Патриша Хайсмит
Без милост (13)

Глава тринадесета

В края на юли, почти месец след заминаването на Алисия, Полк-Фаради дойдоха за една събота и неделя в Сафък при Сидни. Той работеше върху третия епизод от поредицата на Бич — „Вторият господин Куентин“, където техният герой се превъплъщава в дипломат. Това щеше да е първото развлечение на Сидни (като изключим посещението на Инес и Карпи), откакто бе останал сам и с необичаен за него ентусиазъм той накупи от един магазин в Ипсуич всякакви деликатеси плюс няколко бутилки вино и месо за печене.

Семейство Полк-Фаради пристигнаха още в петък към осем и половина вечерта. Сидни ги посрещна на черния вход. Носеха бира, вино и два сладкиша с крем, приготвени от Хити.

— Ще си прекараме страхотно! — каза Сидни, приготвяйки първите чаши с питиетата в кухнята.

— Да, вече вали — отвърна Алекс, но без печал.

Хити се намеси:

— Може ли? Миризмата е вълнуваща! — и пристъпи към печката. — Ммм! Да направя ли картофено пюре?

Сидни се оправяше с печеното.

— Картофите са сварени, така че ако искаш — можеш.

Речено, сторено.

— Добре изглеждаш, ергенския живот ти понася.

— О, знам ли… — Сидни си спомни, че госпожа Лилибанкс бе казала същото преди няколко дни.

Той бе изцяло обсебен от надеждата, че техния Бич може да бъде откупен, но не му се щеше да го урочасва с приказките си.

Хити влезе с чашата си, огледа дневната и се наведе да се порадва на розите, поставени от Сидни пред камината в пукната ваза.

— О, не е ли сменен килимът? — попита тя.

Сидни потрепна, както и първия път, когато госпожа Лилибанкс бе задала същия въпрос.

— Да, решихме, че старият е заприличал на парцал — погледът му се заби в Алекс. — Този го купихме много евтино, от един магазин за употребявани вещи.

— Хубав е. Новини от Алисия?

— Не, не очаквам да се обади, нали знаете. Тя искаше, наистина искаше, да остане сама за малко. Това положение ми създава неприятности, защото очевидно не се е обадила и на майка си, а тя очаква от мен вести — Сидни усещаше, че обяснява на дълго и широко нещо съвсем очевидно, но не беше изричал и двайсет свързани думи откак бе разговарял с госпожа Лилибанкс преди три-четири дни.

— Имаш ли някаква представа къде може да е? — попита Хити.

— В Брайтън — отвърна Сидни.

— Той я е премахнал — вметна Алекс, надигайки се, за да напълни празната си чаша в кухнята. Намигна с едното око, а с отвореното се мъчеше да надникне зад застиналата гримаса на Сидни. — Пребил я, сега ще си живее с париците й, а и убийството ще превърне в пари, като го вмъкне в някой от епизодите за Бич.

— Ти не се тревожиш за Алисия, нали? — като че на себе си изрече Хити.

— Не, не се тревожа и не виждам защо.

— Колко време ще отсъства?

Сидни не можеше да се отърве от чувството, че тя се мъчи да изтръгне от него информация, която да предаде на заинтересовани лица в Лондон.

— Предполагам, че може и да са шест месеца. Алисия нямаше предвид нищо определено. Не исках да казвам това на майка й, защото родителите й наистина съвсем ще се разтревожат. Младото поколение за тях е непонятно — Сидни взе чашата от Хити и се отправи към кухнята. Не че беше празна, но искаше да се покаже добър домакин.

Докато привършваха с вечерята, Сидни ги занимаваше с „Вторият сър Куентин“.

— В началото на разказа — поде Сидни — в една тъмна уличка на Анкара се извършва покушение над К. С. Г. М. — Н. С. сър Куентин Огилви, буквите значат Кралски Съветник Генерал-майор Негово сиятелство Досадник. Започваме с бомбена експлозия, още никой нищо не знае. Бууум! Господинът тъкмо напуска дома на една от неговите любовници. Два са решаващите момента в завръзката: първо — сър Куентин трябва да се появи на дипломатическа конференция в Лондон, и второ — нито турската, нито английската страна трябва да знаят за убийството му. Ето къде Бич…

— Защо? — попита Алекс отпуснат на стола, с кръстосани крака.

— Поради обстоятелствата в момента — дипломатическа криза в отношенията между Турция и Англия. Камериерът на сър Куентин, който съвсем не е глупак, научава за смъртта му от едно улично хлапе, което идва да му каже. Камериерът и момчето прибират тялото от улицата и го скриват в гаража под едно платнище. След това камериерът се обажда в Лондон, в криминалния отдел. А те се свързват с агент, с когото нямат възможност да установят контакт повторно.

— Хмм — каза Алекс с невярващи и сънени очи, сведени към чинията, в която обираше с последното късче печено соса от яденето. Хити поне следваше развоя на действието, затова Сидни продължи:

— Виждаме Бич в лондонското му жилище, разговаря с въпросния агент, който току-що е позвънил по телефона. Бич се усмихва и казва, че ще свърши работата, но ние не знаем за какво става въпрос. Сега се връщаме в Анкара и виждаме турските атентатори объркани, смутени и вбесени, защото вече се знае, че опитът за покушение е бил неуспешен. Ето го сър Куентин, разхожда се из града, по-жив от всякога, но с превръзка на главата и едното око: предполага се — от бомбата. Но това всъщност е нашият Бич, вмъкнал се по съвършен начин в кожата на истинския сър Куентин.

Хити тихичко, на пръсти, пренасяше мръсните чинии в кухнята и слушаше внимателно. Поднесе сладкиша. Сидни чу кипването на кафето зад гърба си. Продължи:

— Алекс, тук има богати възможности за комедийни положения! Можем да накараме една от похотливите му любовници да се запъне пред прага на къщата му, много напориста, но той се страхува, че неговата мъжественост не ще да е като на сър Куентин и това ще го разкрие и провали.

Смехът на Сидни изгърмя — беше доволен от кикота на Хити.

— Хм — усмихна се Алекс с половин уста. Очите му бяха малко пияни, или може би зачервени от шофирането.

— Не забравяме да подсещаме за платнището в гаража. Например, идва монтьорът да смени изгоряла крушка на задния фар, колата е Ролс Ройс. Камериерът се щура около него и гледа да го отвлече от намерението му да си постеле брезента, за да се пъхне под колата или нещо подобно.

— Изгубих нишката — оплака се Алекс.

— На хартия ще е по-добре и лесно ще я проследиш. Разказът е много прост, като всяка хубава история — заяви Сидни. — Аз не съм я изпуснала, продължавай — каза Хити, сядайки на старото си място. Тя бе поднесла сладкиша в чинийки с чисти вилички.

— Огилви, т.е. Бич — започна Сидни — идва в Лондон тържествено, както си му е редът по протокол, за конференцията, блестящо се справя със задачата си, а тя се състои — предотвратява политическа криза, и тем подобни — Сидни стигна дотук и замлъкна, защото по-нататък не беше го измислил.

— Трябва ни нещо по-така, за завършек. А платнището в гаража? — Сидни втренчи поглед в средата на масата и пред очите му изплува синьо-червения килим, който бе заровил, килимът с опакото отвън, криещ Алисиното тяло. Какво друго прави човек с труп, освен че го погребва? — Струва ми се, че трябва да заровим нещастника някъде.

— Кой ще го направи? — попита Алекс, заемайки се със сладкиша.

— Камериерът, и помощници. На всички им е известно за преодоляната международна криза и без много въпроси ще се заемат с такова дребно нещо — заравянето на труп.

— По-късно отсъствието на Огилви ще бъде установено. Предполагам, че Бич ще остане в Лондон, така ли? — попита Алекс.

— Точно така. Там ще „изчака“ следващия епизод — отвърна Сидни. — Ще се разбере, че е изчезнал, но ние няма да разкриваме картите, докато не премине международната криза.

— Каква криза?

— Алекс! — извика Хити с укор. — Можеш да проявиш поне малко любезност към Сидни, като го слушаш.

— Слушам, но пропуснах „кризата“ — Алекс повдигна издълженото си бледо лице, а едната му черна вежда се смръщи срещу жена му. — Пълна мъгла е тази криза, а не вярвам да е по-ясно и за Сидни.

Хити, с поглед в Алекс, въздъхна със съжаление.

Всички бяха уморени. Не помогна и втората чаша кафе, която Сидни им предложи, за да издържат докато измият чиниите. Алекс бе видимо изтощен, за да чакат помощ от него. Вече в кухнята, Хити каза:

— Надявам се, че не те дразни мърморенето на Алекс. През седмицата беше страшно зает, три вечери седя до късно, а и шофирането насам…

— Не го вземай присърце — развеселен отговори Сидни. — Той само се опитваше да ме дразни, зная. — Ръцете му бяха потънали в сапунена пяна.

— Големите купи къде стоят? — Хити подсушаваше съдовете и ги поставяше по местата им.

— Все ми е едно — където ги сложиш. Ако смениш местата им, още по-добре — за разнообразие.

Когато Хити се върна за следващата чиния, каза:

— Сигурно си ужасно самотен тук без Алисия.

Сидни се обърна към нея: лека усмивка играеше на лицето му. Самотата му понасяше, превъзходно беше, но предугади, че пред хора като Полк-Фаради, които не могат без топлината на приятелството, не бива да изглежда чак толкова превъзходно, когато е сам.

— Не, харесва ми. Не забравяй, че съм едно дете в семейството си. Винаги съм бил сам.

За Сидни бе непонятно как може на някого да му харесва живота с куп хора наоколо, като италианските фамилии. Множеството го притесняваше. Струпаните хора пред киното или в кафенетата предизвикваха у него тревожни чувства. Изглеждаха враждебно настроени, като на война. За него желанието на хората да са заедно беше противоестествено. Той бе оклофоб, тълпомразец, тълпата го ужасяваше. По лицето на Хиги все още личеше отпечатъка на съчувствие и загриженост.

— Алекс ми казваше, че Алисия получавала месечна издръжка, вярно ли е?

Усмивчица прекоси лицето му: „Ако Алисия е мъртва, парите ще получаваш ти, нали? Да! Ще дойдат на първи август. Понеделник“. — Като че това й се искаше да изрече.

— По пощата ли я получава?

— Да. На втори.

Хити стоеше на един крак и чешеше стъпалото на другия. След вечеря бе събула новите си сандали, защото я стягаха и сега беше боса.

— Ако не дойде, Алекс казваше, че може да се обадиш на банката и да ги попиташ какъв адрес им е оставила за препращане. Предполагам, че им е съобщила.

— Да, сигурно, но не мисля, че тя иска да знаем къде е. Имаме споразумение. Тя настояваше за пълна дискретност. Разбираш ли? — Сидни се надяваше с това да сложи точка на разговора.

— Но не ти ли е любопитно?

— Не — каза той и извади запушалката на мивката, но си спомни, че кафеникът не е измит, и бързо я пъхна обратно. Изсипа старото кафе в кутията, където събираха отпадъци, изми кафеника, изсуши ръцете си, след това взе ръката на Хити и я долепи до устните си.

— Благодаря, сладка моя. Ще пийнеш ли една глътка бренди за спокоен сън?

— Не, не бих могла.

Петнайсет минути по-късно Сидни вече спеше на двойното легло, в спалнята.

Събуди го любовното гукане на един гълъб. Ооооо… — така високо, сякаш беше в стаята. Той слезе долу и сложи кафето. После се качи в кабинета си, постави чист лист в машината и написа: „Вторият сър Куентин. Първо действие“. И започна да трака. След двайсет минути и две чаши кафе имаше написани вече три страници и половина и по-прозрачна от кристал правителствена криза. Около девет събуди гостите си с поднос кафе и отиде в кабинета да вземе написаното.

— Хвърли му поглед, ако искаш. Мисля, че сега е по-ясно.

Още при първите лъчи на зората Сидни бе разбрал, че на разказа му липсва средната част, затова се бе погрижил да я измисли като накара убийците да направят втори опит за покушение над техния Бич, когото те считат за истинския сър Куентин, но в края на краищата, той пак ги надхитря и успява да се справи с положението, преди да отлети за лондонската конференция. Сидни слезе в кухнята, за да приготви закуска.

След няколко минути се появи Алекс и сподели, че историята му се вижда доста интересна.

След закуска той и Сидни отидоха с колата до Фрамлингъм, където Сидни купи дървени въглища и голямо парче месо за печене. Кулинарно вдъхновение го бе осенило и му се искаше да изпече месото на жар в трап. Хити се разпореди с продуктите, които бяха донесли, а Сидни отиде в градината за лопатата. Алекс го последва, защото му беше любопитно да види как се приготвя всичко това. Лопатата потъна в твърдата, тревиста земя и изскочи първата копка. Сидни забеляза по-тъмните и вече засъхнали бучици пръст, полепнали в горния й край, останали от дупката, в която бе заровил Алисия. Алекс бе впил очи в лопатата, аха да каже нещо.

— Колко трябва да е дълбока? — попита той.

— Около метър. Може и по-дълбоко, но за цели животни. Правя дупката за парче месо.

Колкото несговорчив бе Алекс миналата вечер, толкова дружелюбен бе сега. Следобедът им бе особено плодотворен. Прекараха няколко часа на слънце и разговаряха за историята на Бич: натъкмиха я в три действия и двайсет сцени.

Междувременно Алекс бе готов да започне сценария по втория епизод. Сидни знаеше, че щеше да му отнеме не по-малко от две седмици.

— Ако ми го пратиш по пощата, ще го напиша на машината.

— Нали знаеш, все нещо се променя и поправя в последната минута. Така че аз ще си го препиша.

Нетърпение душеше Сидни и той въздъхна:

— Дали ще го откупят? Преди края на август няма да можем да научим нищо, нали?

— От Плъмър ли? Най-вероятно. Мисля, че няма да се справя и с трите до края на август, а той иска три завършени.

Сидни разплеска една гадинка, впила се в ръката му.

— Защо да не опитам аз със „Сър Куентин“. Ние доста прилично и задоволително очертахме основните моменти.

— По-добре да си работим както досега. Добре върви. Нека не правим промени.

Сидни не отговори. Беше раздразнен от господарското отношение на Алекс към труда им. Сам измисляше всичко, а защо Алекс си присвоява монопола на сценариите? Сидни стана и каза:

— Хайде да пийнем, слънцето вече преваля.

Пиеха вторите чаши, когато Сидни драсна клечка кибрит и запали дървените въглища, залети с някакво течно гориво, за да пламнат. Лумна изведнъж: издълбаната пръстена паница бе невероятна гледка. Хити уви картофите във фолио и ги опече в жарта. Беше им радостно и Сидни запя:

Под купола на твоята поличка

Слушам писъкът ти как ехти…

Хити се заливаше от смях и Сидни я последва, тъй като импровизацията му се бе отдала с лекота. Надяваше се думите да не са стигнали до ушите на госпожа Лилибанкс.

— Виждаш колко му понася ергенлъка! Помниш ли го толкова жизнерадостен в присъствието на Алисия?

— О, Алекс! — започна Хити, готова да брани светостта на съпружеството.

— Е, не е ли вярно, Сид? — продължи Алекс.

— Да, прав си. Край на криеницата с бананите и тем подобните игри. А като почнат чековете й да валят, ела и гледай! Прибави и хонорарите от Бич. Ех, че живот! — Сидни бе подвил коляно, за да опита с длан дали жарта е готова.

— Криеницата с банани ли? — почуди се Хити.

— Алисия ги обичаше, т.е. обича ги — поправи се Сидни — но не така зрели както аз ги харесвам, затова се налагаше да си крия по някой зад книга или нещо друго, преди да ми ги е изяла. След време, тя започва да чисти праха от книгите и открива скритите банани. Тогава се разнася нещо като: „А у-у-у! Мили боже! Още един и колко гнусен!“.

Хити и Алекс се запревиваха от смях.

— Скрити банани! — повтаряше си Хити, подпирайки се на Алекс.

— Говорехме си с Хити, че можеш да откриеш Алиса по чека, къде ще й го изпрати банката.

— Да, но както вече казах и на Хити, тя не иска да я откривам — Хити му е казала вече, помисли Сидни, пък и не му се искаше да навлиза в такъв разговор. Въобще не желаеше да приказва за Алисия.

— Ще ни известиш, нали, ако има някакво движение по чека? — помоли Алекс.

— Естествено, не се съмнявам, че парите ще й потрябват — добави Сидни, но си помисли друго. Освен ако не е у някой приятел, каза си той. Не ми се вярва да е лондончанин, а тя няма достатъчно добри познати извън Лондон, при които да отседне, освен онази семейна двойка, нейните съученици, но съм убеден, че не би отишла у тях.

Сидни се изправи.

— Ще потърся скарата докато е още светло — каза той и се отправи към градинската пристройка.

Хити и Алекс си шушнеха нещо приглушено, когато се върна с квадратната скара.

— Имате обща сметка в банката, нали Сид? — каза Алекс. — Би могъл…

— Да, но тя няма да изтегли всичко, няма да ме остави без пукнат грош.

Вечеряха вътре, но оранжевото блещукане на тлеещата жарава ги привлече отново навън и те дълго седяха около нея: Хити с наслада отпиваше по глътка кафе, а мъжете довършиха виното.