Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава втора

В същия този миг, 9:17 ч. вечерта, госпожа Лилибанкс не мислеше за спане, въпреки изключително напрегнатия ден. Наместваше нощното шкафче до леглото си и разсъждаваше дали да окачи над камината картината с изглед от Кан (рисувана преди близо петдесет години по време на сватбеното й пътешествие) или натюрморта, ябълки с бутилка вино, сътворен от нейната приятелка Елси Хауъл (умряла преди дванайсет години) специално за Лондонския апартамент, където госпожа Лилибанкс се бе преместила след смъртта на съпруга си, Клайв Лилибанкс. С бавни движения тя постави кошничката за конци в най-горното чекмедже и подреди посребрения гребен заедно с четката за коса върху скрина. Усети, че работата вече не й спори поради натежалата умора, но изпитваше особена радост и удовлетворение, затова не й се спеше. Искаше по-дълго да остане с това приятно чувство. Колко странно, мислеше си тя, пак да подрежда дом, след като го бе правила поне двайсет пъти през дългия си живот. Работата на съпруга й изискваше да пътуват, но този дом щеше да бъде последното й жилище, тъй като най-вероятно нямаше да е за повече от две години. Имаше болно сърце и вече бе изкарала два инфаркта. Лекарят откровено й каза, че третият ще е фатален. Тя ценеше откровеността, дори и в такива случаи. Имала бе щастието да живее дълго, доста дълго, и бе готова за края, когато и да настъпи.

Дръпна завивките от леглото, което госпожа Хокинс бе приготвила за нея същия следобед и отиде в банята да вземе двете хапчета, неизбежен ритуал преди лягане, после заслиза по стълбата, като се опираше здраво на перилата. Опипа с ръка непознатите още стени, запали лампите, взе си фенерчето, излезе в малката, запусната градина и откъсна няколко теменужки. Сложи ги в обикновена стъклена чашка и ги отнесе в стаята си — върху нощното шкафче. След това си изми зъбите, отпред не липсваше нито един, но бе извадила шест кътника.

Но сънят не идваше. Мислеше за дъщеря си Марта в Австралия, за внучката си Приси в Лондон. Какво ли прави? Вероятно говори с приятелите си, насядали по пода в апартамента, с по чаша червено вино: „Знаете ли, днес изпратих бабчето на село? Не мислите ли, че обичната ми баба си е загубила ума? Старица като нея, сам-самичка на село!“ — каза Приси, тайничко одобряваща нейното решение, но неуверена в приятелите си, и навярно, иска да я защити от излишни приказки. „Госпожа Хокинс ще прескача всеки ден, Приси, дори за неделния чай. След като умра, къщата на село, знаеш, остава за теб“ — ето това бе казала на внучката си госпожа Лилибанкс днес следобед. Усмихна се в тъмнината. Самотата не я тревожеше. Добрите хора никога не са самотни, си мислеше тя, а и къде ли не беше живяла по света — не се плашеше. Госпожа Хокинс искаше да я представи на няколко семейства в околността, за които бе работила преди. Това я трогна до сълзи. Съседите отсреща били млада двойка, според господин Спарк, тук се нанесли неотдавна. Госпожа Лилибанкс мислеше да ги покани на чай в близките дни. Налагаше се да прескочи до Фрамлингъм през седмицата, за да си купи разни дреболии от сорта на кърпи за чинии и прът за пердета. Това означаваше такси до Бликъм Хийт, а след това автобус. Фрамлингъм, така наричаха тук Фрамлингъм в доброто старо време, а може би селяните наоколо още го наричаха така.

На следващата сутрин около единадесет, госпожа Лилибанкс бе изпила чая си, почина малко на дивана и тъкмо бе започнала да разчиства кухнята, когато я посети Алисия Бартълби. Носеше чиния с портокалов кейк, загърнат с книжна салфетка.

След като се представи, Алисия каза:

— Искаше ми се сама да приготвя нещо, но така и не успях. На едно място в Ипсуич правят вкусен кейк, купих го оттам.

Госпожа Лилибанкс я покани да седне, изрази задоволство, че вижда младата съседка толкова скоро след нанасянето си и каза, че тя самата се питала кога ли ще се срещнат.

Алисия не искаше да сяда.

— Бих желала първо да разгледам къщата, ако нямате нищо против. Не съм влизала вътре.

— Така ли? Защо не, заповядайте. — Госпожа Лилибанкс пристъпи към стълбите. — Мислех, че сте видели и тази, преди да купите вашата.

Лицето на Алисия грейна в широка усмивка.

— О, казаха ни, че имало много работа по нея, да се сменя канализация и разни други неща. Решихме да вземем нещо, което може да мине с дребен ремонт. Изразходваме парите си пестеливо, понякога се налага да броим всяко пени.

Къщата имаше по три стаи горе и долу, плюс нова баня. Госпожа Лилибанкс обясни, че мебелите са пренесени от лондонския й апартамент, и по техния брой и качество Алисия заключи, че стопанката е доста заможна.

— Сама ли ще живеете? — попита тя.

— Да, това не ми пречи, напротив, харесва ми — бодро отвърна домакинята. — Цели петнайсет години, откак не съм била на село. Последната ни къща, живеехме там със съпруга ми, беше в Съри. Сега бих искала отново да вкуся от селския живот.

— Имате ли кола? — Алисия не бе забелязала превозно средство наоколо.

— Не, но автобусите са ми достатъчни, освен това чух, че имало месар и зарзаватчия, които разнасяли по домовете.

Стояха в спалнята. Утринното слънце предателски излагаше на показ надиплените бръчици под сините очи на госпожа Лилибанкс, и тези бръчки кой знае защо омагьосаха Алисия. Чудно бе да имаш толкова невъзможно повехнала кожа и такива бистри, младежки очи! Ръцете на госпожа Лилибанкс бяха малки, запазили своята гъвкавост и подвижност, никак не приличаха на изкорубените и обезобразени старчески ръце. Ноктите й бяха с бледорозов лак, виждаха се пръстени, които имаше почти всяка жена — годежния и халката на лявата ръка, а на дясната — смарагд в сребърен обков.

В същото време госпожа Лилибанкс дискретно оглеждаше и преценяваше Алисия. Това, което видя, й хареса. Една по детски естествена жена на около двайсет и пет, с искрени и любопитни очи на художник. Лилибанкс не бе пропуснала боята върху светлосиния панталон.

Неуморните крака на Алисия се спряха пред картината над камината.

— Интересен пейзаж. Къде е това?

— Кан. Закачих я преди десетина минути. От най-ранните ми опити е.

— Вие рисувате! — Учудване разшири очите на Алисия. — И аз рисувам по малко. Картините ми обаче са без композиция, приличат на цапаница.

— Работите ми не стават по-добри — г-жа Лилибанкс видимо трепна, но гласът й остана твърд. — Купих си нови четки и бои, всичко необходимо, и се надявам пейзажа тук да ме вдъхновява. Мога ли да ви предложа чаша чай?

Отново слязоха долу, но Алисия отказа чая.

— Ако ви потрябва кола, обадете се, без да се притеснявате — каза Алисия. — Телефонът ми е 466. Всъщност, аз изобщо не излизам, а и мъжът ми си е у дома почти винаги.

— Много сте любезна. Съпругът ви също ли рисува?

— Не. Писател е. Сега пише роман. Напоследък ходи до Лондон всяка седмица, за да обсъжда работата си с един друг писател. По-скоро писател, който също се опитва да пише. Искат да продадат телевизионен сериал. Засега безуспешно. — Алисия се усмихна широко, като че се хвалеше с някакво голямо постижение. — Моят съпруг е американец.

— Така ли, интересно. Харесва ли му Англия?

Алисия се засмя.

— Предполагам. Почти две години е тук. Казва се Сидни. Сидни Смит Бартълби. Смешно, нали? Неизвестно защо, баща му страшно харесвал това име — Сидни Смит. Казвам на Сид, че само името му е английско.

— Какви романи пише?

— А, няма сюжетна линия. Поне не в това, над което работи сега. Първите му два романа бяха с повече действие, но този не е такъв. Озаглавен е „Големите планове“ и се разказва за няколко души, които се опитват предварително да планират живота си и се стремят да се придържат към предначертаното. Подобен замисъл предполага фабула и сюжет, но в действителност, няма. — Алисия се усмихна. — Завърши го преди година, но още не го е продал. Телевизионният сериал е със сюжет, разбира се, ужасно оплетена история, но засега — никакъв пробив.

— Е, изкуство бързо не се прави. Не го обезсърчавайте.

Алисия си тръгна като обеща скоро да се обади — телефонът на госпожа Лилибанкс бе поставен вече — номерът бе 275, и да я покани на вечеря.

Алисия пъргаво се отправи към дома си, като поспря само за секунда в края на пътя, за да си откъсне маргаритка, която промуши през илика на ризата си. Влезе и се качи горе да разкаже на Сидни за новата им съседка.

Сидни пушеше до прозореца в кабинета си. Вратата бе открехната и Алисия не почука, както правеше обикновено, когато вратата беше затворена.

— Знаеш ли, тя е чудесна. Не е някоя надута баба, и дори май има чувство за хумор. Рисува. Картината й не беше лоша. Но видях само една. Съвсем самичка е. Доста се изненадах.

Алисия не бе изненадана, защото ако госпожа Лилибанкс живееше с някого, щяха да чуят и разберат, но припреният й разказ полека-лека се укроти, попарен от явното равнодушие и отегчение, изписано върху лицето на съпруга й, предизвикано от безцеремонното нахлуване в собствените му мисли.

— Харесвам я. Много ми харесва.

— Добре — каза Сидни. — Значи рисува. — Той хвърли молива си сред безпорядъка на оплесканата с мастило маса, а един лист хартия белееше в машината примамливо.

— Е, убива си времето жената, възрастен човек. Не ще да е сериозно. Май си има пари.

Същия ден следобед Алисия отиде да пазарува във Фрамлингъм и се върна чак към пет, тъй като срещна случайно Елспет Крег в „Кърли и Уеб“ (магазинът, където сметката на семейство Бартълби растеше не с дни, а с часове, но въпреки това бяха добре дошли) и бъбриха повече от час в едно кафене. Елспет бе австралиец, женен за англичанка и чакаха дете след три месеца. Набъбващото тяло на жена му пробуждаше у Алисия смътно желание за бебе, но семейните финанси не позволяваха, а и тя не бе сигурна дали от Сидни ще стане добър баща и дали въобще връзката им ще се окаже трайна. Искаше й се дете, но сегиз-тогиз в главата й се прокрадваше ужасното: „Дете, но от Сидни ли?“. В реда на нещата ли беше съжителството на тази гадна мисъл с обичта й към Сидни и нейната радост от споделеното с него легло? Да си влюбен значи да не се тревожиш от недостатъците на другия. Обърканата й душа избягваше подобни размисли. Времето променя всичко, за добро или зло, никому не прощава, мислеше Алисия и търпеливо чакаше.

Сидни влезе при нея, тъкмо когато привършваше с прибирането на продуктите.

— Изпращам това на Алекс с утрешната поща. Моля го да намине в събота, ако си съгласна. Е, сещаш се, че и двамата ще дойдат и ще преспят у нас, но да пукна, ако още веднъж се разкарвам до Лондон заради тази работа.

— Разбира се, че съм съгласна, Сид — Алисия вече мислеше за чаршафите и петъка, когато явно ще трябва да чисти цял ден (Хити нямаше изискан вкус, но домът на Полк-Фаради беше винаги по-чист от техния), за количеството месо, което трябва да приготви, защото Алекс и Хити обичаха да си угаждат.

— Ако в събота и неделя тази история не добие приличен вид, да върви по дяволите, ще подхвана нещо ново! — Той запрати жълтия си молив върху мивката, като че вече няма да има никакво вземане-даване с него.

Алисия бе свикнала с този жест, една извивка на китката навън и две-три бързи премятания на молива, преди да замре неподвижен. Тя не помнеше той да е вдигал някога молива си, обаче винаги имаше по един за хвърляне.

— Разбира се, скъпи, ще се радвам да ги видя — усмихна се неочаквано тя.