Патриша Хайсмит
Без милост (3)

Глава трета

Алисия се възползва от случая да покани госпожа Лилибанкс за вечерята в събота. И без това щеше да готви толкова много, една порция повече нямаше да я затрудни. Госпожа Лилибанкс сигурно щеше да се радва да бъде сред хора, след като почти цяла седмица бе прекарала в усамотение.

Семейство Полк-Фаради пристигнаха в събота към три, цял час по-късно от уговореното, защото бяха спрели да хапнат по пътя, а освен това не било лесно да уредят идването на Люси, която работеше на половин ден при тях и се грижеше за децата.

— Тя няма телефон — обясни Алекс — чрез няколко души й съобщихме да дойде, и докато приготви едно — друго и се довлече…

— Не дойде и в петък — добави Хити. — Някой от техните бил болен. — Хити имаше кръгло лице и права руса коса, подстригана на бретон. С тази прическа изглеждаше като русо китайче.

— Така или иначе, вече сте тук — възкликна Алисия. — Какво да ви предложа? Нещо за пиене?

— Нищо, миличка — каза Алекс, разпери ръце и с едната прегърна здраво Алисия. Той беше висок, тъмнокос и блед, малко пълен.

— Прекрасно е да се измъкнеш от града и да усетиш уханието на въздуха! Да си в Англия сега, през април! Имаш ли нещо против да си сваля сакото?

Сидни изтича леко надолу по стълбата, беше отишъл да остави сака на Алекс и Хити в стаята за гости.

— Как така няма да пиете? — закачливо попита той. — Да не би да шофираш?

— Не, ама… — Алекс смигна на Алисия с голямото са кафяво око. — Смятам да упражним нашите големи интелектуални възможности този следобед и да придадем завършен вид на онази история, още преди залез-слънце.

— Или да си пръснем черепите още преди изгрев-слънце — каза Сидни.

— Ами да, аз твоя, ти моя — едновременно! — допълни Алекс.

Стана пет, а Сидни и Алекс не бяха успели да измислят кой знае какво, но въпреки това у Сидни се появи усещане за добре свършена работа, както неминуемо се случваше по време на обсъжданията с Алекс, по простата причина че две глави мислят по-добре от една. Ала той си даваше сметка за неоснователността на това усещане.

В краката на Сидни кълвеше голям кос, а някъде, другаде, една птица подхващаше наново неуспешния си опит да запее. Каква ли беше тя? Навярно албатрос. Слънцето се скри зад облак и той настръхна под пуловера си. От отегчение чак му се доспа. Чудо, само истинско чудо можеше да спаси сюжета им — идея, която проблясва за миг, като искра, но от нея пламва живот. Той мислеше за това даже когато слушаше провлачения говор на Алекс и въпреки че намери приемлив довод, Сидни се изчерви от срам и професионално безсилие, защото словосъчетанието „искрица живот“ се бе загнездило в съзнанието му. Плашеше го, че няма да го споходи нищо подобно, и фразата, арогантно предизвикателна, му се струваше по-скоро привилегия за онези негови събратя, осенявани от животворните искри поне от време на време. Повдигаше му се от Ник Кембъл и се чудеше откъде черпи Алекс своя ентусиазъм, за да започва отново и отново. Да, но той имаше редовна работа и не посвещаваше на това половината си време, а едва една десета. Парите за Алекс също бяха проблем. Семейството им бе заможно, но не му помагаха, поради някаква причина (която Сидни не помнеше), те не одобряваха нито брака му, нито писателското поприще, което бе избрал. Имаха семеен бизнес в Корнуол и искаха Алекс да го наследи. Не преставаха да го тласкат към решения, които биха му донесли пари, щом си беше наумил да има голямо семейство. Той се отнасяше с насмешка към приказките им, но очевидно бе засегнат. Сидни кротко си говореше с Алекс, припичаше се на слънце.

Помисли за баща си. Почти не го помнеше, защото бе едва деветгодишен, когато той почина. Тръсна глава и пропъди връхлитащите го мрачни мисли. Родителите му се бяха разделили, когато Сидни беше на шест, а след това го бе виждал само няколко пъти, но знаеше, че се опитвал да пише, освен че работел като директор в различни чикагски театри, от което не бе забогатял. Издал бе една-единствена пиеса — „Снежният човек“, и то със собствени средства. Често в главата на Сидни се въртеше мисълта, че бащината посредственост тегне над него — писано му било да не успее в живота. Моменти на равносметка като този го смразяваха със своята безплодност. А настоящето му в Англия, а жена му — англичанката, която не би се трогнала дори ако всичко вървеше надолу с главата, а самата къща с „капризния“ водопровод, скосените тавани и лъскавите дървени шкафове, в които ден след ден си удряше главата, а лепнещата под ноктите английска пръст — колчем решеше да поработи в градината, и най-после, хъркането на Алисия, което не му даваше мира горе-долу веднъж седмично: всичко това му изглеждаше недействително, като в пиеса, скалъпена от самия него, неговата си посредствена пиеса.

Отгоре на всичко, често се питаше какво прави тук, сигурно всяка друга жена би му свършила работа колкото и Алисия (въпреки че вярваше в обичта си към нея), а може би изобщо не се нуждаеше от жена? Сидни усещаше, че пропилява дарбата си и душата му трескаво търсеше път към осъществяването й. Упорството и търпението му бяха помагали досега да върви напред.

„НЕ МИ ХАРЕСВАТ МИСЛОВНИ НАПЪНИ НА ОТКРИТО“ — хрумна му ненадейно и в него се надигна раздразнението, което го извади от полутрансовото състояние, за малко даже да го изтърси на Алекс.

— Нека опитаме пак, отначало — каза Сидни — епизод по епизод.

Този начин вършеше работа. Изясняваше основната посока и развоя на действието.

— Определено вървим напред — каза той.

Решиха, че е време за аперитива.

Малко преди седем Сидни се преоблече и дори сложи връзка, като мислеше, че Алисия ще остане доволна заради госпожа Лилибанкс. Разбира се, Алекс винаги слагаше връзка за вечеря, невъзможно бе да си го представиш на масата без връзка, освен ако не е пред прага на смъртта. Сидни добре си спомняше как отидоха на пикник в един горещ летен ден и Алекс се появи с вратовръзка.

— Защо да не доведа госпожа Лилибанкс? — каза Сидни в кухнята, където, кой знае защо се бяха скупчили всички.

Алисия току-що бе пъхнала печеното във фурната.

— Чудесно, скъпи. Тръгвай тогава. Тя трябва вече да дойде.

Сидни остави чашата с питието, излезе и заситни, все още с гуменки на краката, към дома на госпожа Лилибанкс. Портата направо изпищя. След миг колебание той се насочи към предната врата вместо тази на черния вход, защото му се стори, че се използва по-често и следователно, бе по-вероятно да се отвори. Повдигна месинговата хлопка, наскоро лъскана, и почука.

Отвори госпожа Лилибанкс.

— Добър вечер. Аз съм Сидни Бартълби — започна той усмихнато. — Помислих си, че ще е добре да ви придружа до нашия дом.

— Ама защо? Толкова сте внимателен? Няма ли да влезете?

По всичко личеше, че е готова; широкопола шапка, тъмносин шал с ресни, падащи върху раменете, и край, преметнат артистично през едната й ръка. Сидни каза, че няма да влиза, щом е готова. Госпожа Лилибанкс излезе, без да заключва.

Сидни разтвори пред нея скърцащата порта.

— Трябва да й капна масло — измърмори госпожа Лилибанкс. — Ще изпоплаши птиците наоколо. Обичате ли птиците?

— Да, но не ги познавам добре.

— Вие сте писател. Каза ми вашата съпруга.

— Да. А вие рисувате.

— А, от неделя на неделя. Едно от удоволствията в живота ми — отговори тя, като че кой знае колко ги имаше.

Алисия представи госпожа Лилибанкс на Алекс и Хити, които бяха в дневната, а Сидни отиде да й приготви малко скоч с много сода, което тя избра пред джина и шерито. Алисия се зарадва, защото шерито й не бе от най-добрите.

— Къде живеете, в Лондон? — госпожа Лилибанкс попита Хити.

Тя отговори и разговорът сякаш тръгна: от лондонския квартал Кесингтън, където госпожа Лилибанкс бе живяла, и стигна до децата на Хити.

Алисия отиде в кухнята да види какво става с печеното и пудинга по йоркширски. Сидни направи салата, отвори виното, пресипа горчица в стъкленичка със сребърно похлупаче — единствената красива вещ, която притежаваха, що се отнася до прибори за храна.

Сидни се бе развеселил, пееше една от пародиите, които обичаше да прави на популярни песни. Гласът му, макар и тих, се чуваше ясно.

— Ш-шт! — смръщи вежди Алисия по посока на дневната и госпожа Лилибанкс, защото думите на Сидни бяха по-скоро неприлични. — Сид, тя ще те помисли за луд, и няма да сгреши.

Вече под сурдинка, Сидни не довърши песничката, вперил поглед в Алисия.

— Край с моето разкошно пицикато! — каза той и сви рамене. — С моите думи тази песен не само е хиляда пъти по-добра, но щеше да заеме и подобаващо място в света на операта, наред с някои от по-хубавите арии на Жилбер и Съливан, като ги засенчи, разбира се.

Алисия разбиращо се усмихна, но й се искаше той да бъде така самоуверен утре в десет сутринта. В същото време Сидни си мислеше, че благоприличието на Алисия прикрива липсата на интелект. Щеше му се понякога да обсъди с нея някои от идеите си за бъдеща работа, но никога не го правеше. Тя просто не се интересуваше. Когато я срещна, си бе помислил, че като е англичанка и говори така правилно…

— Притеснява ме месото. Май не е готово — измърмори Алисия. — Забравих в колко го сложих, седем или седем и петнайсет.

Сидни се облегна на рамката на вратата и попита:

— Госпожо Лилибанкс, извинявайте моля, как обичате печеното? Алангле?

Госпожа Лилибанкс вдигна глава и се усмихна:

— Да, ако може.

— Чудесно, така и ще бъде — и се обърна към Алисия — стоп машини, моля! Всички обичаме алангле. Госпожо Лилибанкс, ще ми позволите ли да ви налея още?

Сидни се наведе и протегна ръка, но госпожа Лилибанкс дръпна чашата си:

— О не, благодаря, множко ми дойде.

Те насядаха около кръглата маса, семейство Полк-Фаради с недопити чаши в ръка. Сидни режеше месото, а Алисия хвърли последен поглед върху масата по навик… липсваше ли нещо… да, две-три неща… нож за масло и малка чинийка за хляб. Въпреки че ходи за тях два пъти, месото не изстина, тъй като чиниите бяха добре затоплени, всички си взеха повторно, а Полк-Фаради казаха за салатата, че Сидни е надминал себе си.

— Купих пресен розмарин — каза той скромно, макар да го беше набрал от градината.

Алекс и Хити разговаряха с госпожа Лилибанкс за новия й дом, и попитаха защо е дошла да живее на село, а тя им отговори „за удоволствие и разнообразие“ и нищо повече. Разказа им за дъщеря си Марта, живееща в Австралия, за внучката Приси, която мечтаела да стане актриса и деляща с още пет млади същества един огромен апартамент в Челси. Госпожа Лилибанкс знаеше няколко весели истории от техния бохемски живот — като тази за приятеля, който се заключил и те го изтеглили с въже до втория етаж, където било жилището му. Сковаността изчезна. Засмяха се, а либералното й отношение към младите впечатли всички.

Най-вече Сидни, но в мислите му имаше повече завист и по-малко искреност. На двайсет и девет години, той усещаше, че младостта му, заедно с много други неща, му се изплъзва. Би могъл да изпита и види толкова много, вместо само обичайните за почивка и туризъм места в Европа. А сега, вече женен, не можеше. Като че с женитбата човек автоматично става беден, даже и да се свързва с богато момиче. Бедността не е тежест за ергена, защото остава свободен в действията си, това поне е сигурно. Женитбата опразва и душата, и джоба.

Алисия понесе голям куп чинии, но една чаша се изхлузи и се пръсна с трясък върху пода на кухнята. Сидни спря да налива кафето, обхвана го внезапен гняв, извърна се и я стрелна с огнени очи.

— О, боже! Шестата или десетата е тази! — болезнено го прониза видение: боси крака се тътрузят сред остри парченца стъкло, ала нито тя, нито той ходеха боси по тухлените плочки, а и прахосмукачката би погълнала всяка частица.

Алисия успя да задуши надигащия се кикот, връхлитащ я винаги при дребни произшествия.

— Съжалявам, че те уплаших, скъпи. Във Фрам, в железарията вървят по две лири и половина, виждаш, не са фамилна ценност.

Сидни крадешком погледна към трапезарията и разбра, че госпожа Лилибанкс, която със семейство Полк-Фаради тъкмо се надигаше от масата, бе чула и видяла всичко. Усмихна му се леко. До края на вечерта Сидни се стараеше да изглежда непринуден и весел. Отговаряйки на въпросите й, той преразказа сериите накратко, което се оказа много по-полезно за него от двата часа общи усилия с Алекс.

— Може би е нужно нещо изненадващо — каза госпожа Лилибанкс, защото Сидни призна, че не е доволен от резултата. — Например, първата татуировка, на умрелия, не е била истинска, а рисувана с маслени бои.

— Така е. Точно това ни трябва. Нещо неочаквано. Ще помисля. Татуировка, направена с маслени бои.

Алисия бе пуснала Франк Синатра и Полк-Фаради затанцуваха.

— Надявам се, че звукът не ви е много силен, госпожо Лилибанкс — каза загрижено Алисия.

Лилибанкс отвърна, че силната музика не й пречи.

— Можем да потанцуваме, ако желаете — предложи Сидни и скочи от пода край стола й, където седеше. — Хубава песен.

Беше бавна, изгаряща мелодия.

— О, не, благодаря. Уви, сърцето. Вървя с бързината на охлюв, но затова пък ще надживея всички мои познати.

Тя бе сигурна, че музиката погълна половината й думи.

Сидни прегърна Алисия и те затанцуваха, влачейки крака по голия под, защото килимът бе навит на руло. Госпожа Лилибанкс бе забелязала, че килимът е ориенталски, доста износен, и купен вероятно поради подходящия за квадратната дневна размер. Докато пушеше четвъртата и последна цигара (колкото си позволяваше ежедневно), погледът й се плъзгаше нехайно по четиримата млади и ги изучаваше скришом.

Сидни бе с неспокоен характер и приличаше по-скоро на актьор, отколкото на писател. Лицето му отразяваше цяла гама от противоречиви чувства, а когато се смееше, смееше се заразително, от сърце. С черна коса и сини очи, той приличаше на ирландец, личеше, че не е щастлив човек. Алисия бе доста по-безгрижна и невзискателна, у нея дремеше разглезено дете, но сигурно точно такава съпруга му трябва.

Семейство Полк-Фаради бяха далеч по-хармонична двойка: с очи, потопени в очите на другия, за тях все още звучеше възхваляващият химн на любовта; като че току-що се бяха срещнали и влюбили от пръв поглед, а вече имаха три деца; деца се грижат за деца, мислеше госпожа Лилибанкс с умиление, но да не би те с покойния й съпруг Клайв да бяха по-зрели, когато се сдобиха с двете си рожби?

Никой не забеляза кога госпожа Лилибанкс се надигна и тръгна към тоалетната на горния етаж. Тя мина покрай работната стая на Сидни — неприветлива и гола, със саморъчно направени библиотечни лавици покрай дълга стена, с маса вместо бюро, където имаше зелена пишеща машина, речник, моливи, куп хартия, а отзад се виждаше прозорец без завеси. Смачкана топка хартия, не улучила кошчето, се търкаляше на пода. Спалнята в ляво бе малко по-весела, вратата бе отворена и госпожа Лилибанкс поспря да надникне. Виждаше се поизтърбушено двойно легло със синя табела отзад, мандолина, закачена напреко върху стената над него, тапети на линии и къпинови виолетки, абстрактни картини на Алисия, скрин и обикновен стол, с преметнат отгоре панталон. На скрина — голяма кукла, зайче, каквито имаше Приси като дете и все още пазеше; огледало в скъпа сребърна рамка. Госпожа Лилибанкс влезе в тоалетната, която беше между кабинета на Сидни и спалнята. Тук вниманието й приковаха пурпурните хавлиени кърпи с голямо жълто цвете по средата, а до тях, забодена изрезка от вестник — снимка, която тя бе виждала в „Обзървър“, доколкото си спомняше, преди близо година: ученици с големи сламени шапки и чадър, а остроумната забележка на едното от тях, оградена в мехурче, я стресна и обагри бузите й, но после се засмя. Смешно си беше. Госпожа Лилибанкс миеше ръцете си, а очите й шареха из бъркотията разнокалибрени шишенца на стъклената полица под аптечния шкаф: парфюм, аспирин, йод, дезодорант, лак за нокти, четка за бръснене, талк, шампоан — като изглед от манхатънски небостъргач, и без съмнение, това не бе всичко, явно шкафът отгоре е препълнен, мислеше си тя. Отново слезе долу и щом я забелязаха, замолиха я настоятелно да пийне нещо, но трябваше да откаже.

— Ще поседя още десетина минути, и тръгвам, благодаря — отвърна тя.

— Тази вечер ми хрумна мисълта да ви нарисувам. Съгласна ли сте?

— О, ще ми бъде приятно — каза госпожа Лилибанкс.

— Наистина ли няма да се отегчите, докато рисувам? Имам предвид, че няма да четете. Искам хората да ме гледат в очите, или да гледат в пространството. Обаче никой не обича да си пилее времето.

— Аз имам време — потвърди Лилибанкс.

Сидни настоя да я изпрати и то с неговото фенерче, макар че и тя си имаше в чантата.

Полк-Фаради си легнаха скоро след това, уморени от пътуването, а и Алисия бе освободила Хити от задължението да й помогне при миенето на съдове. Двамата със Сидни свършиха тази работа.

— Прилично ли мина вечерта, скъпи? — попита Алисия с ръце, потопени в мивката.

— Великолепно! Жалко, че разговорите не бяха на същата висота.

Алисия се усмихна, тъй като очакваше свада, но не много голяма, поради присъствието на Полк-Фаради. Веднъж той я спъна нарочно, протегна крак и тя се бе насадила като квачка в картонената кутия, сред портокалови кори и картофени обелки. Сега тя вмъкна:

— Защото имаме само един Сидни Смит, това ще да е причината. Ние много, много трябва да се стараем, за да стигнем до твоето ниво.

— Не става дума за това — със злонамерена любезност отговори Сидни. — Говоря за очарователното ти кудкудякане, че моята първа любов, писането, била умряла преди няколко години, нещо подобно.

— Какво?! — изненада се Алисия, която наистина не помнеше.

Сидни пое дъх дълбоко.

— Умряла преди години, музата ме била напуснала, изоставила. Трябва да си спомниш, ти го каза, чуха те всички.

Сидни си припомни кратката тишина и последвалите усмивки около масата и в душата му нахлу не толкова болка, колкото удовлетворение за неприязненото чувство към Алисия, от възмущението му, съпроводено от радост, че е така трайно.

— Какво? — продължи Алисия с един тон по-високо, придружен с хихикане. — Мисля, че сам си го правиш. Или това е твоят вътрешен глас. Както и да е Сидни, истина е, нали? Иначе нямаше толкова да се тревожиш. Идвало ли ти е на ум…

Той я плесна през лицето с мокрия парцал за чинии, който тя по английски маниер наричаше „кърпа за подсушаване“.

Алисия вдигна ръка, изпъна се леко и запрати по него чашата, която се готвеше да сложи на стойката за отцеждане. Чашата мина покрай него и тресна в хладилника.

— Втората за днес — каза Сидни и се наведе да събере парчетата. Сърцето му лудо подскачаше. Изправи се със счупените стъкла в ръка и с удоволствие забеляза червената ивица на бузата й.

— Ти си варварин — каза тя.

Да, така ще стане, някой ден ще се отпусне повечко и ще я убие. Той много пъти си го е мислил. Ще издебне вечер, когато са сами. В един юмрук ще събере целия си яд, а после няма да спре, ще продължава да удря докато тя издъхне.

Вдигна към нея очи, Алисия отговори с усмивка и отново се обърна към мивката. Усмихва се, защото пак е нейната, предположи Сидни, като имаше предвид хвърлената чаша.

— Може би сега му е времето да предприема едно от малките си пътешествия. Тъкмо ще ти дам възможност да се охладиш и да посвършиш работа.

— Защо не?

Тя няколко пъти бе пътувала до Брайтън, оставаше за два-три дни, а веднъж отиде в Лондон при Полк-Фаради. Никога не го известяваше къде отива, понеже се чувстваше обидена и сърдита.

— Извинете — Алекс стоеше на кухненската врата, облечен с дълъг, ала Шерлок Холмс халат и широка пижама, а меките му пантофи заглушаваха стъпките, затова не бяха чули кога е дошъл. — Имате ли малко мляко? Хити винаги пие преди лягане.

— Разбира се, Алекс. Сид, налей му, моля те.