Патриша Хайсмит
Без милост (4)

Глава четвърта

Десет дни по-късно, през първата седмица на юни, Алисия завърши портрета на Грейс Лилибанкс. Беше три четвърти от госпожа Лилибанкс в естествен размер. Държеше букетче тъмносини и жълти теменуги. Алисия използва стария си начин на работа — започваше от фона към лицето, а него полагаше с бързи, резки четки и за завършек — светлината, пресякла зениците в наситеносините очи на госпожа Лилибанкс. Гордееше се с портрета.

— Картината е по-хубава от тази над камината — каза Сидни. — Защо не я сложиш там?

Алисия никога не му разрешава да гледа, преди всичко да е готово. Работеше в ателието на горния етаж, а госпожа Лилибанкс идваше сутрин в десет и позираше един-два часа.

Но Алисия не надценяваше качествата на портрета — все пак, това си е реализъм и някак нямаше онази стойност на истинско изкуство. Въпреки това, тя махна абстрактната рисунка от страничната стена в дневната и закачи портрета на нейно място.

— Да, харесва ми наистина — Алисия съзерцаваше картината замислено. — Ще купя рамка от Абът, или от другаде.

„Абът“ се казваше големия като хамбар магазин за мебели втора ръка в Дебнъм, оттам семейство Бартълби се обзаведоха с работната маса на Сидни, канапето в дневната, скрина, и още цял куп дреболии за къщата.

— Толкова е странно да направиш сполучлив портрет на човек, когото едва познаваш, нали? От друга страна, чувала съм как описанието на място, което познаваш от рождение е по-трудно, отколкото да пишеш за такова, където си прекарал по-малко от месец. Загубваш се в подробности и не подбираш каквото е необходимо.

Така беше. Сидни разбираше за какво става въпрос и въпреки това възприе думите й като пряка, отправена лично към него, критика: вече толкова дълго се занимава с „Големите планове“, той го знаеше не по-зле от Алисия. Само че не виждаше какво може да се добави или промени. Но залагаше единствено на този роман, за да получи в скоро време пари, така че продължаваше да работи върху него.

Същата вечер отидоха в Ипсуич, вечеряха в китайски ресторант, а после гледаха филм. След киното откриха, че гумата на техния „Хилман“ е спукана. Сидни свали сакото да не го изцапа и се зае с крика и гаечния ключ. През това време Алисия потърси нещо за пиене и се върна с две чаши блудкава оранжада. Сидни с радост би пийнал светло пиво, след като приключи с работата, но минаваше десет и половина — часът, когато кръчмите затваряха.

— Имахме късмет, че не дойде госпожа Лилибанкс, с тази спукана гума щях да се чудя как да я забавлявам.

— Хм.

Потеглиха отново, Сидни не видя кошче наоколо и остави недопитата оранжада на бордюра. Алисия пиеше нейната на малки глътки. Бяха се обадили на госпожа Лилибанкс към шест, за да я поканят с тях, но тя учтиво отказа и се извини — била изморена, цял ден работила в градината.

— Тя има градинар — каза Сидни. — Значи е твърде деликатна.

— Той не идва всеки ден. Отбива се два пъти седмично. Господин Кокседж от Брандистън. Сподели с мен, че не била добре със сърцето. Може и да не живее повече от две години — отрони Алисия с нотка на смирена почит, все едно говореше за роднина.

Алисия доста се бе сближила с госпожа Лилибанкс докато рисуваше портрета. Любопитно бе, че разтвориха сърцата си бъбрейки ей така между другото, съвсем спокойничко, но поне за Алисия бе от полза. Тя спомена професионалните затруднения на Сидни, неговото отчаяние в настоящия момент, и дори загатна за страховете си, че бракът им ще се разпадне. Госпожа Лилибанкс й бе говорила за навика и дребните всекидневни задължения, които укрепват любовта, за кризата в брака, настъпваща между втората и четвъртата година. Навремето изпитала същото, макар съпругът й да бил преуспяващ корабен инженер.

— Прислужницата й е в неизгодно положение. Представи си, идва един ден и вижда госпожа Лилибанкс на стола, мъртва.

— Сидни! Как можа! Няма ли за какво друго да мислиш!

— Какво пък, случва се. Тя почти винаги е сама. Какво те кара да мислиш, че ще е така любезна да ритне петалата, когато в къщата има някой? Сигурно ще умре като моя дядо, в леглото — по време на следобедна дрямка. Наистина мирно предал богу дух и никой не разбрал, преди да се опитат да го събудят.

Алисия изпита неудобство и смътно раздразнение.

— Трябва ли още дълго да говорим за умиране?

— Извинявай. Знаеш, трябват ми сюжети — каза Сидни и намали, за да не удари един заек, който тичаше по шосето на зигзаг. Заекът се скри в затревения насип отляво. — Мисля за много неща.

Алисия искаше да приключи разговора и замълча. Разбира се, такова нещо можеше да се случи, дори когато двамата със Сидни все още обитават тази къща. Очите й се напълниха със сълзи: сантиментално и драматично — с укор си помисли Алисия. Никога не би могла отново да погледне госпожа Лилибанкс без подозрението, че току-виж умряла в следващия миг, и това се дължеше на неуместните забележки от страна на Сидни.

— Бих искала сюжетите да са в твоите книги, където им е мястото. Например в романа.

— Какво си мислиш, че правя? Преработвам проклетия роман.

— Не е това, което трябва, започни от самото начало. И без това отделяш толкова време за него.

— Гледай си рисуването и остави писането на мен!

— Добре, ама нещо в романа куца, иначе да си го продал. Не съм ли права? — Тя зададе въпроса, защото просто не можа да си наложи да спре.

— За бога! — извика Сидни и незабелязано увеличи скоростта.

— Сид, не карай бързо.

— Първо не преставаш да мелиш как най-добрият роман се подмята с години насам-натам, а сега „нещо куца, иначе да си го продал“. На кое да вярвам? Или тази вечер си решила да ми късаш нервите?

— Не ти късам нервите. Предлагам ти да започнеш нов сюжет. Нали каза, че си пълен с идеи, мислиш за много неща. Само че не и пред машината.

Тя удари право в целта и Сидни оцени попадението с ледена усмивка.

— Да — тросна се той.

Да, понякога замисляше и убийства, кражби, измами, изнудвания — все на хора, които се познаваха с Алисия, а хорицата представа си нямаха. Алекс бе умирал най-малко пет пъти във въображението на Сидни. Алисия — двайсет. Смъртта я бе застигала в горяща кола, сполетявана бе от нещастие с раздрънкана таратайка, удушена бе в гората от неизвестни лица, търкаляла се бе от стълбата в дома им, давила се бе във ваната, падала бе от втория етаж докато спасява пиленце от водосточната тръба под стряхата, а веднъж бе погълнала безследно изчезваща в организма отрова. Сидни най-много харесваше варианта, когато я халосва вкъщи, после изнася тялото с колата, заравя го и оповестява, че Алисия ще отсъства за известно време, заминала в Брайтън или Лондон. Тя не се връща. Полицията не може да я открие. Сидни признава пред всички, но най-вече пред полицията, че напоследък бракът им не вървял и Алисия вероятно си прави сметката да избяга като си смени името. Може дори да отиде във Франция с фалшив паспорт, макар че не — това последното е доста смахнато и предполага усложнения, които не са в характера на Алисия.

— Сидни!

— Какво?

— Подмина къщата!

— А-ха — Сидни натисна спирачките и обърна.

Тъмна грамада сред млечнобялата светлина на полумесеца — така изглеждаше къщата на госпожа Лилибанкс, но за Сидни тя беше с очи и уши. Струваше му се, че колата е зорко следена по краткия път през двора до дървения гараж. Госпожа Лилибанкс е толкова наблизо и това налагаше предпазливост, трябваше подробно да обмисли убийството на Алисия и особено да внимава при изнасянето на тялото.

Мислите на Сидни се нижеха безучастно, като ставаше въпрос за някой от героите в разказите му. По-късно ще получи нейния доход, както е по закон, и това няма да е никак лошо. Ще я накара да млъкне завинаги, ще престане да му досажда. Ще получи свобода, повечко пари — Сидни изброяваше безпристрастно бъдещите си привилегии, сякаш се отнасяше за някой друг…

 

 

… Съвместната работа на Сидни с Алекс — историята за човека с татуировката и Ники Кембъл, наречена „Белязаният убиец“, бе върната от третия и последен възможен купувач с кратка бележка, която известяваше: „Не е лошо, но вече е правено“. В продължение на много дни ясната, но банална фраза човъркаше мозъка на Сидни. Той се скиташе из околността и все му се искаше да открие по-закътана горичка, или да тръгне направо през полята — горичка нямаше, а полята, каквито бяха опустели, криеха опасността да изскочи някой дребнав собственик и да го пита какво търси в чужд имот. И какво търсеше? Каквото и да кажеше, все щеше да събуди подозрение. Можеше да отвърне нещо от рода: „обичам зайците и ми се стори, че един се скри там, в дупката“. Най-после той все пак се престраши и навлезе в нивите. Крачеше бавно, миля след миля, за ядене се сети чак когато прегладня — след два и половина. Натъкна се на малка бакалия и си купи пакет нарязано чедърско сирене. Гневът и злобата му внезапно родиха идеята за героя Бич. Веднага след това той свърна и бързешком пое към дома, без да изпуска нишката на мисълта си:

Бич извършва покъртителни престъпления, смъртта е негова постоянна спътница, и така до безкрай, тъй като всеки епизод представлява завършен разказ. Зрителите виждат света през очите на Бич, съчувстват му и стискат палци полицията да не го залови. Прякорът му „Бич“ говори за стаени, мерзки навици и страсти. Добре е да има запалка с изрисувано камшиче. Копчетата за ръкавели също са извити като камшик. Първият му удар — да кажем кражба: ограбва луксозното имение на някой паралия, който естествено не буди симпатии у зрителите. Полицията не е наясно за истинското му име, но предполага, че е един от тримата големи престъпници, с чиито досиета разполага. Бич обаче не е от тях. Не е регистриран в полицията. Започнал е от малък, но това никой не знае, защото той не смее да се доверява. Тук е разковничето: зрителите проумяват неговите намерения едва когато започне да действа. Бич е обикновен на вид, много старомоден, готов да плюе на всичко, насилник, който остава недосегаем за дългата ръка на закона — такива са изискванията на публиката и Бич ще ги изпълни.

Неочаквано нишката на мисълта му се скъса. Сидни се усмихна и погледна небето — слънцето се беше скрило… Изведнъж реши, че му трябва килим, за да се освободи от тялото на Алисия. Би могъл да го свие на руло и да го носи през рамо, сякаш отива на химическо чистене. Следователно ще трябва да купи един, невъзможно бе да остави гол пода в дневната или в спалнята. Цялото му същество обаче въстана при мисълта, че трябва заедно с Алисия да изберат килим. Така че сигурно ще отиде сам в „Абът“ и направо ще го занесе в къщата. Ще каже, че повече не може да търпи онази „дрипа“ в дневната, а и то си беше така. Алисия бе купила килима само заради подходящия размер и цветовете — синьо и червено, в съответствие с тъмносините завеси, подарък от майка й.

Бич отново завладя ума му. Колкото повече наближаваше дома, толкова повече засилваше ход, накрай почти препускаше и още с влизането седна зад машината.

Постави индиго, за да направи екземпляр и за Алекс. После започна да пише:

 

 

„Ударите на Бич“ — не сериали, а завършени едночасови епизоди. Бич: никой не знае истинското му име. Дори сметките за апартамента в Лондон пристигат на името на шест различни човека. Тридесет и пет годишен, приветлив, строен, с кестенява коса и мустаци, без отличителни белези, ако не смятаме характерната външност на джентълмен. Член е на престижен и труднодостъпен клуб. Мрази полицията и само при вида на фуражка кипва: просто не ги уважава и непрекъснато му се иска да ги разиграва. Работи винаги сам. Действието започва в изискания апартамент на Бич. Парите му са на привършване и това става ясно, когато Бич бегло разглежда разни сметки и квитанции. Изглежда се забавлява, по устните му играе усмивка. Лицето е изразително, но без преиграване. Той няма навика да се отпуска и да разкрива чрез монолози своите намерения. Неговата сила е в действието. Излиза, спира такси и казва на шофьора да обиколи няколко богати квартала. Набелязва местата спокойно и даже си записва нещо в тефтерче. Шофьорът е от приказливите. Бич му казва, че пътува без определена цел, искал отново да види местата, по които е живял след петнайсет години прекарани в Индия. Прави се на значително по-възрастен, за което и зрителите се досещат. В таксито изглежда остарял с трийсетина години. Бич освобождава колата, а ние оставаме с убеждението, че шофьорът за нищо на света не би го разпознал. Минава две пресечки, спира пред набелязаната къща, оглежда, записва името: Динджълби Хайт, адвокат.

В следващата сцена Бич е неузнаваем в одеждите на водопроводчик, забавно е да го гледаш. Икономът на дома настоятелно повтаря, че не са викали водопроводчик, а Бич не по-малко убедително отстоява обратното. Говорът му на работник е безукорен. Допуснат е в банята на първия етаж. Наблюдава прислужницата в будоара на госпожата. Поглежда в чантата за инструменти — там е сложил хлороформ. Първата жертва е икономът — халосва го с гаечния ключ по главата, в момента, когато се обръща да излезе от банята. Прислужницата чува лек шум и идва да разбере причината, Бич я причаква зад вратата, притиска кърпата с хлороформ до лицето й. Тя се свлича на пода. Бич взема чантата за инструменти, съвсем празна, с изключение на хлороформа и…

 

 

— Много си работлив днес. Поредната вятърничава идея?

Алисия стоеше на вратата, държеше голяма купа с ягоди.

— А-ха — подхвърли Сидни през рамо, неприятно му стана, че се отвлече, но не се ядоса както обикновено.

— Съжалявам за нахълтването, но вратата беше отворена. Госпожа Лилибанкс донесе това преда минута. Нали е много мила? Купила ги от града. Да ти сипя ли, или ще чакаш вечерята?

Сидни се изправи и учтиво се усмихна. Гледаше към Алисия, без да я вижда. Не можеше да пренастрои очите си, привикнали бяха с разстоянието до машината и белия лист в нея.

— Предпочитам след вечеря. Отдели ми съвсем малко.

— Окей, мили. Извинявай за безпокойството.

Сидни продължи да работи до вечерта, препрочете бележките и после отиде до пощата в Бликъм Хийт. Въпреки че писмото щеше да отпътува чак с утринната поща, той искаше да приключи с тази работа. Беше вторник, Алекс ще получи писмото сигурно в четвъртък сутринта. Сидни беше доволен. Краят на епизода с Бич бе скициран така:

„Доставчикът на вино за малко да попречи на Бич, обаче Бич го премахва, докато оня слиза в избата. Приятно възбуден от трите проснати тела в къщата, Бич решава да инсценира обир на банда, налива в стъклени чаши по няколко капки бира и уиски, без да оставя отпечатъци и разстила ленени салфетки на кухненската маса. Хладнокръвно напуска къщата с издута чанта, влиза в метрото, пристига в апартамента си. Обажда се на познат прекупвач, който идва още същата вечер. Заварва Бич да подрежда плячката, попаднала при него, както може да се предполага от друг човек. Издокаран като за вечеря, той дълго и с наслада се пазари, накрая прибира значителна сума, а къщата е чиста от крадените вещи — прекупвачът прибира златото и бижутата.“

— Още един Ники Кембъл? — попита Алисия.

— Не, друго е — той припряно приготвяше салатата, тъй като суфлето от яйца бе почти готово. Засега поне яйцата на село не бяха скъпи, лира и шест за дузина.

— Нов герой? Що за тип?

— Не ми се говори, да не ми мине котка път. Днес го измислих, следобед.

— Серии?

— А, не, слава богу. Самостоятелни епизоди — „мошеник“ — почти се отронва от устните му. — Това, което изпратих на Алекс трябва да стигне за сценарий на първия епизод. А сега, захващам се отново с „Големите планове“, ще вмъкна сюжетна линия.

Трябваше да признае, че предишните му два романа имаха следи от сюжет. Първият „Изборът на маймуната“, пресъздаваше неговите преживявания в търговския флот, прототипите на някои герои бяха членове на екипажа. Вторият „Игра на дама“ разказваше за три млади, весели и напористи двойки, които живеят в Манхатън и работят в магазин за стоки с намаление, плетат сложни интриги за служебно издигане, а също и за спечелване на чуждата мъжка или женска „половинка“. Той вече бе преполовил работата над тази книга, когато получи покана за парти в Сътън. Между множеството имаше шест или седем човека, минаващи за знаменитости — журналист от телевизията, актриса, автор на бестселър, продуцент от Бродуей, и… Алисия Снийзъм, привлякла Сидни от пръв поглед. Покани я на вечеря през следващата седмица, но тя не била свободна, била съвсем за кратко тук и т.н. С една дума — отказа, отряза му квитанциите. Сидни се оттегли в ъгъла за известно време да поразмисли върху създалото се положение. Тогава му дойде на ум следния план, който щеше да му осигури нейната компания поне за една вечер — да покани известни личности на парти. Естествено, кани Алисия, като не пропуска да подхвърли някои от имената на гостите. После му остава само да се надява и да чака. Почти бе решил да приведе намеренията си докрай. По-късно той използва идеята; включи нещо подобно в „Големите планове“ — един младеж, с помощта на ловки и безочливи маневри влиза в кръга на важни хора, животът му набира скорост и весело подскача нагоре по стълбицата на социалното битие. Що се отнася до онази вечер, Сидни събра кураж за втората покана — разходка с корабче около манхатънския остров. Може би това увери Алисия в неговите почтени намерения — среща през деня и сред стотици хора; или просто обичаше природата; или пък везните бяха наклонени от неговата настойчивост. Така или иначе, тя прие. Сидни работеше в магазин за преоценени стоки, освободи се един следобед като се престори на болен. Предчувстваше, че от този момент Алисия ще му принадлежи, въпреки че я смяташе за трудно достижима. Трезво преценяваше всяка своя стъпка от страх да не загуби. Направи й предложение преди тя да тръгне обратно за Англия. Алисия прие, но пожела да изчакат, родителите й биха искали да научат повече за него. Сидни й призна, че не разполага с пари, но мечтата му е да стане писател. Ползата от такова откровение бе очевидна, защото Алисия сподели, че иска да рисува, и каза с какви средства разполага — петдесет лири месечно. Сидни се запозна с майка й — Клариса Снийзъм, и лелята, при която бяха отседнали — госпожа Пимброук, която живееше на Осма източна улица. Алисия остана след заминаването на майка си за Кент още месец, посветен изцяло на планове за бъдещето: как и къде ще живеят в Англия. Освен това тя бе писала на баща си, подробно бе отговорила на всичките му въпроси. Накрая получиха родителското съгласие, макар че решението на Алисия едва ли би се повлияло от тях. Сидни си знаеше, че те съвсем не бяха очаровани от него, едва-едва бе прекосил летвата. Двамата с Алисия възнамеряваха да намерят къща на село, не им се оставаше в Лондон. Провинциалният живот ги привличаше, а можеше да се окаже и по-полезен за творческа работа. По време на „медения“ месец Сидни продължи да пише „Игра на дама“, а когато книгата бе откупена в Америка той помисли, че вече си е стъпил на краката. Алисия и нейните приятели го хвалеха, но парите бяха малко — хиляда и петстотин долара предплата. Сидни подхвана „Големите планове“, въодушевен от втората си книга. Скоро осъзна, че последният роман не е зареден със същия дух, защото той самият се чувстваше като попарен, след като въпреки очакванията му не преиздадоха „Игра на дама“. В „Големите планове“ героите на Сидни предначертават събитията в живота си. Шест човека се хващат на бас, че всеки ще постигне своята цел, а ако някой се отметне (изостави предвидената схема), трябва да плати неустойка. Едни губят, други печелят. Този, който иска да стане лекар, успява наполовина. Жена, изпаднала в отчаяние се изпълва с решимост; захвърля съпруг и поизрасналите си деца, за да се омъжи за своята голяма любов. А този, който успява да реализира всичките си желания, умира от меланхолия.

 

 

Един ден Сидни тръгна за бял емайл във Фрамлингъм, но мина през Дебнъм и купи нов килим от „Абът“. Струваше осем лири, четири пъти по-скъп от изтрития синьо-червен килим. С тъмночервени и кафяви цветове, той също отиваше на завесите. Сидни внесе навития килим и го сложи до стената в дневната. Очевидно Алисия бе на горния етаж в стаята си и рисуваше, или бе отишла при госпожа Лилибанкс.

След час, когато вече работеше, чу Алисия да се провиква:

— Какво е това?

Сидни бутна стола назад и се изправи.

— Купих нов килим — извика към коридора.

— Я да видим. Откъде? В Дебнъм ли ходи?

Сидни слезе по стълбата.

— Взех го само за три лири — той й помогна да го развият.

— Много е приятен. Не знаех, че се интересуваш от килими, скъпи, стари или нови, без значение.

Сидни се усмихна безмълвно. Те разместиха мебелите и постлаха новия килим. На дължина опираше в стените, но те решиха, че така ще държи топло през зимата. Сидни нави стария и го нарами, тръгна към вратата.

— Сид, не го оставяй в пристройката, ще се навлажни — каза Алисия. — А, в гаража ли ще го слагаш?

— Ще му намеря място в стаята за гости — мислеше да го остави навит, така че да не пречи.

— Може да го продадем. Размяна с доплащане, нещо такова.

— Как ти се вижда, някой ще даде ли десетачка? Да пробваме в „Абът“ — Сидни се качваше нагоре по стълбата.

През следващата седмица Сидни получи от Алекс първия, нередактиран сценарий „Удар на Бич“. Затвори се в стаята си и го прочете на един дъх. Още от първата страница разбра, че това бе най-доброто, което бяха правили досега с Алекс. Най-отгоре Алекс простичко бе написал:

Сид, братко,

Погледни, как ти се струва? Мисля да изпуснем диалога с непознатия, второ действие, четвърти епизод, стр. 71.

Алекс

Сидни харесваше диалога, внасяше хумор в обстановката на неизвестност и затова не смяташе да го изпуска. Към Алекс нямаше забележки, освен да съкрати разговора в началото — между Бич и шофьора. Както обикновено, Алекс се бе справил много добре с малките роли, някои от които Сидни изобщо не бе нахвърлил в бележките си. Алекс притежаваше дарба в това отношение. Сидни потисна желанието да звънне по телефона и да му каже колко е доволен. Не, излиянията бяха безполезни, чисто и просто ще му го прати с обикновена поща, ще напише, че е хубаво и след като съкрати диалога, да напечата окончателен вариант. В края на краищата, сценарият не беше изключителен, станал е както трябва, само че двамата с Алекс нямаха обичай да изпипват нещата както трябва.