Патриша Хайсмит
Без милост (21)

Глава двадесет и първа

На другата сутрин понеделнишкият брой на „Таймс“ отпечата в десетсантиметрова колонка историята за килима. По-голямата част от бележката бе резюме на обстоятелствата около Алисиното изчезване. „Съпругът й, двадесет и девет годишният американец Сидни Бартълби, е белетрист на свободна практика“, се казваше кратко в заключение, което остави Сидни с впечатлението, че „Таймс“ го представя като свободно практикуващ художествени измислици в личния си живот. Няма значение, помисли Сидни. Може и да не е имало нищо в килима, но милиони читатели ще си въобразят обратното, защото биха искали да е така. Например, читателите на „Дейли Експрес“, често същите хора, които четяха и „Таймс“.

Отиде с колата до Бликъм Хийт, за да купи „Дейли Експрес“, в магазинчето за цигари, бонбони и вестници. Собственикът, дебелак с най-ужасния сафъкски диалект от всички търговци в околността, не го удостои и с думичка по време на покупко-продажбата, само му подаде рестото от шестпенсовата монета, прихлупил здраво горната си устна с долната. Очевидно, вярна на себе си, Хокинс бе успяла да обиколи с новината за смъртта на госпожа Лилибанкс.

Като се върна у дома, Сидни се разположи на дивана и внимателно зачете подробното описание на „Дейли Експрес“:

… Историята с килима се разкри, когато госпожа Лилибанкс, седемдесет и три годишна, живееща врата до врата със сем. Бартълби, най-накрая разказа на полицая какво е видяла същата сутрин, на трети юли, докато наблюдавала пернатия свят с бинокъл… Изключително неразумно постъпва всеки съпруг, който погребва нещо, дори и прояден от молци килим, при положение че жена му липсва. И стените имат уши и очи!

Сидни седна на работната маса и се захвана с „Падингтънските грабители“. В последната си бележка Алекс го осведомяваше, че третият сценарий и предварителните записки по четвъртия и петия епизод са в Плъмър вече от девет дни. Сидни допускаше възможността съдбата на Бич да се реши преди Алекс да приключи следващия сценарий, а ако бъде откупен, Сидни искаше да има на разположение колкото се може повече идеи. „Големите планове“ пък бяха пристигнали в Америка преди седмица, най-вероятно сега се намират в издателството „Саймън и Шъстър“. Сидни очакваше вести, защото бе поискал от търговския агент да му съобщи резултата — положителен или отрицателен. Нахвърлил записките, той започна да определя отделните сцени. Дори да беше заедно с Алекс, не биха свършили по-добра работа.

В три часа приключи, сложи нов лист на машината и написа: ПЪРВИ АКТ — следваше списък на главните действащи лица и декори. А после: ПЪРВА СЦЕНА: Падингтън, бордеи, за които обитателите плащат баснословни суми на собствениците мошеници, вонящ и покварен квартал. Серия невинни, ежедневни случки — две жени клюкарстват, надвесени през прозорците, едната поръчва на малко момче да купи кана бира от съседния локал. Старец уговаря улична проститутка да се качат на етажа, проститутката отказва да изкачва стълби. Спираме на шестнадесетгодишен младеж, измамник и изнудвач, член на местната банда „Падингтънското страшилище“, който се е надвесил през прозореца, както и другите, но зловещото му съобщение е от изключителна важност. Заплануван е обир. Само за няколко секунди сценарийно време бандата прави удар в самия център на Лондон, превозното средство е краден Ролс Ройс.

Сидни стигна втората сцена и весело зачука с машината нататък, когато се похлопа на вратата. Веднага си помисли, че е за прането, а чаршафите още си бяха на леглото.

На вратата стоеше инспектор Брокуей.

— Добър ден, господин Бартълби. Не успях да ви предупредя за посещението си, извинявайте, но така и не попаднах на телефон по пътя. Ще можете ли да ми отделите малко време? Доктор Туейт отказа да подпише смъртния акт на госпожа Лилибанкс миналата вечер — каза Брокуей. — Мислех, че е редно да ви съобщя.

— Какво означава това?

— Това значи аутопсия и разпит. Значи докторът смята за възможно смъртта на госпожа Лилибанкс да не е напълно естествена.

— А-а. Тя почина от сърдечен инфаркт, доколкото можах да видя.

— Докторът смята, че може да сте я уплашили. Навярно неумишлено, но… вие как мислите?

Сидни разбираше целта на инспектора, също така знаеше, че по всяка вероятност полицията продължава да търси тялото в гората. И сега сигурно копае, защото смъртта на госпожа Лилибанкс правеше един труп в гората по-възможен.

— Бих могъл, естествено. Но аз първо почуках, а като влизах, я извиках по име.

Инспекторът издърпа стола с висока облегалка:

— Какво точно щяхте да й кажете?

— За това, че килимът беше празен. И че не съм й обиден, дето ви е съобщила. Питахте ме и вчера.

— Да — инспекторът огледа Сидни бързо, отгоре до долу, преценявайки неговата откровеност.

Сидни седна на канапето.

— Изминаха седмици, а жена ви не се обажда.

Сидни нервно избърса чело.

— Започвам да мисля, че има и мъж — любовник, и затова се крие. Ще трябва да си признае, ако се появи скоро.

— Променихте мнението си — сега ли? — с любезен глас попита инспекторът.

— Иначе не мога да си представя как се справя с парите. Или работи под фалшиво име, но това е почти невъзможно.

— Хм. Аз също погледнах с бинокъла на госпожа Лилибанкс през прозореца — продължи инспекторът. — Една вечер, на смрачаване. Възможна е грешка по отношение на това дали в килима е имало нещо увито.

— А тя какво ви каза, че е видяла?

— Ако беше нещо определено, нямаше да го скрия от вас — сподели инспекторът с неестествена усмивка. — По-късно изрази предположение, че би могло да има нещо в килима. Но тя беше от тези хора, разбирате нали, първо неохотно сподели с мен за килима, впоследствие твърде неохотно споделяше своите смущаващи съмнения.

Сидни се бе успокоил и слушаше.

— Възможно е да сте изнесли тялото с килима, но да сте го погребали на друго място.

— Възможно е. Обаче не същата сутрин, както ви казах вече. Щях да съм прекалено уморен. Да изкопаеш две дупки, разбирате нали?

Инспекторът търпеливо се усмихна.

— Защо употребявате „възможно е“? Отговорите ви са странни.

— Теоретично е възможно. Практически — не, поне за мен. Продължават ли да копаят в гората?

— Да, продължаваме. От гледна точка на полицията, това е естествено. Но продължаваме да търсим и в Брайтън, и в околността.

— Може би ще бъде естествено, ако и аз огледам Брайтън и околността. Ако е боядисала косата си, бих я познал по-лесно от всеки друг.

— Разумно.

Сидни така се влияеше от отношението на инспектора, че се почувства разочарован. Проявяваше по-скоро нетърпение, отколкото вина, а нетърпението не му вършеше работа за бележките на убиеца, мислеше си той. Но дали е така?

— Ще възразите ли, ако отида за няколко дни в Брайтън?

— Не, ако влезете във връзка с тамошната полиция. Първо ми се обадете. Ако не ме намерите, попитайте за съобщение в управлението, в Ипсуич. Между другото, резултатът от аутопсията ще е готов утре в единадесет, ако ви интересува.

Сидни учтиво кимна, въпреки че го вълнуваше много:

— Благодаря.

Брокуей си тръгна и Сидни продължи работа. В шест и четиридесет и пет следобед, преди още да са затворили будката за вестници в седем, той отиде с колата до Бликъм Хийт, искаше да види какво ще пишат в „Ивнинг Стандарт“ за разкопаването в гората. Щом продължават да копаят, репортерите не може да не проявят интерес.

Излезе прав. На четвърта страница имаше статия и голяма снимка на полицай по риза, копаещ гората, и друга снимка на къщата, съвсем не ласкателна — беше така неясна и мрачна, че лесно можеше да си я представиш като декор за убийство. На преден план беше кофата за боклук, особено гнусен и подъл акцент. Доста се разискваше въпроса за дълбочината на изкопа, както и фактът, че полицията продължава претърсването в гората. Без всякакво съмнение „Дейли Експрес“ щеше да продължи темата на сутринта. Сидни се чудеше защо Снийзъмови мълчат след последните разкрития, после предположи, че са оставили всичко в ръцете на полицията.

Като влезе в къщата, чу телефона.

Мъжът от другата страна на жицата съобщи, че е от „Дейли Експрес“ и искаше да се срещнат. Обаждаше се от телефонна кабина близо до Бликъм Хийт.

— Съжалявам, тази вечер не мога, също и утре вечер.

— Господине, ако сте невинен, в което аз не се съмнявам, добрата статия ще ви е от помощ. В „Дейли Експрес“ искаме да сме първите…

— Нямам какво да кажа повече, всичко съм разказал на полицията.

— Положението изглежда неприятно за вас, сър. Прекарах следобеда в гората, с полицаите.

— Използвайте това за статията си.

— Знаете ли нещо за смъртта на вашата съседка, госпожа Лилибанкс?

Сидни затвори телефона.

Стана рано и отиде до селото за вестник. Този път имаше трима ранобудни читатели, мъж и две жени, които го зяпаха, докато се разплащаше. Жената се отмести от пътя му, но мъжът показа смелост, не помръдна от мястото си. Сидни ги познаваше по лице, навярно бяха си казвали „добро утро“ един-два пъти, но сега и дума не можеше да става за това. Независимо от боязливата усмивка на едната жена, Сидни си представяше как и тя като другите си мисли: „убиец… и в тази минута полицаите търсят трупа на жена му гробокопачът от Бликъм Хийт…“ Ето пак здраво стиснатите устни на дебелия собственик. Сидни бе забравил дребните пари в джоба на домашния си панталон и трябваше да развали десетшилингова банкнота. На улицата едно момче паркираше велосипеда си и погледна Сидни с неприкрит интерес изпод рошавата коса, почти му се усмихна. Сидни също се усмихна и момчето отговори със същото.

Прибра се вкъщи и чак тогава разтвори вестника. Колонката беше по-дълга от десет сантиметра и разказваше за доктора на госпожа Лилибанкс, отказал да подпише смъртния акт, защото: „… по мое мнение тя беше в добро здраве и в неделя, 14 август, не забелязах обезпокоителни признаци въпреки болното й сърце, така че не виждам причина изведнъж да падне мъртва, без да й е повлияло нещо“.

Статията продължаваше: „Сидни Бартълби, нейният съсед, заяви, че в неделя вечерта се отбил при госпожа Лилибанкс, за да я информира за хода на издирванията относно знаменития вече килим, оказал се без труп в него… Полицейските власти не са прекратили търсенето на този труп, чието наличие е под въпрос, тъй като госпожа Алисия Бартълби отсъства от втори юли. Шейсетчасовото претърсване на гората остава без резултат“.

Останалата част от деня и вечерта Сидни писа сценарии на „Падингтънски грабители“.

 

 

В сряда Сидни отиде в Ипсуич, остави колата на паркинг, изтегли от банката двадесет лири и се качи на влака за Лондон. Носеше чанта с тоалетни принадлежности, която принадлежеше на Алисия, но ставаше и за мъж. Възможно е да прекарам няколко нощи извън дома — мислеше той. Като стигна в Лондон си спомни, че трябваше да се обади на инспектор Брокуей. Позвъни в управлението. Инспекторът беше излязъл от управлението в Ипсуич, но му предадоха да се обади в полицейския участък на Кинг стрийт, Брайтън, и да говори с господин Макинтош. Колко подходящо име за полицай, си помисли Сидни, а това че го величаеха с господин предполагаше в английската система високо служебно положение.

От улица „Ливърпул“ Сидни трябваше да стигне до гара „Виктория“ и там се качи на пълзящия из уличните задръствания автобус, защото му беше все едно кога ще пристигне в Брайтън. Шансовете да залови Алисия в осем вечерта, на вечеря в някой ресторант, или рано следобед на плажа бяха равни, но Сидни не мислеше, че Алисия се намира в самия Брайтън, особено след щателната проверка на полицията. Той телефонира на Алекс от гарата, за да разбере дали има нещо ново за Бич, и без това следващият бърз влак тръгваше чак след четиридесет и пет минути.

— Какво правиш в Лондон?

— Отивам в Брайтън, ще се включа в издирването на Алисия. Обаждам се да питам за новини от Плъмър.

— Да, стари приятелю. Новината дойде сутринта. Купуват го.

— Добре. А цената?

— Осем стотачки на парче.

— М-м. Средна работа, но не се оплаквам. Надявам се, че продължаваш трескаво да работиш?

— Трескаво. Хм, нямаш ли малко време да минеш насам?

— Нека друг път. По-добре да замина сега. Какво имаш наум?

— Ами, тази работа с полицията. Сид, цяло чудо е, че с „Гранада“ потръгна, нали ти е ясно?

— Какво искаш да кажеш? — Сидни бе разбрал в момента щом зададе въпроса.

— Ти също си автор на сценария. Старче, какво ще стане ако свършиш в затвора?

— Не смятам да свършвам в затвора. В края на краищата, подозренията не са затвор — Сидни зае отбранителна позиция.

— Е, да, може да е така, но ако стане по-лошо?

— Няма да стане по-лошо. Нали затова отивам в Брайтън, да открия моята блудна съпруга.

— А-а. Моля те, обади се пак от Брайтън. Прехвърли сметката, ако е неудобно да звъниш оттам.

— Добре — отговори Сидни без въодушевление. После си помисли за успешния край на тяхната сделка с Плъмър и му стана по-весело. — Алекс, сега сме подсигурени. Каза ли на Хити?

— О, да.

— Доскоро, Алекс.

— Доскоро.

Разбира се, Алекс бе говорил с Хити. Но не и с него, въпреки че Сидни си беше у дома почти до единадесет. Сидни подозираше какво бе намислил Алекс. Ако затънеше още повече, Бич вероятно щеше да бъде спрян, или Алекс щеше да получи авторство изцяло. Наистина ли си мислеше така? Сидни смръщи вежди. Я по-спокойно, изчакай и ще видим, каза си той. С чантата през рамо, бавно вървеше към девети перон, откъдето тръгваше влакът за Брайтън. Значи, така се чувства човек като продаде нещо по-голямо и относително по-скъпо, разбира се. Алекс сигурно подскача от радост. Сидни се чувстваше ужасно. Той се обърна, градът го теглеше като че със силата на голямата си маса. На кого да се обади още? Инес и Карпи, разбира се. Трябваше да вземе монети от будката за вестници. Отне доста време.

Само след две минути се бе уговорил да посети Инес и Карпи. Инес беше излязла някъде. Сидни спря такси, защото иначе трябваше да върви пеша от спирката на автобуса до къщата им.

Карпи му отвори вратата, облечена в размъкната домашна рокля и сандали.

— Заповядай, Сидни! Влизай и сядай. Идваш тъкмо когато децата играят в дневната на пода. Нали няма да те притесняват?

— А, няма нищо — мило отвърна Сидни.

На пода бяха разстлани две одеяла, което припомни на Сидни пикника, но този път децата играеха с пластмасови играчки вместо с храна.

— Да ти сипя ли кафе, Сид?

— Не, благодаря.

— Седни.

Той така и направи, за да не стои на пътя, седна на разтегателния диван.

— А шери? Това е, с което разполагаме. Все пак, опитай го.

— Нищо не искам, благодаря. Не мога да остана повече от десет минути — Сидни каза така, но мислеше, че едва ли ще хване този влак, а до следващия имаше цял час.

Карпи седна на жълта кожена табуретка:

— Колко дълго ще останеш в Брайтън?

— Може би два-три дни. Достатъчно, за да огледам добре. Мисля, че ще свърша работата по-добре от полицията.

— Хайде, разказвай. Какво копаят? Излезе ли нещо? — Карпи изхихика сподавено. Табуретката клекна под тежестта й. Да се чуди човек как е възможно само на двадесет и четири години да изглежда като зряла жена, но Карпи беше точно такава. В действителност, тя се представяше обикновено за малко по-възрастна.

— Копаеха за килима, бях го погребал доста дълбоко — отговори Сидни — а сега си губят времето и копаят за Алисия. Що се отнася до госпожа Лилибанкс, тя получи сърдечен инфаркт точно когато се появих на входната й врата в неделя вечерта, за да й кажа, че не си струва да се тревожи за килима, нали разбираш? Полицията тъкмо го беше открила, така че разполагах с официални сведения — Сидни повдигна рамене. Прие предложената от Карпи цигара.

— Благодаря — той пое дълбоко цигарения дим. — Мисля да се навъртам около Брайтън в петък и събота вечерта. Ако Алисия има приятел, той сигурно ще дойде по това време, не по-рано. Може и да ги изпусна — обзе го неизказано отчаяние.

— Госпожа Лилибанкс ми харесваше.

— И на мен.

— Ама съвсем нищичко ли не си чувал за Алисия? Отникъде?

— Нищичко. Всъщност, дойдох най-вече да попитам още веднъж, имаш ли предвид нещо свързано с гаджета?

Пълните безцветни устни на Карпи останаха плътно затворени с израз на тържествено спокойствие. Големите тъмни очи се спряха върху лицето на Сидни.

— Дори говорихме за това с Инес. Съжалявам, Сидни, не знам.

— Виждаш ли — Сидни се изправи — имам чувството, разбира се, това е просто чувство, че е срещнала някого тук. Не познаваме много хора, които да правят събирания като вашите. Нито полковник Фаради, нито хората от Сафък. Кога беше последното парти? През март?

Карпи се замисли, натривайки несръчно слепоочието си.

— Божичко. Тогава горе-долу. Да, спомням си. Беше пълно с народ, стояха до стената даже. Не познавам всички, естествено. Водеха и приятели, знаеш как е.

Ако тогава някой мъж бе завързал познанство с Алисия — разсъждаваше Сидни — той не би се появил отново сред гостите на Инес и Карпи, дори и с покана. Това също пречеше да разберат името му.

— Чакай — Сидни застана с лице срещу стената, недалеч от вратата. — Ей тук стоеше някакъв и говореше с Алисия. Сваляч, спомням си. А аз бях там на дивана, за пръв път го виждах. Спомняш ли си този приятел, добре облечен, кестенява коса, не много висок, около трийсетте? Чист и спретнат?

Карпи пак се изхихика:

— Би трябвало. Спретнат, добре облечен… Такива не попадат често при нас.

Сидни се усмихна.

— Е, не зная. Може ли да питаш и Инес дали не помни такъв човек? С костюм по поръчка, шит на шикозната „Савил Род“?

— Разбира се, Сид.

— Ще ви се обадя довечера. Току-виж помни случайно. — Той вдигна чантата. — Май ще успея за този влак, ако хвана такси. Карпи, извинявай за безцеремонното нахлуване.

— Няма нищо! — тя го изпрати до вратата. — Завий вляво, и после пак — там ще хванеш такси най-лесно.

Сидни бързо намери такси и успя за влака. В купето имаше още пет човека и той си помисли, че за пръв път от много време се намира сред хора. Никой не го заглеждаше. Неговата снимка се бе появила във вестниците само веднъж в началото на август, когато обявиха Алисия за издирване.

Светът в Брайтън изглеждаше различен — слънчев и дружелюбен, като че ли нищо и никой не би могъл да се скрие тук. Мъжете се разхождаха със спортни ризи, без вратовръзки, а жените със сандали и светли памучни поли или панталони. Сидни слезе до морето. Смяташе, че е безсмислено да я търси в три и половина следобед по крайбрежната алея, но не можа да устои на изкушението първо да огледа най-вероятните места и затова мина набързо през три хотелски фоайета и се върна по същия път, вперил поглед в плажната ивица и алеята. Той плати шест пенса за вход и влезе в Базара на пристанището. Тук продаваха хотдог и захаросани пуканки, имаше будки за моментални снимки и салони за бинго, врачки автомати и смесица от звуци, разнасящи се от джубоксовете. Тези, които бяха платили шест пенса допълнително, получаваха шезлонг от девет сутринта до два часа, но Алисия не бе сред излежаващите се. Сидни отиде пак на брега и попита къде се намира полицейският участък.

Господин Макинтош беше зает, но един приятен човек на име Констабъл Клер му разясни как са провеждали претърсването досега, използвайки карта на Брайтън и района наоколо.

— Минахме всичко това — каза Констабъл Клер и очерта широк кръг с център Брайтън, пълен с пътища, на които бяха отбелязани имената на мотели и хотели, както и тези на градчетата. — Чукахме дори по вратите и разпитвахме. Естествено, районът на издирването е много по-голям, цялата Англия всъщност.

Дойде и господин Макинтош, суховат тъмнокос мъж.

— Казаха ми от Ипсуич, че и вие искате да се включите — той се усмихна с ъгълчето на устните си.

— Да, така е. За няколко дни — отвърна Сидни.

— Тогава ще ви помоля да ни осведомявате ежедневно за вашите разкрития, сутрин и вечер. Даже и да чуете нещичко. Достатъчно е да се обаждате по телефона. Имате ли къде да отседнете в Брайтън?

— Не. Не знам дали ще остана в града.

— Щом е така, нали нямате нищо против довечера да се обадите и да кажете къде сте настанен?

Сидни излезе отново на обляната в светлина улица. Мислеше, че си струва да постои на гарата тази вечер, за влаковете в седем и осем часа.

Това обаче не му донесе нищо, не зърна нито Алисия, нито изплъзващото се от паметта му лице на онзи франт. После изпи по едно питие в три различни ресторанта, точно по времето, когато всички вечеряха.

И тук нямаше късмет. Тогава си прибра чантата от гардероба на гарата, нарами я, отиде до автобусната спирка и отпътува за малко селище, Съмнър Даунс, отдалечено на десет мили. Мястото не бе по-лошо от което и да е друго, мислеше си той. Настани се в странноприемницата, където предлагаха и закуска, общо двадесет и шест шилинга. В полицейското управление на Брайтън се обади от външен телефон, за да е сигурен, че не го подслушват. Така или иначе, името Бартълби не бе събудило интереса на собственичката.

— Съжалявам, но не зная името на странноприемницата — отговори Сидни на полицейския служител. — Обаче ми се струва, че няма друга в градчето.

В следващите два дни Сидни кръстосваше областта с автобуси, които спираха във всяко селце — Бонор Реджис на запад, Еръндил, Лансинг и Уъртинг, по-нататък Сийфорд и Пийсхевън на изток от Брайтън. Понякога слизаше, обикаляше и гледаше, разпитваше в централния магазин и пощата. Никой не знаеше за млада руса жена, туристка, или млада, стройна и слаба жена, с руса, червеникава или кестенява коса (Сидни изобщо не допускаше, че Алисия би боядисала косата си черна), но всички го питаха „Как се казва?“ и той винаги казваше „Това е без значение, защото съм сигурен, че не се представя с истинското си име“. Двама или трима човека му отговориха: „Преди няколко седмици търсеха жена на име Бартълби. Бедното момиче, сигурно е мъртва. Нали не търсите нея?“. „Не“ — отвръщаше Сидни, защото каква полза щеше да има, ако кажеше „да“?

На деветнадесети август, петък, Сидни се върна в Брайтън, тъкмо навреме, за да посрещне влака в пет часа. Сега влаковете пристигаха на всеки половин час. От тях се изсипваха забързани бизнесмени, някои с очаквателни усмивки на лицето, някои радостно хвърлили се в прегръдките на посрещащите ги момичета, но нито един не беше „франта“ и нито една не беше Алисия. Ако приятелчето е паралия, а приличаше на такъв, мислеше Сидни, може би щеше да пристигне с кола. Сидни запълваше паузите между два влака с чаша чай или друго питие от бюфета на гарата. В седем часа, заел отново мястото си на перона така, че да държи под око слизащите пътници, Сидни видя един мъж, който много напомняше за неговия човек.

Без шапка, забързан, навел глава, сякаш искаше да остане незабелязан.

За всеки случай Сидни го проследи. Човекът не се оглеждаше за посрещачи, това бе ясно от начина, по който бе свел главата си. В сив делови костюм, идеално изгладен, разкопчано сако, носеше свит чадър, черна чанта за документи и издута хартиена торба от магазина Сейнсбъри. Пред гарата потърси такси. Сидни направи същото. Мъжът се качи в една кола, а Сидни успя около петнадесет секунди по-късно, след кратка препирня с някаква жена.

— Първо завийте надясно — каза Сидни и се надигна в седалката, за да не изпусне от очи таксито отпред.

— В града ли отиваме?

— Още не знам — само след миг Сидни допълни — моят приятел е в предното такси, третото отдясно. Трябва да го следваме.

Шофьорът бе по-скоро озадачен, но се държеше учтиво и Сидни обеща да му помага като наблюдава предното такси и казва посоката. Слязоха на крайбрежния път и завиха надясно. Сидни прилъга шофьора и го накара да задмине няколко коли и сега таксито се виждаше по-добре. Ами ако това не беше същото такси? Ами ако човекът имаше среща с дебела чернокоса девойка, или отиваше на купон в къща, пълна с хора, където обаче Алисия никога не е била, нито пък някой е чувал за нея?

Таксито на оня тип направи десен завой в посока обратна на морето и спря.

— Моля ви, не спирайте близо до него. Добре, подминете — гласът на Сидни спадна изведнъж.

Той бе видял Алисия, стоеше от лявата страна на пътя, близо до един мотопед, късата й коса преливаше с кестеново червени отблясъци в светлината на залязващото слънце, беше с широка издута синя пола.

Сидни се обърна наляво като подминаваха, двамата бяха така погълнати един от друг, държаха се за ръце, целунаха се по бузите и по устните, и навярно нямаше да забележат и парад от лъвове край себе си. Сидни успя да чуе през отворения прозорец високите нотки в Алисиния глас.

— Това са моите приятели — каза Сидни. — Искам да ги изненадам по-късно, така че обърнете сега тук и да продължаваме след тях.

Шофьорът изпълни заръката. Мотопедът се скри, но вдясно се показа друго, по-малко пътче. Сидни помоли шофьора да тръгнат по него. Преди да се спуснат по хълма, той пак зърна мотопеда. Не се движеше бързо. Караше мъжът, Алисия седеше отзад. Морето остана вляво, а пътят се стесни. Сидни не искаше да го разкрият, докато ги следи.

— Добре, бихте ли обърнал? — почти без дъх изговори Сидни. — Връщаме се в града.

— В града?

— Малко съм подранил — каза Сидни отпаднало, без да го е грижа какво казва точно.

Поръча на шофьора да го закара на гарата, защото не можа да измисли нито едно друго място.

След като освободи таксито, Сидни постоя замаяно пред гарата половин минута, без цел и посока. Алисия изглеждаше много щастлива. Това го бе потресло най-много. Както и да е, нека бъдем практични и действени: имена, адреси, дати и т.н., телефонни номера. Той се насили да си спомни номера на Инес и Карпи. После развали книжна десетачка, сдоби се с куп шилинги и отиде в телефонната будка.

Първо долетя гласът на Инес, провикваше се към някого, а на фона се чуваше тежкият ритъм на калипсо.

— Здр-а-вей! — весело пропя тя.

— Здравей, Инес. Тук е Сидни. Добре ли си? Освен че си мелодична днес.

— Аз, мелодична? — тя се задави от смях като че я погъделичкаха.

— Исках да знам… — започна Сидни и спря. Не можеше да каже при какви обстоятелства бе намерил Алисия. — В сряда се видях с Карпи за десетина минути. Попитал я бях за… за един човек, който беше гост у вас, видях го на събирането.

— А, да — Инес изведнъж стана сериозна. — Карпи! Как беше името на онзи човек? Да, да. Тя мисли, всъщност ние мислим, че става въпрос за Едуард Тилбъри, обаче не се позовавай на нас. Той е юрист, приятел на Васили. Нали познаваш Васили, с който дойдохме на пикник при теб?

Сидни си спомняше Васили с големия автомобил.

— Така мислите, значи. Как изглежда, средно висок, издокаран? От типа „глътнал бастун“?

— Да. И аз го помня бегло, но не бях сигурна за името, ама като си поговорихме и то някак си изскочи.

Сидни като нищо би могъл да ги помоли за малка проверка и да разбере как Едуард Тилбъри прекарва свободното си време напоследък, но просто нямаше желание.

— Много благодаря, Инес.

— Няма защо, Сид, виж, това е мъжът, за когото говориш, но не съм чула да има нещо с Алисия. Естествено.

— Разбирам, Инес. Не знам как да ти се отблагодаря. Не се тревожи. Просто така ми хрумна. Тя със същия успех може да се среща с всеки друг.

— Ти мислиш, че е жива — прозвуча като заявление. — Не смяташ, че се е самоубила, или нещо друго?

— Не, не смятам.

— Ами тези разговори, за това че си й видял сметката, карат човек да мисли, че е мъртва, всички се държат по този начин.

— Бабини деветини — каза Сидни.

— Бабини деветини! — Инес гръмогласно се изсмя. — Ти да го кажеш! Направо те виждам, луда глава такава, как погребваш килима, без никакъв труп! Ха-ха-ха!

Неочаквано доброто настроение на Инес зарази и Сидни.

— Инес, продадохме с Алекс сериите за Бич. Наскоро разбрах, преди няколко дни.

— Наистина ли? Браво! Веднага ще съобщя новината, Сид. Интересно защо Алекс не ни каза. Снощи Карпи говори с него, събираме се утре на чаша винце. Ще се върнеш ли до утре вечерта?

— Не, не мисля. Благодаря, Инес.

— Много лошо. Какво правиш в Брайтън? Кръстосваш улиците?

— Горе-долу.

Разговорът замря и те затвориха, без да споменат повече Едуард Тилбъри.

След като търпеливо бе чакал автобуса за Съмнър Даунс десет минути, все още със замъглено съзнание, Сидни видя, че му остават петдесет минути до рейса, а трябваше и да се обади в полицията, както обикновено. Отиде в будката.

— Още съм в Съмнър Даунс — на устата му бе да каже, че утре си отива у дома, но замълча.

— Открихте ли нещо днес?

— Нищо, съжалявам.