Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма

В понеделник, след като прочете във вечерните вестници, че човек от „близкото им обкръжение“ смята Сидни за психопат, Алисия изпадна в паника, защото си представяше гнева му към Алекс. Беше сигурна, че човекът от „близкото обкръжение“ е той. Досега Алисия научаваше за приказките на Алекс от Васили, който пък черпеше новини от Инес и Карпи, а след това ги предаваше на Едуард. Но Алекс сега бе направил изявление пред полицията и пресата. Сидни и Алекс вероятно са в разпра, заради епизодите с Бич, мислеше Алисия. Точно в неговия стил: да изпусне нервите си и да разруши всичко пред прага на успеха!

А в сряда, след като получи писмото на Сидни, последвано от телеграмата, Алисия бе на ръба на нервна криза. Той не само знаеше адреса, но и новото й име! Тогава няма съмнение, че знае и с кого е, знае за Едуард Тилбъри! Шпионирал е, хитро и умно. Алисия изпи няколко чаши уиски, за да се успокои, но към три часа следобед вече не бе в състояние нито да седи, нито да лежи. Беше сама още от понеделник сутринта. Не можеше да се освободи от чувството, че Сидни ще връхлети всеки момент, и преди да е успяла да извика полицията, ще лежи безпаметна. Около четири направи нещо, което не биваше, и никога не бе правила: позвъни на Едуард в Лондон, в службата му. Дълго чака докато го измъкнат от някакво събрание, а когато той най-после взе слушалката, разбра, че е вбесен.

— Трябваше да ти се обадя, Едуард, в ужасно положение съм.

— Зает съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Ще дойдеш ли довечера? Моля те! Случи се нещо, за което не мога да говоря по телефона.

— Добре, но надали ще успея преди девет — изръмжа той и затвори.

Едуард пристигна в девет без пет. Алисия се надяваше, че ще успее да хване влака в седем и половина, затова бе прекарала последния час гледайки съсредоточено часовника, а когато чу бързите му стъпки по каменната пътека, облекчението й се равняваше на вътрешен срив. Той натисна дръжката на вратата, после пъхна ключа в ключалката и отключи, изненада се като я видя в ъгъла на дивана.

— Защо не ми отвори? Какво се е случило?

— Щом си тука, няма нищо — отвърна тя и се надигна.

— Ще пиеш ли нещо? — изпитата третина от бутилката с уиски й пречеше да се държи здраво на краката си, без да подобри състоянието й.

— Хайде, какво има? Кой какво ти каза?

Едуард захвърли чантата и шапката, последва я в кухнята.

Алисия бе решила Едуард да не научи за вестите от Сидни, колкото и да я разпитва. Но как трябваше да постъпи оттук нататък, не й беше ясно. Бе изгорила и писмото, и телеграмата от Сидни.

— Не зная защо, днес се почувствах страшно напрегната, когато бях навън. Излязох да купя нещо, не се върнах без нищо — тя сипа уиски в две чаши.

— Е, какво от това, видя ли някого, скъпа? Да те е спирал полицай?

— О, не.

— Да не си видяла някой познат?

— Не, нищо такова — усмихната му подаде чашата. — Може да съм бременна.

— Но нали каза…

— Да, да, зная, мисля, че не съм.

Няколко минути стояха прави, отпивайки мълчаливо от чашите си. Разтревожен, Едуард я гледаше изпитателно.

Тя знаеше, че щом преполови чашата си, ще изнесе още една лекция за необходимостта да се върне при родителите си. А после? Какво да прави после?

Когато лекцията започна, тя вече не го слушаше. Същите вечни доводи, дори същите думи. Единственото, което знаеше със сигурност беше, че е загубена без Едуард, затова трябваше да го задържи. Където и да е, тук или в Лондон, но да е при нея.

— Няма да се върна, затова спри — прекъсна го тя, тъй енергично, че сама се изненада.

— Съвсем очевидно, нито ти, нито аз издържаме повече на това напрежение.

— А ти би ли дошъл с мен при родителите ми?

— Не, не искай това от мен, не става, невъзможно! — запали цигара и продължи: — Мисля, че трябва да раздвижа нещата, започвам с това, че се връщам в Лондон. Ти никога няма да направиш стъпка, ако аз не започна пръв. Трябва да се върна в Лондон и да остана там.

Той ходеше възбудено из стаята.

— О, Едуард, не ме оставяй — чу се Алисиния вопъл, натежал от сълзи.

Той се усмихна и леко поглади рамото й. Тя стоеше до канапето.

— Скъпа, ще те чакам. Нали знаеш? Каквото и да ни предстои, ще го посрещнем заедно, но не ме карай да рискувам работата си, ще ми бъде дяволски трудно да си намеря друга! — говореше Едуард разпалено.

— Тогава, остани тук — хвана се тя за думите му.

— Не мога, скъпа, трябва да вървя. Прости ми, но не мога.

Отначало колебливо, а после все по-съсредоточено, Едуард прибираше вещите си, за да ги сложи в куфара, който беше в спалнята.

Колкото и абсурдно да беше, в ума й се мярна фактът, че му дължи седемдесет и две лири, защото той бе плащал почти всички сметки, откакто живееха заедно. Тя без затруднения би могла да му ги върне от стоте лири, които ще я чакат на втори септември в банката. Спомни си, че само преди месец парите бяха най-тежкия й проблем. Сега изглеждаше толкова дребнав и нищожен, в сравнение с крушението на всичко около нея. Тя вдигна чаша и се опита да я изпие наведнъж, до дъно, и почти успя, но останалите два пръста течност я задавиха. Когато Едуард се върна при нея, тя кашляше, превита на две, обърна се и хукна през вратата.

Навън бе хладно. Алисия тичаше в мрака, а гласът на Едуард, зовящ я по име, само усилваше нейния бяг…