Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста

Сидни намери първоначалните си бележки за трети, пети и шести епизод от сериите за Бич, нахвърляни на ръка, с малко разлики от напечатания на машина вариант. Четвърти епизод беше изчезнал някъде, или беше изхвърлен, а никак не му се искаше да рови сред тази гадост в боклука, само за да провери предположението си. Бележките по сценариите за първите два епизода, уви, бе изгорил преди доста време. Внимателно защипа с кламер листовете, изписани с драскулки и ги прибра.

Във вторник, двайсет и трети август, Сидни получи писмо от Сесил Плъмър, от „Гранада“, където се казваше, че при създалото се положение покупката на „Удар на Бич“ трябва да се отложи до изясняване на обстоятелствата. Договорът, както казваше господин Плъмър, щял да се пренапише с нова дата. Сидни чудесно си спомняше, че когато го видя, имаше си и дата, и подписа на господин Плъмър.

Отлагането беше жесток финансов удар. Можеше да се проточи два, три месеца. Това значи никакви пари от „Гранада“, преди подписването на договора, и изобщо никакви пари от никъде до края на септември, когато трябваше да дойдат тристате долара за поредното тримесечие, според както повеляваше изричното разпореждане в завещанието на чичо му Хърбърт. Хубаво би било, ако не беше изплатил кредита от двайсет и осем лири, които дължеше на бакалията във Фрамлингъм, защото собствениците се отнасяха с разбиране към паричните му затруднения, а беше се издължил поради пълната увереност, че ще получи възнаграждението си за Бич.

Сидни взе телефона и позвъни в „Портър и Деш“, поиска среща за обсъждане с издателите на „Големите планове“.

Отговори му мил женски глас, секретарката:

— Можете ли да дойдете днес, в четири? Госпожица Фрийментъл е свободна по това време.

Сидни прие и се почувства по-добре.

Изкъпа се, избръсна се още веднъж и тръгна с колата за Ипсуич, а там щеше да хване влака за Лондон. „Потър и Деш“ се помещаваха на първия етаж в голямо и поовехтяло, но чисто здание на улица „Ню Кевъндиш“. Посрещна го госпожица Фрийментъл — слабовата, четиридесет и пет годишна жена, с очила. Мнението й за книгата съвпадаше с неговото. Искаха да се пооправят някои недоизмайсторени места. Доработването нямаше да му отнеме много време. Подписа договора в присъствието на госпожицата.

— Бихме искали да видим книгите, за които ни писахте, че сте издали — поиска тя. — Може ли?

Телефонът й иззвъня.

— Разбира се. Ще ги изпратя тази седмица.

Госпожица Фрийментъл приключи разговора и му съобщи, че господин Потър искал да се срещне с него, та ако обича да се отбие в стаята му, същия етаж, втората врата вляво, по коридора.

Сияещ, с ръкописа под мишница, Сидни галантно се сбогува. Почука на посочената врата. Господин Потър, едър, тъмнокос и очилат мъж, се изправи да го поздрави.

Всичко вървеше добре, докато господинът не заяви:

— Ние определено искаме книгата ви, но сам разбирате, надявам се, че не бихме могли да я издадем, докато нещата около жена ви не се изяснят. Съжалявам, но ще се съгласите с мен, че една нова книга не бива да бъде очернена поради нещо, което е толкова външно по отношение на нея.

Сидни усещаше как го залива червенина, което, на свой ред, го обърка още повече. Потискайки гордостта си, той отговори:

— Но вие искате книгата, издаването й не е под съмнение.

Господин Потър се поколеба:

— Трябва да призная, че е.

Сидни не бе чак толкова сияещ, когато излизаше от зданието. Въпреки подписания договор, той знаеше, че ще загуби, ако настояваше „Потър и Деш“ да издадат книгата, да кажем, след около шест месеца; кой би спечелил, ако настрои една издателска къща срещу себе си, дори и да спечели своята кауза.

Влезе в един магазин, защото му трябваха монети, намери телефонна будка и позвъни на пощата в Ангмъринг, графство Съсекс.

— Здравейте — каза Сидни на мъжкия глас в слушалката. — Обаждам се да попитам дали Лимансови… още ли са на същия адрес в Ангмъринг?

Сидни знаеше, че градчето е толкова малко, че Алисия не би могла да се скрие в него.

— О, семейство Лиманс. Не. Само за секунда — без да бърза, пощаджията остави телефона, като че разговорът не беше междуградски, чу се отново след минута: — Казали са, че заминават за Лансинг.

Сидни беше виждал името на картата.

— Някаква улица?

— Само толкова. Лансинг.

— Благодаря много — каза Сидни.

После се качи на първия влак за Ипсуич, където беше колата му.

Вече в къщата, той седна на машината и написа писмо на Алисия:

Вторник, 23 август, 19…

Скъпа Алисия,

От известно време зная къде си. Макар да смятам, че е твоя работа и право да се криеш, ще ти бъда много признателен, ако дадеш знак, че си жива. После, ако желаеш, можеш да продължиш криеницата. Повярвай, моля те, не тая лоши чувства към теб, надявам се, и ти към мен. Предлагам ти да отидеш при родителите си. Ако не искаш да ме виждаш, няма, но неизвестността около теб ми създава все повече трудности в ежедневието и работата.

С най-добри пожелания и обич: Сид

Прочете писмото още веднъж, сложи го в плик и го залепи. Не бе писал остро, даже обратното, мислеше си той. Със заплахи до никъде нямаше да я докара с Алисия, въпреки че във влака за Съсекс мислено съчиняваше писма, в които засягаше и Едуард Тилбъри, писма пълни с гняв и закани. Знаеше какво става в душата на Алисия: тя се срамуваше, че е кривнала от правия път с Тилбъри и сега вероятно й бе по-трудно да се изправи с тази истина пред родителите си, отколкото пред света. Но и не можеше да си представи, че Алисия би се появила първо в полицията, с думите: „Аз съм Алисия Бартълби“. Ето защо й предлагаше да се обяви на света чрез родителите си. За нея семейството все още бе гнездо, където можеше да потърси защита. Освен, разбира се, ако не реши да се разкрие пред полицията с Тилбъри под ръка, но Сидни се съмняваше дали онзи би събрал достатъчно смелост за подобна постъпка. Не изглеждаше такъв. Сидни отиде с колата до Фрамлингъм, където събираха пощата по-късно, отколкото в Бликъм Хийт, а той искаше тя да получи писмото още на следващия ден.

На сутринта Сидни намери на пода, под отвора за пощата на вратата, писмо от „Драйфус, Скот и Ко“, неговите американски литературни агенти, и той нетърпеливо го отвори. Пишеше му Джим Драйфус:

Скъпи Сид,

„Ес и Ес“ изглежда много харесаха твоите „Големи планове“ (аз също, нужно ли е да ти казвам колко си напреднал), но се тревожат, че си в устата на пресата. Най-новото по твой адрес, в една клюкарска рубрика, прилича на канонада със снайпери, като разбира се прибавим всичко изписано за теб през юли, когато жена ти изчезна. Издателството иска да изчака, преди да се обвърже.

Сидни почувства как главата му се замая. Отиде в кухнята и ръцете му автоматично заприготвяха кафе.

А дали Алисия отваряше писмото му в същия този миг? Сидни се надяваше да е така. Съжаляваше, че не бе добавил: „Скъпа, ако до двайсет и четири часа не отидеш при родителите си, ще дойда да те взема“. Но не го беше написал, а никак не бе трудно да си представи как Алисия прекарва цялата следваща седмица скована от ужас. Той пи кафе, но не си направи закуска.

Инспектор Брокуей се отби към единайсет. Дойде с новината, че от Скотланд Ярд вероятно ще искат да му зададат някой и друг въпрос, поради което трябваше да отиде до Лондон.

— Доколкото схванах, ще трябва да останете няколко дни. Искат да разпитват вас и Полк-Фаради.

Сидни държеше в ръка отговора си до Джим Драйфус и тъкмо се канеше да отиде да го изпрати; обясняваше, че до три дни цялата тъмна работа ще се изясни, въпреки че точно сега не може да му съобщи защо.

— Съжалявам, инспекторе, но не ми се ходи.

Инспекторът се засмя едва-едва.

— Ако вие не отидете, те ще дойдат при вас. Не става дума, че насила ще ви откарат в Лондон, но не можете да избегнете отговорите на въпросите, които ви поставят. Всички сме длъжни да отговаряме на полицията. Това е в реда на нещата, нали?

Сидни вече не знаеше какъв е редът на нещата, но знаеше със сигурност, че ще трябва още веднъж да подтикне Алисия към действие. Писмото му не беше достатъчно силно.

— Да, в реда на нещата е — отвърна Сидни.

— Някакви новини? — попита инспекторът, приковал поглед в писмото, което беше в ръката на Сид.

— Не, за съжаление.

Сидни изчака, докато колата на инспектора се скри зад завоя и тръгна със своята към Бликъм Хийт, за да пусне писмото до Америка. В пощата, абсолютно безразличен към впечатлението, което щеше да остави у Нейлър, госпожата зад стъклото съчини следната телеграма:

ДО УТРЕ, ЧЕТВЪРТЪК, СРЕЩНИ СЕ С РОДИТЕЛИТЕ СИ, В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ИДВАМ ДА ТЕ ВЗЕМА. СИД

Следобед, вместо отговор на телеграмата до Алисия, или весел телефонен звън от родителите, или от полицията с вестта, че е тръгнала за Кент, дойде писмо проклятие от Алекс, с толкова подчертани места, че бе заприличало на послание от кралица Виктория:

… и така, ти приятелче, постигна своето, Бич е „отложен засега“, а това както знаеш, означава завинаги, означава край, завинаги! Точно както бях предвидил… Споменах на полицията, че само веднъж съм разговарял със СОБСТВЕНАТА ТИ ЖЕНА по въпроса, дали си съвсем нормален и тя ме попита дали не смятам, че си нередовен. Това е ВАЖНО, струва ми се. Умственото ти състояние в момента, а и от доста време насам, не ти позволява да пишеш смислени неща, а маниакални фарсове без всякаква логика (ако си спомняш, неведнъж и два пъти съм се чудил как да извъртя написаното от теб, че да се вмести в рамките на здравия човешки разум); другото са мелодрами, изтъкани от сапунени мехурчета, като паяжина. Но в нея ще се оплетеш ти, Сид, в твоята мрежа, както вече и става. За твое добро те съветвам да се вкопчиш като удавник за сламка в остатъка от разсъдък (ако още имаш такъв) и да направиш пълни самопризнания пред полицията. Изтъквай, че си невменяем, което ще е твърде лесно за теб. Мисля, че си премахнал Алисия, а сега си убедил сам себе си, че нямаш нищо общо с тази работа, макар че най-напред се перчеше, дори разгласяваше деянието си. Но сега предпочиташ да приемеш всичко за сън, измислица за новия си разказ. Хити е съгласна с мен, така че не си мисли, че тя може да е „на твоя страна“, или че съм упражнил насилие върху волята й, за да ме подкрепи. Тя просто чувства нещата като мен…

Защото иначе животът й би се превърнал в ад — предположи Сидни. Очите му пробягаха по последната страница: креслива защита на Алексовата работа (от което Сидни заключи, че все пак ще му се наложи да измъкне първоначалните скици на епизодите), на НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО, оглушителни мисли за справедливостта и светостта на законите в правовото общество. Удари го силна „Снийзъмова“ миризма.

Алисия е получила телеграмата в един, или два часа следобед, мислеше Сидни, ако, разбира се, е още в Лансинг, а не другаде. Но телефонът остана глух и в сряда вечерта той си легна, разкъсван от нетърпение и напрежение, което го държа буден дълги часове.