Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Susension Of Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Патриша Хайсмит

Заглавие: Без милост

Преводач: Бисера Георгиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Скорпион

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат, София

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Мая Петкова

Технически редактор: Валери Терзиев

Художник: Симон Сасен

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-8210-06-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5545

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Госпожа Лилибанкс стоеше до масата в трапезарията и грижливо подреждаше цветя в дълбока оранжево-бяла ваза, с дупчици за стеблата над дъното. Беше четири и петнадесет и Хокинс миеше банята на горния етаж, винаги я оставяше последна. Къщата днес блестеше, почистени бяха всички мебели. Сидни щеше да дойде в седем и половина за вечеря. А сега — чай; госпожа Лилибанкс сложи водата.

Хокинс бе средна на ръст, слаба жена на около петдесет, с непокорна сива коса, която се изплъзваше постоянно изпод черната шнола. С будни сиви очи и масивен нос, тя бе от притеснителните, тревожни хора, лишени от благословията да внасят спокойствие и лекота, бе изключително зависима от обкръжението си и досега, веднъж обещала, не бе пропуснала да дойде при госпожа Лилибанкс, въпреки че се налагаше да почиства в различни дни, поради задълженията към семейството й. Вече не идваше всеки ден, както веднага след нанасянето, защото Лилибанкс не смяташе за необходимо. Доктор Андърууд от Лондон и внучката Приси настояваха най-много за тези всекидневни посещения. Сега Хокинс се обаждаше всеки следобед между три и четири, проверяваше дали всичко е наред. Освен това, откакто се разбра за изчезването на Алисия, тя редовно се осведомяваше дали госпожа Лилибанкс не е чула някакви новини. Бе една от многото в квартала, подозиращи Сидни, без да изключва и убийство, защото както и всички останали, Хокинс научи от вестниците, че Сидни е знаел в продължение на седмици за отсъствието на Алисия от дома на родителите й, но не го е споделил дори и с най-близките приятели. „Значи, имал е нещо на ум“ — бе повторила няколко пъти, а госпожа Лилибанкс с всички сили се правеше, че не я чува, тъй като нямаше смисъл да се обяснява на човек като нея, че Алисия и Сидни са по-особени хора на изкуството, така че бе възможно да се наслаждават на почивката си един от друг, дори без да се интересуват кой къде е. Но това „имал е нещо на ум“ се загнезди в съзнанието на госпожа Лилибанкс особено след като говори със Сидни за килима и тя бе изморена от опитите си да защитава Сидни — нещо повече, почувства, че в здравомислието на обикновени хора като Хокинс, Фаулър и Виъри — месаря, има нещо вярно, а тя самата вероятно е подведена от своите сложни доводи. Пред Хокинс обаче не издаваше с нищо колебанието си.

Пиха чай в трапезарията, на масата с оранжево-бялата ваза.

— Няма новини, значи… — Хокинс поклащаше глава, разбърквайки чая.

Това бе първото, за което бе попитала щом пристигна, още преди два часа. Госпожа Лилибанкс бе отегчена до такава степен, че не можа да каже и дума. Ако Хокинс научи за вечерята със Сидни, ще припадне, дано не разбере. За нещастие, точно в седем и половина Рътлидж щеше да мине по пътя с раздрънканата си камионетка и да види Сидни на входната й врата. На следващата сутрин щеше да научи господин Фаулър, а после и другите.

— Изглежда така самодоволен — продължи Хокинс — подсмихнат, когато и да го погледнеш. Съвсем не прилича на човек, разтревожен за жена си.

— Не мисля, че се тревожи. Познавах бегло Алисия — госпожа Лилибанкс усети, че говори в минало време. — Тя обича понякога да пътува сама.

— Американците са агресивни. Това е ясно. Искам да знам, кога ще намерят доказателства? Полицията трябва да разкопае около къщата му. А не да чакат земята да се слегне над гроба и да не могат да го открият. Да не ви е хладно? — тя посочи кухненския прозорец.

— Не, благодаря.

— Отворих го, защото чистих с амоняк. Мразя миризмата му! — тя неочаквано се развесели.

Само след няколко секунди вече бе тръгнала, даде дума пак да дойде след два дни и да се обади утре по телефона, както обикновено.

— Заключвате вечер, нали? Не ви завиждам, че живеете тук, сигурно никой не ви завижда.

Думите неприятно отзвучаваха в ушите на госпожа Лилибанкс. Тя се качи на втория етаж и тържествено, с някаква церемониалност взе бинокъла от бюрото си и го свали в трапезарията, сложи го на бюфета, в ъгъла. Очите й се спряха на едно невинно врабче, кацнало на перваза, което я погледна за миг и отлетя. Лилибанкс се качи горе да си почине преди вечерята.

— Чук-чук-чук, чук-чук — разнесе се от предната врата в деветнадесет и тридесет часа. Госпожа Лилибанкс отиде да отвори.

— Приемете поздравите ми — каза Сидни. — Нося нещо безполезно, най-красивото в Ипсуич — той й подаде букет дългостеблени червени гладиоли, увити в мека хартия.

— О, Сидни, много мило. Благодаря.

— И това също. За днес, или друг път — той поднесе бутилка червено вино, загърната в червена хартия.

— По какъв повод? Да не би… — не посмя да попита дали не е получил вест от Алисия.

— Господин Плъмър от Ай Ти Ви хареса „Удар на Бич“. Още не го е откупил, но първите три епизода му допаднаха. Аз съм оптимистично настроен, Алекс — също. Трябва да гледате телевизия, за да се наслаждавате на великите ми шедьоври.

— Сидни, това е чудесно. Надявам се да успеете. Знам колко много работихте над него.

Сидни се изправи на пръсти и подуши въздуха. Обут беше в най-хубавите си обувки, при това лъснати.

— Скромната ви селска кухня ли излъчва тази божествена миризма?

— Да, патица. Надявам се, че обичате. Само да натопя цветята и ще сложа да пийнем. Не, по-добре елате и си направете каквото искате.

— С удоволствие — той мина след нея през трапезарията и влезе в кухнята.

Бавиха се почти пет минути, докато Лилибанкс подреждаше гладиолите във висока ваза, а Сидни слагаше в чашата си лед, уиски и вода, а за госпожата — уиски и вода без лед.

Бъбреха, но тя се чувстваше напрегната, не й идваше на езика, или просто не искаше да каже нещо от рода на: „Колко жалко, не можеш да зарадваш Алисия с хубавата новина“.

Взеха чашите си и се отправиха към дневната, минавайки през трапезарията. Преди да влязат, госпожа Лилибанкс нарочно се обърна и чашата затрепери в ръката й от гледката. С единия крак протегнат напред, Сидни стоеше замръзнал, втренчен в бинокъла, а устните му — леко разтворени, както тогава, щом спомена за стария килим.

Той забеляза погледа й.

— О, бинокъла — бързо разтри чело с връхчетата на пръстите си.

— Да?

— От Ипсуич е купен, нали? — той направи крачка към нея и тя влезе в дневната. — От вехтошарския магазин.

— Да. Наблюдавам птиците, затова го купих.

— Харесал го бях, не очаквах да го видя тук. Беше на витрината, един ден отидох пак, но вече го нямаше. Разочаровах се. И сега много се изненадах. Все едно видях нещо мое, което ми е принадлежало.

Госпожа Лилибанкс седна на канапето. Сидни бе превъзбуден, вероятно не му се седеше. Тя не го покани.

— Понякога гледам птиците, рано сутрин, в зори.

Той обърна към нея внимателния си поглед, изчакваше какво ще каже. Разиграва ни всичките, неочаквано си помисли Лилибанкс. Сигурно събира материал за някоя история. Тогава защо килимът изглеждаше много тежък, защо бе тръгнал да го изнася, преди да е изгряло слънцето? Семейство Бартълби нямаха навик да стават рано, Алисия й бе казала веднъж. Защо Сидни ще става преди съмнало, веднага след заминаването на Алисия?

— Прочетохте ли в днешния вестник за онзи французин, който си измайсторил лодка, дълга три и половина метра? Преплувал с нея от Марсилия до Танжер — обади се Сидни.

Докато се хранеха, продължиха да говорят за различни неща. Ако се реши да изясни въпроса за Алисия, госпожа Лилибанкс знаеше как да подходи. Трябваше й само повече смелост. Какво й пречи да се покаже смела? Да предположим, че Сидни побеснее и я удари по главата, тя и без това можеше да умре, ако не тази, другата седмица. Ако Сидни й посегне, това поне би послужило за доказване на вината му. Ужасно е, ако е убита, истината трябва да излезе наяве. Госпожа Лилибанкс подхвана разговора с покорство и предпазливост, с любопитство и меланхолия, така както преди шест месеца бе посрещнала мнението на своя лекар, че по всяка вероятност не й остават повече от две години живот.

— Една сутрин ви видях рано-рано — каза тя по време на кафето — с бинокъла. Май беше онази сутрин, когато изхвърлихте стария килим. Носехте нещо тежко на рамото си.

— Да? Ах, да — отговори Сидни, чашката му изтрака в чинийката като я постави. — Килимът беше.

Треперенето на ръцете бе истинско, отбеляза Лилибанкс. Никой не би могъл да играе така, а очевидно Сидни опитваше да се контролира. Тръпки на страх полазиха по гърба й, после престанаха. Тръпки, все едно виждаш призрак.

— Учудих се да ви видя в такъв ранен час. Точно сутринта, след като Алисия отпътува, защото се огледах за нея, но си спомних, че е заминала предишния ден.

— Да, точно така.

Тя забеляза как долната му устна лекичко се изду, упорство или поражение — знак, че играта свършва. Той се взираше в средата на масата, а тя пожела отчаяно да бе проговорил. Накрая попита, поддържайки любезен тон:

— Какво направихте с килима?

— О, отървах се от него, окончателно — със същата любезност отвърна Сидни.

— Погребахте го! — госпожа Лилибанкс се усмихна пресилено.

— Да! — В очите му играеха отблясъци на лудост, като че се готвеше да се пресегне през масата, за да я удари. Изведнъж и това отмина. — Изглежда имаше молци в него, така че най-добре, реших да го закопая. Можех и да го изгоря, но не исках да подплаша хората, че е пламнала гората.

— В гората ли го погребахте?

— А не, тук наблизо — той махна с ръка неопределено.

— Затова ли станахте толкова рано? Никой да не види? — седнала бе неподвижно, а сърцето й биеше до пръсване. Остави цигарата си недопушена и реши да не пие и капка повече кафе.

— Да, навярно — Сидни я гледаше.

— Какво бяхте увили в килима?

Сидни сви ръка в юмрук зад чашата, вмъкнал палец вътре. Всеки момент ще го избие студена пот, помисли госпожа Лилибанкс. Или ще го избие яд, и тогава ще я удари.

— Май и вие ме обвинявате. Като Алекс и госпожа Хокинс, и господин Фаулър, и всички останали. Като полицията — гласът му трепереше, въпреки че говореше тихо.

— Не ви обвинявам, питам. Просто питам.

— Мислите, че съм убил Алисия и съм изнесъл тялото й в килима, после съм я заровил. Опитвате се да намерите доказателства.

— Нищо не искам да доказвам.

— Искате! Изпитвате ме! Предложихте да купите стария килим, след като ме видяхте да го изнасям от къщата.

Нямаше нужда да го изпитва. Доказателствата бяха предостатъчно. Чувстваше се всичко друго, но не победителка. Щеше да е благодарна, ако можеше да се срути на масата, да склони глава, да изчезне.

— Ще ви повярвам, само кажете, че не е имало нищо в килима. И изобщо не възнамерявам да говоря с никого за това, нито със съседите, нито с полицията.

Той още я гледаше уплашено:

— Не съм сигурен, дали мога да ви вярвам.

— Трябва да повярвате. Можех да кажа на полицията и тази, и миналата седмица как съм видяла да слагате килима в колата, след това да подкарвате нанякъде. Не го направих.

— Защо?

Госпожа Лилибанкс не искаше да споменава колебанието си относно важността на това, което бе видяла.

— Вината ви ще бъде разкрита, ако сте виновен. Оставям всичко във ваши ръце — тя видя капчици пот по челото му. Продължаваше да я гледа. — Имам бренди. Искате ли?

— Да, ако може.

Тя бе облекчена от неговия учтив отговор, от това, че прие. Пазеше това бренди за лекарство, но откакто се бе преместила в къщата, не бе пила. Донесе голяма чаша със столче и щедро му наля. Той пиеше на малки глътки, облегнат на масата.

— Още кафе? — тя наля в чашката му от сребърния кафеник.

— Не може да продължава така — като че ли на себе си каза Сидни.

— Кое?

— Това, че не искате да кажете на никого.

Тя се опитваше да го гледа спокойно:

— Може би не ме познавате достатъчно. Държа на обещанията си. Обещала съм на себе си, не на вас. Не ми влиза в работата да хвърлям подозрение върху когото и да било. Още повече, щом това подозрение може да се окаже далеч от истината.

Той беше по-спокоен. Сигурно алкохолът помагаше. Дори започна да говори за телевизори, за равнинната местност на Сафък. Насилваше се, гледаше на нея по различен начин.

— В края на седмицата идва Приси. Трябва да я видите. Съжалявам, че миналия път я изпуснахте — тя бе чакала възможност да му каже за това, тъй като според нея нищо друго не би подействало по-успокоително, на кого би хрумнало да запознава внучка си, младо момиче, с убиец?

— С удоволствие — отвърна Сидни.

Той се сбогува, преди да допуши цигарата си в дневната, без да предложи услугите си да разчисти масата, както правеше преди. Госпожа Лилибанкс поседя няколко минути на канапето, опитваше се да събере мислите си. Да, изложила се бе на опасност, но изглежда най-страшното отмина. Сидни вече знаеше за сериозните подозрения срещу него, и ако е виновен, нервите му няма да издържат, ще се издаде, мислеше госпожа Лилибанкс. Чувството за вина също няма да го остави на мира, тя непоколебимо вярваше в това. Повечето убийци имат силно желание да направят признание, да бъдат заловени. Колелото се завъртя, както би казал Сидни, и в крайна сметка тя не се справи лошо.

Тази вечер бе открила и друго: наистина вярваше, че Сидни е премахнал Алисия.