Патриша Хайсмит
Без милост (11)

Глава единадесета

Същия ден вечерта Сидни реши, че е време за писмото до Алисината майка. Ето какво написа:

9 юли, 19…

Скъпа госпожо Снийзъм,

Много съжалявам, че сгреших като дадох вашия адрес на няколко наши приятели, които искаха да се обадят на Алисия, но аз си мислех, че тя ще поседи у вас, поне на първо време. Искаше й се да се откъсне за малко от безмълвието и скуката на тази къща, а и от не по-малко безцветния пейзаж на околността, за да порисува и остане насаме със себе си. Струва ми се, че не искаше да зная къде отива, а може и сама да не е знаела точно, но ви уверявам, че състоянието й беше съвършено нормално, когато тръгваше. Каза ми, че не иска да нарушава мълчанието си за известно време, и аз нямам намерение да я безпокоя.

Животът тук си тече незабележимо. Аз работя, но без видим успех засега.

Надявам се, че вие с господин Снийзъм сте добре.

С обич, Сидни

Писмото, което той се сети да пусне едва в неделя около три следобед, когато събираха пощата за изпращане, предизвика телефонния разговор с госпожа Снийзъм във вторник.

— Искам да зная дали имаш някакви новини от Алисия — каза тя.

— Не, но не бях…

— Кога тръгна тя?

— По-миналата събота, на втори юли.

— Боже мили, звънях на няколко от приятелите й, но никъде не я открих, което е съвсем необичайно.

— Вероятно е отишла в Брайтън, госпожо Снийзъм. Нали знаете, че преди около три седмици тя прекара три дена там — Сидни бе сигурен, че майка й знае за предишното й пътуване, защото Алисия бе споменала за картичка, която изпратила на родителите си.

— О — каза госпожа Снийзъм многозначително, после се извини и поговори за секунда със съпруга си, след което последва:

— Каза ли колко време ще отсъства?

— Не. Няколко седмици, не зная. Моля да не се безпокоите излишно.

— Алисия не е такава, не може да не каже на никого нищо. Да искаш да заминеш сам, да, разбирам, но да го направиш тъй тайнствено, не, това не го разбирам, не прилича на Алисия. Тя просто не е такава. Имаше ли някакви неприятности?

— Не. Тя реши така.

Госпожа Снийзъм мълчеше, но Сидни чу нейната изчаквателна въздишка.

— Освен това, нали знаете — Алисия не обича да пише.

Да, но това не е истина, що се отнася до майка й, помисли Сидни и си спомни, че Смит бе обяснил за една от невестите, които бе умъртвил във ваната, че е наранила дясната си ръка.

— Не остави ли адрес, за да й препращаш получената поща?

— Не. Има само три нови писма за нея, но като че не е нещо важно.

— Е, Сидни, ще бъдеш ли така добър да ни се обадиш, щом получиш вест? Обаждай се за наша сметка, не се притеснявай. Ти съвсем сам ли си?

— Да — каза той. Дали пък тя не мисли, че си има приятелка за компания?

— Сега ти казвам довиждане, и моля те, обаждай се!

Сидни обеща и постави слушалката.

Слънцето прежуряше през прозореца на дневната. Денят бе рядък за Англия: изключително топъл, даже горещ за тази страна. Разговорът нямаше да се различава съществено, ако той наистина бе затрил момичето им и сега се опитваше да накара всички, майка й включително, да му повярват, че е заминала сама за Брайтън. А тя, вероятно, се излежава в шезлонг на брега, заровила немирните си пръстчета в пясъка; лицето й, издължено и красиво — гони слънцето, очите й са притворени. Трябва да е прекрасно да си в Брайтън и морският бриз да те подухва. В същото това време, родителите Снийзъм, поради липса на по-добро занимание, се тревожат в техния си Кент. Господин Снийзъм се бе оттеглил от активна трудова дейност още преди сватбата им, имаше някакви проблеми със сърцето, поради което не ядеше месо — спомни си фактите Сидни. Господинът си имаше пари и бе страстен любител градинар — изложението в Челси бе върховното му изживяване всяка година. Госпожа Снийзъм бе активна общественичка, интересуваше се от политиката на правителството и нито едно самарянско дело не минаваше без нея. Тя бе по-дребна и по-крехка от Алисия, единственото им дете. Естествено е да се безпокоят за нея, поне малко.

Сидни се зачете в ръкописа. После се пресегна и измъкна кафява тетрадка от бюрото. Тя бе чиста, ако не се смятат двете стихотворения, които той набързо бе нахвърлил някога с намерение да ги доизпипа, но така и не бе го сторил. Прескочи пет празни страници след второто стихотворение и започна така:

11 юли: Първият от предстоящите (без съмнение) многобройни разговори с госпожа Снийзъм. Той е в отговор на моето писмо от събота, в което им обясних, че Алисия не се е обаждала, откакто е заминала. През цялото време бях спокоен, в действителност не изпитвах никакво тревожно вълнение. Иска ми се да разбера, дали щеше да е по-различно, ако бяхме лице в лице. Попита ме за пощата на Алисия. Странно, но тя не ми остави адрес, където да препращам писмата й. Какво да сторя? Най-лошото обаче е пред мен, щом дойде месечният чек на 22 август и никой не го потърси. Дотогава ще трябва да включа в играта и мъж, при когото Алисия да е отседнала. Време е да почвам.

Особено приятно чувство се разля по тялото на Сидни: той е творец и убиец. Някой ден, когато е в подходящо настроение, на пропуснатите страници подробно ще опише самото убийство. Търкалянето по стълбите, пренощуването с трупа в дома, изнасянето на сутринта, госпожа Лилибанкс го вижда, може би не, или само се бои, че го е видяла, ще видим как ще стане.

Малко преди пет телефонът отново иззвъня и той помисли, че пак е госпожа Снийзъм.

— Полк-Фаради е на телефона — каза Алекс.

— Бартълби, Писар Писарушко — отвърна Сидни.

— Сидни, приятелю, познай какво?

Сидни знаеше, но не вярваше. Хити току-що се била обадила на Алекс в офиса да му съобщи новината — Плъмър от „Гранада“ откупува техния Бич, ако изпратят още няколко епизода на същото ниво.

— Не съм го хванал на телефона още, но ще му кажа твърдо да, нали така? Ще им доставим стоката.

— Кажи им, че подвизите на нашия герой нямат край, ще ги засипем. А, надявам се, че си се справил с втория епизод, за убития съпруг.

— Да, да, да — увери го Алекс. — Първият вариант е почти готов.

— Веднага започвам нов епизод.

— Чудесно. Ей, старче, ще наминеш ли довечера, та да подхванем нова идейка с теб, при положение че имаш такава.

Изкушението бе голямо, но Сидни знаеше, че щяха да реват от удоволствие цяла вечер, щяха да се тупат по гърбовете и никаква работа нямаше да свършат.

— Благодаря ти, но май е по-добре да не оставям гробницата празна, о, искам да кажа, мелницата на нашите идеи трябва да се пълни — през смях добави той.

— Добре, но не ставай отшелник. Как е Алисия? Жалко, че не дойдохте на веселбата онази вечер. Алисия искаше, но ти всичко провали.

— Да, така е, но аз работех, а тя можеше да отиде сама. Когато свърша с този роман…

— Целуни Алисия от нас.

Сидни пое дъх и каза:

— Алисия я няма, мисля, че е в Брайтън.

— Пак ли? Кога се връща?

Тъкмо тогава се чу предупредителното пиукане на телефона.

— Този път може да остане по-дълго там, няколко седмици.

— Ааа, твоята мелница започва да й писва, знаеш ли. Приключвам, стари друже.

Сидни се повъртя около телефона, зашеметен от добри предчувствия и все го поглеждаше с надежда. Така му се искаше да вдигне слушалката и да каже на Алисия най-новото! Но тя не можеше да не разбере от някого, ако продажбата се осъществеше. Глупости, та нали тя е мъртва, заровена под земята, напомни си той и тичешком взе стълбите до кабинета.