? Виждам го.

Той погледна рошавите кичури, залепнали по съненото й лице.

— Нищо не се е случило. Не е важно. Но трябва да изясня служебните проблеми. И да говоря с жена ми.

Тя кимна.

— Кога ще се върнеш?

Един мускул потрепна по лицето на Ферис. Той премести тежестта от ранения си крак. Не знаеше кога щеше да се върне. Ако Хани говореше сериозно, може би никога.

— Веднага щом мога — отвърна той. — Ще ти се обаждам при всяка възможност, докато ме няма. Става ли?

— Разбира се. Стига наистина да се върнеш.

Отначало той не й отговори. Клетви за вярност, от личен опит знаеше, се даваха само ако има причина да се съмняваш във верността на другия. Сети се за това, което беше казал Хани: че всяка допълнителна дума добавя известна доза несигурност.

— Не искам да те напускам. — Чувствата му прозираха във всяка дума.

— О, Роджър. — Тя поклати глава. В очите й имаше сълзи. — Обещай ми нещо. Ако решиш, че не държиш на мен, трябва да ми кажеш. Не искам да бъда наранена. Водя хубав живот, който ме прави щастлива, и не искам отново да съм нещастна.

— Никога не бих те наранил — рече Ферис. Тя кимна и после му обърна гръб. Докато се отдалечаваше, Ферис си помисли: „Значи това е, което чувстваш. Това чувство на безпомощност се нарича любов“.