Патриша Хайсмит
Без милост (20)

Глава двадесета

Разположен на канапето в дневната, под звуците, долитащи от грамофона, Сидни написа следното в малкия си кафяв бележник:

Не съм доволен, нещо ми убягва. Не мисля, че у всеки от нас се крие убиец, иначе защо далеч непълната представа ме кара да се чувствам така противно: неспокойствие, усещано не само мисловно, но дори и физически, крайна тревожност, маска, с която ти се струва, че се появяваш пред хората, срам от собствената ти жестокост и безчестие — всичко сплетено в едно цяло, което не може да се приглуши от извиканите болезнени детски спомени, били те истински или мними, евентуално довели те до деянието. Някои убийци са много наперени. Дали се стараят да не мислят, или изобщо не могат да мислят? Не ме удовлетворява разкриващото се пред моя вътрешен взор. Предполагам, бедата е, че не съм истински убиец. Не съм сигурен вече, дали човек, извършил истинско убийство, би мислил и чувствал като мене. Няма причина да е така. Моите реакции са резултат от обусловености, които аз предпочитам да наричам поредица от подходи. Моите са повече, отколкото си мислех.

С писалка в ръка, той гледаше в пространството, когато се разнесе неочаквано чукане по вратата, яко тропане, не приличаше на госпожа Лилибанкс. Сидни остави писалката, затвори бележника и отиде да отвори. Изненада се, като видя едрата фигура на Брокуей.

— Господин Брокуей! Инспектор — извинете — каза Сидни.

Госпожа Лилибанкс е разказала за „погребението“ на килима, помисли Сидни, но не усети тръпчивото чувство на вина.

— Добър вечер — отговори инспектор Брокуей, кашляйки мощно с юмрук пред устата. — Надявам се, че не ви преча.

Сидни стоеше близо до него и чак подскочи от силния му глас.

— Не, не, какво говорите. Влезте. Ще изключа грамофона — той отиде и спря музиката.

Инспекторът разкопча сакото на костюма си — туид в синьо и кафяво, свали си шапката и придърпа един стол.

— Разбрах, че сте се срещали със Снийзъмови днес.

— Да, така е. Дойдоха около три.

— Да разбирам ли, че няма новини?

— Не, няма.

— И вие нямате нищо за казване?

Очите на инспектора някак неспокойно зашариха из стаята, спряха за миг върху бележника, опърпан по-скоро от времето, отколкото от употреба, след това се вдигнаха към Сидни.

— Не — искаше му се бележникът да е горе, извън полезрението на инспектора. Сега той го закачаше с пръстите на дясната си ръка, отбутвайки го на няколко сантиметра от себе си.

— Тази вечер госпожа Лилибанкс ми предаде, че ви е видяла да изнасяте килим, който, по-късно сте казал, че сте заровил някъде. Вярно ли е?

— Да — гласът му драматично, но съвсем случайно, секна. — Да, стар килим, пълен с молци, а боклукът се събира веднъж на две седмици. Не исках да го горя, затова го зарових.

— Кога стана това? — попита инспекторът.

— О, преди седмици.

— През юли?

— Да.

— Спомняте ли си точно кога?

— Да, веднага след като жена ми замина. Събудих се много рано този ден.

— Преди зазоряване?

— Да. — Карай направо, помисли си той, колкото и убийствени да са фактите.

— Къде го заровихте?

— Около Паръм. Близо до пътя, който отива оттук до Паръм, в гората.

Инспекторът смръщено го погледна.

— Кажи ми как го направи?

Болезнена, искрено болезнена въздишка се изтръгна от Сидни. „Бутнах я по стълбите, трупът остана тук през нощта“ — мислеше си той. Приглади косата си с ръка, зарея поглед към противоположния край на стаята, след това спря очи на инспектора.

— Просто изкопах една дупка с лопата.

Инспекторът извади пакет цигари и протегна ръка към Сидни, който поклати глава отрицателно. Виждаше го за пръв път да пуши. От напрежение ли се освобождаваше сега, когато случаят е решен?

— Ще можете да намерите мястото, нали?

— Да, така мисля — отговори Сидни и се усмихна леко, защото всичко се развиваше според неговото предвиждане.

— Добре — инспекторът изпусна новопоетия дим, изправи се и тръгна към прозореца. Последва мощната му кашлица, от която Сидни отново подскочи и изведнъж се досети на какво му напомня този взривяващ се звук: хвърчащи трески от чамова дъска, силен удар с крак.

— Още е светло, да опитаме ли сега? — попита инспекторът.

— Разбира се.

Колата на инспектора бе пред дома на госпожа Лилибанкс. Той познаваше добре пътя и Сидни се намеси чак когато стигнаха до правата отсечка в гората.

— Отляво е. Намалете малко.

Колата забави ход.

Сидни го поведе навътре и се заоглежда за познати дървета, скупчени храсти… можеше ли нещо да го провали? Ако се случи, какво ще последва от това? Сидни се обърна назад, за да прецени разстоянието между колата и избраното място в онзи ден.

— Много шубрак е израснал от тогава.

— Вероятно, но се постарайте.

Сидни не бързаше. На малка полянка, или местенце без растителност по-точно, той се поспря и се наведе към земята.

— И тук може да е.

Инспекторът също се наведе, но не откри никакви следи от копане.

— Добре, ще поставим знак на това място и утре пак ще дойдем — той откъсна лист от бележника си и го сложи под камък.

Върнаха се в колата на инспектора. Мълчаливо пътуваха до къщата на Сидни, където се разделиха само с едно „лека нощ“.

Проява на известното английско хладнокръвие, помисли си Сидни. Да оставим престъпника да преспи в леглото си и тая нощ. Ще го откараме до дома му и ще му пожелаем лека нощ, примката и без това скоро ще се затегне около врата му. Сидни си представи „трупа“ в килима, чертите на Алисия, едва различими, и себе си в тази драматична нощ на развръзка, опитващ се да заспи и пишещ с треперещи пръсти, защото госпожа Лилибанкс го е видяла с килима и е уведомила полицията. Оставаха му само няколко часа на свобода! Един убиец, разсъждаваше Сидни, психопат някой, за да си отмъсти на Лилибанкс в пристъп на ярост би могъл да я удуши. Чудно защо полицията не постави охрана пред къщата й, или не я посъветваха да замине някъде за известно време. Стана да погледне през прозореца.

Толкова тъмно беше, че бе невъзможно да види дори спряла кола, камо ли човек, дори и да имаше някой на пътя. А може и да я няма, продължи Сидни да разсъждава, може да е при някой съсед, може да са оставили човек вътре, разположил се сега в гостната й. Легна си. Искаше му се да продължи с предположенията, но бе изтощен и скоро заспа.

На следващата сутрин я видя както обикновено, пълнеше с вода каменното корито за птиците в задния двор, на моравата. В ума му се мярна картина: полицията изкопава килим без труп и кървави петна; зае се да прави кафето. Преди да се качи горе да поработи, още веднъж отправи поглед към дома на госпожа Лилибанкс. Прозорците проблясваха на светлината, но тя самата вече не се виждаше никъде. По това време госпожата винаги работеше в градината. Дали пък не се е притеснила много, може дори да се разболее от тревоги, защо не й се обади да я успокои? Сигурно си мисли колко я ненавижда сега заради неспазеното обещание и нарушеното мълчание, но реши да почака докато полицията открие нищото в килима. Няма съмнение, че ще го сметне за кръгъл глупак, задето я беше подвел онази съботна вечер да помисли, че в килима има нещо скрито; ще трябва да й обясни, че се е оставил на играта на въображението, че шегата бе излязла доста зловеща; или пък да й каже, че е получил временно умопомрачение, халюцинации, станал е жертва на обсебил го ужас, страх, който го е карал да си мисли, че наистина е убил Алисия. Както и да се оправдае, все щеше да е плоско, но по-важно е да й каже колкото може по-бързо, че в килима няма нищо.

„Какво? Не може да бъде! — ще се изненада пред полицаите. — Кой е откраднал трупа! Не вярвам! Вижте пак.“ Сидни насочи вниманието си към новото хрумване за героичния Бич.

Телефонът иззвъня около десет.

— Инспектор Брокуей се обажда. На мястото, което посочихте вчера, няма килим. Можете ли да дойдете сега, господине? Може би на дневна светлина ще се оправите по-добре.

След три минути Сидни тръгна. Горките момчета, копали са спечената земя цяла сутрин! Сигурно са започнали в шест!

Той завари инспектора да разговаря край колата си с младото полицайче от Бликъм Хийт. Сидни спря зад тях.

— Добро утро, инспекторе.

„Добро утро“ и към младока.

— Съжалявам, че съм се объркал. Може би трябва да походя нагоре по пътя, може да разпозная някой белег.

— Както искате — отвърна инспекторът.

Сидни тръгна покрай лявата страна на пътя и внимателно оглеждаше гората, но всеки метър бе досущ като предходния.

Върна се обратно, стигна до инспектора, който се беше облегнал на колата и каза:

— Съжалявам, инспекторе, ама не е точно на това място, все ми се струва, че е наоколо. Ще пообиколя.

— Хайде, водете — каза инспекторът и го последва.

След тридесетина крачки Сидни забеляза тъмните фигури на двама полицаи — единият седнал върху нещо, а другият отърсващ полепналата по лопатата пръст в едно дърво. Сидни се отправи към тях.

— Без резултат, разбрах — каза той. — Съжалявам за труда ви.

Белезите по земята издаваха намерение да изкопаят четириъгълник. И двамата се бяха разкопчали.

— Пръстта тук не е докосвана — каза изправеният полицай.

— Сигурен съм, че е някъде наоколо — Сидни мръдна малко вдясно, но остана успоредно на пътя, който се изгуби от погледа. По панталоните му се закачаха увивни растения. Подхлъзна се и с погнуса видя, че бе настъпил дванайсетсантиметров плужек. Спря се на мъничка полянка сред дърветата, поколеба се.

— Може и това да е мястото — каза той на полицая, който бе непосредствено след него.

Младият полицай извади джобно ножче и направи два надлъжни сряза върху едно дръвче, обели кората. Инспекторът, с поглед надолу, тъпчеше с крака земята. Сидни се мушна в гората по посока на пътя и откри друго подобно място, но реши в полза на първото.

— Жалко, че толкова много е израснала тревата. Затова трудно ще го открием.

— Много време мина, почти два месеца — отвърна полицаят.

„Трупът ще бъде в отвратително състояние“ — Сидни предугаждаше мислите му.

— Не мога да направя нищо повече от това — каза Сидни и се върна при белязаното дърво. Стресна се, когато видя пред себе си появилия се от гората инспектор Брокуей.

— Колко е дълбока дупката?

— Около метър и двайсет. Ето защо не са открили нищо на мястото, където са копали. Искам да видя до каква дълбочина са стигнали — Сидни мина покрай инспектора и продължи.

Младият полицай и инспекторът го последваха.

Върнаха се на първото място и Сидни поиска разрешение, а после взе лопатата. Започна да разравя земята близо до едно голямо дърво, отхвърляйки на една страна буците тъмна пръст. Но под нивото на разкопаното от полицаите земята беше твърда, а корените изглеждаха ненаранени — повече нямаха работа тук.

— Не разбирам — каза Сидни.

Четиримата мъже стояха около него и го наблюдаваха.

— Е, момчета, нека да копаем по-дълбоко, там, където господин Бартълби копаеше. Има още едно набелязано място, малко по-нататък.

Полицаите без ентусиазъм се заловиха за работа.

Известно време Сидни ги гледаше как дълбаят, а след това попита:

— Трябвам ли ви за нещо, защото си имам работа у дома.

Инспекторът каза „не“, но щял да му се обади по-късно.

Сидни се върна при колата. Вече се бе очертала слаба пътека в тревата към мястото, където мъжете копаеха.

В един часа инспекторът се обади и съобщи, че са проверили второто посочено място, но нищо не са открили.

Сидни прокара пръсти през косата си, разсъждаваше: убиецът „вижда“ убийство, килим, труп, заравяне, всичко. Интересно. Килимът е навит на руло по дължина, трябва лесно да го намерят.

Инспекторът допълни, че утре след закуска щели да продължат и на другото показано от него място.

Дай им време, мислеше си Сидни, ще го намерят, защото е там. Захвана епизода, в който Бич е повикан от полицията (те са в неведение за криминалните му деяния), молят го да помогне при залавянето на банда обирджии, установили се в Падингтън и отмъкнали крупна сума пари. Представяйки се за новоизпечен рецидивист, той се включва в престъпната група, за да работи отвътре и се запознава с различните им техники, като е решил да докладва за някои, но най-хитрите да запази за себе си.

До четири Брокуей не се обади.

Мисълта на Сидни бързо прескочи към Алисия. Къде по дяволите е тя? Какво прави? С какво живее? Трябва някой да я издържа. Тя имаше богати приятели, но би ли ги помолила за петдесет лири в положение като това? Не. Ако я издържа някой мъж, то трябва да спи с него. Недоумяващ, жегнат, Сидни се смръщи. Стана от бюрото си и повече не седна да работи през този ден.

Около пет чу телефона от задния двор, където ровичкаше из градината, и изтича към къщи.

— Здрасти, Сидни, Елспет Крег се обажда. Как си?

— Добре, благодаря, а ти?

— Вести от Алисия?

Така продължиха още пет минути. Тя се бе обаждала и по-рано веднъж. Родила неотдавна. Те със съпруга й бяха много скучни хора, живееха в Удбридж. И въпросите, и забележките й бяха досадни, и за да придаде малко живец на разговора, Сидни се изкушаваше да сподели с нея за копаенето на полицията, търсеща заровен от него стар килим с презумпцията, че трупът на Алисия може да е скрит вътре, но тя не заслужаваше да чуе нещо толкова интересно, а и полицаите нямаше да могат да се свържат с него, ако разточеше разговора, затова поговори колкото изискваше учтивостта и набързо приключи.

— Уф! — каза той, като остави слушалката.

Полицията го потърси малко след шест. Инспекторът съобщи:

— Чудесно! Най-накрая го намерихме! При петия опит!

— Боже мили! Колко ми е неприятно!

— Да, но свършихме за един ден — изсмя се и продължи — бяхте прав, изпояден от молци стар килим, но вече плесенясал, бих рекъл.

— Ха-ха-ха. Да. Мога да си представя.

— Трябва да сте преливал от енергия.

Да, искаше му се да каже, подълбайте още малко и ще стигнете до трупа. Килимът е там за заблуда.

— Да, всъщност исках да изкопая дълбока дупка, като че наистина погребвам нещо, нужно ми беше за един от разказите. Колко корени посича човек, колко време отнема, разбирате ли?

— Проблеми на писателя — каза инспекторът.

— Да, пиша нещо за телевизията. Благодаря ви, че се обадихте, инспекторе.

— Мога ли да ви намеря утре по някое време?

Утре е понеделник, спомни си Сидни.

— О, да, тук съм целият ден, освен малко пазаруване, нямам друго излизане.

— Ще се отбия при вас следобед.

Сидни се изкъпа и преоблече — по-добре изгладен панталон, чиста риза. Бързаше, защото не искаше инспектор Брокуей да го изпревари с новината у госпожа Лилибанкс, вероятност, която се стрелна през ума му докато се къпеше. Да й занесе ли цветя, да откъсне роза от градината? Една глава карфиол? О, я не ставай глупак! Миналата седмица й бе занесъл брюкселско зеле. Просто иди без много шум, кажи й, че не си дошъл по-рано, защото първо си помагал на полицията, а после си чакал да ти се обадят.

Вървеше към дома на госпожата с много сериозен, важен и тържествен вид, приближи предната врата, която се оказа отворена. Тя не беше в кухнята.

— Госпожо Лилибанкс? — той продължи към дневната.

Госпожа Лилибанкс стоеше с лице към него, облегната на канапето, притискаше юмрук в гърдите си. В първия миг Сидни помисли, че тя държи нещо в ръката си, но юмрукът й притискаше областта под лявата гърда.

— Госпожо Лилибанкс, какво ви стана? — Сидни тръгна към нея.

Лицето — смъртно бледо, устата — отворена, приличаше на човек, изживял страхотен удар. Издаде писклив, треперукащ звук и се хързулна по канапето на пода, преди Сидни да стигне до нея.

— Чакайте, момент, сега ще ви сложа на канапето.

Тя бе напълно отпусната и Сидни я повдигна с мъка.

— Имате ли някакво лекарство? Кажете ми къде го държите.

Сидни изтича до кухнята, намокри кърпа и се върна при нея. Помисли си да й даде глътка вода, но тъй като едва ли би могла да преглътне, стори му се твърде опасно. Намери някакво бренди в кухнята, наля малко в чаена чаша и го поднесе под носа й, надяваше се да дойде на себе си от острата миризма.

Едва тогава разбра, че е мъртва. Стиснатата преди малко в юмрук ръка лежеше покрай тялото й, забележително млада и красива ръка, с едва видими бръчици. Брендито бе изкушение за самия него сега, но го остави, отри ръцете си в панталона, като че искаше да ги изчисти и се отправи към телефона.

— Госпожо Лилибанкс!

Тя не се отзова.

Взе телефонната слушалка и набра 999, а след това я тръшна преди последната деветка да се извърти докрай. Какво щяха да си помислят? Бартълби съобщава, че е починала жената, която преди малко е докладвала, че той е заровил килим? Няма ли да си помислят, че е свършил с нея просто като я е изплашил силно, защото е знаел за болното й сърце? Ами не се ли бе случило точно това? Или пък — разсъждаваше той, поглеждайки към госпожа Лилибанкс, дали тя не бе избрала точно този момент за смъртта си, като си е внушила, че ужасно много се страхува, или е пропуснала да си вземе лекарството, само и само той да бъде обвинен, да изглежда убийство в пристъп на ярост заради килима? Не, това беше прекалено!

Няколко секунди му бе невъзможно да предприеме каквото и да било. Отпечатъци от пръстите му имаше върху чашата с бренди, върху топката на вратата. Какво като кажеше истината? Тази мисъл обаче повлече фантазията му отново: да, той я бе убил, като бе размахал заканително ръка, бе я изплашил до смърт. Да погледнем картинката. Не говори ли сама за себе си? Какво от това, че полицаите не бяха открили нищо в килима, Алисия все пак бе заровена някъде, а Сидни Бартълби не е съвсем наред в главата, ще кажат някои от приятелите му.

Точно в този миг чу телефона. Сидни го погледна и докато чакаше да свършат четирите двойни позвънявания, реши да каже, който и да беше от другата страна, че тъкмо е влязъл в дома на госпожа Лилибанкс и е станал свидетел на сърдечен пристъп с фатален край. Да, тъкмо това се е канел да направи, да викне полицията, или лекар, каквото беше редно в такива случаи. Дали не е Приси? Или госпожа Хокинс, която се обаждаше всеки ден? Инспектор Брокуей? Твърде вероятно. Сидни бързо вдигна слушалката.

— Ало? — осъзна, че телефонът бе заглъхнал. Натисна вилката и завъртя нула, за да се свърже с телефонистката, на която каза:

— Моля, свържете ме с Главното управление на полицията в Ипсуич.

Когато го свързаха обаче, научи, че инспектор Брокуей е излязъл преди две минути. Любезно попитаха дали да му предадат нещо.

— Не — нервно каза Сидни. — Не, благодаря.

Ако предположим, че инспекторът е излязъл преди минута-две, и е тръгнал насам, мислеше Сидни, ще му трябват още двайсетина, докато дойде. Дали да го почака? Предпочиташе да си отиде, но това би било много по-лошо: бягаше ли от престъпление, което се канеше да не признава? Би могъл, разбира се, да се обади на някой от офицерите в Ипсуич, но на него просто не му се искаше да постъпи така. Какво имаше, ако почака тук? Дори и някой съсед да почука, не можеше ли да каже истината? Сидни избягваше погледът му да попада върху изпънатото тяло на госпожа Лилибанкс. Той пресметна, че инспекторът ще пристигне около осем без петнайсет, ако се е отправил насам.

Той взе едно сгънато одеяло и го придърпа почти до брадичката й, без да я докосва и дори без да поглежда лицето й.

Бързешком се качи на горния етаж, за да избяга от трупа. Влезе в стаята, където тя рисуваше, удари го миризма на терпентин, също като в студиото на Алисия, но тук имаше такова живо присъствие, като че госпожа Лилибанкс току-що бе спряла да работи, което накара Сидни да излезе и да се мушне през друга отворена врата. Спалнята на госпожа Лилибанкс. Хълмче от възглавници, струпани в горния край на леглото, изглеждаше много удобно под богатата дантелена, плетена покривка. Книга от Памела Хаисфърд Джонсън стоеше на нощното шкафче до него. На долната поличка на шкафчето Сидни видя месинговия бинокъл. Той се обърна и излезе от стаята. Няколко минути прекара в друга стая, която явно бе за гости, чиста и подредена, но доста безлична. Дишането му се успокои и едва сега осъзна на какво напрежение бе подложен.

След малко се върна в спалнята и взе бинокъла. За първи път се докосваше до него. Изправи се пред прозореца й го насочи навън. Неговата къща кацна пред очите му. След това погледна към задната градина и гаража, представи си как е изглеждал онази сутрин с тежкия килим (не чак толкова тежък, престараваше се) преметнат на дясното рамо — очертанията изплуваха в здрача, той изминава разстоянието до чакащата кола и изчезва в нея.

Някой почука на задната врата.

— Госпожо Лилибанкс? — извика женски глас.

О, Исусе Христе, сигурно е госпожа Хокинс. Орлово око! Изведнъж стана невъзмутимо спокоен, като пън, както тя самата казваше.

— Вие ли сте, госпожо Хокинс? — заговори той, но викът й, по-скоро писък, заглуши неговите думи.

— Госпожо Хокинс? — Сидни тичешком се смъкна долу.

Хокинс се извърна към него и нададе страховит крясък. Отстъпи крачка назад и събори малката масичка, на която бе чашата с бренди.

— Не ме докосвайте! Не се приближавайте!

— За Бога! Млъкнете! — изрева Сидни на свой ред, съвсем неочаквано побеснял от нейната врява.

С широко отворени, безумни очи, тя докопа едно от порцелановите кученца върху мраморната полица над камината.

— Боже Исусе! Не хвърляйте точно сега! — Сидни викна, ужасен от извършващото се светотатство.

Тя го запрати по него, докато той още говореше.

Сидни, без да мисли пусна бинокъла и хвана летящата към него порцеланова фигурка — чу се метален звън при допира с халката на пръста му.

Той огледа кученцето за драскотини или нещо счупено и стрелна към нея гневни очи:

— Успокой се, луда жено!

— Нито крачка към мен!

Косата й — в див безпорядък, очите и — изкривени от ужас.

— Какво търсите тук!? Госпожа Лилибанкс е мъртва! Какво търсите тук?

— Чакам да дойде полицията, и ако не ви харесва, пръждосвайте се оттук — отвърна Сидни, защото желанието му да бъде учтив се изпари до капчица от вида на неукротимата лудост пред него.

Сидни понечи да направи крачка към камината, за да върне фигурката на мястото й, но жената отстъпи също с крачка и почти седна върху главата на госпожа Лилибанкс. Това взриви гнева на Сидни. Той се обърна и тръгна към библиотеката в другия край на стаята, където я постави. Взе бинокъла.

— Вещица — промърмори той.

— Махай се! — каза Хокинс. — Махай се от къщата!

— Аз чакам полицията — отговори Сидни, без да я поглежда.

Разнесе се шум от кола. Тогава госпожата, като изохка и залитна замаяно, сякаш девица от времето на кралица Виктория, но с образа на дърта вещица, политна грациозно към прозореца и почти се стовари върху него. Коленете й се бяха подкосили.

Сидни отвори вратата. Слава богу, инспектор Брокуей се появи точно навреме.

— Инспектор Брокуей, тъкмо исках да ви се обадя — каза Сидни. — Влезте.

— Какво се е случило? — попита инспекторът ускорявайки крачка.

— Госпожа Лилибанкс, сърдечен пристъп — каза Сидни.

— Ти ли си инспекторът? — каза Хокинс. — Идвам преди пет минути, намирам този тук (посочвайки Сидни) — спокоен като тебе, и той ми казва на мене ДА СЕ МАХНА АЗ ОТ КЪЩАТА, А ТАМ ТЯ Е ВКОЧАНЕНА!

— Добра жено, успокой се! Ще те изслушаме! Починала е госпожа Лилибанкс?

Инспекторът отиде до госпожа Лилибанкс, внимателно повдигна одеялото и потърси ръката й, за да напипа пулса. Кимна с глава.

— Какво е станало? — той се обърна към Сидни.

Госпожа Хокинс подхвана отново, като раздрънкана латерна.

— Моля ви — каза инспекторът успокоително, протегнал ръце към нея, с търпение много по-голямо, отколкото Сидни можеше да прояви при дадените обстоятелства.

Госпожа Хокинс млъкна.

— Дойдох около седем и петнайсет — започна Сидни — почуках, но никой не ми отвори и аз влязох през задната врата, извиках. Когато стигнах до дневната, тя беше се хванала за сърцето, ето така — той показа — попитах я къде й е лекарството, но вече бе късно. Тя се свлече надолу, а аз я изтеглих на канапето. Тогава почина, струва ми се. Просто ей така — гърлото му съвсем пресъхна, но той продължи: — Опитах се да й дам бренди, госпожа Хокинс събори масичката с чашата.

— Съжалявам — изграчи госпожа Хокинс.

— А кога дойдохте вие, госпожо Хокинс? — попита инспекторът.

— Преди пет минути. Влизам аз, а той — там горе, слиза после долу, нищо му няма, а тя — там лежи, не мърда. Какво е правил той горе?

— Защо дойдохте? — обърна се инспектор Брокуей към Сидни.

— Дойдох да видя госпожа Лилибанкс, защото си помислих, да не би да смята, че съм й сърдит, задето ви е казала за килима. За последен път се видяхме преди тази история, а обикновено тя ми се обажда по телефона, или се отбиваше. Исках да я уверя, че… — той се поколеба за миг.

Госпожа Хокинс се възползва от това, за да вметне — „Ха!“.

Инспекторът задържа поглед върху ръката на Сидни, който все още стискаше бинокъла, след като го бе вдигнал от пода.

— Какво правехте с това? — попита инспекторът.

— Качих се горе, не издържах тука, а си мислех, че може би сте тръгнал насам. Намерих го в спалнята и погледнах с него през прозореца.

Инспекторът не отрони нито дума. Извади бележник и взе показания от госпожа Хокинс, за нейно най-голямо удовлетворение, а после й обясни, че засега не му е нужна, но по-късно ще я потърси. Госпожа Хокинс си тръгна, изпълнена с чувство за значимост и добре свършена работа, но до вратата на кухнята се обърна и попита:

— А какво ще стане с госпожа Лилибанкс?

— Сигурно знаете кой е неин лекар? Той ще трябва да издаде смъртен акт.

— Да, доктор Туейт. Живее в града, малко след църквата, в къщата с дървената веранда.

— О, познавам го, помагал ни е. Благодаря, госпожо Хокинс.

Сидни изпита облекчение в мига, който тя напусна дома.

Инспекторът се приближи до Лилибанкс и бавно покри лицето й с одеялото. След това се зае с телефонния указател, очевидно търсеше номера на доктора, за да му се обади, а Сидни излезе от стаята и се вмъкна в дневната, защото за него бе непосилно да изслуша разговора. Обичаше госпожа Лилибанкс. Погледна бинокъла в ръката си и успя да изключи слуха си за думите на Брокуей.

После инспекторът дойде при него в дневната и каза:

— Добре. Сега седнете и кажете какво стана.

Сидни седна, остави бинокъла пред себе си на масата. Между него и инспектора имаше пъстър букет, като че току-що подреден от госпожа Лилибанкс — толкова свежи изглеждаха цветята.

— Казах ви, случи се просто ей така!

— Обаждахте ли се в управлението?

— Да — инспекторът може да провери това, помисли Сидни.

— Предадохте ли съобщение за смъртта на госпожа Лилибанкс?

— Не, предпочетох да говоря с вас. Реших, че сигурно ще дойдете насам.

— Защо си мислехте така?

— Предположих, че ще дойдете да й съобщите какво сте открили в килима, да не се безпокои — отвърна Сидни.

— Точно това имах намерение да й кажа, а след това щях да ви посетя.

— Поводът?

— Да попитам дали не сте заравяли нещо друго в гората, в тази, или пък друга?

Сидни усети лека червенина да избива по лицето му:

— Не.

— Може би все пак, има нещо подобно. Помислете още веднъж.

— Мислите ли, че мога да забравя? — попита Сидни усмихнат.

— Да, възможно е, при желание. Или ако объркате истината с нещо измислено от вас — нещо, което пишете.

Сидни леко се смути, почувства се уязвен, защото инспекторът почти беше познал. От снощи бележникът лежеше на дъното в едно чекмедже на работната му маса. Сега се сети, че е по-добре винаги да го носи със себе си, защото може да претърсят къщата, точно заради подобни бележки. „Чамовите тресчици“, разпръснати от кашлицата на инспектора, изхвърлиха Сидни от орбитата на мислите му.

— Хрумна ми, че сте направили цялата тази вдъхновена театрална постановка, защото сте знаели, че госпожа Лилибанкс би могла да ви види, а от друга страна и заради вас самия — да си „изиграете“ чувствата преди и след „погребението“ — инспектор Брокуей се усмихна, откриха се зъбите му — ръбести като лицето му, и жълтеникави по същия начин, от тютюна. Лицето му бе точно такова, каквото писателите наричаха издялано от парче скала.

— Никой не би заровил стар, прояден от молци килим толкова дълбоко, ако не е имал и нещо друго наум.

Инспекторът почака докато думите проникнат в съзнанието, както бе постъпил с госпожа Снийзъм, с нейните разсъждения за надеждите и изискванията на обществото.

— Щуротия — каза Сидни.

— Не става, така ли? Не обяснява всичко?

— Защо да не обяснява? — неотстъпчиво попита Сидни, но без наглост.

— За мене, не.

По-дълбоко и по-дълбоко. Сидни сви леко рамене:

— Значи, още търсите труп в гората.

— Не непременно в тази гора. Какво се случи на следващата сутрин, господин Бартълби?

— Не попитахте ли госпожа Лилибанкс? Тя имаше бинокъл. Сигурно го е използвала онази сутрин.

— Въпросната сутрин ходихте ли някъде другаде, господин Бартълби? Копаехте ли друга дупка? За да извършите действието по-бързо, на другия ден?

— Какво действие, по-точно? — Сидни наистина не можа да схване за какво става въпрос, щом като инспекторът мислеше, че е изнесъл тялото на Алисия с килима. Какво тогава е правил с трупа вечерта на същия ден, след утринната акция с килима?

— А защо не още същия ден? Защо такава загуба на време? — бързо попита той.

— Защото се е развиделявало. Не сте изкопали втора дупка предния ден, нали?

— Не, сър — каза натъртено Сидни.

— Трябва да ви е отнело поне половин час, това „погребение“ на килима.

— Повече — призна Сидни.

— Кога си изяснихте, че госпожа Лилибанкс ви е видяла с килима?

— Вечерта, когато се отбихте и ме питахте за това. Снощи.

Струваше му се много по-отдавна.

— Не по-рано?

— Не, госпожа Лилибанкс ме покани на кафе и сладки вчера следобед.

Минута мълчание.

— Трупът на съпругата си ли заровихте, господин Бартълби? — Инспектор Брокуей попита спокойно, сякаш му предлагаше да запали цигара.

Трябваше, нали е умряла — мислеше Сидни, а лицето му беше напрегнато.

— Не.

Разбра, че си играе с бинокъла, премяташе го в ръцете си над масата. Остави го много внимателно.

— Сигурно искате да го вземете, но не бих могъл да ви разреша. Той вече е доказателство.

Инспекторът се надигна от стола:

— Чувствайте се свободно, щом пожелаете, елате и ми кажете, че моята философия е гнила, не я бива.

— Добре. Обичам философите и философиите.

— Ще трябва да изчакам доктора. Не бих желал да ви задържам повече, господни Бартълби.

Сидни се изправи и каза:

— Благодаря.

Инспекторът се запъти към дневната.

Сидни го последва и продължи към изхода. На вратата се обърна, за да погледне за последен път госпожа Лилибанкс — само крехки очертания под розовото одеяло, вече мъртво тяло под покров.

Сидни каза на инспектора:

— Мислите, че съм причинил смъртта на госпожа Лилибанкс, нали?

— Защо говорите така? — намръщи се инспектор Брокуей.

— А защо мислите, че съм убил жена си?

— Не съм казвал, че мисля така. Само попитах.

Сидни наблюдаваше инспектора, мъчейки се да надзърне в главата му. Но инспекторът очакваше от него ясен знак, нещо да му подхвърли, а Сидни нямаше какво да му предложи, освен ако не продължеше играта, но точно в този момент никак не му беше до театър.

— Лека нощ, инспекторе.

Сидни излезе.

На няколко метра от къщата чу телефона, приличаше на звукова халюцинация, но Сидни се втурна вътре. Телефонът наистина звънеше, беше Алекс.

— Търсих те по-рано. Нямах представа къде може да си. Помислих си, дали не е в затвора?

— А, защо?

— Заради килима. Научихме от новините в седем. Просто минути преди това съобщиха, че полицаите са намерили килима, заради който са копали цял ден. Мили боже, Сидни, а от тук на там какво следва? Ти какво, разиграваш следващия епизод от нашия Бич ли? Посвети ме в твоята тайна, звучи интригуващо и обещаващо.

— Няма измислици, друже, всичко е самата истина.

— Ти все пак си заровил килим, но без нищо в него.

— Да, закопах един килим.

— Ами възможно е да са им липсвали интересни новини. Излезе смешно. Толкова труд за нищо. С това завършиха, нали разбираш.

Да, беше му ясно. Винаги се стараеха да приключат с нещо по-лековато.

— Може би шегата предстои тепърва — каза Сидни злокобно.

— Метър и двайсет дълбочина. Наистина Сид, нещо си мръднал! Алисия ли си представяше? А-а-ха-хаха!

— Алисия е под килима, те не са копали достатъчно дълбоко — отвърна Сидни, с още по-страховит смях. — Чакай утрешния вълнуващ епизод.

— Най-странното е, че нямам чувството да се шегуваш. Казаха, че те издала съседката, която имала бинокъл. Дали не е госпожа Лилибанкс?

— Да, само тя. Видяла ме е заедно с една птичка. Е, Алекс, за какво се обаждаш всъщност? Не е заради тази банална глупост?

— Май си нервен, Сидни. Да не би наистина да се тревожиш? Кажи ми без стеснение, моля те. И Хити се безпокои за теб.

— Естествено, в беда съм. Алисия… — снижи гласа си и зашепна — Алисия беше в килима и госпожа Лилибанкс мисли, че я е видяла. Видяла да стърчи нещо изпод килима — ръка ли, глава ли…

— Хм. Доста се е маяла, преди да уведоми полицията, нали?

Сидни си спомни мъртвата госпожа Лилибанкс и шеговитостта му секна.

— Сид?

— Тук съм.

— Значи я изнесе с килима?

— Но я погребах на съвсем друго място, никога няма да я открият. Е, хайде, Алекс, сигналът вече се чува.

Алекс не обърна внимание на телефонното пиукане.

— Къде я зарови, Бартълби?

— Защо трябва да им подсказвам? Заведох ги при килима.

— Не е много умно, Бартълби. Може ли да те цитираме? Другаде си я погребал?

— Да! Отвих я, погребах тялото другаде — измъчен до смърт от досадния разговор, Сидни разхлаби възела на връзката си. — Наистина трябва да прекъсваме. Вече се охарчи с две и половина.

— Какво всъщност каза на полицаите?

— Алекс, уморен съм.

— Е, Сид, обадих се да ти предам, че тази седмица оставам вкъщи и ще работя върху последния сценарий. Хити е в Кектън с децата от събота. Така че ако ти потрябвам, обаждай се, тук съм.

— Добре Алекс, благодаря, няма да забравя.

— Не е толкова трудно за помнене — каза Алекс през смях. — Довиждане, Сид.

Алекс постъпва много благородно, като прекарва едната от двете седмични почивки сам, в Лондон, за да работи върху Бич, мислеше Сидни.

Обу си стари панталони, уж да поработи, но най-неочаквано се просна на леглото в спалнята. Госпожа Лилибанкс не беше между живите и на него му стана толкова мъчно, че бе причина за смъртта й. Тя бе убита от собствената си представа: мислеше си, че той е убил Алисия, ето защо на свой ред Сидни отиде в дома й — да я убие. Нейната представа бе предизвикана от неговата, и двете, макар съвсем неверни, повлякоха след себе си съвсем истински резултати. Отношението на госпожа Снийзъм можеше да се определи като подозрителност. Нейните твърди правила са възгледи, толкова погрешни, или толкова истинни, колкото езичеството и почитането на езически богове, но има и разлика — нейните възгледи поддържат реда, законността, семейната общност, това са възгледи, одобрявани от обществото. Религията също е емоция, възглед. Всичко си идва на мястото, ако наричахме тези неща възглед, наниз от възгледи, а не убеждения, истини, вярвания. Целият свят се върти на въртележката от чувства и възгледи, чието друго име би могло да бъде просто илюзия.

Стана, измъкна бележника от чекмеджето и записа размишленията си; после го свали долу, пъхна го във вътрешния джоб на сакото, до портфейла.