Патриша Хайсмит
Без милост (5)

Глава пета

Еуфорията и скоростта, с която работеше над „Удар на Бич“ позволи на Сидни безгрижно и с чиста съвест да пропилее дял ден в Ипсуич — чакаше да вземе колата от сервиз. Прекара няколко часа, ровейки се из книгите в библиотеката, а после се качи в отдела за справочна литература. Избра си книги за вкъщи (имаше трийсетшилингова годишна абонаментна карта), мина през деловия и търговския център на града, надничаше към витрините с ненаситното любопитство на моряк, слязъл на брега, откри го сред вехториите в магазин за стари неща. Изглеждаше така, сякаш е бил лична вещ на Ромел Монтгомъри в Африка — с износена черна кожа и кафяви драскотини между месинговите кръгове на оптичните стъкла, с протрит, но все още внушаващ доверие ремък. Бинокълът изкушаваше Сидни. Струваше по-малко от бутилка джин. За какво ли му е потрябвал? По-добре да се въздържи. Бяха му казали да отиде в сервиза към три и половина, колата го очакваше и както винаги той заподозря, че е готова отдавна. Подкара за дома в добро настроение. Ще подготви за печатане няколко страници от „Големите планове“, а след вечеря ще гледа филма на ужаса по телевизията.

Щом влезе, Алисия подхвърли:

— Има писмо за теб, в дневната. Май е от Алекс.

Сидни остави продуктите в кухнята, Алисия щеше да ги прибере, и отиде да прочете писмото. Видя жълто-кафявия плик от Алекс. Вътре имаше и друго писмо, от Барлък. Барлък бе отхвърлил „Удар на Бич“ и го връщаше обратно на Алекс:

Господин Полк-Фаради,

Прочетохме с интерес „Удар на Бич“, по-скоро в началото, отколкото в края, тъй като за съжаление, развръзката не предлага нищо ново — само престъпления и страдание, без положителен герой, който да донесе облекчение и да поправи несправедливостта, така че зрителят да се идентифицира с него.

Сидни изруга Барлък под нос и прочете писмото на Алекс. Той реагираше на отказа със смесица от пренебрежение към умствените способности на Барлък и агресивност към други части на тялото му:

… нищо ново ли? Тия в телевизията хабят километри филмова лента, за да ни показват герои — красавци, които с една ръка залавят престъпници, а с другата прегръщат приятелките си. Предлагам да ритнем Барлък по задника, а сценария изпращам в „Гренада“, на Плъмър, утре (четвъртък) вечерта. Освен ако не се обадиш преди обед.

Алекс

— Е? — Алисия попита още от коридора.

— Отказали са — той захвърли писмата на масичката до телефона. — Да вървят по дяволите.

— Не се отчайвай, та това е личното мнение на онзи, Барлък ли се казваше? И какво толкова пише?

— Безсмислици — гласът на Сидни не трепваше, но той извиваше кафявия плик, докато заприлича на пръчка.

— Може ли да видя?

— Ако искаш.

Сидни излезе от стаята, качи се горе по коридора към кабинета си, но усети как му опротивяват и машината, и стола, и масата, не искаше да ги погледне, просто не можеше, и затова свърна обратно — навсякъде другаде, но не и тук. Той отново обиколи долния етаж и излезе на двора. Намери охлюв върху една от марулите, с издадено рогче, и го метна от другата страна на пътя. Крачеше безделно с бавни, тежки стъпки, макар че мислено набеляза десетина неща, които можеше да свърши — да отскубне бурен, да прибере мотиката на сухо, преди да е заваляло, да изправи колчето на домат. Спря се и нахално впери поглед в къщата на госпожа Лилибанкс, но тя не се виждаше никъде. Сидни обаче имаше чувството, че тя го гледа.

По време на вечеря Алисия каза:

— Прочетох писмото. Барлък може и да е прав, идеята ти е стара като света. Понякога си мисля, че Алекс ограничава въображението ти, задръства те.

— Скъпа, фабулата измислям аз — отвърна Сидни, готов за нейната словесна атака. — Алекс знае как да напише телевизионна пиеса, но ако преди това има подходяща фабула.

— Ограничаваш се от самия факт, че Алекс пише сценария. Трябва да разчиташ на въображението си повече, но ти се държиш нерешително.

Дълбоко в себе си той усети, че парещата му рана кърви. Тя искаше от него сам да си счупи главата. Когато си сам, провалът тежи двойно.

— Освен това, приемаш всичко толкова сериозно. Ти си…

— Ти си гледай работата — прекъсна я той. — Ти нали си спокойна, не ти пука от нищо. Рисуваш си колкото да не е без хич, като госпожа Лилибанкс.

Алисия разтвори широко очи, не бе изненадана, разсърди се.

— Откъде се взема тая горчилка в теб, няма какво да се чудим, че нищо не създаваш, нищо прилично, което да бъде откупено. Така не става.

— Разбира се, че не става, с непрестанното ти заяждане.

— Заяждане? Предизвикваш ли ме? — тя се изсмя.

— Добре, така е, какво ще направиш?

Тя каза по-меко:

— Исках да вечеряме, но изглежда не съм избрала подходящо време. Можеш да сдържаш яда си, поне докато се нахраним.

Точно в този момент не им беше до ядене.

— Станала си втора госпожа Лилибанкс, повърхностна и сладникава. Обаче аз съм в началото на живота си, а не в края.

— Ти си в края на твоя творчески живот, ако продължаваш по същия начин.

— Коя си ти, че да ме поучаваш?

Алисия стана от масата:

— Госпожа Лилибанкс може да е всякаква, но предпочитам нейната компания. Ако не възразяваш, ще прекарам останалата част от вечерта с нея.

— Както желаеш.

Тя взе сакото от закачалката до вратата, провери в огледалото дали лицето й изглежда добре и излезе. Външната врата хлопна.

Сидни не бе в състояние да работи тази вечер, чувстваше се просто изцеден, а при мисълта, че трябваше да свърши с „Големите планове“ — рано или късно, се вкисна още повече. Погледа телевизия, после се изтегна в леглото с книга в ръка, нали беше взел няколко от библиотеката в Ипсуич днес.

Алисия се прибра малко след десет.

— Май заминавам утре, в Брайтън — каза тя, без да го погледне.

— Така ли? За колко дни?

— За известно време — тя занесе пижамата си в банята, където се приготви за сън, въпреки че обикновено се събличаше в спалнята.

Сидни замълча, нямаше какво друго да пита за нейното пътуване. Утре сутринта ще трябва да я закара в Ипсуич, освен ако не реши да вземе влака от Кемпси Аш, малко по-близо до дома.

— Извинявай, Сид, тези твои настроения те държат толкова дълго, аз не мога да живея в този кошмар, ти се самоунищожаваш.

— Не те обвинявам. Надявам се да прекараш добре. Ще бъдеш в Брайтън, нали?

— Брайтън, а може и Лондон.

Нарочно го правеше, не искаше той да знае къде отива. Добре тогава, няма да я притиска с въпроси.

На сутринта Сидни изми чиниите след закуска и затова не можа да види какви дрехи бе взела Алисия, когато морскосиният куфар с цип бе готов. Той се върна след единайсет часа, сам. Алисия взе влака от Кемпси Аш, точно на Уикъм маркет. Денят бе мрачен и дъждовен. Сидни отново се зае с „Големите планове“ и скоро потъна в работа. Следобед, към два, дъждът се усили, загърмя.

Обади се госпожа Лилибанкс.

— Здравейте, Сидни — за пръв път тя се обръщаше на малко име, но Сидни вече бе свикнал да я нарича госпожа Лилибанкс. — Чудех се дали Алисия не е забравила дрехите на простора?

— А, благодаря, ще ги сваля.

Сидни затвори и изтича навън да прибере прането — половин дузина кухненски кърпи и две памучни блузи на Алисия. Взе ги и хукна обратно, тъкмо махна шлифера и телефонът пак иззвъня. Беше госпожа Лилибанкс:

— Исках да кажа две думи на Алисия, ако може.

— Съжалявам, няма я. Тя отиде — не зная къде точно.

— Какво искате да кажете?

— Закарах я на гарата в Кемпси Аш тази сутрин. Изглежда тръгна за Брайтън. Мислех, че ви е казала.

— Не.

— Така прави понякога, искаше да бъде сама за известно време.

— Ах, да. Няма нищо, не е важно. Щях да й съобщя да не ми носи книгата за цветята днес, вали много силно.

Сидни знаеше за коя книга става въпрос — стар викториански албум за цветя с цветни рисунки, от някоя викторианска госпожица, който Алисия бе купила в една лондонска книжарница.

— Ще й предам, че сте я търсили.

— Кога ще се върне?

— След три-четири дни.

— Ако ви доскучае, елате на гости — каза госпожа Лилибанкс. — Когато намерите за добре.

Сидни прие поканата и благодари.

Междуградските разговори след осемнайсет часа се таксуваха по-евтино и още същата вечер Сидни се обади на Инес и Карпи в Лондон. Това бяха две момичета, които живееха заедно, всяка с едногодишно дете. Инес, негърка от Ню Йорк, а Карпи от Ямайка, но със светлокафява кожа, и двете балерини, напуснали танцовата трупа поради бременност. Съпрузите им бяха все на път — до Ню Йорк, или до Латинска Америка, така бе повече от година, откакто Алисия и Сидни ги познаваха. Сидни схвана накрая, че нямаше никакви съпрузи. Алисия също мислеше така и те престанаха да разпитват. Децата със сигурност изглеждаха наполовина по-бели от майките си. Инес и Карпи бяха гостоприемни, радушни и забавни. При едно от своите бягства Алисия бе останала в триетажната им къща. Този път обаче не беше там. Сидни говори с Инес.

— Господи, ама ти не се безпокоиш, нали? — попита го тя.

— А, не. Щом я няма в Лондон, сигурно е в Брайтън. И преди се е случвало. Може да е отишла при семейство Полк-Фаради.

— Ако искаш, ще се обадя тук-там и после ще се свържа с теб. Да ти спестя малко парички! — Инес много я биваше по икономиите.

— Не, благодаря, Инес. И без това искам да говоря с Алекс, ще се обадя сам.

— Дали не е мръднала нещо? Може да не е с всичкия си, как мислиш?

— Няма такова нещо. Просто от време на време й писва да седи тук.

После Сидни се обади на Полк-Фаради. Хити отговори:

— Здравей, Сид. Тази вечер Алекс има среща. Не се е върнал още.

— Сигурно ухажва Плъмър. Не е вярно, нали?

— Уговорката беше с един нов автор, за Върдж Прес, на чашка. Сидни, съжалявам, че не успяхме. Мен ако питаш, онзи сценарий е страхотен.

— Е, няма да се предаваме, може и да излезе нещо. Хити, обадих се да попитам — предполагам, Алисия не се е отбивала?

— Тук?

— Да, при вас.

— Не, защо? Не знаеш ли къде е?

— Заминала тази сутрин. Мислех, че отива в Лондон, но сигурно е в Брайтън, защото пробвах вече на две места в Лондон. Понякога просто иска да се махне за известно време, не мога да я виня за това. Всичко ми върви наопаки и не ставам за компания.

— Божичко, взе ли колата?

— Не, качих я на влака за Лондон. Не се тревожа, нали знаеш, че не й е за пръв път.

Той знаеше, че Хити знае. Слухът му почти долавяше прищракването в нейния мозък, тя не одобряваше постъпката на Алисия, как може да изостави мъжа си точно в такъв труден момент.

— Сид, ако до утре не се върне, обади се пак, моля те.

— Добре, Хити. Благодаря.